Сенки на Север – I част

Движеха се мълчаливо по пътя към Бодар. Слънцето току-що се бе скрило, но небето все още гореше в умиращите пламъци на залеза. Джони яздеше между Ланис и Сим, като от време на време хвърляше тревожен поглед ту към единия, ту към другия.

Девойката не бе продумала откакто тръгнаха от чешмата. Не бе погледнала нито към него, нито към пленника. Погледът й се рееше някъде напред, а лицето й изглеждаше все така бледо и безжизнено. На няколко пъти Джони се опита да я заговори, но тя сякаш не чуваше думите му.

Вляво от него Сим се клатушкаше несигурно на седлото. Едната му страна бе подпухнала и лявото му око бе почти затворено. Подобно на Ланис и той бе млъкнал упорито, след като тръгнаха отново, като на няколко пъти поглеждаше замислено към спътниците си.

Мракът се сгъсти и Джони даде знак да спрат. Скочи леко на земята и привърза коня си за едно дърво. Обърна се и видя, че Ланис стои все още неподвижно на седлото, сякаш не знае какво да прави. Свали я внимателно на земята и върза коня й до своя.

– Хм.. – изсумтя Сим. – Така, както съм овързан, можеше и на мен да предложиш помощ.

Джони се извърна ядосано към него и го дръпна грубо от коня. Мъжът се подхлъзна и се свлече изохквайки на земята.

– Е нямаше нужда да издевателстваш над един сакат човек – измърмори той.

– Я, млъквай – сряза го Джони и в този момент усети ръката на Ланис на рамото си. Обърна се към нея.

– Усещаш ли го? – каза тихо момичето, а лицето й бе озарено от внезапно появило се вълнение.

– Кое? – попита на свой ред несигурно Джони.

Очите й блестяха. Унесена усмивка се появи на лицето й и смекчи чертите му за пръв път в последните няколко часа.

– Земята... не можеш ли да я усетиш? – гласът й звучеше леко трескаво.

– Момичето май полудя, а? Не, че някога е била съвсем нормална. – обади се Сим до него.

Джони едва се сдържа да не го ритне.

– Ти няма ли да млъкнеш? – просъска той гневно към него. – Насилваш си късмета. Кротувай, ако не искаш да ти затворя и другото око.

Сим отвори уста да му отговори, но Ланис го изпревари.

– Джони, трябва да вървя. – каза го ясно и категорично и той мигновено разбра, че тя ще направи точно това. При все това се опита да я спре.

– Ланис, не мисля, че това е добра идея. Не изглеждаш добре и не смея да си помисля в какво можеш да се набъркаш. Почакай до утре.

Тя погледна към небето. Няколко малки, нежни облака, посребрени от меката светлина на луната, се плъзгаха по звездното небе.

– Утре може и да е невъзможно – прошепна момичето. Лицето й просия леко. Усети се и сиянието й бързо угасна, но не и преди да види удивлението, изписано на лицето на пленника.

– Както и да е – обърна се Ланис към Джони. – Трябва да вървя. Той ме вика, а аз искам да го видя. – тя кимна към Сим. – Не го изпускай от погледа си и не му се доверявай. Не разбирам много от това, но доколкото си спомням, казваха за него, че е магьосник. – обърна се и тръгна към сенките на дърветата край пътя.

– Ланис, – извика Джони след нея, – кой те вика?

Самотният мрак не му отговори.

* * *

– Благоволи да дойдеш най-после, лунно момиче!

– Болен ли си? – попита тя.

– Контролът може да бъде много... ограбващ. – каза внимателно и сякаш на себе си мъжът и приседна на края на бюрото си. Махна с ръка към един стол, приканвайки я да се разположи удобно и продължи. – Много любезно от твоя страна да се интересуваш от здравето ми, но ще ме зарадваш още повече, ако ми разкажеш за камъка на водата.

Лунел доближи до посочения от него стол, прокара внимателно ръка по лакираното тъмно дърво и след това започна да се разхожда безцелно из кабинета.

– Откъде знаеш, че има какво да ти разказвам за този камък? – попита тя без да се обръща към него.

Джоррам се усмихна, а погледът му я следваше из стаята.

– Знам – отвърна кратко той. – Знам също, че ти ще ми разкажеш всичко. Точно затова дойде при мен.

Лунел спря пред един голям свещник и се загледа в пламъчето на една свещ. Протегна ръка и сякаш се опита да го погали. Огънят парна пръстите й. Тя ги дръпна бързо и ги опря в устните си.

– Влече те, нали? – дочу гласа на Джоррам зад себе си. Обърна се към него. Върна се кротко и седна на стола.

Разказа му за храма, за синьото сияние, за имението на Ларк и накрая за виденията след смъртта на Драгън. Премълча единствено появата на Химика в последния ден. Първосвещеникът я слушаше мълчаливо, с нарастващо внимание, а блясъкът в тъмните му очи сякаш стана по-силен. Чертите на лицето му омекнаха, а камъкът напомни за своето съществуване, като кротко засия в ръката му. Той сведе поглед към него и плъзна пръсти по повърхността му. Помоли Лунел отново да разкаже за своите видения и тя повтори последната част на разказа си.

– Значи камъкът... се е свързал с Джонатан? – попита след дълго мълчание Джоррам. Лунел кимна. – Ти как го усещаш?

Момичето се замисли и погледът й се отправи навън към звездната нощ.

– Усещам го у него. – промълви тя, докато сетивата й се мъчеха да достигнат до далечния хлад на Вода. Въздъхна. – Е, ако съм достатъчно близо.

Джоррам сви пръсти около Окото на Земя. Фино изумрудено сияние се плъзна около тях и тръгна нагоре по ръката му. Чертите на сериозното му лице се стегнаха, сиянието потрепна и сякаш бе изтласкано назад, докато се съсредоточи в дланта на мъжа.

– Толкова усилия, толкова издигнати прегради, за да разбера, че отговорът е бил до мен. – каза изведнъж Джоррам, без да вдига напрегнатия си взор от камъка в ръката си. – Толкова години... още от мига, в която посегна към мен в Силосия, отблъсквам силата, само за да разбера едва ли не случайно сега, че тя може да ми даде ключ към останалите.

– Не те разбирам, Първосвещенико, за какво говориш. – Лунел стана и се доближи до него. Той вдигна глава и сякаш едва в този момент отново осъзна, че не е сам. Взря се в черните й очи и се усмихна. Пръстите му леко се отпуснаха и камъкът засия в пълната си сила. В стаята нахлу аромат на разорана пръст, билки и плодове. Главата на Лунел се замая. Времето се проточи бавно и сякаш замръзна. Зелената светлина, изпълнила стаята, сви зениците й и прогони нощния мрак от косите й. Ланис отстъпи назад, а удивените й очи наблюдаваха как жизненото сияние на Земя потъва в мъжа срещу нея. Когато изчезна, той си пое дълбоко дъх и затвори очи.

– Как го правиш? – Ланис го гледаше невярващо. У Джони енергията бушуваше, сякаш край него тътнеше океан, докато у Джоррам силата на Земя се усещаше, сякаш беше някъде много далеч. Той вдигна глава и й се усмихна.

– Толкова години самоконтрол все трябва да са ме научили на нещо. – вдиша отново дълбоко и се огледа. – Усещането е забележително. Къде тръгна?

Ланис бавно отстъпваше от него. Блъсна се в един свещник и той падна с трясък на земята. Капки горещ восък опариха кожата й, но тя не им обърна внимание. Опря гръб в стената зад себе си.

– Не усещам Луна – гласът й прозвуча равно и безизразно, в контраст с паниката, надзъртаща от очите й. Джоррам се засмя.

– Земя наистина ти въздейства силно. – в очите му просветна присмехулен блясък. – Боиш ли се от мен?

Ланис вирна брадичка и се усмихна.

– Естествено – заяви тя. – Но не си нито първото, нито последното нещо, от което ще се боя, така че не си въобразявай много.

Жизненият му смях огласи кабинета. Изглеждаше много по-добре – сенките под очите му бяха изчезнали, а лицето му сияеше от свежест и здраве.

– Тръгвай, Ланис – каза кротко той, когато смехът му заглъхна. – Върви при своята Луна и при Кейдж.

Девойката доближи бавно прозореца и протегна ръка навън. Лунните лъчи плъзнаха по нея и се сплетоха във фина мрежа.

– Искам да те предупредя за нещо – гласът му я накара да обърне сияйното си лице към него. Изглеждаше изключително сериозен. – Не говори за камъните с никого другиго... освен може би Кейдж. И, запомни това – пази се от елфа.

Лунел кимна леко и изчезна в нощта.

* * *

Появи се внезапно на няколко метра зад Сим. Джони бе усетил появата й загриженият му поглед я посрещна в мига, в който изплува от мрака. Сим забеляза промяната в изражението му и се обърна. Стресна се като видя девойката зад себе си и се задави. Ланис го потупа небрежно по гърба и го подмина. Настани се до Джони, без да продума.

Тя погледна към Сим, който бе възстановил контрола върху нормалното си дишане и сега любопитно ги наблюдаваше.

– Ти усети ли нещо? – попита тя Джони. Той поклати глава, а очите му мълчаливо продължаваха да я разпитват.

– Друг път ще ти разкажа. – отвърна тя и се облегна на рамото му.

– Стаите ви са подготвени, Съветник. Моята доверена прислужница Одис е на ваше разположение по всяко време. Наредено е на стражата да изпълнява всяко ваше желание без да бъдат задавани въпроси. – тихият глас на жената замлъкна за момент, сведе поглед и добави – За мен е чест присъствието ви, Съветник.

Гиса кимна одобрително.

– Добре, много добре...

Видимо оглеждаше стаята си, но вниманието й бе погълнато да изучава дребната жена пред себе си. Дихва – жената на новият комит на севера. Дългата руса коса и сините очи, допълнени с невинното излъчване и смирено държане, трудно можеха да я свържат с жриците на Умбра. И все пак тя бе една от тях. Дъщеря на дребен благородник от севера, още като дете бе изпратена в Храм на Богинята Майка. Храм, на границата с Умбра, почитан от местните, но под властта на жриците. Момичето бе способно и избра най-тежкият път да служи, омъжвайки се млада за сина на комита на севера. Лоялността й бе доказана неведнъж.

– Как е той? – Гиса не намери за нужно да споменава имена.

– Объркан. – погледна смутено възрастната жрица и добави – Още след убийството си позволих да го... разпитам. Не можеше да даде смислени отговори на доста от въпросите, но не той е убиеца.

– Каза ли защо е тук и къде е Първожрицата?

– Не, Съветник. Единствено спомена, че по нейна воля е бил в Тиен'хара.

– Заведи ме при него Дихва.

Жрицата се поколеба, а после несигурно предложи.

– Уморени сте от пътя, Съветник. Не желаете ли да си починете тази нощ – остават часове до изгрева, а утре... – недовърши, виждайки как чертите на лицето на възрастната жрица се стегнаха в строга маска – Веднага, Съветник.

Коридорите към подземията на тъмницата бяха влажни и студени. Светлината на факлите едва преборваше плътният мрак на метър около тях. Двете жени вървяха мълчаливи една до друга, придърпали плътно качулките на наметалата си. Не без помощта на Гласа се снабдиха с ключа от тъмницата. Дихва знаеше пътя до килията му. Шумът от превъртането на металният ключ, както и от отварянето на ръждясалата врата можеше да събуди и мъртвец, но Каверън не помръдна. Жриците приближиха. Той лежеше с гръб към вратата и отвреме на време простенваше. Гиса докосна челото му.

– Той гори. Трябва да го изведем оттук незабавно.

Дихва се поколеба за момент, но после кимна. Повикаха стражът да им помогне и го качиха в стаята на Гиса. Повика останалите три жрици и нареди да се погрижат за него. Отпратиха стражът, заповядвайки му да забрави. Ситуацията бе сложна, а времето летеше. Гиса застана до прозореца, загледана на изток.

– Знаеш ли къде държите смъртниците?

Дихва я погледна объркана.

– Смъртниците?

– Да, онези, които са осъдени на смърт за някакви престъпления. Трябва ни един от тях.

Гиса се обърна и очите им се срещнаха. Погледът на Дихва взе да се прояснява и лека усмивка заигра на устните й.

– Разбирам... Дори имаме подходящ... смъртник.

– Да не губим време тогава – води ме.

– Ахим Готир, по волята на Боговете и комита, капитан на пешаците, осъден си за измяна, апелирайки за васалство към воеводата на запада, както и за убийството на комита на Терновион. Имаш ли нещо да добавиш преди да се срещнеш с Боговете?

– Той трябваше да умре! Аз бях пратен да изпълня Волята му. Комита не искаше да се подчини на неизбежното. Трябваше да умре. Трябваше! Щастлив съм, че е мъртъв! Пак бих го убил! Той е мъртъв! Успях! Убих го! – смехът на Готир ехтеше неестествено силно над смълчаният площад. Неколцина клатеха невярващо глава. "Луд човек". "Тежки времена за всички". "Отиде си добрия стар комит зян, заради безумец". Гиса, преоблечена сред тълпата, се наслаждаваше на коментарите.

Палачът замахна, острието проблесна на слънцето и злокобният смях секна.

* * * * *

Глава на Lannis

Пламъците тихо и кротко гаснеха в мрака. Лунел усети по спокойното равно дишане на Джони, че вече е заспал. Очите й леко просветнаха в мрака, сякаш уловили за миг разсеяната немощна светлина на нощта, когато тя извърна поглед към Химика. Беше се подпрял странично на някакво дърво и също изглеждаше потънал в дълбок сън. Лунел се изправи тихо. Стъпките й потънаха в меката трева и няколко щуреца, усетили раздвижването наоколо, тревожно млъкнаха.

Девойката приклекна внимателно пред спящия мъж, заставайки лице в лице с него, без за отмества любопитния си поглед от затворените му очи. Няколко мига стоеше напрегнато там, затаила дъх, опитвайки се установи, дали наистина спи, и готова всеки момент да отскочи назад. Вдигна несигурно ръка и прокара длан около врата му, без да го докосва. В мрака леко просия нежнобялата примка от лунни лъчи. Лунел сведе плахо глава напред и се вгледа в светлеещата плитка. “Два сплита”, помисли си тя и присви очи. Приседна назад, обгърна колене с ръце и застина, все така без да откъсва поглед от сребристите нишки. Тяхното сияние започна леко да гасне. Щурците се успокоиха и отново подхванаха песента си, а гората припяваше в нощен унес. Лунел извърна глава към светлеещата жарава и червеникавите отблясъци заиграха по замисленото й сериозно лице.

* * *

– Раната на лицето му май се е възпалила – прозвуча тихо и равно гласът на Ланис.

Джони се извърна към нея и забеляза, че не е променила нито позата, нито изражението на лицето си. За момент си помисли, че само му се е причуло, когато тя обърна бавно лице към него и продължи:

– Има вероятност да стане и по-зле.

Джони погледна към Сим, който се опита да му отвърне с крива усмивка, но болката в разранената страна осуети намерението му. Едното му око бе съвсем затворено, а раната изглеждаше зле.

– Наслаждаваш се на творението си май – едва успя да каже Сим.

Джони не му отговори, но лицето му придоби леко замислен вид и отокът на лицето на пленника започна бавно да спада, докато накрая на мястото му остана само малък белег. Сим вдигна несигурно вързаните си ръце и опипа здравата кожа.

– Доволна ли си? – извърна се Джони към Ланис.

– Не съм те карала да го правиш – каза невъзмутимо тя и плавно се изправи. – Само отбелязах факт. Но направи добре, това можеше да ни създаде проблеми по пътя, ако действително си решил да го заведеш до Бодар.

– Значи мога да си спестя благодарностите – усмихна се Сим от мястото си.

– Казват, че от доброто възпитание не боли – мило му се усмихна Ланис насреща.

– Да казват каквото си щат. На мен болката ми беше достатъчна и нямам желание да рискувам. – погледна към овързаните си крака и усмивката му се изкриви. – А дали ще е прекалено да поискам да ми отвържете краката или благородството ви за деня вече се изчерпа?

Джони само изсумтя, приклекна и се зае с въжетата..

Преди да е изтекъл половин час тримата се отправиха отново на юг. Цялата сутрин яздеха мълчаливо през северните гори. Около обяд излязоха на открито и Джони намусено погледна към небето. Над тях пълзяха тежки облаци и наоколо се носеше дъхът на дъжд. Птиците се стрелкаха ниско над пътя, притиснати от тежестта на предстоящата буря. Вятърът се засилваше на пристъпи и от време на време дръпваше рязко наметалата на конниците.

Ланис спря коня си и извърна глава към спътниците си. Няколко кичура коса покриха лицето й и тя раздразнено ги дръпна. Джони и Сим също спряха и погледнаха въпросително към нея.

– Кога напусна Селения? – изстреля тя внезапно въпроса си към Сим. Кафявите й очи блестяха от любопитство. – Срещал ли си селенец или селенка оттогава?

Огромна капка тупна глухо в прашния път. Последва я втора, трета. Джони, застанал между двамата си спътници, поглеждаше с интерес ту към единия, ту към другия. Тишината увисна по-тежко и от напрежението на бурята.

– И какво значение има това за теб? – попита след малко с усмивка Сим.

– За мен...? Не зная. – тя извърна унесеното си лице. Дъждът започна да се лее неистово от мрачното небе. – Но мисля, че има значение за теб. – добави девойката, наблагайки леко на последната дума.

Джони вдигна качулката на наметалото си. Водата, лееща се около него, сякаш го зареждаше с енергия и той едва се удържаше на място.

– Трябва да побързаме да стигнем до някое селище. Има поне две-три преди Нарея. Там ще може да продължите дружеската си беседа за доброто старо време.

Блесна светкавица и малко по-късно крясъкът на небето ги връхлетя. Ланис препусна напред, откъсвайки се за малко от двамата мъже. Те я настигнаха бързо и си насочиха към закрилата на малките села около Нарея.

– Ооогън ме изгаряяя, ооогън ме гориии… – дереше гърло Сим в опит да наподоби една популярна кръчмарска песен. Бяха пренощували в едно селце по пътя, чувстваше се свеж и отпочинал, а дъждът беше превърнал пътя в кални вади, които искряха на утринното слънце.

– Млъкни – прекъсна го Джони

– Че защо? – удиви се Сим. – Фалшиво ли пея? Щом ме погледнееееш, пламък ме обхв…

Джони се пресегна и му набута една ръкавица в устата.

– Мммммм мм мммм! – възмути се Сим, Кейдж само се подсмихна и весело си заподсвирква някаква мелодия.

– Грубиян! – изплю Сим, щом привечер Джони извади ръкавицата от устата му и развърза ръцете му. Бяха спрели да нощуват, Ланис отсъстващо седеше на земята и мислеше за нещо свое, докато Кейдж сваляше седлата от конете.

– Ъъъ… няма ли да напалим… огън? – попита лукаво Сим. – Да… ъъъ… опечем месце, да поцвъртят сланинки…

Джони го изгледа изпод вежди и Сим веднага млъкна и засъбира съчки.

След като се навечеря, обърса устата си с опакото на ръката и шумно примлясна.

– Хей, Кейдж, виж, аз теб винаги съм те уважавал, защото си успял да се издигнеш от боклука до двореца…

Джони го измери с поглед и нищо не каза, а Сим невъзмутимо продължи:

– … затова сега ще ти дам шанс – остави ми момичето и се омитай, поне ще запазиш живота си…

Кейдж красноречиво почука с показалец по челото си. Сим се подсмихна, бръкна под дрехите си и извади масивен сребърен пръстен, окачен на дебела верижка.

– Виждаш ли този надпис? – и той прекара замислено пръст по вътрешната част на халката. – “Мъдростта е слабостта на силните”. Умно казано, не мислиш ли?

– Накъде биеш? – попита Джони.

– Чудя се каква ли съдба заслужаваш? Мисля си да ти извадя очите и да ти ги натъпча в ушите, но първо ще ти отрежа краката или пък ще ти счупя гръбнака…

– Какви ги плещиш?! – Кейдж го гледаше неразбиращо, но Сим впери поглед някъде зад гърба му, а лицето му се озари от възможно най-жизнерадостната усмивка:

– Господарке… щастлив съм да те зърна отново! – и той сведе глава в поклон. – Аз изпълних своята част от уговорката…

И Джони и Ланис се обърнаха рязко, жената зад гърбовете им беше ослепително кълбо светлина. Тя се разсмя звънко:

– Ех, драги ми Химико, винаги съм знаела, че си талант, но този път наистина успя да ме изненадаш… Не бой се, не забравям обещанията си – Мориан махна великодушно с ръка, а после обърна поглед към момичето и тихо рече. – Здравей, Ланис…

Сим се изправи, разкърши рамене и се ухили се зловещо:

– Хайде да те видим… пълководецо!

* * * * *

Глава на Lannis

Ланис погледна унесено към сияещата срещу нея жена. Разпуснатите й светли коси блестяха в мрака, а очите й доволно се усмихваха срещу девойката.

– Очаквах да е пак Америл. – отбеляза бавно момичето, без да отмества поглед от лицето на непознатата. Протегна ръка напред, тръсна я леко и на тънката й китка проблесна фина верижка. Приближи я до лицето си и се загледа в игривото й сияние. – Май всеки от нас си пази по някой спомен, Химико. – промърмори тя тихо.

Мориан поклати усмихнато глава.

– Всъщност и аз очаквах той пръв да те намери, Ланис, но, за щастие, старите приятелства понякога вършат чудеса.

– Е, това обяснява сплита. – момичето се извърна към самодоволния Сим и му се усмихна. – Когато двама дърпат едно магаре, може и да го обесят накрая.

Леко учудване се плъзна по лицето му. Мориан го погледна замислено, погледът й се насочи към шията му и тя се засмя. Той прокара неусетно ръка около врата си.

– Не се чуди, Химико, не ти трябва да знаеш. – жената се обърна отново към девойката. – Това твое дело ли е, Ланис? Изненадана съм.

– Да кажем, че Луна ми угажда. – сви рамене момичето, седна удобно на земята, приглади усърдно широките си поли с ръце и вдигна отново очи нагоре, към сияещото лице на Мориан.

– И къде е Луна сега, мило момиче? – приведе се леко напред жената.

– На небето – отвърна кротко Ланис и гласът й прозвуча наивно, като на дете.

– Хм, – изсумтя до тях Джони – простете, че ви нарушавам небесната беседа, но някой ще ми каже ли какво става тук? Все пак, споменаха се моите очи, уши, че и гръбнак по начин, който не мога да определя, като да ми допада. – ухили се безгрижно към Сим. – Тук май се събрахме цяла тълпа. Май трябва да те убия, че да не променяме бройката на групата. Станал съм консервативен с годините и резките промени ме дразнят.

– А дали все пак...– започна със саркастичен блясък в погледа Сим и в този момент бе прекъснат от резкия глас на Мориан.

– Достатъчно. – очите й гневно блестяха. – Кой сте вие? – обърна се тя към Джони.

– Джонатан Кейдж, мадам. – той леко се поклони. – Бих добавил “На вашите услуги”, но тогава ще ми се наложи и да изброявам, какво точно е извън обхвата на предлаганите услуги.

Сиянието на Мориан се засили. Сякаш в отговор около тях повя лек вятър и донесе аромата на поле и треви. Жената се извърна рязко към Ланис, чието лице бе озарено от нежна усмивка. В този миг внезапно захладня. В ума на Мориан се запреливаха картини на дълбоки води, море... “тежки капки дъжд падат на земята... бурна река я влачи надалече... дълбоки, кристални води високо в планините и отражението на небето в тях...”, Мориан тръсна глава, косите й се разлюляха и сякаш разбъркаха малки въртопи от светлина около нея. Погледна към Джони. Ланис се изправи от мястото си и се присламчи до него, а той обгърна покровителствено раменете й с ръка. Мориан се извърна към Сим:

– Да беше ме предупредил за камъка, Химико – каза усмихнато тя, но усмивката не докосна очите й.

– За какъв камък говориш? – раздразнено попита той. – Искаше момичето – получи го.

– Никой не я е получил, докато аз съм тук, пък нямам намерение да си ходя – намеси се благо Джони.

Смехът на Ланис сякаш магически придърпа погледите към нея. Тя се повдигна леко на пръсти, целуна Джони по бузата и погледна предизвикателно към Мориан. Светлината на огъня огряваше с игрива мекота тъмните й коси и блестеше в очите й. След дълго мълчание сияйната жена кимна леко и се усмихна.

– Мисля, че е станало някакво недоразумение. Вероятно необмислените постъпки на Америл също са допринесли за това. Той е ... твърде импулсивен понякога.

– Забелязах. Именно аз стоях забутана в някакво мизерно мазе заради неговата импулсивност. – измърмори Ланис.

– Направил го е за твое добро. – усмихна се кротко Мориан. – А и съм убедена, че все още ти е скъп. Иначе не би запазила тази малка дрънкулка у себе си.

– Ще се радвам, ако се въздържа от подобни прояви на загриженост за в бъдеще. Колкото до дрънкулката... надявах се да се появи. Има много неща, които се надявам да науча от него.

– Аз мога да те науча на много повече – усмихна се сладко жената насреща й.

– Аз пък ти нямам доверие – намигна й дяволито Ланис.

Нежното лице на Мориан леко се стегна. Деликатните й пръсти се свиха в юмрук и бързо се отпуснаха. Погледна към Джони и протегна ръка.

– Надявам се, че ще се видим отново, Джонатан. Опасявам се, че първата ни среща не остави много благоприятно впечатление, но намеренията ми не бяха враждебни. В знак на добрата ми воля – тя протегна ръка към Сим и здрави сребристи нишки се сплетоха около ръцете и краката му – аз ви оставям пленника.

– Имахме сделка, Мориан – извика към нея Сим, но тя не му обърна внимание.

– Ланис, надявам се да спечеля доверието ти. – промълви кротко и се усмихна на момичето. – Аз наистина мога да те науча на много неща. Помисли, силата на Луна те тласка хаотично, а ти си нямаш и представа защо и накъде те води всичко това.

Ланис не отговори. Продължаваше да стои до Джони, а лицето й придобиваше все по-замислено изражение. Мориан се долижи до Сим, усмихна му се, погали лицето му и го целуна по челото

– Не така, Сим – прошепна тя тихо. – Не това е начинът да ми я дадеш.

Жената изчезна сред ярка млечнобяла светлина.

Джони отпусна ръка от рамото на Ланис, погали леко косите й и се усмихна към овързания мъж.

– Та за чупене на гръбнак ли си говорехме?

– Ти пък прояви въображение и измисли нещо различно. – озъби му се Сим насреща

Кейдж отиде до коня си и откачи въжето от седлото. “Аман от сребърни въжета, светлини и лунатици!”, помисли си с досада той, докато затягаше здраво възлите около ръцете и краката на Сим.

* * * * *