Сенки на Север – I част

Астар вече бе събрал своята шатра и наблюдаваше трескавата дейност в целия лагер, който се готвеше за заминаване. Предполагаше, че няма да има сражения, поне не и с жриците, които трябваше да наблюдават. Ти’сейн бе достатъчно ясен по този въпрос, а и Боецът-маг вярваше на информацията, която Плутар му изпращаше. Дядо му го бе уведомил само за групата жрици, която тези дни щеше да пристигне в столицата. Което означаваше, че големият отряд няма работа в Тиен’хара, а най-вероятно само преминава през нея.

Развесели се от мисълта за Принца, изненадан от пристигането на няколко жрици на Умбра. Чудеше се как ли ще му се отрази тяхното присъствие в крепостта. И все пак трябваше да привикне към тях.

“Скоро ще се наложи и Ерис да отиде там.”, помисли си той. “Дано само Плутар е прав и наистина е убедил Първата да намери жрицата.” Беше му жал да нарича милия старец “дядо”, защото в него все още виждаше онзи мъдър и достолепен човек от детството си. “Когато въобще го виждам”, с горчивина си помисли той. В Съвета на Умбра винаги е имало разногласия, но напоследък положението се доближаваше до опасното и Плутар рядко напускаше Хадес. И то не заради възрастта си, на която винаги упорито отказваше да обърне внимание, а иманно за да поддържа някакво равновесие сред жриците.

Когато преди години Астар реши да последва жилката на Светлината в кръвта си, Плутар го изпрати с думите: “Върви, момче, върви. Това е твоето призвание. Но ако някога Тиен’хара наистина бъде възродена от спомените, равновесието между нея и Умбра трябва да бъде поддържано.” Двамата се опитваха да го постигнат, но новата Първа бе твърде независима и самоцелна, а Принцът се приближаваше неотклонно до своята съдба. Боецът-маг повдигна дясната си ръка и се загледа в синьото око на гривната си. Скоро Ти’сейн щеше да запали Небесния огън и дотогава Ерис наистина трябваше да бъде открита.

* * *

Плясъкът на сто и петдесет чифта крила изпълваше въздуха между летящите птици, но биваше чут от малко от техните пътници. Върховната командваща още веднъж остана потресена от действията на Майката, очевидно продиктувани от отчаяние и безизходица, обхващайки с поглед ятото и хората, които ндегетата носеха – триста оглушени камикадзета, подбрани специално по ръст, тегло и подготовка, както и още три Висши командващи, която тя лично избра от тъмницата, също насилствено загубили слуха си. Зад самата Вречена пътуваше една от трите силосиански магьосници, които Матриарха й предостави в последните минути преди излитането. И разбира се ездачките на всяка една от сто и петдесетте птици, натоварени малко повече от максимума, на който са свикнали.

Вече четири дни летяха на североизток, поддържайки сравнително постояна скорост. През нощта ндегетата почиваха, а ездачките им полагаха всякакви грижи за тях – разтриваха мускулите им, почистваха ги от мръсотията, приглаждаха перата им и им шепнеха успокоително. Всяка сутрин след продължителен водопой потегляха отново. Жените, управляващи Големите птици, никога не се оплакваха, Вречената не го и очакваше, а почти всички останали не можеха да общуват, но тя определено изпитваше неудобство от това пътуване. Гърбът й се схващаше, мускулите на краката я заболяваха от безсмислено притискане към силните бели тела, главата й пулсираше с всеки размах на крилата, а вятърът не спираше да свисти в ушите й.

Някъде по обед разузнавачите се върнаха. Целта им бе на четвърт ден полет, в най-южните части на равнините Мелвора. Четирите птици, които носеха само своите ездачки, отново се устремиха напред, за да изберат подходящо място за десанта.

След няколко часа пред очите й се появиха равнините Мелвора – сякаш безкрайно равно поле, ширнало се чак до северния хоризонт, на места обрасло с малки горички. Ниската трева не предлагаше особено укритие, така че трябваше да се възползват от някоя групичка дървета. Надяваше се само да е по-голяма.

Изминаха разстоянието от Демар бавно, имайки предвид животните, които яздеха. Големите птици бяха способни да изминават много по-големи разстояния за по-кратко време, но натоварени до предела си, носейки по трима, макар и дребни хора, те даваха всичко от себе си. Вречената напълно разбираше гнева и несъгласието на Дъщерята – да се рискуват толкова много ндегета си бе пълно безумие. “Жажда за живот”, поправи се тя, напомняйки си ситуацията, в която бе изпаднала Матриарха.

Разузнавачите се върнаха няколко часа преди залез слънце и ги насочиха към подходящ терен за кацане – тревата била рядка, почти без камънаци. А на север ги деляли две горички от лагера на петдесетте жрици на Умбра.

Ндегето на Вречената и едната магьосница се заспуска надолу, след като няколко други птици вече бяха кацнали и теренът бе проверен още веднъж, но този път наземно, последвано от птицата, носеща другите две жени забулени в прозрачни воали. Магьосниците сами бяха избрали този странен цвят, или по-точно плат, който на пръв поглед изглеждаше прозрачен, но всъщност човек не можеше да види какво се крие под него.

Ндегето тромаво се затича по земята, веднага щом я докосна с крака и успя да спре близо до горичката. Не бе голяма, но все пак достатъчно да приглуши странните шумове от приземяването им, както и да ги скрие от нежелани погледи.

Точно в този миг обаче, Вречената съжали, че няма кой друг да види величествената гледка на всичките сто и петдесет огромни бели птици, които се рееха на различна височина и описвайки спираловидни форми се спускаха към земята, където мъжете-воини по двойки скачаха от гърбовете им и се затичваха встрани. А някъде на запад слънцето бе започнало своята ежедневна смърт…

Първите групи от камикадзета, които кацнаха, веднага тръгнаха на север, за да обходят лагера на жриците. Все пак основната сила се събра пред горичката, получи последни указания лично от нърховната командваща и тя отегчена от жестикулирането през цялото време, се насочи към едно от ндегетата, където можа да си поговори както с ездачката му, така и с магьосницата, която щеше да я придружава през вечерния им полет. Когато уговореното време изтече, десетина ндегета се издигнаха в сивото сумрачно небе и изкорениха по едно дърво от горичката.

Когато заеха позиции над лагера, нощта напълно бе спуснала непрогледната си пелена. Птиците леко помахваха с крила, въртейки се над далечните огньове долу, от които се сваляше вечерята.

Върховната командваща се засмя без глас, сравнявайки Щитовете, които готвеха за своите жрици, с мъжете-домакини в Силосия. Някои от жриците вече спяха, уморени от дългата езда, а други почистваха дрхите си пред малките шатри, в които спяха. За конете се бяха погрижили веднага след спирането им и сега те доволно дъвчеха овес, завързани в единия край на лагера.

Въображението й рисуваше стотиците сенки, спотаили се в мрака. Скоро всичко утихна, постовете бяха разпределени и огньовете – загасени. Много от Щитовете се прибраха в шатрите при своите жрици. Вречената изчака още малко, за да се убеди, че повечето от хората долу са вече заспали или твърде интимно заети.

Прошепна няколко кратки думи в ухото на магьосницата зад нея, която само издаде тих звук, който стигна и до другите две. Трите запратиха надолу илюзорни огнени кълба, а малко след тях ндегетата отпуснаха силната си хватка и десетината дървета също полетяха, разтърсвайки шатрите, след сблъсъка си със земята. Нарочно бяха предвидили да паднат около лагера, не само защото трябваше да всеят объркване и паника, а и за да попречат на евентуални бегълци.

Още след появата на първото огнено кълбо в нощното небе, камикадзетата връхлетяха със зловещо мълчание лагера. Спречкаха се с обърканите Щитове, които все още седяха на пост. Останалите се опитваха да разберат какво се случва около тях или вече се бяха втурнали към шатрите на своите жрици.

Огнените кълба не изгасваха веднага, след като паднеха, заблуждавайки противника, че нещо се е подпалило, като същевременно позволяваха на Вречената да наблюдава, макар и в щрихи, случващото се. Камикадзетата бързо надвиха постовете и затегнаха обръча около лагера, бутайки пленените Щитове към събралите се в центъра. Силосите съвсем ги обградиха, с насочени копия и опънати тетиви на лъковете. Една от Висшите командващи излезе напред и проговори с колеблив в силата си глас, тъй като не можеше да чува собствените си думи:

– Вие сте в плен на Силосия. Ако не проявите съпротива, никой няма да пострада.

Няколко жрици едновременно извисиха своите Гласове, заповядвайки да бъдат освободени веднага, но никой не можеше да ги чуе и да се подчини против волята си. Друга жрица тихо прошепна нещо на Щита си и той се хвърли към силоските мъже-воини. Няколко копия веднага го посрещнаха и се забиха в краката му, а рояк стрели прониза жената, издала заповедта.

Същата силосианка заговори отново:

– Не предприемайте никакви нападателни действия или опити за бягство, защото жриците ви ще пострадат смъртоносно. – явно се обръщаше към Щитовете. – Хвърлете всички оръжия на земята. И вие също. – добави тя, посочвайки жените, след като мечовете, грижливо прибрани в ножниците им, бяха оставени. В началото жриците не помръдваха, но после една по една захвърляха камите си в тревата.

Висшата командваща продължи с несигурния си глас, докато няколко силоси събраха оставените оръжия, а тя извади свитък с печата на Великата майка и го подаде на жриците:

– Пратете това на Съвета на Умбра, уведомете ги какво се е случило и се молете да вземат правилното решение.

Магьосницата зад Вречената спря да усилва звука, а тя доволно отбеляза:

– Всичко мина по план. Докато чакаме отговор, ндегетата ще си починат за предстоящето нападение.

На следващи ден щяха да подкарат жриците на изток, разделяйки ги от техните Щитове. А в скоро време Съветът на Умбра щеше да е изправен пред дилемата, поставена му от Матриарха – животът на Първата или на петдесетте.

* * *

Остана очарован от хармонията, която постигаше с камъка. Допускайки го до себе си, приемайки службата на негов Пазител, вече не му се налагаше да се бори с Окото, да го държи на миг и мисъл разстояние, за да не бъде пометен от него.

Джоррам не знаеше до къде ще отведе, или по-точно подведе, Ти’сейн, но щеше да го последва. Не от любопитство, а защото Принцът бе твърде опасен и притежаваше сила, която не можеше да пренебрегне. Но и не можеше да победи.

Дълго мисли след двете битки – в Храма и над крепостта, и стигна до някакви изводи, които го озадачиха и обезпокоиха допълнително. Изглежда Ти’сейн също използваше Баланса за своите магии. “Балансът, който се крие в Тиен – светлината.”, Първосвещеникът си припомни значението на древната дума. С неговия камък, мъжът със сребристите очи извличаше светлина от въздуха, усилвайки действието и силата на магиите си. Всичко това го превръщаше в равностоен, ако не и в превъзхождащ го противник. Джоррам трябваше да бъде внимателен с него.

Сега обаче, когато Магистратите подготвяха второ нападение над Тиен’хара, той нямаше да изпрати свещеници, които да се присъединят към войските им. След смъртта на свещениците от Триъгълника, не можеше да си позволи да изгуби още от тях в малки сражения. Така и не разбра, какво се е случило на север. Бурята бе погубила всички ндегета и свещеници, които бе изпратил, освен един. Трябвало му е цял месец, за да се довлече в столицата от рибарското селце, където са го спасили и са наместили счупените кости на крака му. После различни хора са го качвали в каруците си, защото е служител на Халид. Бурята е свалила ндегетата в морето, където са се разбили в някакъв кораб, пътуващ към Триумвирата.

Слуховете, които вече идваха от север, потвърдиха предположението му, че не Ти’сейн стои зад погрома в Тръгълника. Носеше се мълвата за млад амбициозен воевода. Още един досаден малък хищник, който отвличаше вниманието му. Ако времената бяха други, щеше да му покаже какво е гневът на Халид. Но не и сега. Изтокът се раздвижваше твърде опасно след появата на Принца. Джоррам реши, че ще следи отдалеч за действията на воеводата, но няма да предприеме нищо повече.

* * * * *

Глава на Tais

Бе очаквала, че пристигането й ще всее известен смут сред отряда, но не предполагаше, че ще завари хаос сред редиците им. Бездействието пораждаше недоволство и конфликти. Стоенето дни наред без цел и посока, подклаждаха капризите на сестрите й за липсата на удобства и се водеха безсмислени дребнави спорове за това кой да напали огъня и чия ще е честта да помага в кухнята. Още с пристигането си бе пратила вест на Киара за положението в лагера, но отговор не последва. Берис бе станала мълчалива и мрачна, едва удържайки дисциплината с цената на авторитета си. Бе благодарна на пристигането на Таис, най-малкото заради възможността да си почине поне за кратко от многобройните жалби и прошения. Бдителността бе сведена до нула – сякаш бяха тръгнали на разходка в парка, а не на завоевателна мисия из чужди земи. Таис не можеше да бъде по-недоволна. Цял ден опитваше да въдвори някакъв ред и да върне духа им, но в края му осъзна, че нищо съществено не бе постигнала. Бе ужасно уморена и си легна рано да спи. Трябваше да измисли нещо, но за това щеше да се погрижи утре.

Сънят не идваше. На моменти се унасяше, но тревожните мисли бяха сякаш обсебили съзнанието й. Заслуша се в шумовете навън. Малко по малко стъпките се разреждаха, а гласовете – утихваха. Може би тишината щеше да й донесе нужната почивка... Последвалият грохот и лумналата от нищото светлина я накараха да скочи от леглото. Грабна метнатият наблизо халат и боса изтича навън.

Хаос. Пред очите й притичваха полуголи жрици. Щитове търсеха мечовете си. Пожари озаряваха иначе беззвездното небе. На отблясъците им се опита да получи по-широка картина за обстановката и тръпки полазиха по гърба й. Видя стесняващият се обръч, щръкналите копия и огромните прелитащи птици над лагера. Някой я хвана здраво за лакътя и я задърпа към вътрешността на стана. Погледна са с разсеян поглед жената до себе си и едва позна Берис. Жрицата бе като обезумяла и единствено успя да отрони "силоси", но думата сякаш изкънтя като гонг в съзнанието й. После чу заваленият говор, призоваващ да хвърлят оръжията. Надигналите се гласове на сестрите и липсата на реакция в празните очи на бездушните. "Безполезен, Гласът е безполезен... Плен? Нееее.... никога повече пленена от силоси!"...

Ужасът от врагът около тях премина лавинообразно в безумен гняв. Таис гледаше пълчищата пред нея, виждаше дори студените очи на водачката им, а гневът се надигаше. Кръвта във вените й запулсира и видя как мракът се сгъсти. Впери очи в небето и огромна светкавица разкъса облаците. Гърмът бе оглушителен и мълнията порази съседното на водачката им дърво. Зла усмивка се появи на устните на първожрицата и тя се отдаде на стихията, която бе призовала. Силата у нея бушуваше и мракът се набразди от огнени прорези. Небето сърдито замята мълнии и тежки капки дъжд закапаха изневиделица. Вятърът се усили и разроши косите й. Видя как Берис до нея я гледа смаяно и усети как съзнанието докосва очите й. Самообладанието у жриците й се възвръща. Крясъците в небето на летящите птици внасяха смут сред нападателите им. Ездачките им безуспешно се опитваха да ги контролират. Редиците на силосите се люлееха, като разбиващи се в скалист морски бряг вълни. Бездушните гледаха ужасено небето и надаваха викове при всяко просветване. Таис усети как кожа й настръхна и разбра, че вече не е единствена. Видя зовящите погледи на жените около себе си, вперени в бушуващите стихии над тях. Усети силата и безумието и започна да се смее неистово, забравяйки къде се намира. Мълниите западаха сред редиците на силосите надпреварвайки се с пороят, който се изливаше от небето. Птиците тромаво се сгромолясваха в равнината убивайки ездачките си и случайно попадналите под туловищата им. Използвали хаосът в редиците на силосите, щитовете грабнаха мечовете си и започнаха безмилостна сеч. Потоци от кръв се стичаха по земните улеи и не смогваха да попият в пръстта...

– Колко са жертвите ни?

– Осемнадесет жрици и двадесет и шест щита, Първа.

Таис притвори очи. Седеше в палатката си с Берис и още няколко жрици-отрядници. Пиеха чай и обсъждаха положението. Битката бе продължила цяла нощ и всички бяха ужасно изтощени. Утрото бе мрачно. Дъждът не спираше да вали. Щитовете доубиваха бездушните из равнината. Беше изпратила няколко малки отряда из околностите да застигнат побягналите. Бе издала заповед да не се оставя жив бездужен, а жените да се водят на разпит директно при нея. Не бяха оцелели много – само три жени.

– Имаме цяла дузина птици – една от отрядниците погледна колебливо към Таис – Не знаем как да ги управляваме...

– Сгответе ги тогава – Таис се изсмя, но забелязала обърканите погледи на жените около себе си студено добави – Пошегувах се. Може да са от полза. Разпитайте пленничките за тях.

Платнището се отметна и двама едри мъже влезнаха помъкнали със себе си овързана жена. Хвърлиха я в краката на Таис.

– Тази трябва да е водачката. Едва я хванахме.

Жената повдигна окаляното си лице към Таис и очите й се ококориха. "Знае коя съм... Това вече е нещо..."

Наведе се към нея, издърпа я за косата и приближи лицето й.

– Кой ви изпрати? – просъска Таис.

– Знаеш кой... – Таис разпозна заваленият говор на водачката. Пусна я с погнуса, стана и се отдалечи – опасяваше се, че ще се изкуши да я убие с голи ръце.

– Отведете я.

Изчака щитовете да напуснат палатката с пленничката и се обърна към жриците.

– Берис, отдели пет жрици със щитовете им, които незабавно да отведат водачката в Умбра. Нека Киара прави с нея каквото е нужно. Останалите пленнички и животните остават тук.

Берис кимна към една от отрядничките, а после всички напуснаха.

Бяха изминали десет дни от нападението на силосите, а от Киара още не идваше вест. С кратки почивки, дъждът не преставаше да вали – кротко, но постоянно. Палатката, в която се бе настанила бе почти подгизнала и пълна с кал от влизащите посетители. Течеше втора седмица, откакто бе напуснала Хадес, за да се присъедини към стана на жриците в Тиен'хара, където се уговори със Зигур да изчака завръщането на Ян, а търпението й бе на изчерпване. Единственото успокоително нещо бе настаналата дисциплина в лагера. Нападението на силосите сплоти редиците на жриците и върна авторитета на водачките им. Въпреки това, още сутринта след нападението бе пратила отново вест на Киара, че жриците следва да бъдат отзовани незабавно в Умбра, но отговорът се бавеше. Берис изглеждаше уморена, но доволна. Бе върнала вярата си в Първожрицата и Таис веднага усети промененото отношение към себе си.

Подаде калената чаша с греяно вино на възрастната жрица и се настани на възглавниците нахвърляни върху импровизираното легло. Двете мълчаливо отпиха. Таис се облегна назад и затвори очи, наслаждавайки се на препускащите огнени потоци на напитката по тялото си. Заслуша се в шума от падането на тежките капки по платнището и откъслечните шумове на лагеруващите. Приближаващи стъпки на мъж, джвакащи в калта, се откроиха сред останалите и Таис застана нащрек. Платнището на входа се отметна и влезе един от щитовете. На приглушената светлина на мангала, Таис го разпозна и напрежението й се замести от любопитство.

– Вест от Съвета, Първа!

Подаде й лист хартия и побърза да напусне палатката. Таис видя с периферното си зрение как Берис се надигна. Разгърна писмото и го доближи до светлината. "Най-сетне", чертите на лицето й се отпуснаха и се остави на умората, подавайки посланието на Берис. Жрицата се оживи.

– Кога тръгваме?

– Ако дъждът спре, още утре.

Лек влажен полъх на вятъра ги накара да се обърнат рязко по посока на входа. Тъмна сянка, последвана от едрата фигура на мъж в пелерина нахлуха в палатката. Познатата вълна на възбуда сякаш я удари и тя я посрещна жадно с цялото си тяло. Усети как Берис потръпна до нея с поглед изпълнен с недоверие. Ян отметна наметалото и потърка ръце над мангана. Огледа се, усетил аромата на греяното вино и надигна каната. Отпи няколко големи глътки и потърси Таис с поглед.

– Проклето време! А ти съвсем ли се отказа от ездата? – леко кимвайки към притаеният в сянката Зигур.

– Напротив, чака ни много път, яздейки. – усмихна му се в отговор Първожрицата, а после се обърна към Берис – Би ли го отвела до палатката му, Съветник, стана късно?

Берис леко се усмихна и излезе навън. Ян се намръщи, но мълчаливо я последва.

Сянката се раздвижи и приближи към мангала. Светлината на въглените се отрази и затанцува по красивото лице на елфа. Очите му горяха и сякаш жигосваха всеки сантиметър от кожата й. Млъчаливо я придърпа към себе си. Таис отметна глава наблюдавайки движенията му. Зигур вдиша аромата на косата й. Спусна се по линията на шията без да я докосва с устни до изящната извивка в подножието й, а после бавно достигна нивото на устните. Таис го обгърна с ръце и сплете дланите си на гърба му, приближавайки за целувка. Елфът вкопчи пръсти в косата й и я издърпа назад, неоткъсвайки поглед от нейният. Наведе се над ухото й и прошепна:

– Бих могъл всичко да приключа още сега... Съзнаваш ли в какъв ад ме държиш?

Таис потърси погледа му, наслаждавайки се на близостта на тялото му.

– Грешиш. Дори това не би могъл...

Дъждът заблъска с нова сила, когато устните им се сляха.

* * * * *

Глава на Jaar

Едва се спаси от пагубната буря, отнела живота на всички мъже-воини. Небесата сякаш побесняха с гнева на жриците долу и нощта бе озарена от ярките копия на светкавиците, забиващи се в земя, птици и хора. Вречената на съседното ндеге полетя към биещите се долу, изхвърлена от превъртащото се във въздуха животно. Магьосницата с нея се оплете в каишите на седлото и не успя да се измъкне изпод падащата Голяма птица. Другата магьосница се опита да помогне, създавайки вече истински огнени топки, но те бързо бяха потушени от проливния дъжд, който се изсипваше над главите им наред със светкавиците. Не й остана време за друго, защото ездачката на нейното ндеге изгуби контрол и яростната буря я понесе в смъртоносен полет към земята.

Ливия не си губи времето, осъзнавайки, че ударът им е обречен на провал. Никой не бе очаквал жриците да се разбеснеят така. Можеха да останат кротки, в плен, и най-вече живи още доста време. Особено, ако Съветът бе преценил, че животът Първата не струва колкото този на петдесет жрици и техните Щитове. Но те избраха трудния път. Магьосницата бе убедена, че и двете страни ще понесат големи загуби, но не си правеше илюзии кой ще победи. Не можеше да противопостави силите си на буря, призована от петдесет жрици. Затова бързо заповяда на ездачката на нейното ндеге да я отведе при останалите птици.

Поне стотина бяха останали настрана, заедно с ездачките си, сгушили глава под кръстосаните си пера. Сега Ливия бе най-висшата в остатъците от войската им и тя пое командването. Въпреки проливния дъжд и ръкавите на бурята, които достигаха и до поляната, тя заповяда отбой и всички ндегета се понесоха по земята по бързо от коне. Само с по един човек на гърба си, те бяха изключително бързи и скоро се отдалечиха от вихрите и останаха само едрите капки, които падаха от небето сякаш цяла вечност, както и далечните гръмове на падащата смърт.

Трябваха им няколко дни, за да се доберат до заслона на планината, която спря порива на дъжда и ндегетата успяха да изсушат крилата си. Ездачките запалиха големи огньове, за да им помогнат с това, и обикаляха цял ден за храна. Вода поне имаха в изобилие.

След още няколко дни полетяха на юг. Ливия бе решила, че втората част от плана на Великата майка трябва да бъде изпълнен. В главата на магьосницата се зароди и негово продължение… Ако Магистратите превземеха Тиен’хара с помощта на ндегетата, може би щяха да подновят преследването на жриците. Но този път магьосницата щеше да е овладяла огромната магическа енергия, която се криеше в звездата над крепостта.

* * *

“Колко много прилича на Таис!”, възкликна мислено Ти’сейн, докато се отдалечаваше от залата за аудиенции. Още веднъж се зарадва, че бе предвидил подобно посещение, макар и не точно от жрици на Умбра, и по негова заръка най-голямата зала в крепостта бе обзаведена с толкова много огледала. Жените останаха впечатлени, беше убеден в това. Но и успяха да го изненадат. Явно Сивена подозираше за вниманието му към Таис, или дори бе осведомена за всичко. “Все пак е Съветничка”, напомни си Принцът.

Тръсна леко глава, за да прогони нежеланите мисли. Брет влезе в кабинета и му каза с равен глас:

– Изпратих ги до вратите на залата за аудиенции и им пожелах приятен отдих. Ти’сейн, добре ли си? – не беше сигурен какво още да попита, затова изчка приятеля си да му отговори:

– Да, всичко е наред. Не очаквах усложнения тук в столицата. Особено от такова естество. Подготвен съм за война, но не и за такива битки. Ще трябва бързо да се въоръжа… Но най-напред искам да предупредя Маговете. Повикай ги.

– Разбира се.

Брет бързо излезе, за да изпълни заръката на Принца. А той се приближи до прозореца, зарея поглед навън и мислите за Таис отново го погълнаха. Присъствието на младата жрица, която поразително прилича на нея, сякаш измъкна дълбоко заровени спомени и желания…

Маговете влязоха един по един, следвани от Брет и Велиан. Младият благородник леко кимна на Ти’сейн и попита:

– Принце, ако разрешите, трябва да поговорим за някои неща.

– Разбира се, лорд Велиан. Няма да се бавим с Маговете. Може да останете.

Онзи се отдръпна назад, за да могат тримата да застанат пред Ти’сейн. Той ги огледаи се усмихна едва доловимо. Едва ли беше нужно да се притеснява – Корвейл беше жилаво старче, липсваха му няколко зъба, а и вече оплешивяваше. Гар и Микас, макар и доста по-млади, не бяха особено привлекателни за жените – белези от изгаряния покриваха цялото им тяло. Да боравиш с огъня, се оказваше доста опасно, особено когато се самообучаваш.

– Предполагам вече научихте за посланичеството от Умбра, което пристигна днес. Не очаквам някакви неприятности с жриците що се отнася до вас, като единствени мъже с по-особени сили в крепостта, но все пак искам да сте предпазливи и в никакъв случай да не оставате насаме с някоя от тях. Особено с Юла. – Ти’сейн прекрасно знаеше колко нетърпеливи и напористи могат да бъдат младите недообучени жрици. “Като Таис навремето.”, отбеляза той.

Магът не се стреснаха особено от думите му, но въпреки това се размърдаха неспокойно. Принцът продължи:

– Корвейл, искам да повикаш още Магове. Столицата има нужда и от магическа защита, а аз невинаги ще съм тук. Искам ги възможно най-бързо и ги подбери според способностите им – нека бъдат различни. Не знам какво би могло да ни се стовари на главите, колкото и да съм осведомен за някои неща.

Маговете кимна в знак на съгласие, а Ти’сейн махна с ръка на Велиан да говори.

– Както сигурно вече забелязахте, близо до ръба на платото ще бъде разположен замък. Той ще осигурява защита на цялото плато откъм север. Но е важно да има бърза връзка с крепостта, затова подготвих плановете за прокопаване на тунел до подземията й. По него могат да се разменят войници и запаси при продължителни обсади, както и да се подсигури водопровод директно от извора, който ще остане в града.

Младежът наистина мислеше. Проучваше и знаеше какво трябва да бъде направено. Колкото и необичайно да бе то. И определено беше вещ в изкуството на войната. Не го бе виждал още в нападение, но за зашитата се подготвяше блестящо. Ти’сейн замълча още миг, прехвърляйки в главата си пасността Алаир Танх да бъде открит, но реши, че ако той определи къде да се прокопае изхода на тунела, всичко ще бъде наред. Поне едно ниво по-нагоре… Тъкмо и подземията ще бъдат възстановени, защото те бяха единствената част от крепостта, която все още тънеше в забрава, паяжини и мрак.

– Одобрявам. Градът и крепостта наистина ще имат нужда от това. Реши ли вече къде ще бъдат разположени портите и колко ще бъдат?

– Да. Ще има две порти – Данайска – на югозапад, и Портата на изгрева – на югоизток. Втората ще извежда към Тиен’хара, както и към изходитеот платото.

– Градът е твой, ти ще го управляваш. Но въпреки това не мога да не се възхитя. – Принцът се усмихна приветливо. Велиан се зарадва и продължи с вече по-спокоен глас:

– И само още нещо. Маговете ми подбраха няколко книги за древна Тиен’хара. В тях търсех подходящо име за града, но не се спрях на нито едно. – “И освен това си учил история. За да си добре подготвен.” – Ти’сейн не спираше да преценява човека срещу себе си. – Затова потърсих и в книгата, която лорд Диен носеше. – Лорд Диен се оказа старият глупак, който бе решил, че може да завладее крепостта и да управлява новоотцепилата се държава. – Попаднах на нещо интересно и реших, че е подходящо градът да се казва Ерисея. На името на последната кралица на Тиен’хара.

Принцът го погледна втрещено, напълно изгубил самоконтрол.

– Ерис, последна кралица на… Аз съм нейн потомък? – объркването му бързо премина в гняв и той се обърна към Маговете: – Защо не сте крили това от мен?! Защото знаете, че тя е още жива и може да тръгна след нея. За да науча повече за убиеца на краля? Защото е жрица на Умбра? Защо? – последното го каза заплашително.

Гар и Микас се спогледаха притеснени, но Корвейл се приближи до Принца и заговори с равен глас, сякаш нищо не беше се случило.

– Ти’сейн, това щеше да е твърде неразумно. А и навремето тя е наказала човека, убил мъжа й. След което се е върнала в Умбра, а наследникът на престола е даден за отглеждане – всичко, което знаем за нея. И освен това се казва Ерис. И е жрица на Умбра, която незнайно как все още е жива. Трябваше да ти го спестим, не е сега моментът да я търсиш…Знаем, че тя е по-реална връзка с миналото на Тиен’хара, отколкото спомените на кръвта, но тя отдавна е лоялна на Съвета…

Мъжът със сребристите очи го прекъсна. Тихо проговори:

– Велиан, нека така да бъде. Нека градът се казва Ерисея, за да ми напомня всеки път за предаденото доверие, щом чуя името му или си помисля за него.

Младият благордник се оттегли без да каже нищо, а тримата Магове стояха и гледаха Принца. Отпрати и тях и потъна в размисъл. “Алаир Танх. Какво знаят за Ерис. Тя несъмнено знае, че сфинксът все още е затворен в подземието на крепостта. Дали тези жрици не са изпратени, за да подготвят пристигането й. Какво ли знаеха те. Почти нищо, надявам се…” Последното изникна в ума му заедно с решението на проблема с жриците. Вече знаеше как да действа с тях.

– Брет, предай на посланичките от Умбра, че бих желал да ме придружат в следобедната ми разходка.

Този път бяха четирите. Кора бе сменила роклята си с по-семпла, но отново изглеждаше съблазнително. Ти’сейн крачеше възможно най-далеч от нея – до Черис, която не спря да говори през цялата им разходка от Тиен’хара до града в строеж. Юла се движеше мълчаливо зад тях, а на десетина крачки ги следваха и трите Щита.

Принцът се загледа в Сивена. Млада за Съветничка или младееща за възрастта си, той не можеше да реши. Ситни бръчици се бяха струпали покрай очите й, но нищо друго не говореше за може би напредналата й възраст. Докато разговаряше с приказливата жрица, се опитваше да проникне отвъд безизразното лице на Съветничката. Искаше да разбере какво мисли, какви са плановете й. “Освен за Кора”, помисли си той и отново погледна към младата жрица.

Не трябваше да ги оставя да си поемат дъх. В преносния смисъл, разбира се. Огледалната зала за аудиенции и леко високомерното му държание, а сега приятелския тон, с който отвръщаше на Черис… “И това е само началото. Как е могла тази да стане жрица?!”, запита се той. “Може би в нея има нещо, което ми убягва.”

Стигнаха до първите строежи и продължиха по един от лъчите-улици към изгряващото слънце, което щеше да бъде замъка. Някои от къщите придобиваха вече по-завършен вид, но бе още твърде рано градът да придобие своя облик. Ти’сейн си предсtавяше тези отдалечаващи се една от друга улици, покрити с бели камъни и засадени дървета покрай тях… Щеше да го спомене на Велиан, ако той не бе помислил и за това.

По средата на града той се спря и се обърна към жриците:

– Дами, позволете да ви поясня, че в момента се намираме в бъдещия Търговски квартал на град Ерисея – на името на последната кралица на Тиен’хара.

Успя да сдържи усмивката си, но не и мекия блясък на сребристите си очи. Черис замлъкна отведнъж, Сивена гледаше като ухапана от бясно куче, а Кора примигваше мило, тъпо загледана в него. Останалите не го чуха, но той не се съмняваше, че щом се върнеха в крепостта щяха да разберат.

Продължиха обиколката си из строящия се град, посетиха извора и след това се върнаха в Тиен’хара. Жриците бяха уморени и учтиво помолиха за вечеря в покоите им. Ти’сейн се зарадва, че поне тази вечер се е измъкнал от официалности.

Стоеше под знамето, което грееше ярко в младата вечер, и разклати стъкленицата с Отварата. Бе сигурен, че Кора го очаква в покоите си. Отдавна не бе спал с жена. Откакто въздигна звездата, която сега обливаше тялото му с живителна светлина, не му оставаше време.

– Изненадващи, неочаквани “удари”, – промърмори той. Цял ден си го повтаряше. Щеше да ги убеди, че не е чак толкова предвидим.

Още веднъж погледна смеската от бели вина и билки, отвори запушалката и я изпи наведнъж. “Поне за едно нещо Каверън се оказа полезен.”

Заслиза по стъпалата към вътрешността на крепостта. Жриците бяха настанени в най-хубавите стаи, които също не предлагаха много. Велиан ги бе обзавел за двамата Главни търговци, които пътуваха с първия керван от Неа и сега отново се оказаха нужни.

Потропа на една от вратите. Надяваше се, че жрицата още не е заспала. Отвори му един сънен Щит, който го въведе в преддверието, извести за присъствието му и го остави сам да влезе в спалнята. Ти’сейн се загледа в жрицата, стояща до прозореца. Сравнително късата й кестенява коса беше прошарена от по-светли кичури, които грееха от светлината навън. Бе облечена само по ефирна нощница и не се притесняваше от погледа му. Все пак бе жрица на Умбра.

– На какво дължа това среднощно посещение, Принце. – попита Сивена.

Мъжът продължи да се приближава към нея.

– Очаквахте да бъда в другата стая, нали Съветник? – усмихна й се студено той. Не усещаше действието на Отварата, но бе решил да рискува. Рано или късно щеше да му се наложи. По-добре той да избира момента.

Когато стигна до жрицата, той вдигна бавно ръка и погали косата й. Хвана брадичката й и внимателно повдигна главата й нагоре. Прониза я с поглед, сребристите му очи засияха още по-силно, а той промълви:

– Но съм тук. При теб.

Сивена се опита да се дръпне, но я притисна до себе си и свали едната презрамка на нощницата й. Натискът намаля и ръцете й бавно го обгърнаха, заигравайки се с връзките на халата му. Двамата бавно запристъпваха към леглото, а жрицата вече търсеше устните му. Искаше го подчинен чрез Кора, но сега щеше да й бъде още по-лесно. Или поне така си мислеше, потапяйки и двамата в удоволствието на нощта.

Още с изгрева Ти’сейн тихо се измъкна от леглото, сложи халата си, захвърлен на земята и се върна в стаята си. Облече се набързо, слезе в двора и откъсна една бяла роза от малката градината на крепостта. Върна се в покоите на Сивена, която още спеше и остави налеглото до нея цветето с кратка бележка:

Лъчите на залязващото слънце огряваха платната на кораба, носещ се през езерото към града. Джони, току-що привършил с премахването на прораслата брада, излезе от каютата и се доближи до капитана.

– Някакви проблеми с пленника? – попита той.

– Не, милорд. Затворихме го в трюма, както наредихте и не знам какво му направихте, но не е помръднал. Мортим е на пост, не се притеснявайте.

Джони кимна, огледа палубата и тръгна бавно към перилата, където Ланис се бе облегнала, загледана в искрящите води на Бодар. Лекият вятър рошеше свободно пуснатите й коси. Явно усети приближаването му, защото извърна лице и го погледна през рамо

Пламтящата светлина на залеза огря лицето й. Тя му се усмихна и очите й сякаш грейнаха към него. Джони отвърна а усмивката й и в този миг една мисъл го попари. “Ами ако наистина се заблуждавам...” Той отклони леко смутено поглед от нея и го плъзна над езерото. Усещаше водата около себе си през цялото време сякаш душата му плуваше в нея. Даваше му ново, непознато усещане за сигурност и сила. Но някъде, в сянката на бушуващата в него стихия, се таеше непреодолимият копнеж по нещо, което не можеше да назове. Насочи взор някъде отвъд езерото, отвъд града, Даная и в ума му проблесна видението на огромна пуста зала. “Трябва да говоря с Ланис за това”, каза си той наум и веднага добави: “За много неща”.

Последните дни от пътуването им до езерото бяха минали без произшествия. Една нощ Джони накара Ланис да отнесе писмо до Анара, с което уведомяваше кралицата за пленника, който й води. Докато девойката отсъстваше Сим се бе опитал да поднови разговора за нея, но този път Джони категорично пресече всякакви опити за дружески беседи. Думите на мъжа го объркваха. “Дали, защото в тях има истина...”, обади се досадният глас в главата му, който упорито го преследваше в изминалите дни.

Той въздъхна и се обърна отново към Ланис. Тя не бе свалила поглед от него, но усмивката й бе изчезнала от нейното лице и бе заменена от притеснена загриженост.

– Какво има, Джони? – попита момичето, а очите й сякаш се опитваха да надзърнат отвъд зениците му и да видя отговора на зададения въпрос, скрит някъде в диплите на разхвърляните му мисли, още преди сам той да й е отвърнал.

– Ланис, – заговори той, а думите сякаш засядаха в стегнатото му гърло, – не исках да те разпитвам, докато Химикът беше наоколо. Но мисля, че е време да ми разкажеш откъде го познаваш.

Лицето й сякаш повехна. Джони протегна успокоително ръка към косите й, но тя рязко и сякаш уплашено се дръпна назад. Главата й се извърна към езерото и грейналия под лъчите на залеза град отвъд.

– Ланис, – продължи кротко Джони, – трябва да знам какво се е случило.

– Трябва ли? – въпросът й прозвуча студено и отдалечено. Хвана я за раменете и я обърна към себе си.

– Трябва.

Вятърът довя едва доловимия аромат на бодарските лилии. Водите на езерото се плискаха тихо в корпуса на кораба, водещ ги към града. Гласовете на екипажа се носеха сякаш някъде отдалеч.

– Какво точно искаш да знаеш, Джони? – промълви внезапно Ланис. Гласът й беше празен и лишен от емоция. Внезапно го заля чувство на вина, но си наложи да му обърне гръб и продължи бързо.

– Всичко... За Химика, за Мориан, за Селения... за връзката им с принца и Даная...

– Връзка? – прекъсна го тя. – Каква връзка?

Джони махна раздразнено с ръка.

– Да оставим връзката за по-нататък. Искам да зная ти коя си, Ланис. Искам да ти имам доверие, защото, Халид ми е свидетел, аз се привързах към теб. Но колкото и да ми се иска да го направя, не мога да си запуша ушите за гласа, който ми казва, че не зная нищо за теб. Помогни ми, помогни и на себе си, ако искаш да разчиташ на моята помощ и за в бъдеще.

Ланис отново се извърна към перилата и се опря на лакти в тях.

– Оправяла съм се и без помощта ти досега, Джони. – унесено промълви тя. Думите й го жегнаха и той рязко се извърна да си върви. Тихият й мелодичен глас й го застигна и го накара да застине на място. – Но твоята привързаност май е единственото ценно нещо, което имам.

Стоеше там неподвижна, все така загледана във водата. Той се облегна до нея.

– Химикът се появи преди години в нашия край... в Селения. Предсказваше времето... ами... беше нещо като местен магьосник. Не зная почти нищо за него. Той... появи се известно време преди луната... преди аз... – гласът й глъхнеше неуверено. – Преди да се превърна в ужасното нещо, в което се превърнах. – изтърси тя накрая. Тези думи сякаш отприщиха спомените й. Разказваше гладко, с равен тон, сякаш беше приказка, случила се преди много, много години.

– Преди да умре мама ми разказваше понякога за Лунните. Били ужасни, прокълнати същества. Омагьосвали хората, подлудявали ги, убивали ги, сеели страх... Накрая предизвикали земята и тя се надигнала срещу тях, но в хаоса загинали хиляди обикновени хора. Всички вярват, че Лунните отдавна са мъртви. Смятат, че само селенитите – лунните цветя, за които съм ти разказвала, – са останали за спомен и предупреждение от онези времена. Цъфтят само под светлината на луната. Малцина са тези, които са ги виждали. Хората вярват, че носят проклятие... като Лунните.

Ланис млъкна. Пое си дълбоко въздух, а очите и леко се замъглиха.

– Аз ги видях. Една нощ, не помня защо, се скарахме с баща ми и избягах от дома. Отидох на брега. По едно време погледнах към скалите и тогава видях как започнаха да се появяват в мрака. Доближих се до тях – бяха толкова красиви и сияеха! Не можех да повярвам, че нещо толкова красиво може да бъде зло. Откъснах едно цвете и хукнах към дома. Показах го на баща ми, но щом той го взе в ръце, цветът изведнъж повехна и умря. Той ми каза да не говоря с никого за това. Няколко дни по-късно, при пълнолуние, когато се прибирах у дома, ме спря една жена. Беше много красива. Приличаше на онази, която се появи по пътя към Бодар – Мориан. Но беше и различна. Помоли ме да тръгна с нея и преди да се усетя, вече я следвах към брега.Заведе ме до скалите и спря. Просто стоеше до мен и чакаше. Погледнах към скалите и в този миг те отново започнаха да се появяват. Сякаш очертаваха пътека сред камъните. Жената ми се усмихна и ми каза, че иска да й направя венец... от много цветя. Боях се, но не можех да не изпълня желанието й. Вървях по пътеката сред скалите и късах цветовете. Не помня колко съм вървяла, а и не знаех как ще се върна. И тогава видях сияние. Бликаше от някаква пещера до водата и сякаш ме викаше. Не можех да устоя, въпреки страха. Цветята ме водеха право натам. Малко преди да вляза погледнах нагоре и видях как някаква сянка поглъща луната... Озовах се в огромна зала, а сиянието идваше от бял камък в центъра й. В този миг скалите се разтърсиха и залата сякаш започна да се свлича. Водата нахлу, а не можех да се върна назад. Късове от свода започнаха да падат и откриха небето. Луната я нямаше, но камъкът продължаваше да сияе пред мен вместо нея. Водата ме заливаше, а земята тръпнеше – всичко беше някакъв хаос. Накрая светлината сякаш нахлу в мен и ме превърна в част от себе си. Реех се над скалите, които потъваха в разбеснялото се море. Сиянието на камъка помръкваше, докато на небето луната отново започна да расте и светлината й ме пое.

Гласът на Ланис заглъхна. Джони се обърна към нея. Вечерният мрак се сгъстяваше и той едва различаваше чертите на лицето й. Погледна към Бодар. До половин час щяха да са там.

– Какво стана след това? – попита той.

– Знам ли и аз? – сви рамене момичето. – Нощите се изпълниха с лунна светлина, сънят ме напусна, луната ме зове, земята ме притегля... Превърнах се в нещо, от което се боят, а дори не знаех какво става. Никой не можеше да ми помогне. Денем стоях у дома, а нощем се мотаех край брега. Усещах как светлината ме приканва отново да я прегърна, но не смеех. Боях се. А един ден разбрах, че искат да ме изгорят Не исках да умирам. – момичето извърна очи към него, сякаш търсеше одобрение. – Помолих ги да ми дадат време до полунощ. Когато Луна надзърна в килията ми, аз й се предадох. И избягах.

Тя сведе глава, а раменете й потрепнаха, сякаш внезапно я бе прегърнал студен полъх на вятъра.

– Да не бях го правила – прошепна Ланис. – Същата нощ изгориха баща ми. Видях... чух вика му... – думите й едва достигаха до него, преди да се стопят в здрача.

“Две истории”, помисли си Джони. “Едно събитие в различна светлина. Но нима мога да очаквам нещо различно?”

– А какво общо има Химикът с всичко това?

– И аз това искам да знам. – отвърна Ланис. – Нямаше и да го разпозная, ако не беше малкото му представление. Нямам мира откакто се появи Мориан и разбрах, че между тях има някаква връзка. Знам, че и жената, която ме подмами към порутения храм, също е била селенит. Но дали има връзка между нея и Мориан или между нея и Химика? Или пък Америл? Или... – тя внезапно млъкна.

– Или...? – повтори въпросително Джони.

– Времето ще покаже. – Ръката й плахо докосна рамото му. – Доволен ли си, Джони? Ще мога ли да разчитам на твоята привързаност и за в бъдеще?

Той пое дланта й в ръце, целуна я леко и я пусна. “А нима имам избор, Ланис? Моля се на Халид да си искрена, защото съзнавам, че независимо от това, не бих могъл да те нараня или да не те защитя...”

* * *

Слязоха на брега и Сим веднага бе поет от стражата и затворен в тъмницата в подземието на замъка. Джони бе уведомен, че Нейно Величество очаква да го види незабавно, а една прислужница поведе Ланис към предвидената за нея стая. Кейдж вървеше забързано по коридорите на замъка. Радваше се, че отново ще види Анара, но му тежеше мисълта, че не й носи никаква сигурност. Стражът пред покоите й отвори вратата пред него и съобщи за появата му.

– Добре дошъл в Бодар, Джони!

– За мен е удоволствие да Ви видя отново, Ваше Величество! – каза той и се поклони.

Анара се разположи удобно на едно меко канапе до маса, на която ги чакаше приготвена вечеря и кана с вино, и му посочи свободното кресло срещу нея. Джони се настани и една прислужница веднага се засуети около тях, пълнейки чашите им.

Джони не откъсваше очи от кралицата. Изглеждаше по-добре от деня, в който се разделиха в Даная, но тревогата бе сложила траен отпечатък на хубавото й лице. Страните й, макар не толкова бледи, бяха по-изпити, а устните, чиито ъгълчета обикновено немирно се извиваха в усмивка, бяха по-тънки.

Анара махна с ръка на прислужницата и тя излезе, оставяйки ги сами.

– Ланис сигурна ли е? – започна директно кралицата.

– Той самият си призна. – отвърна Джони. Тя сви леко устни в знак на нетърпеливо раздразнение.

– Нямах предвид пленника. Сигурна ли е, че синът ми е на път за Даная?

– Така каза, Ваше Величество. Склонен съм да й вярвам.

– Нима? – изящните вежди на кралицата се повдигнаха нагоре. Тя отпи от виното и погледът й изпитателно се впи в очите му. – Тя все пак ни излъга, Джони! Видяла е сина ми след като го отвлякоха, иначе няма откъде да познава похитителя. И все пак не ми каза. – опасен блясък се появи в очите й. – Е, ще трябва да се погрижа и за нея.

Виното загорча в устата на Джони.

– Какво смятате да правите?

Анара се облегна назад, а очите й заискриха иронично.

– Притесняваш се за нея, нали?

– Тя е само едно объркано дете, Ана! – отвърна с едва сдържан гняв Кейдж. – Не искам да пострада.

Фамилиарността му я накара да се усмихне.

– Никога не съм се съмнявала в преценките ти, Джони. Но тук е заложена съдбата на моето дете. На карта е и моето кралство, хората, които живеят в него. Да, Ланис наистина прилича на дете на моменти. Но децата могат да бъда много манипулативни, приятелю. И ако трябва да жертвам нея, за да спася сина си, мисля, че знаеш какво ще направя. – Наведе се към масата, взе резенче праскова и отново се облегна назад. Лека тъга помрачи лицето й. – Съжалявам за загубата на приятеля ти. Драгън остави писмо за теб преди да умре.

Тя измъкна от пазвата си сгънат лист с фин червен печат и му го подаде. Джони го прибра мълчаливо, без да го отвори, а Анара проследи движенията му с нескрит интерес в очите.

– Сега, приятелю, – каза тя, когато той отново пое чашата с вино в ръка и се облегна назад в креслото, – разкажи ми всичко за пътуването си.

* * *

Вратата се отвори с жално скърцане Сим се надигна от мърлявия нар и започна да примигва срещу светлината на факлите. Когато очите му привикнаха, той видя пред себе си жена на около тридесет години, със сериозно изражение и сякаш пламтяща на светлината на огъня коса. Крива усмивка се разля по лицето му.

Дори не усети кога замахна. Шамарът звънна в глухата тишина на килията и лявата му страна пламна. Вдигна овързаните си ръце към лицето и разтри безчувствената си буза с длан.

– Оставете ни сами – нареди кралицата, обръщайки се към двамата стражи зад нея. Те се поколебаха, излязоха от килията и застанаха пред вратата.

– Здрава ръчица имате, кралице. – процеди Сим. – И синчето си ли шамаросвахте така? Не се учудвам, че толкова се зарадва, когато има възможността да се разкара по-надалеч. – видя как зелените й очи пламнаха и се ухили. Вдигна отново ръце и посочи с пръст дясната си буза. – Ако ще удряш пак, нека е по другата страна. С лявата така или иначе нищо няма да усетя, та само ще похабиш хубавия шамар.

– Престани да се правиш на шут! – сряза го Анара.

– Иначе какво, – не млъкваше затворникът – ще ме напляскаш?

– Не. – усмихна се хладно кралицата. – Лицето ти е обрасло и си одрах кралската десница. Ще се наложи да прехвърля това занимание на някого другиго.

– Например на любимия Джони? Него го бива да пердаши вързани хора.

– Той вече си е изкарал реда. – невъзмутимо отбеляза Анара. – И други чакат за удоволствието да напердашат мъжа, отвлякъл наследника на короната. Ще трябва да те държим жив дълго време, та дано повече хора успеят да се доредят.

– Аз съм издръжлив и да радвам хората е радост и за мен самия.

– Значи ще умреш щастлив!

Тишината увисна в килията. Сим се врътна и се стовари върху нара. Намести се по-удобно и впери нагъл поглед в Анара.

– Кой ти плати да отвлечеш принца?

Опитът на Сим да разпери драматично ръце бе осуетен от въжето, стегнало китките му.

– Нима безценният Джони е пропуснал да сподели с Вас?

– Разказал си му една много вълнуваща история.

– Ами аз обичам истории.

– Но твоята издиша, разказвачо!

– Ами намерете си друг разказвач тогава. Може пък милата девойка-селенит да реди приказки по-убедително.

– И нея ще чуя! – каза бавно Анара и в гласа й прозвуча заплаха. Сим забеляза това и доволно се засмя.

– Обаче аз мисля, че девойчето вече си е подсигурило гърба. Умее ги тези неща лунното момиченце. – той въздъхна драматично и продължи: – Бедният стар Джони! Сърцето ми се свива при мисълта как ли се гърчи, разкъсан от чувствата си към любимата... – той нарочно направи пауза и нагло се ухили към кралицата – ... хм... кралица и обичаната... пак хм... щерка.

Анара го наблюдаваше с интерес през леко премрежените си мигли. Преднамереното й мълчание го накара да млъкне. След около минута тя промълви с невинна изненада в гласа.

– Това ли е всичко? Тъкмо започна да ми става интересно и ти взе, че млъкна.

– Ами пресъхна ми гърлото. – изръмжа Сим.

– Вода или вино? – мило попита Анара.

– Все тая – усмихна се самодоволно той насреща й.

– Правилно – отсече тя, без да спре да се усмихва. – Няма да получиш нито едното, нито другото. Но ще получиш достатъчно време, за да се насладиш на кралското ми гостоприемство. – Усмивката напусна от лицето й. Пристъпи към него, без да отмества поглед от очите му. – Искам да зная кой ти поръча да отвлечеш сина ми... Всъщност, искаше ми се да работиш за мен. Въпросът е колко струваш. И преди всичко – дали все още струваш каквото и да било!

Тя се обърна рязко и напусна килията.

Терсавен наблюдаваше екзекуцията от кулата, обзет от противоречиви чувства. Бе му се сторила добра идея, но дали бе такава... Още щом му съобщиха на закуска, че един от изменниците, полудял от ужаса на предстоящото е решил да придаде по-голяма значимост на жалкия си живот и още по-жалката си смърт, Дихва предложи да използват обстоятелствата, за да дадат виновник на тълпата за гибелта на баща му. Началникът на стражата се съгласи, че това е добро решение, но дали бе решение... Дихва предложи, „за негово спокойствие”, както се изрази, да помоли гостенките от Умбра да разпитат „по техен начин” тиенхарският генерал и той се съгласи. Опитваше се да си спомни кой бе този толкова разумен довод, който бе посочила, но спомените сякаш се криеха от него. „Остарявам... Или бремето на комит е непосилно за мен...” Обърна се и се сблъска с милата усмивка на съпругата му. Топла вълна премина по тялото и чертите на лицето му се отпуснаха. Какво значение имаше всичко това, все пак Дихва бе права – след разпита с Гласа поне щеше да е спокоен, че не е пратил невинен човек на смърт...

* * *

Чувстваше се отпаднал. Тялото го болеше при всеки опит да се раздвижи. Опита се да задържи някаква мисъл в ума си, но те сякаш се изплъзваха гъвкаво, потъваха нанейде като в желе. Някакви непознати гласове обсъждаха сякаш нещо важно. Хващаше отделни фрази, но не успяваше да върже смисъла им. Опита се да се съсредоточи...

– Предлагаш да го оставим на комита?

– Не, ние оставаме! Киара няма да се задоволи с информацията, който имаме, а той познава Тиен’хара...

– Той служи на Първата...

– И кога това ни е спирало?

– Ти по-добре внимавай с въпросите. Киара живи ще ни одере, ако узнае, че сме разкрили на северняците, че е наш щит!

– Идват... Да се махаме...

Напрежението от концентрацията го срина. Отпусна се и блажено остави мислите да се реят по повърхността на съзнанието му.

Нещо го притисна за гърдите и стотици криле запляскаха през лицето му. Опита се да се задържи и да наблюдава отстрани гледката. Небето бе като живо. Светкавица се опита да си проправи път безуспешно. Крясък на непознати летящи птици насочи внимаието му към кулата. Тя му бе позната. Да... Тиен’хара... Но къде бе Знамето? Нова светкавица озари един от бойниците на кулата и той видя така познатото красиво лице, видя крехката фигура ужасено да вдига ръце, за да се предпази от налетялото я чудовище. Ноктите на птицата се впиха в буйните коси и миг по-късно я видя да потъва в бездната с предсмъртен вик.

Викът на Каверън бе не по-малко ужасяващ, излизайки от видението.

„Таис в Тиен’хара? Мъртва?”

* * *

Вече десет дни яздеше с малки почивки и най-сетне достигна целта – Огнедъб. Реши да преспи първата нощ в хан, за да обиколи града и опознае обстановката и настроенията. Рано сутринта на следващият ден, традиционно облечена за Умбра, застана пред портите на вътрешната крепост.

– Кого търсите? – предпазливо запита офицерът на стражата.

– Воеводата Вер Ларк. Предайте му, че Ерис, жрица на Умбра, е изпратена да изкаже почитания от името на Съвета на Умбра като негов гост на Клановия събор.

Офицерът и стражът на портата се спогледаха.

* * *

* * *

„Положението е нестабилно. Принцесата – в опасност. Чакам инструкции.”

Въздъхна, сгъна го и го пъхна в деколтето си. Лицето й бе мрачно. Мразеше промените.

* * * * *

Глава на Lannis

Данил отвори очи и се опита да се сърседоточи. Колко ли беше часът? Мързеливо извърна глава към прозореца, но тежките тъмносини кадифени завеси спираха дневната светлина. Прозя се лениво и се изтегна. След новолуние се чувстваше още по-сънлив. Луна, сякаш ядосана от собствената си слабост, беше много по-властна и изискваща и вечерта се бе оказала тежка. “Луна ни ограбва”, изплуваха думите на Селиал в ума му.

Мисълта за Селиал го разсъни. Изправи се и седна в широкото си легло. Главата му се замая от рязкото изправяне и, сякаш разбъркани от движението, в главата му се завихриха спомени от изминалата нощ. Светлината едва стигаше, но бе решил да проследи Ланис. Разбра единствено, че е пристигнала успешно в Бодар. Сенки на неясно притеснение затанцуваха в ума му и от тях изплува тревожната мисъл: “Стаята й нямаше прозорци. Дали е пленница?!?”. Изправи се, доближи бавно завесите и с рязък жест ги разтвори. Светлината на обедното слънце го заля и той присви клепачи, за да предпази очите си. Топлите лъчи на лятото огряха голите му рамене и го затоплиха. Отдръпна се бързо назад, в сянката на стаята и се облече с лениви движния.

След около половин час напусна спалнята си и се спусна с бодра стъпка по широко, мраморно стълбище към трапезарията. Когато влезе в нея с удоволствие забеляза, че закуската му го чака на масата.

– Добър ден, граф Рамиел.

Сънливите му очи съгледаха прислужницата край масата. Помъчи се да се сети за името й.

– Здравей, Дженил! – усмихна се той доволно в мига, в който името услужливо изкочи в ума му. – Това кифлички с масло и мед ли са?

Момичето грейна насреща му и кимна.

– Предай на Дориал, че прави най-прекрасните кифлички! Само заради тях си струва да се събуди човек.

Той грабна една топла кифличка и лакомо я захапа. Дженил го погледна усмихнато, приклекна в реверанс и му наля чаша топло кафе. Прислугата обичаше младия граф. Беше тих и спокоен господар, стараеше се да запомни поотделно всяко лице наоколо, и макар властен, държеше се добре с всеки от тях и те се радваха да работят за него. Е, из кухнята си шушукаха, че графът изчезва тайнствено посред нощ, след това спи до обяд, но какво пък – младостта иска своето, свиваха те рамене и пристъпваха тихо на пръсти, за да не попречат на съня му.

Данил се разположи удобно край масата и отправи поглед през огромните прозорци. Слънцето щедро лееше светлина над градините около замъка Рамиел. Мислите му полетяха отново към Ланис. Трябваше да се свърже колкото се може по-скоро с нея. Бе донякъде разочарован от слабите й способности. Но от друга страна камъкът я бе избрал и той трябваше да се погрижи да доведе плана на Селиал до края. И поне да я запази жива.

Разтърси раздразнено глава. Бе усетил верижката на Америл на ръката на Ланис и тази връзка го изнервяше. “Помъкна ли Ланис със себе си, онази змия веднага ще ме открие”. Все още не искаше да се разкрива. Не и докато не намери начин да се погрижи за Принцесата в Периал.

Отпи замислено глътка кафе, остави чашата и стана от мястото си.

– Дженил, предай на Дориал, че няма нужда ми готви за вечеря. Ще отсъствам.

Излезе с бодра стъпка от трапезарията и се запъти към библиотеката. Това бе любимото му място в замъка още откакто бе дете. Обичаше да вземе някоя от огромните книги с дебели корици и красиви илюстрации, да седне на земята и с часове да я разлиства. А когато се научи да чете, трябваше да го извеждат едва ли не насила от уютната библиотека, за да го научат все пак и на някои други, задължителни за благородниците умения.

Затвори вратата зад себе си и се опря замислено на нея. Погледът му се плъзна по стените, покрити с отрупани с книги лавици. Удобното кожено кресло, край което бяха струпани едва крепящи се купчини книги, го примамваше да се разположи удобно, но той го подмина и се доближи до масивното бюро до един от огромните прозорци. Върху него небрежно бяха оставени лък и кама.

Данил плъзна длан по тетивата и тя просия едва забележимо в светлината на деня. Беше се постарал да ги оформи през нощта. Нарочно използва първите лъчи на Луна след Новолунието. Макар и оскъдни, в тях понякога сякаш имаше повече интензивност, отколокото в ярката светлина на пълната луна. Замисли се, доколко Ланис ще успее да се справи с тях. И двете изглеждаха сякаш направени от сребро, което им придаваше декоративен вид. Пое в ръка камата, подхвърли я леко няколко пъти, прокара внимателно пръст по острието и се загледа унесено в тъмночервената капка, която набъбна на кожата му. Усмихна се и остави камата до лъка. “Да се надяваме, че няма да изтрепе народа по погрешка, докато се научи”, каза си той, докато се разполагаше удобно в любимото си кожено кресло, взе най-горната книга от купчината вляво и зачака настъпването на вечерта