Сенки на Север – I част

Сините брегове на Даная вече се стапяха в далечината и армадата бавно промени строя си, за да пропусне флагмана начело. Екипажите пъргаво сменяха такелажа на платната и корабите един по един обърнаха носове на Север. Пиратите бяха доволни – в трюмовете почти нямаше място за провизиите от заграбената Данайска плячка. Част от хазната на Арсис отиде, според заповедите на Дорон, за възнаграждение на Зерга и ‘дарение’ към църквата на кардинал Антулу. Това, което остана, представляваше огромно богатство, а лесната победа и малкото жертви го правеха още по-сладко.

Заповедите на Дорон бяха точни и сега пиратската армада бързаше да се върне към северните брегове на Даная и да чака сигнала….

* * *

– Ше ме умориш от студ, Пиявицо! – изръмжа той и се измъкна от сенките.

Пиявицата се приближи и го погледна със бледи воднисти очи.

– Ехихи, трябваше Бащицата да чуя. Да си довърши далаверката. – Той потри ръце. – Гадно временце, гадно. Ръми такова, чак в костите пробива. А ти с луличката, а? Отсипи малко..

– Добре, добреее, – прекъсна го другия. – Каква е закваската сега? Има ли реч от големците?

Пиявицата се огледа крадливо и се приближи по-близо.

– Някакъв голям ще идва насам. Заедно със Зерга от Арсис. – Той преглътна бързо.

– Страшни работи са ставали там казват и сигурно вярно ще е, щом самият Башир се е дигнал. Бащицата казва – внимавайте! Каквото каже Башир това е речта! Няма пазар!

Мъжът срещу него се изплю в мрака.

– Орли! Все големи дела им дай! Пак нашия брат ще отнесе тежкото. Ехх…

– А кой ще е бригадир? Кривия?

– Тъй тъй, Кривия. На него Бащицата му реди кое как. Тихо така на ухо. А ти събери твоите момци и право при него да ти даде нишаните.

Другия кимна.

– Добре, Кривия здраво пипа! Айде сега, че замръзнах.

Двамата се разделиха и бързо потънаха в сенките, от които бяха дошли..

* * * * *

Аркип стоеше в стаята си, зяпнал в дъсчената ламперия точно срещу леглото.Беше изпаднал в едно от онези свои лоши настроения, когато му се искаше целия свят да го остави на мира, по възможност дори да изчезне от очите му. От както Ларк му бе напомнил, като какъв се намира на негови земи, принцът беше изоставил наивните представи, че е отишъл едва ли не в някоя резиденция и отново започна да обмисля евентуалното си бягство от северните земи. Слава богу, вече беше имал няколко възможности да се убеди в големината на разстоянията и в способностите на воеводата, което го държеше далече от мисълта за директно изчезване през някоя все още топла нощ; вместо това в главата му се въртяха всевъзможни планове за свързване със столицата или поне с лунната жена, ако тя още се интересуваше от него. Естествено, всичките тия идеи, които изглеждаха толкова гениално прости бяха отхвърляни от Аркип веднага щом той се събудеше на следващата сутрин.

На вратата се потропа и преди принца да успее да каже „разкарай се”, Калон влезе, носейки под ръка официалните одежди на новия воевода.

– Не са ли те учили да чукаш?

– Воеводата ме праща. Приготви се, следобедното съвещание pocva след десет минути.

Аркип го изгледа с досада, отмести пердето на порзореца, за да се увери още веднъж, че не е загубил представа за времето и кресна на момчето срещу него:

– Съвещанието се нарича следобедно, защото ще се състои следобед. Погледни как се е облещило слънцето!!! Едва е станало пладне.

– Знам, но воеводата ме изпрати. Каза че закъсняваш...

– Предай на воеводата да си построи един хууубав и голям слънчев часовник. Много ще му е полезен! Остави ме на мира сега!

Калон въздъхна, остави дрехата на леглото и промени тона:

– Виж извинявай за загубата на роднините ти, но все пак, не съм виновен за това.

– Не ми пука за проклетия Бараир, нито за това кой го е очистил!

– Било е злополука...

– Да бе, дори и аз не съм толкова тъп!

– Мен още по малко ме интересува, но воеводата действително те вика на съвещанието и и за двама ни е по-добре да се замъкнеш там! – търпението на северняка се изчерпа и той на свой ред викна. двете момчета се озоваха прави, гледайки се злобно един друг. Най накрая Аркип въздъхна и с показна досада наметна тежкия плащ над ризата си.

– Да вървим.

За негова изненада вместо по главното стълбище, двамата свиха в някакъв слугински коридор и после се спуснаха по една вита стълба чак до мазето на замъка. Принцът изгледа с недоверие многобройните сенки, които хвърляха струпаните ракли, след което въздъхна, успокоявайки се на ум "Добре де, ако е решил да ме убива, нямаше нужда да ме облича в официални дрехи."

– Не ми казвай, че съвещанието е в избата.

– Не, на обичайното място е, но воеводата ми заръча да минем от тук.

– Ако успееш да ми кажеш и защо...

В същото време три етажа по-горе един от слугите обясняваше на Ланис, която все още не можеше да повярва, че принцът е жив, защо 'воеводата' Аркип не бил в състояние да я приеме преди да свърши сбирката.

Когато пристигнаха, съвещанието тъкмо беше почнало и повечето присъстващи се оплакваха заради бързината с която бяха свикани. При влизането на принца, Ларк вдигна ръце и след като се възцари тишина проговори с церемониален тон.

– Дойде и воеводата на Граон, значи можем да започнем. Тук сме за да скрепим съюз между нашите владения, който има за цел да опази благосъществуванието на поданиците ни и изконните традиции на нашия народ. Някакви възражения?

След кратко коелбание един от присъстващите се надигна:

– Говорейки за 'изконни традиции', не смяташ ли че някои тук са не на място?

– Таргас! Съгласно родовото право той е воевода и има право да присъства тук, точно толкова, колкото и ти! Дори смятам да му дам думата. Аркип, още веднъж съболезнованията ми за тежката загуба, но подходящо време за умиране няма. Налага се да решим някои проблеми и макар да не ни се иска трябва да го направим скоро. Предният път ти беше прекалено слаб да говориш, надявам се сега да изразиш позицията си сред нас.

Принца отново се сви на стола си, като по този начин започна да изглежда още по-дребен в сравнение с широкоплещестите северняци около себе си. Знаеше, че от него се изисква да каже поне нещо, но дори и малкото което знаеше относно дипломацията се беше безвъзвратно изпарило от главата му. Най-накрая, преко сили успя да се надигне от стола и започна да говори получуто, молейки се да не изтърси някоя глупост.

– Благодаря за думата Вер... Ларк. Както ви е ясно, от скоро владея земите на Бараир – тук Аркип се изкуши да каже "дано Халид го пази в дланта си", но в последния момент съобрази, че присъстващите тук няма да останат очаровани от това и пропусна фразата. Настана кратка и неловка пауза, която повечето отдадоха на мъката по нелепо загиналия роднина. Принцът я използва за да си поеме дълбоко дъх и продължи, вадейки всяка дума с нежелание от гърлото си.

– От скоро владея тези земи и... действително не съм родом от там, но това не значи, че не съм загрижен за хората.... нито че не уважавам традициите! Ако всички тук сме единни в желанието си да укрепим благо... благосъстоянието на нашите поданици, то не виждам, защо да няма съюз.

Казвайки последното, Аркип се отпусна обратно на стола си, глух за по-нататъшните разисквания на благородниците.

* * * * *

Глава на Ver Lark

Докато Съвета потъна в неизбежните доуточнения и претенции на различните воеводи, Вер се приближи към Аркип е леко го потупа по рамото.

– Виж – каза тихо – Знам, че няма да ти е лесно, но ще ти окажем нужната подкрепа, за да не те притесняват особено, докато привикнеш. Пък и в крайна сметка, нали си обучаван за дипломат, време е да потренираш малко.

Младежът изсумтя, а воеводата се нахили.

– Ако искаш, вземи Калон за личен съветник. Вярно, че е млад, но е доста навътре в обичаите ни, и може да ти бъде от голяма полза. Ако не друго – ще ти помага с голямо старание, бива го за това.

Ларк го потупа свойски и тръгна обратно към мястото си.

– А, между другото – виждам, че не си се срещнал с Руил – има пратеник от майка ти. Предполагам, ще ти бъде интересно да се срещнеш с него. Или нея – нещо такова чух. Мисля, че скоро ще подпишем договора и си свободен да правиш каквото си поискаш, вече нямам никакво право да те задържам... воеводо, Съборът ще е приключил. Не съм се отметнал от думата си да те освободя, просто времената бяха неподходящи.

* * * * *

“Жив? Воевода? Какво, тъмните го взели, се е случило тук!”, чудеше се Ланис докато крачеше босонога нервно из стаята, в която я бяха настанили. Пръстите й нервно си играеха с пурпурните панделки, вплетени в плитките й. Извърна се рязко към прозореца и се загледа към зелената корона на големия дъб в двора. Спомни си за нощта, в която се бе скрила в сянката му. И за смаяното лице на иконома, когато изникна изневиделица пред него. Пое си дълбоко дъх, протегна се на пръсти пред прозореца, а после се покатери на перваза и качи босите си стъпала пред себе си. “Дотук добре”, помисли си унесено тя. Икономът не бе я разпознал, а не очакваше и принцът да съзре Лунел в нея, когато го види. Облегна глава назад и притвори уморено клепачи. В този миг на вратата се потропа.

– Да – екна гласът на Ланис през стаята. Вратата се отвори и вътре влезе момче на около четиринадесет години. Като я видя на прозореца леко се стресна, но бързо придоби сериозно изражение.

– Воеводата Аркип може да Ви приеме.

Ланис се ухили... титлата, прикачена към името, я развеселяваше, особено като я отнесеше към хлапашката физиономия, която помнеше. Тя спусна внимателно крака от рамката на прозореца на земята и приглади широките поли на сукмана си. Нахлузи сританите в ъгъла обувки и погледна ведро към момчето.

– Да вървим – каза тя.

Той тръгна пред нея и я поведе по коридорите към стаята на принца. Спряха пред някаква врата и тя забеляза как раменете на момчето се стегнаха и на лицето му се появи леко намусен израз. Вдигна ръка и силно потропа по вратата. Изчака със стиснати устни да чуе отвътре гласа на принца и отвори вратата пред Ланис.

– Заповядайте – каза той, като хвърли крадешком поглед към лицето й. Тя му се усмихна и влезе вътре.

“Я, той изглежда пораснал за това време”, беше първата мисъл, която мина през ума й, когато погледът й се спря на младежкото лице пред нея. Беше се изправил в центъра на стаята, вирнал леко нос и навлякъл израза на кралско достойнство. Но отвъд опита да изглежда важен, тя забеляза, че погледът в хубавите му зелени му очи изглеждаше по-сериозен и зрял от нощта, в която се срещна с него на палубата на галерата, която го водеше на север. Взря се в лицето й и леко сбърчи вежди, сякаш се помъчи да си спомни нещо, но в крайна сметка не показа да я е познал. Изведнъж съзря траурната лента, пресичаща Бодарската лилия и очите му се разшириха ужасено.

– Траур... – започна пребледнял той и не можа да продължи. Ланис навлече печално изражение на лицето си.

– Тежка загуба сполетя Данайския кралски род, воеводо! – каза тихо и бавно тя.

– Майка ми ... – промълви принца, но млъкна и стисна устни. Овладя се и продължи с равен глас. – Какво се е случило с кралицата?

– Жалее по загиналия си син. – отвърна невъзмутимо Ланис. – Всъщност носех писмо за воеводата Ларк, с което го уведомавах, че хората, пратени от него към Даная, са загинали по време на буря край крепостта Карея. Принц Аркип е загинал заедно с тях.

Израженията се меняха едно след друго по лицето на принца. Думите на Ланис му звучаха абсурдно и единствено комбинацията от объркване и внезапното облекчение, че траурната лента, не означава, че е осиротял внезапно, пречеше на гнева да го завладее.

– Не бях аз. Това беше просто пратеник. – изпъна се като струна и в този миг от лицето му сякаш я погледнаха гневните очи на Анара. – Знаеш много добре кой съм и намирам отношението ти към наследника на Данайския трон за възмутително!

Ланис сведе глава и прикри усмивката, плъзнала по лицето й.

– Простете ми, воеводо, – тя наблегна леко иронично на титлата. – Ще позволите ли да съобщя на Нейно Величество, че синът й е жив или предпочитате да я оставите в неведение още поне месец. Тъкмо да й побелее косата и да рухне окончателно, че засега се държи, да й се не надява човек!

Последните думи звъннаха като плесница. Кип присви обидено очи.

– Не можех ... – той се спря неуверено. Ланис, все още свела леко глава, го погледна изпод вежди.

– Не можехте... – повтори с леко въпросителен тон тя.

Принцът отстъпи назад, обърна й гръб и се загледа сърдито в ламперията.

– Това не е твоя работа ... – той й хвърли поглед през рамо. – ... как ти е името?

– Ланис, воеводо. – девойката не можеше да сдържи усмивката си.

– Предай на майка ми, че съм жив и здрав, Ланис. И можеш да махнеш това. – той кимна към траурната лента.

– А да й предам ли кога ще се върнете при нея?

Той се поколеба, ядоса се на собствената си неувереност и нахлузи отново кралското изражение.

– Свободна си, Ланис!

Тя го изгледа продължително, обърна се и излзе от стаята. “Що ми трябваше да тормозя детето!”, раздразни се сама на себе си тя. “Чудя се как така е станал воевода и на кое воеводство!”. Извади писмото с кралския печат от малка кожена чанта, закачена на кръста й и замислено се взря в него. “Е, писмото си е писмо и не е моя работа да решавам дали да го доставям”, помисли си тя и тръгна по коридора, по който бе дошла.

Стигна до някакви стълби и чу гласове на долния етаж. Спусна се бързо по стъпалата и едва не се блъсна в иконома. Първоначално той я погледна с леко раздразнение, но разпозна данайския пратеник и се усмихна със сдържана любезност.

– Загубихте ли се?

– Аз... – Ланис прехапа устни и сведе поглед. – Дали воеводата Ларк се освободи. Не мога да остана дълго тук, а трябва да му предам вестите от Даная. Нейно Величество очаква отговор, а и не бива да бавя вестта, че принц Аркип е жив.

Икономът повдигна учудено вежди.

– Че защо да не е жив?

– Точно затова трябва да говоря с господаря Ви. – спокойно, но настойчиво заяви Ланис.

– Почакайте тук, – каза икономът и се изгуби из коридорите.

Ланис постоя около четвърт час потропвайки нервно с крака на едно място. Погледът й любопитно блуждаеше наоколо. Когато икономът се върна, тя нетърпеливо се обърна към него, опитвайки се да разчете думите му още преди да ги е произнесъл.

– Последвайте ме – каза спокойно иконома и я поведе по коридорите. Покрай тях минаха няколко слуги, които палеха светлини, за да разгонят сгъстяващия се здрач. Ланис потръпна леко – макар и още лято, вечерта беше хладна и тя съжали, че е оставила наметалото си в стаята.

Когато влезе в кабинета на владетеля на Огнедъб очите й незабавно се впериха любопитно в сивоокия мъж, разположил се удобно зад бюрото си. Огънят в камината хвърляше весели отблясъци по тъмносивата му коса. Изглеждаше й по-млад, отколкото бе очаквала. Погледът й бе привлечен от топлите пламъци и тя извърна глава към тях. В ума й проблеснаха леко хаотични видения за огън и някаква жена... не можеше да си спомни кога я е виждала, а лицето се яви за част от мига... тя тръсна раздразнено глава и извърна лице отново към воеводата, без да се усети, че се предполага да заговори.. Той присви леко очи насреща й и погледът му се спря на герба на дрехата й.

– Виждам, че кралицата на Даная е опечалена от смъртта на нейния роднина – Бараян. – започна направо той. – Вероятно вестта, че и неговият син загина при... трагична злополука ще я опечали още повече.

– Нейно Величество жалее по мъртвия си син, принц Аркип Бодар – заяви кротко Ланис и тайно се наслади на изненадата, която проблесна в очите на воеводата. Преди той да успее да заговори, тя протегна към него писмото на Кралица Анара и продължи с равен глас. – Нейно Величество, получи вестта, че Принц Аркип и придружаващите го Ваши хора са загинали на път за Даная край крепостта Карея по време на една от най-силните летни бури, разразили се там от години. Телата на войниците ви пътуват към Огнедъб и трябва да пристигнат до ден-два, за да бъдат погребани съобразно обичаите Ви. – не отместваше поглед от воеводата, докато той с рязък жест счупи печата на писмото и го разгърна.

– След като видях Негово Височество принц Аркип, нямам търпение да занеса в Бодар щастливата новина, че той е жив. – продължи кротко тя, веднага щом воеводата вдигна поглед от писмото. – Нейно Величество ще се радва да разбере кога ще може да види отново сина си. Тя също се интересува дали знаете, кой стои зад внезапното изчезване на принца от Данайския двор преди повече месец.

* * * * *

Няколко часа след като селенитката го навести, Ти’сейн се събуди от тревожните звуци на гайда. И четиримата Наблюдатели даваха сигнал, че крепостта е нападната. Заслуша се в протяжната и предупредителна мелодия и за миг застина полуоблечен с туника в ръка. Искаше му се да се понесе с музиката, която вместо сигнал за тревога звучеше в главата му, но бързо се опомни и си сложи туниката. Грабна окото от масата, пъхна кинжалите в ръкавите си и се затича нагоре по стълбището. Този път не взе халата си, защото битката щеше да е тежка и можеше дори да му се пречка, въпреки всички удобства, които Принцът отдавна бе открил.

На покривната площадка вече бяха дошли Килиан и Дагал, другите два Мага, пристигнали в столицата преди три дни. Ти’сейн не им обърна внимание и както тях насочи погледа си към небето, озарено от светлината на знамето над тях. Десетки големи птици, чернеещи на звездната светлина, се рееха във въздуха. Някои от тях стоварваха войници пред източната и западната стена на крепостта, част от които я обхождаха и от север. Освен познатите униформи на Озикс, Принцът забеляза и непознатото облекло на пешаци, въоръжени с копия. Една групичка от петнадесетина птици кръжеше около Тиен’хара и неприятни спомени за наместа на Джоррам в предишната битка изникнаха сред мислите му.

Шестокракия също дотича, а малко след него се появиха и другите четири Мага. Корвейл се разположи както предишния път на стълбите, подреждайки стъклениците около себе си, а останалите се подредиха в кръг около Ти’сейн. Гар и Микас помнеха смъртта на Харс и не искаха нео да се случи на Принца. Призователят пък се оттегли в единия край на площадката, втренчил поглед към двора на крепостта. Морвен и Берик вече бяха излезли с мечове в ръце и застанаха при Отрядите, останали в крепостта. Ти’сейн се усмихна, когато те неловко наподобиха стойката, ккоято тиен’харските войници заемаха пред своя командир. Брет им даде последни заповеди и ги преразпредели заедно с наемниците по крепостната стена. Не очакваха нападение откъм запад, където имаше само високи и непристъпни планини, и бяха оставили западната стена почти без войници. Приятелят му бързо запълни пропуските им в защитата и заедно с Отрядите на кръвта се подготви за битка.

Птиците постоянно се спускаха към долината под платото, взимайки още и още войници. Десантът даде време на Тиен’хара да се подготви за битката, но и изсипа войска, каквато Ти’сейн не бе очаквал. Магистратите явно се бяха съюзили със силосите, като същевременно бяха мобилизирали много бързо голяма част от гарнизоните и наборниците в северната част на Южната провинция. Добрата организация и изненадващият съюз очудиха Принцът, но той нямаше много време да размишлява върху това, защото към крепостта запристъпваха стрелци с дълги лъкове, прикрити зад големи щитове. Когато стрелите полетяха, всички приклекнаха зад крепостната стена. Голяма част от тях успяха да я прехвърлят и се изсипаха в двора. Берик се смръщи при вида им и се присви назад. Сгуши глава между раменете си и започна да проклина. Знаеше, че малкият щит, който засега стоеше закачен за гърба му, няма да го предпази от стрелите.Не можеше да преодолее страха си и ръката му с меча затрепери, затова той го подпря на плочите в краката му.

Преди защитниците да са се изправили и да отговорят на стрелбата, две птици хвърлиха големи кожени торби над портата, които се пръснаха и по дървените й крила потече гъста и мазна тъмна течност. Няколко огнени стрели изсвистяха в тишината от настъпилото объркване и портата лумна в пламъци. Няколко наемника не успяха да се отдръпнат навреме от локвата, образувала се на крепостната стена и огънят плъзна по телата им. Писъците им се сляха с бойните викове на нападателите, които атакуваха източната стена и горящата порта.

Ливия наблюдаваше буйните пламъци. Пукотът на горящо дърво бе погълнат от дрънченето на снаряжението на силоските и озикските войници, които почти бяха стигнали до стената. Огледа магьосниците около себе си. Мъжете на ндегетата бяха избрани да й служат, вместо да се жертват като магическите камикадзета долу. Не можеха да правят заклинания самостоятелно, но когато тя започна да ръкомаха, мърморейки си нещо, те като в транс повториха движениета й и върху крепостта се изсипа огнен дъжд.

Първата вълна ярки червени капчици обгори много от защитниците. Ти’сейн стисна Окото в ръката си и силен магически вятър отвя смъртоносния дъжд върху войската, щурмуваща северната стена. Запрати вихъра и към групата птици, където бе и източникът на магията, но те само разпериха още повече дългите си криле и бяха само леко подхвърлени от въздушната вълна. Което се оказа достатъчно за прекратяване на огнения дъжд.

Пламъците обхванаха цялата порта и от тях се появиха първите противници. Явно защитени с магия, те се нахвърлиха върху смутените Отряди, които бързо се съвзеха и ги притиснаха от всички страни.

Б’саен забеляза неестествения пробив и повика Дагал. Двамата застанаха по-близо до парапета, насочили по една ръка към портата, а с другата се държаха за слепоочието.

Морвен почувства как металът започва да се деформира от топлината на огъня. Дървото около обкова се разпадаше на пепел и дим, а през този ад преминаваха още и още войници, които обстрелът от стената не можеше да спре. Когато съсредоточи погледа си върху нажежения метал, пламъците започнаха да намаляват и припукват. Ярките им цветове постепенно избледняваха, докато накрая около металната решетка, в която тя свърза металните шини, панти и гвоздеи, не застинаха малки огнени езици. Тя се обърна към централната кула и видя два Мага с протегнати надолу ръце. Опита се да надвика шума на битката, но не успя. Едно хлапе я бе забелязало, дотича с нож в ръка, оглеждайки се за други противници в двора и я попита:

– Да отнеса ли някаква вест горе? – почуди се още малко, погледна към портата, след което добави: – Милейди.

– Кажи на онези двамата да разкарат леда и да свършат нещо полезно. – заръча тя и хукна да търси Берик.

Друга магическа атака не последва и Ти’сейн запрати малките ярки звездички по основната сила на Магистратите и силосите, струпани пред западната стена. По нея се катереха дребните силоски мъже, използвайки въжета с куки. Мушкаха с копията още преди да са се изкачили догоре.

Още войници се пренасочиха на север, където битката бе най-лека. Пред поратата на източната стена се бяха струпали повечето противници и се опитваха да пробият леда. Хлапето дотича на покривната площадка и предаде думите на Желязната лейди от двора. Ти’сейн се усмихна, въпреки вадичките пот, които се стичаха по лицето му. Сега запращаше къси лъчи от светлина по войниците в подножието на западната стена.

Б’саен и Дагал махнаха рязко с ръце и тънки ледени парченца от магическата преграда на портата се разхвърчаха навън, забивайки се през ризниците и кожените брони на противника. Окървавени ледени късчета и стенещи войници, пълзящи назад, покриваха земята пред металната решетка с причудлива форма, преграждаща входа към крепостта.

Големите птици вече бяха престанали да доставят подкрепления, а срелците дори успяха да свалят половин дузина от тях. Не бе особено облекчение, а и то бързо премина, когато сред войниците и от трите страни на обсадената крепост засияха големи зелени сфери, в чиито център се виждаха човешки силуети. Пулсиращата светлина нарастваше, а хората около тях се отдръпнаха.

В този миг няколко големи огнени топки бяха запратени към крепостта. Ти’сейн нагъна светлината под тях и отдели лъч от звездата над главата му. Магическият огън сякаш се разля по огледалното покривало, което той създаде и след време изчезна. Едно от пламтящите кълба успя да премине и удари кулата на южния Наблюдател, сеейки смърт из двора на крепостта. Вниманието и силите на Принца бяха заети с укротяването на огнената стихия и той не забеляза как големите зелени сфери се забързват към стените.

Централната кула се разтресе и един от стрелците, дошли да го пазят от големите птици, загуби равновесие и падна през парапета. Ти’сейн се наведе след него, но преди да направи нещо, една стрела се заби в гърдите на падащия мъж. На двора се вихреше битка, Брет и Отрядите на кръвта бяха като фурия. Бяха напуснали стените, в които зееха неправилни отвори. Тела в тиен’харски униформи и с неестествено изкривени крайници и вратове покриваха двора. Над тях се биеха силоси и наемници, пешаците на Магистратите и Отрядите. За миг зърна Берик, изправил се срещу двама мъже-воини с копия, които със самоубийствена целеустременост мушкаха и замахваха с оръжията си. Отбиваше ударите им и отстъпваше с куцукане назад.

Още зелени сфери се забързаха към крепостта, за да разпокъсат съвсем стените й. Ти’сейн запрати спирала от светлина към една от тях. Човекът в средата й се пръсна сред фонтан от кръв, а магическата сила, която бе концентрирал около себе си, помете войниците, останали близо до него.

Още две сфери избухнаха, разпилявайки зелената магична светлина и телата на умиращи мъже, преди да достигне крепостта. Килиан изхъмка доволно и каза:

– Не могат да различат истинска от илюзорна стена.

Леките разтърсвания от взривовете, както и намаленият брой стрелци не позволяваше на защитниците да отвръщат на залповете, идващи от обсаждащите. Вместо това Б’саен и Дагал изсипваха режеща градушка върху противника.

През пробивите в стените заприиждаха още и още войници. Мечове се сбъскваха, брадвите на наемниците от севера кършеха силосийските копия, ками летяха на близко разстояние, погубвайки поредния защитник. Ти’сейн се обърна към стълбището и извика на Корвейл:

– Извикай Велиан и Отрядите от подстъпите. – “Трябва да ги притиснем, иначе ще преодолеят защитата.”, мислеше си той, замахвайки с дълги бичове от светлина някъде долу сред нападателите. С крайчеца на окото си зърна как стария Маг разбърква някакви прахове в няколко стъкленици с вода, които промениха цвета си.

Чу тихо нашепване и видя Шестокракия, който се бе изправил в центъра на площадката. Пръстите му бяха преплетени, а дланите сочеха надолу. Грохот и прахоляк се надигнаха от размърдалите се камени блокове, разпиляни по бойното поле след пробивите в крепостната стена. Приближаваха се един до друг и скоро сред мека кафява светлина се издигнаха три каменни гиганта. Призователят вече бе разперил пръсти и не спираше да нашепва забързано с монотонния си глас. Гигантите се раздвижиха бавно, замхваха тромаво с ръбатите си ръце, помитайки вражески войници, устремили се към двора на крепостта. Отстъпваха по малко, сплесквайки всичко под себе си.

Принцът погледна към строящата се Ерисея. Велиан бе започнал прокопаването на тунела към крепостта, а откакто бяха получили вестта от Астар, младият благородник постоянно държеше една част от войската си в изкопаното до сега. Получил сигнал от Корейл, той настъпваше с конница откъм север. Явно бе скрил конете по строежите и сега кавалерията връхлетя изненаданите пешаци. Силосите веднага се строиха в редица, с протегнати копия и посрещнаха устрема на конниците.

Гар и Микас обикаляха в кръг покривната площадка и накъдето насочеха вниманието си, изригваха фонтани от огън в краката на нападателите. Килиан покри с мъгла цялото бойно поле пред източната стена и Отрядите, завръщащи се от подстъпите нападнаха в гръб обсаждащите оттам крепостта войски.

Каменните гиганти не устояха дълго, след като още няколко зелени сфери сепоявиха сред биещите се и се разбиха право в тях, но бяха успели да се придвижат до пробойните в стените. Шестокракия успя да задържи каменните блокове заедно и отворите бяха запушени в по-голямата си част. При последната самоубийствена атака на силохийски магьосник, Призователят се срина на площадката.

Не можеше да преодолее силното магическо присъствие, блокиращо всичките й магии. Въпреки енергията, която черпеше от мъжете-магьосници на ндегетата около нея, Ливия не успяваше да пробие. Предположи, че това е защита, осигурявана от ярката звезда, която осветяваше цялото бойно поле.

Големите птици се появиха изненадващо от долината и засипаха крепостта и конницата на Велиан със скални късове и изкоренени дървета. Отрядите на кръвта все още сбяха скрити в мъглата, но останалите защитници търпяха големи загуби. Всички стрелци целеха птиците, но повечето летяха твърде високо. Гар и Микас засипваха животните и техните самотни ездачки с огнени кълбета, а Килиан създаваше илюзии в умовете им. Но силоските бяха опитни и овладяваха обърканите си ндегета.

Ти’сейн запращаше залпове от малки звезди, няколко птици паднаха обратно в долината, а една, поразена от огнено заклинание, се срина ранена в двора на крепостта, където помете защитници и нападатели с некоординираните махове на здравото си крило.

Противниците им изоставиха източната стена и насочиха усилията си към западната и северната. Две трети от конницата бе избита, а остатъците от нея се бяха пръснали, за да избегнат сипещите се от небето камъни и дървета. Нямаше време да се замисля защо, нито го интересуваше точно в този момент, но Принцът отбеляза, че поне магическите атаки от групата птици, постоянно кръжащи около Тиен’хара, бе престанала.

Спря за малко, за да си поеме дъх. Протегна ръце към звездата над себе си и усети Баланса, който представляваше ярката светлина. Както и блокадата, която не му позволяваше да използва силите на равновесието. Прокле Халид и се закани към небесата:

– Ще платиш за всеки живот, който е отнет днес.

Не можеха да спрат Големите птици. Губеха войници, особено тези, които бяха извън стените и нямаше как да ги приберат. Крепостта също не бе особено сигурна, няколко покрива на ниските постройки около двора бяха пробити, затиснали хората, скрили се вътре.

– Повикай жриците! – каза той на Корвейл и отново заизпраща лъчи от светлина по прелитащите птици.

Очите и на четирите е разшириха, когато се изкачиха на покривната площадка и видяха погрома наоколо. Сивена се обърна към него с думите:

– Мислехме, че сме в безопасност в крепостта.

Гняв се надигна у Ти’сейн, но преди да успее да й отговори, Черис извика уплашена:

– Силоси!

Нов порой от скали и дървета се изсипа над бойното поле и крепостта. Големите птици прелитаха все по близо до Централната кула, без да има кой да ги спре. Жриците застинаха с каменни изражения на лицата си и впериха погледи в небето.

Тежки тъмни облаци се спуснаха ниско над звездата, оглушителни гръмотевици последваха първите светкавици, обгарящи птиците наоколо. Димящите тела падаха около крепостта, смазвайки всичко, попаднало под тежестта им. Оглушителното им крякане оглуши нощта. Светкавиците се забиваха в земята, разоравайки пръстта и подхвърляйки във въздуха обгорени тела. Още птици падаха поразени.

Кора видя знамето на Озикс да се развява на безопасно разстояние от западната крепостна стена. Командващите войските на Магистратите и още по-важно – на силоските, трябваше да са там. Младата жрица призоваше бурята в тази посока, засипвайки множеството долу с побеснели светкавици. Пороят вече се лееше, ндегета с натежали от влагата крила се опитваха да избягат.

Усети как Черис продължава да засилва стихията, все повече и повече. Облаците се спуснаха ниско, закривайки звездата на Тиен’хара и светлината й. Младата жрица не изпускаше от поглед знамето на Озикс, червената мечка на жълтия фон и изсипа гнева си около него. Гняв, че винаги е пренебрегвана от останалите жрици, че винаги тя е тази, която прилича на Първата, а не обратното, че Принцът не пожела нея, а дъртата кучка Сивена. Мислите й бяха напълно погълнати от гнева и мрака, който се стелеше около нея. Неусетно се бе приближила до парапета. Чу се протяжен крясък, а наблизо проблесна огромна светкавица, от която кулата се разтърси. Едно ранено ндеге летеше право към нея и станало кръвожадно в болката си, заби острите си нокти в гърба й, повличайки я със себе си към земята. Усети как тялото й бе прорязано от силна болка и как полита към земята, а после пелената на смъртта отне мислите й преди още една светкавица да порази птицата, която се стовари на една страна върху няколко силоски мъже-воини.

Всичко стана за миг. Светкавицата изчезна и отново се възцари мрак. Никой на покривната площадка не помръдваше, освен Черис, която се бе забравила в стихията и бурята й вилнееше наоколо, довършвайки останките от вражеската войска. Огнени кълбета от ръцете на Гар и Микас и смъртоносните ледени висулки, които Б’саен и Дагал създадоха от влагата, пронизваха бягащите. Вихрите и пороят бяха принудили стрелците около тях, които бяха останали живи, да се скрият на стълбището.

Единственото, което Ливия успя да си помисли, преди огромната светкавица да порази цялата група магьсници, бе: “Жрици?! Отново…”

Ти’сейн нагъна малкото светлина, която можеше да извлече с Камъка от въздуха и се спусна в двора. Кинжалите се озаваха в ръцете му и той застана редом с Брет, който водеше окървавени войници, все още можещи да стоят на краката си и да държат оръжие, в последни схватки с противника.

После всичко свърши. Освен дъжда и реките кръв и кал, стичащи се отвсякъде.

* * * * *