Сенки на Север – I част

Морето беше спокойно и в мрачната му повърхност се отразяваха ярките звезди и окървавеният сърп на луната. Малки вълни леко се плъзваха напред и оставяха пяната да шепне сред изхвърлени водорасли и заблудени рачета.

– Това си беше моя гривна, между другото – отбеляза с лек намек за заядливост в иначе спокойния си глас Лунел, когато краката й стъпиха на хладния ситен пясък.

– Америл, вероятно притежава известно очарование, – обади се Данил, – но аз все пак държа да не попадам в компанията му.

Лунел го погледна изненадано. Това леко го раздразни – вече не можеше да определи доколко действително не разбираше какво се случва, и доколко се преструва. А може би просто не я интересуваше. Все пак реши, че е по-добре да обясни:

– Вече знаеш, че може да се усети кой... – започна той търпеливо, но в този миг забеляза по разсеяното й изражение, че е загубил вниманието й. – Ланис!

Погледът й сякаш с мъка се спря на лицето му, а след това се извърна отново на юг. Усещаше силата му. Сякаш нарочно бе отбягвала Селения през всичкото това време, за да се отдалечи от волята му, но сега я връхлетя изведнъж и помете всичко от съзнанието й. Земята потръпна под нозете й, а тя не можеше да реши дали е действителност или само спомен от онази нощ преди години. Гласът на Данил идеше сякаш някъде от много далеч, а в мислите й плуваха хаотично облаци от седефена светлина, сред които като змии се виеха потоци вода. Изведнъж усети как той я хвана за раменете и грубо я разтърси. Видението се разсея и от него изплува разтревоженото лице на Данил.

– Много е силно, Данил! – промълви уплашено Лунел.

– Усетих, каза той... – сигурно всеки селенит в Селения го е усетил. Също като в нощта, когато те избра. Но тогава Земя те прикри, а сега имаше нещо друго.

– Трябва да отида там – започна Лунел, но той я прекъсна.

– Не сега. Трябва да изчезваме веднага.

“Явно ще трябва да оставим търсенето на камъка, когато тя се научи поне малко да се контролира”, помисли си той.

* * *

В замъка цареше сънлива тишина. Влязоха в библиотеката и Лунел започна любопитно да се озърта. Плъзгаше ръка по книгите и от време на време измъкваше по някоя.

– Имахме учител в града, а и татко не беше бедняк. – отвърна тя, докато любопитно съзерцаваше книгите, пръснати в безпорядък наоколо. Приклекна до една книга, оставена отворена до любимото кресло на Данил, и започна да разгръща страниците й. На сиянието на кожата й по пожълтелите листи започнаха да избиват сребристи букви. Тя ахна изненадано и почти уплашено се отдръпна назад. Загуби равновесие и блъсна една несигурна купчина книги, които на свой ред се разпиляха с недоволен шум по земята. Данил погледна към безпорядъка, погледна към Лунел, която го наблюдаваше без сянка на извинение в очите си, и кротко й каза:

– Ще съм ти много задължен, ако не събудиш целия замък! Книгата пред теб е изключително полезно четиво и би било особено полезно и за теб. – обърна се към бюрото и взе камата, която бе приготвил за девойката. Когато Лунел видя оръжието, очите й се разшириха. Беше се отпуснала спокойно в присъствието на Данил и внезапната поява на оръжие в ръцете му я изненада и паникьоса, и тя бързо пропълзя зад креслото.

Данил не се сдържа и се засмя. Смехът му прозвуча толкова искрено и добронамерено, че Лунел се осмели да надникне към него. Гледката на уплашените очи, надзъртащи иззад облегалката на креслото го довърши.

– Ланис – едва каза той през смях, – изглеждаш глупаво.

– Ножовете ме изнервят – отвърна ядно тя и се изправи, опитвайки се да събере разпиляното си достойноство. – А това да ми се смеят – още повече. И като се смееш така сигурно си събудил не само хората в замъка, но и в околните села. Освен това не винаги бягам като мишка, ако искаш да знаеш.

– А може би това е правилното поведение, след като те е страх от ножове. – отвърна с възобновено спокойствие Данил, но очите му продължаваха да искрят развеселено насреща й. – Всъщност искам да те науча да си служиш с камата.

Лунел се приближи към него и пое оръжието от ръката му.

– Лунна е.– заяви тя, докато любопитно разглеждаше острието.

– Да. – потвърди Данил. – Направена е за теб.

Тя пропусна да благодари и продължи да изучава камата, сякаш хипнотизирана от нея.

– За какво ми е, ако всеки селенит може да я превърне в облаче светлина? – попита внезапно тя. Данил се усмихна. “Значи все пак не е толкова разсеяна и незаинтересована.”

– О, не всеки. – доволно отбеляза той. – А и онова беше малка верижка. Америл не е смятал, че ще ти направи впечатление, беше прекалено фина. Предполагам не е искал да привлича вниманието ти. Но пък съм изненадан, че ти не си забелязала. – последните му думи бяха по-скоро въпрос, но Лунел предпочете да го подмине. Погледът й се плъзна към бюрото и оставения отгоре лък.

– И това ли е за мен? – спокойно попита тя.

– Да. Но предполагам, не можеш да стреляш с лък.

Тя остави камата, взе уверено лъка и една от петте стрели до него. Направи няколко крачки напред, прицели се и преди Данил да успее да реагира, стрелата излетя. Една красива ваза изживя последните си мигове и се пръсна на парчета. Надеждите на Данил, че тя все пак може да си служи с лъка издъхнаха в същия миг. Лунел се обърна към него с объркано изражение на лицето си.

– Аз.. не целех вазата...

– Знам...– печално отрони Данил. – Ако и с камата си служиш така, просто няма да ти я дам.

– Моя си е. – настоя инатливо Лунел.

– Ще трябва да те уча да си служиш и с двете.

– Но следващия път. Сега трябва да се върна в Бодар. Обещах да не го напускам. – тя остави лъка на бюрото, взе бързо камата и приближи до големия прозорец. – До скоро, Данил – усмихна му се тя и изчезна.

* * * * *

Глава на Jaar

Измина повече от седмица след десанта в Мелвора, докато пристигнат в Озбанар. Магистратите вече бяха разположили войските си в свободните казарми на градския гарнизон и очакваха подкрепленията от Силосия до ден-два. Макар и първоначално изненадан както от появата на самите ндегетата, така и от броя им, Върховният магистрат Озвалд бързо прецени преимуществата им и заедно с Ливия и няколко от по-старшите ездачки обсъдиха участието им в предстоящето нападение.

Водачът на Гилдията на войната остана очарован от познанията по стратегия на силоската, на което тя със смях отговори, че животът по високите етажи на властта в Демар е бил добра школа в това отношение. Като повечето магьосници, Ливия не изпитваше такава неприязън към мъжете, което не остана незабелязано от Озвалд, преговарял с Върховната конадваща скоро преди това.

Въпреки интересната си беседа с Озивер, Водача на астрономите, силоската не успя да научи нищо повече за тайната на звездата над Тиен’хара. Което още повече изискваше личното й присъствие по време на нападението, както успя да убеди Магистратите. Всъщност трябваше да бъдат наглеждани и след като крепостта паднеше, тя щеше да има нужда от съдействието им, доброволно или не.

* * *

Закуси набързо и се върна в кабинета си. От север бяха пристигнали тревожни вести за наводнения след продължителните дъждове над Мелвора. Ти’сейн разтвори една карта на Тиен’хара и гранините райони на съседите й и проследи с пръст мястото, където равнините се преливаха в Хълмистите земи.

Принцът се намръщи, изучавайки картата. Хълмистите земи бяха най-голямата житница на Тиен’хара и макар и защитени от лошото време от планините на запад, бяха прекалено близо до северната граница. Но противно на очакванията, мир с Триумвирата бе постигнат, но страховитата буря погуби част от житото. Неочакваната буря бе и доста неестествена, защото местността не предполагаше зараждането й. Ти’сейн се опасяваше, че може да е магическа подривна атака, но пък не бе насочена правилно. Нямаше време да се занимава и с мистериозни бури в този момент, а Астар скоро щеше да стигне до равнините Мелвора. Разчиташе на Боеца-маг и се надяваше, че… “Жриците!”, изведнъж се сети той. Жриците на Умбра владееха небесните стихии. Слуховете щяха да се окажат верни.

“Но какво правят толкова много от тях в Тиен’хара?”, запита се Принцът. “Нали вече имам едно пратеничество в столицата. Не стига, че не знам какво да го правя, ами сега се появяват и други.” Астар щеше да остане доволен, че има какво да върши.

Насочи вниманието си към столицата и платото, на което бе разположена крепостта. Заемаше цялата граница с Херцогство Озикс и имаше само две точки, през които можеше да се преминава – подстъпите при Тиен’хара и проход Тагоя на изток; на запад стените мна платото бяха стръмни, на места почти отвесни. Подстъпите вече се охраняваха от достатъчно бойци. Ако при нападението разполагаше с толкова, щеше да отблъсне Магистратите още там.

Придвижи пръста си по платото и го спря над проход Тагоя. Високо в планините, в които прерастваше платото, преди да достигне границата с Неа, проходът бе опасен за преминаване и се е използвал предимно от керваните на Свободните търговци, когато преди са минавали по тези пътища. Откакто търговията с Неа бе възстановена, благодарение на безчинствата на озикската войска и на гостоприемството и дипломацията на Велиан, проходът се използваше отново. Стоките бяха натоварени на странни животни, наречени камили, които се срещаха в южните части на Неа. Ти’сейн бе видял такива в Джендин.

Макар че Магистратите предпочитаха конните войски, можеха да прехвърлят пехота през прохода и да ударят крепостта изненадващо. А и доскоро изоставен, проходът бе идеално убежище за разбойници. Трябваше надзор над това място, а той не можеше да отдели Отряд на кръвта или наемници за тази цел. Затова повика няколко Наблюдатели при себе си и има даде разпорежданията си.

След като го изслуша, една от жените попита:

– Принце, как ще предупредим Тиен’хара при евентуална опасност?

Без да каже нищо, Ти’сейн отвори горното чекмедже на писалището си и извади две малки еднакви огледала от него. Задържа ги едно срещу друго, притвори очите си и потърси отраженията им. Оплете ги и очите му леко присветнаха, когато ги задържа с магия. Подаде едно от огледалата на Наблюдателите с думите:

– Ако крепостта е застрашена, счупете огледалото. Това, – той вдигна ръката, която държеше другото огледало, – ще остане при Корвейл. То също ще се счупи и Тиен’хара ще бъде готова. Ако забележите нещо друго нередно, вестоносецът, който ще дойде с вас, може бързо да донесе вестта.

Жените кимнаха, показвайки, че са разбрали всичко. Не бяха от най-приказливите, отбеляза Прицът. Може би часовете самотно съзерцаване на околността ги вглъбяваха и ги отдалечаваха от другите хора.

Малко по-късно няколко каруци излязоха от крепостта, с вестоносеца и двама Наблюдатели, яздещи край тях, и се насочиха на изток. Щяха да пренощуват в подножията на прохода, а на сутринта трябваше да намерят подходящо място за наблюдения по скалите над пътя и да построят убежище, където да са защитени от планинските ветрове.

Още известно време се занимава с докладите на Маговете от градовете. Положението бе сравнително спокойно, обстановката – мирна. След провала на лорд Диен и превръщането на Велиан в своеобразен водач на благородниците от бившата Северна провинция, едва ли някой щеше да се разбунтува отново.

Остави с досада поредния лист и стана от писалището. Срещите с Алаир Танх винаги бяха интересни и изпълнени с напрежение за него, но предстоящата щеше да е интересна.

Заслиза към подземията с уверена крачка. За миг дори не се замисли, че разговорът му със сфинкса може да се окаже катастрофален. Макар и приковани, те не бяха изгубили силите си. “Сили, които са недостатъчни, за да се освободят сами. Коя си ти, Ерис?”, запита се той, вървейки в мрака. Когато се запозна с графинята на приема, въобще не предполагаше, че тя е такава сложна и изненадваща личност.

Унесен в мисли за жрицата, той почти несъзнателно насочи вътрешната си светлина към диаманта, скрит в каменната плоча. Огромната врата се отмести тихо, но въпреки това слабия звук се залута из подземните коридори, повторен по-скоро като кънтене, отколкото като ехо.

Сфинксът вдигна глава, която бе положил в лапите си, но преди да успее да го поздрави, Ти’сейн заговори:

– Мисля, че мога и да ви помогна някак, да ви освободя от тази пещера. Но трябва да ми разкажете повече за Ерис. – замълча, вперил поглед в лицето на Алаир Танх, на което бързо се сменяха огън и лед. “На колко много неща е способно само едно име! Ерис наистина заслужава градът да носи нейното, независимо от миналото или бъдещето й.” Двамата явно бяха неодготвени и не можеха да решат кой и какво да говори. На Принца не му се слушаха безсмислени словоизлияния и затова реши да даде насока на разговора:

– Убеден съм, че Ерис е повече от графиня, повече дори и от жрица. Мистичните й сили на посветена в тайните на Умбра не са достатъчни да обуздаят сила като вашата.

Лицето на сфинкса се превърна в ледена маска и Алаир се разсмя:

– Сексът не е никаква мистика, Принце.

Ти’сейн също се засмя за кратко, но с нотка на раздразнение в гласа, прекъсна забавата й:

– Знаеш, че не за това говоря, Алаир. И все пак…

Ледът бе изместен от огън и Танх се намеси:

– Стига вече. Ти’сейн, както разбирам от думите ти, научил си, че Ерис е все още жива?

– Да. И се надявам да науча нещо повече от вас. – омръзваше му това отбягване на въпроса. Сфинксът винаги се чувстваше неловко в редките случаи, когато разказваше за миналото си, а Ерис явно бе силно свързана с него.

– Тя е Пазител. – без никакво предисловие започна Танх. – Също като нас. Пазител на Окото на огъня. Преди смъртта си, последният крал на Тиен’хара притежава камъните на Въздуха и Огъня. След смъртта му, ние се превърнахме в Пазител и в това, което сме сега, и трябваше да съхраняваме двата камъка до възраждането на Светлината, както бе казано още тогава в пророчествата.

– Да ги съхранявате. – замислено проточи Принцът. – А какво щеше да ви попречи да ги задържите за себе си?

– Освен, че никога не бихме предали кръвната линия, която ни позволи да бъдем вечно заедно, самото естество на Пазителя изобщо, не ни го позволява. – възмущението отиваше повече на гласа на Алаир, която за малко успя да измести мъжа си. Лед и огън се кръстосваха из тялото на съществото, но никога и на лицето. Танх отново я измести и продължи:

– Но Ерис ни изпревари, ставайки пазител на Огъня. Опитахме се да й се противопоставим, защото камъните принадлежаха на Тиен’хара и тук трябваше да останат, но силите й, макар и от друго естество, не отсъпваха на нашите. Огън и Въздух не можаха да се преборят и за да не се превърне в битка без изход, жрицата ни окова с невидими стеги в това подземие. Последните й думи, след като осъзна, че не може да вземе Окото на въздуха от нас, бяха: “Така камъкът завинаги ще остане в Тиен’хара.”

Сфинксът замълча, а Ти’сейн обмисляше чутото.

– Най-вероятно Ерис е единствената, която може да ви освободи. И то само, ако Огънят отново е в нея. Вие не сте я победили, мога ли да се надявам, че аз ще успя? Едва ли. Но трябва да има начин, да бъде принудена…

Алаир го гледаше със студените си очи от лед. Колкото и безизразни да бяха, в тях той успя да прочете надеждата.

– Върви, Принце. Нагърбваш се с още една тежка задача, но ти си човекът, може би един от малкото, който е способен, да я изпълни.

– И нека Светлината те закриля! – добави Танх, докато Ти’сейн бавно прекрачваше прага на пещерата и я затвори с каменната врата.

На двора го намери Брет, който му напомни, че трябва да организират официална вечеря, на която посланичеството от Умбра да бъде представено на обитателите на крепостта. Ти’сейн се смръщи, но знаеше, че е неизбежно и нареди да приготвят малката зала за аудиенции. Големите дървени маси от казармите бяха внесени в крепостта, изчистени и покрити с вечани покривки. В кухните настана суматоха, защото всеки готвач искаше да приготви своя специалитет. Командирите на Отрядите на кръвта лъскаха оръжието и броните си, подготвяйки се за вечерята, а Маговете се размрънкаха, научавайки за нея. Предпочитаха да останат сами със заклинанията си или с някоя книга в новоподредената библиотека на крепостта.

Принцът с благодарност остави организацията на старшите слуги, които бяха доволни от това. Повечето от тях идваха от баги домове на търговци и благородници, където подобен род вечери често се провеждаха.

В малката зала за аудиенции, където бяха закачени две знамена на Тиен’хара – вертикални тъмносини ивици с герба на страната – сребриста четирилъча звезда, се събраха доста хора. Оживените разговори помасите бяха съпроводени от тихите звуци на флейта. Жриците общуваха предимно с останалите присъстващи, с облекчение отбеляза Ти’сейн, който скоро се отегчи.

Когато приключиха с храненето, повечето хора се разотидоха. Може би доста по-различна от вечерите, с които бяха свикнали, жриците благодариха на Принца за гостоприемството и великолепната храна. Държаха се учтиво и с уважение към него – както към владетел на крепостта и техен домакин.

Когато най-накрая се отпусна в леглото си, уморен по-скоро от досадата, Ти’сейн вече мислеше как да се измъкне от други подобни събирания. През цялата вечер хората от крепостта се чувстваха неловко, макар и някои да бяха любопитни относно пратеничеството на Умбра.

Усмивка плъзна по лицето на Принца, когато успокоен заспиваше, вперил полупритворените си очи в светлината, искряща отвън.

На следващия ден Ти’сейн покани жриците на вечеря в любимата си трапезария, както сам им обясни и ги увери, че Генералът на Тиен’хара ще ги придружи до мястото вечерта.

Когато слънцето залезе, Принцът извика при себе си няколко слуги и даде нарежданията си. Знаеха, че е по-особен човек и най-вече владетел, но въпреки това не сдържаха очудването си. Когато всичко бе готово, Ти’сейн изпрати Брет да доведе жриците, а той застана под знамето на Тиен’хара, оглеждайки “любимата си трапезария”. На покривната площадка бе разположена кръгла дървена маса с бяла покривка, около която бяха наредени четири стола. Бе сигурен, че Юла няма да бъде с другите жрици и не сгреши в преценката си.

Трите пратенички на Умбра изкачиха и последното стъпало на кулата и видяха Принца, седнал на масата. Черис не успя да сдържи изненадата си, когато близката звездна светлина ги обгърна. Още докато се разполагаха, Ти’сейн посегна към каната червено вино и наля в чашите им. Лозята в Централна Тиен’хара всяка година даваха богата реколта от ароматно грозде, от което се правеше превъзходно червено вино.

Сивена се огледа, но Брет бе изчезнал. Местата около масата бяха запълнени и тя се усмихна леко на досетливостта на Принца. Кора го гледаше с широко отворени очи, потрепвайки с мигли от време на време. Сивена се смърши на другата жрица, но тя не й обърна особено внимание и продължи да зяпа мъжа, чиито сребристи очи искряха.

Съветничката усети приятен и познат аромат и едва сега забеляза, че наоколо бяха разположени кошници с бели рози. Ти’сейн забеляза това и й се усмихна, вперил блестящите си очи в нейните. Тя не бе сигурна дали все още слуша неспирния поток от думи, идващ от Черис – изглеждаше, сякаш се бе отнесъл нанякъде само с нея. Но когато другата жрица зададе въпрос, той обърна бавно глава и й отговори със спокоен и търпелив глас:

– Признаването на Тиен’хара, както и на титлата ми крал, от останалите владетели не е от такава важност. Има някои неща, които външени човек трудно би разбрал, а и не е необходимо; неща, които трябва да се извършат. С течение на времето, те ще бъдат оправдани, но в момента може да ви се сторят дори безумни.

– Боговете да са ви на помощ. Умбра вярва във вашия успех и в …

– А вярвате ли в Боговете? – с ирония попита Ти’сейн.

Черис примигна два пъти, преди да осмисли въпроса му, забравяйки дори, че е била пркъсната. Сивена се намеси с думите:

– Не знам до колко е удачно да говорим за Богове пред величието на Тиен’хара. – посочи звездата, висяща съвсем близо над главите им.

– Не преувеличавайте, Съветник. Знамето на Тиен’хара е традиция, която възродих от миналото. Както всъщност и цялата страна. За разлика от някои други традиции и вярвания, тази има своя смисъл и своето послание.

– Послание, което може да бъде доста многозначно. – бързо му отвърна Съветничката.

– За непросветените – да. Но тези, които трябва, вече са предупредени и знаят какво ги очаква. Не мога да приема самозванци да се разпореждат и да владеят сили, които са забранени.

Черис се включи в разговора, задавайки следващия въпрос:

– Не смятате ли, че някои гледат на вас като на узурпатор и бунтовник?

Принцът се усмихна и махна с ръка:

– Но вие сте добре запознати с историята на Тиен’хара и знаете, че това не е вярно. Както може би знаете и за традиционното ястие в нашата държава – моля, заповядайте.

Напрежението спадна и вечерята премина в по-неангажиращи разговори. Преди да си тръгнат, Принцът взе една бяла роза, подаде я на Съветничката и й каза:

– Сивена, благодаря ви за приятно прекараното време. – обърна се и към останалите, отправяйки пожеланията си: – Желая ви лека нощ под покрова на Светлината.

Въздъхна тежко и остави листа на писалището. Бялата хартия изпъкваше на фона на тъмното, издраскано дърво. Цифрите, изписани с изрядния почерк на Брет, не излизаха от ума му.

Трябваше да намери иконом. Приятелят му бе Воин, не домакин. Не можеше да се занимава едновременно със защита на столицата, обучение на наемниците и младежите, дошли да стават войници, и да се грижи за благополучието на крепостта. Но въпреки това го вършеше. И му спестяваше дългите, досадни и често объркани доклади и списъци, пристигащи от градовете, събирайки най-важното от тях на няколко листа, които му предаваше след това.

Със строежа на Ерисея златото им намаляваше значително. Ако не бяха благородниците и техните богатства, както и приходите им от именията, които толкова години ги издържаха, едва ли щеше се справи. Скоро трябваше да пристигне нов керван от Неа, но стоките, които се предлагаха и търсеха всеки път бяха различни и Ти’сейн не можеше да бъде сигурен, дали ще има печалба откъм пари от това посещение на Свободните търговци. Трябваше да намери нови приходи от някъде, но…

Тревожните мисли изведнъж изчезнаха от ума му, заменени от усещане за обреченост и надвиснала опасност. Пещерата се тресеше, ситни камъчета се отронваха от тавана, а в сумрака се виждаше тялото на сфинкса от преплетени потоци огън и лед. Сякаш нещо го притискаше, душеше, силите го напускаха…

Алаир Танх изви глава нагоре и ревът му се сля с грохотът на скалите:

– НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!

Миг преди видението да изчезне, Ти’сейн видя струйки кръв, стичащи се от пропукания таван, които оформиха мъжко лице. Но преди да различи чертите, полъхът на смъртта и собственият му вик заглъхнаха, а слънчевата светлина се завърна.

Един слуга се втурна в кабинета, огледа се неразбиращо и с уплашен глас попита:

– Добре ли сте, Принце?

Ти’сейн се изправи, пое си дъх с притворени очи и успокои мъжа, пристъпящ нервно от крак на крак:

– Да, всичко е наред. Бях задрямал и сънувах лош сън. Върви, върви, нямам нужда от нищо. – отпрати го той и след като вратата хлопна тихо, се отпусна в креслото си. Затвори очи, опитвайки се да премисли преживяното.

* * *

Коленичила на дъските, Сайхе не отделяше дланите си от пода на каютата. Досегът с вълните и буйните течения под тях бе по труден, отколкото ако бе на палубата, но се налагаше да се крие. Капитанът твърдо бе отказал магическите й ветрове в платната си и тя трябваше да се примири само с морските течения, които да ускорят пътуването й.

Наближаваше изгрев и по нейни сметки трябваше да се приближават до данайския бряг. Най-сетне отлепи ръце от дъските и порови в багажа си. Капитанът може би още не разбираше какво се случва, но излезеше ли на палубата, където не бе стъпвала от качването си, той веднага щеше да се досети, защо корабът му е стигнал така бързо до целта си. Знаеше как да се справи с недоволството му.

Среса късата си червеникава коса, избра сини, полупрозрачни одежди, също обсипани със злато, разкриващи голяма част от мургавото й тяло. Озикс обичаше да се шегува с облеклото й, наричайки я “ходещата хазна” на Херцогството. Което й напомни още нещо, което бе важно – Търговските капитани обичаха златото, бяха му подвластни. Приготви една кесия, скри я някак в гънките на шала, увит окло кръста й и взе вързопа си с останалия багаж.

Златните гривни на едната й ръка се звъннаха, когато отвори капака към палубата. Светлините на пристанището все още не бях угасени, а небето вече просветляваше, макар и едва забележимо. Подухна топъл, краморски бриз и погали гладката й кожа. Капитанът се приближи до нея и гневно запита:

– Ваше дело е, нали? Забраних ви да…

– Капитане, моля да ме извините. – прекъсна го тя, заставайки изкусително съвсем близо до него. – Поувлякох се с раздвижването на дълбините, което явно е ускорило пътуването ни. Предполагам, че това ще покрие разходите по пропуснатите дни в открито море. – малкото залъгване относно силата й, както и тежката кесия постигнаха целта си. Сайхе му подаде парите с изящен жест и бавно се отдръпна без да свежда поглед от лицето на Капитана.

* * *

Изгревът отново го събуди с топлото докосване на палавите слънчеви лъчи, проникващи през отворения прозорец. Ти’сейн се протегна и стана от леглото. Изми се със студената вода, останала от вечерта и се облече набързо.

– Дали вече сте будна, Ваше величество? – прошепна той тихо, поглеждайки в огледалото. Сребристите му очи проблеснаха за миг, докато се сливаше с отражението си, а после насочи присветващите потоци сред мислите си в търсене на друго огледало. Това в покоите на кралицата още стоеше покрито, отрязвайки му достъпа, но той лесно намери огледалото, през което се прехвърли обратно в крепостта след битката си с Джоррам.

Препъна се в някакъв стол, сложен пред огледалото, а жената, която се обличаше на няколко крачки от него изпищя. Бързо придърпа бюстието на роклята си, за да прикрие голотата си, докато отстъпваше назад към вратата.

– Изгревът е прекрасен тази сутрин, нали милейди? – бе единственото, което Ти’сейн успя да изрече, преди да отвори прозореца и невъзмутимо да излезе на градината навън.

– Прекрасен… – повтори тя в празната стая, но дали това се отнасяше до изгрева, Принца или отсъствието му, нямаше кой да разбере.

Мъжът със сребристите очи се затича през градината, където се бяха стоварили с Ян. Нямаше стражи, които да го спрат и той спокойно влезе в другото крило на двореца. С бърза и уверена крачка се насочи към покоите на кралицата и никой не се осмели да го спре. Слугите отстъпваха и му правеха път, а стражи отново не се забелязваха. Оставаха му още няколко завоя, когато някаква жена почти изхвърча зад ъгъла от съседния коридор и се блъсна в него.

Успя да я огледа съвсем за кратко, преди тя да се опомни – млада, мургава, със стройно тяло, покрито с полупрозрачни сини шалове, от които висяха златни украшения, неуспешно покриващи поне още малка част от примамливата й плът.

Тя се вторачи в него, готова да се разбеснее, когато забеляза очите му и само промълви:

– В името на Танх!

Думите сами се изплъзнаха от устата й. Не можа да сдържи удивлението си. Не знаеше дали трябва да се радва на късмета, който я споходи, или срещата й с този човек не вещаеше нищо добро:

Всеки в Академията знаеше това пророчество, но никой не вярваше един ден то да се сбъдне. Казваха, че родът на среброоките бил прекъснат преди много столетия. Но ето, че грешаха.

– Трябва да поговорим! – не можеше да скрие вълнението в гласа си. След толкова години на търсене, сега бе по-близо до целите, поставила си още когато стана пълноправен магьосник.

– Не тук и не сега. Не забравяй това име. Името, което прослави! Ще говорим. – каза й той и се отдалечи по коридора.

Нямаше време за разговори с тази млада жена. Още повече, че дворец, в който няма работа и не трябва да се бави, не бе най-подходящото място за това. Освен всичко останало, тя имаше силно присъствие, което лесно щеше да намери сред отраженията в мислите си.

Забърза се отново към покоите на кралицата, но там не намери никой. Огледалото стоеше все така покрито с голям чаршаф, обсипан с бродерия. Странно, но успяваше да се впише в обстановката. Спирит също го нямаше. Стаите бяха поддържани чисти, но личеше, че от известно време никой не ги обитава. “Нима е заминала някъде?”, запита се Принцът, излизайки от кралските покой. Имаше още нещо, което трябваше да свърши.

Раджа Самра искаше драконова люспа от него. Според думите му, тя имала някои полезн свойства, необходими за един нощен Ловец. Ловците бяха бойци с разнообразни умения, които ловяха чудовища и най-различни пустинни същества за Арената. Владетелят на Джендин му каза, че ловът през нощта е много по-лесен и успешен, но тъмнината пречи. И поиска от него драконова люспа.

Въпреки че бе обещал на Драгън да не го моли повече за помощ, Ти’сейн се насочи към кабинета на Първия съветник, където след приема на Таис се срещна с дракона. Надяваше се той отново да е там и да му даде една от люспите си.

Опасяваше се, че Съветникът може да е на работното си място, но него го нямаше. Един бърз поглед към слънцето го убеди, че вече е време той да бъде в кабинета си, който оставаше все така пуст. Влезе в другата стая и притвори вратата. Огледа всичко, но и тук нямаше никой. Чу тихи стъпки в кабинета на Съветника и женски глас троснато попита:

– Къде са изчезнали всички?

– Може би някоя грамадна птица им се е стоварила на главите. – отвърна й саркастично някакъв мъж.

– Ти да мълчиш! – сряза го тя. – Ако не беше онова кръчмарско сбиване, да сме пристигнали още преди седмица и щяхме да ги предупредим за падащите птици.

– До сега не съм виждал такива същества. Не можах да рзбера дали са призовани от свещениците или… – тихият глас на трети човек заглъхна, скривайки мислите му за околните.

Принцът престана да ги слуша, когато забеляза купчината дрехи на пода. Дрехите на Драгън. “Или е възвърнал истинския си облик, или… Почивай в мир, верен съюзнико. Нека крилете ти винаги те носят свободен под Светлината отвъд.”, каза мислено той, осъзнавайки съдбата на Драгън.

Наведе глава в знак на почит, а след това се огледа за изход. Не искаше да се среща с хората в другата стая, които не постигаха разбирателство помежду си и не можеха да решат какво да правят.

– Коя сте вие? – тихо попита третият глас. Отново звучеше леко отнесено, но явно интереът му бе привлечен от някого.

– Сайхе, придворна магьосница на Херцог Озикс, верен съюзнк на кралица Анара.

Ти’сейн се сепна, познавайки гласа и застана неподвижно. Мислите му запрепускаха трескаво, докато и той се чудеше какво да направи.

– Отново се срещаме, Сайхе. – усмихна й се приветливо той, влизайки във външната стая. – Аз съм Принц Ти’сейн, законен наследник на Тиен’хара.

Още докато се представяше, погледът му бе прикован от драконовата люста, проблясваща в празната очна кухина на единия мъж. Преди някой да е успял да изрече каквото и да е, той се приближи до магьосницата и прошепна тихо:

– Води ги със себе си, ако искаш да се срещнем отново. – А гласно каза само: – Този път наистина трябва да вървя. Беше ми много приятно.

Излезе от стаята и се затича по коридора. Скоро стигна до огледалото, което използва и в нощта на приема и се появи от собственото си отражение в Тиен’хара.

– Този мъж наистина е твърде самоуверен. – каза Морвен с пренебрежение. – А и какво друго може да се очаква от човек като него?

– От кога мъжете са хора? – заяде се Берик, но гласът на Шестокракия прекъсна спора им:

– Явно нещата са се променили от заминаването ни, милейди. Ние сме…

– Не мисля, че е необходимо да й… – със съмнение в гласа продължи жената, играейки си несигурно и нервно с косата си. Чувстваше се неловко в присъствието на красивата магьосница.

Берик не пропусна да й отвърне отново:

– Вече нямаме доверие и на жените, а?

Другият мъж не им обърна внимание и продължи:

– Ние сме Отрядът, който Джонатан Кейдж събра за защита на кралицата и на Даная. Но, ъ, изглежда вече няма кой да защитаваме, тъй че… – опита късмета си той, но Сайхе веднага се намеси с властен тон:

– Ще ви заведа при вашата кралица. Останете в двореца, докато не ви потърся. Има още нещо, което трябва да свърша, преди да тръгнем.

– Както кажете…, милейди. – Берик почти пропусна предполагаемата й титла.

– Сайхе е достатъчно. – каза тя, преди да се завърти и да излезе с развяващи се одежди зад гърба си.

– Каква жена! – замечтано каза той без да сваля поглед от отдалечаващата се магьосница, докато Морен не го сръга в ребрата и не каза:

– Не съм сигурна дали можем да й се доверим.

* * *

Погледна към Ерн, където имаше едва шепа свещеници. Бе наложително да останат там, за да не изгубят съвсем влиянието си. В Селения и Озикс раздвижването бе най-значимо, но Джоррам се надяваше, че няма да бъде забелязано при всички събития, случващи се напоследък.

Служителите на Халид в Даная бяха в готовност и в най-скоро време щяха да се придвижат към източната граница. След разрушаването на Триъгълника и смъртта на всички свещеници там, останалите северни храмове също бяха под тревога, по-скоро готови да отблъснат друго нападение на онзи млад воевода или някой негов друг амбициозен сънародник, но при нужда, щяха да се включат и те.

Огледа още веднъж картата – обръчът около Тиен’хара се затягаше. Но религията, обожествяваща Халид нямаше достатъчно влияние на изток и Първосвещеникът се надяваше Великата майка или жриците на Умбра да притиснат младия Принц, което определено би го улеснило.