Сенки на Север – I част

– Командирите, при мен! – проехтя гласът на Вер над разредения войнишки лагер.

Бяха отминали точно четиринадесет дни, откакто се завърна в стана край Триъгълника. Никой новодошъл не би могъл да каже, че тук някога е имало огромен строеж – белееха се само ремонтираните основи, а в околовръст, в новопрокопаните канали лениво бълбукаше кална вода.

Всъщност, самият воевода не се задържаше много край строежа. Непрекъснато сновеше между четирите малки укрепления на досегашните управници, околните села и настоящия стан, ала присъствието му се усещаше сред войниците и работниците само в моментите, в които най-малко желаеха това.

Най-накрая командващите се събраха около Ларк, сновейки нервно наоколо – кой с ръце на кръста, кой скръстил ги на гърди. Белокосият Руил разбута тълпата и пристъпи напред.

– Господарю?

Тревожните бръчки на челото Вер се впиха още повече.

– Платете на селяните дължимото, заедно с още една надница. След това се подгответе за поход. Отстъпваме един ден на запад.

– Какво?! Защо? – Руил се изцъкли – Това е абсурд!

– Ис е настъпил и е обградил най-северната от Четирите – отвърна спокойно Вер, а очите му се впиха в Руил, който като че още не разбираше – Тук нямаме укрепление, генерале! Действай!

* * * * *

Глава на Lannis

Главата на Бараян сънливо клюмаше над масата. В един момент ръката му неволно блъсна каната до него и наоколо лисна тъмночервено вино. Лунел седеше в рамката на прозореца и мълчаливо наблюдаваше милата картинка пред себе си. Пристъпи тихо в стаята и сбърчи нос, когато я блъсна миризмата на прокиснало.

– Ама че отврат! – отбеляза тя достатъчно силно, че да я чуе мъжът пред нея. Той надигна леко глава и започна объркано да примигва.

– Казах никой да не ме безпокои – ръката му вяло тропна по масата или по-скоро плясна, защото улучи разляното вино и наоколо пръснаха червени капчици. Мътните му очи се насочиха надолу. – И почисти това!

– Каква драматична гледка – звънна тихо гласът на Лунел. – Победеният победител. Воинът, владетелят на едно от най-богатите и големите северни воеводства, завоевателят на Варгас, падна в краката на един дребен владелец и сега седи сам, затънал в самосъжаление и прокиснало вино.

Гневът, изписал се на пияното лице на Бараян, бе плавно заменен от недоумение. През тежките облаци на алкохолна омая до ума му стигна идеята, че девойката пред него не е някоя от прислугата.

– Ти коя си?

“Изглежда доста пиян, дали да не го постресна малко?”, помисли си Лунел. Сиянието плъзна по кожата й, усещаше лунната светлина да пулсира из тялото й и със задоволство се усмихна. Очите на Бараян се разшириха от изненада, а лицето му придоби комичен вид, когато зяпна. “Ама, че е противен, Защо му трябваше на Джони да ме праща при този смешник!”.

– На твое място не бих викала никого – и без това, когато дойдат, няма да ме видят, а не е в твоя полза да добавиш и халюцинации към пиянството.

За всеки случай, тя плавно се плъзна назад към прозореца. Вдиша дълбоко от свежия въздух, който напразно се мъчеше да победи неприятната миризма в стаята.

– Ти... ти си... хората говорят..

– О, значи и ти си чувал? – усмихна се сладко Лунел. Огледа сe наоколо за стол, но след като не си хареса нищо, се разположи удобно на земята. – Да, с боговете се разбираме много добре. Та тези богове са силно озадачени от теб, Бараян.

Взря се любопитно в лицето му, за да види ефекта от думите. “Ох, толкова е пиян, че изобщо не зная дали ще схване нещо.”, обезсърчи се тя.

– Защо? – изненада я в този миг Бараян с умението си да зададе ясен, че и смислен въпрос.

– Преминал си на лоша страна, Бараян. – тя с укор размаха пръст срещу него. – Не бива така.

Бараян тръсна несигурно глава и образите пред очите му заиграха. Едва успяваше да долови думите на Сияйната. Изправи се и се приближи. Погледът му неусетно се плъзна край нея навън през прозореца и видя луната. Не беше цяла, но сякаш успяваше да изпълни докрай замаяното му съзнание.

– Чуваш ли ме? – достигна до него гласът на Сияйната.

– Да – смутолеви той и с мъка откъсна очи от небесното светило. Чуваше гласа й, но долавяше само отделни думи. До объркания му ум стигна име, което предизвика у него силен гняв.

– Даная? Тя е виновна! – ревна Бараян. – Онова куче Джонатан Кейдж! Него тормози! – Лунел трепна. Мъжът вдигаше твърде много шум и скоро имаше опасност да дойдат хора. Гневът бавно, но неумолимо обгръщаше сребърните й мисли.

– Млъкни веднага! – просъска тя. За нейна изненада той спря. Забеляза празния му унесен поглед и извърна глава към луната с недоумение. “Дори умираща може да бъде толкова силна понякога”, мина през ума й.

– Защо да е виновен Джони Кейдж? Какво е направил?

– Той.... – мислите се лутаха уплашено из главата му. Върна се към масата и се отпусна тежко на масивния тежък стол. – Той е виновен. И онова псе Вал де Гривярд. Той ме набърка във всичко това! Но ще ми платят... и двамата! – поклати заканително глава. Сякаш не можеше да спре. Гневът тласкаше в устата му думи и заплахи и той нареждаше, забравил всичко около себе си. – Хората ми не успяха. Но аз няма да се откажа. Смъртта ще ги дебне зад всеки ъгъл. Кейдж ще умре. И Вал ще умре...

Лунел се доближи до него. Отвращението се смеси със силен страх. “Кейдж ще умре” – тези думи отекнаха в съзнанието й, там, където властно се бе настанила Луна. Емоциите се стопиха в безбрежното спокойствие на сребърната сила. Застана до мъжа, взе разсеяно нож от масата и замахна. Острието се заби едва до половината в гърба на мъжа. Той млъкна и изненадано се извърна към нея. Тя се дръпна уплашено назад. Бараян се изправи и пристъпи несигурно към ужасената девойка. Ръката му я сграбчи и я придърпа, а тя се изви и заби зъби в нея. “Загубена съм”, помисли си панически и го блъсна в гърдите с все сила. Несигурната стойка и огромното количество погълнато вино изиграха Бараян. Загубил леко равновесие, той се опита да пристъпи назад, но се препъна в стола, на който бе седял до преди малко. Политна тежко назад, повличайки девойката след себе си. Падна по гръб на пода и ножът потъна докрай в тялото му.

Лунел усети как ръката му, стискаща лакътя й, се отпусна. Надигна се от земята, без да откъсва поглед от тежко дишащия мъж на земята. Огледа се тревожно – бяха вдигнали доста шум и по коридора отвън се приближаваха забързани стъпки. Хвърли се към прозореца и се скри в хладната светлина на луната.

* * *

Джони с любопитство изгледа сина на покойния комита. “Всъщност, новият комита”, поправи се той. Мъжът отсреща му допадна – току-що прехвърлил средата на тридесетте, строен, с открито, властно лице и ясни сини очи. Той хвърли бърз поглед на писмото, подадено му от Джони, а очите му се присвиха, като видя герба на Данайската кралица, но го метна на бюрото без да го отвори.

– Спирит – каза Джони.

Черните вежди на комита отскочиха на горе.

– Любимото и вярно куче на Данайката се казва Спирит – поясни ухилено Кейдж.

Равните бели зъби на мъжа проблеснаха, когато на лицето му плъзна развеселена усмивка. Той приседна леко на бюрото. Вниманието на Джони бе привлечено от отворена книга. Още няколко тежки книги бяха пръснати из кабинета.

– Радвам се да забележа, че за разлика от покойния комита, новият е по-образован.

Комитът хвърли поглед към книгата до себе си, затвори я небрежно и се обърна към Джони:

– Някои имат интересни картинки. А понякога старата ми чете... Жена ми, де!

– Чувал съм да се говори за достойнствата на жена ти, но преклонната възраст не е споменавано като едно от тях.

– Да, боговете да я поживят – сянка на нежност отпусна за момента изсечените черти на лицето на комита. – Радва дните ми, гледа синовете ми, а какъв прекрасен глас има само... – Лицето му отново стана сериозно.

– Но ти все пак не ми отговори на въпроса – какво те води тук?

Фамилиарността на събеседването развесели Кейдж. Отпусна се небрежно в един стол, събра върховете на пръстите си и спокойно отбеляза:

– На сухо ли ще си говорим? След толкова много път, малко вино няма да ми се отрази зле!

– Приказка на място – ухили се комитът насреща и се запъти към вратата. Джони го чу как изрева “Вино” към някого и не след дълго държеше в ръцете си дълбока чаша с ароматно червено вино. “Колоритна личност”, мислеше си той докато наблюдаваше новия комит да отлива вино и за себе си. Още не можеше да прецени, дали промяната е за добро. Новината за убийството на стария комит го посрещна пред вратите на Терновион и почти го отказа. Помота се наоколо, слухтейки за новини... “И пазейки Ланис от неприятности. Ама наистина, как успява това момиче да ядоса някого само 5 минути след като се е застояла на едно място!” За малко да го напъха в улична свада, въпреки всичките му усилия да остане незабележим. Не, че някой очакваше съветникът на Данайската кралица да се подвизава толкова далеч от нея. А и с тези дрехи и брадата, която бе успял да си отгледа откакто напусна двореца, приличаше повече на предишния Джони – от времето преди Анара да го намери в собствената си тъмница. “Сякаш е минала цяла вечност”.

– Ако ти преча да си мечтаеш, да изляза – стресна го резкият глас на Комита. Джони леко вдигна чашата в знак за наздравица и я поднесе към устните си. Кимна одобрително с глава и отбеляза:

– Добро вино!

– Лошо нямаме – прозвуча самоувереният отговор.

– Та каква работа е имала Данайката с баща ми и защо пристигаш така изневиделица тук?

– Имам малко лична работа из Севера – каза Джони. - Надявах се баща ти да ми помогне, но засега май ще трябва да я отложа. Разбрах, че си побързал да поемеш юздите на размирните северни земи и реших да използвам случай да се срещна с теб.

– Не съм сигурен, че изпитвам особена привързаност към един данаец. А и ме изкушава идеята да държа любимеца на Данайската кралица в ръцете си. Що за лудост е появяването ти тук по този начин?

– Ти май не разбираш – отвърна спокойно Джони. – Любимецът на Кралица Анара е с нея, в Даная. Тези дни срещу него е имало и покушение, организирано от Бараян. Неуспешно, както можеш да забележиш. Джонатан Кейдж лично е убил единия от ... хм... вестоносците.

– И все пак ти си тук.

– И там – ухили се Джони. – Но да не се занимаваме с глупости. Разбрах, че държиш при себе си убиеца на баща си.

– Предполагаемия убиец. Иначе вече да беше мъртъв! – Комитът свъси вежди, отпи здрава глътка вино и се втренчи в чашата. След това с рязък жест я запокити през стаята. Виното пръсна във всички посоки. Джони леко се напрегна и се приготви да се отбранява в случай на нужда. Внимателно следеше движенията на комита. “Буен е! Твърде е буен новият владетел от Терновион, а това не е добре! Не и в този момент.”, мислеше си той, докато наблюдаваше как мъжът яростно свива и отпуска пръстите на ръцете си. В един момент дланите му внезапно се отпуснаха, и той се овладя.

– Хубаво представление – отбеляза лениво Джони. – А защо беше всичко това?

– Просто няма логика. – отвърна комитът. – Не може Каверън да убие баща ми, а след това просто да отиде и да си полегне! А и Жриците на Умбра... Няма логика. А и Каверън споменава Вал де Гривярд. Същият беше роднина на Бараян. Който е роднина на Данайката, а в момента е васал на онова пале Ларк. – последните му думи прозвучаха като предизвикателство към Джони.

– Това въпрос ли е? – спокойно попита Кейдж.

– Ако е, ти би ли отговорил?

– След като ти разказах за “острото” известие от Бараян, какво друго очакваш да ти отговоря.

– Не зная – въздъхна комитът. –Това, което зная, е че жрици на Умбра са били забелязани на път за Терновион. А това не ми харесва. Знам, че Тиен`хара разполага с мощ, на която трудно ще отвърна. И това не ми харесва. Трябва да се свържа с Ти`сейн, ще трябва да изчакам вещиците да благоволят да се появят, а много ми се иска да набия някого. – усмивката му беше по-скоро гримаса.

– Не прибързвай.

– Не се самозабравяй, Кейдж. – очите на комита проблеснаха гневно. – Може да си съветник на Данайската кралица, но тук си само мой гост, живееш благодарение на благоволението ми, така че не давай съвети, които на съм искал!

Джони се приведе напред и остави празната чаша на земята.

– От думите ти току-що подозирам, че мислиш да насочиш гнева си на запад. Подскачай колкото си искаш от съветите ми, но ще ти дам още един – грубата сила рядко е най-правилното решение.

– И това ми го заявява един генерал? – насмешливо попита комитът.

– Добра причина да се замислиш над думите ми.

– И какво ще загубя. Мисля да установя малко ред в териториите си. Хората ми на запад пращат вести, че се надигат брожения и недоволство срещу Ларк. Очевидно и боговете не го подкрепят.

Джони се засмя.

– Колкото до последното, аз не бих разчитал много на това. – каза той през смях.

– И защо? Какво разбираш ти от нашите богове? – запита комитът.

– Малко – отвърна поуспокоено Джони. – Но случайно познавам вестоносеца им.

– Какви ги говориш? - комитът реши, че Джони му се подиграва и ядът отново започна да атакува самообладанието му. Кейдж забеляза как нервните му ръце отново започнаха да се свиват в юмруци и побърза да го успокои:

– Извинявай, неуместна шега. – Изправи се бодро на крака и продължи: – А сега те оставям. Извини ме, но жена ме чака – от тези, дето се появяват в сънищата.

“Дано Ланис не се е набъркала пак в някоя неприятност междувременно!”, помисли си той докато крачеше бързо из улиците на Терновион. Беше я изпратил предната вечер при Бараян, с надежда да научи нещо повече за безумното му поведение в последните дни. Вече съжаляваше за това. До сутринта не се беше появила и тревогата му нарастваше с всяка минута. Огледа се крадешком наоколо. Не бе забелязал някой да го последва. Смеси се с една голяма група от хора и използва тълпата за да смени незабелязано поддържания и чистичък образ на Първия съветник на Кралица Анара с обраслото и загрубяло лице на скитника, в който се бе превърнал. Не след дълго стигна до страноприемницата в покрайнините на Терновион и нетърпеливо се насочи към стаята си. Блъсна вратата и влезе. Тя беше там. Преди да й каже каквото и да било, Ланис увисна на врата му и се разрева.

* * * * *

Глава на Tais

Вратата се отвори и пропусна новият посетител. Фигурата му се открояваше с високия ръст, но най-вече с мрачното, сякаш поглъщащо светлината, черно облекло и забуленото лице. Посетителят огледа полупразното помещение – кръчмата не бе от най-посещаваните заради високите цени, които държеше собственикът й. Погледът му се спря на широкоплещест мъж почти подпрял глава над кана с вино. Присви очи и с бавна походка се насочи към масата му.

– Ян Силверсуорд?

Мъжът отметна паднал през лицето му черен кичур коса, вдигна с усилие глава и опита да фокусира новодошлия.

– Кой пита? – чул собствения си дрезгав глас и още не получил отговор, понечи да надигне полупразната кана. Една ръка здраво стисна китката му и не позволи да отпие. Широкоплещестият изсумтя и обърна поглед към непознатия. Мъжът в черно махна прикриващата лицето му кърпа със свободната си ръка и разкри зла усмивка на иначе красивото лице.

– Да, ти си... Това няма повече да ти е нужно – издърпа каната от ръцете на щита, който понечи да изпротестира – Нося ти вест от Таис.

Седна на масата, подхвърляйки лист хартия към Ян. Щитът протегна пръсти и отвори писмото. Съдържанието му бе кратко. "Той ще те доведе при мен. Нуждая се от теб." Погледна отново листа, а после - мъжа в черно.

– Защо трябва да ти вярвам?

– Позна почерка й... Освен това, прекрасно знаеш защо – злоба проблесна в погледа му и очите му заизглеждаха стъклени.

Спомен от онази сутрешна среща с елфа, след приема, при излизането му от стаята на Таис, премина през главата на щита. Разбира се, че знаеше защо, но това не значеше, че му харесва. Намръщи се, издърпа ръката си от хватката на Зигур, разливайки част от съдържанието на каната и отпи от виното.

– Не подозирах, че щитовете копнеят за виното почти толкова, колкото за телата на жриците си – елфът не успя да скрие нотката на ревност зад иронията и побърза да продължи – На нея няма да й хареса да те види в това състояние, а още по-малко, ако се забавим твърде много.

– Какво ме интересува какво ще й хареса! – сопна се Ян, но бутна каната настрани, хвърли няколко монети на масата и понечи да се изправи. Костваше му известно усилие, но успя и погледна намръщено към елфа – Нали бързахме? Къде е тя?

Зигур се изсмя.

– Ще разбереш скоро, но първо трябва да прелетим дотам – стана и се отправи към вратата.

– Да прелетим? – Ян леко се олюля, а после мърморейки го последва – Значи ще летим... Проклятие!

Таис погледна отново към Ян. Опита се да прикрие болката в погледа си. Изглеждаше отслабнал и сякаш не бе се бръснал, откакто бе изчезнала, но имаше същата внушителна физика и пронизващ поглед. Леко се смрачаваше, когато пристигнаха. Ян бе пил, но дали от вятъра при летенето или поради друга причина, изглеждаше свеж. Въпреки това, още щом стъпи на земята свали дрехите си и скочи в езерото. Плува продължително, докато не проясни достатъчно ума и не изтощи тялото си. Таис, облечена в лека ленена бяла роба стигаща до глезените й, приближи към него докато излизаше от студената вода и мълчаливо му подаде кърпа, за да се загърне. Зигур ги наблюдаваше отстрани. Задържа за момент поглед върху тялото на щита. Завист проблесна в очите му. Проследила погледа, Таис леко поклати глава. Приближи до него и обгърна с ръце главата му. Очите й сякаш дълбаеха в мозъка му:

– ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА ГО НАРАНИШ! НИКОГА! – Зигур се дръпна като опарен, но тя го привлече към себе си, целуна го и се усмихна – А сега върви...

Елфът хвърли мрачен поглед към Таис и подозрителен към Ян, но се обърна, разпери криле и полетя. Жрицата го проследи, докато се стопи в падащия мрак. Когато се обърна, Ян седеше на канапето-люлка и я наблюдаваше замислен. Таис мълчаливо донесе чай и постави чашата пред него на масичката.

– Търсих те къде ли не... Известих Съвета... Мислех, че си вече изгубена...

Таис поклати глава.

– Нямаше как да ме намериш, Ян – нежно се обърна към него – Не би могъл да ме спасиш от там където бях.

– Къде беше?

– Силосия. – замълча за момент, за да може мъжът срещу нея да осмисли казаното – Зигур ме отвлече. Предаде ме на силосите още същата нощ. Помниш – сделката на Джоррам и цената...

Ян стоеше мрачен. Таис продължи.

– Зная какво си мислиш, но той вече е подвластен. Сам ще се убедиш... скоро – виждайки, че няма да получи отговор от него тя продължи - Трябва да разбера какво става. Нямаше ме твърде дълго.

Щитът кимна и заразказва за продължаващата липса на принца, за пристигането на херцогът на Озикс, за загубата на Варгас, за посланието на Съвета.

Таис стоеше права, облегната на перваза на верандата и гледаше езерото.

– Казваш, че Съвета държи жриците на лагер? Къде?

– На двадесет дни път на североизток оттук или толкова северозападно от града Даная.

– Разбирам... А мобилизацията в Даная?

– До седмица всички ще са в столицата...

– Всички? – Таис се обърна, за да види реакцията му. Ян повдигна рамене.

– Заповед на Съвета...

Таис остана за момент загледана в нещо отвъд него. Ян се размърда неловко. Жрицата го погледна.

– Върви да спиш, уморен си.

Щитът се надигна.

– А ти?

– Аз ще поостна. Достатъчно време проспах.

* * * * *

Стоеше втрещен и не смееше да мръдне. Усети как вратата на стаята се хлопна зад него. Чуваше сякаш някъде много далече шума на улицата отвън. Вдигна несигурно ръка и потупа леко разпилените кестеняви коси и пръстите му се хлъзнаха по гладките, лъскави кичури. Чувстваше, че трябва да каже нещо, отвори уста да изрече някакви думи на успокоение, не намери такива и замълча.

Хлипанията на Ланис лека полека заглъхнаха. В един момент тя се отдръпна назад, не смеейки да вдигне поглед към него. Започна да трие мокрите си очи с длани, извърна се, прекоси стаята, седна до прозореца и застина. Джони се поколеба, след което я последва и се разположи срещу нея. Тя седеше на някакъв разнебитен стол, положила треперещи длани в скута си, а мокрите й ресници проблясваха на оскъдните слънчеви лъчи, промъкнали се през прозореца. Изкушаваше се силно да я попита какво се е случило, но забеляза как устните й да потрепват и се ужаси, че ще ревне отново.

– Аз го убих – каза тя изневиделица. Вдигна лице към него и очите й пак започнаха да се пълнят със сълзи. Ръката й се стрелна нагоре в безуспешен опит да спре пороя. Сълзите се стрелнаха по зачервените й страни, а думите започнаха да валят хаотично:

– Каза, че иска да те убие, а аз са ядосах, а Луна сякаш полудя и аз видях ножа, но беше трудно да го забия докрай, а той ме хвана и се уплаших ужасно много, пък той беше жив и сякаш, сякаш нищо не му бях направила, и той ме дръпна, а после падна.... и аз паднах, а ножът май се беше забил, а аз се уплаших, но той каза, той каза, че ще те убие, а аз го ухапах, а Луна... и сякаш не бях аз.... а той каза, че накрая ще те убие...

Главата му се замая. Гледаше блесналите от сълзи очи и не знаеше как да я накара да млъкне. Ръката му несигурно се насочи към лицето й, но се спря и просто постави пръст на устните си. Погледът й проследи ръката му и гласът й постепенно затихна. Джони бавно стана, и след малко й подаде чаша с вода. Тя я пое с две ръце и я изпи на един дъх. Дишането й се успокои, а скоро и ръцете й спряха да треперят. Джони все още не смееше да каже нищо, боейки се да не разруши трудно постигнатото спокойствие.

Ланис зарея поглед през прозореца. Минутите тихо се отронваха една след друга, а тя не казваше нищо. Руменината по страните й бавно се отдръпваше, а очите й възвръщаха сериозния си леко разсеян вид.

– Съжалявам – каза тя накрая с лек намек за смущение, който също отмря.

– Какво се случи – попита внимателно Джони.

– Убих Бараян.

Думите й прозвучаха толкова глухо и безразлично, че ако не ги очакваше вече, нямаше и да осъзнае какво точно му казва.

– Какво си направила, Ланис! – каза през зъби той едва сдържайки гнева си. – Казах ти просто да се опиташ да разбереш нещо повече за действията му през последния месец. Сигурна ли си, че е мъртъв?

Тя си пое дълбоко въздух преди да продължи. В този миг малкото слънчеви лъчи се изхлузиха от стаята и блясъкът в очите й помръкна.

– Когато го оставих още дишаше. Първата ми мисъл беше да избягам, да дойда тук и да ти кажа всичко. Но ... нещо ме спря. – лицето й се изкриви от гняв, заменен от предизвикателно изражение. – Бях любопитна да разбера дали ще оживее и останах наоколо.

– И оживя ли?

– Не. Умря малко преди изгрев.

– Стояла си там до сутринта? – ахна насреща й Джони. – Ами ако...

– Ако слънцето беше изгряло щеше да се наложи да прекарам деня там. – продължи кротко тя докато зяпаше с празен поглед пред прозореца. – Е и? Никой не знае коя съм. А той е мъртъв. Пък и какво като ме заловят....

“Тъмните го взели! Каква бъркотия! Старият комит е мъртъв, новият едва успява да контролира буйния си нрав, принцът е някъде из Севера, отрядът се затри неизвестно къде, а това полудяло момиченце твърди, че е убило единствения човек, когото се надявах да манипулирам след смъртта на комита.”. Джони беше бесен и ядно проклинаше наум. Вниманието ме се върна към притихналата девойка.

– Ланис? – повика я той.

Тя бавно извърна невъзмутимото си лице към него.

– Ланис, поне можеш ли да ми кажеш какво се случи, преди да ... преди да убиеш Бараян?

Лицето й трепна при последните му думи, ръцете й се свиха нервно, но тя се овладя.

– Беше пиян като свиня, май не разбираше нищо от това, което му казвах. Но когато споменах Даная полудя. Каза, че Даная е виновна за всичко, че ти си виновен за всичко, а и някой си Вал де Гривярд, който щял да си плати. Ти също. Щял да ви убие и двамата. Не спираше... – унесените й очи й леко се разшириха. – Всичко изглеждаше толкова истинско и същевременно нереално. Повярвах, че наистина ще те убие. И това ме ужаси.

– Що за глупости – сопна се той, но усети как ядът му започна да се топи когато видя загрижения й поглед.

Тя не му отговори. Стана, наля си внимателно още една чаша вода и се обърна към него.

– Уплаших се! Това е.

Джони погледна разсеяно към нея. Нещо в думите й бе събудил някакъв спомен. “Вал да Гривярд. Комитът го спомена днес. Но по какъв повод?”.

– Успокои ли се? – попита я той разсеяно, докато мислите му се мъчеха да подредят получената неясна информация в главата му.

Тя потръпна и не отговори. Прекоси бавно стаята и излезе.

* * * * *