Сенки на Север – I част

Сенки на Север – VI част

– Кой? – Вер вдигна поглед от картите и озадачено се вторачи в пратеника от Огнедъб.

Вестоносецът повтори дословно вестта, но воеводата всъщност не го слушаше. През последните седем дни Тан, Ис и другите им съюзници вече бяха навлезли дълбоко в земите на Ергонтар. Лесните победи над многократно отстъпващите им по численост отреди на Ларк ги бяха насърчили – двата потока се сляха още на третия ден, и по последни сведения пъстрата близо четиридесет хилядна войска вече разполагаше стана си едва на няколко часа път от столичното селище. По всичко личеше, че Тан се готви за последен унищожителен щурм.

– Извикайте генерал Руил – нареди воеводата, след което се обърна към вестоносеца – Колкото до въпросната дама, предай следното – воеводата на рода Ларк предава поздравите си на Съвета на Умбра. След като жрицата установи клановата си принадлежност, за воеводите от запада ще бъде чест да я приемат на събора си. Дотогава може да се радва на празника заедно с останалите жители на Огнедъб. Това е.

Пратеникът леко пребледня, но се поклони и излезе. Малко по-късно в шатрата влетя Руил, широко усмихнат. Буйната му бяла коса повече от всякога наподобяваше грива.

– Време ли е?

– Тази вечер – кимна Вер, а усмивката на генерала придоби зловещ отенък – Искам да се погрижиш лично.

* * *

Слънцето вече скланяше към хоризонта, когато петнадесетте хиляди ветерани напуснаха столичните казарми. На практика, въпреки широко спряганата вест, разпускането на войската не се състоя. Както се и предполагаше, бързите и леки победи увлякоха разнородната войска на Източния съюз, в чиито генерал-щаб имаше твърде много пълководци, за да може разума да надделее.

С падането на нощта предните отряди се изсипаха върху стана на противника.

* * *

– Загубите са нищожни, воеводо – щастливо докладва Руил – След първите схватки и пленяването на генералите по-голямата част от войската се предаде. Тан капитулира безусловно. Ето това вече е новина!

Вер се усмихна уморено.

– Струва ми се, че това е само началото, генерале, проблемите тепърва предстоят. Но какво начало...

Жаждата го изгаряше, напразно облизваше напуканите си устни. Мяташе се трескав на твърдия нар, а кривият сърп на луната подигравателно му се хилеше. В просъница му се стори, че вижда лицето на Мориан, която мило му се усмихва и нежно го гали по челото. “Кучка… предаде ме…”, не знаеше дали го каза или си го помисли, а след това отново се унесе.

Някой грубо го разтресе и Сим с мъка отвори очи, вече се развиделяваше, явно беше поспал поне малко. Опита се да фокусира грубияна, който прекъсваше измъчения му сън, остана учуден като видя гвардейските униформи, а не обичайните мрачни лица на тъмничарите. Двамина го сграбчиха и направо го понесоха без много да се церемонят. Пребродиха безкрайни коридори, излязоха дори за малко навън и Сим радостно вдиша студения утринен въздух, опасяваше се че ще му е за последно. Влязоха в малко помещение, вътре вдигаше пара каца пълна с гореща вода и преди Сим да успее да изпротестира, смъкнаха дрехите му и го бухнаха вътре. “Що за изтънчени мъчения”, удиви се той и реши все пак да пробва:

– Вода! – изграчи с пресъхналото си гърло и веднага някой услужливо му тикна кана в ръката, така че Сим щастливо залочи живителната течност. За свое удоволствие превърна половината във вино, ако щяха да го бесят, поне да е в подходящо настроение. След като го изкъпаха, обръснаха и подстригаха, му дадоха чисти дрехи и отново го поведоха по дълги коридори. И така за втори път се изправи очи в очи с данайската кралица.

Анара изпитателно го огледа, в доста малкия й кабинет освен Джони, който се подпираше до прозореца, имаше и още един дребен човечец с посивяващи коси, чийто черти несъмнено издаваха селенийския му произход. А до вратата се беше изправил офицер от охраната, който се стори подозрително познат на Сим. Да! Това беше офицерът, който го заведе до покоите на принца в нощта на отвличането. Кралицата наруши мълчанието:

– Фон Тотенкранц, радвам се да Ви видя в добро здраве. Витор Корл, официален търговски и дипломатически представител на Селения, – при думите й ниският човечец се поклони, – пожела непременно да Ви види, след като е научил, че сте пристигнали в Бодар…

Сим едва се сдържа да не се ухили, колелото на късмета явно се беше завъртяло в негова посока. Прокашля се и започна с официален тон:

– Ваше Величество, като специален пратеник на Първия съветник на крал Марсел, да пребъдат годините му, ранг, който мога да удостоверя, ако получа обратно пръстена си… – и впери крив поглед в Джони. Кралицата кимна и Кейдж му подхвърли сребърната верижка. Сим побърза да я нахлузи на врата си и продължи:

– Благодаря Ви! Та като специален пратеник не мога да не изразя своето възмущение от факта, че бях тормозен, бит и измъчван от официални представители на данайската власт и после бях хвърлен в тъмница! При все това – побърза да допълни той, – аз изключително държа на добросъседските отношения между Даная и Селения, така че приемете моите думи като неофициален протест…

– Фон Тотенкранц – прекъсна го властно кралицата. – Според доклада, който получих, Вие сте оказали съпротива на официални данайски власти при рутинна проверка, а и не сте се представили при преминаването на държавната граница, нещо което несъмнено знаете, че е във Вашите задължения като специален пратеник. И понеже държа на добросъседските отношения със Селения, не смятам да обърна внимание на Първия съветник за възмутителното Ви поведение, което е в разрез с всякакви дипломатически норми! Но – и тя вдигна поучително пръст, – подобно държане няма да бъде толерирано занапред!

– Благородството на Ваше Величество граничи единствено с мъдростта Ви! – поклони се ниско Сим. Анара продължи:

– Временното Ви настаняване в тъмницата, което беше предизвикано от недостиг на места за официалните ни гости, се дължеше единствено на факта, че не бяхме предупредени за Вашето пристигане. Затова ще Ви предложа гостоприемството на двореца, осигурени са Ви покои с денонощна охрана, за да не смущава нищо Вашето желание да отпочинете от дългия път.

– Щедростта на Ваше Величество се равнява само на Вашата красота! – поклони се отново Сим. – Предполагам, че решетките на прозореца няма да накърняват прекрасния изглед към езерото Бодар…

– О! – усмихна се мило кралицата. – Смятах да Ви настаня в помещение без прозорци, за да не нарушава нищо покоя Ви, но щом настоявате, ще Ви осигуря желаната стая с решетки.

– Благодаря Ви, Ваше Величество! – и Сим почти се просълзи от умиление. – С риск да злоупотребя с добрината на Ваше Величество, ще си позволя да изложа молбата си, която е и причина да пребивавам на територията на Даная.

Анара го подкани да продължи.

– Мисията ми беше да открия и върна в Селения една престъпничка известна като Ланис… – остави името да се отрони в тишината на стаята. – За мое голямо учудване установих, че се укрива в данайския двор. Предполагам, че не сте били своевременно информирани – и той хвърли гаден поглед към Джони, – или съзнателно заблуждавани за опасността, която тази жена представлява. Молбата ми е да я задържите, докато пристигне официалната нота от Селения за нейното екстрадиране. Ако Ваше Величество пожелае, мога да представя доказателства за нейните многобройни престъпления, включващи държавна измяна, подбудителство към бунтове и…

Кралицата го прекъсна с махване на ръка:

– Ще обмисля молбата Ви и ще Ви съобщя решението си в най-скоро време.

Посланикът притеснено се въртеше на мястото си, явно въобще не беше подготвен за подобен развой на събитията. Анара се обърна към него:

– Ваше превъзходителство, вярвам, нямате нищо против да оставите под моя опека Сим фон Тотенкранц, още повече че той разполага с важна информация касаеща изчезването на данайския престолонаследник…

Витор Корл слисано хлъцна:

– Принц Аркип е изчезнал?!

– Боя се че да – и тя обърна поглед към Сим, – и то не без дейното участие на специалния пратеник на Първия съветник…

Сим се постара да звучи възмутено:

– Ваше величество, с прискърбие установявам, че грозните клевети, които престъпницата Ланис разпространява по мой адрес, заедно с изтръгнатите чрез мъчения признания, са изградили изключително лошо мнение за мен. При все това разбирам желанието на Ваше Величество да провери всяка възможна следа и се поставям на разположение на Ваше Величество за времето, което прецените, че е нужно.

Анара кимна сухо и се обърна към още по-объркания посланик:

– Ваше превъзходителство, има ли още нещо, което да обсъдим?

Посланикът преглътна:

– Ваше Величество, позволете ми да изразя искреното съчувствие и подкрепа от името на крал Марсел за сполетялата Ви трагедия. Искам да Ви уверя, че можете да разчитате на пълното съдействие на Селения за разрешаването на този проблем.

– Благодаря Ви, оценявам това. Офицер Брентън – обърна се тя към мъжа до вратата, – съпроводете фон Тотенкранц до неговите покои.

Сим излезе, а в главата му препускаха рояк объркани мисли. “Мориан рискува дипломатически скандал заради мен? Странно… Опитва се да ме измъкне или отново ме използва като пионка в извратените си игрички? Както и да е, поне вино или вода ще има в изобилие”, последната мисъл наистина го развесели, ако не друго, поне щеше да спи в пухено легло, отдавна не му се беше случвало, всъщност откакто преди повече от месец напусна Даная.

След като всички останали напуснаха кабинета Анара се обърна към Кейдж:

– Джонатан, искам да разбереш, как за няколко часа селенийският посланик е научил не само, че този Тотенкранц е в тъмницата, но и в коя килия е бил затворен.

Пратеникът се върна запъхтян. Учтиво я бяха помолили да почака над чаша медовина на верандата, гледаща към входната порта. Същата бе оскъдно обзаведена с кресло, малка масичка и два стола. Тя отказа чашата, но поседна на единият стол. Не бе чакала дълго. Младежът не бързаше да се приближи, явно притеснявайки се. Ерис го погледна с леко повдигната вежда. Момчето си пое дъх, сякаш събираше сили и изстреля думите наведнъж:

– Воеводата на рода Ларк предава поздравите си на Съвета на Умбра. След като жрицата установи клановата си принадлежност, за воеводите от запада ще бъде чест да я приемат на събора си. Дотогава може да се радва на празника заедно с останалите жители на Огнедъб.

Ерис се изсмя. Погледът й обходи вътрешният двор. Появилата се усмивката на лицето не докосна очите й. Задържа поглед върху обърканото лице на пратеникът и учтиво отвърна.

– Много добре. – стана бавно от стола – Предайте на воеводата Ларк, че Съветът на Умбра ще бъде надлежно уведомен за проявеното гостоприемство. – и добави с широка усмивка – Бихте ли довели конят ми, моля?

Младежът кимна и с облекчение се отдалечи. Очите на жрицата се присвиха. „Голяма грешка, Вер Ларк, голяма грешка...”

Стоеше да прозореца, чакайки да наближи полунощ. Чуваше се глъчка от подпийнали мъже в общото помещение на хана. Време беше. Вече преоблечена за път, прочете още веднъж написаното: „Клановият събор – след шест дни. Официалната визита не бе приета. Пратете още от черните за събиране на информация. Потеглям на юг.” Сгъна листа хартия и заслиза по стълбите. Ханджията се усмихна широко на красивата си гостенка, но лицето му помръкна, виждайки вързопът в ръката й.

– Много бързо ни напускате, господарке.

– Не за дълго, Гарас, как е Мелана?

– По-добре, господарке.

– Чудесно. Предай й това – Ерис подаде сгънатият лист – Тя знае къде да го прати. Незабавно. Ето ти малко злато за разходите – нека бъде с буревестник. Приготви две стаи – скоро ще имаш нови гости.

Дебелият ханджия се усмихна още повече.

– Както наредите, господарке, конят ви е отпочинал и нахранен. Да извикам ли да го доведат?

Ерис кимна.

– Нека бъде при задната порта.

Слезе от коня и се огледа. Бе до вековното дърво на един от централните площади на Огнедъб. Не се виждаше жива душа наоколо. Замисли се дали все пак нишана бе видян от когото трябва за двата дни, които успя да се застои в града.

– Какви са нарежданията на Съвета?

Гласът, произнесен толкова тихо и в такава близост до нея я накара да се сепне. Не бе чула стъпки. Обърна се към посоката, от която идваше. Силуета в сянката, с плътно издърпана над лицето качулка, пристъпи крачка напред без да открива лицето си.

– Предстои Кланов събор. Воеводата отхвърли официално присъствието на гостенка от Умбра. Ще трябва да научим кой ще е там, какво се крои. Информация за воеводите – силата и слабостите им, целите и лоялността им...

Жената в сянката мълчеше. Ерис продължи.

– Нужно ми е знание от първа ръка. Реакции, впечатления...

Сянката се размърда.

– Това ще е по-трудното... – произнесе замислено – Кой го иска?

– Ерис.

– Ще се постараем да научим каквото ви трябва.

Ерис кимна и възседна коня си.

– Колко от черните сте в столицата?

– Две.

– Скоро ще бъдете повече – Съветът ще реши колко още да прати – Ерис сниши глас, сякаш говореше на себе си – времената са смутни, а младите владетели губят възпитанието си за сметка на самонадеяността си...

Ерис се сепна.

– Бъдете предпазливи.

После пришпори коня си към южната порта.

В стаята цареше тишина. Джони погледна към отворения прозорец.

– Ваше Величество, пленникът не беше ли настанен в подземията? – попита бавно той. Анара го погледна удивено.

– Подзем... – гласът й заглъхна насред думата. – Изобщо не обърнах внимание! Мислех само за Кип... – тя скри лице в дланите си.

– Дадох изрични разпореждания на стражата, но явно не са ги взели под внимание. – отбеляза строго Джони. – Ще трябва да поговоря с граф Дориан за дисциплината на войниците. Не...

– Значи мислиш, че Мориан го е намерила? – прекъсна го нетърпеливо кралицата. – Нали пръстенът му беше у теб.

Джони приседна на ръба на едно кресло.

– Може би има и друг начин да го открие. А и сега вече действително има достъп до него. – впери поглед в Анара. Лицето му бе сериозно и леко напрегнато когато заговори отново. – Какво ще правите с Ланис?

Анара му обърна гръб и се доближи до прозореца. Езерото се синееше пред очите й, напомняйки и за изминалите години на невинно спокойствие, но този път то не й предложи утеха. Яд и болка тлееха твърде дълго у нея и търсеха накъде да се насочат.

– Само за нея ли можеш да мислиш – извърна се рязко тя към Джони. Той стисна устни, а погледът му помръкна. Ръката му се сви неусетно в юмрук.

– Не ми казвай, че си решила да я изпратиш в Селения. – изръмжа той.

– Не се самозабравяй, Джонатан! – със сдържан гняв промълви Анара. Обърна се отново към свежестта, лъхаща откъм Бодарското езеро. Страните й се покриха с трескава руменина, а пръстите й стиснаха рамката на прозореца.

– Анара, този човек е отговорен за изчезването на принца. – Джони отново говореше спокойно и уверено. – Приказките му за Ланис са пълна глупост. Съгласен съм, че трудно може да й се има доверие, но обвиненията му звучат абсурдно!

– Дали – рязко се обърна към него Анара. – Джони, ти сам ми разказа за забавленията на Ланис из Триумвирата. Нещо повече, каза ми, че е убила Бараян! В името на Халид, ти май наистина си заслепен!

Джони млъкна. Усещаше го, знаеше, че е прав, но не можеше да го обясни. “Камъкът... връзката, която възникна след онази нощ... Но дали е равнопоставена или благодарения на нея момичето ме манипулира...”. В този миг се сети за писмото на Драгън. Странна история! Зачуди се, дали да го покаже на Анара, но срещнал блесналия й, развълнуван поглед, се отказа. Трябваше да изчака момент, в който е по-спокойна. Изправи се и бавно се доближи до нея. Бодар се ширна пред очите му и в тялото му се разля хладната мощ на Вода. Копнееше да отиде до езерото и да нагази във водите му. С мъка откъсна поглед от блесналите води и се потопи в грейналите тревожни очи на кралицата. В този миг синевата на небе и вода се бяха смесили в зелените ириси.

–Какво ще правиш със селенеца?

– Нищо. Никак не ми допада историята за Селенския Първи съветник – селенит. Вярвам, че фон Тотенкрац действително е отвлякъл принца. Поведението му снощи се връзва с това. Мисля, че просто реагира бързо на новата ситуация. Засега ще го задържа, докато чуя вести за сина си. Ако Ланис е права, такива трябва да пристигнат скоро.

Джони не отделяше поглед от лицето на Анара. Тя разгада правилно въпроса му.

– Няма да я пращам в Даная. Нямам споразумение със Селения да им изпращам престъпници и ако тепърва сключа такова, нямам намерение да му дам обратна сила. – тя се усмихна леко и положи ръка на рамото на Джони. – Можеш да й кажеш, че е свободна да излезе от стаята си, ако обещае да стои наоколо. След като дава рядко обещания, вярвам, че поне ги спазва. Настанена е в Северното крило на замъка, но не знам защо си мисля, че ти го знаеш. – усмивката й стана по-широка, когато той кимна насреща й. – Камъкът ли? Какво е ти писал Драгън?

– Утре ще ти обясня. Но май се сдобих с нещо, което не съм сигурен, че желая. – Той пое ръката й в дланта си и я целуна. След това погледът му сякаш отново бе привлечен от езерото. Усещането за свежест и сила го изпълни и тласна една доволна усмивка към лицето му. – Но определено се чувствам прекрасно.

* * *

Ланис се беше проснала на леглото, а очите й изучаваха тавана. Опитваше се да осъзнае дали е ядосана или просто умира от досада. Стаята беше малка и скучна. Всъщност вероятно беше особено голям килер, пригоден за стая. Когато я доведоха тук моментално бе отбелязала липсата на прозорци. Когато се опита да излезе един симпатичен страж пред вратата вежливо, но непреклонно й бе обяснил, че кралицата е загрижена за нейното здраве и настоява да си почине добре след дългия път. И че най-добре да си стои в стаята до ново нареждане.

– Пленница ли съм, Джони? – мило попита Ланис. Той се закова насред стаята, погледна към пода, сякаш потърси отговор там, но като не го намери вдигна глава и се усмихна спокойно на момичето.

– Положението не е много добро, Ланис. – каза бавно той и й разказа набързо за разговора между кралицата и Сим. Тя не трепна и не откъсна поглед от лицето му. – Но можеш да излезеш оттук. Наредих да ти приготвят нормална стая. Но първо трябва да обещаеш, че ще стоиш в Бодар.

Унесеност се промъкна в очите й. Погледът й се плъзна за пореден път из оскъдната мебелировка на стаята, бездушните стени и омачканото легло, което така и не бе й донесло сън. Взря се отново в очите на Джони и кимна.

– Обещавам.

Той си отдъхна, но в същия миг у него се породи леко тревожно усещане. “Няма да питам”, каза си той, “тя обеща.”

– А къде е Химикът?

Джони се ядоса.

– Няма да се доближаваш до него! – сряза я той и размаха застрашително пръст пред лицето й.

– Добре де, – усмихна се Ланис, гледайки върха на пръста. – Ако знаех, че това толкова ще те ядоса, нямаше да го споменавам. – преди той да й отговори, тя глезено увисна на ръката му. – Ще ми покажеш ли стаята?

* * *

Джони я изпрати до новата й стая и се запиля нанякъде. Ланис огледа бързо помещението, седна на прозореца и застина с поглед, зареян над зелените градини. Усети как Джони тръгна към езерото. Носеше камъка със себе си и край него сякаш се лееше силна, спокойна река. Но не това търсеше в момента. Знаеше, че Химикът е някъде из замъка. Притвори леко очи и отпусна сетивата си. Скоро намери това, което търсеше, скочи леко от рамката на прозореца и тръгна към вратата. “И какво ще му кажа? Той така или иначе няма да ми отговори!”. Застина пред вратата, с длан на дръжката. Ръката й леко се отпусна и тя бавно се обърна, приближи леглото и стовари по гръб отгоре му. “Тук поне таванът е по-интересен”, каза си тя, докато очите й се плъзгаха по изписаните горе шарки.

– Мориан беше изключително бляскава при появата си – промълви тя.

– Излишна театралност – спокойно отбеляза той.

– Ще рече, че и аз съм театрална – наостри се предизвикателно Лунел.

– Ти го каза – отвърна усмихнато Данил, а топлината в гласа му отвя раздразнението й.

– Защо се кри през последните дни? – попита го девойката и продължи без да изчака отговора му. – Вчера се появи по едно време, нали? – засмя се на усмихнатото му кимване. – След теб дойде друг. Мисля, че беше Мориан, но не съм сигурна. Все пак – появявала се е само веднъж.

Лицето му изведнъж стана сериозно. Хвана ръката й и я дръпна към прозореца.

– Да вървим.

Тя се отдръпна рязко.

– Къде?

– Ей – ядоса се Лунел.

– Това няма да ти трябва. Да вървим. – отвърна спокойно Данил. Тя го последва и след малко стаята остана празна.

* * * * *

Глава на Ver Lark

Вер се усмихна щастливо и огледа пъстроцветния и шумен днес Огнедъб от висотата на терасата на имението си, заемащо съседния на селището хълм. Празникът на голямата победа, съчетан с предстоящата жетва, бе обсипал града с цветни ленти, фенери и огньове, а на централния площад се вихреше панаир на всенародното веселие. И до тук достигаше пикантния аромат на печени цели шилета, прасета, на топъл хляб, чесън и подправки.

Главният иконом се появи на терасата, където се бяха разположили Вер и Руил, и кротко посръбваха чай. Воеводата изслуша скоропоговорката и кимна леко.

– А виното ще стигне ли?

– Да се надяваме – сбърчи нос икономът – И по-пълна е била избата.

– Имай грижата, все пак. Ако трябва купи от таверните.

– Е хайде не..

Воеводата вдигна очи към иконома.

– Ох, добре де. Но да ти кажа, и хазната е била по-пълна..

– И житата – по-златни, и гроздето по-голямо, и даже и ти си бил по-млад.. Хайде действай сега.

Икономът измърмори нещо под сурдинка и потъна в хладината на имението. Руил се разсмя.

– А представяш ли си, ако бяхме задържали пленниците, а? – ухили се и Вер.

Ден след кулминационната схватка Ларк освободи тановите войници, отнемайки единствено оръжието им. Въпреки възраженията на пълководците си, не пожела да задържи пленници – предстоеше събирането на есенника. Единствено Тан и съпътстващите го воеводи и пълководци продължиха да се радват на уюта на западното крило. Усмивката на Руил замръзна.

– Хич не ми изглежда далновидно това, дето го направи. Трябваше да ги задържим да поработят, както позволява военното право.

– Че кой ще жъне в техните земи, Руиле.

– Има ли значение?

– Е, или трябваше да кажа – онази част от нашите земи. Народът ще е много по-доволен напролет, ако не гладува през зимата.

– Ех, ти и твоят народ. Това е родът на Тан, ако не ги попритиснеш малко пак ще нададат глас, като се стопи снега.

– Ще видим.. – Вер вдигна рамене – За всеки случай, няколко месеца ще мируват. А след няколко месеца кой знае какво ще бъде. Я, виж!

Още на сутринта на деветнадесетия ден от месеца седемте флага на Ергонтар – Драконът на Ларк и символите на шестте останали рода – се развяха над имението. Вождовете пристигаха един по един, бавно и тържествено, съпътствани от пищните свити в цветовете на клана си.

Тъкмо сега пристигаше и първият иноземец, чиято златопурпурна лична стража предизвика вълна от възгласи на възхищение в града. Дебелият Таргас, в цялото си достолепие, бе възседнал врания черен жребец начело на процесията.

– Не очаквах да се появи наистина – сподели генералът.

– Нито пък аз. Но какво пък.. Случва се.

Рано следобед златният флаг на Таргас проблесна над имението. Прииждаха един след друг – вечно намръщения Иллас от северно разположения спрямо Ергонтар Бурхен, хлапакът Ард от крайморския Латар, първо и основно пристанище на Западния Триумвират, разположено на стотина километра на север от Огнедъб по бреговата линия, четиримата воеводи от крайния север с хладните си погледи и още по-хладната стомана, Браил – източният съсед на Бараир, с когото бяха трети братовчеди, другите Четирима – от север на юг Тенер, Алар, Кер и Стиер, които воеводата Ларк бе преклонил преди едва месец, и най-накрая – самият Бараир, наследникът на Бараян.

* * *

Вер плесна с ръце. Жълто-зелените знамена на Бараир бавно си пробиваха път през множеството, изпълнило вечерен Огнедъб.

– Петдесет на петдесет – онзи поклати белокосата си глава – Все пак, изглежда, и въпреки дългото мълчание не е посмял да си позволи да пропусне празника..

– Изглежда – усмихна се весело Вер – нали посрещането върви по план? Не искам да обидим някой от нашите добри приятели..

– Напълно. С всички почести – кимна Руил.

– Великолепно! Просто великолепно!

* * *

Празненството продължи цяла нощ, та и на сутринта. По обед на двадесетия ден воеводата Ларк даде всенародно угощение. Из имението се изсипаха всякакви вкусотии и деликатеси, рядко достъпни за обикновения човек. Гвардията проведе показно учение, мечовете и блестяха в страховито синьо под слънчевите лъчи.

През целия иден ден воеводата говори за идущата сеитба, за усилените търговски връзки между клановете и светлото бъдеще на воеводството. Но звездата на деня бе високият гост, принцът на съседна Даная – Аркип. Макар и воеводата да не му остави особено поле за изява, то той не пропусна да спомене отличните му качества, с които би се гордял всеки един воевода.

* * *

– А, таман щях да пратя за теб. Само миг – рече Вер и се обърна към иконома – Значи се разбрахме за покупките?

– Ще ни разориш.

– Веднъж, но завинаги. Руиле.. утре да нямаме издънки с лова, нали?

– Че как. Всичко е наредено.

– Надявам се. Вече очите ме заболяха от тия факли и това вино. А, ей, чакай...

Икономът се завъртя на ток.

– Разреди виното на Таргас с вода. И без това пие като кофа, няма и да разбере... – Вер захвърли пергамента – Ох, ох. Тънък конец дърпаме, дано не се скъса.

– Дано – отвърна генералът; Ларк поклати глава.

– Да се връщаме, да не оставяме гостите да чакат. Ако изпия още една кана наздравици – ще повърна.

* * *

През целия трети и последен ден воеводата Ларк говори относно родовата традиция. Рано сутринта тринадесетте воеводи напуснаха имението и се отправиха с весело дрънчене към горите в околовръст. Върнаха се едва късно следобед, мрачни и изморени. И едва дванадесет.

Вер тресна вратата на личните си покои и хвърли смачканото на топка наметало върху леглото. Дръпна шнура, известяващ иконома, че присъствието му е необходимо, и още от вратата го натири да търси Руил и Аркип. Едва когато онзи изчезна се поразкърши и на лицето му грейна широка усмивка.

Пълководецът дойде пръв и воеводата мълчаливо му посочи един от празните столове. Старецът вдигна вежда.

– Нещастие – поклати глава воеводата – Голямо нещастие.

– Нима?

В същия момент влетя и данаецът, ухилен, разрошен, и с чаша вино в ръка.

– Не си ли малко малък така да се наливаш, бре хаймана?

– Ама...

– Най-хубавото ми вино! – ухили се Вер, след като подуши питието – И го разреждаш? Варварско е! Влизай, влизай. Само затвори вратата. Имам новини за теб.

– Нещо станало ли е?

– Ами да, тъй да се каже. Виждаш ли.. Сигурно си забелязал, че флаговете са смъкнати наполовина. Нали знаеш какво значи това?

– О.. – момчето като че се натъжи.

– Исках да ти кажа лично, преди да си разбрал от някой друг.. Става дума за твой роднина, все пак..

Очите на Кип се разшириха, но Вер побърза успокоително да махне с ръка.

– Не, не, спокойно. В Даная всичко е наред, доколкото зная. Но.. воеводата Бараир, който по съвпадение е и твой братовчед, загина по време на днешния лов. Много нелепа кончина, наистина, а и толкова млад.. Тъжни дни за този стар род.

– Да, наистина.. – принцът се умърлуши.

– Но може би... – воеводата вдигна пръст – ...може би всяко зло за добро. Младежът Бараир не проявяваше особени заложби, и въпреки голямата трагедия за семейството му, трагедията за земите му може да не е толкова голяма. Всъщност, това донякъде зависи и от теб..

– Моля?... От мен ли?

– Ами... как да ти кажа. Големият брат на Бараир – Бараан – е малко... – Вер многозначително завъртя пръст до слепоочието си – И не може да наследи брат си. И тъй като няма други наследници от мъжки род се оказва, всъщност, че първият наследник е...

– Кой?

– Да?

– Какво?! – винената чаша се изплъзна от ръката на Кип и издрънча на пода.

– Разбира се, не си длъжен да приемеш и тогава управляващия род ще се смени.. Имаш време да помислиш. Гостите ни се съгласиха да останат още ден-два, за да почетем както си му е реда паметта на твоя роднина. Всъщност исках да те помоля засега да съчиниш някаква кратка реч – няколко добри думи, нещо такова... Ще бъде хубаво някой роднина да каже няколко слова в негова памет, нали се сещаш... Не че и аз не мога, но все пак кръвта си е кръв...

– Аха...

– Нещо ми изглеждаш бледичък, защо не поспиш малко?

– Мда.. Да. Не е лоша идея, наистина – промълви след кратък размисъл принцът.

Вер и Руил го изгледаха с известна загриженост, докато излакътуши, подпирайки се по стените на коридора.

– Ама беше хубаво животно. Конят, имам предвид. Жалко...

– Нали не се мъчи много?

– А, не, веднага му прерязах гърлото.

– Имах предвид Бараир...

– Мисля, че не. Когато конят се стовари отгоре му си разби главата в някакъв камък.

– Каква безславна кончина, наистина. Между другото, имам малка изненада за теб...

– Стига вече.

– Ще ти хареса.

– Е, мога ли да ти откажа...

* * *

Западното крило от край време се ползваше за настаняване на особения тип гости, чието присъствие изискваше и големи лоши хора с мечове, които да бдят над душевния им покой. Подминаха покоите на Тан, който въпреки всичко бе почетен гост на повечето събития около събора и завиха в тесен, тъмен коридор, заделен за особено специални гости. Самотният страж в началото отдаде чест и отстъпи встрани.

– Аха... – прокашля се най-накрая.

Двамата с генерала заеха столовете край малката масичка, а воеводата запали полуизгорялата свещ. На леглото в другия край се бе свила дребна жена, която гледаше безучастно в най-общо тяхна посока.

– Шпионираме значи, а? – каза най-накрая Вер.

Отговор, разбира се, не последва.

– За кого, по-точно, работиш? Просто така, за протокола.

Пълно мълчание.

– Тъй, тъй. Руиле, как всъщност я хванахте?

– Доста простичко – отвърна онзи – Всъщност даже изненадващо. Нали се сещаш... На сбирките на воеводите по принцип не присъстват жени, или поне не по-различни от прислужници.

– А, така ли било? – воеводата поклати глава – Ех, значи сме учили-недоучили. Пък навремето какви шпиони имаше...

– По цели месеци тънехме в недоумение – учтиво добави пълководецът.

– А сега... Какво смяташ да я правим?

– Това е добър въпрос. Виж, ако беше крадла, да и отрежем китката. Ако беше лъгала – да я бичуваме. Но май в случая ще трябва просто да я обесим.

– Жалко, жалко наистина, да. Виждаш ли – обърна се вежливо Вер към жената – Тук на север сме малко праволинейни в това отношение. Рядко оставаме престъпленията безнаказани, пък дори и да сме малко касапи при изпълнението. Разбира се, обесването е доста милостив начин да умреш, макар и не колкото обезглавяването. Него обаче пазим за предателите и военопрестъпниците. Те и без това достатъчно са поругали рода си.

– Но пък може да измислим нещо по-забавно, нали?

– Е, дядо ми пък, мир на праха му, предпочиташе да дави шпионите. Казваше, че до последната глътка въздух имали доста време да премислят. Но на мен винаги ми се е струвало малко прекалено...

– О, разбира се. Всъщност, може и по-разнообразно. Я ми кажи, момиче, колко сте? Ще трябва да си подредя арсенала.

– Сама съм.

– Я виж ти, тя можела и да говори. Ето това вече е прогрес. Само дето нещо не ти вярвам. Защо ли?

– КАЗАХ, ЧЕ СЪМ САМА!

– Нима? – воеводата се разсмя – Ето, че си дойдохме на думата.

Вер стана и се приближи до момичето, за да разгледа лицето и по-добре.

– Хм – рече накрая, поставяйки пръст на устните си – Доста младичка ми изглеждаш. Петнадесет, шестнадесет? Толкоз ли ви се е изчерпал ресурса. В Умбра?

Отговор отново не последва.

– Виждаш ли, в тези дни на празник не искам да помрачавам всенародното веселие с безсмислени екзекуции. Жалко е да се погубва толкова млад живот. Само дето към всяка следваща твоя дружка, която падне в ръцете ми, няма да бъда толкова състрадателен. Така че, ще ти предложа следната сделка – ще предадеш на сестрите си тихомълком, но незабавно да си вдигнат парцалите и да се махат от земите ми. Също така ще предадеш на съвета ви, или каквато клика ви командва, че западните воеводи не са беззъби кучета, които лаят по керваните, и не слагат каишка. Имаш време да помислиш.

* * * * *