Сенки на Север – I част

Дните се претърколиха един след друг. Анара не можеше да усети времето, което се оттичаше неумолимо край нея. Събития и новини, връхлетели я наведнъж, изпиха силите й и в нощта, последвала злощастния ден, в който научи за смъртта на детето си, Джони я намери в кабинета й. Умората и болката бяха ограбили своето и кралицата лежеше в безсъзнание на пода. Той я пренесе до покоите й, но малко след това бе изгонен оттам от графиня Елиана.

Анара не се събуди два дни. Джони пое временно управлението, докато кралицата се възстановяваше. След първата вест от Арсис бе пристигнало още едно писмо и вестите в него бяха ужасяващи. Пиратски нападения сполетяваха от време на време богатите крайбрежни Данайски градове, но в писмото се говореше за жестокост, която преминаваше отвъд представите му за обикновено грабиталско нападение. Съжаляваше, че няма възможност да говори с очевидец. Писмото бе пристигнало от Версея – крепост, нагоре по течението на Рая. Вестоносецът от Арсис се бе добрал до владението на Лорд Крейн, но силите му го бяха напуснали и бе останал да се възстановява там. Джони се бе изкушил да изпрати Лунел до нападнатия град, но веднага бе отхвърлил идеята. Вместо това я накара да разпрати заповедите му до крайбрежните крепости, за да засилят отбраната си и да се осигури подкрепа за втората линия крепости, навътре в данайските земи.

Утрото на двадесет и втория августовски ден го посрещна в малката библиотека в западното крило на замъка, която се бе превърнала в негов кабинет, откакто бе пристигнал в Бодар. Чаша с изтиващо кафе стоеше забравена до лакътя му, докато той търкаше уморените си очи и се мъчеше да не изпусне нито дума от доклада на гвардееца пред него.

– Нейно Величество още не е обявила официално траур. – каза гневно той. Мисълта го дразнеше. Не искаше Анара да таи напразни надежди, но все пак, тя сама трябваше да огласи смъртта на кралския престолонаследник.

– Но, Милорд, флаговете навсякъде са спуснати и всички носят черно-бяла лента. Не можем да спрем разпространението на такава вест.

Главата му щеше да се пръсне. “Кога най-после ще се събудиш, Ана!”, помисли си горчиво той и потърка слепоочия с пръсти. Сякаш в отговор на мислите му, в този момент вратата се отвори и Ланис влетя в стаята, като се блъсна в гърба на стреснатия гвардеец. Смутена руменина плъзна по страните й и тя сведе глава. Беше сплела косите си на две тежки плитки и застанала така, в бялата си риза и тъмносин сукман, повече от всякога приличаше на момиче. На гърдите й от лявата страна бе избродиран кралският герб и Джони чак сега забеляза черно-бялата лента, която пресичаше лилията.

– Иска да те види – каза леко задъхана тя. Усети собствената си лаконичност и поясни – Нейно Величество...

Джони въздъхна с облекчение и се изправи тежко от мястото си. Изтегна се леко и прешлените на гърба му изпукаха. Беше се заседял твърде дълго в импровизирания си кабинет. Мечтаеше да се гмурне в хладните води на Бодар, но все не намираше време за това. А и се улови, че се крие от Сайхе. Мисълта за очарователната чужденка и предизвикателното й поведение извика лека усмивка на лицето му, но тя бързо се стопи.

– Свободен сте – обърна се той към гвардееца, потупа леко Ланис по рамото и се запъти към покоите на кралицата.

Прозорците бяха широко отворени и в стаята ухаеше на свежо утро и кафе. Анара се беше свила в едно огромно кресло и държеше в дланите си голяма чаша, от която леко се издигаше пара. Кремавият й халат се открояваше нежно върху морскосинята дамаска, а босият й крак се подаваше изпод дантелата на нощницата. Графиня Елиана му бе отворила вратата и след като хвърли неодобрителен поглед към кралицата, бе излязла от покоите й.

Анара вдигна очи към Джони, усмихна се леко и му посочи с ръка мястото срещу нея.

– Елиана е възмутена от неофициалния вид, в който ви посрещам – звънна гласът й.

– Аз също съм възмутен, Ваше Величество, – заяви Джони, – но съм склонен да укротя възмущението си, защото гледката винаги ми е допадала.

Устните на Анара леко потрепнаха, сякаш щеше да се засмее, но мигът отмина и лицето й стана сериозно.

– Доколкото разбрах, прекарала съм в сън два дни. Искам да знам какво точно се е случило през това време.

Джони си наля кафе и даде на кралицата подробно описание на действията си от последните дни. Тя го изслуша замислено. Лицето й помръкна, когато той й предаде новината за смъртта на Жулиен.

– Жулиен е убит... Май смъртта се е зарекла да ми отнеме близките хора! – каза тя и мрачният й поглед се плъзна навън, към ясното небе на августовското утро. Джони се поколеба леко, преди да каже следващите думи:

– Ваше Величество, все още няма официално обявен траур. Но знамената по околните крепости са спуснати и хората носят траурни ленти.

Тя леко присви очи и устните й тъжно потрепнаха.

– Анара, вярвате ли на Сим?

Тя сведе поглед към топлата чаша в ръцете си.

– В писмото пишеше, че главата на момчето е разбита – с равен тон отбеляза тя. – Единственото нещо, по което са го разпознали, са били дрехите, пръстена и герба.

– Опасно е да таиш надежди, основани на думите на лъжец.

– Мислиш ли, че не го съзнавам? – спокойно заяви тя и впери красивите си очи в него. – Какво ти каза Ланис за Арсис?

– Не съм я пращал там – заяви с внезапно охладнял глас той.

– Така си и помислих – язвително отбеляза кралицата. – А какво си предприел по отношение на Сим и Сайхе?

– Той е в тъмницата, тя е ограничена в рамките на замъка. Графиня Елиана се погрижи да й осигурят покои и я следят непрекъснато. Не мисля, че дамата е много доволна от този факт, но засега изглежда примирена с положението. Но очаква обяснение.

– Нека си мисли, че съм обезумяла от мъка и действам хаотично. – спокойно заяви Анара.

– А така ли е? – внимателно попита Джони.

– Разбира се, че е така – усмихна се Анара и се изправи рязко от мястото си. Кремавата коприна тихо прошумоля, когато тя се отправи към огледалото и взе една голяма четка от тоалетката. Започна да приглажда обърканите си къдрици. Джони забеляза тънка завеса, прикачена към рамката на огледалото, придържана настрани от копринено въже.

– Опитвате се да въведете нова мода по отношение на мебелите – усмихна се леко той.

– Просто не ми допада мисълта вратата към покоите ми винаги да е отворена – каза тя и се върна до масичката с кафето. – Но ще трябва да се срещна и с него... при това колкото се може по-скоро.

* * *

Покоите на Анара се бяха превърнали в работен кабинет. По широкото легло бяха пръснати карти, писма и книги. Анара се бе разположила небрежно сред хаоса и тъкмо привършваше последното си писмо. С него лаконично съобщаваше на воеводата Ларк за смъртта на Принц Аркип Бодар и му благодареше за проявената добронамереност. Присви леко очи срещу изписаната страница, сгъна я и постави печата отгоре. Лилията и короната над нея ясно се откроиха върху червения восък. Анара метна писмото върху останалите книжа и се изправи. Приближи се до прозореца, приседна на рамката и пое дълбоко въздух. Надеждата, покълнала в сърцето й, едновременно я радваше и ужасяваше. Вдигна хладната си ръка към пламналото чело и зарея поглед над езерото. Върбите вече хвърляха дълги, тъжни сенки по повърхността му. Няколко птици се спуснаха ниско над тъмните, дълбоки води и внезапно се стрелнаха отново нагоре към предчувстващото залеза небе. Анара проследи с лека завист волния им полет. Копнееше за свободата им... но нямаше време... а и търпение не й бе останало.

Тихо почукване на вратата я изтръгна внезапно от унесените й мисли. След малко Ланис влезе в покоите й.

– Пратили сте да ме повикат, Ваше Величество – звучеше кротко и почти покорно. Анара изгледа изпитателно девойката. Свела глава, с черните плитки с вплетени тъмночервени, почти черни, тънки панделки в тях и униформата, тя й навяваше мисли за уязвимост. “Бива я да манипулира... само доколко е съзнателно”, помисли си кралицата и се отдръпна от прозореца. Настани се в удобното си кресло.

– Разбрах, че си стояла край леглото ми през тези дни – каза с равен глас тя.

– Имахте нужда от сън, а аз имам .... известни способности да поддържам чуждия сън. – каза Ланис, без да вдигне глава.

– Или безсъние – язвително добави кралицата.

– Или безсъние – повтори кротко девойката.

Очите на Анара гневно проблеснаха. Погледна към покритото с книжа легло.

– Искам да попътуваш тази нощ, Ланис. Трябва да отидеш до Тиен`хара, до Арсис и до Огнедъб. – момичето вдигна поглед при споменаването на последното име. Анара продължи: – Според Сим фон Тотенкранц синът ми е все още жив и се намира при воеводата Ларк – същия, чиито войници са придружавали момчето, за което се предполага, че е принц Аркип.

Ланис отвори уста, сякаш се накани да каже нещо, но премисли и млъкна.

– Какво има – попита Анара, за която това поведение не остана незабелязано.

– Бях дала на принца лунна верижка, за да мога да поддържам връзка с него. Съжалявам, ако това убива надеждите Ви, Ваше Величество, но тя пропътува пътя от владенията на Ларк към Даная.

Анара сведе поглед. “Малка гад! Знаела си през цялото време къде е!”, с внезапно разгорял се бяс си помисли тя, а ръката й се сви в юмрук. Сърцето й тревожно се сви. “Това е само една верижка. Може лесно да премине от едни ръце в други.”

– Според Сим, принцът е отвлечен по нареждане на Бараян – каза сякаш между другото кралицата. Ланис леко трепна при споменаването на последното име. Анара се усмихна хладно на реакцията й. – Защо го уби наистина?

– Заплаши да убие Джони – промълви след кратко колебание Ланис. Забеляза ироничната усмивка на лицето на кралицата. Кротките черти на лицето й се стегнаха леко и студена усмивка прогони безличието от него. – А и беше пиян като прасе и не ми стана симпатичен. Това ли желаете да чуете, Ваше Величество? Такъв отговор повече ли Ви допада?

– Ти май наистина си се привързала към Джонатан – отбеляза Анара. – Прекрасно! Така съм по-уверена, че ще спазиш клетвата си.

– Вие няма да го убиете – спокойно каза Ланис.

– Убедена ли си? – с опасна кротост попита кралицата. – Подценяваш ме от самото начало, Ланис

Двете жени се гледаха немигващо известно време и тишината в смрачаващите се покои едва не пропищя от напрежението между тях. Внезапно на вратата кротко се потропа и Ланис сведе поглед и се втренчи в едва различаващите се ръждиви шарки на мекия килим. В покоите влязоха две прислужници. Едната остави поднос с кана вино пред кралицата, а другата запали свещи. Мека, топла светлина се разля в стаята и се опита да прогони студенината, струяща от Анара и Ланис. Те мълчаливо изчакаха прислужниците да напуснат кабинета.

– Отплеснахме се в приказки – каза рязко кралицата и взе в ръка току-що напълнената чаша с вино. – Казваш, че си имала връзка към сина ми, значи можеш да кажеш и доколко са верни думите на Сим за Бараян.

Мълчание посрещна думите й. Ланис погледна жадно към виното, след това сви рамене и взе една чаша, отля си от тъмночервената ароматна течност и се разположи в креслото срещу кралицата.

– Май не издържам дълго да стоя покорно пред някого – заяви тя и отпи от виното. Богатият аромат се разля в устата й и тя доволно се усмихна.

– Не съм и очаквала – отговори Анара. – Всъщност когато се държиш по този начин, се чувствам по-спокойна. Наглостта ти отива.

Ланис подмина язвителната забележка с усмивка и опря чашата в коляното си.

– Не зная, дали Бараян е имал нещо общо с отвличането на сина Ви. Знам, че беше много ядосан на Джони. Знам също, че момчето прекара повечето време из владенията на Ларк. – девойката издържа спокойно изпепеляващия поглед на Анара. Отпи от виното си и попита: – Какво точно очаквате да направя сега?

– Вече ти казах. – Анара се изправи, взе писмото до северния воевода от леглото и го метна към Ланис. Девойката го изпусна и едва не разля виното си върху него. Остави внимателно чашата на масичката и се наведе да го вдигне от земята. Анара изгледа движенията й с раздразнение и продължи. – От Карея са изпратили телата на придружаващите войници, за да могат да ги погребат на родна земя, според традициите им. Ти ще пристигнеш преди тях. Тъкмо ще предадеш да ги очакват. Но първо ще отидеш до Тиен`хара... знаеш ли къде е това? – девойката кимна и кралицата продължи. – Предай на Принц Ти`сейн, че му благодаря за съчувствието и че го очаквам, за да обсъдим мирния му договор. Запомни добре думите ми, писмо не изпращам. – изчака поредното кимване на Ланис. – След това отиваш до Арсис. Както вероятно вече знаеш, градът е бил опожарен от пирати. Вестите са меко казано ужасни. Искам сама да видиш какво е положението там и да ми разкажеш след това. – замлъкна и разсеяно отпи от виното. Погледът й невиждащо се втренчи в една свещ. – И когато отидеш в Огнедъб, попитай и дали знаят кой е наредил отвличането на принца. И нито дума за фон Тотенкранц.

– Ще ми трябват пари. – заяви Ланис.

– За какво?

– За кон.

– Кон? – попита с недоумение кралицата.

– Нали не очаквате да изникна от нищото насред Огнедъб! Ще трябва да си купя кон от някое от съседните селища.

Анара написа набързо една бележка до иконома на замъка и я подаде на девойката.

– Това мисля, че ще е достатъчно. Сега тръгвай!

* * *

Ланис напусна покоите на кралицата и се отправи към езерото. Приседна на любимия си камък, който още пазеше топлината на летните слънчеви лъчи. Измъкна камата, която бе прикачила до бедрото си и се втренчи замислено в нея. Не бе видяла Данил от нощта, в която й подари оръжието, но го бе усещала из замъка. Чу леки стъпки по покритата с чакъл алея и се усмихна. Той седна до нея, наведе се и взе няколко камъчета от земята. След миг едно от тях заподскача по тъмната, огледална повърхност на езерото.

– Да. – кратко отвърна той и метна още един камък. Тя се обърна към него. Вятърът рошеше късата му коса, а остроносият му профил се открояваше в здрача.

– Не е ли опасно това пътуване?

Тя сви рамене.

– Не мисля. Единствено северът би могъл да ме притесни. Там са виждали Лунел, при това в самия Огнедъб. Но за щастие Ланис е непозната. Няма как да направят връзка между сияеща и изчезваща в мрака жена и някакъв вестоносец, па бил той и момиче.

Той сведе поглед към камата в ръката й.

– Това няма да ти помогне, ако се наложи да прибегнеш до него.

Тя проследи погледа му.

– Знам. Но аз пък ще ти искам и друг подарък. – заяви тя.

Данил тихо се засмя.

– Ще желаете ли нещо по-женствено, госпожице? – попита усмихнато той.

– Много сте мил, господине! За мен ще е удоволствие. – не му остана длъжна Ланис. Данил погледна към сърпа на луната. Протегна ръка и в шепата му започнаха да се свиват и сплитат фини лунни лъчи.

* * *

Сребристите очи леко проблеснаха към Лунел, когато тя се появи на прозореца.

– Добре ли сте? – попита той и я остави на един стол.

Лунел си пое дълбоко дъх. “Какво беше това?”, помисли си изненадано тя. Завесите спокойно висяха край прозореца, а пламъчетата на свещите не бяха трепнали.

– Нося вест от Данайската кралица – промълви разсеяно девойката, а погледът й блуждаеше объркано из стаята. Нямаше и следа от опустошителната сила, която едва не я бе помела преди няколо мига. Погледът й се спря на принца, който стоеше все така близо до нея и любопитно я наблюдаваше. Интересът му я раздразни и тя вирна предизвикателно брадичка.

– Прилоша ми малко, няма да умирам – заяви бавно тя.

– Човек никога не знае – спокойно отбеляза той и се изправи. Обърна й гръб и се доближи до прозореца. – Какво желае Нейно Величество?

– Помоли да Ви предам, че Ви благодари за вниманието и че очаква да Ви види, за да обсъдите мирния договор. Това е всичко. – Тя се изправи рязко и главата й отново се засмя. Той се извърна и изгледа спокойно как девойката се срути обратно върху стола.

– Нима вече си тръгвате? – усмихна се той.

Сиянието изби по кожата й. Лунната сила се разля в нея и овладя тялото й.

– Несъмнено малко повече време във Вашата компания би ми допаднало, принце, но ще трябва да отложа това удоволствие – отвърна тя и се изправи, успяла най-после да преодолее напора на вихрещите се около нея въздушни сили. – Ако позволите, сега ще Ви напусна.

Доближи до него и постави ръка на перваза. Взря се в сребристите му очи и се усмихна.

– До скоро, Принце! – промълви тя и се стопи в нощния здрач.

* * *

“Що за сила беше това?”, помисли си Лунел, застинала в нощта. Беше се отдалечила мигновено от Тиен`хара и ярката й звезда. Далече от любопитните сребристи очи. Луна се бе намесила, за да й помогне да се справи с помитащата сила, но замайването бе останало и девойката се чувстваше отпаднала. Погледа още малко към светещата в далечината звезда и се отправи към черните развалини, останали от Арсис.

Спусна се на най-високото място, което видя. Мисълта да слезе сред блуждаещата тъмнина на призрачния, разлагащ се град я изпълни с ужас. Изплува от мрака и млечнобялата светлина, излъчваща се от нея огря черната сянка, стърчаща на покрива на кулата. Лунел ахна и отстъпи назад. Блъснаха я смесените миризми на смърт, кръв и изгоряло, които и след толкова дни бяха отказали да напуснат призрачния град. Почернелият череп се ухили насреща й. Споменът за кладата и пламналото, обичано от нея лице лумна в ума й, носейки със себе си и миризмата на горящата плът. Извърна се и отправи поглед към самотно шумящото в нощта море. Въздухът с мъка си проправяше път до стегнатите от ужаса й дробове. Вдигна поглед към луната и протегна ръка към нея. Сребърното сияние попи нейния ужас и спокойното й дишане се възобнови. Обърна се към изгорялото тяло и го огледа внимателно. Не беше останало много. Обърна се отново към града, стопи се сред плетеница от лунни лъчи и се плъзна по мрачните улици. Плъхове пробягваха в мрака, но те бяха единствените живи същества, останали в града. “Ако е имало оцелели, то те естествено са избягали”, помисли си Лунел. Издигна се нагоре, хвърли един последен поглед на Арсис и се отправи на север.

* * *

Конят бясно препускаше. Беше успяла да се спазари бързо за него. Разказа на едва събудения търговец някаква история, как предишното й животно не издържало на изтощението и издъхнало на около километър извън селището. Той сънливо бе потъркал очите си и се бе опитал да надникне под качулката й.

Лунел се носеше на гърба на коня по тихия път. “Отвратителна вечер”, помисли си тя и отметна качулката назад, за да може вятърът да охлади пламналото й лице. Копитата на коня ехтяха в нощта и звукът тревожно отекваше в ума й.

Утринните лъчи позлатиха върховете на дърветата. Лунната сила постепенно бе приспана и Ланис вдиша дълбоко свежия аромат на гората. Капчици роса проблясваха ярко, погалени от първите утринни лъчи. Животното вече бе уморено и тя забави ход. Скоро пред нея изникна и градът и тя се спусна към него. Не след дълго я спряха някакви войници.

– Аз съм пратеник на Кралство Даная – екна звънко гласът на Ланис и тя скочи от седлото. Коленете й я подведоха и тя едва не се строполи в праха. Задържа се в последния момент, дръпвайки юздите. Конят недоволно изпръхтя и нервно запристъпва. Един от войниците бързо я придърпа настрани. От резкия жест наметалото падна назад и той изненадано се взря в девойката.

– И от кога Даная праща момиченца за вестоносци?

– Откакто момиченцата са по-бързи. – сразя го Ланис, измъкна се от ръцете му и тръсна раздразнено глава. Дългите й черни плитки се разлюляха свободно от двете й страни. – Нося писмо от Нейно Величество Анара Бодар за воеводата Ларк.

Погледът на войника до нея се плъзна към герба и траурната лентичка, пресичаща бялата лилия.

– Последвайте ме – каза кратко той и я поведе към имението.

* * * * *

Глава на Ver Lark

Вер прие вестта по следния начин.

– Ако пратеникът желае, нека първо се срещне със самия принц. Доколкото знам се намира в покоите си и се подготвя за следобедната си среща с воеводите. Вчера така и не стигнахме доникъде. Но може би пък е за добро. За съжаление, в момента високите гости вече са се събрали и не мога да ги карам да чакат. Предай искрените ми извинения и се погрижи за настаняването.

Стражът кимна и излезе. Вер повдигна вежда.

– Е, Руиле, голямото пиле най-накрая пропя. Малко не навреме, но какво да се прави. Никога не можеш да знаеш с пилетата – веднъж пеят, друг път не. Би ли предал на Аркип, че не съм се отметнал от думата, която му дадох? Но все пак бих желал да се изкаже на сбирката следобед, както се очаква от него.

* * *

– Воеводи – рече Ларк – научих някои изненадващи вести, а още по-любопитен е фактът, че някои от вас, за които всички знаем че са добре запознати с движенията, пропуснаха да ги споменат.

Погледът му за миг се закова върху Таргас, но онзи, изглежда, бе зает най-вече със сутрешното си блюдо. За разлика от някои други.

– Да речем, че нашият уважаем комит се готви за пролетна офанзива на северозапад, през добре осигурен и павиран със злато път.

Внезапен пристъп на раздираща кашлица изпълни залата.

– Бихте ли потупали воеводата Таргас? Ще вземе да се задуши – помоли любезно Вер – Един покойник за четири дни ми се струва напълно достатъчен.

В същия момент онзи изплю парченцето яйце, дразнещо гърлото му, и впери ядосан поглед в Ларк. По зачервеното му лице бяха избили едри капки пот.

– Пак изскачаш от гьола си, воеводо! – изхъхри най-накрая.

– Всички те познаваме предобре, Дебели... – отвърна спокойно Вер – За злато би продал и родната си майчица.

– Нима смяташ, че ще ме обиждаш безнаказано?

– О, моля ти се. До преди месец през задния ти двор маршируваха войските на Тан. Нима да си затвори очите от добросъседство? Всички знаем мнението ти за дъртия пръч.

– И ти.. – Таргас разпери театрално ръце – И ти ми говориш за мнение? Воеводи! Този, който нарича доскорошния си противник на бойното поле "дърт пръч", ще ми чете морал?!

– Разправят – продължи Вер – че старата лисица Твегор Турилски най-накрая е захапала здраво гроздето и дните и са преброени...

Иллас се прокашля.

– Твърдината е доста впечатляваща. Може да държи още месеци.

– Вярно – отвърна Вер – Но не вечно.

– Зимата не е време за войни, Вер – отвърна равно Иллас.

– За коя да е от двете страни. Но така или иначе, това са дела на Твегор и Тагонед, нали воеводи?

Присъстващите закимаха – с изключение на "зарязания" Таргас, който ядно скърцаше със зъби. Така си беше.

– Е да, ама не...

Вер тържествуващо огледа присъстващите, изчаквайки недоумението да надвисне достатъчно тежко в залата.

– Ако – рече най-накрая – пак казвам, ако младият комит наистина е решил да да се намеси на страната на Твегор, то това ще бъде груба намеса в родовите им дела. Така утре може да бъде някой от нас и комитът ще започне да поставя свои протежета начело на всеки клан...

– Е, не преувеличаваш ли малко... – обади се Иллас – В крайна сметка, междуклановите съюзи не са нещо непознато, независимо дали става дума за Комита, или не. Въпрос на взаимна изгода.

– Разбира се – усмихна се Ларк – Напълно си прав. Нали, воеводи? Но...

Настъпи тишина. Вер се разрови в хартиите пред себе си, търсейки онези, дадени му от Вълка.

– Но какво? – Иллас бе скръстил ръце на гърдите си и го гледаше преценяващо, дъвчейки по свой маниер долната си устна.

– Но... – Вер подхвърли свитъка към него – Ако Комитът смята да вкара чуждоземски войски в защита на нечия чужда кауза, то това вече накланя везните в съвсем друга посока.

Иллас прехвърли бързо писмото и го подаде на седящия до него.

– Откъде си се сдобил с това?

– Ценен подарък. Ти най-добре можеш да оцениш автентичността му, половината ти граница е с Турил.

– Истинско е, няма спор. Интересни приятели имаш.

Сред воеводите, които прехвърляха помежду си съобщението, се разнесе тихо мърморене. Най-накрая Ард се прокашля.

– Ако това е вярно, то е изцяло в разрез с племенните ни традиции. Комитът е избран, за да бъде воевода на воеводите, но не и техен самодържец. А ако Таргас е в течение и не ни е съобщил, то пропускът му е наистина сериозен.

– Затова предлагам – продължи веднага Вер – да направим широк официален съюз тук и сега. Дори и да бъде само формален, както знаете, е нужно да уведомим Комита за съществуването му и той да утвърди неговото съществуване, след което да бъде вписан в Книгата на родовете. Ако не го уважи, то всичките ни притеснения ще бъдат напълно основателни. В противен случай, най-любезно можем да поискаме обяснение за присъствието на... как ги наричаха... а, да, тиенхарски военни части в земите на Триумвирата.

– И естествено ти ще го водиш, този съюз, нали? – изплю Таргас.

Вер се усмихна приветливо.

– Естествено! Нещо лошо ли намираш в това?

* * * * *