Сенки на Север – VII част

Сенки на Север – VII част

Траурът се сведе ниско над покривите на Огнедъб. Улиците опустяха, единствено погребалното шествие бавно изтрополи под ситния дъжд с бакърените си чамове и сребърни дрънкулки. Кладата припука щастливо в края на града.

Аркип все пак каза няколко добри думи за покойника – макар и не особено подбрани, но от сърце, младежът бе приветстван от воеводите. Дадоха му траурния пояс, както повеляваше традицията, и го поставиха най-отзад на шествието – последният изпращач.

Час по-късно воеводата Ларк откри събранието на воеводите. Тринадесетте – сега с данайския принц – се събраха в личните му покои, далеч от всякое любопитно око.

– Кхм – прокашля се воеводата Иллас след известно мълчание, докато прислужниците разнасяха каните с вино – Надявам се нашият любезен домакин има основателна причина да ни задържа ден след уговореното.

– Разбира се – кимна незабавно Вер – Воеводи, съществуват няколко въпроса, по които бих желал да се допитам до вашето мнение. Например..

Погледът му се стрелна.

– ...например, както приятелят Таргас правилно предполага, добивът от лозята тази година...

Разнесе се лек смях, но явно недостатъчен, тъй като Ларк смръщи рунтавите си вежди.

– Всъщност, въпросите са доста по-сериозни, воеводи. Дочух – но може да ме лъжат ушите – че нашата майка-земя храни иноземска крава. Може би и вие го знаете, господари?

Някои закимаха усърдно. Други – като северняците – останаха безмълвно съсредоточени.

– Някой да разясни на незнающите, а? – усмихна се Вер; отново се разнесе лек смях – Воеводи на севера, изглежда пак не са ви отделили от питата, щото е свършила, воеводи. Подарена госту. Не на заслужилия.

– Ларк – изсумтя Таргас – Не си надскачай гьола...

– Таргас – засече го Вер – кога пресъхна езерото?

Онзи замълча.

– Воеводи – продължи домакинът – Бащиното огнище гасне. Силни ветрове веят, а подпалките са едва шепа. За да се поддържа, са нужни едри цепеници, били те и влажни. А зимата няма да е лека, воеводи, поради щото мразът пада и рано, и тежко. И не е вчерашен, но от година на година се сили.

Вер внезапно удари с длан по бюрото си, и половината присъстващи наскочиха.

– Това трябва да спре, воеводи! – продължи гневно огнедъбецът – Не сме изолирани от година или две! Бащата вече не гледа над синовете си, а над гърнето си! Над... постелята си!

Внезапно очите му проблеснаха закачливо и се спряха на Аркип, който се присви в креслото си – всъщност креслото, в което обичайно седеше самият Вер.

– И все пак – продължи много по-меко Ларк – нека оставим първо думата на най-младия сред нас...

Наблегна на последното "сред нас" – дали заради Кип, или заради воеводите. Усмихна се и леко се отпусна на мястото си.

* * * * *

…И после по-надолу, към меката сянка на лявата й гърда, нечовешки красива от млечната светлина и заплашваща да се освободи изцяло от тънката коприна, при следващия тревожен сън….И още по-надолу, към дъгата на тънкия кръст – просто пролог, изкусителен ордьовър преди нежната извивка на дупето с милостиво защриховани линии, под тънката завивка.

Исфериот беше организирал срещата в един от скъпите домове на удоволствията в бордейте на Арсис. След срещата с Дорон, той напусна кръчмата набързо, като събра малкото си вещи в мръсен вързоп. На другата сутрин откриха кръчмаря закован на стената зад тезгяха с помощта на конски гвоздеи. В разпрания му корем все още имаше тлеещи въглени.

Когато Винс влезе в широката зала облицована с червен плюш, останалите участници вече седяха около кръглата махагонова маса. Горяха ароматични свещи, разпространявайки мирис на мускус и сандалово дърво. Те се представяха един след друг.

Пръв тежко се надигна мъж на средна възраст.

– Яхив ал Симон, каза той. Мека влажна длан и кръгъл корем стегнат в перлено елече – Свободен търговец.

– Валис Тор – капитан от армията на Нейно величество кралица Анара. Офицерът беше сух, като дръжката на камшик.

Мъжът от дясната страна на капитана имаше редица от златни пръстени на ръката си и очи на касапин. Зад него, скрити в сенките, стояха двама от охраната му със скръстени на гърдите ръце. Винс забеляза издутините на самострелите под широките ръкави на туниките.

– Башир Зерга – тихо каза мъжът – от Нощните Сватове.

Последен на масата седеше набит човек, облечен в червено расо с голям черен символ висящ на тежка верига върху гърдите му.

– Кардинал Антулу, представи се бързо той.

Винс се наведе и вдигна веригата от гърдите на кардинала. След това леко кимна – култа на Пълзящия Хаос, Адмирала би се зарадвал.

Говориха за Неа. За предателството на спахиите към Падишаха, за разрушителните времена, които бяха настъпили в държавата и бяха покрили златните градове със пясък. Пиеха горещо гъсто кафе от малки чашки. Исфериот, седящ сега назад в сенките, вече беше разяснил желанията и целите на Дорон. Първоначално Неанските големци на Арсис се бяха отнесли с недоверие към думите на стария слуга, но името Дорон, а най-вече вестта за наближаващата армада и приказните суми обещани като награда, свършиха своето дело. Сега те искаха да знаят защо. Какви са причините накарали пирата да се завърне на континента и да започне дело, което без съмнение ще донесе смърт, разруха и нещастие по целите Западни земи? Защо да развалят несигурният, но все пак удобен баланс, сред които живееха наследниците на Неа?

В този момент в залата пристъпиха няколко млади жени, носещи сребърни подноси с вино.

Дорон се наведе над масата и бавно огледа всеки един от участниците. Лицето му беше променено – посивяло и пресечено от дълбоки сенки. Годините изпълнени със смърт и ледени ветрове се бяха разположили в празните очи. Той нежно погали масата и забърса няколко трохи на пода. Ръката му приличаше на крака на някаква граблива прица.

– Аз видях, - каза той – горящи кораби сред ледените мъгли на Севера, мъже, които ридаят в окървавените си длани сред градини от набити на кол човешки глави... Видях собствения ми род избит и разпилян из пясъците на Неа, като торба с агнешки кости.

Той заби показалец в масата...

– А в този час скопени магьосници оскверняват съкровищата на храма и ги използват за фокуси с призми, огледала и лоени свещи! - Устата му се изкриви.

– Дребни феодалчета с розови бузи разкъсват Старите Владения с едната ръка, а с другата опипват бледите бутове на собствените си сестри!

Той се дръпна назад и ядно изпразни бокала пред себе си.

– Баща ми вярваше в три неща: ред, чест и силата на ятагана. Кое от трите е останало за народа на Неа? В какво сме се превърнали? Пясък! И пълзящи сенки из градовете на Запада....

..По-късно, когато той и Башир седяха обгърнати от наркотичния дим на наргилетата, главатарят на бандитите го беше попитал: “Когато и двамата увиснем на Данайските бесилки, ще бъде ли задоволен гладът на Дорон?”, Винс пусна две струи дим през носа си и замислено каза:

– Нека да започнем с две от младите дами, които забелязах преди малко в предверието... Гладът на Дорон е неутолим!

Двамата мълчаливо вдигнаха малки чашки пълни с абсент и ги чукнаха в съгласие.

На другия ден черните кораби изплуваха от вечерната мъгла и атаката на Арсис започна....

* * * * *

Глава на B. Delvig

Грид стъпи с десния си крак на пристанището и се огледа. Мастиленият белег на челото му се накъдри от студена усмивка когато видя Винс. Той сграбчи протегнатата предмищница и се озъби още по-широко.

– Посреща ме самият „малък адмирал” – каква чест!

Те стояха на централния кей на пристанището, зад тях димяха останките на една от стражевите кули и част от крепостната стена. От двете страни на флагманският кораб бяха акостирали няколко по-малки съда и сега вълни от пирати се спускаха по трапове, прехвърляха се с куки или просто скачаха от палубите, за да се срещнат с остатъците от Данайския гарнизон.

Винс разгледа тъмната брадатата муцуна с жесток белег от канджа, преминаващ от челото до брадичката и ожулените змийски люспи, които се изкачваха от гърдите към врата на пирата.

– Изглеждаш отвратително ,влечуго. – каза той и се изплю във водата. Грид изръмжа доволно и измъкна огромен, тежък ятаган от пояса си

– От всичката прогнила сушена риба е!

Над главите им прелетя огнено кълбо и се заби някъде зад стената.

Пирата скочи от трапа и след него заслизаха останалите...

Някои от тях бяха хора – огромни северняци с кръгли шлемове и яки от вълча кожа, набити синехийци с членестоноги самострели и шипове по броните. Наемници от Силосия със вълчи лица и остри кинжали – прегърбени; дебнещи.

Сред тях вървяха древните раси на Неа. Хората се дърпаха настрана, за да пропуснат неестествените форми.

Някои приличаха на елфи – ако някъде съществуваха елфи със триъгълни празни очи, злобни лица и завити черни нокти. Елфи, носещи лъкове, направени от рибешки кости и можещи при нужда да увиснат надолу с главата от рейките, хванати само с дългите пръсти на ципестите си крака.

Имаше и такива, които бяха неразличими от хората, освен ако не се вгледаш в студените сиви лица и странния начин, по които се движеха – по-скоро гигантски насекоми, отколкото топлокръвни човеци.

– Грид довършете тук и след това ела при високата сграда с кулите – заповяда Винс. – Аз имам още работа.

Той се обърна и тръгна към стената. Там стояха четирима от хората на Зерга и с интерес наблюдаваха заобикалящото ги клане. Дорон покри лицето си под тежка качулка и петимата изчезнаха сред сринатите камъни и талазите мазен дим.

Съветник Жулиен Антибес измерваше с бързи крачки обширния си кабинет. Той внимаваше да не се доближава прекалено до високия прозорец, гледащ към пристанището. Битката се водеше почти на километър от прозореца, но съветника беше чувал колко непредсказуеми могат да бъдат стрелите. Жулиен Антибес беше управител, кмет и господар на Арсис. Освен това, той се явяваше довереник на кралица Анара и много, много близък приятел на главнокомандващия Джони Кейдж. Съветника погледна добре сресаните си черни къдрици в голямото стенно огледало и тъкмо се канеше да позвъни на личният си секретар Агадор, когато вратата на кабинета излетя с пантите и група ужасни мъже с кървави саби и качулки на главите връхлетя в стаята. Съветника изпищя и се скри зад завесата.

– Това ли е братовчеда на кралицата? – чу той някакъв ужасен, студен и властен глас да пита.

– Да, милорд, ако някой знае къде е Кейдж – това е човека.

– Доведете ми Мардух и Танцьора – , каза гласът, – освен това, запален мангал и клещи...

Същата нощ върху плоският покрив на една от оцелелите кули на Арсис стоеше деветдесет годишен старец с чисто бяла коса, овързан с дебело корабно въже. Бившият съветник Жулиен Антибес трепереше от студ заради маслото за фенери, с което го бяха поляли хората на Зерга.

Той не виждаше веселите пламъци на пожарите в града под него – празните кървави очни дъна се взираха някъде над хоризонта. Съветника тихо си пееше. От сенките зад него излезе мъж със запалена факла и го докосна с нея по рамото, сякаш му пожелаваше добър път. Остър писък се сля с високата колона от огън, която освети кулата. Винс Дорон хвърли факлата на земята. Това беше сигнала за отплаване, един по един черните кораби започнаха да се отделят от кея и се скриха в нощта. Винс се обърна и заслиза по стълбите....

* * * * *

Вече бяха изминали шест дни от онази неочаквана нощ, която прекара с Ти’сейн, а той не даваше нито признак на привързаност, още повече – за обвързаност. В началото Сивена бе объркана, но с отминаването на всеки следващ ден и всяка все по-дълга нощ, ставаше все по-нервна. Този мъж я подлудяваше! Първоначално не можеше да си обясни интересът му към нея, а сега – абсолютната липса на такъв. Дни наред! Гняв се надигна в гърдите й. Дали не би да се подиграваше на член на Съвета? Но как? Как би могъл да устои на отровата, натрупана с години в тялото й. Досега трябваше да се влачи в краката й в желанието си да я има поне още веднъж. Трябваше да моли и предлага всичко от себе си за всеки миг насаме с нея. Трябваше... Но не го правеше... Нещо се бе объркало. Не разбираше дали причината бе у нея или у него, но тази неизвестност поглъщаше изцяло мислите й, а не можеше си позволи несигурност. Не можеше да си позволи и да пилее време в съмнения – не и след като й оставаха около три седмици време, освен ако не успееше да убеди Ти’сейн за нуждата от постоянно умбрийско присъствие в Тиен’хара. Налагаше се да го убеди! Вече седмица бяха в столицата му, а неизвестните ставаха все повече – още не бе успяла да доближи дори Знамето, надсмиващо й се всяка вечер от кулата срещу прозореца на стаята й; не бе разбрала къде държи Окото на въздуха, за което Ерис бе предупредила Съвета още след приема на Таис в Даная, а и да – Ерис – не знаеше доколко той разбираше значението на името, което бе избрал за столица на Тиен’хара. Да, твърде много неизвестни, а и тази негова неподатливост на споделените ласки...

Сивена тръсна глава и погледна към Черис. Дребничката жрица се бе зачела в някаква книга, която бе измъкнала от библиотеката на принца при разходката си из замъка. Гримасите, които се сменяха по лицето й не даваха съмнение, че е напълно отдадена на четивото, но Сивена й нямаше доверие. Бе забелязала погледите, които й хвърляше, когато бе близо до принца, както и очакването й същият да реагира на силата на съветничката. Търсещият й поглед за промяна или дори за признак на неразположение у Ти’сейн не оставаше незабелязан за Сивена, макар и умело прикрит зад досадно дърдорене. Киара не случайно бе настояла за нейното присъствие и това допълнително я изнервяше. Не можеше да не забележи, че Юла я следваше навсякъде – дали имаше някаква връзка помежду им... Сивена отмести поглед към седналата пред огледалото Кора и вулкан от противоречиви чувства я заля. Нейното собствено протеже вече й бе само в тежест. На моменти недоумяваше как бе успяла да стане жрица, но външността й, както и меденият й глас й даваха безусловно предимства – сексът бе сила, която се ценеше високо в Умбра, а Кора бе лесно манипулируемо оръдие за това.

– Чуй това, Сивена...

„Смърт за смърт ще освободи Двуликия,

Търсещите ще намерят пристан нов,

Въздух и Огън, свързани в традиция,

Ще откликнат на Древния зов...”

Черис бе развълнувана. Сивена разсеяно попита:

– Какво четеш?

– „Балансът. Възраждането на Тиен’хара” на Цион.

– Цион?? – Сивена сякаш се събуди от сън – Оригиналът ли е? Целият? Не е възможно...

Черис кимаше енергично, а очите й блестяха като на малко дете, получило нова играчка.

– В името на Умбра, Сивена, нали това се опитвам да ти кажа цял ден! Ще дам на Юла да препише текстовете от „Сблъсъкът на световете” до края на тома, които ги нямаме в нашият екземпляр и ще ги препратим в Умбра! Има над какво да помислят поларите... Опитах се да открия „Балансът. Завръщането”, но засега – безуспешно. Все пак не успях да преровя всичко – маговете са навсякъде и постоянно ни наблюдават, а не ми се иска да се набива на очи, че търся нещо или че проявявам специален интерес към конкретни книги. Трябва ни време, Сивена...

Погледът на дребничката жена казваше повече, а Сивена точно сега не искаше да чете в него именно това. „Сякаш не зная, че ни трябва време... Но защо не поддава? Може би една нощ не е била достатъчна за него?... Трябва да опитам отново... Тази вечер!”, решителността й се възвърна, макар да не успя разсее мрачните мисли.

* * *

– Не поддава... Това е странно наистина... – Киара сякаш се бе състарила за дни.

– Не интригантствай, Сида – немощният иначе глас на слепият мъж прозвуча твърд като стомана – Първата е една от малкото, който наистина служи на Умбра! Не правете изводи без да умеете да виждате цялата картина... И стига с тази Сивена – няма да подчини Ти’сейн, никоя жрица не би могла – чака го тежестта на проглеждането, за да плати за тази си недосегаемост...

Старецът се отпусна на облегалката, леко задъхан от положеното усилие. Киара бързо стана и приклекна до него.

– Плутар, добре ли си? Какво говориш? Какво знаеш за Ти’сейн? Няма как да е отварата?... – гласът й заглъхна колеблив.

Старият щит кимна.

– Отварата е Киара – не ме питай как – не ти е дадено още да знаеш...

– Не ми е дадено? Но затова пък ти знаеш?! Мъжо, какво криеш от мен?

Подобие на усмивка плъзна по сухите устни на слепия мъж.

– Никога не угасва жарта в кръвта ти, нали? – лицето му се отпусна – Точно заради тази жар и заради тази ти реакция не бива да знаеш, мила... Довери ми се. Много съдби и обрати са ставали от грешки, допуснати в пристъп на гняв, а ти си податлива, мила моя... Нека те предпазя...

Киара изсумтя и стана. Знаеше, че бе безсмислено да се бори с него за нещо, което вече бе решил. Вратата изскърца и главата на една от послушниците се показа несигурно.

– Вест за Вас, съветник.

– Влез, момиче, да видим дали този път ще имаме повече късмет да ни кажат нещо, което собствените ни щитове да не знаят...

Девойчето притича и предаде малък плик на възрастната жрица. Киара я изчака да затвори вратата зад себе си. Погледна листа и гербът на него и удивено повдигна вежда.

– Елиана? Не е пращала вести от години...

Бързо разгърна листа и удивлението нарастна. Подаде го на Сида, а тя доближи щита. Приклекна до него.

– Селенити, Плутар... В Бодар... – замълча за момент – и Ана е там...

Старецът я погледна с празните си очи. Сложи ръка на главата й.

– Започна се... Погрижи се за кралицата и засили охраната над Деа... Размърдали са се и няма да се спрат пред нищо...

Киара стана, кимна към Сида и двете жрици тихо се понесоха към изхода.

– Киара... – гласът на щита ги накара да се обърнат – Свикай на съвет Черните, ще се нуждаем от всяка една от тях...

Жрицата кимна и двете жени излязоха от стаята.

* * * * *

Главната порта на имението Ларк беше внушителна с комбинацията си от пищност и функционалност. Едно отделение стоеше на стража в двата й карая и наблюдаваше с привидно безразличие околността, но с приближаването на конника се изопнаха и застанаха нащрек. Ездачът беше облечен изцяло в безлично кафяви кожени дрехи. От дясната страна на седлото му висеше протъркана куриерска торба, което поуспокои стражите. Куриерът огледа набързо стражите, приближи се към командира им, скочи с небрежно движение от коня и отдаде чест с юмрук на сърцето.

– Здраве и благополучие, сержант. Нося спешно съобщение за воеводата Ларк от воеводата на Турил. – след което показа пълномощно с печата на Турилския владелец.

– Здраве и благополучие, куриер. Можете да влезете, но незнам дали ще ви приемат заради трура и събора на воеводите.

– Кой е умрял? – запита куриерът, почесвайки се по едномесечната брада.

– Воеводата Бараир. Строшил си главата по време на лов с другите воеводи. Мене ако питаш не е сериозна загубата. – завърши подсмихвайки се войникът. – хайде влизай, конюшните са вдясно от основната сграда. Докато си оставяш коня ще бъде докладвано за теб на командира на дневните караули, капитан Фаран. За да спестиш време и на двама ви иди направо при него. Кабинета му е в казармата, срещуположната сграда на конюшната.

– Благодаря, сержант. И нека добрите духове бдят над теб и хората ти.

– Както над нас, така и над теб, страннико. – отвърна също толкова официално сержантът.

Веднага след завръщането на погребалната процесия воеводата Ларк и генерал Руил бяха уведомени че капитан Фаран и един куриер от Турил ги чакат пред кабинета на воеводата. Двамата се спогледаха леко озадачено. Турил беше от сферата на влиание на комита – най-северозападния му съюзник. Но пък на последък беше почти забравен и от двете страни, заради възстанието на племенника на тамошния владелец.

– Интересно какво може да иска онази тлъста змия Твегор? – каза Руил.

– Да отидем и да разберем.

Куриерът отдаде чест по войнишки на благородника и генерала, след което го въведоха в кабинета на Вер Ларк. Руил го огледа внимателно и освободи капитана и двамата стражи.

– Какво иска да ни каже толкова спешно и поверително, Твегор Турилски? – запита го Вер, когато останаха сами.

– Съобщението не е от Твегор Турилски, господарю. – отвърна му сякаш говореше на равен куриера. – имам честта да ви донеса поздравите и предложението за съюз на воеводата Тагонед Батраз. В знак на искренните си намерения той ви праща някой прихванати от хората ни и засягащи ви съобщения между озурпатора Твегор и комита на Триумвирата, с който до колкото ни е известно не сте в точно най-топли отношения.

– И както изглежда самият Вълк е решил да ни ги донесе. – отбеляза подхилквайки се Руил.

– Извинете господине, но какво ви наведе на тази нелепа мисъл? – попита с каменно спокойствие мъжът в опърпаните кожени дрехи.

– Момче, може и да не си с прословутото си вълче наметало и да си си пуснал брада за да прикриеш белега на лицето си, но Старецът не можеш да заблудиш. Имам привилегията да съм познавал дядо ти, стария воевода Гернан, а ти млaди момко си му одрал кожата. – отвърна му вече със смях старият генерал. – Така че защо не престанеш с маскарада и не поговорим сериозно.

– Като например, защо бунтовнически главатар смята че може да сключи военен съюз с неутрален владетел? Или какво може да предложи като равноправна страна в този съюз, за каквато очевидно претендира? И разбира се, защо въобще да се занимавам с теб, вместо да ти отрежа главата и да я използвам като коз в бъдещи преговори от подобен сорт с чичо ти Твегор? – завърши със зли искрици в погледа Вер.

– Първо, защото на практика съм обсадил чичо си в замъка му и преговори от подобно естество трудно биха се провели без мое желание или в неблагоприятния случай на моята смърт, без желанието на моите лейтенанти. Второ, както ви е известно чичо ми е отколешен съюзник на стария комит, а след смъртта му успя да установи връзка и с наследикът му, малко преди да успея да отрежа всички пътища в областта около замъка му. Единствената кореспонденция, която все още не сме успели напълно да покрием са гълабите, но и за това вече сме започнали да се грижим чрез отглеждането на ястреби. Трето, както сами ще се уверите от писмата които ви нося, чичо ми вече е поискал помощ от комита и му предлага логистична и военна подкрепа при една евентуална военна кампания от североизток, каквато има сериозна вероятност да започне на пролет. В замяна иска да накара някой от източните му съседи, които са васални на комита, да прати войска, която да го оттърве от мен. Така че на принципа врагът на приятеля на моя враг е мой приятел реших да се обърна към вас. Колкото до другите ви два въпроса – на първия отговорих вече, скоро няма да съм просто бунтовнически главатар, а владетел на Турил, колкото до втория – в замяна на помощ от ваша страна при обсадата на родовия ми замък съм готов да предложа на ваше разположение най-добрата кавалерия в целия Триумвират и да се заема с обучаването на още. Това от което се нуждая е достатъчно голяма ударна сила с която да завладея замъка до месец, иначе ще ми се наложи отново да се заемам с партизанската война която водех преди да набера достатъчно войска. Вие сте на ход владетелю Ларк.

Преговорите им продължиха в следващия половин час, когато на врата се почука и един слуга съобщи че всичко е готово за съвещанието на воеводите. След като слугата излезе Вер се обърна към Таг.

– Предлагам да продължим този разговор по-късно, след като си починете, но смятам, че ще постигнем споразумение от взаимна изгода. Бихте ли желал да повторите част от новините, които ми донесохте пред останалите воеводи. Особенно за тиенхарските подкрепления които комита смята да дислоцира на пролет в земите на чичо ви.

– Стига за запазите самоличността ми в тайна до момента в който аз не реша, че трябва да я разкрия, но като цяло бих предпочел да не говоря пред останалите. Поне не днес.

– Добре тогава, ще наредя да подготвят покои за вас, в отделението за гости.

– Предпочитам легло в казармата, не забравяйте че съм само един куриер.

– А да разбира се. – отвърна воеводата. След като Тагонед напусна кабинета на Вер генерал Руил се обърна към воеводата:

– Хитър е младежът, както всички от семейството си и той е лисица.

– Това което ме интересува мен е как е успял да обсади замъка на чичо си с близа четири пъти по-малко войска. И то така че ония да се моли за помощ чак на комита.

– Това ще е едно от първите неща с които ще се занимая след съвета. – заяви старият генерал.

* * * * *