Сенки на Север – I част

Старчето се появи от мрака, кимна за поздрав и полегна край огъня, завивайки се с прокъсано наметало. Сим беше чакал появяването му цял ден.

– Искам да те питам нещо…

– Спи ми се – гласеше краткият отговор. Сим го срита с върха на ботуша си:

– Няма да спиш преди да ми отговориш!

– Е, добре де – обърна се раздразнен старецът. – Питай.

– Ако ти знаеш това, което аз знам, знам ли аз това, което ти знаеш?

– Уф – изсумтя старецът и му обърна гръб. Сим отново го ръгна в ребрата, старчето ядосано се изправи и приседна, протягайки ръце за да ги стопли на догарящия огън.

– Не задаваш правилните въпроси.

– А кои са правилните въпроси?

– Няма правилни въпроси – отвърна старчето. – Има правилни отговори.

Сим свъси вежди:

– Не разбирам.

Старчето въздъхна:

– Добре, ще ти дам един пример. Аз съм бог Халид и ти имаш право на едно желание, какво ще си пожелаеш?

– Ти не си бог Халид! – възмути се Сим.

– И защо мислиш така? – поинтересува се старчето.

– Защото бог Халид не може…

– … да е гърбаво старче без зъби – довърши онзи вместо него и мигом се превърна в триметров гигант със зурла и огромни ципести крила. – Така повече ли ти харесвам? – после отново зае предишния си образ и продължи. – Външността е лъжовна, сам трябва да го знаеш.

– Добре де – упорстваше Сим, – ако си бог Халид, порази онова дърво. – и той кимна към един масивен бук наблизо. Тресна мълния и мощното дърво рухна разцепено на две. Сим се опули, а старецът се захили:

– Представите ти за божественост са доста мърляви.

– Хм – не се предаваше Сим, – тогава направи луната четвъртита!

Старецът сви рамене, а Сим изненадано ахна – луната беше квадрат! Старчето махна с ръка и небесното светило отново се закръгли, а поразеното дърво се въздигна отново и забоде връх в небето.

– Илюзия – обясни старчето. – Ти създаваш илюзия, на която да повярват околните па макар и за малко, аз направих илюзия лично за теб. А ако ти вярваш на тази илюзия, значи аз съм бог за теб. Създам ли обаче илюзия в която да повярва град, държава или цял континент, тогава ставам бог за всички.

– Но една илюзия не може да трае вечно! – възрази Сим.

Старецът се усмихна:

– Зависи. А и вечно е доста относителна дума. Но си прав – нищо в природата не е вечно. Ей го, и равновесието не е вечно, току залитне някой, пък падне. Но това не е важно.

– А кое е важно? – съвсем се обърка Сим.

– Важното е – и старецът го дари с поредната си беззъба усмивка, – че докато се чудеше дали съм бог Халид или не, изпусна шанса да си пожелаеш нещо…

Сим остана зяпнал мрака насреща, старчето отново беше изчезнало.

* * *

Посланик Корл гледаше намръщено първия секретар, опитвайки се да не избухне на момента, през нощта отново беше преживял неприятно посещение. Цялата работа му харесваше все по-малко и по-малко, но семейството му беше в Селения, а добре познаваше методите на Мориан.

– Вие не разбирате! – прекъсна го грубо Корл, първият секретар зяпна възмутен от подобно неспазване на етикета. – Това са две официални ноти. Първата се отнася за изчезването на селенийски официален представител, който беше оставен на попечителство лично на Нейно Величество данайската кралица! Втората нота касае предаването на известната престъпничка Ланис, която е обвинена в седем углавни престъпления и трябва да бъде върната в Селения, за да бъде изпълнена смъртната й присъда, от която тя е избягала. Изисквам отговор и на двете ноти в тридневен срок!

– Изисквате… срок…? – първият секретар беше сащисан, не беше преживявал подобно нещо през живота си. Никой досега не се беше осмелявал да използва подобни думи, това звучеше като ултиматум, при това заплашителен такъв.

– Да – отвърна твърдо посланик Корл и повтори. – Изисквам отговор и на двете ноти в тридневен срок! Освен това нося официално писмо от крал Марсел и ако до утре вечер не получа аудиенция при Нейно Величество, това ще има непоправими последставия! За всички!

Първият секретар подскочи при тряскането на вратата, посланик Корл си беше тръгнал.

* * * * *

Яздеха мълчаливо, Сим знаеше, че старецът ще се обади когато реши. Подминаха млад селянин, който чоплеше нещо по нивата си и старчето внезапно рече:

– Убий го.

– А? – Сим изненадано хлъцна.

– Убий селянина, казах, глух ли си? – попита раздразнено старчето.

– Хм, отчасти, но те чух добре. Защо ми е да го правя?

Старецът обърна любопитен поглед към него:

– Навремето затри един комит за да спреш война.

– Да – отвърна Сим. – Е, и?

– Ами нероденият син на този селянин ще вдигне въстание, което ще продължи няколко години и ще загинат десетки хиляди.

– Няма как да знаеш… – започна Сим, старчето само повдигна подигравателно вежди, Сим се сети за предния разговор и рязко млъкна. Помисли малко и попита:

– Значи ако го убия, ще предовратя това селско въстание?

– Да. – потвърди старчето, помълча и добави. – Само че въстанието в крайна сметка ще е успешно, той ще се възкачи на престола и ще управлява десетилетия наред, носейки благоденствие и разцвет на страната.

– Хм – можа единствено да каже Сим. – Е, защо да го убивам тогава?

Старчето сякаш не го чу, продължи спокойно да разказва:

– Но пък неговият син ще е жесток тиранин, който ще разпали страшна война, въвличайки всички държави на континента в нея, причинявайки безкрайно много смърт и разруха.

– Ааа, схванах урока – зарадва се Сим. – Значи да му видим сметката все пак?

– Обаче в пепелищата на войната ще се роди нова религия, която ще приучи хората на смирение. Тя ще се разпространи из всички страни, пръскайки светлина и в най-тъмните кътчета, ще настъпят столетия на мир.

Сим се почеса зад ухото и вметна:

– Подозирам, че това не е всичко, нали?

– Не е важно какво следва – усмихна се старецът. – Е, какво реши?

– Не мога да реша – възпротиви се Сим, – след като не знам всичко!

– Всичко! – изимитира го старчето. – Никой не знае всичко, никой не може да види безкрая, трябва да решиш сега.

– Тогава ще оставя селянина жив! – отвърна раздразнено Сим. – Нали това е правилното решение?

Старецът сви безучастно рамене:

– Всяко решение е правилно. Всяко и никое.

– Което ще рече, че ако съм бог, не трябва да се меся в делата човешки? – настоя за пояснение Сим.

– Ти го каза – гласеше равнодушният отговор.

– Но ако не се намесваш никога, как ще поддържаш равновесието на силите?

– Равновесие – изпръхтя презрително старецът. – Това е другата дума за застой. Истински баланс съществува само в едно блато. Само че там има и тиня и досадно крякащи жаби, нали? – и втренчи поглед в Сим. Без да дочака отговор, продължи:

– Погледни реката – може ли една река да бъде в равновесие? Тя непрестанно се променя, вие се, пробива нови пътища, събира притоци, тече все напред и напред, докато стигне своята цел – морето.

– Май разбирам – бавно кимна Сим. – Балансът е страх от риск, страх от неизвестното бъдеще, така ли е?

– Нещо подобно – ухили се старецът. – И понеже теб май не те е страх, сега ще поемем на едно пътешествие…

* * * * *

Продължиха известно време безмълвно по пътеката. Гората започна да се сгъстява и лунният светлик все по-трудно проникваше между клоните, но това като че ли нямаше особено значение.

– Виж – рече по едно време старецът, когато излязоха на поредната полянка – Този дъб го е ударил гръм.

Сим кимна и понечи да отмине, но старчето спря крантата до остатъците от дървото и ги погали нежно.

– Жалко, жалко. Хубаво дърво беше.

– Аха.

Поклати глава и възседна добичето.

– А пък онзи бор – подкарвайки го няколко метра – е умрял от старост. Грохнал се е, повалил няколко издънки... – внезапно се втренчи в Сим и рязко смени тона – Намираш ли някакви прилики между тях?

– И двете са мъртви? – отвърна Сим след известна пауза.

– Тъй е – кимна стареца, сритвайки крантата – но това не е правилният отговор. Когато се целиш от голямо разстояние – пропускаш.

– А какъв е правилният отговор?

Старчето се наведе и сръчно отчупи парче гнило дърво.

– Отговорът е пред очите ти, когато се вгледаш.

Куцият се вгледа.

– Гнило, мъхнато парче дърво?

– Точно така.

– Е?

– Понякога.

– Приятно е да се разхождаш вечер. Чист въздух.. Малко е влажничко, да знаеш, особено ако те болят костите.

Сим вече бе свикнал да не обръща особено внимание на резките смени на посоката в мисълта на стареца, поради което просто кимна.

– Може би няма да е зле да пренощуваме някъде? Стъмва се.

– Право казваш. Избери място.

Куцият се огледа.

– Ето онези тополи ми изглеждат добре. Голями са, пък и под тях е общо-взето чисто.

– Мислиш ли?

– Защо?

– Тополата е високо дърво. Винаги може да я удари гръм.

– Небето е чисто...

– Е, споменавам. То гърмът е божието провидение, де. Но и тополата си има своите чалъми. Колкото повече расте, толкова повече се извисява. А колкото повече се извисява, толкова повече старее. Пък сърцевината и гние. Отвътре, без да и личи. И внезапно...

Старецът опря слабото си телце на дървото. Страховит пукот разтърси полянката, докато тополата бавно се килна и се срути сред посестримите си.

* * * * *

Бе се унесла в неспокоен сън, когато през процепа на открехнатата врата проникна разсеяна светлина и се показа сериозното лице на Иса.

– Време е, Съветник...

Киара се надигна бързо от леглото и придърпа метнатия на ръба му полупрозрачен халат. Докато зиморничаво се загърна, опитвайки се да прогони съня, леко залитна, замаяна от рязкото ставане. Една ръка в мрака я подкрепи безмълвно. Киара леко се освободи, промърморвайки сънливо „благодаря”. Все забравяше за „черните”. След спешното им заседание, бе решено да бъде поставена под денонощна охрана. Протестите й останаха безрезултатни щом Плутар подкрепи идеята. Вече няколко дни се опитваше да свикне с постоянното присъствие на двете си телохранителки, и макар те да правеха всичко възможно да останат незабелязани, Киара имаше неприятното чувство, че вече не разполага със себе си.

Последва Иса по коридора. Не биваше да отдава толкова голямо значение на присъствието на черните жрици на фона на събитията от последния ден.

Първо дойде писмото от Елиана, поставило повече въпроси, отколкото отговори.

„...Мориан иска смъртта на Ана... опита да използва Сим... селенит с имена Ланис и Лунел в данайския двор... близка на Кейдж... принцът жив на север... Джони Кейдж с нарастнали сили откакто пристигна в Бодар... носи усещане за прохлада, за бриза на морето... Ана го счита за подходящ за свой съпруг...”

Кейдж... Ядоса се на Елиана – трябваше отдавна да го е подчинила, а сега не разполагаха с достатъчно време. Ана бе будно дете и стана своенравна кралица, твърде своенравна на моменти, но можеха да имат поне съпругът й. Елиана трябваше да се постарае за Кейдж. Вече бе пратила нарежданията си. Надяваше се интересът на Умбра да е запазил приоритета си пред някакви колебания от морално естество.

Селенити... Сякаш изведнъж бяха плъзнали навсякъде. Нямаше време да мисли за тях при една пробуждаща се Тиен’хара, но те натрапиха присъствието си и наложиха намеса по-рано, отколкото я планираше. Мисълта за Селения я върна към другото събитие от деня – кошмарната участ на Елис. Гняв се надигна у нея и й трябваше усилие, за да го потуши в зародиш. „Красивата и мила Елис, истински образец за жрица...” Бе стояла четвърт час на площада, запечатвайки грозната гледка в паметта си. „Не бива да забравям това...”

Стигна неусетно до кръглата зала. Влезе със замах, следвана от Иса и двете си сянки. Сида бе застанала до Плутар. Изглеждаше развълнувана.

– Прекрасна нощ, Киара. Плутар, сигурен ли си, че видението ти бе за тази нощ?

– Някои неща се научават с времето, Сида, като например, че един старец, като мен отдавна трябваше да си е в леглото...

– Тръгваш ли си? – Киара изглеждаше объркана. – Това шега ли е?

– Моето място не е тук, мила, ще се справиш и сама. Лека нощ, Сида.

Двете жени проследиха клатушкащата се фигура на щита. Киара бе отворила уста невярващо, готова да го последва, когато меко сияние откъм широко отворения прозорец привлече вниманието й. Жриците проследиха появата на стройният мъж и младо девойче с интерес. Времето сякаш забави своят ход, когато непознатият се представи:

– Аз съм пратеник на Мира и придружител на Прицеса Деа – и й подаде сгънат лист хартия.

Иса доближи светилника, за да може господарката й да прочете написаното. Лицето на Киара сякаш за миг се сдоби с още повече бръчки на фона на играещата светлина на свещите. Прочете го внимателно, след което спря съсредоточения си поглед на момичето.

– Знаете ли къде се намирате, Принцесо?

– В Умбра?

– Да. Тук ще бъдете в безопасност. – Киара кимна към вратата – Отведете я в стаята й.

Мракът в залата сякаш се раздвижи и двама едри мъже излезнаха от сенките. Деа се поколеба. Потърси с поглед сигурност в селенита. Той изглеждаше не по-малко смутен, но успя да й се усмихне и леко да я побутне към Киара.

– Послушайте ги, Ваше Височество, само тук сте в безопасност.

Деа стисна малкото вързопче и със свито сърце последва мъжете и Сида. Киара изчака да напуснат залата, след което приближи мъжа.

– Много смело от Ваша страна. Вероятно забелязахте, че това е единственото достъпно за селенити помещение в храмовата част?

Погледът на Ванел се проясни.

– Вече знаете?

Киара задържа очите си на него и пренебрегвайки въпроса му, на свой ред попита:

– Какво е положението в Селения?

– Мориан и хората й вече не се крият. Кралят вече не управлява...

– А вие? Какво искате вие? – погледна писмото от Мира – ... Ванел?

Селенитът я изгледа недоумяващо.

– Спокоен живот...

Киара се взря в него продължително, а после отмести погледа си към луната. Гласът й стана тих и Ванел се напрегна да го чуе.

– Спокоен живот... Едва ли вече ще е спокоен за някого... – обърна поглед към селенита – Рискувахте много с нощната си визита, Ванел. Явно доста държите на Мира. – не дочака потвърждение, гласът й стана студен и рязък – Не се безпокойте за принцесата, за нея ще се грижат добре. Предайте на тези, които ви пращат, че никой селенит не е добре дошъл в Умбра. – замълча за момент, а после продължи с по-мек тон – Колкото до теб, Ванел, сама ще те повикам, щом ми потрябваш.

Приближи се съвсем близо до него и го погледна в очите.

– И не мислете, че Луна може да ви спаси от силата на Огъня...

Потърси присъствието на Окото и пое от стихията му. Ванел усети как в залата изведнъж стана горещо, а връзката му с Луна взе да изтънява и да се губи. Почувства несигурност. Видя ясно как пламъкът на свещите се разгоря и едва успя да преодолее паниката, която го обзе. Киара се усмихна. Огънят им даряваше от силата си и те му служеха. Избягваха да го използват – той бе ревнива стихия и в замяна поглъщаше силите им, но не и напоследък. Всички жрици бяха забелязали, че Огънят бе по-щедър към поклонничките си и не пропускаха да се насладят на топлината му.

Киара хвана ръката на мъжа и постави върху дланта му малък червен камък.

– Вземи го и го носи със себе си. Важно е. Има и още нещо...

Ванел погледна нетърпеливо към прозореца, но изчака жрицата да продължи.

– Ще пренесеш със себе си една от нас – Киара вдигна ръка, за да пресече протестите му. – Тя също е родена в Селения, но е дала клетва пред Боговете да служи на Умбра. Важно е да я пренесеш в столицата, в двореца.

Киара махна с ръка и нежно крехко създание в дълга черна роба пристъпи към нея.

– Върви с него и предай посланието.

Тънка иронична усмивка плъзна по устните на девойката и тръпки побиха Ванел – не желаеше да знае нищо повече, не желаеше и да остава дори миг на това място. Подтискащата топлина, която го връхлиташе на вълни го плашеше. Младата жрица се приближи и обгърна врата му. Вече не се усмихваше, а съсредоточено го наблюдаваше.

Ванел улови първият лунен лъч и се стопи в мрака. Киара остана няколко мига загледана в мястото, където стояха преди малко двете фигури. После забърза към вратата.

– Затворете капаците. Приключихме с нощните посещения.

* * *

Утрото бе досадно слънчево. Бе проверил охраната пред вратата на краля, когато младо момиче от прислугата приближи и смутено го погледна:

Летиан я изгледа развеселен. „Охооо, Мориан най-сетне проявява добър вкус... Дали ще ми позволи да се позабавлявам?” Пристигнаха бързо. Девойчето отвори вратата и пусна офицера пред себе си. Летиан огледа празното помещение.

– Какво по... ?

Блесналата кама, уловила слънчевите лъчи бе последното, което успя да види преди главата му да се търкулне до тоалетката. Момичето го погледна хладно, прескочи трупа и извади навит на руло свитък. Отвори го.

„Умбра любезно благодари за проявеното гостоприемство на официалните си пратеници. Лунният календар не се радва на особена почит в държавата ни, затова приемете настоящия ни отговор като своевременен.

С почит,

Киара

П.С. Уверяваме ви, че Вашият посланик се радва на особеното внимание на щитовете ни.”

Внимателно го нагласи в ръката му. Огледа творението си с лека усмивка и безшумно напусна стаята.

* * * * *

Глава на Ver Lark

Час след съмване достигнаха голямо езеро. Старецът вдигна глава.

– Виждаш ли, Сим, орелът-рибар, ето там?

– Да.

– Прави все по-широки кръгове... Все едно че търси нещо... И не се спуска... Сякаш търси нещо специално...

– Точно така. Продължавай.

– Този орел трябва да е орлица... Изглежда има гнездо някъде наоколо, иначе не би бил толкова грижлив...

– Браво. Наблюдателен си. Но не забравяй да гледаш монетата и от двете страни.

– Тоест?

– Значи зависи от това дали си сит...

Старецът започна да отвързва лодката.

– Освен това – кимна – да не забравяме онзи смок. Никога не бива да забравяш смока, дори и да не го виждаш наоколо. Опасна твар е той.

* * * * *

Глава на StiLin

Лек ветрец шумолеше в листата на дърветата. Безумният им танц бе единственото движение в притихналата градина. Дворецът отдавна се бе умълчал, потънал в странни сънища.

Високо в небето черни криле скриха звездите. Тъмна фигура се спусна бавно една от кулите и тихичко кацна на покрива.

Зигур се настани удобно на керемидите и отвори ръка пред себе си. Над дланта му се появи кълбо от огън и пара, което постепенно започна да се избистря.

В дълбините ми се появи образ на спящо момиче. Тя лежеше върху скалите в някаква планина и самата тя бе от камък. Отворените й очи блестяха като лазурити... Някакъв човек се бе надвесил над нея и я оглеждаше с почит и страхопочитание.

Елфът сви ръката си в юмрук и видението изчезна.

– Колко лесно се създават легенди! – промълви на празното пространство.

Едва доловим шум го изтръгна от мислите му. Той се огледа и не след дълго забеляза източника му. В градината, сред дърветата се промъкваха две силоски. Пристъпваха много внимателно, за да не ги усети стражата. Но не достатъчно внимателно.

Шум от криле сепна двете жени и те замръзнаха на място. Огледаха се, но нямаше никой. Понечиха да продължат, но силна болка, впиваща се в гърдите им ги спря.

– Каква работа имат две силоски в двореца на данайската кралица?

– Теб какво те засяга пернатко?

– Мен – нищо! Но последният който ме нарече пернатко сега яде на една маса с прапрадядо си! – Зловеща усмивка озари красивото лице на елфа.

Докато се усетят той ги хвана през кръста и ги понесе далеч от замъка. Опитите им да се измъкнат от здравата му хватка го накараха да ги стисне по-силно, като почти ги остави без въздух.

– Къде отиваме? – попита едната. Макар да се владееше доста добре, нотки на страх се прокрадваше в гласът й.

– Някъде по-далеч. Не искам с виковете си да събудите целия замък.

Кацнаха на малка полянка в гората. Зигур хвърли двете жени на земята и седна срещу тях. Зелените му очи се впиваха в тях сякаш можеше да изпие кръвта им с поглед.

– Не ви препоръчвам да се опитвате да бягате. Няма да особено приятно за вас. – дари ги с мимолетна, злобна усмивка и продължи: – Сега да си поговорим! Кажете ми – какво смятахте да правите в този късен час в двореца?

– Не е твоя работа! – силоската се надигна и се изплю в лицето му. – Няма да разбереш нищо от нас.

Елфът невъзмутимо се избърса, стана и се приближи до жената. Тя го срита с все сила по глезена, а другата използвайки разсейването му се хвърли срещу него с камата си. В последният момент той успя да се извърти и острието се заби дълбоко в ръката му. Накрая успя да извади меча си. Не изчака да го подканят и съсече силоската. Другата отстъпи назад като следеше всяко негово движение.

– Така няма да се разберем! – той хвърли бърз поглед към ръката си – кървеше обилно. – Какво душехте около замъка?

Вместо отговор силоската хвърли кинжал срещу него. Той успя да го избегне, но изгуби равновесие и падна. Когато погледна отново към нея тя вече тичаше между дърветата. Елфът вдигна ръка и прошепна някакво заклинание. Тичащата жена се спря и се хвана за гърдите. Лицето и се изкриви от непоносимата болка. Със сетни сили се обърна и точно преди да се свлече мъртва на земята изсъска:

– Проклет да си!

– Вече съм! Отвърна той на безжизненото тяло. Остана още дълго загледан към нея, потънал в някакъв далечен свят, забравил за раната в ръката си.

* * * * *

– Киара, Киара! – крещи той, а в немощния му глас се преплитат паника и отчаяние.