Сенки на Север – I част

Лунел реши да спре първо край езерото, преди да се прибере в стаята си. Спусна се край брега и изплува от светлината. В гладката повърхност на езерото мамещо проблясваха светлинките на нощта. Върбите край него приспивно шептяха, разлюлявани от лекия полъх на вятъра.

Девойката приседна на един голям камък, развърза сандалите си и потопи босите си стъпала в хладните ласкави води. Облегна се на лакти назад и извърна лице към обсипаното с ярки звезди небе. Сърпът на месечината, вече млечнобял, се открояваше ярко в синьочерния небосвод. Той се отрази в лъскавите й зеници и светлината му се разля в ума й. Споменът за хаоса от лунна светлина, връхлетял я по-рано вечерта, я застигна отново. “Вода... там имаше вода... Храмът потъна във водите на морето и камъкът остана в него...”

Лунел се надигна и впери замечтан поглед във водите на Бодар. Водата й напомнаше за Джони и това я караше да се чувства спокойна. Стана и нагази надълбоко. Потопи се във водата и остана така, докато дробовете й неистово закрещяха за въздух. Изправи се рязко. Протегна ръка към луната, светлината се плъзна по нея и тя изчезна.

Появи се на прозореца на стаята си и пристъпи навътре, оставяйки мокри следи по пода.

– Ай, да му се не види, пак си зарязах някъде сандалите. – промърмори тя и се огледа доволно в огледалото. От мокрите й коси се отцеждаше вода и на мястото, на което бе спряла започна да се събира малка локва. Лунел се усмихна доволно на отражението си и се завъртя около себе си. Капки вода пръснаха във всички посоки и та се засмя. В този миг забеляза, че нещо потрепна в сенките на огледалото и внезапно осъзна, че не е сама в стаята си. Извърна се видя срещу себе си жена със сериозно спокойно лице, от което с настойчив интерес я наблюдаваха черни очи.Девойката отстъпи назад и сведе леко лице без да изпуска непознатата от погледа си. Жената протегна бавно ръка към лицето на момичето и то бързо отстъпи назад. Кожата на Лунел просия меко, а секундите започнаха да се търкулват все по-бавно една след друга и времето замря.

– КОЯ СИ ТИ? – попита графиня Елиана.

Гласът отекваше в мислите на момичето, сля се със сребристия безкрай в тях и изчезна.

– Лунел – кротко отвърна девойката. – А ти коя си?

– Не знаеш ли? – попита усмихнато графинята. Лунел поклати глава. – Графиня Елиана. Когато Кралица Анара не е тук, аз съм господарка на този замък.

Графинята седна на края на леглото като продължаваше любопитно да разглежда момичето пред нея. Лунел не й оставаше длъжна и я наблюдаваше с не по-малък интерес. Беше изненадана. След първите думи на графинята Луна тревожно се бе надигнала у нея, сякаш опитвайки се да я предпази.

– И така, твърдиш, че си Лунел – промълви Елиана. – Странно, уведомиха ме, че по настояване на Джонатан Кейдж тук е настанено някакво момиче на име Ланис.

Лицето на Лунел не трепна. В един момент тя сякаш загуби интерес към гостенката си. Запъти се към големия гардероб и започна да оглежда критично дрехите в него. Накрая се спря на някаква рокля и започна да се преоблича. Метна мокрите дрехи върху един стол, като не забрави преди това да измъкне от тях камата, подарена й от Данил, и се обърна отново към графинята. Елиана спокойно и търпеливо я наблюдаваше.

– Ланис или Лунел – все тая. – чак сега отвърна девойката и седна непринудено на земята.

– И какво си ти, Ланис или Лунел?

– Кой знае – усмихна се хладно девойката.

– КАКВО СИ ТИ?

Момичето се накани покорно да отговори и в този миг светлината избухна ярко в ума й, помитайки отговора от устните й. В черните очи на Елиана проблесна изненада, когато лицето на момичето рязко смени изражението си от покорност, към отнесена незаинтересованост. Сиянието, бликнало от лицето на Лунел, започна да гасне. Тя погледна невъзмутимо към графинята.

– Каквото и да е това, което правиш, ще те помоля да спреш. Не ми харесва никак. – тя се усмихна на Елиана. – Какво точно искаш да знаеш?

– Какво правиш в Бодар?

– Джони ме доведе. Аз ... правя някои услуги на кралицата от време на време.

– Служиш на кралицата? – попита Елиана.

– По свой си начин – отвърна уклончиво Лунел.

– Което ще рече...

– Кой знае.

Елиана усети леко раздразнение, но бързо го укроти. В този миг вече бе сигурна какво седи пред нея. Изправи се без да продума и напусна стаята. Трябваше незабавно да уведоми Съвета, че край данайската кралица се е появил селенит.

Два дни по-рано 10 Август 1414. Западният бряг на Даная...

Там където свършваше широкият калдаръмен път, водещ към пристанището имаше кръчма.

Това беше груба постройка: полу-хамбар, полу-навес с наредени рендосани маси и пейки от стари корабни дъски. Миришеше на слама, отдавна разлята бира и морска сол.

На една от масите изнесени навън заради хубавото време се беше разположил мъж с тъмно наметало.Той седеше кръстосал крака обути във високи ботуши от мека кожа и пиеше вино. Пред него бяха поставени голяма медна кана и плоска чиния. Мъжът наблюдаваше пътя облегнат с гръб към стената и от време на време подхвърляше парчета пастърма на един тлъст гларус, кацнал върху навито на спирала въже.

Кръчмата разделяше пътя от брега до Арсис на две равни части. Никой не можеше да извърви разстоянието до града без да мине покрай това място. Оттук, на Изток се простираше Даная и целия Запад.

Мъжът мислеше за това.

Той надигна чашата и отпи голяма глътка. Гларусът го погледна с кръглото си зло око и пристъпи от крак на крак. Горещ задушен полъх на вятъра разроши перата му и донесе шума на прибоя. Времето се разваляше и от Запад се струпваха тежки червени облаци. Мъжът му хвърли следващото парче месо и зачака.

По това време в кръчмата нямаше други посетители. От вътрешната част излезе прегърбен прислужник, увит в черни парцали с широка качулка върху лицето и започна да забърсва масите с мръсен парцал. Мъжът го изчака да се приближи и сграбчи тънката ръка над лакътя. Гърбавия изсъска и рязко се дръпна настрани. Краката му започнаха да рият прашната земя. Гларуса уплашено подскочи и отлетя.

Мъжът удържа хватката си и го придърпа по-наблизо. След това бавно повдигна качулката с кутрето си. Малки жълти очички в гнезда от дълбоки бръчки. Очите имаха вертикални зеници, които рязко се разшириха.

– Лорд Дорон!, изстърга стареца. Гласът му звучеше като котва влачена по морско дъно покрито с човешки кости.

Говориха кратко, Исфериот знаеше, че не бива да задава прекалено много въпроси, а Винс никога не говореше за плановете си извън капитанската рубка на флагмана. "Искам да събереш хора с влияние, верни на старите закони", беше заповядал той. "Хора, на който може да се разчита, но и могат да бъдат пожертвани, ако се наложи. Нека им бъде казано само колкото е необходимо". Старият слуга закима бързо под качулката си. "Но защо Лорд Дорон е сам? Къде са корабите?" Винс погледна към залива. Той сложи ръка върху масата и замислено премести каната.

– Ние тръгнахме от Север отдавна, каза той. Старата армада е на входа на залива. Грид е вече капитан.

Старецът се усмихна – гримасата беше като челюстите на мъртво куче оставено на слънце.

Черис нахлу в спалнята й, следвана от Кора и Юла. Спря изненадана в полумрака, давайки възможност на очите си да привикнат с оскъдната светлина. Зад нея Юла се запъти към прозорците и рязко дръпна тежките завеси.

– Ама тя наистина спяла! – Черис не бе повярвала на настояването на щита да оставят жрицата му да поспи. Рано сутринта Юла бе опитала да влезе, за да помогне на съветничката в обичайният й тоалет, но срещна отпора на мъжът, спящ в предверието, който я отпрати набързо. Четвърт час по-късно, при вторият си неуспешен опит, младата жрица се отправи към стаята на Черис, която вече закусваше в компанията на красивата Кора. Час по-късно щитът на съветничката капитулира.

Черис се приближи до леглото:

– Ставай, Сивена, слънцето вече е високо. Закуската бе превъзходна! Трябва да попитаме готвачът на Ти'сейн как... – дребничката жрица не продължи забелязвайки бялата роза и бележката под нея. Надигна листът хартия към светлината. Лицето й стана безизразно. Сивена се обърна към нея, забелязала тишината в стаята.

– Какво...?

Черис й подаде бележката и кимна към розата. Съветничката я прочете и лека усмивка заигра на устните й.

– Кога очакваш да поддаде? – Черис я гледаше съсредоточено. Сивена небрежно отметна завивките. Дребничката жрица не можеше да не забележи плавните движения на съветничката. Сивена се забави с отговора, докато търсеше пантофите си.

– Силен е... но за пет дни... – отново леко се усмихна и отметна глава назад със затворени очи, наслаждавайки се на слънцето. Остана миг така, после я тръсна и погледът й срещна смаяната Юла. Сивена рязко стана, отиде до Кора, която отпиваше от аромата на бялата роза, дръпна я от ръцете й и гласът й отекна в стаята:

– Това не е за теб! – после се обърна към Юла – Хайде момиче, не се май, човек убивам за една добра закуска! Та какво казахте за готвачът?

Юла се сепна и забърза към вратата. Черис продължи с похвалите за кулинарните умения на тиенхарският готвач, но в погледът й имаше толкова присъствие, колкото на нацупената Кора до прозореца.

* * *

Таис погледна конникът до себе си – Ян сякаш не забелязваше дъждът. Водата се стичаше по качулката на наметалото му. Някои капчици го достигаха и го караха да примигва, за да се спуснат по лицето и да се влеят в капчука, образувал се на брадичката му. Лицето му бе изпито, а чертите – изпънати от напрежението и съсредоточеният му поглед, вперен някъде далеч пред тях. Очите им се срещнаха и чертите на Ян се отпуснаха в подобие на усмивка. Таис отвърна на усмивката и почувства приятната топлина да се разлива по тялото й. Не можеше да си обясни усещането за сигурност и уют, което й носеше този мъж, но й харесваше.

Краткото изцвилване ги накара да погледнат по посока на шума. Пътят изкачваше хълм и падналата мъгла и дъждът пречеха на видимостта. Продължиха бавно без да се заблуждават, че няма да бъдат забелязани. Таис видя как Ян премести ръката си на дръжката на меча под наметалото. Тя се концентрира – не обичаше изненадите. Изкачването на хълма не трая дълго, но и двамата не бяха подготвени за гледката, която ги очакваше.

От другата му страна, докъдето им погледа стигаше се подготвяше стан. Войници опъваха палатки и навеси, палеха огньове. Равнината пред тях бе заприличала на кочина от стъпките в калта на преминаващите хора и животни. Мокър до кости конник ги приближи. На двадесетина метра след него приближаваше малък конен отряд. „Предният пост”, мина през ума на Таис и реши да не губи време:

– ЧИЯ Е АРМИЯТА И ОТ КОГО СЕ ПРЕДВОЖДА?

Войникът примигна и отговори бързо.

– Армията е на Тиен’хара под прякото командване на генерал Астар!

Таис и Ян се спогледаха, после жрицата се обърна към войника.

– ЗАБРАВИ!

Конната група ги обгради и мъж на средна възраст с повече отличителни знаци се доближи до тях.

– Кои сте вие и накъде сте тръгнали?

Таис дръпна леко качулката назад, за да открие лицето си.

– Аз съм херцогиня Кларис дьо Мертьой, а това е граф Ян Силвърсуорд. Пътуваме с дипломатичиска мисия за Терновион. Носим и вест за генерал Астар, ако бъде така любезен да ни приеме.

Офицерът се стъписа – не очакваше такива важни особи да пътуват сами из равнините на Тиен’хара и то в лошо време – или бяха самозванци, или вестите, които носеха бяха наистина спешни. И в двата случая неговият дълг бе да ги отведе при генерала и щеше да е добре да го стори преди съвсем да се е стъмнило. Той кимна към конниците.

– Последвайте ме.

Астар бе нервен. Придвижваха се твърде бавно заради лошото време и се опасяваше Ти’сейн да не изпрати друг отряд да се разправи с жриците. Отново се наведе над картата с надеждата да открие по-пряк път до мястото, където последно са били забелязани. Платнището на палатката се отметна и отвън нахлу студен влажен въздух.

– Какво има? – изръмжа генералът без да откъсва поглед от картата.

– Генерале, водим двама конника, които пътуват към Терновион. Твърдят, че се казват херцогиня Кларис дьо Мертьой и граф Ян Силвърсуорд, и че носят вест и за вас.

При споменаването на името на графа Астар рязко вдигна глава. Спря с ръка разклатилата се кана с вино, част от което вече чертаеше ивичка по картата. Забърса го с едно движение на ръката си, давайки си време да възвърне самообладанието си. Кимна към стражата.

– Въведи гостите. Май ще ми трябва и огън – донесете няколко мангала и още вино.

Стражът изслуша нарежданията и безмълвно напусна палатката. Астар не чака дълго – две фигури с подгизнали от дъжда наметала влезнаха в палатката, следвани от постовия офицер. Пръв отметна качулката мъжът. Преди да са разменили и дума, Астар побърза да отпрати офицера си. Ян се усмихна на младият мъж и го сграбчи в прегръдка.

– Заякнал си, момче, и си се издигнал, виждам – обходи с поглед палатката – Дядо ти сигурно много се гордее с теб...

Очите на Астар заискриха от неприкрита радост – Ян бе легенда сред щитовете – признат воин и приятел на дядо му. От дете бе търсил одобрението му и днешната среща само му напомни колко му липсваше дома. Сянката зад тях се размърда и Таис отметна качулката. Приближи се до боецът-маг и докосна синьото око на гривната около ръката му. Астар я гледаше смаяно.

– Древният закрилник на щитовете... – Таис го погледна с усмивка – Не бива да го носиш така открито, вероятно не само в Умбра знаем значението му. Действа ли?

Астар се поколеба, но кимна и промълви тихо:

– Да, Първа, изпробвал съм го неведнъж...

– Наричай ме Кларис. Тогава предай на Плутар, че съм тръгнала след нея с Ян. Нека ни следи чрез медалиона и да моли Боговете да я намерим първи.

– Ще предам, Кларис.

Замълчаха, изчаквайки да излезнат слугите, носещи манганите и виното. Астар даде кратки нареждания да приготвят на гостите палатка, а после им отсипа вино.

– Разкажете ми за отрядът жрици в Тиен’хара. Ти’сейн бе разтревожен. Има ли основание за това?

Таис се засмя.

– Не, вече не. Отрядът се предвижва към Шитара по указание на Съвета. По-обезпокоителното е, че бяхме нападнати от силоси. От стотици силоси – по въздух и земя...

– Силоси?? В Тиен’хара? Какво, в името на Боговете, търсят?

– Първожрицата на Умбра, предполагам – Таис замълча, а после сериозно добави – Отчаян ход на Майката заради Екстенара.... Отблъснахме ги. Всъщност по-скоро ги потопихме... – усмивката отново се появи на лицето й, но очите й гледаха някъде в далечината и заблестяха на светлината на въглените – Бе феноменална буря! Още усещам силата й във вените си...

– А аз – на гърба си – промърмори Ян и върна Таис към действителността.

– Така е, опасявам се, не само твоят гръб – засмя се жрицата. Погледна към Астар и продължи – Мисля, че голяма част от силосите успяха да избягат и вероятно още са в земите на Тиен’хара.

– Ще предупредя Ти’сейн.

– Предполагам ще му е по-лесно да срещне силоси, вместо жрици – виното бе силно и след уморителното яздене, Таис усещаше влиянието му. Очите й проблеснаха закачливо – А ти, предполагам, пиеш от отварата?

Астар и Ян се спогледаха.

– Пия, но не аз я дадох на Ти’сейн.

– Какво искаш да кажеш с това? – Таис се надигна на лакът и очите й засвяткаха застрашително. Ян също го гледаше напрегнато. Астар ги погледна един през друг объркано.

– Мислех, че изпълнява ваше нареждане, Първ... Кларис?

– Говори... – Таис ставаше все по-мрачна.

– Каверън... След срещата му с Ти’сейн принцът взе да си набавя билките – не го криеше, а и само щит знаеше в какво можеха да се превърнат при правилната комбинация... Затова реших, че е по ваша заповед.

– Отново Каверън – Ян пресуши виното си на един дъх – Слабохарактерен е той, отдавна трябваше да го отзовеш!

Таис спокойно стана и отиде до масата. Взе каната, наля на Ян и на себе си, а после внимателно я остави на масата. Печелеше време. Лицето й бе маска и двамата мъже в палатката не можеха да знаят какво се крие зад нея.

– Къде е Каверън? – попита накрая Таис.

– Последният път, когато чух за него, бе още в Терновион. В тъмница.

– В тъмница?? – Ян се задави с виното – Не мога да отрека, че младежът има талант да се забърква в неприятности...

– Предполагам и това не знаете... Генерал Каверън бе обвинен в убийството на стария комит на Севера.

– Богове! – Ян изглеждаше наистина изненадан.

– Генерал?? – Таис не успя да прикрие реакцията си.

– Генерал на Тиен’хара. По волята на Ти’сейн.

– E, поне скъпо е продал отварата – горчивината в гласа й накара двамата мъже да замълчат. Изпи виното си на един дъх и остави празната си чаша на масата – Ян, мисля, че е време да се оттеглим. Рано сутринта потегляме, а ни чака дълъг път. – приближи едрият млад мъж и хвана ръцето му в своите – Астар, благодаря ви за гостоприемството. Поздравете дядо си от мен и се пазете.

Придърпа качулката над лицето си и кимна към Ян. Астар изпрати стражът да им покаже палатката и нареди да повикат офицерите му – новината за пълчища силоси из Тиен’хара никак не му хареса.

* * *

За кой ли път се учуди как Силосия оцелява при това отношение към мъжете им и при такава Вречена. Откакто я бяха довели, не спираше да хленчи и да ги уверява, че тя всъщност няма никаква вина, за всичко била виновна Майката. Искала да спаси кожата си, доставяйки Първата на Умбра за Екстенара.

В стаята влезе забързана доверената й приятелка Сида.

– Вест от Черис.

Киара отвори разсеяно писмото. Погледът й запрепуска по редовете. Прочете го отново и връчи листа на другата жрица.

– Безумие. Не бе предвидено това да става...

Седна на края на креслото. Сида сгъна бавно писмото.

– Ще трябва да се посъветваме с Плутар.

Цял ден се ровеше в библиотеката в Даная, търсейки някаква информация за Танх или за връзката му с Тиен’хара. Научи цялата история на древната държава, но не откри думичка дори за основателя на Академията. Синехия навсякъде бе споменавана като затворнически остров на Силосия, където има само няколко военни пристанища, отбраняващи Силвиев проток.

Сайхе възлагаше надежди на богата библиотека в двореца, тъй като в Озгария нямаше много стари книги и ръкописи, които да й бъдат от помощ. Още когато влезе сутринта, остана поразена. Библиотеката се помещаваше в голямата кръгла зала, с пълни рафтове, обточващи целите стени. Прозорците на тавана пропускаха достатъчно слънчева светлина за четене през деня.

Струваше й се още по-безумно онзи Принц със сребристите очи да знае нещо повече за Танх, но засега това бе единствената й следа. След толкова години напразно лутане, можеше ли да се довери на неясните думи на едно пророчество? Той също бе казал, че трябва да говори с нея, но тя не бе сигурна дали може да му се довери въобще. А и в крайна сметка това бе бунтовникът, овладял цялата Северна провинция на Херцогство Озикс. Не искаше да предава Озмънд, но не искаше да предава й себе си, животът, който избра преди години в Хипопион.

Унесена в мисли за бъдещите си действия, Сайхе забрави за книгата на читалищната маса пред себе си и не обърна внимание на падащия сумрак. Денят бе минал неусетно, а й предстоеше дълъг път до Бодар.

Реши да прегледа книгата за последен път, когато вратата се отвори и вътре тихо пристъпи жена, облечена в слугинска униформа. Носеше свещи в една кошница и се движеше с увереност, сякаш е работила в двореца от години. Но Сайхе веднага позна Тихата, въпреки че не го показа външно. След толкова години бягане и предпазване от гнева и справедливостта на Великата майка, магьосницата се бе научила да разпознава шпионите. Както и те нея, бе убедена тя.

“Слугинята” също не се издаде и след като постави свещите във високите свещници от ковано желязо и ги запали, излезе също така безшумно. Скоро след това Сайхе затвори книгата, не си направи труда да я прибере на мястото й по рафтовете, а веднага се втурна да търси Отряда. Видя още една Тиха из коридорите на двореца и забави крачка, минавайки покрай нея. “Нека смятат, че не съм ги забелязала.”

Откри Отряда в кухните, където вечеряха на една дървена маса. До тях две слугинчета режеха зеленчуци за задушеното агнешко.

– Ето я и озикската красавица! – посрещна я с похотлив поглед Берик, който вече бе опразнил няколко кани с вино.

Магьосницата нямаше време да се разправя с него, затова само се усмихна мило и направо им заповяда:

– Идвате с мен!

Тримата я изгледаха намръщено, но бавно се надигнаха от местата си и я последваха.

Дебнеха на малкото площадче пред страничната порта на двореца, откъдето обикновено излизаха слугите. Сайхе им обясни, че причакват силосийска шпионка и че иска да я проследи.

Великата Майка разполагаше Тихите из целия континент, но никога не са били толкова дръзки, че да проникнат в кралски дворец и то в столицата. “Трябва да е нещо важно. А тогава в Даная има повече от няколко шпионки.”, бе решила магьосницата.

Нощта измести и последните сивеещи оттенъци на деня и звездите грейнаха на небето. Грейналият поглед на Берик, обаче, постепенно помръкваше и той не спираше да мрънка – за меко легло, за кана с вино, за хубави жени. Казвайки последното, хвърляше по един лаком поглед към магьосницата, мислейки си, че тя не го вижда, докато Морвен не го сръга да млъкне. Въпреки топлата августовска вечер, Шестокракия седеше с кръстосани крака на земята, загърнат в голямото си наметало.

Най-накрая надничането им между сергиите, зад които се бяха скрили, бе възнаградено и Тихата, влязла по-рано в библиотеката, се появи на прага на портичката. Втората смяна на слугите бе приключила и повечето от тях бързаха да се приберат по домовете си. Тези, които нямаха покрив над главите си, оставаха да спят в слугинското крило на двореца, намиращо се над кухните.

Сайхе им посочи силоската, при което Берик и Морвен се надигнаха едновременно, готови да я последват. Тя ги дръпна бързо надолу и прошепна:

– Тихите винаги вървят по две. За да си пазят гърбовете. – Не получи отговор, освен сумтенето на Шестокракия.

Изчакаха още малко и другата шпионка излезе от двореца. Отдалечи се по улицата и четиримата я последваха. Обиколиха половината град, а двете тихи постоянно се разменяха.

Тънкият колан на кръста на магьосницата се разхлаби от бързото ходене и тя се спря в сенките да го пристегне. Не трябваше да го губи, защото в малката платнена торбичка със същия цвят като одеждите й, бяха прибрани всички вести, изпратени лично до кралицата. Сутринта, още преди да се сблъска с Ти’сейн в коридора, като придворна магьосница и Пръв съветник на Херцог Озикс убеди куриера, че тя може да ги занесе вместо него, спестявайки му уморителната езда до Бодар.

Излязоха извън града и увеличиха разстоянието между тях и силоската. Не искаха да ги забележи, но от друга страна внимаваха, да не я изгубят от поглед в мрака, разсейван само от фенерите пред самотните къщи покрай пътя. Вървяха дълго по добре отъпкания път, когато Тихата сви по странична алея, покрита със ситни камъчета. Личеше си, че по нея са минавали карети. От двете им страни се бяха надвесили стари дървета, сплитайки богатите си корони над главите им. Вече нищо не се виждаше в тъмнината, освен земята пред краката им. Стъпваха тихо, но въпреки това камъчетата шумолеха лекичко. Звукът се сливаше със слабия вятър, промъкващ се сред клоните.

Стигнаха до голямо имение, най-вероятно на някой богат търговец или благородник. Светеха само няколко прозореца на втория етаж и не се виждаше никой наоколо. Явно тук се криеха силосите и съдейки по размерите на къщата, Сайхе бе убедена, че са доста повече от нормалното за един шпионски отряд.

Вратата не бе заключена и те пристъпиха тихо в мрака. Още докато се оглеждаха и се чудеха накъде да продължат, Берик извика:

– Долу!

Нямаше смисъл да се крият, щяха да ги уцелят скоро, затова магьосницата освети залата с магическа светлина, надявайки се да заслепи стрелците. Пред тях имаше две парадни стъбища, събиращи се на площадката на горния етаж, а зад перилата им се бяха скрили двадесетина жени, забулени в кървавочервено, които държаха арбалети. От страничните врати се появиха още няколко с мечове в ръце и ги нападнаха. Мраморните плочи под две от Резачите се разместиха и те се препънаха. Сайхе веднага се извърна към стрелците, но закъсня. Стрелите вече летяха към тях, когато върховете им изведнъж се разтопиха и западаха като капки течен метал върху жените, застанали най-долу на стъпалата. Поразените силоски извикаха от болка и се загърчиха на пода, а Морвен изсумтя доволна.

Берик вече отбиваше ударите на две от Резачите, отстъпвайки бавно към Шестокракия, който си мърмореше нещо под нос. Магьосницата се съсредоточи, махна с ръка в бърз жест и на площадката отсреща се появиха тънки въжета от огън, мятащи се бясно сред бягащите жени.

Оставащите стрелци, забулени в кървавочервено, почти бяха презаредили арбалетите си, а прииждащите Резачи с мечове ги притискаха все повече. Морвен имаше няколко драскотини по едната ръка и лицето, а от крака на Берик шуртеше кръв. В дъното на залата Сайхе видя прозорци, високи от пода до тавана, които гледаха към тъмна градина. В другия й край растяха буйни храсталаци, които можеха да им предложат временно укритие.

Малко преди стрелите да полетят към тях и самата тя да извика “Натам”, Шестокракия се изпъна, плесна с ръце и се затича към дъното между двете стълбища, викайки:

– Бързо. Изчезвайте оттам.

Магьосницата подхвана Берик и се обърна назад. Три огромни вълка със светещи червени очи оголиха зъби и скочиха върху силоските. Нямаше време да гледа повече, защото Морвен и Шестокракия вече прескачаха счупените стъкла и ги подканяха да побързат.

Затичаха се през градината, няколко ками се забиха в земята зад тях и още силоски, този път Тихи, ги последваха. Сайхе се обърна, падна на колене, погали тревата и хвана стръковете между пръстите си. Видя как една кама се е устремила право към нея, но преди да я достигне, острието й се огънаи тя тупна на земята.

Тревата в краката на преследващите ги жени изведнъж избуя, усука се около тях и ги задържа достатъчно, за да могат четиримата да се скрият в храстите. Това, което помислиха за градина, се оказа обширен парк. Те се затичаха навътре, подкрепяйки куцукащия Берик. Когато спряха само за да поемат дъх, Сайхе сложи ръка върху раната му, прошепна тихо три думи и едва видимо пламъче заподскача между дланта й и крака му. Мъжът извика и се дръпна рязко от магьосницата.

– Обгорих я. – само каза тя, а Берик я погледна с разбиране и благодарно се подпря на ръката й, която тя протегна към него.

Чуваха стъпките на преследвачите си, клонки и вейки ги драскаха по лицата. Видяха широка поляна, на която се белееше нещо голямо. Когато се приближиха, Сайхе разпозна Голямата птица, каквато бе виждала едва няколко пъти през живота си.

– Ндеге! – възкликна тя, а другите й хвърлиха неразбиращи погледи. – Ндеге. – повтори тя и се засмя.

– И какво е това ндге…, нгед…, нде… нещо си? – предаде се накрая Шестокракия.

– Ндеге. – помогна му Морвен, която имаше опит с произнасянето на увъртяни думи покрай името на родното си място. – И все пак, какво е това.

– Превоз. – с усмивка им отговори Сайхе. – Изчакайте тук. – каза им тя и се приближи до животното.

Птицата я изгледа с едното си жълто око, изтрака нервно с човка и запърха с крила. Магьосницата протегна едната си ръка, а с другата се хвана за китката и се приближи бавно. Шумотевицата от преследвачите им ставаше все по-силна.

– Настигат ни. Нямаме време да се радваме на гълъбчето. – иронично извика Берик.

– Тихо, не го плашете. Елате и не правете резки движения.

Ндегето сведе глава, Сайхе го погали и то приклекна. Нямаше седло, нито юзди. Четиримата се наместиха на гърба на птицата, плътно притиснати един в друг. Държаха се здраво за меката бяла перушина. Магьосницата седеше най-отпред, положила нежно длани върху шията на животното. Тихо му прошепна нещо и то се понесе в тръс по поляната. Размаха мощните си криле и излетя в нощта. Скоро гневните викове на силоските бяха заменени от вятъра, свистящ в ушите им. Сайхе даде посока на ндегето, сътворявайки образ в ума на птицата и четиримата се понесоха към Бодар.

Няколко часа преди изгрев Ти’сейн се изкачваше по стълбите към стаята си в крепостта. Връщаше се от покоите на Сивена, която се бе събудила посред нощ и му се нахвърли. Не го остави досега, когато отново заспа уморена, а той стана от леглото и си излезе, защото не можеше да заспи.

Забрави жрицата и нови тревожни мисли се настаниха в главата му. Бе пропуснал да спомене на магьосницата, че ще я потърси той. Тя явно знаеше нещо повече за сфинкса, а на него тази информация му трябваше. Силата на Пазителя не бе за пренебрегване и Принцът се надяваше да успее да го освободи. Рискът си заслужаваше.

Нямаше причина да не се довери на Сайхе, въпреки че бе придворна магьосница на Херцог Озикс. А и тя се бе впечатлила от нещо. Най-вероятно от очите му. Нещо повече от цвета им обаче. Трябваше да я намери и реши да я потърси веднага.

Настани се удобно в креслото си и погледна в огледалото, в очите си отсреща, отвъд тях. Засече познато присъствие, усещане за едно странно момиче, което видя преди време в покоите на Анара. Близо до него просветна образът на магьосницата, но съвсем за кратко. Не успя да улови отражението й и вместо това в друго близко разположено огледало видя как тъмнооката девойка се появи от лунните лъчи в някаква стая. “Нейната стая.”, предположи Ти’сейн, съдейки по безпорядъка, царящ вътре. “Без съмнение е селенит. Все още доста неориентирана, може би, но селенит.”

Момичето измърмори гневно:

– Безнадежден случай? Безнадежден случай?! Ще види той… – и измъкна къса кама, чието острие леко проблясваше.

Замахна неопитно няколко пъти, след което хвана камата с двете си ръце, вдигна ги високо и назад, но вместо да заколи въображаемото прасе, успя само да пререже тежката завеса на балдахина, която се стовари върху нея. Момичето извика и заразмахва ръце и крака, за да се освободи.

Ти’сейн още се тресеше от смях, когато тя се сети за камата, която държи и съвсем разряза завесата. Изправи се и отстъпи от надипления плат в краката й, сякаш току що бе съблякла пищна бална рокля. Сепна се, погледна в огледалото, където не би трябвало да вижда нищо друго освен себе си и попита със заканителен тон, замахвайки отново:

– Ти пък какво си зяпна…

Не успя да изрече думата докрай, защото камата се изплъзна от пръстите й и полетя към огледалото, което се пръсна на големи парчета скъп кристал.

Принцът успя да прекъсне връзката между отраженията миг, преди камата да счупи и неговото огледало, забивайки се в черепа му. “Опасна девойка!”, помисли си той развеселен.

Отново потърси Сайхе в отраженията и този път я откри. За негова изненада, тя разговаряше с кралица Анара.

– Така… – замислено отрони тя, четейки писмото от Озмънд Озикс. – Капитаните вече са изпратили “флота”, която скоро ще пристигне в Южните морета за блокадата на Херцогството… Чудесно, чудесно. Мислим еднакво с твоя господар, Сайхе…

– Озикс не ми е господар. Аз съм само негова съветничка, ваше величество. – поправи я другата жена, без да се притеснява от това, че е прекъснала кралицата.

– И придворна магьосница, разбира се. – добави Анара. – С пристигането ми в Бодар заповедите до граничните постове по пътищата към Херцогството бяха разпратени. Скоро търговията с владенията на Магистратите ще бъде прекратена, а блокадата по вода със сигурност ще се окаже отвъд възможностите им. Надявам се в близко бъдеще да видя верният съюзник на Даная отново седнал на престола, който му се полага по право.

– Всички се надяваме на това.

– Какво всъщност те води насам, Сайхе? – попита Анара.

– Търся един човек. Сим фон Тотенкранц. Той…

– Това вече е прекалено! – повиши тон кралицата. – Толкова ли е важен този човек?

Магьосницата я погледна неразбиращо.

– Той е тук. И вече си имах достатъчно неприятности заради него.

– Не мога да не ви благодаря за радостната вест, кралице. – усмихна й се Сайхе, мислейки си: “Това ме улеснява много. Ще се занимая със Сим, а след това ще потърся и Принца…” – Надявам се, ще получа вашето разрешение да се срещна с него. Трябва да проведа един … разговор, заръчан ми от Озикс.

– О, непременно. – доволството на Анара се виждаше изписано на лицето й. – Предполагам искате да си починете след дългия път.

Магьосницата се засмя и каза:

– Не беше чак толкова дълъг. А и посрещането ме разтовари. – Тя си припомни пелтечещия коняр, когото извика да прибере ндегето – гледаше с широко отворени очи и се чудеше как да го вкара в конюшната. Сайхе не искаше ситните пръски дъжд да намокрят перушината на Голямата птица. – Преди това трябва да ви предам важните новини, пристигнали и отделени за вас в столицата. Това изглежда е наистина спешно. – отбеляза тя, подавайки й наръч свити пергаменти. – Докато ги преглеждате ще доведа няколко човека, които са на служба при вас. – усмихна се загадъчно и излезе.

Ти’сейн наблюдаваше как изражението на кралицата помръкна, докато четеше първия свитък. Пръстите й се отпуснаха, хартията се изплъзна от тях и тя се строполи на земята. Когато Сайхе се върна, придружена от тримата, които срещнаха в кабинета на Джони, кралицата се бе свестила, седеше свита в креслото и сълзи се стичаха по страните й. С тих и леден тон им каза:

– Не искам да ви виждам повече! Напускате службата си при мен. Мога ли въобще да разчитам на вас, след като не успяхте да спасите сина ми… – задави се и се разтрепери от безмълвни хлипове.

– Ваше величество… – проговори Сайхе, но Анара я прекъсна:

– Не сега! Излезте!

Мислите на Принца запрепускаха бясно. Щеше да изпусне мъжа с драконовата люспа. Трябваше да направи нещо. Изправи се рязко, посегна към вазата с бели рози, свалена в стаята му след вечерята с жриците под звездата, и извади едно цвете. За миг го погледна, очите му усилиха блясъка си и той застана пред голямото огледало, сливайки се с отражението си.

Появи се в малката приемна, където кралицата ридаеше, положила глава на коленете си. Ти’сейн остави до нея черната роза и промълви:

– Нека светлината бди над него по тъмния му път. Съжалявам, кралице.

Не изчака Анара да реагира, а се забърза към вратата. Настигна Сайхе и другите трима, които оживено обсъждаха случилото се и им каза:

– Вече работите за мен.

После се обърна и към магьосницата:

– Ще те намеря! – обеща й той. – Скоро.

Отдалечи се по коридора, но се спря, виждайки, че Отрядът не го е последвал.

– Вървете с него! Вървете преди кралицата да е променила намеренията си.

Тримата се спогледаха и този път забързаха след Принца, а Сайхе остана да се чуди, защо му помогна да ги убеди.

Ти’сейн отвори напосоки една врата и се зарадва на голямото огледало, сложено над студената камина. Явно се намираха в някакъв салон, където разбира се нямаше никой по това време.

Накара ги да се хванат за ръка, застана пред огледалото и се концентрира. Насочи мислите си и потоците светлина не само в отражението, но и в самия кристал. Сля се с отражението си, повличайки другите трима след себе си. Останаха така изненадани от изчезването му, че не успяха да се пуснат, преди да пропаднат през огледалото, появявайки се в стаята на Принца в крепостта. Огледалото в Бодар и това в Тиен’хара бяха на парчета.