Глава на Ver Lark & Lannis

Вер нави внимателно пергамента и го постави на бюрото. Последните писма от Хромия бяха твърде кратки и раздалечени във времето и – макар и да му намекваха за "дъртата крава" – нямаше представа доколко тя е наясно и кой владее положението. Реши все пак да играе на сигурно.

– Гибелта на пратеничеството е наистина тежка новина, която научавам едва сега, но силите изискват своя дан неканени и неочаквани. Съжалявам, че вестта ми – наблегна тежко на последната дума – не е достигнала до кралицата овреме, но никой не може да отсъди на природния дух.

Отпи от бокала си, след което продължи.

– Но нима владетелката на Даная изпраща вестоносец без вест?

Ланис си позволи кротко да се изненада.

– Нима съм мъкнала празен лист хартия през цялото това време? – промълви тихо тя. – Не зная каква – девойката се поколеба леко, но реши да не рискува с излишно подчертаване на следващата дума – вест сте изпратил до Данайската кралица. Това, което достигна до нея, бе, че воеводата Ларк е проявил добрата воля да се погрижи принц Аркип да се завърне при нея. Но както сам казахте, никой не може да отсъди на природния дух. Предвид действията Ви, Нейно Величество предположи, че ще сте заинтересован да научите за злощастния край на принца и на хората Ви. Изпраща Ви и своите благодарности – като Кралица на Даная и като майка. Нима това Ви се вижда малка вест? Но пък коя съм аз, че да тълкувам кралските вести? – Тя се усмихна леко. – Ако имате въпроси към Нейно Величество, тя ще се радва да им отговори. А аз ще се погрижа, това да стане ... бързо.

– О... – Вер замълча за момент – Разбира се, но не мога да кажа, че съм очаквал кралицата да ме осведомява толкова любезно за смъртта на собствените ми воини край крепостта в съседното воеводство. Много мило от нейна страна, предайте и искрените ми благодарности за проявеното... внимание. Воеводата Аркип е във великолепно здраве, в което всъщност можете да се убедите сама – или вече сте се убедила. Не зная какви са плановете му, но ако данайския престол моли да му осигуря ескорт или някаква друга защита – доколкото това е нужно в съседските страни – ще го сторя. И въпреки всичко...

Ларк повдигна леко вежда и допи бокала, без да довършва последната реплика.Ланис проследи замислено с поглед бокала. Беше жадна... и гладна... Вдигна отново очи към воеводата.

– И въпреки всичко... – повтори бавно като ехо Ланис, сякаш да опита думите на вкус. Усмихна се кротко и продължи: – На юг държим на любезността. Винаги е добре човек да познава приятелите си... – ъгълчетата на устните й потрепнаха за миг и лицето й отново стана сериозно. Сведе поглед към гърдите си и с енергичен жест откъсна траурната лентичка. – Имах възможността да видя принц Аркип, за което благодаря! За мен ще е удоволствие да занеса радостната вест на Данайската кралица. Но може би, ще ми помогнете и да й обясня как принцът се е озовал тук. Както и откъде се е появила новата му .... титла.

– Това е дълга история – отвърна приветливо Вер – Северът беше доста динамичен напоследък, и ако трябва да разказвам, ще ми отнеме сигурно поне два-три дни. А виждам, че сте изморена от пътя, пък и не съм кой знае колко добър поет. Колкото до титлата, то принцът я придоби по роднинство с покойния Бараян, мир на праха му. Родовото право не пречи да съвместява две титли, а той бе последен наследник на покойника, макар и по съребрена линия, след злощастната кончина на Бараир преди няколко дни.

Замисли се за момент, след което най-накрая накрая предложи на пратеника стол и повика иконома.

– Като се позамисля, по този въпрос точно ще е твърде важно кралицата да изрази точната си позиция. Видите ли, Северът не позволява нито двоен протекторат, нито пък – още по-малко – регентстко управление, независимо от сравнително младата възраст на Аркип. Но тринадесет зими тук се считат за зрели, така че не сме създали прецедент в нито едно отношение. За всеки случай, някои от западните ни съседи и сподвижници на нашия Комит могат да останат изненадани от получилата се ситуация и да се опитат да предприемат някои.. дори крути мерки.

Ланис любезно отказа да седне и само леко подпря ръце на облегалката на стола.

– Единствено Кралица Анара ще знае, каква да бъде позицията й по въпроса. Вероятно официалното й становище ще бъде изпратено до Вас в разумно време, след като Нейно Величество се запознае по-подробно със ситуацията. Надявам се, че вие ще бъдете така любезен да помогнете за това, както и да споменете нещо повече за въпросните... крути мерки. – тя спусна уморено клепачи. “Той наистина ли очаква аз да му предам какво ще е официалното становище на онази жена? Да правят каквото си искат...”, помисли си тя и бавно отвори очи. Вечерта напредваше и вече усещаше далечното засега влияние на луната. Имаше желание да тръгне още тази вечер, но си даде сметка, че май ще й се наложи да дочака другия ден. Усмихна се на воеводата и продължи:

– Колкото до дългата история... аз искрено благодаря за проявената от Вас загриженост. Но се съмнявам, че Нейно Величество ще бъде толкова уморена, че да не намери сили да прочете за това, а и съм убедена, че няма и да си помисли да Ви упрекне в липса на поетизъм или каквото и да е, предвид ролята Ви в тази ситуация. – поколеба се неуверено и с лек намек за въпрос в гласа каза. – С Ваше позволение, сега ще Ви оставя. Уведомете ме, ако ще изпратите по мен вест до Нейно Величество.

– Не съм сигурен, че кралицата ще изяви огромно желание да се осведомява относно междуособиците сред осемдесетината воеводи, или се лъжа? Принцът е тук, здрав, жив, радва се на всяко възможно гостоприемство и е свободен да прави каквото пожелае. Ако настоява, все пак, отговора да е задължително в писмен вид, ще помоля да изчакате до сутринта, тъй като трябва да се отнеса с подобаващо внимание към гостите на приключващия Събор. Това ли е всичко?

– Да настоява? – с едва доловимо изумление попита Ланис. – Не, доколкото зная, Кралицата на Даная дори не предполага, че й се налага да взема каквото и да е отношение. За нея принцът все още е мъртъв. Вие сам ще прецените, дали и какво да отговорите на Нейно Величество – каза тя и сведе глава. – Това е всичко засега. Благодаря за предоставената възможност да си почина от дългия път.

Ланис усмихнато пожела приятна вечер, обърна и излезе от кабинета. Отвън се спря неподвижно за момент и изгледа замислено вратата, която току що бе затворила зад себе си. После тръгна бавно по коридора, опитвайки се да си припомни пътя към стаята, в която я бяха настанили. Откри познато стълбище и тръгна уверено по него. Изведнъж видя срещу себе си момчето, което по-рано я бе отвело при Принц Аркип. Той й се усмихна леко и тя грейна доволно насреща му.

– Радвам се, че ви срещнах. Бихте ли предали на принц... на воеводата Аркип, че ще остана тук до сутринта. В случай, че желае да изпрати вести до майка си, има възможността да го направи.

Момчето кимна и продължи надолу. Ланис го проследи с поглед и когато той се загуби из коридорите, тя продължи към стаята си.

* * * * *

Топлината, която я посрещна в стаята й, я накара да се почувства уморена и тя се отпусна на леглото. Не след дълго й донесоха вечеря и вино и покрай милите благодарности тя вмъкна между другото, че е изтощена от дългия път и възнамерява да заспи веднага, след като се нахрани.

Щом остана отново сама, Ланис лениво си наля чаша вино и седна замислено пред камината. Втренчи се в огъня и позволи на мислите си да се зареят. Спомни си лицето на жената от видението й... знаеше, че я е виждала някъде, а не можеше да си спомни. Присви леко очи срещу пламъците, но колкото и да чакаше, видението не се повтори.

Изпи набързо остатъка от виното, наля си още и остави каната на пода. Страните й се загряха и тя енергично се изправи и отвори прозорците. Хладният въздух нахлу покрай нея в стаята, хлъзна се по кожата на лицето й, а заедно с него я заля и лунната светлина. Отстъпи бързо назад в стаята и бутна каната, която за щастие беше вече празна. “Много са им малки каните.. или само за гости са такива”, усмихна се девойката, а черните й очи проблеснаха. Седна отново на земята, опря гръб в стола и облегна глава назад. Времето бавно се точеше, а шумът ехтящ отдалече не спираше. “Е, айде да не оставям Анара да плаче цяла вечер”, помисли си Лунел, събу бързо обувките си и ги ритна настрани. Обичаше да усеща пода със стъпалата си. Пристъпи към познатата й светлина и се скри в нея.

* * *

Анара обикаляше нервно из покоите си... Предната нощ не можа да мигне, очаквайки Ланис да се завърне, но момичето така и не се появи. През деня умората и напрежението се стовариха отново върху нея, а Елиана пак бе успяла неусетно да я приспи с нейните отвари. Привечер се събуди, но вместо отпочинала, бе по-раздразнена от всякога. Имаше толкова много работа, и се ядосваше, че я третират като болно дете. Наред с това ясно съзнаваше, че й е трудно да мисли трезво и безсилието от това знание допълнително я вбесяваше.

– Жив е – каза усмихнато Лунел.

Дъхът на Анара замря. Усещаше как сърцето й започна да бие силно и й се искаше да извика от радост. Гневът се изпари, а погледът й заискри щастливо. В този миг почти обичаше чернокосото момиче срещу себе си и едва се удържа да не я прегърне. Горещи сълзи избиха в блесналите й очи и се стрелнаха по зачервените страни.

– Видя ли го? – попита с едва удържано вълнение тя.

– Да – кимна Ланис и доволно продължи: – Станал е воевода.

– Станал е какво? – попита изумено Анара.

– Воевода – повтори ясно Лунел наслаждавайки се на изненадата на кралицата. Наследява Бараян, доколкото разбрах. Но повече вести, като се върна.

– Но ти се върна – промълви объркано Анара, все още опитвайки се да възприеме новините.

– За малко – каза спокойно девойката. – Трябва да се върна там, преди да са усетили, че ме няма. Там... са виждали Лунел и не ми се иска да ме разпознаят. Както и да е, исках да Ви донеса новината. Надявам се утре да Ви донеса и вести лично от принца, а може би и от воеводата Ларк.

Тя приседна на рамката на прозореца. Нощният вятър се опита да се заиграе с някава немирна къдрица, изпъзнала се от едната й плитка.

– Видях се с Принц Ти`сейн и му предадох думите Ви. – продължи тя. Анара кимна с леко отнесено изражение, все още потънала в мисли за сина си. Наложи си да се съсредоточи и попита:

– А Арсис?

– Без думи – студено каза Лунел и чертите на лицето й сякаш замръзнаха.

– Какво искаш да кажеш? – попита Анара и над морето от щастие, разливащо се в очите й, премина тревожна сянка.

– Градът е ... мъртъв е слаба дума. Да кажем убит по особено жесток начин. – спокойствието в гласа й когато произнесе тези думи бе студено като лед. Анара потръпна, но изчака Ланис да продължи. – Там има само плъхове, изгорели трупове, зеещи останки на опожарени къщи и миризма на леш.

Тя се изправи и хвърли през рамо поглед към ясното нощно небе.

– Съжалявам, че помрачих радостта Ви, Ваше Величество – каза тя и нетърпеливо стъпи на перваза. – Сега се връщам обратно. Утре вечер ще съм пак в Бодар и ще Ви разкажа по-подробно.

Тя проблесна и се стопи в мрака.

Когато се върна в Огнедъб, веселият шум едва бе започнал да заглъхва. Появи се насред стаята си си погледна тъжно празната, търкаляща се по пода кана. Хвърли няколко цепеници в камината и погледа как се разгоряха. Когато й омръзна, се доближи до леглото, отпусна се тежко по гръб върху него и впери поглед в тавана. “Още една безсънна нощ...”

* * * * *

Усещаха как се концентрира магическа енергия на няколко места около крепостта, но не можеха да направят нищо. Алаир Танх възпираше с всичките си сили заклинанията, насочвани от въздуха към Централната кула. Доколкото познаваха Ти’сейн, той се биеше от там, а противникът му явно искаше да го премахне.

Отдавна не се бяха изправяли срещу толкова опитен магьосник. Използваше магическия потенциал на още поне десетина човека и хвърляше всичко по кулата. Или по-точно по невидимата преграда, която сфинксът продължи да поддържа до края на битката, когато развилнялата се буря помете Ливия и мъжете магьосници с нея.

* * *

Въпреки това Ти’сейн се събуди в мрачно настроение, напълно подходящо за тягосната картина, която се разкри пред очите му. Тежки сиви облаци, останали след бурята, която Черис отпрати към Херцогство Озикс, бяха надвиснали от небето, отломки от крепостните стени се въргаляха в засъхващата кал редом с окървавени и обгорели трупове на хора и птици. Металната решетка, която Морвен бе създала, и победените каменни гиганти запълваха с причудливи форми пробивите в стените. Дворът на крепостта бе разчистен, ранените пренесени в лазарета, а мъртвите отделени в два ъгъла.

Принцът се радваше, че пороят, който ги засипваше, докато избиваха и последните оцелели нападатели, бе продължил на юг. Когато битката приключи, се чувстваше подгизнал, а всичко около него течеше. Сега земята бе поизсъхнала, а влагата и смъртта витаеха във въздуха.

Няколко часа по-късно от кулите на крепостта се издигаше гъст пушек от горящите клади. Така се изпращаха мъртвите по стара тиен’харска традиция и сега горяха загиналите от Отрядите на кръвта, наследници на народа на древната държава. Наемниците погребваха своите другари, но от време на време вдигаха поглед към небето, за да почетат и другите паднали в битка.

Бяха се събрали на покривната площадка на Централната кула. Върху голяма купчина дърва и слама бе положено тялото на Кора. Бяха я намерили на бойното поле сред останалите жертви, а сънародниччките й сами се погрижиха за нея. Младата жрица бе измита и облечена във фини дрехи от рисувана коприна. Дългата и черна коса свободно падаше по раменете й, изглеждащи още по-крехки сега.

Ти’сейн, облечен в траурно тъмночервено като приятеля си, потръпна пред гледката. Жената на кладата не бе изгубила красотата и приликата си с Таис дори и в смъртта си. “Можеше да бъде наистина тя.”, помисли си Принцът и го обзе неясно чувство на тревога и привързаност към нея. Необяснимо и неканено.

Трите жрици стояха близо до кладата и гледаха Кора с посърнали лица. Не криеха тъгата си, нито изтощението и умората, които бяха пренебрегнали, за да подготвят тялото й. От другата страна, Гар и Микас в жълто-червените си роби в огнени оттенъци, протегнаха ръце към сухите съчки и сламата, които лумнаха в пламъци. Огнените езици най-напред погалиха тялото на младата жрица, а след това го погълнаха изцяло, закривайки го от погледа на присъстващите. Килиан и Шестокракия помръднаха неловко, а Б’саен и Дагал наблюдаваха кладата отдалеч. Корвейл, Велиан и Брет също се бяха отдръпнали на почтитено разстояние.

Когато пламъците угаснаха, Ти’сейн стисна окото на Въздуха в дланта си и силни ветрове поеха още топлата пепел. Зарея поглед към хоризонта и промълви тихо:

– Бъди свободна, поеми по вихрите на времето и не се обръщай назад.

Сивена го гледа продължително и преценяващо, докато накрая само кимна и посланичеството на Умбра напусна церемонията.

Почука на вратата на жрицата и бе посрещнат от Щита й, който бързо го въведе в покоите й и ги остави сами. Отново облечен с тъмносиния си халат, Ти’сейн извади от ръкава му бяла роза, обагрена в алено със ситни капчици кръв. Вместо да я подаде на Сивена, Принцът я хвърли на нощното шкафче с думите:

– Не мога да позволя това да се случи още веднъж. Крепостта вече е прекалено уязвима, бъдещето на Тиен’хара е в опасност. Заминавам на юг. – дойде време да се върне в Джендин за експедицията, която планираха със Самра, но не беше необходимо да уведомява жрицата. Не я и излъга, но предпочиташе тя да мисли, че отива в Озикс.

– Никъде няма да ходиш. Хората ти се нуждаят от теб. – каза му тя и се надигна от леглото.

– Тръгвам, Сивена. Именно заради нуждата. Знам какво трябва да направя, а то не е да бездействам в крепостта. Има още много хора, които не могат да изпълнят задачата ми, но ще се погрижат за Тиен’хара и нейните гости.

Жрицата отнво не обърна внимание на думите му, а само повтори:

– Никъде няма да ходиш. – приближи се до него и каза: – НИКЪДЕ...

– Недей. – невъзмутимо й отвърна той. – Щом иначе не можеш да ме спреш…

Сивена усети известна съпротива, слаба преграда, която можеше лесно да преодолее. Но вместо това го придърпа към себе си и прекъсна думите му с продължителна целувка, която го остави без дъх.

– Мога. Поне за малко. – каза тя, докато развързваше връзките на халата му и прокарваше ръка по голите му гърди. Ти’сейн я изпиваше с поглед и наистина отложи заминаването си с няколко часа.

Преди да се разделят, Принцът я целуна за последно и й каза със сериозен, нетърпящ възражения тон:

– Ще те държа отговорна за всичко, което се слуи в столицата, докато ме няма. Не забравяй, че сте само посланичество. И дръж под око Юла. Не искам да развращава младежите в крепостта. – последното го изрече с широка усмивка, която прерасна във весел смях, виждайки гневния израз на лицето й.

Намери Отряда при Лечителките. Берик бе пострадал най-тежко в битката, но раните вече се бяха затворили. Принцът специално бе заръчал тримата да бъдат изцерени възможно най-бързо.

– След няколко часа тръгваме. Чакайте ме в кабинета ми и си носете вещите и оръжието.

Преди някой да е успял да му отговори, Ти’сейн забърза към казармите, където трябваше да е приятелят му. Този път нямаше да изчезне, без да остави вест. Даде последните си нареждания и се качи под знамето на Тиен’хара. Трябваха му още сили преди да замине. А и трябваше да посети кралицата преди това. Остави халатът да се свлче в краката му и с радост усети светлината от звездата, изгряваща в падащата нощ, по голото си тяло.

Сайхе крачеше нервно из стаята си. Графиня Елиана я бе настанила в просторни покои с тежки мебели, покрити с фина дърворезба и дебели килими, застлани от стена до стена. Недоядената й вечеря стоеше на сребърния поднос, който познатата й нискичка прислужница бе донесла по-рано.

От три дни гвардекците на кралицата я следяха постоянно, където и да отидеше в двореца. Не я допускаха до тъмницата, въпреки всичките й усилия и прелъстяващи мечти, които се опитваше да втълпи на стражите. Не можеше и да напусне Бодар. Любезно й го бяха съобщили, когато една сутрин слезе да нагледа ндегето в мрачната конюшна. Искаше да го изведе на разходка и за кратък полет над езерото, за да не се обездвижва в тясното помещение, но стражите при портата кръстосаха пиките си и й казаха, да се върне обратно. Поведе Голямата птица към красиво подредените градини на двореца, но градинарите й се развикаха, че ще развали труда им и да се махала с това чудовище от там.

Тогава можеше да прегази с ндегето цветните лехи с декоративна форма и да отлети от Бодар, но нямаше смисъл. Трябваше да измъкне едно име от Куция, но все още не бе решила как да действа с него, когато Анара й позволеше да го посети отново. Надяваше се, че това ще е скоро, защото и омръзваше да чака – кралицата да се съвземе от трагичната вест и да престане с обърканите си заповеди, Принцът да се появи, за да разговарят, Сим да проговори… И на всичкото отгоре Джони продължаваше да я отбягва много старателно.

Това, което поне успя да направи през трите си дни на бездействие и неофициален плен, бе да научи клюките от слугите. Първият съветник бил много близък с Анара, може би дори му се искало близостта им да прерасне в нещо повече. Не беше неочаквано за магьосницата, но въпреки това я подразни. При други обстоятелства щеше да се съревновава с Анара и сигурно щеше да спечели, но не и в положението, в което се намираше. Ако задържането й означаваше, че съюзът й с Херцога е застрашен, то трябваше да действа много внимателно.

Мислите й отнво се върнаха на поръчението на Озикс – да научи за кого е работел Куция. Спомни си времето, когато той бе личен виночерпец на Озмънд. Как тогава тя се опитваше да прелъсти един влиятелен и привлекателен Магистрат, но вместо в неговото, попадна в леглото на фон Тотенкранц. Тя откри измамата на Сим едва на сутринта, когато отвратена и изненадана го видя под завивките до нея. А той със злобна усмивчица й бе казал:

– Хареса ти, нали котенце?

И тя не можеше да отрече, че не е вярно. Срещаха се още няколко пъти, но “котенцето” бързо се превърна в “кучко”. Искаше да му отмъсти, но не бе необходимо, защото междувременно го разкри като селенийски шпионин.

За миг се замисли, дали, ако сега опиташе да го прелъсти, Сим би се хванал отново. Но той не бе толкова глупав, за да повтори грешката си, а и тя не би си го причинила втори път. Надяваше се Анара да й позволи…

Ти’сейн се загледа с празен поглед в отражението си, сля се с него, докато търсеше с мисъл и светлина. Огледалото, от което се бе появил последния път в Бодар, бе покрито. Развесели го предпазливостта на Анара, която явно не искаше изненадващи посещения в дома си. Потърси друго близко огледало и се сети за Сайхе. Откри я бързо, съвсем наблизо и се появи за миг като отражение, а после от плът и кръв в стаята й.

Магьосницата се бе вглъбила в мислите си. Стоеше неподвижно в средата на стаята, облечена оскъдно със зелени и бели копринени шалове, увити около изваяното й и стегнато тяло.

– Намерих те, както обещах.

Гласът я стресна и прекъсна мислите й. Тя се обърна и я посрещнаха непроницаемите сребристи очи. Явно Принцът се бе появил от някъде и неусетно я бе приближил. Не откъсваше поглед от очите му. Той й отвръщаше със същото и двамата се гледаха в мълчание няколко минути.

– Разкажи ми за Танх. – направо й каза Ти’сейн.

– Защо да ти се доверявам? – отвърна му веднага тя и отстъпи назад. Близостта й му бе приятна, но нея я притесняваше.

– Защото нямаш друг избор, ако искаш да остана и да изслушам въпросите ти след това.

Сайхе се замисли за миг и попита:

– Кажи ми само дали знаеш нещо за него.

Принцът замълча, а въздухът между двамата затрептя. Сякаш от нищото изникна ликът на синехийския магьосник. Познаваше го от портрета му в Академията. Не сдържа изумлението си и ахна.

– Къде си го виждал?

– Ще те отведа при него, ако толкова държиш. Но искам да знам кой е той.

Сайхе заговори за Танх, както и за собствената си история. Същият разказ от палубата на “Червения гларус”, когато Озикс не й бе обърнал много внимание. Но за разлика от него, Ти’сейн слушаше внимателно и накаря поклати глава.

– Интересни подробности от миналото му… Както и от твоето, Сайхе. Какво искаш всъщност? – попита я той.

– Същото, което и ти, Прице. Искам да чуя какво знаеш ти за него. И да ме отведеш при него, както обеща.

Накратко й обясни какво представлява Танх сега, за неразривната му връзка с Алаир и за това, как е окован с магия от умбрийската жрица Ерис. Не спомена нито Пазител, нито някой от камъните, нито мястото, където той е затворен.

– Сфинкс. – замислено отбеляза тя. – Съществата пазачи на Хипопион. Може би все пак не е забравил Синехия… Кога…

Още преди да зададе въпроса си докрай, Ти’сейн я прекъсна:

– Не сега. Зает съм с други неотложни работи.

– Както и аз, междувпрочем. – усмихна му се насреща тя. Трябваше да се овладее, не искаше да му показва колко е важно за нея да открие Танх; въпреки че той най-вероятно вече го бе забелязал.

– Чудесно. – с равен глас й каза той. – Отново ще се срещнем, Сайхе. Лека вечер.

– Довиждане, Ти’сейн. Ще чакам да се появиш отново.

Принцът помръдна леко ъгълчетата на устата си, чувайки последното, но не се обърна. Излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си.

Представи се на първия гвардеец, когото срещна по коридорите и онзи веднага го поведе към покоите на кралицата. Въпреки късния час тя не спеше, приведена над камара документи.

– Простете за неудобния час, Ваше величество. – заговори той, още преди гвардеецът да го е представил.

Анара вдигна уморено глава, махна с ръка, за да ги оставят сами и се загърна с кремавия си копринен халат, прикривайки голите си рамене. Покани го да седне и той с благодарност прие. Все още усещаше натоварването то вчерашната битка.

– Позволете ми още веднъж да изкажа съжалението си за смъртта…

– Не е необходимо, Принце. – усмивка на майчина обич изгря на лицето й. – Синът ме в жив и здрав и на сигурно място.

– Радвам се да го чуя. – след кратка пауза, в която наля вино в две чаши, оставени на масичката до тапицирания стол, в който се бе отпуснал, Ти’сейн продължи. – Поканата ви, донесена от странната вестителка, бе успокоение за мен. След вчерашната битка със смесената войска от силоси и озиксци, Тиен’хара повече от всякога се нуждае от мир по границите си. – подаде едната чаша на Анара и отпи от своята.

– Силоси? На ваша територия? – повтори кралицата, изненадана от чутото. – Раздвижването им е обезпокоително. Нека поговорим за договора, който ми предложихте преди време.

– Слушам ви. – отвърна Ти’сейн и отново отпи от разхлаждащото вино, което го освежи в напредващата топла нощ.

* * * * *

Когато Винс Дорон пристигна в Бодар, камбаните на градските кули биеха тревожно, известявайки кръгъл час, а с него – настъпването на нощта. Той уморено оправи юздите на черната кобила и погледна над покривите на къщите. Замъкът на кралица Анара надвисваше над града във вечерния здрач и кулите имаха цвят на засъхнала кръв.

Деветимата конници яздеха вече 8 дни. Бяха прегазили Версея без да спират и продължиха на Север – гонени от демоните на непознатата земя и призраците на Арсис. Направиха почивка само веднъж, когато на пътя им се появи малко стадо овце и сепнатия им овчар. Две от животните бяха заклани и опечени от хората на Башир, а охраната на Дорон направи същото с овчаря.

Сега пътуването им явно беше завършило. По средата на вечерната улица стояха няколко фигури. Те чакаха с ръце скрити под диплите на плащовете. Винс освободи дръжката на тънкия ятаган и провери самострела в ръкава си. До него се появи Башир и внимателно сложи ръка на рамото му. Бандита изведе коня си отпред на групата и направи бърз знак с ръка. Винс усети как хората от охраната му се напрегнаха, готови да избухнат в буря от стрели и наточена стомана. Мъжете се обърнаха и тръгнаха нагоре по улицата.

– Слезте от конете и ги последвайте, – тихо каза Зерга. – Това са хората на Кривия, – поясни. – Наши хора.

Вървяха по някакакъв лабиринт от криви улички и вътрешни дворове, покрити с боклук и разбити бъчви. Малки кръчми със мазни окадени прозорци и дебели врати, през процепите, на които внимателно ги следяха очи. Винс спря за момент и до него се приближи един от петимата му телохранители. Те изглеждаха еднакво – високи кокалести фигури облечени в нещо като бурки от груба черна вълна с качулки, покриващи главите.

– Милорд, – каза той. Гласът беше като по-млада и мощна версия на Исфериот. Говореше тихо с наведена към Дорон глава. – Тук сме като в капан... стените… нямаме видимост и сме.. тактически неефективни.

Винс погледна напрегнатите рамене. Той се ухили и затвори с ритник една отворена врата, препречваща пътя му.

– Трябва да се научим да… вярваме на новите ни… приятели.

Телохрнителя изръмжа и огледа покривите. Под качулката се мярна сиво, приличащо на конска глава, лице с издължени челюсти.

– Разбира се, милорд.

* * *

Ланис пришпори коня и се отпусна, наслаждавайки се на движението на силните мускули и полета на земята под нея.

Когато видя мъжете на пътеката беше вече късно. Двама от тях я чакаха облегнати на дълги копия, а отстрани на пътя имаше още няколко. С арбалети.

Тя огледа бързо засадата и хвана по-здраво юздите. Не изпитваше никакъв страх. Времето забави ход когато насочи коня между дърветата, настрани от пътя. Тясната просека между буковете, която сигурно водеше към друга пътека. Ланнис се усмихна и се наведе над дългата грива. Ужасено животинче изскочи изпод копитата и се заби в близките храсти.

В този момент се случи нещо странно. Конят под нея някак си промени ход и започна да се накланя. Тя изохка тихо. Тогава земята се завъртя и я халоса с юмрук от трева сухи клонки.

Когато се събуди – сънуваше, че главата й е счупена стомна, а тя се опитва да събере парчетата от пода. Видя, че е завита с меко сиво одеало, което леко миришеше на прах. Таван от опушени стари греди… Бяла гранитна стена отляво... Горкият кон.

– Конят взема кралицата след четири хода, Милорд. – Гласът беше древен и произнасяше думите със странен акцент.

Чу се бълбукане от пълнеща се чаша. Тишина. Някой се прокашля.

– Когато веднъж Падишаха ме покани за…, – продължи гласа.

– Мисля, че нашата гостенка е вече будна Исфериот. Ще продължим по-късно.

Ланис обърна глава към стаята. Бавно, за да не провокира пулсиращата болка. Намираше се в огромна сводеста зала с каменни стени и висок таван. Покрай стените бяха подредени дълги редове с легнали прашни бутилки. Тежки многоръки свещници осветяваха пещерните сводове и под зеленото стъкло трепкаха рубинени отблясъци.

В средата на залата, около дълга маса седяха две мътни фигури. Върху плота имаше наредена шахматна дъска, около която стояха на пост няколко бутилки в различна степен на изпразване. Ланис потърка очи. Висок мъж със загоряло от слънцето лице и проста бяла риза с навити ръкави, седеше облегнат на стола и замислено рошеше сбърчените си вежди с една черна фигура на кон. Неговият противник – прегърбен старец с пергаментова кожа, точно се надигаше от стола си. Той се плъзна през стаята, без дори да погледне към момичето в леглото и напусна, като внимателно затвори вратата след себе си.

Мъжът внимателно постави фигурата върху дъската и погледна Ланис. Погледа му беше замислен. Сякаш пресмяташе нещо на ум. Той погледна лицето, разбърканата й коса и се спусна надолу. Ланис придърпа одеалото.

– Добре ли се чувстваш?, – попита той и наклони глава настрани.

Тя кимна.

– Аз съм Винс, – каза мъжа и се усмихна. Очите му останаха сериозни и замислени. – Изглежда, че ще бъдеш моя гостенка за известно време.

Ланис се надигна бавно и се подпря на лакът.

– Къде съм?, – попита тя.

Гласът й беше дрезгав от съня. Потърка челото си и усети няколко плитки драскотини. Мъжът нарекъл се Винс проследи с поглед ръката й. Бръчката между веждите му стана по-дълбока. Той леко махна с ръка, обхващайки залата.

– Това е моят.. кабинет. – каза той.

Ланис хвана главата си с ръце. Тя вдигна поглед.

– Защо съм тук? Аз.. трябва да се върна в Бодар. – бързо огледа каменните сводове над главите им. – Къде се намираме?

– Намираме се на място, където никой няма да ни пречи да…поговорим. – каза той. – Но затова, после. Предполагам, че си гладна? Той погледна към вратата и остро свирна с пръсти. Рошава глава с вълча физиономия се показа през процепа.

– Ядене! – извика Винс – Носи от всичко! Главата кимна и отново изчезна.

Винс й подаде ръка и й помогна да стане от леглото. Ланис видя, че е облечена в мека роба от синя коприна. Всичките й вещи бяха изчезнали. Тя се замисли кой й беше помогнал с преобличането.

– Вижте, – каза тя, сядайки на масата. – Аз не мога да ви помогна с нищо. Аз.. трябва да се върна в Бодар. – тя го погледна твърдо. – Кралицата на Даная ме очаква. Тя ще изпрати хора да ме намерят.

Мъжът кимна.

– Това е риск, който можем да си позволим, – каза той. – Всъщност ти си тук, защото… така често помагаш на кралицата и познаваш делата на Даная.

В този момент вратата се отвори и двама слуги внесоха подноси отрупани с храна. Студено телешко и топъл бял хляб, златисти парчета пушена сьомга, прясно сметаново масло, лъскави черни змиорки и малки хрупкави мариновани гъбки. Винс се пресегна и извади прашна бутилка вино от рафтовете на стената.

– Аз не мога да ви кажа нищо, – каза Ланис. – Кралицата не ме посвещава в плановете си.

Винс критично огледа етикета на бутилката.

– Резервите на Триумвирата, – каза той. – Преди петстотин години един от лечителите на Падишаха на Неа написва трактат, озаглавен “Граници на болката”. Исфериот е голям негов почитател. Той я погледна за кратко и се зае да отваря бутилката.

– Най-общо писанието разказва за откритието на нашият лечител, че при определено количество болка, човешкият разум се стапя и… престава да съществува. Резерва на рода Ларк.. – допълни той.

След това наля вино в две от чашите и си отчупи парче хляб.

– Ланис, – каза Винс – аз съм чужденец в тези земи. Затова искам някой да ми разкаже за тях. Искам да чуя за кралицата, за воеводите, за лунните хора, за вещиците от Север. Той приближи лицето си близо до нейното. Очите му бяха спокойни и замислени.

– За камъните и техните носители, Ланис. Разкажи ми за тях....

* * * * *

Глава на Lannis

Америл крачеше нервно из мрачните улици на Бодар. Беше развълнуван и едва удържаше лицето си спокойно, под напора на обзелите го притеснения. Беше направил поредната крачка и нямаше връщане назад. “Ако Мориан разбере...”. Представи си как гневът най-после разчупва леденото спокойствие на русокосата хубавица и се ухили доволно в мрака. “Е, поне ще стане по-интересно”.

Стъпките му отекваха по каменната настилка и самотният шум срита тревогите, спотаили се в ума му и те се разхвърчаха като гневни оси. Нямаше доверие на Дорон. Първоначално му се беше видяло лесно да манипулира мрачния корсар, обзет от непреодолимото желание да възстнови владението си над древния Компас. Но сега, когато вече нямаше връщане назад, не беше никак спокоен.

Луната надникна иззад покривите на Бодарския замък и той доволно потопи поглед и сетива в струящата от нея сила. Тя му напомни за Лунел. Когато се свлече от коня се бе уплашил, че падането може да е фатално, но макар и едва доловимо, дишането й го бе успокоило. Бе премахнал набързо лунните украшения, но бе задържал камата от Данил. Оръжието беше прекрасно и се надяваше да има възможността да го върне на тайнствения селенит... по възможност право в сърцето.

Не беше трудно да задържи девойката в безсъзнание, а при първите лунни лъчи я пренесе в Бодар. Когато я предаде на хората на Дорон, тя все още не бе успяла да се съвземе. “Е, тъкмо се разминах с евентуални сцени... но пък Дорон ще може да им се наслади сега”, подсмихна се той, но лицето му отново придоби сериозно изражение. “Доколко може да се разчита на сделка с пират?”, поклати глава Америл и тръгна към кръчмата.

Беше долнопробна пивница и той едва се удържа да не сбърчи гнусливо нос пред мърлявата халба, стоварена тежко пред него от космата, мърлява ръка. Подаде небрежно една сребърна монета и зачака. Не след дълго една наметната фигура се надигна лениво от мястото си и провлачвайки крак се довлече до мястото срещу Америл като безцеремонно се стовари на пейката.

– Лунната се събуди. – промърмори непознатия.

– Добре ли е? – попита Америл.

– Нали не очаквате господарят да се отнесе зле с едно момиче – ухили се нагло мъжът срещу него.

– Очаквам да спази обещанието си. – каза бавно Америл. Хвърли една сребърна монета на непознатия, който ловко я улови и бързо я прибра под наметалото си. Америл се усмихна хладно. – Сам ще те намеря за още новини – каза той, изправи се и напусна кръчмата.

Вечерите в Бодар бяха доста хладни в последните дни и той леко потръпна. Измъкна камата и я повъртя в ръцете си.

“Е, Данил, да видим сега как ще я намериш!”

* * * * *

Глава на Lannis

Анара впери ведро поглед в лицето на Принца. Новините, донесени от Лунел, я бяха заредили с енергия и увереност. Веднага, след като момичето се отправи обратно на Север, тя бе наредила да преместят Тотенкранц от килията в подземията. И за да не обърква госта с непозната обстановка, бе наредила да го настанят отново в стаята с решетките, която бе обитавал по-рано. Трябваше да реши какво да прави с него оттук нататък, а времето не стигаше. “Когато Ланис се върне, ще трябва да я изпратя и до Варгас”, помисли си тя докато надигаше чашата с вино към устните си.

В този момента забеляза как сребристите очи на Ти`сейн се присвиха леко срещу покритото огледало и устните й едва потрепнаха в игрива усмивка. Той улови погледа й и открито се усмихна насреща й.

– Виждам, че суетата не е сред качествата на Данайската кралица – каза Ти`сейн и се облегна удобно назад.

– Човек не винаги има нужда от огледала, за да придобие увереност. А и отраженията могат да бъдат измамни. Но пък се надявам, че любезността и гостоприемството са сред характеристиките на Бодарите и в тази връзка бих казала, че... – тя се поколеба леко и се усмихна, произнасяйки следващата дума – вратите ни са отворени за нашите приятели.

– За мен е чест да бъда включен сред приятелите на Ваше Величество!

– А такъв ли сте? – попита бързо Анара.

Ти`сейн разпери леко длани в страни.

– Нима Данайската Кралица се съмнява в това?

Лицето на Анара стана сериозно и само очите й, вперени в лицето на госта й, искряха с лека усмивка.

– Приятелите на моите приятели... – започна тя и остави думите да попият в тишината. – Сигурно сте чували тази поговорка, принце... На Даная й трябва мир. А с тези безредици по границите сякаш все по-трудно става опазването му. Не е тайна, че бурните промени в Херцогство Озикс не ми допадат. За момента херцогът е във Варгас, но доколкото зная, не се е отказал от завръщането си в Озикс. Моето желание е приятелите ми да уредят отношенията си по... най-добрият за Даная начин – усмихна се тя щастливо. – За момента мога да приема, че Херцог Озикс е склонен да признае Тиен`хара, доколкото успее да върне поне част от владенията си. Останалото оставям на Вас. Предвид последните събития, съм склонна да допусна, че един спокоен и мирен Озикс би бил по-подходящ съсед за новата държава. – Тя млъкна и взе чашата в ръце. Загледа се замислено в искрящото на светлините на свещите тъмночервено вино. Отпи и отново впери блесналите си очи в Ти`сейн. – Мирният договор ще Ви чака тук, Принце. Но искам действително да има мир.

* * *

“Амо... гаден предател такъв!”... каза си тя и очите й проблеснаха. Всичко се бе развило толкова бързо, че не бе сигурна дали действително го бе усетила или спомените й се смесват и я объркват.

В този миг си даде сметка, че се е втренчила ядосано в лицето на непознатия, и по веселия блясък, промъкнал се в сериозните му очи, й стана ясно, че гневът й го забавлява. Отдръпна се рязко назад, взе чашата с вино и хвърли бърз поглед на шахматната дъска.

– Интересна ли ти е тази игра? – попита със слаб интерес тя и разсеяно грабна някаква фигурка.

– Много – отвърна кратко Винс. – Но не за шах искам да говорим сега... или поне не за този.

Тя остави фигурката на мястото й и се облегна назад.

– Така и не научих как се играе, честно казано. – сподели му с полуотнесен тон тя. – Един разказвач се опита да ме научи, но .... твърде хаотично играя.... когато играя изобщо. – надигна чашата към устните си и се огледа наоколо. “Стени, бутилки, свещи... и този човек”. Очите й отново се спряха за миг на лицето на Винс, след което погледът й потъна във виното.

– Това за болката не ми прозвуча никак хубаво – довери тя с лека тревога на питието си.

Дорон се усмихна широко към нея:

– Е, това беше просто опит за ... светски разговор... за литература. Мисля, че показах, че съм готов да заместя предложената литературна беседа с разговор по няколко други теми.

“Докъде ли стига търпението му?”, мислеше си в това време Ланис и продължаваше да изучава вътрешността на чашата си. Погледът й бе привлечен от движението на ръката му. Беше взел в ръка една фигурка и внимателно и почти нежно я въртеше между пръстите си. Наблюдава го крадешком, до момента, в който той с почти мигновено движение я прекърши и остави парчетата настрана. Ръцете й потрепнаха и част от виното плисна на земята. Тя се изправи с привидна небрежност, допълни си чашата и направи няколко крачки наоколо. Студенината на камъните под босите й стъпала я успокояваше донякъде. Отиде до леглото, заметна се добре със завивката си и седна на земята на привидно безопасно разстояние от Дорон.

– Какво точно искаш да знаеш и колко време имам, за да... си събера спомените? – попита накрая тя.

* * * * *

Глава на Tais

Пристигнаха в Терновион късно вечерта на втория ден, след като напуснаха стана на тиенхарската войска. Бяха препускали през по-голямата част от пътя и настанявайки се в първия по-приличен хан в комитската столица, двамата с Ян усетиха умората върху плещите си. Поне времето се бе оправило. През последния ден преди да достигнат Терновион слънцето разкъса облаците. Топлината не бе достатъчна, за да се чувстват като през август, но успя да ги изсуши и улесни пътуването им. Решиха да се представят на другия ден, за да имат време да разберат последните слухове в града, заради които Ян, въпреки умората, се наложи да пообиколи няколко от по-пълните кръчми.

Върна се към полунощ. Новините, които бе успял да събере, макар и оскъдни, бяха обнадеждаващи – убиецът на стария комит бе някой си Ахим Готир – публично екзекутиран на площада за радост на тълпата. Поне Каверън бе жив, но как е бил оневинен и защо не се бе върнал с войската, която е предвождал, за тях бе загадка.

Когато се събуди на другият ден лъчите на северното слънце топло я милваха. Остави им се няколко мига, блажено отпусната на твърдото легло, след което се надигна и затършува из дрехите, които си бе позволила да вземе със себе си.

Огледа се критично в малкото огледало, което рядко изваждаше от багажа си. Бе избрала копринена рокля с цвета на планинско езеро и с богати шевици, обкичени с малки перлички, вталена с недълъг шлейф и дълбоко деколтирана. Косата й бе небрежно вдигната, откриваща дългата й шия и чифт перлени обеци. Усмихна се одобрително на отражението си и забърза към Ян, настанен в съседната на нейната стая, с намерение да го смъмри за излежаването му. Отвори със замах вратата и влетя вътре. Ян обърна към нея глава, усмихвайки се на изненадата й, закопча колана, на който висеше излъсканата ножница на мечът му:

– Виждам, че сте готова за височайша визита, Херцогиньо?

Таис се окопити и му се усмихна в отговор, подавайки грациозно ръката си:

– За мен ще бъде удоволствие да ме придружите, Милорд.

Ян се наведе и леко целуна пръстите. Погледите им се срещнаха и избухнаха в смях.

– Е, да вървим тогава!

Стражата ги гледаше със зяпнала уста, неоткъсвайки очи от нея.

– Предайте на господарят си, че племенницата на данайската кралица херцогиня Кларис дьо Мертьой и граф Ян Силвърсуорд, молят да бъдат приети!

Стражът примигна при споменаването на всяка от титлите, след което отривисто отдаде чест и хукна към вътрешността на замъка. Кларис не успя да прикрие усмивката си. Денят обещаваше да бъде забавен.

Бяха приети в сравнително просторна зала, в чийто най-отдалечен край на издигнат подиум стърчаха креслото на комита и неговата съпруга. Същите седяха на тях достопочтено пазени от двама стражи. От двете страни на залата по колоните на стените бяха окачени множество родови гербове. „Вероятно на васалните воеводства”, Таис любопитно ги заоглежда, поспирайки пред някои от тях, приближавайки височайшата двойка. „Съжалявам, комите, но няма да ти доставя удоволствието да демонстрираш превъзходство...” Ян наблюдаваше внимателно поведението й и следеше с периферното си зрение реакцията на северняка. „Нащрек е”, отбеляза наум Таис, достигайки подиума и обръщайки се към владетелят с най-ослепителната си усмивка.

– Комит Терсавен, предполагам, – огледа се – сякаш има други в залата...

– Херцогиньо, на какво дължим това височайшо посещение? – сухо отговори мъжът срещу нея.

– Ооо, грешите, милорд, ако мислите, че сме тук на официална визита... – огледа се за кресло и когато не откри такова смръщи вежди – Официалностите са така отегчителни... Не мислите ли, графе?

– Но разбира се, херцогиньо.

Таис го дари с усмивка и насочи вниманието си към жената на комита.

– Нима не предпочитате да се насладим на прекрасния ден навън, вместо да отдаваме почит, несъмнено заслужена, на предци и съмишленици? – жената на комита изглеждаше разколебана, свенливо поглеждайки към съпругът си. Таис премести погледа си към него с подкупваща усмивка. – Чаша чай в приятна компания е неоценимо по-добро начало на деня, съгласете се.

Вече и двете жени в залата го гледаха настойчиво, а на Ян му идеше да прихне от нелепата вътрешна борба, която се водеше у северния владетел. Все пак беше обречен – кимна, а Таис доволно възторжено плесна с ръце, което разсмя съпругата на комита и успя да предизвика усмивка на суровото лице на владетеля.

Чаят бе сервиран с топли кифлички на верандата, гледаща към площада на града. Четиримата се бяха настанили удобно около малката масичка и напрежението сякаи се бе стопило. Таис чуруликаше, удивлявайки се на прекрасната гледка, на удивителният августовски ден, на красивата изработка на чашите и качествата на ароматната напитка. Жената на комита искрено се забавляваше, а последният се усмихваше блажено, доволно отпуснат, вмъквайки от време на време по някоя реплика. Дори Ян бе забравил тревогите си, унесен в женското дърдорене. Остър поглед от Таис го върна към действителността.

– И все пак, херцогиньо, едва ли сте тръгнали безцелно из нашите земи в края на лятото? – комитът не забрави да върне любезно темата.

– Прав сте, разбира се, простете че съвсем се отнесох и пропуснах да ви отговоря... Търся една своя приятелка и силно се надявам да е била ваша гостенка – графиня Перска, Лукреция Перска?

Празните погледи на височайшата двойка й даде да разбере, че или Ерис не е минавала през Терновион, или не е използвала титлата си, за да се представи.

– Съжаляваме, херцогиньо, макар напоследък домът ни да е благословен с гости, вашата приятелка не сме имали удоволствието да посрещнем – комитската жена искрено съжаляваше.

– Но можем да попитаме жриците дали не са я срещали при пристигането си – вметна комитът и Таис видя лекото колебание, изписано на лицето на жена му.

– Жрици? Искате да кажете истински жрици на Умбра?? – очите й заблестяха въодушевено – По стечение на обстоятелствата съм родена в Умбра, но никога не съм виждала истински жрици. Милорд, моля ви, обещайте да ми покажете поне една! Не можете да ми откажете! – гласът й бе така настойчиво-умолителен, че комитът се засмя.

– Имам по-добра идея... Тази вечер ще останете да вечеряте с нас с Дихва и умбрийските посланички... Не, не приемаме отказ, нали мила? – съпругата му смотолеви набързо едно „разбира се”. Таис не можеше да не отбележи внезапно стихналия ентусиазъм щом разговорът се насочи към умбрийските жриците.

– Колко очарователно! Вие сте безкрайно мил с нас! – обърна се към Ян с умело изигран лек укор в гласа, – Графе, казвах ви, че трябва да наемем стаи в някой по-близък до замъка хан...

– За нас ще бъде удоволствие да бъдете наши гости в крепостта – побърза да ги покани комитската жена. Съпругат й я погледна изненадано, а тя продължи – Имаме достатъчно свободни стаи, а и не бихме оставили такива знатни гости да нощуват в града.

Комитът кимна одобрително, но Таис остана с усещането, че владетелката на Терновион просто искаше да ги държи под око. Независимо от това, поканата бе това, което бе целяла, затова любезно я прие, благодари за чая и помоли графът да я придружи в разходката й по забележителностите на града.

* * * * *

Глава на Jaar

– Това иска и Тиен’хара, кралице. Мир и съвместно съжителство. Въпреки някои различия, странности или древни традиции. – Ти’сейн отпи за последен път и се изправи. – Благодаря ви за приятната вечер. – кимна към нея той, без въобще да се съобрази, че времето от деня вече бе нощ. – Надявам се след наближаващото ми посещение във Варгас, да се срещнем отново.

Приближи се до огледалото, отметна завеските настрана и се обърна към Анара с весела усмивка на лицето:

– И не забравяйте, че човек никога не знае, през коя врата ще се появи приятел.

Чу смехът на кралицата, докато се сливаше с отражението си, за което бе сигурен, че не е измамно. Или не по-измамно от действителността, от плътта и от кръвта. “И от Светлината.”, допълни се сам той, вече появявайки се в крепостта.

Берик го посрещна с думите:

– Чудя се, дали ще свикнем с това ти появяване и изчезване.

А Морвен го допълни:

– И с това чакане. Защо винаги трябва да чакаме мъжете.

– Как ли пък не. – отвърна й Берик със сумтене.

Ти’сейн не им отговори, а се обърна към Шестокракия с привидно отчаяно изражение:

– Винаги ли са такива?

– Общо взето. – поклати печално глава той, след което и двамата се разхилиха, докато Берик и Морвен ги гледаха намусено.

Принцът отиде до един шкаф и извади богато резбована дървена кутия. Вътре бе приготвил едни от най-хубавите тиен’харски вина, които искаше да подари на раджа Самра, надявайки се той да ги одобри и да започне търговия с Джендин. Свободните търговци щяха да посредничат.

Кинжалите бяха в ръкавите му, а Окото на въздуха в малката кесия на колана му. Взе си и вързоп с леки дрехи от лен и коприна, подходящи за жегите в Джендин. При предишното си посещение бе прекарал повечето времем гол под чаршафите, възстановявайки се от тежките си рани, но въпреки това добре помнеше знойните и жежки слънчеви дни.

Нощта преваляше и вече започваше да се отнася в мислите си. Тръсна глава, за да ги прогони и да се върне в настоящето.

– Вече знаете как… – направи кратка пауза, при което те се втренчиха в него. – пътуваме. Надявам се този път няма да е нужно да ви държа за ръката.

– Не разбира се! – озъби се насреща му Морвен.

– Защо пък да се разбира? – повдигна рамене Берик. – Не ми е приятна мисълта да чупя огледала с тялото си. Но щом ни плащат за това, ще се хвърляме с главата напред почти в стената.

Докато мрънкаше, тримата се подредиха плътно зад Принца, загледан замислено в отражението на голямото стенно огледало.

– И все пак не е ли нужен физически допир? – попита с тревожна нотка в гласа Шестокракия.

Морвен го изгледа с многозначителен поглед, а Ти’сейн каза;

– Едва ли.

Което не подейства много успокояващо на Отряда, но нямаха време да се замислят допълнително над думите му, защото Принцът вече бе изчезнал и те с вик се хвърлиха срещу огледалото.

Трясъкът на счупен кристал съпроводи появяването им в преддверието на покоите на раджата на Джендин. Ти’сейн предвидливо се бе отръпнал и Отрядът се приземи в краката му. На Морвен й идеше да го изрита здраво, но се сдържа, отчасти заради обстановката, която бързо привлече вниманието й.

Покрай стените бяха разположени ниски миднери, покрити с изобилие от възглавници с различни размери, форма и цвят. Пред тях имаше ниски масички от ковано желязо, а няколко дървени паравана с изящна дърворезба във флорални мотиви довършваха необичайната смесица от мебели и багри, която въпреки всичко беше някак стилна.

И празната рамка, в която до скоро бе стояло огледалото от фин и скъп кристал.

– Явно огледалата са стоки за еднодневно ползване в Тиен’хара. – развеселен каза Шестокракия, надигайки се от посипания с кристални парчета под.

– Вече не сме в Тиен’хара. Това е Джендин, град-държава в средна Неа.

Преди да му зададат въпросите, които се въртяха в главите им, в стаята нахлуха двама стражи, въоръжени с къси копия, но щом видяха Ти’сейн и леко проблясващите му в мрака очи, се поклониха и го поздравиха:

– Добре дошъл отново, Принце. Да ви приготвят ли покои?

– Не, ще подремнем, ако не представлява проблем. И без това остават няколко часа до изгрев.

– Както предпочитате. – казаха те и си излязоха.

– Самра добре се е погрижил за спокойния си сън. Не вярвах, че е възможно такова изолиране. – Принцът сочеше към тежката вътрешна врата, която водеше към спалнята на раджата. – А сега е по-добре да поспим, защото се надявам, че утре сутрин потегляме.

– Ооо, пак ли? – Морвен не бе никак доволна. – Къде ще ходим този път? Може би в столицата на Умбра? Или още по-зле – в Силосия?

Принцът вече се изтягаше на един от миндерите, намествайки се по-удобно върху възглавниците и й отговори:

– Не. Тръгваме през пустинята. На камили.

* * *

Харесваше й допира на мекия дебел килим, който усещаше под стъпалата си, но знаеше, че навън я чакат само голите и неравни на някои места каменни плочи на коридорите. Обу кожените си снадали, тъмнозелени и за поред път се зачуди откъде ги бе изнамерила графинята. Вързопът й с дрехи го забрави в Даная, но винаги лесно намираше нови одежди. Обикновено широки шалове или дори парчета фин плат й вършеха чудесна работа. А и синята й премяна със златните медальончета и халкички все още й бе под ръка.

Излезе от стаята си и се заспуска към кухните. Зачуди се защо не се намериха гвардейци, които да я последват. “Още по-добре.”, реши тя и продължи скитанията си из коридорите.

Когато стигна до кухните, там вече се бяха събрали готвачки и роякът им помощнички, които месеха тесто за закуски и хляб. Помоли да я упътят към избата, взимайки пътьом хартиено пакетче с бадеми, което откри в един отворен склад. Преди да достигне входа към хладните мазета, където се съхраняваха огромните бъчви с отвратителното първокласно вино и пенливото пиво, Сайхе се озова в помещението, където държаха другите видове алкохол.

Разтършува се във големите долапи и се усмихна доволна, когато откри това, което търсеше, сред разноообразието от бутилки, стомни, стъкленици и дамджани. Искаше да отбележи напредъка в своето търсене, са отпразнува успеха си след всичките тези изгубени години.

Разклати стъкленицата и шишето, загледа се в почти еднаквите прозрачнооранжеви течности, които се плискаха като огнени реки и тръгна обратно към покоите си.

По пътя срещна двама гвардейци, които си приказваха на висок глас.

– Веднъж в тъмницата, после в подземието, после пак в килията, сега пак да сме го преместили в подземието.

– След като принц Аркип веднъж бил умрял, пък после се оказа, че е жив… Май не трябва да се изненадваме за някакъв си затворник. Или гост, зависи как го погледнеш. – изхили се гвардеецът.

– Пък и що за помпозно име е това – фон Тотенкранц. Никак не изглежда като благородник.

Двамата се бяха задълбочили в разговора си и не забелязаха магьосницата, преди тя да ги доближи, скривайки двете бутилки в една голяма бяла порцеланова ваза. Зае предизвикателна поза, погледна ги дръзко в очите и със загатната усмивка им заговори:

– Надявам се да ми простите, но неволно чух част от разговора ви. Аз… Срещали сме се преди със Сим, затворникът, за когото говорехте. Изигра ми лоша шега, възползвайки се от ситуацията тогава и сега искам да му го върна. – Приближи се до единия гвардеец, наклони леко глава и го погали по лицето. Той пристъпи неловко от крак на крак, а магьосницата го попита: – Нали не бихте отказали на една млада и беззащитна жена като мен да си позволи това сладко отмъщение.

– Ами… – запъна се той. – Не знам доколко…

– О, хайде, миличък, не бъди коравосърдечен. – мразеше да се държи чак толкова глупаво, но не искаше да пропуска възможността.

Гвардеецът жадно оглеждаше тялото й, което зелено-белите й одежди щедро разкриваха. Отдавна разбра, че може да бъде много убедителна, а традиционното облекло на Синехия много й помагаше в това отношение. Другарят му също не откъсваше поглед от нея и след кратко съзерцание на размисъл, двамата я поведоха към тъмницата. Тя им пошепна тихо и ги помоли за малко съдействие.

Отвориха вратата на килията и вътре нахлу мъждивата светлина от факлите. Сим се изправи и тъкмо се канеше да подхвърли някоя язвителна забележка, когато на фона на оранжевеещата светлина се очерта силуета на Сайхе. Тя присътпи бавно и заговори:

– Не знам дали фон Тотенкранц има предсмъртно желание, но аз искам да го видя преди смъртта му. Оставете ни. – каза тя и още докато вратата на килията се затваряше, тя махна с ръка и червеникаво сияние освети непрогледния мрак.

– Мръсница. – озъби се насреща й Куция. – Какво искаш?

– Стига, Сим. Нека поне в последните минути от живота ти се държиш възпитано. Не искам да те помня циничен и злобен.

– Аз пък не искам въобще да те помня, малка… – все пак смекчи малко тона си и преглътна последната дума.

– След малко няма и да ти се налага. – усмихна му се Сайхе. – Име. Искам само едно име. – каза му тя и се приближи до него, слагайки пръст на устните му. Той хвана ръката й и я дръпна рязко настрана. Магьосницата не му обърна внимание и продължи тихо: – Име, Сим, име. Чуя ли го, може и да уредя малко време за размисъл и по-лека смърт след това. Кралица Анара е бясна, но женската красота е по-силна от заповедите.

– Самонадеяна кучка! – отново й викна той. – Чак толкова ниско ли ще се принизиш?

Сайхе се дръпна от него и заговори със сериозен тон:

– Разбирам, че ти е трудно да се примириш с мисълта. Смъртта е плашеща, наистина. Горкият…

– Остави съчувствието си за друг. – гласът му сякаш бе по-унил от преди малко. – Запомни добре това име: Мориан. А сега се махай. – тросна й се той накрая и се обърна с гръб към нея.

Отвори вратата, угаси магическото сияние и каза на гвардейците:

– Можете да го отведете. Сигурна съм, че ще се радва да бъде настанен в предишните си покои.

– Какво…?! – възкликна Куция, но Сайхе вече бързаше по стълбите. Искаше й се да му се изсмее в лицето, но всъщност вече го бе сторила с измамата си. Ругатните му заглъхваха зад нея, а тя поразтегли шаловете по тялото си. По гърба й пропълзяха неприятни тръпки, нямащи нищо общо със студа. Като последействие от престоя й в килията на виночерпеца…

Мина по същия коридор, където бе срещнала двамата гвардейци и си прибра бутилките, останали непокътнати в голямата ваза. Бе успяла и в това си начинание, но желанието й да празнува се бе изпарило. Обикаляше безцелно из двореца, когато мина покрай покоите на кралицата. Вътре бе още светло и й се стори, че чува гласове.

Повече нищо не я задържаше в Бодар. На следващата сутрин щеше да отлети с ндегето, независимо дали има позволението на Анара. Но не искаше да отежнява ситуацията, затова почука на вратата.

– Влез. – чу се от вътре и магьосницата пристъпи в стаята.

“Един приятел си отива. Друг идва. При това през вратата. Но дали са приятели наистина?”, зачуди се кралицата.

– Сайхе, радвам се да те видя. Исках да поговорим, наистина, но този късен час.

– Разбирам, Ваше величество. Простете, че се натрапвам, но през изминалите дни не се чувствах добре дошла в този дворец. А и вече свърших това, за което бях дошла. – Не можа да сдържи усмивката си и продължи: – Позволих си известна волност със Сим фон Тотенкранц и научих всичко, което бе необходимо.

– Моля да ме извиниш, Сайхе. Напоследък тук бе доста напрегнато и някои случки се оказаха просто неприятно объркване. Свободна си да останеш или да си тръгнеш.

– Думите ви ме радват. Още сутринта заминавам, взимайки животното, което в последно време така притеснява вашите коняри. – тя се усмихна отново и смени темата: – Чух, че синът ви е жив. Надявам се няма да имате нищо против да пием за негово здраве, както и за съюза ви с Херцог Озикс и вашите успехи.

– Както и твоите, съдейки по думите ти. – ведрината не напускаше лицето на Анара. – Опасявам се, че виното свърши. Ще повикам…

– Не е необходимо. – каза й магьосницата, приближавайки се до малкото писалище. Видя две ниски сребърни чаши, в които бяха сложени нови, неизползвани пера. Изсипа ги на бюрото и напълни чашите с развни количества течност от бутилката и стъкленицата. Подаде едната на кралицата и поясни: – Това традиционно питие по далечните места, откъдето идвам.

Анара пое чашата и с интерес надзърна в нея. През това време Сайхе отвори пакетчето с ядките и го остави между двете. Кралицата отпи голяма глътка и едва не се задави.

– Има огнен вкус. – изхъхри тя, опитвайки да си поеме дъх. – И аромат на бадеми. Някак тайнствено питие.

Магьосницата се засмя и обясни:

– По традиция се пие през нощта.

Двете поприказваха още малко, а на сутринта Сайхе отлетя с ндегето обратно към Варгас.

* * *

Одобрителни възгласи се чуха из залата, които заглушиха мърморенето на недоволните. Озгар печелеше все повече поддръжници, къде с измама, къде с подкупи, а неудобните премахваше.

Озвира, Водач на гилдията на Ханджийките, си помисли: “Отново се изтъкна като спасителят на деня. Трябва незабавно да уведомя Херцог Озикс за раздвижването и за ситуацията в Съвета на Деветимата след избирането на нови трима Върховни магистрати днес.”

* * * * *

Прислужницата влезе и с тихи стъпки започна да шета из стаята. Хвърли бърз поглед към кралицата, видя недокоснатия поднос със закуската, оставен по-рано до леглото на кралицата. Поклати недоволно глава, безшумно го вдигна от земята и излезе от покоите.

Слънцето започна бавно да се спуска по ясното небе, а Анара Бодар още спеше. Лицето й бе усмихнато, а разрошените къдрици хвърляха меки сенки по заруменелите й страните. Изведнъж усмивката й стана по-широка и тя бавно отвори очи. Сънливите й зелени ириси щасливо проблеснаха и тя се протегна лениво. Обърна се на другата страна и се порадва на сладките мигове преди реалността на будния ден да я застигне и да й се наложи да стане и да я посрещне.

След десетина минути се размърда отново, изправи се и пъхна босите си крака в меки пантофи. Наметна се с халата, оставен край леглото и повика прислугата. Докато пиеше топлото, ароматно кафе прехвърляше в ума си събитията от последната нощ.

Час по-късно излезе да се разходи край езерото. Спокойните води искряха под ярките лъчи на слънцето. Всички цветове наоколо й изглеждаха по-наситени и по-живи, докато крачеше с лекота по извитите алеи в парка. Седна в любимата си мраморна беседка и зачака Джони. Бе предала да го извикат в градината.

Кейдж се появи с уверена походка по чакълената алея, виеща се сред пъстротата от зелена трева и ярки цветя.

– Радвам се да те видя така сияеща, Анара – каза ведро той и се разположи близо до нея.

– Лунел се появи за малко снощи и каза, че е видяла Кип.

Сякаш беше събрала светлината на слънчевия ден в себе си. Щастието караше лицето й да сияе. “Най-после отново жената, която познавам”, усмихна се топло насреща й Джони.

– Новината вече се разнесе из замъка. Надявам се скоро да достигне всички опечалени. – каза той. – Ланис къде е?

– Върна се в Триумвирата. Каза, че трябва да почака за писма от Кип и Ларк до сутринта и да я очаквам тук довечера.

Лицето на Джони леко се смръщи.

– Няма от какво да се притесняваш, тази вечер ще бъде тук. – Анара взе успокоително ръката му между дланите си.

– Не знаеш какъв талант има да се забърква в неприятности това момиче! – промърмори той.

– Хайде стига! – засмя се Анара. – Какво толкова може да й се случи! – пусна ръката му и се изправи. Лек вятър разроши свободно пуснатите й къдрици. – Трябва да поговорим за по-важни неща, Джонатан. – каза тя сериозно и се обърна към него. – Говорих с Ти`сейн тази нощ.

– Тук ли беше – попита с внезапен изблик на интерес Джони.

– Бе така любезен да се отзове на поканата ми. – млъкна, изчаквайки някаква реакция от Джони, но той продължаваше да я гледа, без да казва нищо. – Казах му, че ще призная Тиен`хара, ако се споразумеят с Озикс.

При споменаването на Херцог Озикс погледът на Джони стана по-замислен.

– Мислиш ли, че Озикс все още е готов да отстъпи за Тиен`хара?

– Това е най-доброто, което може да направи и той го знае. – Анара звучеше уверено. Приседна на мраморната маса в центъра на беседката срещу Джони. – Знае, че подкрепата на Даная е важна за него. Знаеш го Джони, говорихме за това, преди да се отправиш на север. Ако Озмънд се споразумее с Ти`сейн, има големи шансове да си върне половината територии. Ще има подкрепата на Даная и на Тиен`хара.

– Така е.. но сега ме притесняват приказките на Тотенкранц – каза след минута мълчание Джони. Смехът на кралицата звънна в упойващата тишина на слънчевия следобед.

– Джони, та ти си този, който твърди, че не може да му се има доверие.

– Но ти му вярваш – с напрегнат глас полу-попита той. Лицето й стана сериозно.

– Нямам му доверие – каза бавно тя. – Но все пак, думите му за Аркип се оказаха верни. Въпросът е доколко са верни останалите му твърдения. Няма нищо по-измамно от смесицата от лъжи и истина.

– Какво ще правиш сега? – попита Джони и се облегна бавно назад.

– Лейди Сайхе вероятно вече е заминала към Варгас на гърба на онова странно пиле. Засега не й казах нищо. Сами ще трябва да проверим историята на Тотенкранц. Но не мога да си представя Озмънд да заговорничи срещу мен. Мисля да използвам Ланис, когато се върне. Не съм решила още как.

– А Сим?

– Преместих го отново при по-лек режим и мисля да говоря с него днес. – засмя се тя. – Ще може да се движи наоколо. Но очаквам да се погрижиш да е под наблюдение и ще може да напусне пределите на Бодар само след като получи позволение от мен за това. А когато Ланис се появи, гледай да я държиш настрана от него.

Той кимна леко. Погледът му се плъзна към езерото. Водата сякаш го зовеше. Усети хладния камък до сърцето си и се усмихна, когато силата му плъзна из него.

– Желаете ли разходка из езерото, Ваше Величество – обърна се той към Анара. – Мисля, че това ще бъде идеалната обстановка, за да Ви разкажа за ... писмото от Драгън.