Сенки на Север – VIII част

Сенки на Север – VIII част

Цял следобед обикаля по пазари и дюкянчета – искаше да поддържа имиджа на разглезна и впечатлителна аристократка, за да приспи бдителността на комита. Набързо успя да се сдобие с традиционна за севера рокля, макар да настоя плата да е от фина коприна, както и няколко дребни бижута. След поредния магазин Ян предпочете блазнещата глъчка на първата попаднала му кръчма и я остави да пазарува сама.

Излизаше от леко странична пряка на една от главните улици на града, където успя да договори добра цена за чифт седефени обеци – подарък за комитската жена, когато една ръка я сграбчи здраво през кръста, а друга, държаща парче плат се насочи към лицето й. За момент сякаш времето забави хода си. Денят бе върнал жизнеността й и реакцията й бе светкавична – отпусна се на придържащата я ръка на нападателя и се завъртя по протежението й, избягвайки с това по-коварната друга ръка. Лявата й ръка са стрелна към косите й и камата безпощадно потъна в плътта на човека зад нея. Чу женски вик и разбра, че нападателят й е жена. Не й трябваше много време, за да познае силоската в леко раздалечените очи и овално лице, след което погледът й затърси другарчето й. Навреме. Другата нападателка вече връхлиташе върху й и Таис успя с едно движение само да измъкне камата и описвайки полукръг почти да разпори втората нападателка. По улицата не се виждаха хора, затова набързо претърси труповете. Писмо, написано на писменността на силосите, кесия жълтици, малък пръстен с масивен камък, малка стъкленица със зеленикава течност, плътно запушена и медальоните на силосите-воини. Пъхна ги набързо в торбата си и побърза да свърне към главната улица. Забръза към кръчмата, където бе оставила Ян и почти насила го изведе сред дюдюканията на останалите посетители. Ян я зяпаше объркан, като очите му се задържаха на разбърканата й коса. Таис лаконично просъска с угаснал поглед:

– Силоси!

Чертите на лицета на щита се стегнаха. Очите му зашариха по тълпата на площадчето, а ръката му неволно заопипва дръжката на меча.

– Връщаме се при комита – и изпреварвайки думите й добави – Аз ще отида сам за багажа ни в хана... В замъка няма да са така дръзки... надявам се... – погледна я напрегнато – Пооправи си косите и махни тези висящи воалчета по ръкавите – целите са в кръв...

Таис мълчаливо го послуша и двамата забързаха към замъка на комита.

– Нямах търпение да получа одобрение и съвет за новите си покупки, които направих за вечерта, а за това графът само щеше да ни досажда – намигна съзаклятнически Таис, обяснявайки отпращането на спътника си.

– Много мило от Ваша страна за оказваното ми доверие – комитската жена сведе поглед със задоволство, докато изкачваха стъпалата към спалните помещения.

Дочуха слизащи стъпки и двете жени едва не се сблъскаха със слизащата Гиса, придружавана от млада, непозната за Таис, жрица. Съветничката замръзна, познавайки първожрицата в жената, облечена в пищно данайско облекло пред себе си. Таис успя да остави разсейната усмивка на лицето си, непоказвайки с нищо, че е разпознала жрицата. Жената на комита сконфузно се извини, поколеба се за момент, а после забързано ги запредставя една на друга. Гиса остана сериозна, със замислен поглед върху Таис, когато последната, преливаща от ентусиазъм, предложи да ги придружат до новопредоставените й покой в замъка. Преди жената на комита да преодолее стъписването си и да измисли извинение за гостуващите жрици, Гиса любезно прие поканата. Продължиха по недългия коридор, където през две врати до стълбището се повещаваше стаята й. В съседство с нея бе предвидената стаята за графа, както херцогинята бе помолила с недомлъвки, карайки жената на комита да се изчерви. Таис влезе със замах и застана на прозореца, възклицавайки за прекрасната гледка, която се разкриваше към скалистите планини на запад, облени в светлината на залязващото слънце. Изчака младата жрица да затвори врътата зад гърба си. За няколко мига в стаята настана осезаема тишина. Таис се обърна, а от блестящата й усмивка нямаше и следа.

– Какво е положението, Съветник? – погледът й срещна този на Гиса, която не трепна. Смайването на Дихва я бе накарало да онемее.

– Неспокойно. Комитът още не се е закрепил на владетелският стол. Васалните му воеводи го признаха, като такъв повече по силата на навика и традициите, отколкото поради някаква убеденост в правата и качествата му на водач, а и разчитат на военната му подкрепа срещу надигащия се запад. Както старият, така и новият комит имат подкрепата на Тиен’хара, включително и военната такава. – замълча за момент, а после продължи, внимателно подбирайки думите си – Генерал Каверън е оневинен и до дни ще бъде съвсем възстановен от треската си... Съветът вече е уведомен за новата му... служба. Какво те води на север, Първа?

Споменаването на титлата й наложи комитската жена да потърси веднага къде да поседне. Таис не й обърна внимание и отминавайки въпроса на Гиса, попита:

– Ерис да е минавала оттук?

Съветничката кимна и лицето й стана мрачно.

– Напуснала е Терновион в деня на убийството на комита, така внезапно, както е и пристигнала. Бе пратила вест на Съвета за Каверън. По неговите думи е поела към западните порти на града. Тя... следваше нишката на Водата...

– Водата? Възможно ли е? Никой не знае къде е загубено Окото на Водата...

Гиса повдигна рамене – бе съгласна с Таис, но щом Ерис го твърдеше, коя бе тя, че да се съмнява. Знаеше отдавна за връзката й с камъните и вече не се впечатляваше толкова, когато събитията касаеха Ерис.

– Още нещо необичайно да се е случило? – Таис наблегна на „необичайно”, надявайки се Гиса вече да е тръгнала по следите на силосите.

Възрастната жрица се поколеба.

– Ерис е била с щит.

Таис я гледаше, както се гледа някой не с ума си и отчетливо каза:

– Сигурно има някаква грешка... Ерис няма щит.

– Знаем, но е факт, че е представила някого за такъв и имаме основание да подозираме, че въпросното лице е замесено в убийството на комита, а може би е и самият убиец...

– Но как? Защо? – Таис изглеждаше объркана – не това бе очаквала като новина.

Гиса изглеждаше сякаш искаше да знае същото.

– Каверън се е срещнал с него. Поне имаме описанието и името му, което разбира се, може да не е истинското... представил се е като някой си Вал де Гривярд...

– Сим... – гласът на Дихва, макар и тих, прикова вниманието към нея – Тя го нарече Сим... Не успях да й се представя – прибраха се по стаите си... Исках да я оставя да си почине, щяхме да имаме достатъчно време да разговаряме... Не подозирах, че ще пожелае да си тръгне преди изгрев, а и събитията от онзи ден... но тя го наричаше Сим, в това съм сигурна...

– Любопитно... – Таис се замисли. Нещо й напомняше това име, но какво. „Сенки от миналото...”, тръсна глава и се обърна към Гиса.

– Явно не сте забелязали силосите в Терновион?

– Силоси?? – Гиса бе зяпнала от учудване.

– В Терновион? – Дихва вече звучеше ужасена.

– Да, днес имах „удоволствието” лично да се запозная с две от тях... – Таис им разказа накратко за нападението, докато вадеше трофеите, с които я бяха сдобили тихите.

Гиса се зачете в писмото, а лицето й ставаше все по-мрачно. Подаде го мълчаливо на Таис.

– Плъзнали са навсякъде... Нареждане на Майката... Дори в Умбра не ще бъдеш в безопасност...

Таис прокара разсеян поглед по редовете.

– Вече бях в Умбра – и без да се впуска в обяснения на въпросителния поглед на съветничката, продължи – Но не мога да напусна севера засега. Не и преди да съм открила Ерис.

Дихва любопитно разглеждаше пръстена срещу вече оскъдната слънчева светлина. Камъкът бе обагрен в алено.

– Някъде съм виждала такъв... А и тези знаци значат нещо, сигурна съм.

Таис се приближи и протегна ръка към пръстена.

– Странно... Мога да се закълна, че кристала бе прозрачен, когато го взех...

Тропота от прекатурената масичка до вратата ги стресна и трите жени видяха свляклата се в несвяст млада жрица. По чиста случайност, от отворената стъкленица със зелената течност, която намери у една от силоските се бе отляло съвсем малко върху пода, а самата стъкленица стоеше изправена в ръката на припадналата жрица.Запушалката се въргаляше на пода. Таис грабна, оставената до каната с вода и легена, кръпа, покри с нея устата и носа си и бързо затвори стъкленицата със запушалката. Дихва отвори широко вратата, за да отнесе течението лекия, но остър аромат, който се разнесе из стаята. Таис благодари на силния северен вятър. Тя хвърли кърпата върху разлятото на пода, попи го и я изхвърли през прозореца. Гиса се приближи разтревожена до младата жрица.

– Глупаво момиче! – потърси пулсът й, след което потърси с поглед Дихва – Ще се оправи, но със сигурност ще проспи вечерята... Трябва да намерим помощ, за да я пренесем в стаята й.

Дихва кимна и напусна стаята. Върна се след броени минути с двама от щитовете. Единият взе на ръце спящата и двамата без да продумат тръгнаха да я занесат към отредената й стая. Таис се обърна към Гиса:

– Ще се видим на вечеря, Съветник. Разбира се, ще вечеряш с херцогинята, но след вечерята трябва да поговоря с Каверън.

– Така да бъде, Първа.

* * * * *

Глава на Lannis

Сребриста светкавица разкъса здрача и се заби с глух шум в мишената. Данил отпусна лъка и с бавни стъпки прекоси моравата. С рязък жест издърпа стрелата и се загледа мрачно в бледо сияещото острие. Сянката на птица премина тихо над него и се загуби към маслинените дървета. Сякаш в просъница чуваше шума на вълните, разбиващи се в Рам – огромна скала, вдадена в морето край графство Рамиел. Теченията край скалата бяха опасни и немалко кораби бяха съкрушени в гибелната й прегръдка.

Данил се отърси от унеса си, обърна се и се отправи към замъка. Анел го чакаше в коридора. Когато Данил откри младежа преди една година го привлече веднага за свой личен прислужник и се зае да го обучава. Младия селенит притежаваше добри магически умения и любознателност, благодарение на които напредваше бързо, но господарят му все още избягваше да го използва в плановете си. Беше едва на седемнадесет години, с грубовати черти на лицето и умни кафяви очи. Данил му се усмихна и му подаде лъка и стрелите.

– Излизам. Може и да се върна след ден-два. – каза той и без повече обяснения се обърна и излезе отново навън.

Усети разочарованието на Анел. Младежът все по-често проявяваше нетърпение и желание да го придружи в лунните му разходки, но Данил все още не желаеше да го излага на риск.

Навлезе сред парка около замъка и скоро се загуби сред призрачните лъчи, пробили короните на дърветата. Луната растеше и силата й крепнеше, но заедно с нея го достигна и неясно усещане за тревога.

Когато стигна до Бодарския замък, се отправи към стаята на Ланис, решен да изчака там завръщането й. Както и очакваше стаята бе пуста. Тъкмо се отпусна на дивана и усети нещо познато. Лицето му се извърна към голямото легло, насред което сияеше сребриста фиба за коса. Беше закачена на сгънат лист хартия и когато се приближи, видя името си, изписано отгоре. Поколеба се, махна фибата и разгърна бележката.

“Прекрасна кама, Данил! Но се опасявам, че Лунел може да се нарани с нея, затова се погрижих това да не се случи. За мен ще е удоволствие да ти я върна. Камата имам предвид. Не се и съмнявам, че знаеш как да ме намериш.

Повъртя замислено фибата между пръстите си. Очертанията й сякаш се размиха и тя се стопи в мрака. Прибра бележката в джоба си и се доближи до прозореца. Черните му зеници унесено се отправиха към нарастващата луна и сякаш станаха още по-големи. Месечината пое с готовност и лекота тревогата му и в душата му остана само хладно, празно спокойствие. След малко стаята също опустя.

* * *

Америл седеше край езерото и чакаше. Беше уверен, че Данил ще се появи, но времето се хлъзваше напред към новия ден, а тайнственият заместник на Селиал все още не идваше. “Страхливец!”, помисли си презрително Америл и метна ядно един камък в езерото. В този миг го усети, пръстите му се свиха около камата и той извърна бавно глава. Алеята зад него беше пуста.

– Къде е тя, Америл? – прозвуча равният глас на Данил до него.

Разочарованието от това, че се е оставил да го измамят толкова лесно се смеси с първия полъх на паниката. Луната над тях сякаш се забавляваше.

– Няма ли да ми благодариш за камата? – попита, едва поемайки си дъх той.

– Стига глупости, Америл, какво си направил с Ланис?

– Нищо лошо, надявам се – опита се да се засмее, но натискът върху гърлото му се засили. – В приятна компания е. Чувал ли си за древните, Данил? – не вярваше, че пръстите на Данил могат да станат по-студени, а още по-малко, че ще успее да усети изстудяването им. Кръвта, избила под острието на камата изглеждаше черна. Кожата му засия, но усети как Данил блокира опита му да се измъкне. Почувства безкрайния хлад, който се излъчваше от него.

– Знаеш ли какво те дели от смъртта, Америл? – думите звучаха спокойно и отнесено.

– Нищо – процеди Америл. – Познато ми е усещането, когато Тя изпива почти всяка мисъл от ума ти и да забиеш ножа изглежда толкова просто, колкото и да дишаш.

– Така ли беше, когато уби Селиал?

– Не – засмя се Америл – беше посред бял ден, така че можах да се насладя напълно на удоволствието. – пукнатината в самообладанието на Данил беше едва доловима, но му бе достатъчно, за да се измъкне. Появи се миг по-късно на няколко метра от него. Вдигна ръка към врата си и се загледа в почернялата от кръв длан. Опита се да се разгледа мъжа, стоящ край езерото, но различаваше само силуета му.

– И какво сега, заради мъртвите пропусна да се погрижиш за живите? – с кротка усмивка отбеляза Америл. – Но знаеш ли, май ме застига сантиментално настроение. Може и да размисля и да ти кажа как да я намериш. Ще ти оставя вест в стаята й, като реша.

Изчезна и Данил остана сам край езерото. Усещаше се чужд на себе си. Погледна към нощното небе и се опита да се откъсне от прегръдката на луната, но силата й сякаш се бе впила в него и поглъщаше жадно всяка емоция, вливайки насреща от студената си мощ във вените му. Месечината се оглеждаше в дълбоките му черни очи и той с мъка откъсна поглед от небесния свод. Погледна оръжието в ръцете си и понечи да го измие във водите на езерото. Застина така с поглед вперен в тънкото острие. “Какво пък, може и да се получи”, помисли си той и се изправи. Няколко фини лунни нишки погалиха окървавеното оръжие, вплетоха се около него и скоро кръвта леко засия. Постепенно сиянието й се засили, смеси се със светлината на лунните лъчи и бавно попи в камата. Лека усмивка плъзна по лицето на Данил и чертите му бледо се откроиха в мрака. Прибра внимателно оръжието. “Дали ще можеш да се скриеш сега от мен, Америл?”

* * * * *

Глава на Andras

Слънцето бавно залязваше иззад далечните обли баири, когато кервана пристигна при останките на някогашния Триъгълник, върху които сега усилено се издигаха нови стени.

– Не се шегува тоя Ларк...

– Халид да го порази нечестивеца, целия храм е срутил!

– Я кажи, ти виждал ли си храма, преди...преустройството му?

– Не госпожо, ако не бяхте вие, аз по тия земи не бих стъпил никога. Само заради вас съм тук.

– Кажи го заради кесията. Разпрегни тия животни и ме остави да видя какво е станало тука.

– Амааа...ние, навън ли ще нощуваме?

– Да виждаш хан наоколо?

– Амааа, чухте какво говориха онези. От както са го срутили тука ставали странни неща.

– Именно за това оставаме! Приготви огъня, докато някой таласъм не ти отхапал носа!

Коломан се засуети за секунда, след това прецени че не е много благоразумно да противоречи на 'шантавата магьосница', както само и единствено на ум се осмеляваше да нарича Алзира, и отиде да разпрегне мулетата.

Елфата се запъти към градежа, оглеждайки се за някой наоколо. Работниците отдавна се бяха оттеглили да спят в едно импровизирано селце на половин час път от храма, така че наоколо нямаше жива душа, освен тримата пешаци, които пазеха местните жители да не крадат от струпаните купчини дялан камък. Алзира вдигна качулката на наметалото си, за да се препази от излишни въпроси и пристъпи до една сравнително зпазена стена, върху която още не беше издигнато нищо.

– Хей, жено, какво правиш там?

Магьосницата си помисли дали да не използва нещо дребно ,за да прогони любопитния страж, но се отказа и реши вместо това да провери до колко силни са суеверията му.

– Жено, на теб говоря!

Алзира се направи че не го чува и продължи да разглежда стената, придавайки изкуствена, дори театрална отвеяност на движенията си. Войникът срещу нея се смути, свали брадвата от гърба си и викна трети път, след което почака още няколко секунди за отговор и отстъпи обратно при другарите си.

– Да, тук или действително има нещо, или някой добре е наплашил тия хора. Ще проверим и това... – елфата се усмихна и се приготви да разгледа миналото на порутените камъни, когато в същия момент една фигура на конник се подаде от изток – Това място става неочаквано пренаселено за обитавана от духове развалина...

* * * * *

Глава на B. Delvig

– Да започнем... – Дорон си избра една по-едра змиорка – ..с Кейдж. Той я пречупи на две. – Джонатан Кейдж...

Погледна към Ланис за момент.

Бледите страни на момичето горяха. В погледа и бързо проблясна нещо и изчезна. "Жертвоготовност", помисли Дорон, "Явно това е въпроса от който се е бояла"

Ланнис подгъна одеялото около себе си и погледна някъде над лявото му рамо.

– Аз не знам много за Джонатан Кеидж, започна тя. – Той е главнокомандващ войските на Даная. Не го срещам често в двореца. Той..общува главно с Нейно Величество...

Тя спря и го погледна.

Винс се усмихна леко и впи зъби в бялото месо. Хвърли останалото върху чинията и изтри ръцете си в голяма бяла кърпа.

– А камъкът които носи?, попита той и цъкна с език

– О той носи много бижута!, надигна се Ланис – Сапфири, рубини... Има много красив златен пръстен. Носи го винаги на лявата си ръка.

Тя се усмихна и отпи от чашата си.

Винс я изгледа дълго предъвквайки змиорката.

– На лявата?, – попита той

– Аха.. – отвърна Ланнис и пак отпи. Тя направи кръгче с пръсти за да покаже колко е голям рубина.

"...Мога разбира се да я дам на Исфериот" – помисли си Винс. Той си представи високите студени фигури с дълги твърди лапи. Като краката на богомолка.... И тя щеше да разкаже всичко. Това което знаеше и това което бе забравила че знае. Дори това което не знаеше че знае...Те щяха да се погрижат... В хладна каменна стая с улеи на пода.

Той погледна босите крака които се подаваха изпод одеялото като уплашени котета. Очите на Ланис се движеха по пода съчинявайки бързо новата лъжа.

"По дяволите!", помисли Дорон. Вече му беше все едно...Камъни..Интриги..

"Всички ние сме крале, магьосници, войни, поети..." Думите на един стар бард. "Предатели, страхливци", допълни го пирата на ум.

Винс Дорон беше убивал, грабил и отвличал през целия си живот. Беше си изградил име на твърд, безкомпромисен и безпощаден командир. Командирите които не бяха такива отдавна лежаха на дъното на океана. Той стана от масата и седна със скръстени крака пред Ланис.

Момичето сграбчи края на одеялото. Кокалчетата на пръстите и побеляха. Винс се вгледа в лицето и. Наклони глава настрани и бавно повдигна деликатната брадичка...

...Веднъж в горите на Синехия, бяха настигнали сърна със счупен от арбалетна стрела крак. Сърната просто лежеше и ги гледаше....

Винс оправи едната и плитка и я сложи да легне върху рамото.

– Върви си. – каза той. – Охраната ще те изведе и ще ти върне вещите. Навън е топла лунна нощ... Сигурен съм че ще успееш да се прибереш.

* * *

Сянката отстъпи и се сви в ъгъла.

Винс свали рапирата с въздишка и я остави напряко на масата. Той седна и леко потропа с пръсти по дървото. След това обгърна с пръсти полу-празната бутлика с вино и с мощен замах я пръсна в стената. Вратата на залата се открехна и рошавата глава се появи отново. Човекът успя да я захлопне навреме, преди следващата бутилка да се разбие в нея. По дървото потекоха вадички червено вино.

* * *

– Селенита е тук и иска да ви види Господарю. – каза той.

Винс кимна

Америл пристъпи в залата с леки крачки и хвърли бърз презрителен поглед върху стъклата по пода. Беше облечен в роба с цвят на седеф.

– Къде е тя?! – попита той със студен равен глас. Въпросът беше чисто условен, той вече знаеше всичко.

Винс премести една пешка върху дъската. Получаваше се чудесна ос към полето на белия цар..Ако я нямаше счупената фигура на кон.

– Пуснах я да си ходи. – каза той.

Погледите им се срещнаха за няколко мига.

Селенита изпусна въздуха от гърдите си с рязко свистене.

– Дорон! Продажен невежа! – изсъска той. – Знаеш ли с какви сили си играеш?! Съдбата на Даная...

Той се приближи и удари по масата с отворена длан. Пръстите му леко трепереха.

– Ние имахме уговорка Дорон! Ти ме предаде!

Пирата кимна замислено. Той гледаше дъската.

В очите на Америл имаше синкави пламъчета. Ноздрите на красивия му нос се свиваха и разширяваха.

– С теб е свършено! – каза той с нисък глас. – Ще те смачкам като....

Винс леко се наведе, изтегли от ботуша си тънка като игла кама и с плавно движение я заби в ръката на Америл. Магьосника изпищя и се хвана за дръжката опитвайки се да освободи разкъсаната плът. Острието беше потънало в дървото като клин.

Дорон се надигна и почти нежно положи ръка върху главата на селенита. После се наведе към ухото му.

– Скучно ми е с теб Америл. – прошепна той. – Отивам да се поразходя.

След това прекоси залата и с широк замах разтвори вратата... По коридора, като гигантски сиви паяци се носеха четирима от телохранителите с извадени ятагани.

Винс ги изгледа за момент и кимна към залата.

– Пооправете там. – каза той. И изхвърлете боклука...

* * * * *

Ларк изпрати с поглед знамената на последния воевода.

Гласеше писмото, изпратено, утвърдено и подпечатано с печати, а най-накипрен – на воеводата Аркип.

Без намек за неподчинение, но и без намек за подчинение.

Следваше протяжен списък имена и родова принадлежност, сред която особено пищно се кипреше данайският принц.

Отново печати и символи.

Последното изречение бе изписано особено натъртено, чак перото бе задрало пергамента.

И още подписи, и още печати...

* * *

Воеводата Ларк се усмихна пресамодоволно. Бе добавил кратка, телеграфна вест, та и не само я бе добавил, но и се бе погрижил да стигне по буревестник преди официалната.

Отказа се да праща вест на Сим още преди дни, разтревожен от несвързаните му думи. Ситуацията на юг оставаше неясна, но предпочете – този път наистина – да разпусне войската и да ожъне набъбналите си земи. Хората поне не бяха недоволни, дори облекчени. Не екзекутира и Тан, нито опозори рода му – просто го посъветва да отстъпи мястото си в полза на сина си – отявлен старовремец, към чиято подкрепа се стремеше открай време. Не му отказа. Широко разгласи плана си да даде на стареца собственото си имение, но без земи, в израз на почит – макар и малко недоразбрана от простолюдието – поне доколкото разруши западното крило. Заплануваните двеста къщи от новата столица вече издигаха снага по последните данни. Вер се готвеше да се премести. Ако не го лъжеха, то зимеска щеше да станува край Триъгълника. Инак – щяха да падат глави...

* * *

Огледа мястото с известна печал. Пожарът, който сам бе запалил, се разгаряше бавно, но опустошително – чуваше виковете на агония. Малко съжали, че не бяха приели първоначалното му предложение, но това щеше да остане чужд проблем. Обърна коня бавно и загърби преждевременността. Чуваше почти осезаемо зова, който отдавна чакаше.

Фигурите едва се бяха разместили.

Конят изцвили тихо. Потупа го леко по врата – не му бе сега времето. Неорганизираното се бе организирало по самосебе си и дойде време да свали образа, който повтори, преди да се изтощи напълно. Този, който бе казал, че терца спатии не печели два пъти, трябваше да пробва чисто червено тесте.

Сим се усмихна сам на себе си и придоби образа на прост безименен вестоносец, колкото да профучи покрай северно-бодарския пост. Полетата се откриха пред взора му...

* * * * *