Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Отвътре „Сен Лазар" приличаше на вся-ка друга гара в Европа - зейнала пеще­ра, осеяна с обичайните заподозрени -бездомници с надписи от парчета картон, тайфи студен­ти с помътнели от умора очи, които дремеха върху сама­рите си, групички носачи в сини гащеризони, .които пу­шеха.

Софи вдигна поглед към огромното табло за заминава­щите влакове. Черно-белите табели се превъртаха. Кога­то спряха, най-горният ред гласеше: „Lyon-Locale-03:06."

- Ще ми се да заминаваше по-скоро, но Лион ще свър­ши работа - въздъхна Софи.

„По-скоро ли?" Професорът си погледна часовника. Беше 02:59. Влакът потегляше след седем минути, а още не си бяха купили билети.

Софи го поведе към гишето и каза:

- Купи два билета с кредитната си карта.

- Нали кредитните карти могат да се проследяват...

- Точно така.

Той реши да престане да се опитва да изпреварва ми­сълта й, купи два билета за Лион и й ги подаде.

Софи закрачи към пероните. Прозвуча сигнал и пови­каха пътниците за Лион. Пред тях имаше шестнадесет коловоза. В далечината надясно на трети перон влакът за Лион надуваше свирката си и се готвеше да потегли* ала Софи вече беше хванала Лангдън под ръка и го воде-

ше точно в обратната посока. Двамата бързо прекосиха едно странично фоайе, минаха покрай някакво нощно кафене и накрая излязоха на тиха уличка от западната страна на гарата.

Отпред чакаше самотно такси.

Шофьорът видя Софи и превключи светлините.

Тя скочи на задната седалка и Робърт я последва.

Докато колата се отдалечаваше от гарата, Софи изва­ди двата билета и ги скъса.

Лангдън въздъхна. „Седемдесет долара на вятъра."

Едва когато автомобилът набра скорост и се насочи на север по Рю дьо Клиши, професорът си каза, че наистина са избягали. През десния прозорец виждаше Монмартър и красивия купол на Сакре Кьор. Гледката бе нарушена от проблясък на полицейска лампа, която профуча пок­рай тях в срещуположната посока.

Лангдън и Софи се приведоха, докато сирената не заг­лъхна.

Софи беше казала на шофьора просто да кара на запад извън града и по решително стиснатите й устни Робърт виждаше, че се опитва да определи следващия им ход.

Той отново разгледа ключа, като го вдигна близо до очите си в опит да установи дали няма знаци, които да показват къде е произведен. На пресекливата светлина на уличните лампи не успя да открие нищо друго освен герба на Ордена.

- Няма никаква логика - накрая заяви Лангдън.

- В кое?

- В това дядо ти да си направи толкова много труд, за да ти предаде ключа и да не ти обясни какво да правиш с него.

- Съгласна съм.

- Сигурна ли си, че не е написал нищо друго върху гърба на картината?

- Претърсих навсякъде. Нямаше нищо друго. Само този ключ зад картината. Видях герба, пъхнах ключа в джоба си и после избягахме.

Лангдън се намръщи и се вторачи в ключа. Нищо. Вдигна го към носа си и каза:

- Мисля, че ключът съвсем скоро е бил почистен.

- Защо?

- Моля?

-Какво?

- Моля? Не много. Бързах. Лангдън се обърна към нея.

- Ултравиолетовото фенерче още ли е в теб?

Софи бръкна в джоба си и извади фенерчето. Амери­канецът го взе, включи го и насочи лъча към ключето.

Повърхността мигновено засия в лилаво. Имаше бук­ви. Бяха надраскани набързо, ала се четяха.

- Е, ясно е откъде се е взела миризмата на спирт -усмихна се Лангдън.

Софи се взираше в лилавия надпис и не вярваше на

очите си.

Рю Хаксо 24

„Адрес! Дядо ми е написал адрес!"

- Къде е това? - попита Робърт.

Софи нямаше представа. Тя се наведе напред и раз­вълнувано попита шофьора:

- Connaissez-vous la Rue Haxo?*

Шофьорът се замисли за миг, после отговори, че ми­навала близо до футболния стадион в западните предгра­дия на Париж. Тя го помоли незабавно да ги закара там.

- Най-бързият път е през Bois de Boulogne** - пре­дупреди я таксиметровият шофьор. - Съгласна ли сте?
* Знаете ли къде е Рю Хаксо? (фр.). - Б. пр. ** Вулонския лес (фр.)- ^_ Б. пр.
Софи се намръщи. Не се сещаше за по-скандален път, ала тази нощ не можеше да си позволи да е придирчива.

- Карайте. - „Можем да смаем американеца."

Тя отново сведе очи към ключа и се зачуди какво ли ще намерят на Рю Хаксо 24. „Черква? Някакъв щаб на Ордена?",

Спомни си тайния ритуал, който преди десет години беше видяла в избата, и тежко въздъхна.

- Имаме да обсъждаме много неща, Робърт. - Млада­та жена замълча за миг и го погледна. - Но първо искам да ми разкажеш всичко, каквото знаеш, за Ордена на Сион.

36.

Безу Фаш кипеше от гняв, докато паза-чът Груар обясняваше как Софи и Ланг­дън са го обезоръжили. „Защо просто не стреля през скапаната картина?"

- Господин капитан? - Лейтенант Коле дотича при тях от командния пункт. - Току-що научих, господин капитан. Намерили са колата на агент Нево.

- Стигнала ли е до посолството?

- Не. До гарата. Купили са два билета. Влакът тъкмо e потеглил.

Фаш даде знак на Груар, че е свободен, и поведе Коле към близката ниша.

- Закъде пътуват? - тихо попита той.

- За Лион.

- Сигурно е заблуда. - Фаш въздъхна. В главата му се оформяше план. - Добре, предупредете на следващата гара, нека за всеки случай претърсят влака. Оставете колата й където си е и пратете цивилни да я наблюдават. Може да се върне. - Съмняваше се, че Софи Нево ще "направи нещо толкова дръзко, но тази нощ тя вече вед­нъж го беше надхитрила. - Претърсете улиците около гарата, може да са избягали пеш. Оттам тръгват ли авто­буси?

- Не и в този час. Само таксита.

- Добре. Разпитайте шофьорите. Проверете дали не са видели нещо. После се свържете с диспечерната в такси­метровата компания и дайте описанията им. Аз ще се обадя в Интерпол.

Коле се изненада.

- Нима ще ги обявите за издирване?

На Фаш не му се искаше да се посрамва така, ала не виждаше друг избор.

„Трябва бързо да затворим мрежата, при това здра­во."'

Най - важен бе първият час след бягството. През това време действията на бегълците бяха предвидими. Те ви­наги правеха едно и също. „Пътуване. Убежище. Пари в брой." Светата троица. Интерпол притежаваше властта да елиминира и трите само за едно мигване на окото. Международната организация можеше да прати по фак­са снимките на Лангдън и Софи на парижките пътничес­ки власти, хотели и банки и да не им остави никакви шансове - нито да напуснат града, нито да си осигурят скривалище, нито да изтеглят пари, без да ги познаят. Обикновено бегълците изпадаха в паника на улицата и извършваха нещо глупаво. Открадваха кола. Ограбваха магазин. В отчаянието си използваха банкова карта. Как­вато и грешка да допускаха, те бързо издаваха местона­хождението си.

- Само Лангдън, нали? - попита Коле. - Няма да обявите Софи Нево за издирване. Тя е наша агентка.

- Естествено, че ще я^-обявя за издирване! - изсумтя Фаш. - Каква полза да обявявам за издирване Лангдън, ако тя може да върши цялата му черна работа? Възнаме­рявам да предам на Интерпол цялото служебно досие на Нево - приятели, роднини, лични контакти, всеки, към когото може да се обърне за помощ. Не знам какво си мисли, че прави, обаче това ще й струва много повече от службата!

- На телефона ли да остана, или да тръгна с нашите хора?

- Вървете с хората ни. Идете на гарата и координи­райте действията. Имате картбланш, но не правете нищо, без да се посъветвате с мен.

- Слушам. - Коле тичешком се отдалечи.

Фаш стоеше като вцепенен. През прозореца се вижда­ше* светещата стъклена пирамида, чието отражение се вълнуваше в басейните. „Изплъзнаха ми се през пръсти­те." Той си наложи да се отпусне.

Дори опитен оперативен работник нямаше да издър­жи на натиска, който щеше да им окаже Интерпол.

„Криптоложка и даскал?"

Нямаше да издържат до сутринта.

37.

Гъсто залесеният парк, известен като Булонския лес, бе наричан по много на­чини, но потомствените парижани го зна­еха като „Градината на земните радости". Макар да зву­чеше ласкателно, този епитет изразяваше тъкмо обратт ния смисъл: всеки, който беше виждал прочутата еднои­менна картина на Бош, разбираше шегата. Също като парка, картината бе мрачна, чистилище за извратени и фетишисти. Нощем лъкатушните алеи се изпълваха със стотици тела за продан, земни радости, задоволяващи най-съкровените неизказани желания - мъжки, женски и всичко помежду им.

Докато Лангдън подреждаше мислите си, за да разка­же на Софи за Ордена на Сион, таксито влезе през зале­сения вход на парка и се насочи на запад по настланата с павета улица. Професорът не можеше да се съсредоточи, тъй като нощните обитатели на гората вече се появяваха от сенките и демонстрираха стоката си под блясъка на фаровете. Пред тях две голи до кръста тийнейджърки ги стрелнаха с изпепеляващи погледи. Зад момичетата обил­но намазан с масло чернокож мъж по прашки се завъртя и се надупи. До него пищна блондинка повдигна мини-жупа си, за да покаже, че всъщност не е жена.

„Господи!" Лангдън се извърна и дълбоко си пое дъх.

- Разкажи ми за Ордена на Сион - повтори Софи.

Той кимна. Чудеше се откъде да започне. Историята на братството обхващаше повече от хиляда години...

удивителна хроника за тайни, изнудване, предателства и дори жестоки мъчения в ръцете на някой разгневен папа. Робърт не можеше да си представи по-нелеп фон за исто­рията, която се готвеше да разкаже.

- Орденът на Сион е основан в Ерусалим през хиляда деветдесет и девета година от френския крал Жофроа дьо Буйон непосредствено след като превзел града - каза той.

Приковала поглед в него, Софи кимна.

- Твърди се, че крал Жофроа притежавал велика тай­на - тайна, която родът му пазел още от времето на Хрис­та. Тъй като се боял, че тайната му може да се изгуби, когато той умре, крал Жофроа основал тайно братство -Ордена на Сион - и го натоварил да съхранява тайната, като я предава от поколение на поколение. - Лангдън замълча за миг. - През годините, прекарани в Еруса­лим, Орденът научил за тайни документи, заровени под развалините на Иродовия храм, който бил построен вър­ху руините на Соломоновия храм. Вярвало се, че тези документи потвърждават могъщата тайна на Жофроа и са толкова важни, че Църквата няма да се спре пред нищо, за да се сдобие с тях.

На лицето на Софи се изписа скептично изражение.

- Орденът се заклел да изрови тези документи изпод развалините на храма и завинаги да ги пази, за да не позволи тайната да умре. За тази цел братството създало военна организация, група от деветима рицари, нарече­на Орден на нищите рицари на Христа и Соломоновия храм. - Професорът отново направи пауза. - По-извест­ни като рицарите тамплиери.

Софи го погледна изненадано.

Лангдън бе чел достатъчно лекции за тамплиерите, за да знае, че почти всички на света са чували за тях, поне повърхностно. За учените тамплиерската история предс­тавляваше несигурен свят, в който фактите, легендите и заблудите бяха дотолкова преплетени, че извличането на чистата истина се смяташе за почти невъзможно. Той се колебаеше дори само да споменава за тамплиерите в лек­циите си, защото това неизбежно водеше до канонада от сложни въпроси, свързани с всевъзможни теории за за­говори.

- Казваш, че орденът на тамплиерите бил основан от Ордена на Сион, за да намерят някакви тайни докумен­ти, така ли? Мислех, че е създаден, за да защитава Све­тите земи.

- Масова заблуда. Идеята за закрила на поклонници­те само скривала истинската цел на тамплиерите, а имен­но да изровят документите от руините на Храма.

- И намерили ли са ги? Лангдън се усмихна.

- Никой не знае със сигурност, обаче всички учени са единодушни за едно: рицарите са открили нещо сред раз­валините... нещо, което ги направило невъобразимо бо­гати и могъщи.

Той набързо изложи общоприетите научни факти от историята на тамплиерите, според която по време на Вто­рия кръстоносен поход в светите земи рицарите се пред­ставили пред крал Балдуин II като закрилници на хрис­тиянските поклонници по пътищата. Въпреки че не по­лучавали заплащане и били положили обет за бедност, тамплиерите поискали от краля разрешение да се засе­лят в конюшните под развалините на Храма. Крал Бал­дуин , изпълнил молбата им и рицарите намерили подс­лон в разрушената сграда. '

Странният им избор, поясни Лангдън, съвсем не бил случаен. Рицарите вярвали, че документите, които тър­сел Орденът, са заровени дълбоко под руините - под светая светих, свещеното помещение, което се вярвало, че е обитавано от самия Бог. Буквално самият център на ев­рейската вяра. В продължение на почти цяло десетиле­тие деветимата тамплиери живели в развалините и в пълна тайна копали в здравата скала.

Софи вдигна поглед.

- Нали каза, че открили нещо?

- Със сигурност - потвърди Робърт и обясни, че им били нужни девет години, ала накрая рицарите намери­ли каквото търсели. Те изнесли съкровището от Храма и заминали за Европа, където, сякаш за миг станали неве­роятно могъщи. Никой не бил сигурен дали тамплиери­те са изнудвали Църквата, или тя просто се опитала да купи мълчанието на ордена, но папа Инокентий II неза-

бавно издал безпрецедентна була, която осигурявала на рицарите безгранична власт и ги обявявала за „закон сами по себе си" - самоуправляваща се войска, независима от крале и прелати. Получил картбланш от Църквата, ор­денът започнал да расте с изумителна бързина, и по чис­леност, и по политическа сила, придобивайки огромни владения в десетки страни. Рицарите давали кредити на банкрутирали крале и взимали лихва, с което положили основите на съвременното банкерство и още повече уве­личили богатството и влиянието ей. До началото на XIV век папската була помогнала на тамплиерите да придо­бият прекалено голяма власт и папа Климент V решил, че трябва да направи нещо. Действайки заедно с френс­кия крал Филип IV, Светият отец замислил хитроумно скроен план, за да смаже ордена и да заграби съкрови­щата му. И главно да си присвои тайните, с които рица­рите можели да изнудват Църквата. С военна маневра, достойна за ЦРУ, папа Климент тайно разпратил запеча­тани писма, която хората му из цяла Европа трябвало едновременно да разпечатат в петък, 13 октомври 1307 година. Призори на 13 октомври документите били отво­рени и ужасяващото им съдържание било прочетено. В писмото си Климент твърдял, че му се явил Бог и го предупредил, че рицарите тамплиери са еретици, винов­ни в сатанизъм, хомосексуализъм, оскверняване на кръс­та, содомия и други богохулни злодеяния. Господ му наредил да пречисти света, като залови всички рицари и ги измъчва, докато не изповядат греховете си. Макиаве-листката операция на папата била изпълнена с абсолют­на прецизност. В този ден били арестувани безброй рица­ри, подложили ги на безмилостни мъчения и накрая ги изгорили на клада като еретици. Отражения на тази тра­гедия все още могат да се открият в съвременната култу­ра т петък тринадесети все още се смята за нещастна дата.

Софи го гледаше объркано.

- Нима рицарите тамплиери са били унищожени? Мислех, че тамплиерски братства съществуват и досега.

- Така е, но под различни имена. Въпреки лъжливите обвинения на Климент и всичките му усилия да ги изтреби, рицарите имали могъщи съюзници и някои успели да избягат от чистките на Църквата. Истинската цел йа папата била тамплиерската съкровищница от докумен­ти, които очевидно били източник на могъществото на ордена, само че те му се изплъзнали през пръстите. До­кументите отдавна били поверени на тайнствените съз­датели на Тамплиерския орден, Ордена на Сион, чиято потайност ги защитила от удара на Църквата. Когато опасността нараснала, една нощ братята изнесли доку­ментите с тамплиерските кораби в Ла Рошел.

- Къде?

- Отговорът на тази загадка е известен единствено на Ордена на Сион. Тъй като документите до ден днешен остават обект на постоянни проучвания и спекулации, се смята, че неколкократно са били местени. Предполага се, Че се намират някъде в Обединеното кралство.

Софи неспокойно го погледна.

- От почти хиляда години се носят легенди за тази тайна - продължи професорът. - Цялата съкровищница от документи, тяхната сила и тайната, която разкриват, са известни с общото наименование Сангреал. За него са написани стотици книги и малко загадки са пораждали толкова силен научен интерес сред историците, колкото Сангреал.

- Сангреал ли? Тази дума има ли нещо общо с френс­ката „sang" и испанската „sangre" - „кръв"?

Робърт кимна. „Кръв, наистина" - помисли си той. Кръвта беше гръбнакът на Сангреала, ала не така, както навярно предполагаше Софи.

- Легендата е сложна, но най-важното е, че Орденът пази доказателството и чака благоприятния исторически момент, за да разкрие истината.

- Каква истина? Каква тайна може да е толкова важ­на?

Лангдън дълбоко си пое дъх и отправи поглед към похотливо надничащия от сенките подземен свят на Па­риж.

- Думата „Сангреал" е много древна, Софи. През го­дините тя се е развила в друго... по-съвременно име. -

Той замълча за миг. - Когато ти го кажа, ще разбереш, че вече знаеш много за него. Всъщност почти всички на света са чували историята на Сангреал. Изражението на Софи издаваше съмнение.

- Никога не съм чувала за него.

- Естествено, че си чувала - усмихна се Робърт. -Само че под името „Светия Граал".

38.

Софи напрегнато се вторачи в лицето на Лангдън. „Той се шегува." - Светия Граал ли? Професорът сериозно кимна.

- Името „Светия Граал" произлиза от средновековна­та дума „Сангреал", която постепенно се разделила на две думи.

„Светият Граал." Софи се изненада, че веднага не е забелязала лингвистичната връзка. Въпреки това твър­дението на Лангдън не й се струваше логично.

- Мислех, че Светият Граал е чаша. А ти току-що ми каза, че Сангреал е съкровищница от документи, които разкриват някаква тъмна тайна.

- Да, но документите от Сангреала са само половина­та от съкровищницата на Светия Граал. Те са скрити със самия Граал... и разкриват неговото истинско значе­ние. Документите осигурили могъществото на рицарите тамплиери, тъй като страниците разкривали истинския характер на Граала.

„Истинския характер на Граала ли?" Софи се обърка още повече. Беше смятала, че Светият Граал е чашата, от която пил на Тайната вечеря Иисус и в която по-къс­но Йосиф Ариматейски събрал кръвта му на разпятието.

- Светият Граал е чашата на Христос - каза тя. -Съвсем просто е.

- Според Ордена на Сион, Софи, Светият Граал изоб­що не е чаша - като се наведе към нея, прошепна Ланг­дън. - Братята твърдят, че легендата за Граала - с други думи за чашата - всъщност е находчиво съчинена але-

гория-. А именно, че в историята за Граала чашата е метафора за нещо друго, нещо много по-могъщо. - Той замълча за миг. - И това нещо идеално се вписва във всичко, което тази нощ се опитва да ни сърбщи дядо ти, включително всичките му символични алюзии за свеще­ната женственост.

Все още неуверена, Софи долови в търпеливата усмив­ка на Робърт, че съчувства на скептицизма й. И все пак очите му оставаха сериозни.

- Но ако Светият Граал не е чаша, какво е тогава? -попита тя.

Лангдън очакваше този въпрос, ала се колебаеше точно как да й отговори. Ако не изложеше фактите в съответния исторически контекст, Софи щеше да из­падне в пълно озадачение - същото изражение бе ви­дял на лицето на издателя си преди няколко месеца, когато му беше предал работния план на последната си книга.

- Какво твърдиш в ръкописа? - задави се издателят, остави чашата си с вино и го зяпна. - Не е възможно да говориш сериозно.

- Достатъчно съм сериозен, за да проучвам въпроса цяла година.

Известният нюйоркски издател Джонас Фокман нерв­но поглади брадичката си. Несъмнено беше чувал доста­тъчно безумни идеи по време на блестящата си кариера, но тази направо го смая.

- Не ме разбирай погрешно, Робърт, твоите трудове ми харесват и двамата се познаваме отдавна - накрая каза той. - Но ако се съглася да публикувам такава идея, хората месеци наред ще демонстрират пред издателство­то. А и това ще съсипе репутацията ти. Ти си харвар-дски историк, за Бога, а не популярен автор на кичо­ве, който търси бързи пари. Къде си намерил доста­тъчно правдоподобни доказателства, които потвърж­дават теорията ти?

Лангдън със спокойна усмивка извади от джоба на туидовото си сако лист хартия и го подаде на Фокман. Листът съдържаше библиография с над петдесет загла-

вия - книги от известни историци, някои съвременни, други отпреди векове. Всички съчинения подкрепяха предположението на Робърт. Докато четеше списъка, издателят приличаше на човек, който току-що е открил, че Земята всъщност е плоска.

- Познавам част от тези автори. Те са... истински ис­торици!

Лангдън широко се усмихна.

- Както виждаш, Джонас, тази теория не е само моя. Развита е доста отдавна. Аз просто я доразвивам. Никой не е разглеждал легендата за Светия Граал от символич­на гледна точка. Иконографските свидетелства, които откривам в подкрепа на хипотезата си, са поразително убедителни.

Фокман продължаваше вторачено да зяпа листа.

- Боже мой, една от тези книги е написана от сър Лий Тибинг, кралски историк на Великобритания.

- През по-голямата .част от живота си Тибинг се е занимавал със Светия Граал. Познаваме се. Той всъщ­ност до голяма степен вдъхнови проучванията ми. Ти­бинг е убеден, Джонас, също като всички останали от списъка.

- Да не искаш да кажеш, че всички тези историци наистина вярват... - Фокман мъчително преглътна, оче­видно неспособен да изрече думите.

Лангдън отново се ухили.

- Светият Граал може би е най-търсеното съкровище в човешката история. За Граала са създадени легенди, той е причина за войни и обект на дълги дирения. Ло­гично ли е да е обикновена чаша? В такъв случай други реликви определено щяха да породят подобен или още по-голям интерес - тръненият венец, истинският кръст, надписът на кръста - и все пак не е така. Вече знаеш защо.

Фокман все още клатеше глава.

- Но след като всички тези книги са написани за това, защо твоята теория не е по-широко известна?

- Тези книги не могат да се сравняват с вековете на общоприета история, особено когато тази история е на­ложена от абсолютния бестселър на всички времена.

Фокман се ококори.

- Да не искаш да кажеш, че „Хари Потър" всъщност е за Светия Граал?

- Говорех за Библията. Издателят потръпна.

- Знаех си.

- Laissez la! - Викът на Софи разцепи тишината в таксито. - Остави я!

Лангдън се стресна от крясъка на спътничката си -тя се бешехнавела напред и викаше на шофьора. Профе­сорът видя, че французинът е вдигнал радиостанцията си и говори с диспечерката.

Софи се обърна, бръкна в джоба на туидовото му сако и преди Лангдън да разбере какво става, измъкна писто­лета и го опря в тила на шофьора. Той мигновено пусна радиостанцията и вдигна свободната си ръка над главата си.

- Софи! - задавено рече Лангдън. - Какво...

- Arrêtez! - нареди младата жена. Разтреперан, шофьорът се подчини и спря.

Едва тогава Робърт чу металическия глас на диспе­черката: -

- ... agent Sophie Neveu.,. - изпращя радиостанция­та. - Et un Américain, Robert Langdon...*

Мускулите му ce напрегнаха. „Вече са ни открили?"

- Descendez** - заповяда Софи.

Треперещият шофьор слезе от таксито с вдигнати ръце и отстъпи няколко крачки.

Софи бе спуснала стъклото на прозореца и се целеше в слисания французин.

- Поеми волана, Робърт - тихо каза тя. - Ти ще шо­фираш.

Лангдън нямаше намерение да спори с жена, която държи пистолет, така че слезе от колата, заобиколи и седна зад волана. Все още с вдигнати ръце, шофьорът започна да ругае.

** Слизай (фр.). - Б. пр.

Той кимна. „Предостатъчно."

- Добре. Да се махаме оттук.

Професорът погледна таблото и се поколеба. „Мама му стара." После опипом затърси скоростния лост.

- Софи? Може би е по-добре ти...

- Тръгвай! - извика тя.

Няколко проститутки се приближаваха, за да видят какво става. Една разговаряше по мобилен телефон. Лан-гдън откри лоста, натисна го и го премести натам, накъ­дето предполагаше, че е първата предавка. После леко настъпи газта.

Гумите запищяха и таксито подскочи напред, диво поднесе и събиращата се тълпа се пръсна. Жената с мо-бифона се хвърли сред дърветата и едва избегна предна­та броня.

- Doucement!* - възкликна Софи, когато колата се понесе по пътя. - Какво правиш?!

- Опитах се да те предупредя - надвика стържещите предавки той. - Досега съм карал само автоматик!