Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

- Те са мъртви! - изпелтечи в слушалка-та сестра Биел. Оставяше съобщение на телефонен секретар. - Моля ви, обадете се! Всички са мъртви!

Първите три телефонни номера в списъка дадоха ужа­сяващи резултати - истерична вдовица, детектив, окъс­нял на местопрестъпление, и свещеник, утешаващ опе-чалено семейство. И тримата бяха мъртви. А сега се обаж­даше на четвъртия и последен номер - който трябваше да набере само в случай, че първите три не отговарят. Ала това беше просто телефонен секретар. Не се споме­наваше име, просто й предлагаха да остави съобщение.

- Плочата на пода е разбита! - умолително каза тя. -Другите трима са мъртви!

Сестра Биел не знаеше кои са четиримата мъже, но частните телефонни номера от плика под леглото й тряб­ваше да се използват при едно-единствено условие.

„Ако плочата на пода някога бъде разбита, смятайте, че висшият ешелон е унищожен - бе й обяснил безлики-ят пратеник. - Един от нас е бил изправен пред смъртна опасност и е бил принуден да каже отчаяна лъжа. Обаде­те се на телефонните номера. Предупредете другите. Не ни проваляйте."

Това беше безшумна аларма. Гениално проста. Пла­нът я бе удивил. Ако бъдеше разкрита самоличността на един от братята, той щеше да каже лъжа, която щеше да задейства механизма за предупреждаване на другите. Тази нощ обаче, изглежда, бяха разкрити всички.

- Отговорете, моля ви - уплашено прошепна сестра Биел. - Къде сте?

- Затворете телефона - разнесе се дълбок глас от пра­га.

Тя ужасено се обърна и видя грамадния монах. Дър­жеше тежкия железен свещник. Разтреперана, сестра Биел остави слушалката върху вилката.

- Мъртви са - рече албиносът. - И четиримата. И ме направиха на глупак. Кажете ми къде е ключовият ка­мък.

- Не знам! - искрено отвърна монахинята. - Тази тайна се пази от други. - „Други, които са мъртви!"

Стиснал в белите си ръце железния свещник, мъжът се приближи.

- Вие сте сестра от Църквата, а служите на тях?\

В очите на монаха изригна внезапен гняв. Той се хвърли напред и замахна със свещника като с тояга. Последното усещане на сестра Биел бе непреодолим ужас.

„И четиримата са мъртви.

Безценната истина е изгубена завинаги."

Лангдън и Софи изхвърчаха от аварий-ния изход в парижката нощ. Гълъбите в съседния парк „Тюйлери" се разлетяха във всички посоки от алармата в крилото „Денон". Дока­то тичаха през площада към колата на Софи, Робърт чу далечен вой на полицейски сирени.

- Ето я - извика Софи и посочи червен двуместен автомобил.

„Сигурно се майтапи!" Професорът никога не беше виждал по-малка кола.

- Смарт - прибави тя. - Гори едно на сто.

В мига, когато Лангдън се вмъкна на дясната седал­ка, Софи настъпи газта и мина през бордюра. Той успя да се вкопчи в таблото тъкмо навреме - смартът се стрелна

през тротоара и излезе на малкото колело при Карусел дю Лувър.

За миг му се стори, че младата жена има намерение да прегази живия плет и да пресече по диагонал затревена­та площ.

- Не! - извика Робърт, тъй като знаеше, че живият плет около Карусел дю Лувър скрива опасния отвор в средата - Le pyramide inversée, обърнатата наопаки пи­рамида, която преди малко бе видял в музея. Тя беше достатъчно голяма, за да погълне смарта на една хапка. За щастие, Софи рязко завъртя волана надясно, излезе от колелото, зави наляво и се понесе по северното платно към Рю де Риволи.

Писъкът на полицейските сирени зад тях се усили и професорът видя светлините в страничното огледало. Двигателят на смарта виеше и малкият автомобил бързо се отдалечаваше от Лувъра. На петдесетина метра пред тях светофарът на кръстовището с Риволи светна черве­но. Софи изруга под нос и продължи, без да намалява скоростта. Лангдън инстинктивно се напрегна.

- Софи?

Когато стигнаха на кръстовището, тя само превключи светлините, бързо се огледа в двете посоки, отново нас­тъпи газта и рязко зави наляво. След половин киломе­тър завиха надясно по широко колело и скоро летяха по Шанз Елизе.

Когато пулсът му най-после се успокои, той се обърна напред и каза:

- Страхотно изпълнение.

Софи сякаш не го чу. Очите й бяха приковани право напред в трикилометровата магистрала с луксозни мага­зини. Посолството се намираше само на три километра. Лангдън се отпусна на седалката.

„На нас като дилемата."

Бързото мислене на Софи" го впечатляваше.

Мадоната на скалите.

Тя беше казала, че дядо й е оставил нещо зад картина-

та. „Последно послание?" Робърт не можеше да не се удиви на невероятното скривалище, което бе избрал Со-ниер. Мадоната на скалите беше поредната подходяща връзка във веригата от взаимосвързани символи. Изг­лежда, уредникът с всеки следващ ход бе потвърждавал страстта си към тайната и дяволита страна на Леонардо да Винчи.

Леонардо получил поръчката за Мадоната на скалите от организация, известна като Орден на непорочното за­чатие. Картината била предназначена за олтарния трип-тих в черквата на ордена „Сан Франческо Гранде" в Ми­лано. Монахините дали на художника точни размери и желаната тема - Богородица, малкия Йоан Кръстител, Уриил и младенеца Иисус, подслонени в пещера. Въпре­ки че Леонардо изпълнил поръчката, орденът ужасено я отхвърлил - картината била пълна със смущаващи де­тайли.

Тя изобразяваше облечената в синьо седяща Мадона, прегърнала с ръка бебе, вероятно младенеца Иисус. Сре­щу нея седеше Уриил, също с бебе, вероятно малкия Йоан Кръстител. Странно обаче, вместо обичайната сцена, в която Иисус благославя Йоан, тук Йоан благославяше Иисус... и Иисус се покоряваше на властта му! Още по-обезпокоително бе това, че Богородица държеше едната си ръка високо над главата на Йоан и правеше определе­но заплашителен жест. Пръстите й бяха свити като нок­ти на орел, сграбчили невидима глава. И накрая, най-очевидният и плашещ образ: точно под свитите пръсти на Мадоната, Уриил сякаш сечеше с ръка невидимата глава, стисната в пръстите на Богородица.

Студентите на Лангдън винаги се смееха, когато им разказваше, че накрая Леонардо се смилил над сестрите и им нарисувал втора, „омекотена" версия на Мадоната на скалите, в която всичко било представено по ортодоксал­ния начин. Сега тя се намираше в лондонската Национал­на галерия под името Девата на скалите. Професорът оба­че предпочиташе по-интересния лувърски оригинал.

- Какво имаше зад картината? - попита Лангдън.

- Ще ти покажа, когато стигнем в посолството - без да извръща очи от пътя, отвърна тя.

- Ще ми покажеш ли? - изненада се Робърт. - Да не искаш да кажеш, че ти е оставил нещо?

Младата жена отсечено кимна.

- И върху него са гравирани инициалите P.S. и ли­лия.

Той не повярва на ушите си.

„Ще успеем" - помисли си Софи, зави надясно, мина пред луксозния Отел дьо Крийон и навлезе в обраслия с дървета дипломатически квартал на Париж. До посолс­твото оставаше около километър. Най-после си помисли, че може да си отдъхне.

В същото време мислите й продължаваха да са насо­чени към ключа в джоба й и спомените й отпреди много години, когато за пръв път беше видяла златната глава с форма на равностранен кръст, вдлъбнатините, монограма с лилията и инициалите P.S.

Въпреки че от много години почти не се бе сещала за този ключ, работата й в полицията я беше научила на много неща от областта на сигурността и особената му изработка вече не й изглеждаше толкова загадъчна. „Про­изведена с лазер вариационна матрица. Дубликатите са невъзможни." Вместо зъби, сложната комбинация от прогорени с лазер вдлъбнатини на ключа се сканираха от електрически сензор. Ако сензорът установеше, че шестоъгълните вдлъбнатини са правилно разположени, ключалката щеше да се отвори.

Софи нямаше представа какво се отваря с този ключ, но предчувстваше, че Робърт ще може да й каже. В края на краищата той бе описал герба му, без да го е виждал. Кръстът предполагаше, че ключът принадлежи на ня­каква християнска организация, и все пак тя не беше чувала за черкви, чиито ключалки използват вариаци­онни матрици.

„Освен това дядо ми не беше християнин..."

Преди десет години Софи със собствените си очи бе видяла доказателство за това. По ирония на съдбата друг ключ - много по-обикновен,- й беше разкрил истинска­та му същност.

През един топъл следобед тя кацна на летище „Шарл дьо Гол" и взе такси за вкъщи. „Grand-pére много ще се

изненада, когато ме види" - помисли си Софи. Прибира­ше се от специализация във Великобритания за пролет­ната ваканция и беше подранила с няколко дни. Няма­ше търпение да го види и да му разкаже за криптографските методи, които изучаваше.

Когато стигна в парижкия им дом обаче, дядо й го нямаше. Разочарована, тя разбра, че не я е очаквал и сигурно се е задържал в Лувъра. „Но днес е събота следо­бед" - каза си Софи. Той рядко работеше през почивните дни. Събота и неделя обикновено...

Широко усмихната, тя се втурна към гаража. Естест­вено, колата му я нямаше. Беше събота. Жак Сониер мразеше да шофира в града и пътуваше с автомобила си само до едно място - до планинската им вила на север от Париж. След месеците, прекарани в пренаселения Лон­дон, Софи си мечтаеше за свежия въздух на планината. Бе привечер и тя реши да потегли веднага и да го изне­нада. Помоли една приятелка, да й даде колата си и по­тегли по лъкатушния път сред пустите хълмове на Мон-трьо. Пристигна малко след десет и зави по отбивката към убежището на дядо си. Пътят беше дълъг над кило­метър и половина и едва когато го преполови, тя зърна през дърветата грамадното старо каменно château, сгу­шено сред гората на планинския склон.

Почти очакваше да завари дядо си заспал и с вълне­ние установи, че прозорците светят. Радостта й обаче се превърна в изненада, когато видя, че отпред е пълно с паркирани автомобили - мерцедеси, беемвета, аудита и ролсройсове.

Софи зяпна за миг, после избухна в смях. „Моят grand-pére, прочутият отшелник!" Жак Сониер явно бе много по-общителен, отколкото си даваше вид. Очевидно пра­веше парти, докато Софи беше на училище, и ако се съ­деше по автомобилите, присъстваха най-влиятелни па­рижани.

Обзета от желание да го изненада, тя се втурна към входа. Когато стигна обаче, установи, че е заключено. Почука. Никой не й отвори. Озадачена, Софи заобиколи и опита задния вход. И той бе заключен. Никакъв отго­вор.

Объркана, тя се заслуша. Единственият шум бяха ти­хите стенания на студения планински вятър.

Не се чуваше музика.

Нито гласове.

Нищо.

В горската тишина Софи забързано се покатери по купчината дърва, подредени до стената, и притисна лице към прозореца на дневната. Очакваше я още по-голяма изненада.

Целият първи етаж пустееше.

„Къде са?"

С разтуптяно сърце, Софи се затича към бараката и взе резервния ключ, който дядо й криеше под сандъка с подпалки. Втурна се към входа и отключи. Когато влезе в празния вестибюл, на контролното табло на охранител­ната система замига червена лампичка - предупрежде­ние, че влезлият има десет секунди да въведе съответния код преди да се включи алармата.

„Нима е включил алармата по време на парти?"

Бързо набра кода и изключи системата.

Цялата къща беше празна. И вторият етаж. Тя за миг спря неподвижно в дневната, зачудена какво става.

И тогава ги чу.

Глухи гласове. Сякаш идваха изпод краката й! Прик­лекна, прилепи ухо към пода и се заслуша. Да, опреде­лено идваха отдолу. Гласовете като че ли пееха... Софи се уплаши. Още по-страшно беше, че в къщата изобщо нямаше изба.

„Поне аз не съм я виждала."

Разгледа дневната. И изведнъж погледът й попадна върху единственото нещо в цялата къща, което изглеж­даше не на място - любимият старовремски килим на дядо й. Обикновено висеше на северната стена до ками­ната, ала тази вечер беше придърпай настрани на месин­говия си корниз.

Софи се приближи до голата дървена стена и усети, че пеенето се усилва. Колебливо притисна ухо към дъските. Гласовете станаха по-ясни. Хората определено пееха... монотонни думи, които не разбираше.

„Зад стената има стая!"

Софи опипа ръба на дървените плоскости и откри вдлъбнатина. Пулсът й се ускори. Тя пъхна пръст в про­луката и дръпна. Тежката стена безшумно се плъзна нас­трани. От сумрака долетяха гласове.

Момичето се вмъкна вътре и се озова на грубо изсе­чено каменно вито стълбище. Беше израсла в тази къща, ала изобщо не подозираше за неговото същест­вуване!

Заслиза надолу. Въздухът стана по-студен. Гласовете се усилваха. Мъжки и женски гласове. Накрая видя пос­ледното стъпало. Зад него зърна пода на избата - камък, окъпан от мъждукаща оранжева светлина.

Затаила дъх, Софи се спусна още няколко стъпала надолу и приклекна. Трябваха й няколко секунди, за да проумее онова, което вижда.

Помещението беше изсечено в гранитния планински склон. Единствената светлина идваше от факли, закаче­ни на стените. В средата на подземието бяха застанали в кръг тридесетина души.

„Сънувам - каза си тя. - Сън. Какво друго може да е?"

Всички носеха маски. Жените бяха с бели ефирни рокли и златни обувки. Маските им също бяха бели. Всички държаха златни кълба. Мъжете бяха с дълги черни туники и черни маски. Приличаха на пионки от гигантски шахмат. Всички се олюляваха и почтително пееха към нещо пред тях... нещо, което Софи не вижда­ше.

Ритъмът се ускоряваше. Усилваше се. Участниците пристъпиха напред. В този миг момичето най-после видя какво има в центъра на кръга. Софи ужасено залитна назад. Пригади й се. Тя се обърна и като се блъскаше в каменните стени, се изкачи по стълбището, затвори вра­тата, изтича от пустата къща и обляна в сълзи, потегли за Париж.

Животът й бе разбит от предателството на дядо й. Софи си събра вещите и напусна дома си. Остави бележка на масата в трапезарията.

„Видях. Не ме търси."

До бележката хвърли резервния ключ.

- Софи! - откъсна я от унеса й гласът на Лангдън. -Спри. Спри!

Тя се върна в настоящето и удари спирачки.

- Какво има?

Робърт посочи дългата улица пред тях.

Софи погледна и се вледени. Кръстовището на стоти­на метра пред тях беше преградено от две полицейски коли на ЦУКП, спрели под ъгъл. „Блокират Авеню Габ-риел!"

- Е, тази вечер посолството явно не приема - въздъх­на Лангдън.

Двамата полицаи до автомобилите гледаха към тях, очевидно заинтригувани от фаровете, толкова внезапно спрели.

„Добре, Софи, обърни съвсем бавно."

Тя превключи на задна, изпълни сложна тройна ма­невра и потегли в обратната посока. Чу писък на гуми. Завиха сирени.

Софи изруга и настъпи газта.

Колата на Софи фучеше през диплома­тическия квартал покрай посолства и консулства. Накрая завиха надясно по Шанз Елизе.

Лангдън, който с всички сили се беше вкопчил в таб­лото, за да се задържи на седалката, се обърна назад да види дали са се изплъзнали от полицията. Изведнъж му се прииска да не е бягал. Всъщност решението вместо него бе взела Софи, когато беше хвърлила чипа през про­зореца на тоалетната. А сега се отдалечаваха от амери­канското посолство и шансовете му намаляваха. Въпре­ки че изглежда бяха избягали от полицията, поне за момента, той се съмняваше, че късметът им ще ги пази още дълго.

Софи държеше волана с една ръка и ровеше в джоба на пуловера си. Извади нещо и му го подаде.

- Разгледай го, Робърт. Това ми е оставил дядо ми зад Мадоната на скалите.

Разтреперан от възбуда, Лангдън взе предмета и го погледна. Беше тежък и имаше форма на кръст. В пър­вия момент си помисли, че е погребален pieu - миниа­тюрно копие на надгробен кръст. Ала после забеляза, че стълбчето, което стърчи от кръста, е призматично и осе­яно със стотици шестоъгълни вдлъбнатини.

- Това е ключ, направен с лазер - поясни Софи. -Шестоъгълниците се разчитат от електронен скенер.

„Ключ ли?" - Професорът никога не беше виждал та­кова нещо.

- Погледни от другата страна - каза тя и се престрои в съседното платно, за да пресече поредното кръстови­ще.

Робърт обърна ключа и зяпна. В центъра на кръста имаше сложно преплетена емблема, състояща се от сти­лизирана лилия и инициалите P.S.!

- Това е символът, за който ти говорих, Софи! - въз­кликна той. - Официалният герб на Ордена на Сион.

Софи кимна.

- Както ти казах, виждала съм този ключ много от­давна. Той никога повече не ми споменава за него.

Очите на Лангдън бяха приковани към ключа. Мо­дерното му изпълнение и древната символика бяха стра­нен съюз на древност и съвременност.

- Според собствените му думи, с този ключ се отваря­ла кутия, в която криел много тайни.

Робърт потръпна, когато си представи що за тайни може да крие човек като Жак Сониер. Нямаше предста­ва за какво му е на едно древно братство този футуристи-чен ключ. Орденът съществуваше с единствената цел да пази една тайна. Тайна с невероятно значение. „Възмож­но ли е този ключ да има нещо общо с нея?" Мисълта бе смайваща.

- Знаеш ли какво се отваря с него? На лицето й се изписа разочарование.

- Надявах се ти да знаеш.

Професорът мълчаливо заразглежда ключа.

- Изглежда християнски - подхвърли Софи. Лангдън не беше толкова сигурен. Главата на ключа

нямаше форма на традиционния кръст с дълги рамене. Това по-скоро бе квадратен кръст с четири еднакви ра­мене, който предшестваше християнството с петстотин години. Този вид кръст не носеше християнските обоз­начения на разпятието, което произхождаше от прочу­тия римски уред за мъчение.

- Мога да ти кажа само, Софи, че кръстове с еднакви рамена като този са били смятани за „мирни" - накрая отвърна Робърт. - Поради квадратната си конфигура­ция, те не стават за разпъване, а балансираните им вер­тикални и хоризонтални елементи изразяват естествения съюз на мъжкото и женското начало, което ги прави сим­волично съвместими с философията на Ордена.

Младата жена го погледна уморено.

- Нямаш представа, нали? Лангдън се намръщи.

- Абсолютно никаква.

- Добре, трябва да отбием някъде. - Софи хвърли поглед към огледалото. - Имаме нужда от сигурно скри­валище, за да разберем какво се отваря с този ключ.

Професорът с копнеж си помисли за комфортната си стая в „Риц". Очевидно не можеше да става и дума за нея.

- Може би при моите домакини в Американския уни­верситет в Париж?

- Прекалено е очевидно. Фаш ще провери там.

- Сигурно имаш много познати. Нали живееш тук.

- Фаш ще прегледа бележника ми с телефони и имей-ли, ще разговаря с колегите ми. Изключено е да се скри­ем при някой от приятелите ми, а във всички хотели искат документ.

Лангдън отново се зачуди дали не беше по-добре да рискува и да позволи на капитана да го задържи в Лувъра.

- Да се обадим в посолството. Ще им обясня положе­нието и те ще пратят някой да ни посрещне.

- Да ни посрещне ли? - Софи го погледна така, ся-

каш се беше побъркал. - Ти бълнуваш, Робърт. Амери­канското посолство има юрисдикция само на своя тери­тория; Ако пратят някой да ни вземе, все едно да помог­нат на беглец от френските власти. Няма да го направят. Едно е да отидеш в посолството и да поискаш убежище, съвсем друго е да искаш от тях да застанат срещу френ­ските органи на реда. - Тя поклати глава. - Ако се оба­диш в посолството, ще ти кажат да се предадеш на Фаш, за да избегнеш нови проблеми, и ще ти обещаят да из­ползват дипломатическите канали, за да ти гарантират справедлив процес. - Софи плъзна поглед по скъпите витрини на Шанз Елизе. - Колко пари имаш? Той провери в портфейла си.

- Сто долара. И няколко евро. Защо?

- Кредитни карти?

- Естествено.

Софи увеличи скоростта и Лангдън разбра, че е на­мислила нещо. Право пред тях в края на Шанз Елизе се издигаше Триумфалната арка - близо петдесетметровият символ на Наполеоновото военно могъщество, - зао­биколена от най-голямото кръгово кръстовище във Фран­ция, широко цели девет платна.

Когато наближиха колелото, тя отново погледна в ог­ледалото.

- Засега им избягахме, но ако останем в тази кола, до ,пет минути ще ни хванат.

„Тогава да откраднем друга, нали вече сме престъпни­ци?" - помисли си Лангдън.

- Какво ще правиш?

Софи настъпи газта и влезе в кръговото движение.

- Довери ми се.

Той не отговори. Тази нощ доверието не го беше отве­ло далеч. Той придърпа нагоре ръкава на сакото си и си погледна часовника - специална колекционерска серия с Мики Маус, подарък от родителите му за десетия му рожден ден. Въпреки че детският циферблат често прив­личаше странни погледи, Лангдън никога не бе имал друг часовник - анимационните филми на Дисни бяха първа­та му среща с магията на формата и цвета и сега Мики ежедневно му напомняше, че трябва да запази младеж-

ката си душа. В момента обаче ръцете на любимия му герой бяха застанали под странен ъгъл и сочеха също толкова странен час. 02:51.

- Интересен часовник - отбеляза Софи.

- Дълга история - отвърна той и смъкна ръкава си.

- Сигурно. - Младата жена му се усмихна, излезе от кръговото движение и пое на север, надалеч от центъра на града. Едва успя да мине на два поредни зелени свето­фара и когато стигна на третото кръстовище, зави надяс­но по Булевард дьо Малшерб. Бяха напуснали богатите улици на дипломатическия квартал и навлизаха в мрач­на промишлена зона. Софи зави наляво и след малко Робърт разбра къде се намират.

„Gare St. Lazare."*

Гарата със стъклен покрив пред тях приличаше ед­новременно на странен самолетен хангар и оранжерия. Европейските гари никога не заспиваха. Въпреки къс­ния час пред главния вход чакаха десетина таксита. Улич­ни продавачи бутаха колички със сандвичи и минерална вода. От входа се появи група мърляви хлапаци със са­мари - търкаха очи и се озъртаха, като че ли се опитва­ха да си спомнят в кой град се намират. Малко по-ната-тък по улицата двама полицаи упътваха неколцина заб­лудени туристи.

Софи спря зад опашката от таксита и изключи двига­теля в забранената зона, въпреки свободния паркинг от­татък улицата. Преди Лангдън да успее да я попита как­во става, тя слезе, забързано отиде до прозореца на так­сито пред тях и заговори шофьора.

Професорът я последва и видя, че Софи подава на шофьора дебела пачка банкноти. Той кимна и за огромно удивление на Робърт потегли без тях.

- Какво става? - попита Лангдън.

Тя обаче вече вървеше към входа на гарата.

- Хайде, ще си купим билети за първия влак, който напуска Париж.
* Гарата „Сен Лазар" (фр.)- - Б. пр.
Лангдън я настигна. Бяха тръгнали за американското посолство, а сега се канеха да избягат от Париж? Тази идея изобщо не му Допадаше.

34.

Шофьорът, който взе епископ Арингаро-са от международното летище „Леонардо да Винчи", караше малък, незабележим черен фиат. Епископът си спомняше времето, когато всич­ки ватикански автомобили бяха големи и луксозни, със знамето на Светия престол. „Тези дни отминаха." Сега колите на Ватикана бяха по-скромни и почти винаги не-обозначени. Ватиканът твърдеше, че просто съкращава разходите, за да обслужва по-добре своите диоцези, но Арингароса подозираше, че е по-скоро мярка за си­гурност. Светът бе полудял и в много части на Европа демонстрирането на любов към Иисус Христос беше все едно да поставиш мишена върху покрива на кола­та си.

Епископът прибра полите на черното си расо, качи се на задната седалка и се приготви за дългото пътуване до замъка Гандолфо. За последен път бе ходил там преди пет месеца.

„Миналогодишното пътуване до Рим. - Той въздъх­на. - Най-дългата нощ в живота ми."

Преди пет месеца от Ватикана му се бяха обадили, за да поискат незабавното му присъствие в Рим. Без обяс­нения. „Билетът ви е на летището." Светият престол по­лагаше всички усилия да запази булото на тайнственост­та дори за висшето си духовенство.

Тайнствената покана, предполагаше Арингароса, на­вярно целеше да даде възможност на папата и другите ръководители на Църквата да се възползват от неотдав­нашния публичен успех на Opus Dei — завършването на новата сграда на Световния център в Ню Йорк. Архитек­турните списания бяха нарекли сградата на Opus Dei „ярък факел на католицизма, съвършено интегриран в модерната среда", а напоследък Ватиканът, изглежда, се

нахвърляше на абсолютно всичко, което съдържаше ду­мата „модерен".

Епископът нямаше друг избор, освен да се подчини, въпреки че го направи неохотно. Не бе почитател на се­гашния папа и подобно на повечето консервативни ду­ховници, с мрачно презрение беше проследил първата година на неговия понтификат. Безпрецедентен либерал, Негово светейшество бе избран на един от най-противо­речивите и необичайни конклави във ватиканската исто­рия. И вместо да се смири след неочакваното си идване на власт, Светият отец, без да губи време, беше започнал да дърпа всички конци, свързани с най-висшия пост в християнството. Като разчиташе на обезпокоително еди­нодушната либерална подкрепа на колегията на карди­налите, сега папата обявяваше за своя мисия „обновява­нето на доктрината на Ватикана и осъвременяването на католицизма за навлизането му в третото хилядолетие".

С други думи, опасяваше се Арингароса, този човек всъщност бе невероятно арогантен и си въобразяваше, че може да промени Божиите закони, за да си върне сърца­та на онези, които смятат, че изискванията на католи­цизма са станали прекалено неудобни за модерния свят.

Епископът беше използвал цялото си политическо влияние - значително, като се имаше предвид броят на привържениците на Opus Dei и тяхното финансово със­тояние, - за да убеди папата и неговите съветници, че смекчаването на църковните закони е не само безбожно и страхливо, но и се равнява на политическо самоубийство. Той им напомни, че предишното либерализиране на цър­ковния закон - фиаското с Втория ватикански събор - е оставило катастрофално наследство: днес на черква ходеха по-малко хора отвсякога, даренията пресъхваха и нямаше достатъчно католически свещеници за всички черкви.

„Хората се нуждаят от организацията и напътствието на Църквата, а не от глезотии и снизхождение!" - твър­деше Арингароса.

Когато в онази нощ преди пет месеца фиатът беше потеглил от летището, епископът с изненада бе устано­вил, че не се насочват към Ватикана, а на изток по лъка-тушен планински път.

- Къде отиваме? - попита шофьора той.

- В замъка Гандолфо.

„Лятната резиденция на папата?" Арингароса никога не беше ходил там, нито бе имал желание: Освен че дати­ращият от XVI век замък беше лятното убежище на Све­тия отец, в него се помещаваше Specula Vaticana - Вати-канската астрономическа обсерватория, една от най-мо­дерните астрономически обсерватории в Европа. Еписко­път никога не бе приемал историческата потребност на Ватикана да се намесва в науката. Имаше ли някакви основания за обединяването на наука и вяра? Човек, който вярва в Бог, не можеше безпристрастно да се занимава с наука. Нито пък вярата се нуждае от физическо потвър­ждение.

„И въпреки това обсерваторията е факт" - помисли си той, когато замъкът Гандолфо се извиси на фона на обси­паното със звезди ноемврийско небе. Откъм пътя сграда­та приличаше на грамадно каменно чудовище, готвещо се за самоубийствен скок. Кацнал на самия връх на ска­лата, дворецът се издигаше над люлката на италийската цивилизация - долината, в която много преди основава­нето на Рим се бяха сражавали Хорациите и Куриации-те. '

Дори само силуетът на Гандолфо бе невероятна глед­ка - типичен пример за отбранителна архитектура, от­разяваща могъществото на това планинско разположе­ние. За съжаление Ватиканът беше развалил сградата, като бе построил два огромни алуминиеви купола върху покрива и гордият някога замък сега приличаше на горд воин с две купонджийски шапки.

Епископът слезе от колата и един млад йезуитски све­щеник бързо излезе да го посрещне.

- Добре дошли, ваше високопреосвещенство. Аз съм отец Дюбоа. Астроном съм.

„Браво." Арингароса измърмори някакъв поздрав и -го последва във фоайето на замъка - просторно помеще-ние* чиято украса представляваше безвкусна смесица от ренесансово изкуство и астрономически снимки. Докато се качваха по широкото мраморно стълбище, той видя знаци за конгресни центрове, лекционни зали и туристи-

чески информационни услуги. Смайваше го мисълта, че Ватиканът категорично не е способен да осигури после­дователни строги напътствия за духовно развитие и все пак намира време да изнася лекции по астрофизика на туристи.

- Кажете ми, кога опашката започва да клати куче­то? - попита Арингароса младия свещеник.

Йезуитът го погледна недоумяващо.

-Моля?

Коридорът на втория етаж беше широк, богато обза­веден и водеше към грамадна дъбова врата с месингова табела.

Епископът беше чувал за ватиканската астрономичес­ка библиотека, в която имало над двадесет и пет хиляди тома, включително редки трудове на Коперник, Гали-лей, Кеплер и Нютон. Говореше се също, че там тайно се съвещавали висшите съветници на папата - предпочита­ли да не заседават зад стените на Ватикана.

Докато се приближаваше към вратата, епископ Арин­гароса изобщо _не подозираше смайващата вест, която щяха да му съобщят вътре, нито гибелната върволица от събития, която щеше да задейства тя. Едва час по-късно, когато вече си тръгваше, той осъзна катастрофалните последици. „След шест месеца! - помисли си Арингаро­са. - Бог да ни е на помощ!"

Епископ Арингароса усети, че е стиснал юмруци само при спомена за онази първа среща. Наложи си бавно да си поеме дъх и да отпусне мускулите си.

„Всичко ще е наред - каза си той, докато фиатът се

изкачваше по планинския път. И все пак му се искаше мобилният му телефон да иззвъни. - Защо Учителя не ми се обади? Сила вече трябваше да е взел ключовия камък."

За да успокои нервите си, епископът се съсредоточи върху лилавия аметист на пръстена си. Опипа очертани­ята на владишкия жезъл и стените на диамантите и си напомни, че този пръстен е символ на власт, много по-нищожна от онази, с която скоро щеше да се сдобие.