Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Макар че в спартанската стая в сградата с фасада от червен пясъчник на Рю ла Брюйер бяха изтърпяни много страдания, Сила се съмняваше, че нещо може да се сравнява с мъка­та, която бе обзела бледото му тяло. „Измамен съм. Всичко е изгубено."

Бяха го изиграли. Братята бяха излъгали и бяха пред­почели смъртта, вместо да издадат тайната си. Нямаше сили да се обади на Учителя. Не само че беше убил един­ствените четирима души, които знаеха къде е скрит клю­човият камък, но бе убил и една монахиня в „Св. Сулпи-ций". „Тя работеше срещу Църквата! Тя презираше де­лото на Opus Dei!"
* Леле! (фр.). - В. пр.
Импулсивно извършеното престъпление безкрайно много усложняваше положението. Епископ Арингароса беше уредил да го пуснат в катедралата. Какво щеше да си помисли свещеникът, когато откриеше мъртвата мо­нахиня? Въпреки че Сила я бе поставил на леглото, ра­ната на главата й беше очевидна. Бе се опитал да попра­ви разбитите плочи на пода, но и те бяха очевидни. Щяха да разберат, че някой е идвал.

Беше имал намерение да се скрие в Opus Dei, когато изпълни задачата си. „Епископ Арингароса ще ме защи­ти." Не можеше да си представи по-блажено съществува­ние от живота, отдаден на медитация и молитви дълбоко зад стените на Световния център в Ню Йорк. Никога повече нямаше да стъпи навън. Можеше да намери всич­ко, каквото му трябваше, в този храм. „Няма да липсвам на никого." За нещастие - и това му беше съвсем ясно -разбираше той, видна личност като епископ Арингароса не можеше да изчезне толкова лесно.

„Изложих на опасност епископа." Сила впери очи в пода и се замисли да самоубийство. В края на краищата именно Арингароса го бе възкресил... в онова малко ено­рийско жилище в Испания, където го беше образовал и му бе дал цел в живота.

- Момче, ти си роден албинос - беше му казал той. -Не позволявай на другите да те засрамват. Не разбираш ли колко особен те прави това? Не знаеш ли, че самият Ной е бил албинос?

- Ной с ковчега ли? - Никога не бе чувал такова нещо. Арингароса се усмихваше.

- Да, Ной с ковчега. Ной спасил живота на Земята. Ти си предопределен за велики дела, Сила. Господ не те е освободил случайно. Ти имаш призвание. Бог се нуждае от помощта ти, за да изпълни делото си.

С времето Сила се беше научил да се вижда в нова светлина. „Аз съм чист. Бял. Красив. Като ангел."

В момента обаче чуваше разочарования шепот на баща си от миналото.

„Tu es tragédie désastre. Un spectre."*
* Ти си ужасна трагедия. Призрак (фр.)- — Б. пр.
Коленичил на дъсчения под, Сила се помоли за прош­ка. После съблече расото си и пак взе въжето.

40.

Като себореше със скоростния лост, Лан-гдън успя почти без проблеми да докара отвлеченото такси до другия край на Бу-лонския лес. За нещастие, иначе смешната ситуация бе помрачавана от постоянните повиквания на таксиметро­вата диспечерка по радиостанцията:

- Voiture cinq-six-trois. Ou etes-vous? Respondez!* Когато стигнаха до изхода на парка, Лангдън прег­лътна и удари спирачки.

- По-добре карай ти.

Софи се намести зад волана и на лицето й се изписа облекчение. След секунди автомобилът уверено се носе­ше на запад по Але дьо Лоншам и се отдалечаваше от Градината на земните радости.

- Накъде е Рю Хаксо? - попита Лангдън, вторачен в сйидометъра, който показваше над сто километра в час.

Погледът на Софи беше прикован в пътя.

- Шофьорът каза, че улицата била близо до тенискор-товете „Ролан Гарос". Районът ми е познат.

Робърт извади златния ключ от джоба си и го претег­ли върху дланта си. Предчувстваше, че е предмет с ог­ромно значение. Може би това беше ключът за неговата свобода.

Докато бе разказвал на Софи за рицарите тамплиери, беше осъзнал, че освен герба на Ордена, този ключ има още една, по-скрита връзка с братството. Кръстът с рав­ни рамена бе символ на равновесието и хармонията, но и на тамплиерския орден. Всички бяха виждали картини на тамплиери, носещи бели туники с яркочервени кръс­тове. Естествено рамената на тамплиерския кръст бяха слабо разширени в краищата, но въпреки това бяха ед­накви.

„Епохата на великия магистър Леонардо да Винчи." За да запази важните си документи, през първите ве­кове след погрома Орденът бил принуден многократно да ги мести. Днес историците предполагаха, че след до­насянето му от Ерусалим в Европа Граалът е бил пазен на шест места. За Последен път го бяха „виждали" през 1447 година - многобройни свидетели разказваха за по­жар, който едва не унищожил документите преди прена­сянето им в четири грамадни сандъка, носени от по шес­тима души. Това бяха последните сигурни сведения за него. Само от време на време се шушукаше, че бил скрит във Великобритания, земята на крал Артур и рицарите на Кръглата маса. _/

Където и да се намираше обаче, оставаха два важни факта.

„Леонардо е знаел къде се намира Граалът.' Това скривалище сигурно е същото и до днес." Поради тази причина мнозина продължаваха да се занимават с картините и дневниците на великия итали­ански художник с надеждата да се натъкнат на скрити указания за местонахождението на Граала. Едни смята­ха, че планинският фон на Мадоната на скалите отгова­рял на някакви осеяни с пещери хълмове в Шотландия. Други твърдяха, че разположението на апостолите в „Тай­ната вечеря" било код. Трети настояваха, че според рен­тгеновите анализи Мона Лиза първоначално била нари­сувана с лазуритен медальон на Изида, който по-късно да Винчи решил да скрие. Лангдън никога не бе виждал доказателства за този медальон, нито можеше да си пред­стави каква е връзката със Светия Граал, и все пак лю­бителите на историите за Граала все още до втръсване обсъждаха проблема в интернет клубове и чатруми. „Всеки си пада по заговорите."

А заговорите бяха безкрайни. В последно време естес­твено това беше поразителното откритие, че под пласто­вете боя на знаменитото Леонардово „Поклонение на влъх­вите" се криела мрачна тайна. Италианският изкуство­вед Маурицио Серацини бе установил смущаващата ис­тина през април 2002 година и новината беше отекнала достатъчно силно, за да се появи още същата седмица в „Ню Йорк Таймс Магазин" под заглавието „Прикритие­то на Леонардо".

Серацини без съмнение бе открил, че докато сиво-зе-лената скица на „Поклонението" наистина била дело на Леонардо, самата картина не била от него. Всъщност някакъв анонимен художник оцветил скицата на да Вин-чи години след неговата смърт. Много по-обезпокоител­но обаче било онова, коетб се криело под боята на са­мозванеца. Инфрачервената рефлектография и рент-гетовият анализ показвали, че докато запълвал ски­цата на Леонардо, този измамник подозрително се от­клонявал от оригинала... сякаш за да скрие истинско­то намерение на автора. Все още не бе известно какъв е бил действителният характер на скицата. Въпреки това засраменото ръководство на флорентинската га­лерия „Уфици" незабавно беше пратило картината в склада оттатък улицата. Сега посетителите на Леонар-довата зала в галерията намираха на предишното мяс­то на „Поклонението" заблуждаваща й извинителна табела.

ТАЗИ КАРТИНА Е ПОДЛОЖЕНА

НА ДИАГНОСТИЧНИ ТЕСТОВЕ В ПОДГОТОВКА

ЗА РЕСТАВРАЦИЯ.

Леонардо да Винчи си оставаше голямата загадка на странния подземен свят на съвременните търсачи на Гра­ала. Неговите произведения сякаш всеки момент щяха да разкрият някаква тайна, която обаче така и си оста­ваше скрита, може би под пласт боя, може би закодира­на пред погледите на всички - ако наистина съществува­ше. Многобройните мъчителни податки не бяха нищо друго, освен празно обещание, оставено, за да ядосва

любопитните и да кара Мона Лиза многозначително да се подсмихва.

- Възможно ли е ключът да е за скривалището на Светия Граал? - попита Софи и въпросът й върна Ланг-дън в настоящето.

Смехът му прозвуча принудено, дори за самия него.

- Абсурд. Освен това. се смята, че Граалът е скрит някъде в Британия, а не във Франция. - Той набързо й разказа историята.

- Обаче Граалът изглежда единственото рационално заключение - настоя Софи. - Имаме ключ, носещ герба на Ордена на Сион, оставен ни от член на братството. А както току-що ми обясни, братята са пазители на Светия Граал.

Робърт знаеше, че твърдението й е логично, и все пак интуитивно не можеше да го приеме. Носеха се слухове, че братята са се заклели някой ден да върнат Граала във Франция, ала не съществуваха исторически доказателс­тва, които да предполагат, че това наистина се е случи­ло. Даже Орденът наистина да бе успял да го направи, адресът Рю Хаксо 24 близо до тенискортовете не звуче­ше като последно скривалище на такава тайна.

- Наистина не виждам как този ключ може да има нещо общо с Граала, Софи.

- Защото Граалът трябва да се намира в Англия ли?

- Не само. Местонахождението на Светия Граал е една от най-добре пазените тайни в историята. Братята десе­тилетия наред доказват, че са достойни, за да бъдат из­дигнати до висшите ешелони на Ордена и да научат къде е Граалът. Създадена е сложна система за съхраняване на тайната и въпреки че братството е огромно, само че­тирима души едновременно знаят къде е скрит Граалът - великият магистър и неговите трима сенешали. Веро­ятността дядо ти да е бил един от тях е съвсем нищожна,

„Дядо ми е бил един от тях" - помисли си Софи и още по-решително настъпи газта. Запечаталият се в паметта й образ категорично потвърждаваше положението на дядо й в братството.

- И даже дядо ти наистина да е бил от висшия еше­лон, никога не биха му позволили да разкрие нищо на

човек извън Ордена. Немислимо е да е имал намерение да те въведе във вътрешния кръг.

„Аз вече бях там." Софи си представи ритуала в под­земието и се зачуди дали моментът е подходящ да разка-Лангдън на какво е присъствала онази нощ в пла­нинската вила. Вече от десет години срамът не й позво­ляваше да разкрие тайната на никого. Дори самата ми­съл за това я караше да настръхва. Някъде в далечината завиха сирени и тя усети, че я обгръща сгъстяваща се мъгла от умора.

- Ето го стадиона! - възкликна Лангдън, развълну­ван от вида на огромния тенискомплекс „Ролан Гарос".

Софи подкара натам. Скоро стигнаха до кръстовище­то с Рю Хаксо и завиха по нея.

„Трябва ни номер двайсет и четири - каза си Лангдън и осъзна, че тайно е оглеждал хоризонта за връх на чер­ква. - Не бъди смешен^ Тук не е възможно да има забра­вен тамплиерски храм."

- Ето го - посочи с ръка Софи. Робърт проследи с поглед показалеца й. „Какво е това* по дяволите?"

Сградата беше модерна. Квадратна цитадела с гигант­ски неонов кръст с равни рамена на фасадата. Под кръс­та светеха думите:

Лангдън се радваше, че не е споделил със Софи на­деждите си да открият тамплиерска черква. Специалис­тите по история на символите страдаха от професионал­ната склонност да извличат скрит смисъл от места, къде­то нямаше такъв. В този случай съвсем бе забравил, че мирният кръст с равни рамена е възприет за знамето на неутралната Швейцария.

Поне тази загадка беше разгадана.

Софи и Лангдън имаха ключ за депозитен сейф в швей­царска банка.

Епископ Арингароса слезе от фиата и

потръпна от планинския вятър, който

брулеше върха на високата скала. „Тряб-

ваше да си облека още нещо освен расото" - помисли м

той, като се бореше с треперенето. Тази вечер най-малко

искаше да изглежда слаб или страхлив.

В замъка цареше мрак, само прозорците на послед ния етаж сияеха зловещо. „Библиотеката - каза си Арин-гароса. - Будни са и ме чакат." Той наведе глава срещу вятъра и тръгна напред, без да погледне към куполите на обсерваторията, които в спомените му приличаха на два гнойни цирея на покрива.

Очакващият го на входа свещеник изглеждаше сънен Беше същият млад йезуит, който го бе посрещнал преди пет месеца - но тази вечер съвсем не беше толкова гос топриемен.

- Разтревожихме се за вас, ваше високопреосвещенс тво - каза той и си погледна часовника. Лицето му по скоро изразяваше досада, отколкото безпокойство.

- Моите извинения. Напоследък човек изобщо не мож< да разчита на самолетите.

Свещеникът измърмори нещо непонятно, после каза . - Чакат ви горе. Ще ви придружа.

Библиотеката бе просторно квадратно помещение цялото в тъмно дърво. Високите лавици бяха отрупани книги. Подът беше от кехлибарен мрамор с орнамент от черен базалт, красив спомен от дните, когато тази сгра-да бе била дворец.

- Добре дошли, ваше високопреосвещенство - разне-се се от отсрещния край на стаята мъжки глас.

Арингароса се опита да види кой говори, ала осветле-нието беше слабо - много по-слабо, отколкото при пър вото му идване, когато целият замък беше облян в осле пителна светлина. „Нощта на мрачното събуждане." Сеп мъжете седяха в сенките, сякаш някак си се срамуваха от онова, което предстоеше.

Арингароса бавно, царствено спокойно влезе в библи­отеката. Различи силуетите на трима мъже до продълго­вата маса в отсрещния край на помещението. Веднага позна мъжа в средата - дебелият секретар на Ватикана, който контролираше всички юридически въпроси на Църквата. Другите двама бяха високопоставени итали­ански кардинали.

Епископът се приближи към тях.

- Моите извинения за късния час. Намираме се в раз­лични часови пояси. Сигурно сте уморени.

- Ни най-малко - отвърна секретарят. Беше сплел пръсти върху огромното си шкембе. - Благодарим ви, че дойдохте толкова отдалече. Най-малкото, което можем да направим, е да ви изчакаме будни. Да ви предложим ли кафе или нещо друго?

- Предпочитам да не се преструваме, че това е посе­щение от любезност. Бързам за друг самолет. Да прис­тъпваме към работа.

- Разбира се - съгласи се секретарят. - Действахте по-бързо, отколкото предполагахме.

- Нима?

- Вие споделихте тревогите си преди пет месеца -отвърна Арингароса. - Защо да чакам?

- Така е. Много сме доволни от вашата експедитив­ност.

Епископът плъзна поглед по продълговатата маса и го спря върху голямо черно куфарче.

- Това ли е?

- Да. - В гласа на секретаря се доловиха неспокойни нотки. - Трябва да призная обаче, че сме загрижени за вашето искане. Изглежда доста...

- Опасно - довърши един от кардиналите. - Сигурни ли сте, че не можем да ви преведем някъде тази огромна сума?

„Свободата струва скъпо."

- Нямам, притеснения за собствената си безопасност. Бог е с мен.

На лицата на италианците се изписа съмнение.

- Точно колкото поисках ли са парите? !

Секретарят кимна.

- Чекове, издадени от Банка Ватикана. Валидни са навсякъде по света.

Арингароса пристъпи до масата и отвори куфарчето. Вътре имаше две дебели пачки чекове, носещи ватикан-ския герб и надписа „Portatore", което ги правеше изп-латими на приносителя.

Секретарят напрегнато го погледна.

- Трябва да призная, ваше високопреосвещенство, че всички щяхме да сме много по-спокойни, ако тази сума беше в брой.

„Не мога да нося толкова много пари" - помисли си Арингароса и затвори куфарчето.

- Чековете са валидни навсякъде по света. Сам го ка­захте.

Кардиналите неспокойно се спогледаха и накрая един от тях отвърна:

- Да, но тези чекове водят право до Банка Ватикана. Епископът мислено се усмихна. Тъкмо поради тази

причина Учителя го беше посъветвал да вземе парите в чекове на Банка Ватикана. Като застраховка. „Сега всички сме в кюпа."

- Това е съвсем законна сделка - каза Арингароса. -Opus Dei е лична прелатура на Ватикана и Негово све­тейшество може да харчи парите си както намери за доб­ре. Не е нарушен никой закон.

- Вярно, но все пак... - Секретарят се наведе напред и столът проскърца под тежестта му. - Не ни е известно какво възнамерявате да правите с тези средства и ако по някакъв начин не е законно...

- Като се има предвид какво искате от мен, не е ваша грижа какво ще правя с тези пари - прекъсна го еписко­път.

Последва дълго мълчание.

„Знаят, че съм прав" - помисли си той.

- Трябва да се подпиша някъде, нали? г попита той. Нетърпеливо му побутнаха документа, като че ли им

се искаше вече да си е тръгнал.

Арингароса погледна листа. Той носеше печата на па­пата.

- Същият ли е като екземпляра, който ми пратихте?

- Абсолютно.

Докато подписваше документа, не изпитваше почти нищо и това го изненада. Тримата мъже обаче сякаш облекчено въздъхнаха.

- Благодаря ви, ваше високопреосвещенство - каза секретарят. - Църквата никога няма да забрави тази ус­луга.

Арингароса вдигна куфарчето и усети в тежестта му обещание и власт. Четиримата мъже се спогледаха за миг, като че ли имаха да си кажат още нещо, ала очевид­но това беше всичко. Епископът се обърна и тръгна към вратата.

- Ваше високопреосвещенство? - го повика единият от кардиналите.

Арингароса спря на прага и се обърна. -Да?

- А сега накъде?

Епископът усещаше, че въпросът е по-скоро духовен, отколкото географски, но нямаше намерение точно сега да обсъжда морални проблеми.

- За Париж - отвърна той и излезе.

42.

Депозитната цюрихска банка беше дено-нощна Geldschrankebanke* и предлагаше целия модерен набор от анонимни услу­ги в традициите на швейцарското счетоводство. Имаше клонове в Цюрих, Куала Лумпур, Ню Йорк и Париж.

В основата на дейността й лежеше нейната най-стара и елементарна услуга - Lagern anonymen - „анонимно съхраняване" или анонимни депозитни сейфове. Клиен­тите, които искаха да депозират например акции или ценни картини, можеха да го направят анонимно с по­мощта на модерна комплексна система и да ги изтеглят? по всяко време, също в пълна анонимност.
* Депозитна банка (нем.). - Б. пр.
Софи шофираше. Лангдън гледаше солидната архи­тектура на постройката и си мислеше, че Депозитната цюрихска банка е фирма без чувство за хумор. Сградата представляваше паралелепипед без прозорци, сякаш из­кован от мътна стомана. Напомняше на огромна метална тухла и над фасадата й светеше четири и половина мет­ров неонов кръст с равни рамена.

Репутацията на Швейцария в пазенето на банковата тайна бе станала една от най-доходните експортни стоки на страната. Организации като тази бяха доста съмни­телни в света на изкуството, защото осигуряваха идеал­но скривалище за крадени произведения, в продълже­ние на години, ако се налага. Тъй като законът защита­ваше депозитите от полицията и те бяха свързани с циф­рови сметки, а не с реални имена на хора, крадците спокойно можеха да си отдъхнат, доволни, че открадна­тите вещи са на сигурно място и че няма да отведат орга­ните на реда до тях.

Спряха пред внушителен портал, който преграждаше отбивката към банката - оградена с бетон рампа, която се спускаше под сградата. Охранителната видеокамера гледаше право към тях. Лангдън имаше чувството, че за разлика от лувърските, тази камера е истинска.

Софи спусна стъклото на прозореца и разгледа елект­ронното устройство откъм нейната страна. На екрана светеха упътвания на седем езика. На първо място в спи­съка беше английският.

Тя извади златния ключ от джоба си и отново насочи вниманието си към устройството. Под дисплея^ имаше триъгълен отвор.

- Нещо ми подсказва, че ще стане - подметна Ланг­дън.

Софи пъхна ключа в отвора. Този ключ очевидно не трябваше да се завърти. Порталът мигновено и безшум­но се отвори пред тях. Тя вдигна крак от спирачката и се насочи към втори портал с подобно устройство. Първият зад нея се затвори.

Професорът се почувства като в клетка. „Да се надя­ваме, че и вторият портал работи."

На втория екран имаше подобни упътвания.

Софи го направи и порталът светкавично се отвори. След секунди се спускаха по рампата в подземието на сградата.

Гаражът беше малък и сумрачен, с места за десетина автомобила. В отсрещния край Робърт забеляза главния вход на банката. Върху бетонния под бе постлан червен килим, който канеше клиентите към огромна врата, из­кована сякаш от солиден метал.'

„Пък ние си приказваме за неясни послания - помис­ли си Лангдън. - Добре дошли и не влизай."

Софи спря таксито до входа и угаси двигателя.

- По-добре остави пистолета тук.

„С удоволствие" - каза си Лангдън и пъхна оръжието под седалката.

Слязоха и тръгнаха по червения килим към стомане­ната плоча. Нямаше брава, но на стената видяха друг триъгълен отвор. Този път нямаше указания.

- Така не пускат вътре бавно загряващите - рече Ро­бърт.

Софи нервно се засмя.

- Да опитаме. - Тя пъхна ключа в отвора и вратата с тихо бръмчене се завъртя навътре. Двамата се спог­ледаха и влязоха. Вратата с Глух звук се затвори зад тях.

Фоайето на Депозитна цюрихска банка смая Лангдън с внушителносттаси. Докато повечето банки се задово­ляваха с обичайния полиран мрамор и гранит, тук всич­ки стени бяха от стомана, покрита с нитове.

„Кой ли.им е декоратор? - зачуди се Робърт. - Може би някоя стоманодобивна компания?"

Софи изглеждаше стресната също като него.

Сивият метал беше вездесъщ - подът, стените, гише­тата, вратите, дори столовете бяха железни. Въпреки това ефектът бе невероятен. Посланието беше ясно: вие вли­зате в трезор.

Един едър мъж ги наблюдаваше иззад гишето. Той изключи телевизорчето, което гледаше, и ги поздрави с любезна усмивка. Въпреки изпъкващите мускули и пис-

толета, в гласа му се долавяше излъсканата учтивост на швейцарски пиколо.

- Bon soir* - каза служителят. - Какво обичате?

Двуезичният поздрав бе най-новата проява на гостоп­риемство от страна на европейската фирма - даваше на клиента възможност да отговори на езика, на който же­лае.

Софи обаче изобщо не отговори. Просто постави злат­ния ключ на гишето пред служителя. Той го погледна и незабавно се изпъна.

- Разбира се. Вашият асансьор е в дъното. Ще пре­дупредя да ви посрещнат.

Младата жена кимна и взе ключа.

- На кой етаж?

Мъжът я изгледа странно.

- Ключът ви ще спре асансьора на съответния етаж. Тя се усмихна.

- А, да.

Обаждаше се на нощния управител на банката. Дока­то звънеше, включи телевизора и се вторачи в екрана. Репортажът, който бе гледал, тъкмо свършваше и той успя да види двете лица само за миг.

Управителят отговори.

- Oui?

- Какво става? - попита управителят.

- Френската полиция преследва двама бегълци.

- И?

Лангдън с изненада установи, че асансьорът се спуска надолу, вместо да се издига. Когато вратата се отвори, нямаше представа на колко етажа под земята се нами­рат. А и не го интересуваше. Беше щастлив, че не е в тясната клетка.

Вече ги очакваха. Служителят бе възрастен и любезен и носеше грижливо изгладен костюм от каша, който из­глеждаше странно нелеп на това място - старомоден бан­кер в свръхмодерния свят.

- Bon soir - поздрави ги мъжът. - Добър вечер. Ако обичате, последвайте ме, s'il vous plaît*. - И без да доча­ка отговор, се- обърна и "енергично закрачи по тесния метален коридор.

Минаха по върволица от коридори покрай няколко големи помещения, пълни с мигащи компютри.

- Voici. - Служителят отвори поредната стоманена врата. - Стигнахме.

Двамата се озоваха в друг свят. Стаята пред тях при­личаше на разкошна дневна в скъп хотел. Металът и нитовете бяха заменени от ориенталски килими, тъмна дъбова мебел и меки фотьойли. На широката маса в средата на стаята имаше отворена бутилка перие с две кристални чаши. Минералната вода все оЩе вдигаше мехурчета. До бутилката вдигаше пара калаен кафе-

ник.

Служителят многозначително се усмихна.

- Разбирам, че това е първото ви идване тук, нали? Софи се поколеба, после само отвърна на усмивката

му.

- Да. Вашият ключ е като швейцарска банкова смет­ка, която често се завещава от поколение на поколение. Нашите депозитни сейфове се наемат най-малко за пет­десет години. Заплащат се предварително. Така че редов­но имаме случаи на наследяване в семейството.

Лангдън зяпна.

- Петдесет години?

- Най-малко - потвърди възрастният служител. - Раз­бира се, можете да заплатите за много по-дълъг период, но в случай, че договорът не се поднови, ако след изтича­нето на петдесетгодишния срок по някоя сметка няма движение, съдържанието на съответния депозитен сейф автоматично се унищожава. Да задействам ли процеду­рата за изваждане на вашия сейф?

- Да, моля - каза Софи.

Мъжът посочи с ръка разкошния салон.

- Това е личната ви стая за отваряне на сейфа. Щом изляза, вратата ще се заключи. Можете да останете тук колкото време ви е нужно, за да разгледате или проме­ните съдържанието на депозитния си сейф, който прис­тига... ето оттук. - Той отиде при отсрещната стена, през която влизаше широка конвейерна лента, смътно напом­няща на багажен конвейер. - Вкарвате ключа в този от­вор тук... - Служителят посочи голямо електронно уст­ройство до конвейерната лента. - Когато компютърът приеме ключа ви, въведете номера на сметката и депо­зитният ви сейф автоматично ще бъде изваден от трезо-ра. Когато свършите, поставете сейфа обратно върху кон­вейера, пъхнете ключа в отвора и процедурата се повта­ря в обратния ред. Тъй като всичко е автоматично, ано­нимността ви е гарантирана, даже от служителите на банката. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете бутона за повикване на масата в средата на стаята.

Софи понечи да го попита нещо, но изведнъж се раз­несе телефонен звън. На лицето на служителя се изписа озадачение, дори срам.

- Моля за извинение. - Той отиде при телефона на масата до кафето и минералната вода.

- Oui?

Докато слушаше, челото му се сбърчи.

- Момент - каза Софи. - Бихте ли изяснили нещо преди да си тръгнете? Споменахте, че въвеждаме номер на сметка?

Служителят спря на прага. Беше пребледнял.

- Естествено. Като повечето швейцарски банки, на­шите депозитни сейфове са свързани с номер, а не с име. Имате ключ и личен номер. Ключът е само половината от вашата идентификация. Личният ви номер е другата половина. Иначе, ако изгубите ключа, всеки може да го използва.

Софи се поколеба.

- А ако дарителят не ми е оставил номер на сметка? Банкерът я изгледа, сякаш й казваше: „Тогава явно

нямаш работа тук!" После се усмихна.

- Ще помоля някой да ви помогне. Незабавно. След което излезе и затвори вратата. Тежката клю­чалка изщрака.

Когато телефонът му иззвъня, Кол е се намираше на Гар дю Норд в другия край на града. Обаждаше се Фаш.

- В Интерпол са получили сигнал - каза той. - Оста­вете влака. Лангдън и Нево току-що са влезли в париж­кия клон на Депозитната цюрихска банка. Искам хората ви веднага да се насочат натам.

- Нещо ново за това какво се е опитвал да съобщи на агент Нево и Робърт Лангдън Сониер?

- Ако ги арестувате, лейтенант, ще мога да ги попи­там лично - студено отвърна Фаш.

Коле разбра намека.

- Рю Хаксо двайсет и четири. Слушам, господин ка­питан.

Затвори и повика хората си по радиостанцията.
* Да... да... ясно (фр.). - В. пр.