Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Мона Лиза. Софи забрави, че тъкмо се е канила да напусне Лувъра.

Смайването й от анаграмата можеше да се сравни един­ствено със срама й, че не е успяла да разшифрова посла­нието. Опитът й в сложния криптоанализ я беше подвел да пренебрегне простите игрословици - и все пак тя зна­еше, че е трябвало да се досети. В крайна сметка бе дос­татъчно опитна с анаграмите - особено на английски. Навремето дядо й често беше играл на анаграми с нея, за да подобри английския й правопис.

- Нямам представа как дядо ви е измислил толкова сложна анаграма в миговете преди да умре - втренчен в разпечатката, каза Лангдън.

Софи знаеше обяснението и това я накара да се почув­ства още по-зле. „Трябваше да се сетя!" Спомни си, че като младеж, дядо й - любител на"игрословиците и изоб­разителното изкуство - се забавлявал с анаграми на про­чути шедьоври.

- Дядо ми сигурно отдавна е измислил анаграмата с Мона Лиза. - Тя вдигна очи към професора. „И тази нощ е бил принуден да я използва като импровизиран код." Гласът на дядо й се беше разнесъл от гроба с вледе­няваща прецизност.

„Това не са последните му думи..."

Зачуди се дали не трябва да отиде при Мона Лиза. Може би дядо й беше оставил там послание? Идеята й се стори съвсем правдоподобна. В края на краищата извес­тното платно се намираше в Salle des Etats - отделно помещение, достъпно единствено откъм Голямата гале­рия. И вратата му беше само на двадесетина метра от мястото, където бяха открили трупа на дядо й.

„Спокойно може преди да умре да е отишъл при Мона Лиза."

Младата жена отново вдигна поглед към стълбището. Беше раздвоена. Знаеше, че незабавно трябва да изведе Лангдън от музея, и все пак инстинктът й подсказваше да не го прави. Спомни си първото си идване в крилото „Денон" и разбра, че ако дядо й е имал да й разкрие някаква тайна, на света едва ли има по-подходящо място от Леонардовата Мона Лиза.

- Тя е мъничко по-нататък - бе прошепнал дядо й, докато стискаше ръчичката й и я водеше по опустелия след края на работното време коридор.

Тогава Софи беше шестгодишна. Чувстваше се мънич­ка и нищожна, докато гледаше огромните тавани и безк­райните пространства. Пустият музей я плашеше, но тя нямаше намерение да го покаже на дядо си. Решително стисна зъби и пусна ръката му.

- Там е Salle des Etats - каза Жак Сониер, когато наближиха най-прочутата зала в Лувъра. Софи не споде­ляше очевидното му вълнение. Искаше да си иде вкъщи. Беше виждала репродукции на Мона Лиза и картината

изобщо не й харесваше. Не разбираше защо всички тол­кова й се възхищават.

- C'est ennuyeux - измърмори момиченцето.

- Досадна - поправи я той. - На френски в училище. Вкъщи на английски.

- Le Louvre c'est pas chez moil* - предизвика го Софи. Дядо й уморено се засмя.

- Права си. Тогава да говорим на английски просто за развлечение.

Тя се нацупи и продължи да върви. Влязоха в Salle des Etats. Погледът й обходи тясното помещение и се спря върху очевидното почетно място - центърът на дяс­ната стена, където зад защитна плексигласова преграда висеше самотна картина.

- Приближи се, Софи. Малко хора имат възможност да я разгледат сами.

Момичето преглътна страха си и бавно прекоси зала­та. След всичко, което бе слушала за Мона Лиза, имаше чувството, че се приближава до кралска особа. Стигна до плексигласа, затаи дъх и вдигна поглед.

Не беше сигурна какво е очаквала да изпита, ала оп­ределено не и това. Нямаше разтърсващо удивление. Нито почуда. Прочутото лице изглеждаше като в книгите. Софи безмълвно остана пред картината сякаш цяла вечност в очакване да се случи нещо.

- Е, какво мислиш? - прошепна дядо й зад нея. -Красива е, нали?

- Много е малка. Сониер се усмихна.

- И ти си малка, обаче си красива.

„Не съм красива" - помисли си тя. Мразеше рижата си коса и луничките си и беше по-едра от всички момче­та в класа. Отново погледна Мона Лиза и поклати глава.

- По-грозна е, отколкото в книгите. Лицето й е... brumeux.

- Замъглено - поправи я дядо й.

- Замъглено - послушно каза тя. Знаеше, че разгово­рът няма да продължи, докато не повтори новата дума.

Въпреки това картината не й харесваше.

- Като че ли знае йещо... също като децата в учили­ще, когато имат някаква тайна.

Дядо й се засмя.

- Тъкмо затова е толкова прочута. Хората често гада­ят защо се усмихва.

- Ти знаеш ли защо се усмихва?

- Може би. - Той й намигна. - Някой ден ще ти раз­кажа всичко.

Софи тропна с краче.

- Нали знаеш, че не обичам тайни!

- Принцесо - усмихна се Сониер. - Животът е пълен с тайни. Не можеш едновременно да научиш всички.

- Връщам се - заяви Софи и гласът и прозвуча кухо на стълбището.

- При Мона Лиза ли? - сепна се Лангдън. - Точно сегаЧ

Тя обмисли опасността.

- Аз не съм заподозряна в убийство. Ще рискувам. Трябва да разбера какво се е опитвал да ми каже дядо.

- Ами посолството?

Криптографката се почувства виновна, че го е превър­нала в беглец, само за да го изостави, ала не виждаше друг изход. Тя посочи металната врата в края на стълби­щето.

- Излезте през тази врата и следвайте светещите зна­ци към изхода. С дядо минавахме оттук. Знаците ще ви отведат до въртяща се врата. - Софи му подаде ключове­те от колата си. - Червеният смарт на служебния пар­кинг. Точно пред изхода. Ще се ориентирате ли до по­солството?

Робърт кимна и погледна ключовете в ръката й.

- Вижте - с по-мек глас каза тя. - Мисля, че е въз­можно дядо ми да ми е оставил съобщение при Мона Лиза -* някакъв ключ, който да сочи убиеца. Или да

обяснява защо съм в опасност. - „Или какво се е случи­ло със семейството ми." - Трябва да проверя.

- Но ако е искал да ви каже защо се намирате в опас­ност, защо просто не го е написал на пода, където е ум­рял? Защо са всички тези сложни шаради?

- Каквото и да се е опитвал да ми разкрие, едва ли е искал някой друг да го разбере. Даже полицията. - Жак Сониер очевидно бе положил всички усилия да прати поверително съобщение единствено на нея. Беше го на­писал с код, включващ тайните й инициали, и я бе насо­чил към Робърт Лангдън - явно разумен ход, като се имаше предвид, че американският учен беше разшифро­ван кода му. - Колкото и странно да звучи, според мен е искал да отида при Мона Лиза преди да отиде някой

ДРУГ.

- Ще дойда с вас.

Лангдън се поколеба, като че ли собственото му науч­но любопитство заплашваше да го хвърли обратно в ръ­цете на Фаш.

- Вървете. Бързо. - Софи му се усмихна признателно. - Ще се видим в посолството, господин Лангдън.

Той се намръщи и каза строго:

- Ще се срещнем там при едно условие. Младата жена го погледна сепнато.

- Престанете да ме наричате „господин Лангдън". Тя различи на лицето му намек за кисела усмивка и

неволно също се усмихна.

- Успех, Робърт.

Лангдън стигна до долната площадка на стълбището и усети типичната миризма на безир и гипс. Пред него светеше надпис SORTIE/ИЗХОД. Стрелката сочеше към дълъг коридор.

Професорът тръгна по него.

Надясно зееше мрачно реставрационно ателие, от кое­то надничаха множество статуи в различно състояние на реставрация. Наляво видя ателиета, напомнящи харвар-дски аудитории във факултета по изобразително изкуст-

во - редици стативи, картини, палитри, рамки - истин­ски художествен конвейер.

Вървеше по коридора и се чудеше дали всеки момент няма да се събуди в леглото си в Харвард. Цялата нощ му приличаше на странен сън. „Каня се тайно да напус­на Лувъра... аз съм беглец."

Все още мислеше за изобретателното анаграмно пос­лание на Сониер и се питаше какво ще открие при Мона Лиза Софи... ако изобщо откриеше нещо. Изглежда, бе сигурна, че дядо й е искал тя още веднъж да отиде При прочутата картина. Колкото и правдоподрйно да беше това обяснение, сега- го занимаваше един обезпокоителен па­радокс.

„P.S.. Намерете Робърт Лангдън."

Уредникът бе написал името му на пода и беше поръ­чал на Софи да го потърси. Но защо? Само за да й помог­не да разгадае анаграмата ли?

Едва ли. -

В крайна сметка Сониер не бе имал основание да смя­та, че Лангдън е особено опитен в анаграмите. „Ние не се познавахме." По-важно беше друго: Софи ясно бе каза­ла, че е трябвало да разгадае анаграмата сама. И за мал­ко да го направи, напомни си той. Именно тя беше забе­лязала прогресията на фибоначи и ако бе имала, малко повече време, несъмнено щеше да разшифрова съобще­нието без негова помощ.

„Софи е трябвало сама да разгадае тази анаграма." Изведнъж се почувства повече от сигурен, и все пак това заключение оставяше очевидна празнота в логиката на действията на уредника.

„Защо аз? Защо предсмъртното желание на Сониер е било внучка му да ме намери? Какво си е мислил, че знам?"

Споходен от неочаквана мисъл, професорът спря, брък­на в джоба си, извади компютърната разпечатка и се вторачи в последния ред на съобщението.

„P.S. Намерете Робърт Лангдън."

Той впери очи в двете букви.

„P.S."

на Сониер най-после се избистря. Сякаш отекна гръм и със страшна сила го връхлетяха символи и исторически факти. Всичко, което бе направил Жак Сониер тази нощ, внезапно придоби смисъл.

Мислите му запрепускаха и Робърт напразно се опита да ги подреди. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дршъл.

„Има ли време?"

Знаеше, че това няма значение.

Без да се колебае, Лангдън затича обратно към стъл­бището.

Коленичил на първата пейка, Сила се преструваше, че се моли, докато разглеж­даше плана на храма. Подобно на пове­чето катедрали, „Св. Сулпиций" бе построен във форма­та на гигантски римски кръст. Дългата му централна част - наосът - водеше право към олтара, където нап­речно го пресичаше по-късо рамо, известно като „тран-септ". Наосът и трансептът се пресичаха точно под глав­ния купол и това място се смяташе за сърцето на черква­та... нейната най-свещена и мистична точка.

„Не и тази нощ - помисли си Сила. - „Свети Сулпи­ций" крие тайните си другаде."

Той завъртя глава наляво и погледна към южния тран-септ. Предметът, който бяха описали жертвите, се нами­раше зад края на пейките.

„Ето го."

В сивия гранитен под беше вградена тънка полирана месингова ивица, която лъщеше в камъка. Ивицата беше обозначена с отсечки като линийка. Това беше стрелката на слънчевия часовник, бяха му казали, езическо астро­номическо устройство. Туристи, учени, историци и езич­ници от цял свят идваха в „Св. Сулпиций", за да се въз­хищават на тази прочута линия.

„Линията на розата."

Сила бавно плъзна поглед по месинговата стрелка,

наклонена пред него под странен ъгъл, който изобщо не съответстваше на симетрията на черквата. Тя прорязва­ше самия олтар и му приличаше на белег, загрозяващ красиво лице. Ивицата разделяше парапета за причестя-ване на две, прекосяваше цялата широчина на катедра­лата и накрая стигаше до ъгъла на северния трансепт, където сочеше към нещо крайно необичайно.

Огромен египетски обелиск.

Там лъскавата Линия на розата правеше вертикален завой под прав ъгъл, продължаваше право нагоре по стра­ната на самия обелиск и се изкачваше до самия пирами­дален връх на десет метра височина, където свършваше.

„Линията на розата — помисли си Сила. - Братството е скрило ключовия си камък при Линията на розата."

По-рано същата нощ, когато каза на Учителя, че клю­човият камък на Ордена е скрит в „Св. Сулпиций", ду­мите му бяха посрещнати с недоверие. Ала когато приба­ви, че всички братя са му съобщили точното местона­хождение, свързано с месингова линия, минаваща през катедралата, Учителя ахна.

- Говориш за Линията на розата!

Той набързо разказа на Сила за прословутата архи­тектурна странност на „Св. Сулпиций" - месингова иви­ца, разделяща храма по ос, ориентирана точно по посока север-юг. Това бил някакъв древен слънчев часовник, останка от езическия храм,' който някога се издигал на същото място. Минаващите през кръглия отвор в южна­та стена слънчеви лъчи всеки ден показвали времето от лятното до зимното слънцестоене.

Ориентираната в посока север-юг ивица била известна като „Линията на розата". Векове наред символът на розата се свързвал с картите и водел хората в нужната посока. Розата на компаса - рисувана на почти всяка карта - сочела север, изток, юг и запад. Първоначално известна като „роза на ветровете", тя указвала тридесет и двата вятъра, духащи от посоките на осемте основни ветрове, осемте полуветрове и шестнадесетте четвъртветрове. Когато се впишели в кръг, тези тридесет и две точ­ки на компаса идеално съответствали на тридесет и двете венчелистчета на роза.

Също наричана „меридиан" или „географска дължи­на", линията на розата представлявала въображаема ли­ния, спусната от северния до южния полюс. Разбира се, имало безброй линии на розата,* тъй като през всяка точ­ка на глобуса можело да се прокара такава линия. Въп­росът за древните навигатори бил коя от тях да бъде на­ричана Линията на розата - нулевият меридиан, лини­ята, от която да се измерват всички останали дължини.

Днес тази линия минаваше през лондонския Гринуич.

Но не винаги бе било така.

Много преди нулевият меридиан да бъде установен в Англия, той минавал точно през Париж и катедралата „Св. Сулпиций". Месинговият знак в черквата беше па­метник на първия нулев меридиан и макар че през 1888 година Гринуич бе лишил френската столица от тази чест, първата Линия на розата все още можеше да се види в парижкия храм.

- Значи легендата е вярна - каза на Сила Учителя. -Казано е, че ключовият камък на Ордена лежи „под зна­ка на Розата".

Все още коленичил на пейката, Сила се огледа и се заслуша, за да се увери, че е сам. За миг му се стори, че чува шумолене в хора. Обърна се и няколко секунди се взира в балкона. Нищо.

„Сам съм."

Албиносът се изправи и три пъти се поклони към ол­тара. После се обърна наляво и тръгна по месинговата линия на север към обелиска.

В този момент на международното летище „Леонардо да Винчи" в Рим разтърсването на гуми, докоснали пис­тата, събуди епископ Арингароса.

„Унесъл съм се" - помисли си той, изненадан, че се е отпуснал достатъчно, за да заспи.

- Benevenuto a Roma* - съобщиха по интеркома. Арингароса се надигна, оправи черното си расо и си

позволи да се усмихне, нещо, което рядко му се случва­ше. С удоволствие се бе отправил на това пътуване. „Пре-

„Божествена намеса."

Ако всичко в Париж минеше според предвиждания­та, скоро Арингароса щеше да притежава нещо, което щеше да го направи един от най-могъщите хора в хрис­тиянския свят.

23.

Софи задъхана стигна до големите дър-вени врати на Salle des Etats - залата, в която беше изложена Мона Лиза. Преди да влезе неохотно погледна към мястото на двадесетина метра оттам, където все още лежеше осветеният от про­жектори труп на дядо й.

Внезапно я обзеха мъчителни угризения, дълбока скръб, примесена с чувство за вина. През последните де­сет години той безброй пъти я бе търсил, и все пак Софи беше останала неумолима - прибираше писмата и прат­ките му неразпечатани в долното чекмедже на скрина си и не се съгласяваше да се срещнат. „Той ме излъга! Кри­еше ужасни тайни! Как трябваше да постъпя?" И затова го бе отблъснала. Категорично.

Сега дядо й беше мъртъв и й говореше от гроба си.

Софи протегна ръка и натисна огромната дървена вра­та. Тя се отвори. Младата жена за миг застана на прага и обходи с поглед голямата правоъгълна зала. И това по­мещение бе окъпано в мека червена светлина. Salle des Etats беше една от редките зали без друг изход в музея. На стената срещу входа висеше грамадна петметрова кар­тина на Ботичели. Под нея, точно в средата на паркета, имаше голяма осмоъгълна кушетка, на която с радост сядаха хиляди посетители дневно, доволни да дадат от­дих на краката си, докато'се възхищават на най-ценното произведения в Лувъра.

Още преди да влезе обаче, Софи разбра, че е забравила нещо. „Ултравиолетова светлина." Ако беше написал нещо тук, дядо й почти със сигурност бе използвал маркер за ултравиолетова светлина.

Криптографката дълбоко си пое дъх и забърза към добре осветеното местопрестъпление. Нямаше сили да погледне трупа. Отиде до масата, намери ултравиолетово фенерче, пъхна го в джоба на пуловера си и припряно закрачи обратно към отворената врата на Salle des Etats.

Зави зад ъгъла и се насочи към входа. В този момент обаче чу неочаквани стъпки, които тичешком се прибли­жаваха към нея от вътрешността на залата. „Някой идва!" Внезапно от червеникавия сумрак изплува призрачна фигура и Софи отскочи.

- Ето те! - Дрезгавият шепот на Лангдън наруши ти­шината, когато силуетът му спря пред нея.

Облекчението й продължи само за миг.

- Робърт, нали ти казах да изчезваш оттук! Ако Фаш...

- Къде беше?

- Отидох да взема ултравиолетово фенерче - прошепна тя и му го показа. - Ако дядо ми е оставил съобщение...

- Слушай, Софи. - Лангдън си пое дъх и твърдо впе­ри в нея сините си очи. - Буквите F.S... говорят ли ти нещо друго? Каквото и да е?

Тъй като се страхуваше, че гласовете им кънтят нада­лече, Софи го дръпна в Salle des Etats и безшумно затво­ри грамадната двукрила врата.

- Казах ти, инициалите означават „Принцеса Софи".

- Знам, но виждала ли си ги някъде другаде! Дядо ти използвал ли ги е по друг начин? Например като моног-рам?

Въпросът я сепна. „Откъде можеше да знае за това Робърт?" Наистина веднъж беше виждала инициалите P.S. В деня преди деветия си рожден ден. Тайно претър­сваше къщата, за да види какви подаръци ще получи. Още по онова време не можеше да понася да крият тайни от нея. „Какво ми е купил тази година grand-père*? -Ровеше из кашони и чекмеджета. - Дали ми е взел кук­лата, която исках? Къде може да я е скрил?"
* Дядо (фр.). - Б. пр.
След като не откри нищо в цялата къща, Софи събра смелост да се вмъкне в спалнята на дядо си. Тази стая беше забранена за нея, но той спеше на кушетката на долния етаж.

„Само ще надникна!"

Приближи се на пръсти до гардероба му и погледна на лавиците зад дрехите. После провери под леглото. Пак нищо. Отвори чекмеджетата на бюрото и ги пре­рови. „Тук трябва да има нещо за мен." Накрая стиг­на до последното чекмедже и дръпна настрани някак­ви черни дрехи, които никога не го бе виждала да носи. Тъкмо се канеше да затвори чекмеджето, когато зърна проблясък на злато. Приличаше на ланец за джобен часовник, но Софи знаеше, че дядо й не носи такъв. Сърцето й се разтуптя, когато разбра какво трябва да е това.

„Огърлица?"

Внимателно извади верижката от чекмеджето. За не­йна изненада, в единия край имаше лъскав златен ключ. Тежък и искрящ. Омагьосана, Софи го вдигна пред очи­те си. Никога не беше виждала такова нещо. Повечето ключове бяха с ръбести зъби, но този имаше триъгълно стълбче, осеяно с вдлъбнатинки. Златната му глава бе във формата на кръст, но не обикновен. Раменете му бяха еднакви, като знака плюс. В средата му беше гравиран странен символ - две букви, преплетени в монограм вър­ху някакво цвете.

- P.S. - прошепна тя. „Какво може да е това?"

- Софи? - повика я от прага дядо й.

Стресната, тя се обърна и изпусна ключа, който изд­рънча на пода. Момичето впери очи в него, тъй като се боеше да погледне дядо си.

- Аз... търсех подаръка за рождения ми ден - каза Софи. Съзнаваше, че е предала доверието му.

Дядо й не проговори сякаш цяла вечност. Накрая теж­ко въздъхна.

- Вдигни ключа, Софи. Момичето се подчини. Той влезе в стаята.

- Трябва да уважаваш личния живот на другите, Софи.

- После приклекна и нежно й взе ключа. - Този ключ е много специален. Ако го беше изгубила...

Тихият му глас я накара да се почувства още по-зле.

- Извинявай, grand-père. Наистина съжалявам. - Тя замълча за миг. - Помислих, че е огърлица за рождения ми ден.

Дядо й продължително я изгледа.

- Ще ти го кажа още веднъж, Софи, защото е важно. Трябва да се научиш да уважаваш личния живот на дру­гите.

- Да, grand-père.

- Някой друг път ще поговорим за това. Сега отиди в градината. Има нужда от плевене.

Софи побърза да изпълни задълженията си.

На другата сутрин не получи подарък за рождения си ден. Не бе и очаквала, не и след онова, което беше напра­вила. Но той дори не й честити. Вечерта тя тъжно се затътри нагоре по стълбището. Когато влезе в стаята си обаче, намери на възглавницата си картичка. И на кар­тичката бе написана гатанка. Момичето се усмихна още преди да я разгадае. „Знам какво е това!" Дядо й беше направил същото предишната Коледа.

„Търсене на съкровища!"

Софи нетърпеливо се зае с гатанката. Решението я отве­де в друга част на къщата, където откри втора картичка с друга гатанка. Разгада й нея, само за да попадне на трета. Така тича назад-напред из къщата, докато накрая не наме­ри податка, която я върна обратно в спалнята й. Изкачи стълбището тичешком, втурна се в стаята си и се закова на място. В средата имаше лъскав червен велосипед, с пан­делка на кормилото. Софи радостно изписка.

- Знам, че искаше кукла - усмихна се от ъгъла дядо й. - Реших, че това може би ще ти хареса повече.

На другия ден я научи да кара колелото - тичаше до нея по алеята. Когато Софи изгуби равновесие и двамата се строполиха на тревата, се запревиваха от смях.

- Grand-père. - Тя го прегърна. - Наистина съжаля­вам за ключа.

- Знам, миличка. Прощавам ти. Не мога да ти се сър­дя. Дядовците и внучките винаги си прощават.

Софи знаеше, че не бива да пита, ала не успя да се сдържи.

- Закъде е? Никога не съм виждала такъв ключ. Много е красив.

Дядо й дълго мълча. Тя виждаше, че се колебае как да й отговори. „Grand-père никога не лъже."

- Ç него се отваря една кутия - накрая отвърна Жак Сониер. - В която крия много тайни.

Софи се нацупи.

- Мразя тайните!

- Знам, но това са важни тайни. И някой ден ще се научиш да ги цениш също колкото мен.

- Видях букви на ключа и някакво цвете.

- Да, това е любимото ми цвете. Казва се лилия. Не­жни, бели цветя.

- Знам ги! И на мен са ми любими!

- Тогава ще сключа с теб една сделка. - Дядо й вдиг­на вежди, както винаги, когато се канеше да й отправи предизвикателство. - Ако запазиш в тайна моя ключ и никога повече не говориш за него, нито пред мен, нито пред никого другиго, някой ден ще ти го подаря.

Софи не вярваше на ушите си.

- Наистина ли?

- Обещавам. Когато дойде моментът, ключът ще е твой. На него е написано името ти.

Тя се намръщи.

- Не е вярно. На него пише P.S. Това не е моето име! Дядо й сниши глас и се огледа, сякаш за да се увери,

че никой не ги подслушва.

- Добре, Софи, щом наистина трябва да знаеш, P.S. е код. Това са твоите тайни инициали.

Момичето се ококори.

- Нима имам тайни инициали?

- Разбира се. Внучките винаги имат тайни инициали, които знаят само техните дядовци.

- P.S. ли?

Той я погъделичка.

- Принцеса Софи. Софи се закикоти.

- Не съм принцеса!

Жак Сониер й намигна.

- За мен си принцеса.

От този ден никога повече не разговаряха за ключа. И тя стана неговата принцеса Софи.

Сега, в Salle des Etats, Софи бе пронизана от непоно­сима скръб.

- Инициалите - тихо каза Лангдън и странно я пог­ледна. - Виждала ли-си ги?

Тя чу гласа на дядо си, който шептеше по коридорите на музея. „Никога не говори за този ключ, Софи. Нито пред мен, нито пред никого другиго." Знаеше, че не е успяла да му прости, и се зачуди дали може още веднъж да предаде доверието му. „P.S. Намерете Робърт Ланг­дън." Дядо й искаше Лангдън да й помогне. Софи ким­на.

- Да, виждала съм инициалите P.S. Само веднъж. Като съвсем малка.

- Къде?

- Върху нещо много важно за него. Лангдън я погледна в очите.

- Това е от огромно значение, Софи. Можеш ли да ми кажеш дали освен инициалите е имало и символ? Ли­лия?

Младата жена се дръпна смаяна.

- Но... откъде знаеш?!

Той въздъхна и сниши глас.

- Абсолютно съм сигурен, че дядо ти е бил член на тайна организация. Много древно тайно братство.

Стомахът й се сви. И тя беше сигурна в това. От десет години се опитваше да забрави случая, който я бе убедил в този ужасяващ факт. Беше видяла нещо невъобрази­мо. Непростимо.

- В съчетание с инициалите P.S., лилията е официал­на емблема на братството. Техен герб.

- Откъде знаеш? - Софи се молеше Лангдън да не й отговори, че самият той е член на това братство.

- Писал съм за тази организация - с разтреперан от вълнение глас каза професорът. - Аз съм специалист по

символиката на тайните общества. Наричат ce Prieure du Sion - Орденът на Сион. Основани са тук във Франция и привличат влиятелни братя от цяла Европа. Всъщност са едно от най-старите братства на света» които още съ­ществуват.

. Софи никога не беше чувала за тях.

Лангдън се впусна в бързо обяснение.

- Братя от^Ордена са били някои от най-културните личности в историята: хора като Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго. - Той замълча за миг. - И Леонар-до да Винчи.

Криптографката го зяпна.

- Леонардо е членувал в тайно братство, така ли?

- Той е бил велик магистър на Ордена от хиляда пет­стотин и десета до хиляда петстотин и деветнайсета го­дина и това обяснява страстта на дядо ти към неговите произведения. Двамата са имали обща историческа брат­ска връзка. И всичко това напълно се вписва в интереса му към иконографията на Богинята-майка, езичеството, женските божества и презрението към Църквата. Дока­зано е, че Орденът е почитал свещената женственост.

- Да не би да твърдиш, че тази организация е няка­къв езически култ към Богинята-майка?

- Не някакъв, а най-големият. По-важно обаче е, че са известни като пазители на древна тайна. Която ги пра­вела невъобразимо могъщи.

Въпреки абсолютната убеденост, която виждаше в очите на Лангдън, Софи инстинктивно реагираше със скептицизъм. „Тайна езическа секта? Някога оглавява­на от Леонардо да Винчи? - Всичко това й звучеше аб­сурдно. И все пак, въпреки че отхвърляше тази възмож­ност, мислите й се връщаха десет години назад - в нощ­та, когато случайно бе изненадала дядо си и беше при­съствала на нещо недопустимо. - Това обясняваше ли?,.."

- Самоличността на живите братя от Ордена се пази в пълна тайна, но инициалите P.S. и лилията, които си видяла като дете, са доказателство - прибави професо­рът. - Не може да е свързано с нещо друго, освен Орде­на.

Софи съзнаваше, че Лангдън всъщност знае за дядо й

много повече, отколкото бе предполагала. Този америка­нец очевидно имаше да сподели с нея купища информа­ция, ала тук не беше мястото за това.

- Не мога да позволя да те заловят, Робърт! Налага се да обсъдим много неща. Трябва да бягаш!

Лангдън чуваше само тихия й шепот. Никъде нямаше да иде. В момента се намираше на друго място. Място, където на повърхността изплуваха древни тайни. Място, където от сенките се. появяваха забравени истории.

Бавно, сякаш под вода, той завъртя глава и погледна през червеникавия сумрак Мона Лиза.

„Лилията... fleur-de-lis... цветето на Лиза... Мона Лиза."

Всичко бе свързано, безшумна симфония, отразяваща най-големите тайни на Ордена на Сион и Леонардо да Винчи.

На речния бряг зад Двореца на инвалидите на около три километра от Лувъра един озадачен шофьор на ка­мион стоеше пред насочените пистолети на агентите и зяпаше капитана от криминалната полиция, който нада­де свиреп гърлен рев и запрати калъпче сапун в развъл­нуваните води на Сена.