Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Седнал в слабо осветената каросерия на бронирания камион, Лангдън се чувст­ваше като в затвор и се бореше с прека­лено добре познатото мъчително чувство, което го спо-хождаше в тесни затворени пространства. „Верне каза, че щял да ни отведе на сигурно място извън града. Къде?"

Краката му изтръпнаха от седенето на металния под. Той промени позата си и потрепери, когато усети, че кръв­та отново нахлува в долната половина на тялото му. Про­дължаваше да държи странното съкровище, което бяха взели от банката.

- Мисля, че вече се движим по магистралата - про­шепна Софи.

И Робърт смяташе така. След обезпокоително дълга пауза на рампата камионът беше продължил, минута-две бе завивал наляво-надясно и сега се носеше с висока скорост. Непробиваемите гуми под тях се въртяха по гладка настилка. Лангдън си наложи да се съсредоточи върху палисандровото сандъче, постави го на пода, раз­ви сакото си и притегли ковчежето към себе си. Софи се приближи и седна до него. Изведнъж Робърт се почувст­ва така, сякаш бяха деца и развиваха коледен подарък.

За разлика от топлите цветове на палисандъра, инк-рустираната роза беше направена от светло дърво, на­вярно ясен, който ясно лъщеше на бледата светлина. Розата. Цели войски и религии бяха изградени върху този символ. И тайни братства - розенкройцерите. Ри-* царите на розовия кръст. Le rose crux.

- Отвори го - каза Софи.

Лангдън дълбоко си пое дъх, възхитено погледна слож­ната дърворезба, отвори закопчалката и вдигна капака.

Беше си представил няколко неща, които може да открият в ковчежето, ала очевидно бе сбъркал. В дебело подплатеното с тъмночервена коприна сандъче лежеше предмет, чието предназначение му беше абсолютно непо­нятно.

Това бе цилиндър от полиран бял мрамор, голям приб­лизително колкото кутия за топки за тенис. Състоеше се от шест диска, свързани с деликатна месингова рамка. Приличаше на сложен калейдоскоп. Двата края на ци­линдъра бяха запушени с мраморни капачки. Тъй като беше чул звук от течност, Лангдън предполагаше, че е кух.

Също толкова тайнствени, колкото конструкцията на цилиндъра обаче бяха буквите по цялата му оби­колка, които основно привлякоха вниманието на про­фесора. Върху всеки от шестте диска бяха изсечени едни и същи букви - цялата азбука. Цилиндърът при­личаше на една от детските играчки на Лангдън -пръчка с пръстени, върху които бяха написани бук­ви. Пръстените се въртяха и. буквите образуваха раз­лични думи.

— Поразително, нали? - промълви Софи.

Робърт вдигна поглед.

- Не знам. Какво е това, по дяволите? Очите на младата жена заблестяха.

- Дядо ми обичаше да майстори такива неща. Изобре­тил ги е Леонардо да Винчи.

Въпреки слабата светлина Софи видя изненадата на Лангдън.

- Леонардо ли? ^ измърмори той и отново се вторачи в цилиндъра.

- Да. Нарича се криптекс. Дядо твърдеше, че бил взел плана от тайните дневници на да Винчи ;

- За какво служи?

Софи съзнаваше, че в светлината на последните съби­тия отговорът може да ги наведе на някои интересни идеи.

.- Това е хранилище за тайна информация - каза тя.

Лангдън се ококори още повече.

Младата жена обясни, че едно от любимите хобита на дядо й било да прави макети на Леонардовите изобрете­ния. Надарен със сръчни ръце, Жак Сониер прекарвал часове в работилницата си и обичал да подражава на ве­лики майстори - Фаберже и не толкова артистичния, но много по-практйчен Леонардо да Винчи.

Дори само беглото преглеждане на Леонардовите днев­ници обясняваше защо е бил прочут с вятърничавостта си също толкова, колкото с гениалността- си. Той бе ри­сувал проекти на стотици изобретения, които така и не беше реализирал. Едно от любимите забавления на Жак Сониер било осъществяването на по-мъглявите идеи на твореца - часовници, водни помпи, криптекси и дори макет на средновековен френски рицар, който сега гордо украсяваше бюрото в кабинета му. Рицарят бе проекти­ран от да Винчи през 1495 година в резултат на ранните му занимания с анатомия и кинезиология и вътрешната му структура представляваше точен.модел на човешките стави и сухожилия. Роботът можеше да сяда, да размах­ва ръце, да върти глава и да отваря и затваря анатомич­но вярно изработената си челюст. Софи винаги го бе смя­тала за най-красивия макет, направен от дядо й... разби­ра се, докато не беше видяла криптекса в това палисанд-рово ковчеже.

- Когато бях малка, той ми направи такъв криптекс - каза тя. - Но никога не съм виждала толкова красив и голям.

Лангдън не откъсваше очи от сандъчето.

- Никога не съм чувал за криптекси,

Срфи не се изненадваше. Повечето неосъществени про­екти на Леонардо не бяха проучвани. Дори нямаха име­на. Терминът „криптекс" сигурно беше измислен от дядо

й - подходящо наименование на устройството, което с помощта на науката криптология криеше информация, написана върху свитък или „кодекс".

Младата жена, знаеше, че да Винчи е един от първоот­кривателите в областта на криптологията, макар че това рядко се споменаваше. Когато обясняваха методите за компютърно шифроване, нейните университетски препо­даватели цитираха съвременни криптолози като Цимер-ман и Шнайер, но не и Леонардо, създателя на една от първите зачатъчни форми на шифриране. Но пък дядо й й бе разказал всичко за това.

Докато бронираният камион се носеше по магистра­лата, Софи обясни на Лангдън, че с криптекса великият творец намерил изход от дилемата за пращане на тайни съобщения на големи разстояния. В онази епоха без те­лефони и имейли всеки, който искал да предаде повери­телни сведения надалеч, нямал друга възможност, освен да напише писмо и да го повери на куриер. За съжалег ние, ако писмото съдържало ценна информация, курие­рът можел да спечели много повече пари, като я продаде на йраговете, вместо да я достави на адресата.

Много велики умове в миналото бяха измисляли крип-тологически решения на проблема за съхраняване на сведения: Юлий Цезар разработил система за шифрова­не, наречена „Цезарова кутия", Мария Стюарт създала шифър чрез разместване на букви и пращала тайни съ­общения от затвора, блестящият арабски учен Абу Юсуф Исмаил ал-Кинди пазел тайните си с помощта на наход­чив многоазбучен шифър.

Леонардо обаче избегнал математиката и криптологи­ята с механично решение. Криптексът. Преносим кон­тейнер, в който можело да се съхраняват писма, карти, диаграми, каквото и да е. Щом информацията бъдела затворена в криптекса, можел да я извади само човекът, който знаел вярната парола.

- Трябва ни парола. - Софи посочи буквените пръсте­ни. - Криптексът е почти като комбинацията за отваря­не на устройство за заключване на велосипед. Ако подре­диш пръстените по съответния начин, ключалката се отваря. Този криптекс има пет буквени пръстена. Когато

ги завъртиш в нужния ред, целият цилиндър се разгло­бява. Вътре има кухо централно отделение със свитък или лист, на който е написана поверителната информа­ция . Лангдън я погледна скептично.

- И казваш, че дядо ти ти е правия такива?

- Няколко по-малки криптекса, да. На два мои рож­дени дни ми даваше криптекси и ми казваше гатанки. Отговорът им беше паролата за криптекса и вътре нами­рах поздравителната си картичка.

- Доста работа за една картичка.

- На картичките винаги имаше друга гатанка. Дядо обичаше да ме праща на лов за съкровища из къщата, докато накрая не открия истинския си подарък. Всяко търсене на съкровища беше изпитание на характера, за да заслужа наградата си. И изпитанията никога не бяха елементарни.

Лангдън отново прикова поглед в устройството.

- Но нали просто можем да го счупим? Металът изг­лежда деликатен, а мраморът е мека скала.

Софи се усмихна.

- Леонардо е бил достатъчно умен. Той проектирал криптекса така, че ако се опиташ да го отвориш със сила, съдържанието му се самоунищожава. Гледай. - Тя брък­на в ковчежето и внимателно извади цилиндъра. - Ин­формацията трябва да е написана върху папирус.

- А не на пергамент, така ли? Младата жена поклати глава.

- Папирус. Знам, че пергаментът е по-траен и по оно­ва време е бил по-широко разпространен, но свитъкът, е трябвало да е от папирус. Колкото по-тънък, толкова по-добре. .

- Ясно.

- Каква течност? Софи се усмихна.

- Оцет.

Лангдън се поколеба за миг, после закима.

Оцет и папирус. Ако някой се опиташе насила да от­вори криптекса, стъкленицата се счупваше и оцетът бързо разтваряше папируса.

- Както виждаш, единственият начин да получиш ин­формацията е да знаеш вярната петбуквена парола. И тъй като има пет пръстена, всеки с по двайсет и шест латински букви, това прави двайсет.и шест на пета сте­пен. - Тя бързо изчисли вариантите. - Приблизително дванайсет милиона комбинации. •

- Щом казваш - измърмори Лангдън. Изражението му подсказваше, че в главата му се въртят приблизител­но дванадесет милиона въпроса. - Каква информация според теб има вътре?

- Каквато и да е, дядо ми явно страшно е искал да я запази в тайна. - Софи замълча за миг, затвори кутията и се втренчи в петолистната роза, инкрустирана в капа­ка. Нещо я смущаваше. - Нали каза, че розата била сим­вол на Граала?

- Точно така. В символиката на Ордена на Сион роза­та и Граалът са едно и също.

Тя сбърчи чело.

- Странно, защото дядо винаги ми е казвал, че розата означава тайна. Закачаше роза на вратата на домашния си кабинет, когато имаше поверителен телефонен разго­вор и не искаше да го безпокоя. Насърчаваше ме да пра­вя, същото. - „Миличка, вместо да се заключваме, кога­то искаме да останем сами, можем да закачваме роза - 1а fleur des secrets* - на вратата. Така ще се научим да се уважаваме и да си вярваме. Закачването на роза е древен римски обичай."

- Sub rosa - отвърна Лангдън. - Римляните окачвали роза на срещите си, за да покажат, че са тайни. Присъс­тващите разбирали, че казаното „под розата" или „sub rosa" трябва да остане поверително.

Той накратко разказа, че Орденът на Сион не използ­вал розата за символ на Граала само защото носела зна-

Лицето му изведнъж се напрегна.

- Робърт? Какво ти е?

Очите му бяха приковани в палисандровото ковчеже.

- Sub... rosa - задавено промълви той. - Невъз­можно.

- Кое?

- Под знака на Розата - прошепна Робърт. - Този криптекс... мисля, че знам какво представлява.

Лангдън не можеше да повярва на собст-.веното си предположение. И все пак, като се имаше предвид кой им е дал този ка­менен цилиндър, как е стигнал до тях, а сега и инкрус-тираната роза върху капака на ковчежето, той можеше да стигне само до едно заключение. „Това е ключовият камък на Ордена." Легендата беше съвсем конкретна. „Ключовият камък носи шифровано послание и лежи под знака на Розата."

- Робърт? - Софи го наблюдаваше. - Какво има? Трябваше му известно време да се овладее.

- Дядо ти някога споменавал ли ти е за le clef de voûte?

- Ключа за трезора ли? - преведе тя.

- Не, това е буквалният превод. „Clef de voûte" също е

често използван архитектурен термин. „Voûte" означава не само „банков трезор", но и „купол". Софи се намръщи.

- Но куполите нямат ключове.

- Всъщност имат. Всеки каменен купол има центра­лен клиновиден камък, който задържа другите блокове и носи цялата тежест. В архитектурен смисъл този ка­мък е ключ за свода. Превежда се като „ключов камък". - Лангдън внимателно следеше реакцията й.

Тя сви рамене и впери очи в криптекса.

- Но това очевидно не ë ключов камък.

Професорът не знаеше откъде да започне. Строител­ният метод за изграждане на каменни куполи с ключови камъни бе една от най-добре пазените тайни на ранното масонско братство. „Степента царска арка. Архитекту­ра. Ключови камъни." Всичко беше взаимосвързано. Тай­ните знания за строеж на сводове с клиновидни камъни представляваха част от мъдростта, която бе правила зи­дарите толкова богати занаятчии, и те грижливо бяха пазили тайната си. Ключовите камъни винаги бяха има­ли дух на тайнственост. И все пак каменният цилиндър в палисандровата кутия очевидно беше нещо съвсем дру­го. Ключовият камък на Ордена, ако наистина бе това, изобщо не беше такъв, какъвто си го бе представял Ро­бърт.

- Ключовият камък на Ордена на Сион не е по моята специалност - призна Лангдън. - Интересът ми към Све­тия Граал е предимно от гледна точка на символиката, затова обикновено не обръщам внимание на множество­то легенди за местонахождението му.

Софи повдигна вежди.

- За местонахождението на Светия Граал ли?

Той неловко кимна и предпазливо изрече следващите си думи.

- Според легендите на Ордена, Софи, ключовият ка­мък е шифрована карта... карта, която разкрива скрива-ллщето на Светия Граал.

Лицето й пребледня.

- И според теб това е Ключовият камък, така ли? Професорът не знаеше какво да й отговори. Дори на

него му звучеше невероятно. И все пак ключовият ка­мък бе единственото логично заключение. Шифрован камък, скрит под знака на Розата.

Идеята, че криптексът е проектиран от Леонардо да Винчи, велик магистър на Ордена на Сион, също предпо­лагаше, че това наистина е ключовият камък на Ордена. „Проект на бивш велик магистър... осъществен векове по-късно от друг член на Ордена." Връзката беше прека­лено осезаема, за да я отхвърли.

През последното десетилетие историците търсеха клю­човия камък във френските катедрали. Любителите на легендите за Граала, които познаваха страстта на Ордена към загадъчни двусмислици, бяха заключили, че le clef de voûte буквално е ключов камък - архитектурен клин - камък с изсечен надпис, поставен в'свода на някоя черква. „Под знака на Розата." В архитектурата нямаше недостиг на рози, „Розетни витражи. Розетни релефи." И естествено, имаше изобилие на cinquefoils - петолнет­ните декоративни цветя, които често се поставяха над арките, точно над ключовия камък. Скривалището изг­леждаше дяволски елементарно. Картата на Светия Гра-ал бе скрита високо в свода на някоя забравена черква като подигравка към нищо неподозиращите богомолци, които минаваха под нея.

- Този криптекс не може да е ключовият камък -възрази Софи. - Не е достатъчно стар. Сигурна съм, че го е направил дядо ми. Не може да е свързан с древна легенда за Граала.

- Всъщност се смята, че ключовият камък е създаден от Ордена някъде през последните две десетилетия - об­зет от вълнение, отвърна Лангдън.

В очите на младата жена проблесна съмнение.

- Но ако този криптекс разкрива скривалището на Светия Граал, защо дядо ми ще го даде точно на мен? Аз нямам представа как да го отворя, нито какво да лравя с него. Даже не знам какво е Светият Граал!

Лангдън разбра, че е права. Още не беше имал въз­можност да й обясни истинската природа на Светия Гра­ал. Тази история трябваше да почака. В момента се бяха съсредоточили върху ключовия камък.

„Ако наистина е това..."

На фона на бръмченето на бронирания камион той накратко й разказа всичко, каквото бе чувал за ключо­вия камък. Предполагаше се, че най-голямата тайна на Ордена, местонахождението на Светия Граал, никога не е била записвана. От съображения за сигурност тя се пре­давала устно на всеки новойосветен сенешал с тайна це­ремония. По някое време през XX век обаче започнало да се шушука, че политиката на Ордена се променила. Причината може би били новите електронни средства за подслушване, но така или иначе братята се заклели ни­кога повече да не говорят за местонахождението на све­щеното скривалище.

- Но тогава как са предавали тайната? - попита Софи.

- Точно тук е мястото на ключовия камък - поясни Лангдън. - Когато умирал някой от четиримата висши братя, останалите трима избирали нов кандидат за сене­шал. Вместо да му кажат къде е скрит Граалът, те го подлагали на изпитание, чрез което доказвал дали е дос­тоен.

Това, изглежда, смути Софи и Робърт внезапно си спом­ни, че дядо и често й устройвал лов на съкровища -preuves de mérite*. Смяташе се, че идеята на ключовия камък е аналогична. Но пък такива изпитания бяха из­вънредно разпространени в тайните общества. Най-из­вестни бяха масоните, чиито членове бяха издигани в по-висока степен, като доказваха, че могат да пазят тай­на, дълги години изпълняваха ритуали и се подлагаха на различни изпитания на достойнството. Задачите прог­ресивно се усложняваха, докато накрая завършваха с успешното посвещаване на кандидата за масон от триде­сет и трета степен.

- Значи ключовият камък е preuve de mérite - каза Софи. - Ако успее да го отвори, кандидатът за сенешал на Ордена доказва, че е достоен за информацията, която крие той.

Лангдън кимна.

- Забравих, че имаш опит с такива неща.
* Доказателство за достойнство (фр.). - Б. пр.
- Не само от дядо ми. В криптологията това се нарича „самоупълномощаващ език". С други думи, ако си доста­тъчно умен, за да го прочетеш, получаваш правото да научиш какво се казва в него.

Професорът се поколеба за миг.

- Софи, нали разбираш, че ако това наистина е клю­човият камък, достъпът на дядо ти до него означава, че той е бил изключително влиятелен в Ордена на Сион. Трябва да е бил един от четиримата най-висши братя.

Тя въздъхна.

- Той е бил влиятелен член на тайно общество. Убеде­на съм. Мога само да предполагам, че е Орденът на Сион.

Лангдън ахна.

- Знаела си, че членува в тайно общество!?

- Преди десет години видях някои неща, които не бяха предназначени за моите очи. Оттогава не сме разго­варяли. - Младата жена замълча за миг. - Дядо ми не само е бил високопоставен член на организацията... спо­ред мен е бил неин ръководител.

Робърт не вярваше на ушите си.

- Велик магистър ли? Но... ти няма откъде да го зна­еш! ,

- Предпочитам да не приказваме за това. - Тя се из­върна настрани. Лицето й изразяваше колкото решител­ност, толкова и мъка.

Лангдън смаяно замълча. „Жак Сониер? Велик ма­гистър?" Въпреки удивителното значение на тази инфор­мация, той имаше странното усещане, че е напълно ло­гично. В края на краищата предишните велики магист­ри на Ордена също бяха били видни личности с артис­тични наклонности. Доказателство за това бе открито преди няколко години в парижката Bibliothèque nationale в документите, станали известни като „Les dossiers

secrets".

Всички историци на Ордена и почитатели на легенда­та за Граала бяха чели Досиетата, каталогизирани под номер 4° lm¹ 249. Автентичността на Тайните досиета беше потвърдена от множество специалисти. Тези паметни­ци безспорно бяха доказали нещо, отдавна подозира­но от историците: сред великите магистри на Ордена

бяха Леонардо да Винчи, Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго и в по-ново време прочутият парижки тво­рец Жан Кокто. -

„Защо не и Жак Сониер?"

Удивлението на Лангдън се усили при мисълта, че тази нощ е имал уговорена среща със Сониер. „Великият магистър на Ордена си беше уговорил среща с мен. Защо? За да си приказваме за изкуство ли?" Изведнъж всичко това му се стори невероятно. В крайна сметка, ако инс­тинктивното му предчувствие се окажеше вярно, вели­кият магистър на Ордена на Сион беше поверил на внуч­ка си легендарния ключов камък на братството и в съ­щото време й бе поръчал да намери Робърт Лангдън.

„Абсурд!" -

Не можеше да си представи никакви обстоятелства, които да обясняват поведението на Сониер. Дори да се беше опасявал за живота си, тримата сенешали също знаеха тайната и по този начин гарантираха сигурността на Ордена. Защо уредникът бе поел толкова голям риск да предаде на внучка си ключовия камък, особено след като двамата не се бяха разбирали? И защо да замесва него... нали изобщо не се познаваха?

„Липсва част от тази загадка" - помисли си той.

Отговорите очевидно трябваше да почакат. Камионът намали скоростта и двамата се сепнаха. Под гумите зах-рущя чакъл. „Защо Верне вече спира?" - зачуди се Ро­бърт. Банкерът им беше казал, че ще ги откара далеч от града. Камионът се движеше съвсем бавно и по неочак­вано неравен терен. Софи неспокойно го погледна, прип­ряно затвори криптекса и заключи ковчежето. Професо­рът отново го уви в сакото си.

Камионът спря. Двигателят продължи да работи. Клю­чалките на задната врата изщракаха. Когато вратата се отвори, Лангдън с изненада установи, че са спрели в го­риста местност далеч от пътя. Верне напрегнато се изп­рави пред тях. Държеше пистолет.

- Съжалявам - каза той. - Наистина нямам друг из­бор.

49

Андре Верне изглеждаше неловко с пис-толет, ала в очите му блестеше решител­ност, която Лангдън нямаше желание да

изпробва.

- Боя се, че трябва да настоя - като насочи оръжието срещу тях, каза банкерът. - Оставете ковчежето.

Софи притисна дървената кутия към гърдите си.

- Нали казахте, че сте били приятели с дядо ми!

- Длъжен съм да пазя собствеността на дядо ви - от­върна Верне. -И точно това ще направя. А сега оставете ковчежето, на пода.

- Дядо ми го повери на мен! - заяви тя.

- Направете го - заповяда Верне и посочи с пистолета. Софи остави кутията в краката си.

Цевта на оръжието се насочи към Лангдън.

- Донесете ми ковчежето, господин Лангдън - нареди банкерът. - И искам да знаете, че се обръщам към вас, защото няма да се поколебая да ви застрелям.

Робърт го зяпна смаяно.

- Защо?

- А вие как смятате? - изсумтя Верне. - За да защи­тя собствеността на клиента си.

- Не знам как сте се сдобили с този ключ и номера на сметката, госпожице Нево, но е ясно, че има някаква мръсна игра. Ако имах представа какви престъпления сте извършили, изобщо нямаше да ви помогна да напус­нете банката. ,

- Казах ви, че нямаме нищо общо със смъртта на дядо

ми! - възрази тя.

Верне погледна Лангдън.

- И все пак по радиото твърдят, че ви издирват не само за убийството на Жак Сониер, но и на още трима души.

- Какво?! - Професорът се вцепени. „Още три убийс­тва ли? - Съвпадението го смая повече от факта, че е основен заподозрян. Струваше му се абсолютно неверо­ятно да е случайно. - Тримата сенешали? - Той сведе поглед към палисандровата кутия. - Щом сенешалите са били убити, Сониер не е имал друг избор. Трябвало е да предаде ключовия камък на някого."

- Когато ви предам, полицията ще открие истината -заяви Верне. - Вече и без това забърках банката в тази история.

Софи го прониза с поглед.

- Вие очевидно нямате намерение да ни предадете. Иначе щяхте да ни върнете в банката. А вместо това ни водите тук и ни държите на мушка.

- Дядо ви се обърна към мен, за да пазя собстве­ността му. Каквото и да съдържа тази кутия, няма да допусна да я използват като веществено доказателст­во в полицейско следствие. Донесете ми я, господин Лангдън.

Софи поклати глава.

- Недей.

Отекна изстрел и куршумът улучи стената над тях. Гилзата изтрака на пода. Вибрациите отекнаха в каросе­рията.

„Мамка му!" Лангдън инстинктивно се приведе.

- Вдигнете кутията, господин Лангдън - още по-уве­рено нареди банкерът.

Робърт се подчини.

- А сега ми я донесете. - Застанал зад задната броня, Верне се беше прицелил в него, протягайки пистолета напред в каросерията.

С ковчежето в ръка, Лангдън тръгна към отворената врата.

„Трябва да направя нещо! - помисли си той. - Нима ще му дам ключовия камък на Ордена?! - Докато се приближаваше, професорът се зачуди дали не може да използва факта, че е по-нависоко. Макар и вдигнат наго­ре, пистолетът бе на височината на коляното му. - Може би един добре насочен "ритник?" За съжаление, Верне, изглежда, усети опасното динамично развитие, отстъпи

няколко крачки назад и спря на около два метра от ка­миона. Далеч извън обсега на Лангдън.

- Оставете кутията до вратата - заповяда банкерът. Тъй като не виждаше друг изход, Лангдън приклекна

и остави налисандровото сандъче до ръба на каросерия­та, точно пред отворената врата.

- Сега се изправете.

Робърт понечи да се изправи, но спря, забелязал мал­ката гилза на пода до прага на каросерията.

- Изправете се и се отдръпнете от кутията.

Лангдън се задържа още секунда, вперил очи в метал­ния праг. После се изправи и незабелязано побутна гил­зата на ръба върху тесния перваз. След това заотстъпва назад.

- Върнете се при задната стена и се обърнете. Той се подчини.

Хванал пистолета в дясната си ръка, Верне посегна с лявата към дървеното ковчеже, но установи, че е прека­лено тежко. Трябваха му и двете ръце. Банкерът вдигна поглед към двамата си пленници и пресметна риска. Бяха на около четири и половина метра, в отсрещния край на каросерията. С гръб към него. Той взе решение. Бързо остави пистолета върху бронята, вдигна кутията с две ръце, остави я на земята, мигновено грабна оръжието и го насочи напред. Нито един от двамата не помръдна.

Идеално. Оставаше само да затвори вратата и да зак­лючи. Верне хвана металната врата и започна да я затва­ря. Когато прелетя покрай него, той се пресегна нагоре към резето. Вратата се затвори с трясък и банкерът на­тисна резето наляво. То се плъзна няколко сантиметра и ненадейно спря преди да е стигнало до края. Какво ста­ваше? Верне опита отново, ала пак безуспешно. Вратата не беше затворена добре! Обзет от паника, той силно я натисна, но тя не помръдна. Нещо я задържаше! Банке­рът се обърна, за да опре рамо във вратата, ала в този момент тя полетя навън, блъсна го в лицето и го просна на земята. Пистолетът отхвърча от ръката му. Верне до­косна лицето си и усети топлата кръв, която се сти,чаше от носа му.

Робърт Лангдън скочи на земята до него. Верне се

опита да се изправи, ала' не виждаше нищо и отново се строполи по гръб. Софи Нево крещеше. След секунди Верне усети, че го посипват буци пръст. Чу хрущене на гуми по чакъл и се надигна тъкмо навреме, за да зърне гумите на камиона. Предната броня се блъсна в едно дър­во, двигателят зарева и стволът се огъна. Накрая подда­де бронята - и се откъсна. Бронираният камион полетя напред. Когато стигна до павирания път, в нощта се вдиг­на дъжд от искри, после голямата кола бързо се отдале­чи по шосето.

Верне сведе поглед към земята. Дори на бледата лун­на светлина виждаше, че там няма нищо.

Ковчежето беше изчезнало.