Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Президентът на парижкия клон на Депо-зитната цюрихска банка Андре Верне живееше в разкошен апартамент над бан­ката. Въпреки комфортния си дом, винаги беше мечтал за лично жилище край реката на l'ile Saint Louis*, къде­то да контактува с истинските аристократи, а не тук, където просто се срещаше с мръсните богаташи.

„Когато се пенсионирам, ще си напълня избата с бор-до от редки реколти, ще украся салона си с едно-две плат­на на Ботичели и ще посадя в градината каквото ми ским-не" - казваше си Верне.

Докато бързаше по подземния коридор на банката, изглеждаше така, сякаш идваше от сеанс при личния си шивач и фризьор, макар че го бяха събудили едва преди шест и половина минути. Безупречно облечен в копри­нен костюм, Верне в движение пръсна освежител в уста­та си и оправи възела на вратовръзката си. Тъй като често се случваше да го будят, за да обслужва чуждест­ранни клиенти, пристигащи от други часови пояси, той спеше като масайските воини - африканското племе, из­вестно със способността си за секунди да скача и от най-дълбок сън в състояние на пълна бойна готовност.

„Бойна готовност" - помисли си Верне. Боеше се, че тази нощ сравнението може да е необичайно подходящо. Появата на клиент със златен ключ винаги изискваше извънредно внимание, но появата на клиент със златен ключ, издирван от криминалната полиция, бе крайно деликатен въпрос. Банката и без това водеше доста­тъчно битки с органите на реда за правото на аноним­ност на клиентите, в случай че няма доказателство за вината им.

„Пет минути - каза си Верне. - Трябва да изведа тези хора от, банката преди да пристигне полицията."

Ако действаше бързо, надвисналата катастрофа ловко
* Остров в Сена, един от най-престижните парижки квартали. — Б. пр.
можеше да се избегне. Можеше да каже на полицията, че въпросните бегълци наистина са влезли в неговата банка, но тъй като не са били клиенти и не са знаели номера на сметката, са ги отпратили. Искаше му се прок­летият дежурен да не се беше обаждал в Интерпол. Оба­че думата „дискретност" явно не фигурираше в речника на получаващия петнадесет евро на час нощен пазач.

Той спря на прага, дълбоко си пое дъх и отпусна мус­кулите си. После се усмихна, отключи вратата и влетя в стаята като топъл ветрец.

- Добър вечер - поздрави президентът, докато търсе­ше с поглед клиентите си. - Аз съм Андре Верне. Какво обича... - Останалата част от думата заседна някъде под адамовата му ябълка. Жената пред него беше най-неочак­ваната посетителка, която бе имал.

- Познаваме ли се? - попита Софи. Банкерът й бе непознат, но за миг на лицето му се беше изписало тако­ва изражение, все едно виждаше призрак.

- Не... - запелтечи той. - Едва ли... Нашите услуги са анонимни. - Той дълбоко си пое дъх и се помъчи да се усмихне спокойно. - Помощникът ми ми каза, че имате златен ключ, но не знаете номера на сметката. Може ли да ви попитам как се сдобихте с ключа?

- Даде ми го дядо ми - отвърна Софи, като внимател­но наблюдаваше Верне. Смущението му изглеждаше още по-очевидно. .

- Нима? Дал ви е ключа, но не ви е съобщил номера, на сметката, така ли?

- Мисля, че не е имал време - каза тя. - Беше убит тази нощ.

Банкерът залитна.

- Жак Сониер е мъртъв?! - ужасено ахна той. - Но... как?

Бе ред на Софи да се сепне и да се вцепени.

- Познавате дядо ми?!

Андре Верне изглеждаше също толкова смаян. Подп­ря се на масата.

- С Жак бяхме близки приятели. Кога се е случило?

- Тази вечер. В Лувъра.

Верне отиде до един мек кожен фотьойл и се строполи в него.

- Трябва да задам на двама ви един изключително важен въпрос. - Той вдигна поглед към Лангдън, после отново се обърна към Софи. - Някой от вас има ли нещо общо със смъртта му?

- Не! - заяви Софи. - Категорично. Верне се замисли. После каза:

- Интерпол разпространи снимките ви. Издирват ви за убийство.

„Фаш вече се е свързал с Интерпол?" - помисли Софи. Капитанът, изглежда, наистина беше бърз. Тя накратко обясни на Верне кой е Лангдън и му разказа йсичко, случило се в Лувъра.

Верне беше удивен.

- И умирайки, дядо ви е оставил съобщение, в което ви поръчва да намерите господин Лангдън, така ли?

- Да. И този ключ. - Софи остави златния ключ на масичката пред банкера - с герба на Ордена на Сион на­долу. ,

Верне го погледна, ала не посегна да го докосне.

- Само този ключ ли ви е оставил? И нищо друго? Нямаше ли нещо написано на хартия?

Софи беше бързала в Лувъра, но беше сигурна, че зад Мадоната на скалите нямаше нищо друго.

- Не. Само ключа.

Той безпомощно въздъхна.

- Виждате ли, всеки ключ електронно съответства на десетцифрен номер, който изпълнява ролята на парола. Без номера вашият ключ не струва нищо.

„Десет цифри. - Софи неохотно изчисли криптограф-ската вероятност. - Над десет милиарда възможности. Даже да разполагаше с най-мощните паралелно обработ­ващи компютри на ЦУКП, пак щяха да й трябват седми­ци; за да открие кода.

- Искате да кажете, че не можете да ни помогнете.

- Съжалявам. Наистина не мога да направя нищо. Кли­ентите избират номера на сметката си сами и той е извес­тен само на тях и компютъра. По този начин гарантираме анонимност. И безопасност на нашите служители.

Софи го разбираше. Същото правеха универсалните магазини. „Служителите нямат ключ за сейфа." Тази банка явно не искаше да рискува някой да открадне ключ и да вземе служител за заложник, за да получи от него номера на сметката.

Софи се вторачи в ключа, после вдигна очи към Вер-

не.

- Имате ли представа какво пази дядо ми в банката?

- Нямаме време, мосю Верне - настоя тя. - Ако поз­волите, ще съм напълно откровена. - Младата жена наб­людаваше реакцията на банкера - обърна ключа, за да му покаже герба на Ордена на Сион. - Този символ гово­ри ли ви нещо?

Той безизразно погледна лилията.

- Не. Много наши клиенти гравират фирмени ембле­ми или инициали върху ключовете си.

Без да го изпуска от очи, Софи въздъхна.

- Това е гербът на тайното братство, известно като Ордена на Сион.

Верне отново не реагира.

- Никога не съм чувал за него. Дядо ви ми беше при­ятел, но обикновено разговаряхме по служебни въпроси. - Банкерът нервно си поправи вратовръзката.

- Мосю Верне - твърдо заяви Софи. - Вчера следобед дядо ми ми остави съобщение, че двамата се намираме в голяма опасност. Трябвало да ми даде нещо. После ми е оставил ключ за вашата банка. Сега е мъртъв. Всичко, каквото знаете, ще ни е от полза.

Банкерът започна да се поти.

- Трябва да напуснем сградата. Полицията скоро ще е тук. Дежурният се е обадил в Интерпол.

Софи се беше опасявала от това. Все пак направи пос­леден опит.

- Дядо ми казва, че трябвало да ми съобщи истината за семейството ми. Това говори ли ви нещо?

- Госпожице, вашето семейство загина в автомо­билна катастрофа, когато вие бяхте съвсем малка. Съжалявам. Знам, че дядо ви много ви обичаше. На

няколко пъти ми е споменавал, че мъчително прежи­вява раздялата с вас.

Софи не знаеше как да реагира.

- Съдържанието на този сейф има ли нещо общо със Сангреала? - попита Лангдън. .

Верне го изгледа странно.

- Нямам представа какво е това<

Мобилният му телефон иззвъня и той го откопча от колана си.

- Oui? - На лицето му се изписа изненада и растяща загриженост. - La police? Si rapidement?* - Банкерът изруга, даде някакви указания на френски и каза, че след малко щял да слезе във фоайето.

После затвори и отново се обърна към Софи.

- Полицията вече е тук.

Младата жена нямаше намерение да си тръгне с праз­ни ръце.

- Кажете им, че сме дошли и вече сме си отишли. Ако искат да претърсят банката, поискайте заповед за обиск. Това ще им отнеме известно време.

- Вижте, Жак ми беше приятел, а и не искам банката ми да се забърква в скандал. Поради тези две причини нямам намерение да позволя да ви арестуват на моя те­ритория. Дайте ми няколко минути и ще видя какво мога да направя, за да ви помогна незабелязано да напуснете сградата. Повече не мога да ви помогна. - Той се изпра­ви и бързо тръгна към вратата. - Останете тук, веднага се връщам.

- Ами депозитният сейф? - попита Софи. - Не мо­жем да си тръгнем просто така.

- Нищо повече не мога да направя - заяви Верне. -Съжалявам.

Тя го изпрати с поглед, като се питаше дали номерът на сметката не е скрит в някое от безбройните писма и пакети, които дядо й бе пращал през годините и които тя не беше отворила.

Лангдън рязко се изправи и Софи забеляза неочакван доволен блясък в очите му."

Полицията ли? Толкова бързо? (фр.)- ~ В. пр.

- Робърт? Защо се усмихваш?

- Дядо ти е бил гений.

- Моля?

Софи нямаше представа какво я пита.

- Номера на сметката - каза той и се усмихна по-широко. - Сигурен съм, че в края на краищата ни го е оставил.

- Къде?

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично...

за лимона!

P.S. Намерете Робърт Лангдън

44

- Десет цифри - повтори Софи и се взря в разпечатката.

13-3-2-21-1-1-8-5

„Grand-pére a написал номера на сметката на пода на Лувъра!"

Когато бе видяла надрасканата на паркета прогресия на Фибоначи, Софи беше решила, че единственото й пред­назначение е да включи в играта криптографския отдел на ЦУКП, а оттук и самата нея. По-късно бе разбрала, че цифрите също показват как да разшифроват другите ре­дове - разбъркана последователност... цифрова анагра-ма. Смаяна, сега тя виждаше, че цифрите имат още по-голямо значение. Те почти със сигурност бяха последни­ят ключ за отварянето на тайнствения депозитен сейф на дядо й.

- Той беше майстор на двусмислиците - каза Софи. -

Обичаше всичко с многопластово значение. Шифри в шифрите.

Професорът вече се приближаваше към електронното устройство до конвейерната лента. Софи взе компютър­ната разпечатка и го последва.

Устройството приличаше на банкомат. На екрана се виждаше гербът на банката. До клавиатурата имаше три­ъгълен отвор. Без да губи време, Софи пъхна ключа в него.

Екранът мигновено се промени.

Номер на сметката:

Курсррът мигаше. В очакване. „Десет цифри." Софи прочете цифрите от разпечатка­та и Лангдън ги въведе.

Номер на сметката: 133221118,5

В момента, в който написа и последната цифра, дисп­леят отново се промени. Появи се съобщение на няколко езика.

ВНИМАНИЕ: Преди да натиснете ентър, моля, проверете дали точно сте въвели номера на сметката. За ваша сигурност, ако компютърът не разпознае номера на вашата сметка, системата автоматично ще се изключи.

- Явно имаме само един опит - намръщено рече Софи. Обикновените банкрмати позволяваха на клиентите три опита за въвеждане на PIN код преди да приберат карта­та. Това очевидно не беше обикновен банкомат.

- Номерът изглежда нормално - каза Лангдън и вни­мателно сравни цифрите с разпечатката. После посочи клавиша „ентър". - Давай;

Софи протегна показалец към клавиатурата, ала се поколеба. Хрумна й странна мисъл.

- Хайде - настоя Лангдън. - Верне всеки момент ще се върне.

- Не. - Тя отдръпна ръка. - Това не е верният номер.

- Разбира се, че е! Десет цифри. Защо да не е верният номер?

- Прекалено е случаен.

„Прекалено случаен ли?" Лангдън изобщо не бе съг­ласен. Всяка банка съветваше клиентите си да избират случаен PIN код, за да не може да го познае никой.

Софи вече триеше написаните цифри.

- Робърт, току-що допуснахме грешка, която ние крип-.тографите наричаме „supposer la conséquence"*. Разшиф-

ровахме кода отзад напред.

Лангдън нямаше представа за какво говори Софи. Тя доизтри цифрите и уверено го погледна.

- Прекалено голямо съвпадение е, че този привидно случаен номер може да се подреди така, че да образува прогресия на Фибоначи.

Робърт разбра, че криптографката има право. По-рано тя беше подредила цифрите в прогресия на Фибоначи.

Софи отново започна да пише, този път друг номер, сякаш по памет.

- Нещо повече, като се има предвид страстта на дядо ми към символиката и шифрите, предполагам, че е изб­рал номер, който означава нещо за него, нещо, което лесно може да запомни. - Тя дописа номера и лукаво се усмихна. - Нещо, което изглежда случайно... обаче не е.

Професорът погледна дисплея.

Номер на сметката: 1123581321

Трябваха му няколко секунди, но когато го забеляза, разбра, .че е права.

Когато се разделеше на десет отделни цифри, прогре­сията на Фибоначи ставаше неузнаваема. „Лесна за пом-

Софи се пресегна и натисна ентър.

Не се случи нищо.

Поне нищо, което да забележат.

В този момент в огромния подземен трезор на банката под тях се съживиха автоматични щипци. Те се плъзна­ха по монтираната на тавана двуосева транспортна сис­тема и се отдалечиха в търсене на посочените координа­ти. На бетонния под лежаха стотици еднакви пластмасо­ви касети, подредени в гигантска координатна система... като редици малки ковчези в крипта.

Щипците спряха над съответното място, спуснаха се надолу и електрическото око потвърди баркода на касе­тата. После с компютърна прецизност щипците я хвана­ха за дръжката и я вдигнаха. Задейства се нова система и щипците пренесоха кутията до отсрещния край на тре-зора, където спряха над неподвижна конвейерна лента.

Оставиха касетата върху лентата и се върнаха обрат­но.

Конвейерът забръмча и се раздвижи.

Софи и ЛангДън облекчено въздъхнаха, когато видя­ха лентата да се раздвижва. Застанали до нея, те се чувстваха като уморени пътници до багажен конвейер, очакващи тайнствен багаж, който никога не са виждали.

Лентата влизаше в стаята през тесен процеп под под­вижна врата. Металната вратичка се повдигна и отвътре се появи пластмасова касета. Беше черна и доста по-го­ляма, отколкото очакваха. Приличаше на сандък за пре­насяне на домашни любимци със самолет, само че няма­ше отвори.

Касетата спря точно пред тях.

Лангдън и Софи мълчаливо се взираха в загадъчния контейнер.

Подобно на всичко друго в тази банка, касетата има-

ше индустриален вид - метални закопчалки, стикер с баркод отгоре и тежка дръжка. На Софи й заприлича на гигантска кутия за инструменти.

Без да губи време, тя разкопча двете закопчалки сре­щу нея и стрелна с поглед Робърт. Двамата заедно пов­дигнаха тежкия капак и го оставиха да падне отзад.

След това пристъпиха напред и надзърнаха в касета­та.

Отначало Софи си помисли, че е празна. После го видя. На дъното. Едно-единствено нещо.

Полираното дървено ковчеже бе голямо колкото ку­тия за обувки и имаше орн.аментални панти. Дървото беше лъскаво, тъмнорозово, с изпъкващи линии. Пали-сандър. Любимото дърво на дядо й. В капака бе инкрус-тирана красива роза. Двамата с Лангдън се спогледаха озадачено. Софи се наведе и извади ковчежето.

„Боже мой, тежко е!"

Младата жена внимателно го занесе до една голяма маса и го постави отгоре й. Професорът застана до нея и двамата се вторачиха в ковчежето.

Робърт удивено зяпаше инкрустацията на капака -петолистна роза. Неведнъж бе виждал този тип роза.

- Според Ордена на Сион петолистната роза е символ на Светия Граал - промълви той.

Софи го погледна. Лангдън усети, че и тя си мисли същото. Размерите на ковчежето, очевидната тежест на съдържанието му и символът на Ордена на Сион за Гра-ала... всичко това навеждаше на едно-единствено невъ­образимо заключение. „Христовата чаша е в кутията." Лангдън отново си каза, че не е възможно.

- Голяма е точно колкото да побере... потир - про­шепна Софи.

„Не може да е потир."

Тя приближи ковчежето към себе си и се приготви да го отвори. Когато го премести обаче, се случи нещо не­очаквано. Разнесе се странен клокочещ звук.

Лангдън ахна. „Нима вътре има течност?"

Софи изглеждаше също толкова смутена.

- Ти чу ли?... Той кимна.

- Течност.

Софи бавно отвори закопчалката и повдигна капака.

Лангдън никога не бе виждал такова нещо. Ала и два­мата бяха наясно с едно. Това определено не беше Хрис­товата чаша.

Полицията блокира улицата - каза

Андре Верне от прага. - Ще е трудно да

ви измъкнем. - Затвори вратата, видя

тежката пластмасова касета върху конвейерната лента и

се закова на място. „Боже мой! Те са открили номера на

сметката на Сониер!"

Софи и Лангдън стояха до масата, надвесени над го­ляма дървена кутия. Софи незабавно затвори капака и се обърна.

- В края на краищата се оказа, че имаме номера на сметката - каза тя.

Това променяше всичко.

Верне почтително се извърна от кутията и се опита да определи следващия си ход. „Трябва да ги измъкна от банката!" Но полицията вече беше организирала блокада и той се сещаше само за един начин да го направи.

- Госпожице Нево, ако ви помогна да напуснете бан­ката, ще вземете ли това нещо със себе си, или ще го върнете в трезора?

Софи хвърли поглед към Лангдън, после отново се обърна към банкера.

- Трябва да го вземем. Той кимна.

- Добре. Тогава, каквото и да е това нещо, съветвам ви да го увиете в сакото си. Предпочитам никой да не го вижда, докато се движим по коридорите.

Докато Лангдън си събличаше сакото, Верне бързо отиде при конвейера, затвори празната касета и набра няколко команди. Лентата отново забръмча и отнесе плас­тмасовата кутия в трезбра. Той извади златния ключ от електронното устройство и го подаде на Софи.

- Насам, моля. Побързайте.

Когато стигнаха до задния товарен гараж, Верне видя проблясъка на полицейските светлини да се процежда отвън и се намръщи. Сигурно блокираха рампата. „На­истина ли ще се опитам да го направя?" Беше плувнал в пот.

Верне посочи един от малките бронирани камиони на банката. „Transport sûr"* бе друга услуга, която предла­гаше Депозитната цюрихска банка.

- Влезте отзад - каза той, отвори масивната задна врата и махна с ръка към лъскавата стоманена каросе­рия. - Веднага се връщам.

Докато Софи и Лангдън се качваха, банкерът бързо прекоси гаража, ълезе в офиса на пазача, взе ключовете на камиона, намери шофьорско униформено сако и фу­ражка и започна да се преоблича. За миг се замисли и си сложи презраменен кобур под униформата. На излизане взе един от пистолетите от стойката, зареди пълнител, пъхна оръжието в кобура и закопча сакото. Отиде при камиона, ниско нахлупи фуражката, надникна при два­мата бегълци, които стояха в празната стоманена каро­серия, пресегна се и включи крушката на тавана.

- По-добре седнете. И нито звук, докато излизаме през портала.

Софи и Лангдън седнаха на металния под и професо­рът взе увитото в туидовото сако ковчеже в скута си. Верне затвори тежката врата и я заключи. После седна зад волана и запали двигателя.

Бронираният камион се насочи към горния край на рампата. По челото на банкера се стичаше пот. Отпред имаше повече полицейски светлини, отколкото предпо­лагаше. Вътрешният портал се отвори. Верне изчака вра­тата да се плъзне обратно и да задейства следващия сен­зор. Отвори се и вторият портал.

Само че една полицейска кола препречваше изхода на рампата.

Той избърса чело и потегли нагоре.

Един длъгнест полицай пристъпи напред и му махна
* Безопасен транспорт (фр.). — В. пр.
да спре на няколко метра от блокадата. Зад първата по­лицейска кола бяха паркирани още три.

Верне спря, нахлупи фуражката си още по-ниско, при­даде си колкото може по-грубоват вид, отвори вратата и погледна агента. Лицето на мъжа бе сурово и бледо. - Qu'est-ce qui se passe? — навъсено попита Верне.

- Je suis Jérôme Collet - отвърна полицаят. - Agent lieutenant police judiciaire. - Той посочи каросерията на камиона. - Qu'est-ce qu'il a là dedans?*

- Проклет да съм, ако знам - рече Верне. - Аз съм само шофьор.

Коле не изглеждаше убеден.

- Търсим двама престъпници. Верне се засмя.

т Тогава сте дошли точно където трябва. Някои от копелетата, дето ги возя, имат толкова много пари, че сигурно са престъпници.

Агентът му подаде паспортна снимка на Робърт Ланг­дън.

- Този човек бил ли е таз,и нощ във вашата банка? Верне сви рамене.

- Нямам представа. Аз кисна в гаража. Не ни пускат да припарим до клиентите. Трябва да влезете вътре и да питате на рецепцията.

- Банката иска заповед за обиск, за да ни пусне да влезем.

Верне презрително изсумтя.

- Чиновници!

- Отворете камиона. - Коле посочи към каросерията. Верне се вторачи в агента и се помъчи да се захили.

- Да отворя камиона ли? Да не мислиш, че имам клю­чове? Да не мислиш, че ни оказват това доверие? Само да знаеш какви мизерни кинти ми плащат!

Полицаят с очевидно съмнение наклони глава настра­ни.

- Да не твърдите, че нямате ключове за собствения си камион?
* „Какво става?" „Аз съм Жером Коле, лейтенант от криминалната полиция. Какво има вътре?" (фр.)- - Б. пр.
Верне поклати глава.

- Нямам ключ за каросерията, само за двигателя. Тия камиони се заключват от надзирателите в товарния га­раж. После някой откарва ключа на получателя. Щом ни се обадят, че ключът за каросерията е пристигнал на местоназначението, вече мога да тръгвам. Нито секунда по-рано. Никога не знам какво возя.

- Кога са заключили този камион?

- А, сигурно още вечерта. Пътувам чак за Сен Турн­ал. Ключовете вече са там.

Коле не отговори. Взираше се напрегнато в лицето на Верне и сякаш се опитваше да прочете мислите му. По носа на банкера се стече капка пот.

- Свърши ли? - попита той, избърса носа си с ръкав и посочи полицейската кола, която му преграждаше пътя. - Щото гоня разписание,

- Всички ли шофьори носят ролекси? - Коле кимна към китката му.

Верне погледна надолу и видя лъскавата верижка на абсурдно скъпия си ролекс да се подава изпод ръкава на сакото му. „Merde."

- Тоя боклук ли? Купих го за двайсет евро от един тайванец в Сен Жермен дю Пре.-Ще ти го косна за чети-рийсет.

Агентът се замисли. Накрая се отдръпна настрани.

- Не, мерси. Лек път.

Докато камионът се отдалечаваше по улицата, Верне затаи дъх. Сега имаше нов проблем. „Къде да ги зака­рам?"

Сила лежеше по корем на рогозката в стаята си и чакаше раните от въжето да хванат коричка. След повторното само-бичуване се чувстваше замаян и слаб. Още беше с ремъ­ка на крака си и усещаше, че кръвта се стича по вътреш­ната страна на бедрото му. И все пак не можеше да оп­равдае свалянето му.

„Аз предадох Църквата.

Нещо повече, предадох епископа."

Тази нощ трябваше да донесе избавление на епископ Арингароса. Преди пет месеца той се бе върнал от среща във ватиканската обсерватория. Там беше научил нещо, което дълбоко го бе променило. Потиснат седмици на­ред, накрая Арингароса беше споделил със Сила.

- Но това не е възможно! - извика албиносът. - Не мога да го приема!

- Вярно е. Невъобразимо, но вярно. Остават само шест месеца.

Думите на епископа ужасиха Сила. Той се молеше за спасение и дори в онези мрачни дни вярата му в Бог и Пътя остана непоколебима. Само месец по-късно небето чудотворно се проясни.

„Божествена намеса" - така го нарече Арингароса.

За пръв път изглеждаше обнадежден.

- Сила, Господ ни дава възможност да спасим Пътя -прошепна той. - Нашата борба изисква саможертва. Ще бъдеш ли Божи воин?

Албиносът падна на колене пред епископ Арингароса - човека, който му бе дал нов живот - и отвърна:

- Аз съм агнец Божи. Заповядай ми каквото сърцето ти повели.

Когато Арингароса му обясни открилата се възмож­ност, Сила разбра, че това може да е само Божие дело. Епископът го свърза с човека, който беше предложил плана - човек, който се наричаше Учителя. Въпреки че двамата никога не се срещаха лично, всеки път, когато разговаряха по телефона, Сила се изпълваше с благого­вение - и от дълбоката му вяра, и от обсега на неговото могъщество. Учителя изглеждаше човек, който знаеше всичко, човек с очи и уши навсякъде. Албиносът няма­ше представа откъде получава информацията си, ала Арингароса безусловно му вярваше:

- Прави каквото ти нареди Учителя. И ще победим. „Победата." Сега Сила се взираше в голия под и се

боеше, че победата им е убегнала. Учителя бе надхитрен. Ключовият камък беше "задънена улица. И с измамата пропадаше всяка надежда.

Искаше му се да може да се обади на епископ Аринга-роса и да го предупреди, но тази нощ Учителя ги бе лишил от възможност за пряка връзка. „За наша безопасност."

Накрая Сила преодоля слабостта си, с мъка се изпра­ви и взе захвърленото си на пода расо. Извади мобилния телефон от джоба, после засрамено сведе глава и набра номера.

- Всичко е изгубено, Учителю - промълви албиносът. И откровено му разказа как са го изиграли.

- Много бързо губиш вярата си - отвърна Учителя. -Току-що получих вест. Абсолютно неочаквана и радост­на. Тайната е жива. Преди да умре Жак Сониер е предал информацията. Скоро ще ти се обадя. Работата ни тази нощ още не е приключена.