Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Сила погледна върха на мраморния обе-

лиск в „Св. Сулпиций". Беше напрегнат

от възбуда. Огледа се още веднъж, за да

се убеди, че е сам. После коленичи до паметника, не от

почит, а от необходимост.

„Ключовият камък е скрит под Линията на розата. В основата на обелиска на свети Сулпиций." Всички братя го бяха потвърдили. Той прокара длани по каменния под. Не забеляза пук­натини или знаци, показващи подвижна плоча, затова тихо започна да почуква с кокалчетата на пръстите си по пода. Накрая една от плочите издаде странен екот.

„Под пода има кухина!"

Той се усмихна. Жертвите му бяха казали истината. Албиносът се изправи и потърси в храма нещо, с кое­то да разбие плочата.

На балкона високо над Сила сестра Биел сподави ах-ването си. Най-страшните й опасения се бяха потвърди­ли. Този гост не бе такъв, какъвто изглеждаше. Тайнст­веният монах от Opus Dei беше дошъл в „Св. Сулпиций" с друга цел.

Тайна цел.

„Не само ти криеш тайни" - помисли си тя.

Сестра Биел бе нещо повече от икономка на катедра­лата. Тя бе часови. И тази нощ древните колела се бяха завъртели. Появата на този непознат при обелиска бе знак от братството.

Безмълвен сигнал за тревога.

25.

Посолството на САЩ в Париж е компак-тен комплекс на Авеню Габриел на се­вер от Шанз Елизе. Обхваща площ от три акра и се смята за „американска територия", което озна­чава, че всеки, намиращ се там, е под закрилата и юрис­дикцията на Съединените щати.

Нощната телефонистка на посолството четеше между­народното издание на „Таим". Телефонът иззвъня.

- Посолство на Съединените щати - отговори тя.

- Добър вечер - разнесе се мъжки глас с френски акцент. - Имам нужда от помощ. - Макар и учтиво, той говореше сърдито и официално. - Казаха ми, че имате телефонно съобщение за мен. Казвам се Лангдън. За съ-' жаление съм забравил трицифрения си код. Ще съм ви много благодарен, ако ми помогнете.

Телефонистката се смути.

- Съжалявам, господине. Съобщението ви трябва да е доста старо. Автоматичната система беше изключена пре­ди две години от съображения за сигурност. Нещо пове-

че, всички кодове за достъп са петцифрени. Кой ви каза, че има съобщение за вас?

- Значи нямате автоматична телефонна система, така ли?

- Не, господине. Съобщенията се записват на ръка. Бихте ли повторили името си?

Ала мъжът бе затворил.

Безу Фаш смаяно крачеше по брега на Сена. Беше сигурен, че е видял Лангдън да набира парижки номер, да въвежда трицифрен код и после да прослушва записа. „Но щом американецът не е звънял в посолството, на кого се е обадил, по дяволите?"

В този момент, вперил поглед в мобилния си телефон, капитанът разбра, че отговорите са в собствената му ръка. „Лангдън се обади от този телефон."

Фаш влезе в менюто, отвори списъка с последните разговори и намери този на Лангдън.

Парижки номер, следван от трицифрения код 454.

Той го набра и изчака.

Отговори женски глас. „Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu - пъобщи телефонният секретар. - Je suis absente pour le moment, mais..."

Кръвта на Фаш кипеше, докато въвеждаше цифрите: 4... 5... 4.

Въпреки невероятната си слава, Мона Лиза бе само седемдесет и девет на петде­сет и три сантиметра — по-малка от пла­катите с нейната репродукция, които се продаваха в су­венирния магазин на Лувъра. Картината висеше на севе­розападната стена на Salle des Etats зад петсантиметрова плексигласова плоскост. Бе нарисувана върху чамова дъска и въздушната й, мъглява атмосфера се приписва­ше на майсторското изпълнение на Леонардовия стил сфумато, в който формите сякаш преливаха една в дру­га.

Откакто я бяха изложили в Лувъра, Мона Лиза - или Джокондата, както я наричаха във Франция, - беше кра­дена два пъти, последно през 1911 г., когато бе изчезна­ла от лувърската „salle impénétrable"* - Le salon le carré. Парижаните бяха плакали по улиците и бяха писали до вестниците, умолявайки крадците да я върнат. След две години необяснимо я бяха открили да виси в хотелска стая във Флоренция.

След като ясно даде на Софи да разбере, че няма наме­рение да си тръгне, Лангдън я последва в Salle des Etats. Младата жена включи ултравиолетовото фенерче и син­кавият полумесец на лъча заигра по пода пред тях. Тя го местеше назад-напред като минотърсачка и внимаваше за следи от луминесцентно мастило.

Професорът вече предвкусваше усещането, което прид­ружаваше личните му срещи с велики произведения на изкуството. Той напрягаше очи във възлилавата светли­на, струяща от фенерчето в ръката на Софи. Наляво се появи осмоъгълната кушетка - приличаше на тъмен ос­тров насред пустото паркетно море.

После Лангдън започна да различава тъмното стъкло на дясната стена. Знаеше, че зад него виси най-прочута­та картина на света.

Известността на Мона Лиза нямаше нищо общо с не­йната загадъчна усмивка. Славата й не се дължеше и на мистериозните интерпретации на множество изкуствове­ди и любители на теориите за заговорите. Мона Лиза чисто и просто бе прочута, тъй като Леонардо да Винчи я беше обявил за най-голямото си постижение. Той я бе носил навсякъде със себе си и когато го бяха питали защо, беше отвръщал, че не може да се раздели с най-върхов­ния си израз на женската красота.

Въпреки това мнозина изкуствоведи подозираха, че преклонението на Леонардо пред Мона Лиза не е свърза­но с нейното художествено съвършенство. Всъщност тя представляваше изненадващо обикновен портрет в стил сфумато. Почитта на художника към тази творба, твър­дяха някои, произлизала от нещо много по-дълбоко: пос-

„Абсолютно никаква загадка - докато се приближава­ше и наблюдаваше изплуващите бледи очертания на кар­тината, си помисли Лангдън. - Абсолютно никаква за­гадка."

Съвсем наскоро Робърт бе споделил тайната на Мона Лиза с доста необичайна група - десетина затворници от окръжния затвор в Есекс. Малкият му семинар се про­веждаше в рамките на харвардската програма за образо­ване на затворниците - „Култура за осъдени", както оби­чаха да я наричат неговите колеги.

Изправен до шрайбпроектора в тъмната затворничес­ка библиотека, Лангдън беше разкрил тайната на Мона Лиза пред групата изненадващо заинтригувани мъже -необразовани, но интелигентни.

- Може би забелязвате, че фонът зад лицето й не е равен - като се приближи до прожектираната на сте­ната репродукция на картината, каза професорът й посочи явното несъответствие. -Леонардо е нарису­вал линията на хоризонта отляво по-ниско, отколкото отдясно.

- Преебал ли се е? - попита един от затворниците. Лангдън се подсмихна.

- Не. Това не му се е случвало често. Всъщност така Леонардо е изиграл един трик. Като е нарисувал пейза­жа отляво по-нисък, той е направил Мона Лиза да изг­лежда много по-едра отляво, отколкото отдясно. Истори­чески концепциите за мъжкото и женското начало имат свои страни - лявата е женска, дясната е мъжка. Тъй като бил голям почитател на женското начало, Леонардо направил Мона Лиза да изглежда по-величествена отля­во, отколкото отдясно.

- Чувал съм, че е бил педеруга - обади се един дребен мъж с брада катинарче.

Лангдън потръпна.

- Историците обикновено не се изразяват точно така, но да, Леонардо е бил хомосексуалист.

- Затуй ли се е занимавал с всичките тия женски ис­тории?

- Всъщност Леонардо търсел равновесието между мъжкото и женското. Вярвал, че човешката душа не може да е просветена, ако не притежава едновременно мъжки и женски елементи.

- Искаш да кажеш мацета с пишки! - подвикна ня­кой.

Това предизвика бурен смях. Лангдън си помисли дали да не обясни етимологията на думата „хермафродит" и нейните връзки с Хермес и Афродита, ала нещо му под­сказа, че тази публика няма да реагира нормално.

- Ей, доктор Лангфорд - обади се един мускулест мъжага. - Вярно ли е, че Мона Лиза била картина на Лео­нардо в женски дрехи? Чувал съм, че било така.

- Напълно е възможно - отвърна професорът. - Лео­нардо е бил шегаджия и компютърният анализ на Мона Лиза и автопортретите на художника потвърждава ня­кои изненадващи прилики в лицата им. Каквото и да е целял Леонардо, Мона Лиза не е нито мъж, нито жена. Тя носи скрито послание за двуполовост. Някой от вас чувал ли е за египетския бог Амон?

- Да, по дяволите! - каза здравенякът. - Богът на мъжката плодовитост!

Лангдън се смая.

- Така пише на всяка кутия с кондоми „АМОН" -ухили се мъжагата. - Отпред е нарисуван човек с глава на коч и пише, че бил египетският бог на плодородието.

Професорът не познаваше тази марка презервативи, но точността на производителите го зарадва.

- Браво. Амон наистина е бил изобразяван като мъж с глава на овен. И знаете ли коя е неговата партньорка? Египетската богиня на плодородието?

Въпросът бе посрещнат с няколко секунди мълчание.

- Изида - каза Лангдън и взе маркера за фолио. -Имаме бога на мъжкото начало Амон. - Той написа име­то. - И богинята Изида. Сега ще ви транслитерирам не­йната пиктограма... а тя е... Л'ИЗА.

Лангдън престана да пише и се отдръпна назад от шрайбпроектора.

АМОН Л'ИЗА

- Да ви говори нещо? - попита той.

- Мона Лиза... мама му, стара - ахна някой. Робърт кимна.

- Господа, лицето на Мона Лиза не само изглежда двуполово, но и името й е анаграма на божествения съюз между мъжкото и женското начало. И тъкмо това, при­ятели, е малката тайна на Леонардо, причина за многоз­начителната усмивка на Джокондата.

- Дядо ми е бил тук - каза Софи, приклекна на няма и три метра от Мона Лиза и насочи ултравиолетовото фенерче към паркета.

Лангдън отначало не забеляза нищо. Когато се наведе до нея, видя капчици засъхнала течност, която луминес-цираше. „Мастило?" Внезапно си спомни за какво се из­ползва ултравиолетовата светлина. „Кръв." Целият нас­тръхна. Софи имаше право. Преди да умре Жак Сониер наистина бе идвал при Мона Лиза.

- Не може да е дошъл без причина - промълви млада­та жена и се изправи. - Сигурна съм, че ми е оставил тук съобщение. - Тя бързо направи оставащите няколко крач­ки до портрета, насочи лъча на фенерчето към пода и го раздвижи насам-натам.

- Тук няма нищо!

В този момент Лангдън зърна бледолилаво сияние върху предпазното стъкло пред Мона Лиза. Хвана Софи за китката и бавно вдигна фенерчето към самата карти­на.

И двамата се вцепениха.

На стъклото се появиха четири думи, написани точно върху лицето на Джокондата.

27

Седнал на бюрото на Сониер, лейтенант Коле смаяно притисна слушалката към ухото си. „Вярно ли чух баш?"

- Калъп сапун ли? Но откъде Лангдън може да е нау­чил за проследяващия чип?

- От Софи Нево - отвърна капитанът. - Тя му е каза­ла.

- Какво?! Защо?

- Адски основателен въпрос, обаче току-що чух за­пис, който потвърждава, че го е предупредила.

Коле онемя. „Какво си е мислила Нево? Фаш имаше доказателство, че Софи се е намесила в ужилваща опера­ция на ЦУКП? Софи Нево не само щеше да бъде уволне­на, но и щеше да иде в затвора.

- Но, господин капитан... тогава къде е Лангдън?

- Не се ли е задействала нова аларма в музея?

- Не.

- И никой не е излизал от Голямата галерия?

- Значи Лангдън още трябва да е в Голямата галерия.

- Вътре ли? Но какво прави там?

- Въоръжен ли е служителят от охраната на Лувъра?

- Да, той е старши пазач.

- Прати го вътре — заповяда Фаш. - Не можем да се върнем толкова бързо, а не искам Лангдън да избяга. -Капитанът замълча за миг. - И кажи на пазача, че агент Нево сигурно е вътре с него.

- Агент Нево нали си тръгна...

- Ти видя ли я?

- Не, господин капитан, но...

- Всъщност никой не я е видял. Видели са я само да влиза.

Дързостта на Софи Нево порази Коле. „Тя е още в сградата?!"

- Заемете се с проблема - нареди Фаш. - Искам кога­то пристигна, Лангдън и Нево да са задържани.

Когато камионът продължи по пътя си, капитан Фаш събра хората си. Робърт Лангдън не се бе оказал лесна плячка и тъй като агент Нево му помагаше, може би щеше да е по-трудно да го притиснат в ъгъла, отколкото очакваха.

Фаш реши да не рискува.

Обмисли положението и заповяда на половината. си хора да се върнат в Лувъра. Другата половина прати да завардят единственото място в Париж, където Робърт Лангдън можеше да намери сигурно убежище.

28.

Застанал в Salle des Etats, Лангдън удивено зяпаше четирите думи, които сияе­ха върху плексигласа. Текстът сякаш

висеше във въздуха и хвърляше неравна сянка върху

загадъчната усмивка на Мона Лиза.

- Орденът - промълви той. - Това доказва, че дядо ти е бил член на братството!

Софи го погледна объркано.

- Нима разбираш надписа?

- Абсолютно - отвърна Робърт. Мислите му препус­каха. - Това е завоалиран израз на една от основните философии на Ордена!

Софи озадачено се вторачи в светещото послание, на­писано върху лицето на Джокондата.

НА НАС КАТО ДИЛЕМАТА

- Софи, традицията на Ордена за увековечаване на култа към Богинята-майка се основава на вярването, че могъщите мъже в ранната християнска църква измами­ли света, като разпространявали лъжи против женското начало, наклонили везните в полза на мъжкото и така решили дилемата на вярващите.

Младата жена мълчаливо се взираше в думите.

- Орденът вярва, че папа Константин и неговите нас­ледници успешно покръстили. света в патриархалното християнство за сметка на матриархалното езичество с помощта на пропагандна война, която демонизирала све­щената женственост и завинаги прогонила Богинята-май­ка от съвременната религия.

Изражението на Софи продължаваше да е неуверено.

- Дядо ми ме е пратил тук, за да прочета този надпис. Сигурно се е опитвал да ми каже нещо повече,

Лангдън я разбра. „Тя си мисли, че това е друг код." Не можеше веднага да определи дали в посланието има скрит смисъл. Все още го вълнуваше дръзката яснота на първото му значение.

„На нас като дилемата - помисли си той. - Каква дилема, наистина!"

Никой не можеше да отрече огромните добрини, кои­то вършеше в днешния размирен свят Църквата, ала никой не можеше да отрече и нейната измамна и жесто­ка история. Бруталната й борба за „превъзпитание" на религиите, почитащи природата и женствеността, бе про­дължила три века и прилаганите методи бяха колкото вдъхновени, толкова и ужасяващи.

Инквизицията беше публикувала най-кървавата кни­га в човешкото минало. „Malleus maleficarura" - „Чук на вещиците" - учеше света за „опасностите от свободомис-лещите жени" и наставляваше свещениците да ги откри­ват, измъчват и унищожават. Към категорията „вещи­ци" Църквата отнасяше всички учени жени, жрици, га­дателки, мистички, поклоннички на природата, билкар-ки и онези, които проявяваха „подозрителна склонност към света на природата". Бяха убивани и акушерки за­ради еретично прилагане на медицински средства за об­лекчаване на родилните мъки - мъки, твърдеше Църк­вата, които били справедливото Божие наказание за това, че Ева отхапала от ябълката на знанието. По време на тривековния лов на вещици Църквата бе изгорила на клада пет милиона жени.

Пропагандата и кръвопролитията бяха постигнали своето.

Доказваше го днешният свят.

Някога почитани като същностна половина на духов­ното просветление, жените бяха прогонени от храмовете в света. Нямаше жени равини, християнски свещеници и ислямски имами. Някога свещеният акт на хиерогамия - естественият сексуален съюз между мъжа и жена­та, при който те влизаха в духовно единство - беше обя­вен за срамен и дяволски. Светите мъже, които някога бяха влизали в сексуално сношение със своите партньор­ки, за да общуват с Бога, днес се бояха от естествените си сексуални желания и ги смятаха за внушени от дяво­ла чрез неговата любима съучастница... жената.

Дори връзката между жената и лявата страна не бе убягнала църковните клевети. Във Франция и Италия думите за „ляв" - „gauche" и „sinistra" - бяха придоби­ли дълбоко отрицателно звучене, докато десните им ана­лози изразяваха праведност и сръчност. До ден днешен радикалното мислене се смяташе за „ляво".

Дните на Богинята-майка бяха изтекли. Махалото се бе залюляло. Майката земя беше станала мъжки свят и боговете на разрушението и войната взимаха своето. В продължение на две хилядолетия мъжкото его бе същес­твувало независимо от женския си аналог. Орденът на Сион вярваше, че именно потъпкването на свещената женственост в съвременния живот е довело до онова, което индианците хопи наричаха „кояанискаци", „живот, из­лязъл от равновесие", нестабилност, белязана от войни, разгаряни от тестостерон, женомразки общества и растя­що неуважение към Майката земя.

- Робърт! - повика го Софи и дрезгавият й шепот го върна в настоящето. - Някой идва!

Той чу стъпки, които се приближаваха по коридора.

- Насам! - Софи изключи фенерчето и сякаш се изпа­ри пред очите му.

За миг той напълно ослепя. „Накъде?!" Постепенно силуетът на младата жена се очерта в мрака и Лангдън я видя да тича към средата на залата. Софи се хвърли зад осмоъгълната кушетка и се скри. Тъкмо се канеше да се втурне след нея, когато един кънтящ глас го накара да се закове на място.

- Arrêtez!* - заповяда му някакъв мъж от прага. Служителят от охраната на Лувъра влезе в залата.

Държеше пистолет и се целеше в главата на Робърт. Професорът инстинктивно вдигна ръце.

- Couchez-vous! - нареди пазачът. - Легни! Лангдън се просна по очи на пода. Мъжът бързо се

приближи и го накара да се разкрачи и да разпери ръце.

- Mauvaise idée, Monsieur Langdon**- каза той и сил­но притисна дулото на оръжието си в гърба му. - Mauvaise idée.

Легнал по корем на паркета, Лангдън не намираше нищо смешно в позата си. „Витрувианският човек - по­мисли си той. - По очи."

Сила носеше тежкия железен свещник от олтара на „Св. Сулпиций" към обелиска. Дебелият му стълб щеше да изиграе ро­лята на таран. Той огледа сивата мраморна плоча, която покриваше очевидната кухина в пода, и разбра, че няма да може да, я разбие, без да вдигне доста шум.

Удар на желязо по мрамор. Ехото щеше да отекне в свода.

Дали монахинята щеше да го чуе? Вече трябва да беше заспала. Въпреки това предпочиташе да не поема този риск. Албиносът се огледа за плат, с който да увие края на железния кол, и не видя нищо освен ленената пок­ривка на олтара, която не можеше да оскверни. „Расото ми" - помисли си чщ. Знаеше, че е сам в грамадната катедрала. Развърза въжето, което стягаше расото му, и го съблече. Грубата вълна ожули раните по гърба му и те започнаха да парят.

Гол, само по набедреник, Сила уви расото около края на железния свещник. После се прицели в средата на плочата и я удари с импровизирания таран. Приглушен
* Стой (фр.). — Б. пр.

** Лоша идея, господин Лангдън (фр.)- ^— В. пр.

„Скривалище!"

Той бързо извади останалите мраморни късове от от­вора и надникна вътре. Кръвта бучеше в ушите му. Сила протегна голата си бяла ръка и бръкна в дупката.

Отначало не напипа нищо. Подът на тайника беше гол, гладък камък. После провря ръка по-дълбоко под Линията на розата и докосна нещо! Дебела каменна пло­ча. Здраво я хвана за ръба и внимателно я измъкна. Ко­гато се изправи .и разгледа находката си, установи, че държи грубо изсечен камък с гравирани думи. За миг се почувства като съвременен Мойсей.

Когато прочете надписа обаче, се изненада. Бе очак­вал ключовият камък да е карта или сложна поредица от упътвания, може би дори кодирани. Само че този над­пис беше извънредно прост.

Иов 38: 11.

Стих от Библията? Той се смая от дяволската просто­та. Тайното местонахождение на онова, което търсеха, се разкриваше в стих от Библията? Братята не се спираха пред нищо, за да се подиграят с вярващите!

„Иов. Трийсет и осма глава. Единайсети стих."

Въпреки че не помнеше наизуст точното съдържание на единадесети стих, знаеше, че в Книга на Иова се раз­казва за човек, чиято вяра в Бог устояла на многократни изпитания. „Подходящо" - едва сдържайки обзелото го вълнение, си.помисли той.

Албиносът погледна през рамо, проследи лъскавата Линия на розата и не успя да сдържи усмивката си. Вър­ху позлатена стойка на олтара беше поставена огромна, подвързана в кожа Библия.

Скрита в хора, сестра Биел трепереше. Само допре­ди секунди бе готова да избяга и да изпълни заповед­та, когато мъжът изведнъж беше съблякъл расото си. Видът на алабастровобялата му плът я изпълни с ужас и смайване. Широкият му блед гръб бе покрит с

кървавочервени рани. Въпреки разстоянието беше ясно, че се пресни.

„Този човек е бил безмилостно шибан с камшик!"

Монахинята видя и кървавия ремък на бедрото му. Раната под него кървеше. „Що за Бог би искал такива телесни наказания?" Сестра Биел знаеше, че никога не ще може да проумее ритуалите на Opus Dei. Ала в мо­мента това изобщо не я интересуваше. „Opus Dei търси ключовия камък." Нямаше представа откъде са узнали за него, макар да разбираше, че няма време за разсъжде­ния.

Окървавеният монах безшумно облече расото си и при­тиснал безценната си находка към гърдите си, тръгна към олтара. Към Библията.

Затаила дъх, сестра Биел се втурна по коридора към жилището си. Застана на четири крака, бръкна под дър­вената рамка на леглото и извади запечатания плик, който криеше там от години.

Разкъса го, намери четири парижки телефонни номе­ра и разтреперана, започна да ги набира.

Сила остави каменната плоча на олтара и нетърпели­во се наведе над подвързаната с кожа Библия. Дългите му бели пръсти обилно се потяха, докато прелистваше страниците. Най-после намери Книга на Иова и я отвори на трийсет и осма глава. Докато прокарваше показалец по текста, предвкусваше думите, които щеше да проче­те.

„Те ще ни отведат до целта!"

Стигна до единадесети стих и го прочете. Важната му част се състоеше само от седем думи. Смутен, Сила ги препрочете. Усещаше, че нещо ужасно се е объркало. Стихът гласеше просто:

Дотука ще дойдеш и няма да преминуваш.

30.

Застанал до проснатия си по очи плен-ник пред Мона Лиза, пазачът Клод Гру-ар кипеше от гняв. „Тоя скапаняк е убил Жак Сониер!" Груар и неговите колеги бяха обичали уред­ника като баща.

Страшно му се искаше да натисне спусъка и да прост­реля Робърт Лангдън в гърба. Като старши пазач, Груар бе един от неколцината служители от охраната на Лувъ­ра, които носеха оръжие. Напомни си обаче, че смъртта ще е милостиво избавление за американеца в сравнение с нещастието да бъде разпитан от Безу Фаш и да попадне във френски затвор.

Пазачът свали радиостанцията от колана си и се опи­та да повика подкрепление. Чуваше само пращене. Слож­ната електронна охранителна техника в тази зала винаги смущаваше радиовръзката между пазачите. „Трябва да отида при вратата." Като продължаваше да се цели в Лангдън, Груар бавно заотстъпва към изхода. На трета­та крачка видя нещо, което го накара да се закове на мястото си.

„Какво е това, по дяволите?!"

В средата на залата се появи необясним мираж. Силу­ет. Там имаше още някой! Жена? В мрака се движеше жена - и бързо се приближаваше към лявата стена. По пода пред нея се плъзгаше възлилав лъч, сякаш жената търсеше нещо с ултравиолетово фенерче.

- Qui est là?* - попита Груар и за втори път за триде­сет секунди потрепери. Изведнъж осъзна, че не знае на­къде да насочи пистолета си, нито накъде да отиде.

- PTS - спокойно отвърна жената, без да престава да движи лъча по пода.

„Police technique et scientific.** - Груар започна да се поти. - Нали всички агенти се махнаха!" Той познаваше
* Кой е там? (фр.). — В. пр.

** Научно-технически отдел на полицията (фр.)- — Б. пр.

- Votre nom! - извика Груар. Инстинктът му подсказ­ваше, че пропуска нещо. - Répondez!*

- C'est moi - спокойно отговори жената. - Sophie Neveu.**

Името му говореше нещо. „Софи Нево? - Така се каз­ваше внучката на Сониер, нали? Като малка бе идвала в Лувъра, но от години не я беше виждал. - Не може да е тя!" И даже наистина да бе Софи Нево, това едва ли беше основание да й вярва. Груар бе чувал слухове за мъчи­телния разрив между Сониер и внучка му.

- Вие ме познавате - извика тя. - И Робърт Лангдън не е убил дядо ми! Повярвайте ми!

Агент Груар нямаше намерение да приеме думите й на вяра. „Трябва да повикам подкрепление!" Отново опи­та радиостанцията, но чу само пращене. Изходът се на­мираше на двадесет метра зад него и пазачът бавно заот­стъпва, като все така държеше американеца на мушка.. Жената в отсрещния край на залата вдигна лъча на фе­нерчето си и разгледа голямото платно, което висеше на стената срещу Мона Лиза.

Когато разбра коя е картината, Груар ахна.

„Какво прави тя, за Бога?"

По челото на Софи Нево се стичаше ледена пот. Ланг­дън все още лежеше по очи на пода. „Дръж се, Робърт. Още малко." Знаеше, че пазачът няма да стреля, и насо­чи цялото си внимание към другия шедьовър на Леанар-до. Ала ултравиолетовата светлина не разкриваше нищо необичайно. Нито на пода, нито по стените, нито по са­мото платно.

„Тук трябва да има нещо!"

Софи беше убедена, че вярно е разбрала намеренията на дядо си.

„Какво друго може да е целял?"

„Grand-pére! Не виждам нищо!"

Софи чу, че пазачът зад нея отново се опитва да пови­ка помощ по радиостанцията си.

„Мисли!"

„Възможно ли е?" Тя хвана дървената рамка и я дръпна към себе си. Картината бегае по-висока от нея. Софи пров­ря главата и раменете си отзад и гдигна фенерчето, за да разгледа гърба на платното.

Трябваха й само секунди, за да се увери, че инстинк­тът й я е подвел. Там нямаше лилав текст, само кафяво старо платно и...

„Чакай."

За огромно удивление на Софи верижката беше прик­репена към познат златен ключ. Широката му глава бе излята във формата на кръст и носеше изображение, ко­ето не беше виждала от деветгодишна. Лилия с инициа­лите P.S. В този миг тя чу как призракът на дядо й про­шепва в ухото й: „Софи, някой ден, когато си готова, този ключ ще е твой". Гърлото й се сви, когато си помис­ли, че дори в смъртта си дядо й е изпълнил обещанието си. „С този ключ се отваря една кутия, в която крия много тайни" - казваше гласът му.

Сега разбираше, че целта на всички игрословици е бил този ключ. Когато го бяха убили, дядо й го бе носил. Тъй като не беше искал да попадне в ръцете на полици­ята, той го бе скрил зад тази картина. После беше измис­лил находчивото търсене на съкровища, за да се погри­жи само Софи да го намери.

- AU SECOURS!* - извика пазачът.

Тя грабна ключа от рамката и го пъхна в джоба си заедно с ултравиолетовото фенерче. Обърна се и видя, че Груар отчаяно продължава да се опитва да се свърже с някого по радиостанцията. Отстъпваше към изхода, без да изпуска от мушка Лангдън.

- Au secours! - отново опита Груар. Пращене.

„Няма връзка." Софи си спомни, че туристите с мо­билни телефони често се ядосваха, че не могат да се оба­дят в родината си и да се похвалят, че в момента се на­мират пред Мона Лиза. Извънредните алармени кабели в стените не позволяваха клетъчната връзка. Пазачът бързо закрачи към изхода и Софи разбра, че трябва неза­бавно да направи нещо.

Погледна голямата картина, зад която се бе вмъкна­ла, и видя, че Леонардо да Винчи за втори път тази нощ ще й се притече на помощ.

„Още няколко метра" - каза си Груар.

- Arrûtez! Ou je la détruis!** - отекна в отсрещния край на залата гласът на жената.

Груар погледна натам и замръзна.

- Mon dieu, non!***

В червеникавия сумрак пазачът видя, че тя наистина е повдигнала картината от кабелите и я е поставила на пода пред себе си. Платното я скриваше изцяло. Първа­та реакция на Груар беше удивление, че алармата не се е задействала, но разбира се, сензорите трябваше да се пренастроят. „Какво прави тя?!"

Когато разбра, кръвта му се вледени.

** Стой! Иначе ще я унищожа! (фр.)- ~~ Б. пр.

*** Боже мой, недейте! (фр.). - Б. пр.
Платното започна да се издува в средата, деликатните очертания на Мадоната, младенеца Иисус и Йоан Кръс­тител се изкривиха.

- Non! - парализиран от ужас, изкрещя Груар. Жена­та натискаше с коляно платното отзад. - Non!

Той насочи пистолета си срещу нея, ала мигновено осъзна, че не може да стреля. Макар и от платно, тази картина бе непробиваема - имаше броня за шест милио­на долара.

„Не мога да прострелям творба на Леонардо!"

- Оставете пистолета и радиостанцията на пода, ина­че ще пробия картината с коляно - спокойно нареди же­ната. - Мисля, че знаете как би се почувствал дядо ми от това.

На Груар му се зави свят.

- Моля ви... недейте. Това е Мадоната на скалите! -Той пусна пистолета и радиостанцията и вдигна ръце над главата си.

- Благодаря - каза жената. - А сега направете точно каквото ви кажа и всичко ще приключи благополучно.

Пулсът на Лангдън оглушително биеше в ушите му. Двамата със Софи тичаха надолу по аварийното стълби­ще. И двамата мълчаха, откакто бяха оставили разтре­перания пазач да лежи в Salle des Etats. Пистолетът му беше в ръката на професора и той нямаше търпение да се избави от него. Оръжието му тежеше и го чувстваше опас­но чуждо.

Робърт прескачаше по две стъпала наведнъж и се чу­деше дали Софи има представа колко ценна картина е щяла да унищожи. Изборът на творбата му се струваше странно уместен от гледна точка на последните събития. Също като Мона Лиза, този шедьовър бе известен сред изкуствоведите с множеството си скрити езически сим­воли.

- Избра скъп заложник - подхвърли той.

- Мадоната на скалите - отвърна Софи. - Но не съм я избрала аз, а дядо ми. Беше ми оставил нещичко зад картината.

Лангдън сепнато я погледна.

- Какво?! Но как разбра зад коя картина го е оста­вил?

- „На нас като дилемата". Мадоната на скалите. - Тя тържествуващо се усмихна. - Първите две загадки ми убегнаха, Робърт. Нямах намерение да пропусна и трета­та.