Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Фаш тичаше в Голямата галерия. - Той е скочил! - викаше Коле. - Сигна­лът е на Плас дю Карусел! През прозоре­ца на тоалетната! И изобщо не помръдва! Господи, Ланг­дън се е самоубил!

Фаш чуваше думите по радиостанцията, ала те мина-

ваха покрай него. Продължаваше да тича. Коридорът му се струваше безкраен. Подмина трупа на Сониер и се на­сочи към параваните в отсрещния край на крилото „Де-нон". Алармата се усилваше.

- Чакайте! - отново изкънтя по радиостанцията гла­сът на Коле. - Движи се! Господи, жив е!

Фаш затича още по-бързо. С всяка следваща крачка проклинаше дължината на галерията.

- Лангдън стана! - продължаваше да вика Коле. -Тича по Карусел. Чакайте... Движи се прекалено бързо!

Капитанът стигна при параваните, провря се между тях, видя вратата на тоалетната и се втурна натам.

Радиостанцията вече едва се чуваше от звъна на алар­мата.

- Трябва да е в кола! Мисля, че е в кола! Не мога... Фаш с насочен напред ' пистолет най-после влетя в

мъжката тоалетна и думите на Коле бяха заглушени от алармата. Той потрепери от пронизителния звън и се ог­леда.

Кабинките бяха празни; В тоалетната нямаше нико­го. Очите му незабавно се стрелнаха към разбития прозо­рец в дъното на помещението. Капитанът тичешком се приближи и надзърна навън. Лангдън не се виждаше. Фаш не можеше да си представи, че някой ще рискува да скочи от такава височина. Определено щеше да пост­рада. -

Алармата най-после спря и той отново чу гласа на Коле.

- ... движи се на юг... по-бързо... прекосява Сена по Пон дю Карусел!

Фаш се обърна наляво. Единственото превозно средст­во по Пон дю Карусел беше грамаден камион с ремарке, който се отдалечаваше на юг от Лувъра. Каросерията на камиона беше покрита с найлоново платнище, напомня­що на гигантски хамак. Капитанът потръпна. Само пре­ди секунди камионът навярно бе спрял на червен свето­фар точно под прозореца на тоалетната.

„Безумен риск" - каза си Фаш. Американецът няма­ше как да е знаел какво кара камионът под платнището. Ами ако бе стомана? Или цимент? Или боклук? Скок от дванадесет метра? Това беше лудост.

- Точката завива! - извика Коле. -^ Завива надясно по Порт де Сен Пер!

Естествено камионът бе прекосил моста, намаляваше скоростта и завиваше надясно но Порт де Сен Пер. После изчезна зад ъгъла. Коле вече се свързваше по радиостан­цията с агентите, изтегляше ги от Лувъра и ги пращаше с полицейските коли след камиона, като през цялото време съобщаваше маршрута му като някакъв странен репортаж.

Фаш знаеше, че хората му ще обкръжат камиона за минути. Лангдън не можеше да избяга.

Прибра оръжието си, излезе от тоалетната и повика Коле.

- Докарай колата ми. Искам да присъствам на ареста. Докато тичаше по Голямата галерия,. капитанът се

питаше дали американецът е останал жив.след падането. Не че имаше значение. „Лангдън избяга. Значи е виновен."

Лангдън и Софи стояха в мрака на Голямата галерия само на десетина метра от тоалетната, притиснали гърбо­ве към един от няколкото големи паравани. Едва бяха успели да се скрият преди Фаш да профучи покрай тях.

Последните шестдесет секунди бяха като в мъгла.

Робърт отказа да избяга - заяви, че не è извършил престъплението. Софи започна да разглежда стъклото на прозореца и вградената в него алармена мрежа. После надзърна навън, сякаш за да прецени височината.

- С малко прицелване можете да се измъкнете оттук - каза тя.

„Какво прицелване?" Професорът тревожно погледна през прозореца.

Към кръстовището долу се приближаваше грамаден камион с ремарке. Върху каросерията хлабаво беше опъ­нато синьо найлоново платнище. Лангдън се надяваше, че Софи не си мисли да го накара да скочи.

- Софи, не мога да скоча....

- Дайте ми чипа.

Озадачен, той бръкна в джоба си и извади миниатюр­ния метален диск. Младата жена го грабна, бързо отиде

при мивката, взе сапуна, постави чипа отгоре му и силно го натисна в сапуна. Когато дискът потъна в меката по­върхност, тя запуши дупката с още сапун.

Подаде сапуна на Лангдън и измъкна тежкото кошче за боклук изпод мивката. Преди Робърт да успее да въз­рази, Софи се втурна към прозореца, хванала кошчето пред себе си като таран. Стъклото се пръсна на.безброй парчета.

Над тях зазвъняха пронизителни аларми.

- Дайте ми сапуна! - едва успя да ги надвика тя. Лангдън пъхна калъпа в ръката й.

Софи погледна през счупения прозорец към спрелия

под тях камион. Целта бе доста голяма - огромно непод-

" вижно платнище - и се намираше на по-малко от три

метра от сградата. Преди светофарът да светне зелено, тя

дълбоко си пое дъх и хвърли сапуна в нощта.

Сапунът полетя към камиона, улучи платнището и се плъзна по него. В следващия миг камионът потегли.

- Моите поздравления - каза Софи и го помъкна към вратата. - Току-що избягахте от Лувъра.

Двамата се измъкнаха от тоалетната и потънаха в сен­ките тъкмо когато Фаш мина покрай тях.

Алармата спря и Лангдън чу сирените на колите, които се отдалечаваха от Лувъра. „Полицейско преселение." Фаш също беше отпрашил и сега Голямата галерия пустееше.

- На петдесетина метра оттук има аварийно стълбище - рече Софи. - Охраната напусна района и вече можем да се измъкнем.

Робърт реши тази нощ да не казва нищо повече. Софи Нево очевидно бе много по-умна от него.

Казват, че катедралата „Св. Сулпиций"

имала най-странната история от всички

сгради в Париж. Тя е построена върху

развалините на древен храм на египетската богиня Изи-

да и архитектурният й план до сантиметри повтаря този

на Нотър Дам. В този храм са били кръстени маркиз дьо Сад и Бодлер, там се е венчал Виктор Юго. Свързаната с него духовна семинария има най-добре документираната неортодоксална история и някога е била място за срещи на множество тайни братства.

Тази нощ в огромния наос на „Св. Сулпиций" цареше мъртвешка тишина и единственият признак на живот беше слабият аромат на тамян, останал от вечерната меса. Сила долавяше неестественост в поведението на сестра Биел. Това не го изненадваше. Бе свикнал хората да не се чувстват спокойно в негово присъствие.

- Вие сте американец - каза тя.

- Роден съм във Франция - отвърна албиносът. -Подстригаха ме в Испания и сега уча в Съединените щати.

Сестра Биел кимна. Беше дребна жена със спокойни очи.

- И никога не сте виждали „Свети Сулпиций", така ли? .

- Разбирам, че това само по себе си е грях.

- Денем храмът е по-красив.

- Убеден съм. Въпреки това съм ви благодарен, че ми давате тази възможност.

- Свещеникът настоя. Явно имате влиятелни прияте­ли.

„Нямаш си и представа" - помисли си Сила.

Докато следваше сестра Биел по централната пътека, Сила се изненада от аскетичната обстановка. За разлика от Нотър Дам с неговите пъстри фрески, позлатен олтар и топло дърво, „Св. Сулпиций" беше строг и студен и напомняше голотата на испанските катедрали. Поради липсата на украса храмът изглеждаше още по-просторен и когато погледна нагоре към високия свод, той си пред­стави, че стои под корпуса на грамаден преобърнат ко­раб.

„Подходящ образ" - каза си Сила. Корабът на братст­вото завинаги щеше да бъде преобърнат. Обзе/го нетър­пение да почне работа и му се прииска сестра Биел да го остави сам. Лесно можеше да се справи с дребната жени­ца, ала се бе заклел да не прилага сила, ако не еабсолют-но необходимо. „Тя е духовно лице и не е виновна, че

братството е използвало нейната катедрала, за да скрие ключовия си камък. Не бива да бъде наказвана за чужди грехове."

- Много ми е неудобно, сестро, че са ви събудили за­ради мен.

- Не се безпокойте. Нали сте в Париж за кратко. Не­пременно трябва да видите „Свети Сулпиций". Интере­сът ви към катедралата архитектурен ли е, или по-скоро е исторически?

- Всъщност, сестро, интересът ми е духовен. Тя мило се засмя.

- Това е ясно и без да го споменавате. Просто се чудех откъде да започна обиколката ви.

Погледът на Сила се насочи към олтара.

- Не е необходимо да ме развеждате. Бяхте повече от любезна. Мога да разгледам черквата и сам.

- Няма проблем. И без това съм будна.

Сила спря. Бяха стигнали до първия ред пейки, само на четири-пет метра от олтара. Той завъртя масивното си туловище към дребната жена и усети, че монахинята потръпва, когато срещна червените му очи.

- Надявам се да не ви прозвучи грубо, сестро, но не съм свикнал просто да влизам в Божи дом и да го обика­лям. Имате ли нещо против да остана сам и да се помоля преди да разгледам катедралата?

Тя се поколеба.

- О, не, разбира се. Ще ви чакам в задната част на черквата.

Сила постави меката си, но тежка десница върху ра­мото й и я погледна.

- Сестро, изпитвам угризение, че ви събудих. Не мога да искам от вас да будувате заради мен. Моля, върнете се в леглото си. Мога и сам да се насладя на този храм и после ще си тръгна.

На лицето й се изписа тревога.

- Сигурен ли сте, че няма да се чувствате изоставен?

- В никакъв .случай. Човек трябва да се моли сам.

- Както желаете.

Сила свали ръката си от рамото й.

- Приятен сън, сестро. Бог с вас.

- Бог с вас. - Сестра Биел тръгна към стълбището. -Моля ви, здраво затворете вратата на излизане.

- Непременно. - Той я проследи с поглед, докато не изчезна. После се обърна и коленичи до първия ред. Ре­мъкът се впи в крака му.

„Господи, в Твое име извършвам това дело..."

Приклекнала в сенките на хора високо над олтара, сестра Биел безшумно надничаше през перилата и наб­людаваше коленичилия монах. Внезапно промъкналият се в душата й страх й пречеше да стои неподвижно. За миг се зачуди дали този загадъчен посетител не е врагът, • за когото я бяха предупредили и дали тази нощ ще тряб­ва да изпълни получената преди много години заповед. Реши да остане в мрака и да следи всеки негов ход.

20.

Лангдън и Софи напуснаха тъмното си скривалище и закрачиха по пустата Го­ляма галерия към аварийния изход. Професорът се опитваше да разгадае нова загадка. Последният аспект на тази мистерия го изпълваше с ог­ромна тревога: „Капитанът от криминалната полиция иска несправедливо да ме обвини в убийство".

- Смятате ли, че е възможно Фаш да е написал посла­нието на пода? - прошепна той.

Софи изобщо не се обърна към него.

- Невъзможно.

Робърт не беше толкова сигурен.

- Изглежда, много му се иска да ме изкара виновен. Може да е решил, че името ми на пода ще придаде убе­дителност на обвинението.

- Ами прогресията на Фибоначи? Ами инициалите? Символиката, свързана с Леонардо и Богинята-майка? Няма начин да не го е направил дядо ми.

Лангдън знаеше, че е права." Символиката на уликите прекалено точно си пасваше - пентаграмата, Витрувианският човек, да Винчи, Богинята-майка и дори прогре-

сията на Фибоначи. „Съгласуван символичен контекст", както се изразяваха специалистите по иконография. Всич­ко бе взаимосвързано.

- А и следобедното му телефонно обаждане - прибави Софи. - Той каза, че трябвало да ми съобщи нещо. Си­гурна съм, че с посланието си в Лувъра е направил пос­леден опит да ми разкрие нещо важно, нещо, което е смятал, че вие можете да ми помогнете да разбера.

Робърт се намръщи. „И древна ода лично... за лимо- на!" Искаше му се да може да разбере посланието и зара­ди Софи, и заради самия себе си. Откакто беше видял тези тайнствени думи, нещата определено се бяха вло- шили. Лъжливият му скок през прозореца на тоалетната ; ни най-малко нямаше да подобри мнението на Фаш за него. Кой знае защо, се съмняваше, че капитанът от френ­ската полиция ще види шегата в преследването и аресту­ването на калъп сапун.

- Изходът е наблизо - каза Софи.

- Мислите ли, че има вероятност числата от послани­ето на дядо ви да крият ключа за разбирането на другите редове? - Веднъж Лангдън беше работил върху няколко средновековни ръкописа с епиграфски шифри, някои редове от които бяха съдържали ключове за разшифро­ването на останалите.

- Цяла нощ мисля за числата. Сборове, частни, про­изведения. Не виждам нищо. Математически числата са подредени случайно. Криптографска безсмислица.

- И все пак всички принадлежат към прогресия на ; Фибоначи. Това не може да е съвпадение.

- Не е. Дядо ми е използвал числа на Фибоначи, за да ми остави още един знак - освен че е написал послание­то на английски, заел е позата на любимото ми произве­дение на изкуството и е нарисувал пентаграма върху ко­рема си. С всичко това просто е искал да привлече вни­манието ми.

- Пентаграмата говори ли ви нещо?

- Да. Нямах възможност да ви обясня, но когато бях , тийнейджърка, пентаграмата беше специален знак между мен и дядо ми. Често играехме за развлечение таро и моята указателна карта винаги се оказваше от пентаграмите. Сигурна съм, че дядо подреждаше колодата, но пентаграмите станаха наша малка шега.

Лангдън се вледени. „Играли са таро?" Средновеков­ната италианска игра на карти толкова изобилстваше на скрита еретична символика, че Лангдън й бе посветил цяла глава в новия си ръкопис. Двадесет и двете карти носеха имена като „Владетелката", „Царицата" и „Звез­дата". Първоначално таро беше създадено като средство за предаване на забранени от Църквата идеологии. Днес мистичните свойства на играта се прилагаха от съвре­менните гадатели.

„Указателят на таро за женствена божественост е пен­таграма" - помисли си Лангдън.

Стигнаха до аварийното стълбище и Софи предпазливо отвори вратата. Не прозвуча аларма. В системата бяха свър­зани само външните врати. Тя бързо го поведе надолу.

- Когато ви обясняваше за пентаграмата, дядо ви спо­мена ли за култа към Богинята-майка или за някакво негодувание срещу Църквата? - забързан след нея, по­пита професорът.

Софи поклати глава.

- Цовече ме интересуваше математическата страна на въпроса - божественото сечение, фи, прогресиите на Фи­боначи, такива неща.

Лангдън се изненада.

- Дядо ви ви е обяснил за числото фи, така ли?

- Разбира се. Божественото сечение. - Гласът й проз­вуча малко притеснено. - Всъщност той се шегуваше, че наполовина съм била божествена... нали разбирате, за­ради буквите в името ми.

Професорът се замисли за миг и изпъшка.

С-оФИ.

Лангдън чсе съсредоточи върху числото фи. Започва­ше да разбира, че податките на Сониер са много по-съг­ласувани, отколкото беше предполагал отначало.

Колкото и да бе невероятно, всички тези неща бяха свързани от обща концепция, "толкова фундаментална за историята на изкуството, че самият той често отделяше на този проблем по няколко лекции от курсовете си.

Изведнъж си представи, че отново е в Харвард в час по „Символиката в изкуството" и пише любимото си чис­ло на черната дъска.

1.618

Лангдън се обърна към морето от заинтригувани сту­денти.

- Това е числото фи.

- Браво, Стетнър - похвали го професорът. - Предс­тавям на всички ви числото фи. Това число, едно цяло шестстотин, и осемнайсет, е изключително важно в из­куството - продължи Робърт. - Някой може ли да ми каже защо?

Математикът се опита да се направи на остроумен.

- Защото е страшно готино ли? Всички избухнаха в смях.

- Всъщност Стетнър отново е прав - отвърна Ланг­дън. - Фи се смята за най-красивото число във вселена­та.

Смехът рязко утихна.

Докато зареждаше аспектомата, професорът обясни, че числото фи произлиза от прогресията на Фибоначи -прогресия, известна не само защото сборът на съседните числа е равен на следващото число, а защото частните на съседните числа притежават удивителното свойство да са приблизително равни на 1.618 - числото фи!

Въпреки привидно мистичния математически произ­ход на фи, поясни Лангдън, най-непонятният аспект на фи беше неговата роля като фундаментален строителен елемент в природата. Пропорциите в растенията, живот­ните и дори хората със свръхестествена точност се рав­няваха на съотношението между фи и 1.

- Вездесъщието на фи очевидно не е случайно и зато­ва древните решили, че трябва да е предопределено от Твореца на вселената - каза Лангдън и угаси осветлени-

ето. - Ранните учени обявили числото едно цяло шестс­тотин и осемнайсет за „божествено сечение".

- Почакайте - обади се една млада жена от първия ред. - Аз съм специализантка по биология и никога не съм срещала това божествено сечение в природата.

- Нима? - усмихна се Робърт. - Занимавали ли сте се със съотношението между мъжките и женските пчели в един рояк?

- Естествено. Женските винаги са повече от мъжки­те.

- Точно така. А знаете ли, че като разделите броя на женските пчели в който и да е рояк в света на броя на мъжките, винаги получавате един и същи резултат?

- Какъв?

- Невъзможно!

- Напротив! - възрази Лангдън и усмихнато включи първия диапозитив. Беше спирална черупка на морско мекотело. - Знаете ли какво е това?

- Наутилус - отвърна специализантката по биология. - Главоного мекотело, което всмуква газ в кухата си ра­ковина, за да променя плавателността си.

- Отлично. Можете ли да се досетите какво е съотно­шението между диаметрите на всеки две съседни спира­ли?

Момичето неуверено се вторачи в концентричните дъги на наутилуса. Лангдън кимна.

- Фи. Божественото сечение. Едно цяло шестстотин и осемнайсет към едно.

Биоложката се смая.

Професорът продължи със следващия диапозитив -слънчоглед, сниман в близък план.

- Слънчогледовите семки растат на срещуположни спирали. Сещате ли се какво е съотношението между диаметрите на съседните спирали?

- Фи ли? - попита някой от студентите.

- Браво. - Лангдън бързо запревключва диапозити­вите - спирални борови шишарки, подреждане на листа-

та по стъблата, сегментиране на насекоми, поразителни примери за божественото сечение.

- Удивително! - извика някой.

- Да, но какво общо има с изкуството? - обади се друг студент.

- Аха! - възкликна Лангдън. - Радвам се, че попи­тахте. - Той включи нов диапозитив - бледожълт перга­мент с прочутата гола мъжка фигура на Леонардо да Винчи, Витрувианският човек, по името на Марк Витру-вий, знаменит римски архитект, възхвалил божествено­то сечение в своя трактат „De architectura"*.

- Никой не е разбирал по-добре от Леонардо строежа на човешкото тяло. Той наистина ексхумирал трупове, за да измерва точните пропорции на костната структура. Да Винчи пръв доказал, че човешкото тяло буквално е направено от строителни елементи, чиито съотношения винаги са равни на фи.

Всички в аудиторията го гледаха скептично.

- Не ми ли вярвате? - предизвикателно ги попита Лангдън. - Следващия път влезте под душа с рулетки.

Неколцина бейзболисти подигравателно се подсмих-наха.

- Не само вие, колебаещи се спортяги - каза професо­рът. - Всички. И момчета, и момичета. Опитайте. Изме­рете разстоянието от темето до пода. Разделете го на раз­стоянието от пъпа до пода. Сами се сетете какво ще по­лучите.

- Само не фи! - смаяно избърбори един от спортяги-

те.

- Да, точно фи - потвърди Лангдън. - Едно цяло шестстотин и осемнайсет. Искате ли още примери? Из­мерете разстоянието от рамото до върховете на пръстите си и после го разделете на разстоянието от лакътя до върховете на пръстите си. Пак фи. Още? От хълбока до пода, делено на разстоянието от коляното до пода. Пак фи. Ставите на пръстите на ръцете и краката. Гръбнач­ните прешлени. Фи. Фи. И пак фи. Всеки от вас, колеги, е ходещо доказателство за божественото сечение.

- Както виждате, колеги, световният хаос е стъпил върху здрав ред. Когато открили числото фи, древните били сигурни, че са се натъкнали на Божия строителен елемент, и затова започнали да боготворят природата. Напълно разбираемо. Божията ръка е очевидна в приро­дата и до ден днешен съществуват живи езически рели­гии, почитащи Майката земя. Много християни почитат природата също като езичниците и дори не го съзнават. Отличен пример е първи май, празникът на пролетта... земята се възражда, за да роди своята благодат. Тайнст­веното вълшебство на божественото сечение е заложено още в началото на времето. Човекът просто играе по при­родните закони и тъй като изкуството е опитът на чове­ка да имитира красотата на Божието творение, сами се досещате, че този семестър ще срещаме много примери за божественото сечение в изкуството.

През следващия половин час Лангдън им показа диа­позитиви на произведения от Микеланджело, Албрехт Дюрер, Леонардо и много други, демонстриращи съзна­телното и упорито придържане на всички творци към божественото сечение в техните композиции. Той разкри присъствието на фи в архитектурните пропорции на гръц­кия Партенон, египетските пирамиди и дори сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Фи се срещаше в струк­турата на Моцартовите сонати, Бетовеновата Пета сим­фония, както и в творбите на Барток, Дебюси и Шуберт. Числото фи, каза им професорът, било използвано дори от Страдивариус, за да изчислява пропорциите на прочу­тите си цигулки.

- В заключение да се върнем към символите - каза Лангдън и се приближи до черната дъска. Прокара пет пресичащи се линии, които образуваха петолъчна звез­да. - Това е един от най-могъщите символи, които ще видите през този семестър. Официално известен като пен-таграма или „пентакулум", както го наричали древните, той се смятал едновременно за божествен и вълшебен в много култури. Някой може ли да ми каже защо?

Стетнър, специализантът по математика, вдигна ръка.

- Защото, ако начертаете пентаграма, линиите авто­матично се разделят на сегменти съобразно божествено­то сечение.

Лангдън гордо кимна на младежа.

- Браво. Да, всички съотношения между сегментите на линиите в пентаграмата са равни на фи, което превръ­ща този символ в абсолютна проява на божественото се­чение. Поради тази причина петолъчната звезда винаги е символизирала красотата и съвършенството, свързани с Богинята-майка и свещената женственост.

Момичетата в аудиторията се заусмихваха доволно.

- Нещо важно, "колеги. Днес само се докоснахме до Леонардо, но през този семестър често ще се занимаваме с него. Доказано е, че да Винчи е бил последовател на древната Богиня. Утре ще ви покажа неговата фреска „Тайната вечеря", една от най-удивителните творби във възхвала на свещената женственост.

- Майтапите се, нали? - обади се някой от студенти­те. - „Тайната вечеря" е за Христос!

Лангдън му намигна.

- Символите са скрити на такива места, каквито изоб­що не подозирате.

- Хайде - прошепна Софи. - Какво ви става? Почти стигнахме. Бързо!

Лангдън вдигна поглед и се почувства така, сякаш излиза от гъста мъгла. Разбра, че е спрял по средата на стълбището, вцепенен от внезапно хрумналото му откри­тие, ç „И древна ода лично... за лимона!" Софи го гледаше от по-долните стъпала, „Не може да е толкова просто" - каза си той. Но знаеше, че е точно така.

В сърцето на Лувъра... докато в главата му се рояха мисли за фи и Леонардо, Робърт Лангдън внезапно и неочаквано беше разшифровал кода на Сониер.

- „И древна ода лично... за лимона!" - цитира той. -Съвсем елементарен код!

„Код ли?" Софи спря на стъпалата под него и смутено

го погледна. Цяла нощ беше мислила за тези думи и не бе открила код. Особено елементарен.

- Сама го казахте. - Гласът му трепереше от вълне­ние. - Числата на Фибоначи имат смисъл само в съот­ветния ред. Иначе са математическа безсмислица.

Софи нямаше представа за какво говори американе­цът. „Числата, на Фибоначи ли? - Беше сигурна, че един­ственото им предназначение е било да осигурят участие­то на криптографския отдел. - Нима означават нещо?" Тя бръкна в джоба си, извади снимката и отново разгле­да посланието на дядо си.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично...

за лимона!

„Какво могат да означават числата?"

- Прогресията на Фибоначи е ключ - каза Лангдън и взе разпечатката от ръката й. - Числата показват как да разшифроваме останалата част от посланието. Той е на­писал прогресията, за да ни обясни как да приложим същата концепция към текста. „Й древна ода лично... за лимона!" Тези редове не означават нищо. Това просто са безредно разбъркани букви.

Софи имаше нужда само от миг, за да схване обясне­нието на професора, и то й се стори смехотворно просто.

- Значи смятате, че това послание е... une anagramme, така ли? - зяпна го тя. - Като игрословиците във вест­ниците ли?

Робърт виждаше изписалия се на лицето й скептици­зъм и определено я разбираше. Малцина знаеха, че макар анаграмите да бяха често срещано съвременно развлече­ние, тяхната свещена символика има богата история.

Анаграмите бяха сериозно застъпени в мистичното учение на Кабалата - буквите на ивритските думи се разбъркваха, за да се получат нови значения. Френските крале през Ренесанса до такава степен били убедени в магическата сила на анаграмите, че назначавали прид­ворни майстори на анаграми, за да им помагат да взимат по-правилни решения, като анализират думите от важни

документи. Древните бяха наричали образуването на анаг-рами „ars magna" - „велико изкуство".

Лангдън погледна Софи и очите им се срещнаха.

- Значението на посланието през цялото време е било под носа ни - дядо ви ни е оставил предостатъчно подат-ки, за да го разберем.

Без да каже нищо повече, той извади химикалка от джоба на сакото си и подреди по нов начин буквите от всеки ред.

Беше анаграма на...