ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. МАЛКАТА ГРУПА КАТО СЪВКУПНОСТ ОТ СУБЕКТИ НА МЕЖДУЛИЧНОСТНО ОБЩУВАНЕ

Човек се ражда и прекарва по-голяма част от живота си в различни малки групи с техните вътрешногрупови връзки, отношения, субординации, очаквания и социални роли, предписани на всеки техен член. Взаимодействията на личността в обществото се осъществява чрез малките групи, в които участва. Те са не само проводник на влиянието на социалните институции и на големите групи върху психиката на отделния човек, но и важна област на неговия живот, в който той се реализира като обществено същество. Това кара социалните психолози отдавна и много интензивно да проучват различни проблеми, свързани с малките групи. Защото те като специалисти разбират, че без изучаването на особеностите на малките групи не могат да бъдат разкрити механизмите на взаимодействие между обществото и личността. Поради всичко това в социалната психология се формира специален дял - психология на малката група. В него се изучават типичните черти, особености и признаци, характерни за социалнопсихологическия облик на малките групи, закономерностите на тяхното възникване, развитие и функциониране, структурата и динамиката на взаимоотношенията между членовете й, взаимодействията между различните групи и между тях и обществото.

Големият брой изследвания на малките групи в социалната психология се обуславя от това, че: 1. Развитието на социалнопсихологическото познание предизвиква специалистите да осъзнаят, че е невъзможно да разкрият особеностите на личността и да повлияят на нейното формиране, без да проучат социалнопсихологическите фактори, които й въздействат. А един от най-съществените от тези фактори са малките групи, в които личността членува. 2. Изучаването на социалнопсихологическите аспекти на малките групи има пряко отношение към решаването на редица задачи в сферата на производството, образованието, здравеопазването, управлението, спорта, свободното време и пр. 3. Разкриването на механизмите, с които малките групи въздействат на своите членове, позволява разработването на подходящи технологии за регулативно въздействие върху поведението на хората.

Анализът на специализираната социалнопсихологическа литература показва, че проблемът за малките групи е сравнително добре разработен в трудовете на редица български и чуждестранни психолози (Л. Андреева 1999; М. Битянова 2001; Л. Десев 1975, 1977, 1981; С. Джонев 1990, 1996; К. Ойстер 2004 и др.). В техните трудове се разкрива, че за малките групи има множество определения, отговарящи на индивидуалните цели и предпочитания, на акцентите и водещите парадигми в работата на отделните изследователи. Без да се изпада обаче в непродуктивни за настоящото учебно помагало обзори на специализираната литература, може да се направи изводът, че под малка група се разбира общност на взаимодействащи си хора, които общуват непосредствено помежду си на базата на съответни емоционални отношения, групови норми и групови процеси и са обединени от обща социална дейност. Тя се отличава със следните особености: по-голяма или по-малка стабилност на състава на групата, намираща израз в нейната структура и организация; общ живот и дейност на този състав в единни за всички членове на групата пространствени и времеви условия; постоянни непосредствени контакти между членовете - един с друг и с цялата група; обособяване на лидери, които оказват влияние върху участващите в групата индивиди; сплотеност между членовете на групата и формиране у тях на чувство за "ние"; честота и продължителност на взаимодействията между участниците в групата; повече или по-малко ярко изразени форми на организация на

самоуправление или управление на групата; съвместна дейност на

членовете на групата при практическото решаване на общите за цялата

група цели и задачи на дейността; характерно за групата (или за

мнозинството от нейните членове) общо мнение по редица въпроси;

определеност на ролите, които изпълняват отделните индивиди и др.

Смята се, че откривател на малката група като самостоятелен обект на изследване със собствени характеристики, феноменология, закономерности и т.н. в социалната психология е К. Левин. Според него малката група се определя като съвкупност от индивиди, които споделят обща съдба, т. е. които са взаимозависими в смисъл, че събитие, което въздейства на един, е вероятно да въздейства на всички. Тя се третира като органично единство, компонентите на което (влизащите в групата индивиди) се сплотяват под въздействието на различни сили. Измененията в една част на тази система се отразяват във всяка друга. К. Левин се ангажира с изучаването на мотивационните механизми на поведението, но разбирани не като скрити вътрешни сили, а като резултат на взаимодействието на индивида с неговото обкръжение. Според К. Левин едни личности притежават положителна валентност, а други - отрицателна. В зависимост от притежаваната от тях валентност се обуславя взаимодействието на конкретния индивид с неговото обкръжение. Така в малката група се проявяват сили на привличане и сили на отблъскване, които формират така нареченото "жизнено пространство" или "психично поле".

В динамичен план известният американски социален психолог Т. Шибутани определя малката група като субект - "хора, действащи съвместно като единно цяло". Според него малката група е "обединение от хора, включени в последователна координирана дейност - в дейност, която съзнателно или безсъзнателно е подчинена на някаква обща цел, постигането на която ще донесе на участниците в нея някакъв вид удовлетворение". Във връзка с динамичната концепция за групата индивидите, които са включени в нея се разглеждат от Т. Шибутани не само като членове на някаква организация, а преди всичко като активни участници в някакво съвместно действие. И в този смисъл той се интересува от тези аспекти на групата, които разкриват приноса на отделните й членове в съвместните им действия. Според Т. Шибутани (1999, с. 33) отличителната черта на малката група е "въвлечеността на членовете й в съвместната дейност" и изхождайки от тази своя позиция той твърди, че трябва да се изучават действията на членовете на малката група, а не нейната структура.

Д. Майерс (1998, с. 356) дефинира групата като: "Две или повече лица, които си взаимодействат едно с друго, влияят си едно на друго за повече от няколко мига и възприемат себе си като "ние". В "Речник по психология" (1989) пише: "Група: съвкупност от хора, които се намират преди всичко в непосредствена интеракция и комуникация едни с други. За да се осигури необходимата на групата интеграция, е необходим минимум от интензивност, екстензивност и интимност (близост) на отношенията". Н. Попов (1992) също определя малката група като обединение от хора, което се отличава със следните особености: първо, всяка група има специфична структура и съответни на тази структура функции. Именно по тях се различават отделните групи. Възможно е една група да има твърде опростена структура, а да изпълнява много функции, докато другата група да е със сложна структура, но и единствената си функция да изпълнява посредствено.

Втората основна характеристика на групата е, че тя съществува в пространството. Пространствената характеристика на групата се определя с отчитането на две възможни ситуации. При първата физическото присъствие на членовете на групата е в точно определено място, а при втората членовете на групата са разпръснати на различни и отдалечени места. Третата характеристика на групата е нейното съществуване във времето. Групите имат свой времеви модус: едни съществуват постоянно във времето, а други съществуват във времето прекъснато. Например играчите и треньорите на един спортен отбор идват и си отиват, но отборът остава, защото има континуитетен начин на съществуване във времето. Туристическите групи обаче съществуват само докато продължава похода или експедицията или времето, определено за почивка. Така за Н. Попов (1992, с. 56) ”понятието социална група представлява "обединение от хора, което има специфична структура и съответни функции, свой начин на съществуване в пространството и времето".

Според Л. Десев (1999) малката група е "форма на организация на човешка общност и дейност, която предполага непосредствен (очи в очи) психически контакт между хората. Малката група е относително самостоятелна и устойчива част от непосредствената социална среда на човека и се състои обикновено от 2-3 до 10-15 души, като в отделни случаи горната й граница се разширява до 30-40 души. Основният признак е непосредствеността на общуването между нейните членове - директният, без да се изключва и индиректен контакт между съставящите я индивиди, междуличностното взаимодействие и взаимовлияние между тях. Групата е универсална форма на живот, дейност и общуване между хората".

От цитираните определения е видно, че малката група е винаги контактна общност, свързана с реалните взаимодействия на влизащите в нея лица и реалните взаимоотношения между тях. Явно е, че групата е съвкупност от хора, свързани помежду си с някакъв признак. Този признак може да бъде условен (обединение на хората по пол, възраст, професия и пр.) и реален (обединение на хората във връзка с общите им интереси, цели, нагласи и пр.). Във връзка с това групите се делят на условни (статистически) и реални (контактни), обединени от времето и мястото на действието. Специфика имат т.нар. коактивни групи, които се характеризират с общо място и време на работа, но не и с взаимодействие на членовете един с друг. В зависимост от механизма на своето възникване реалните групи се делят на неорганизирани (например случайна група от запалянковци по време на баскетболен мач), външно организирани (спортни отбори представящи училища, предприятия, дружества или градове) и вътрешно организирани (групи, организирани във връзка със стремежа за контакт именно с тези хора или защото желаните цели могат да бъдат постигнати само чрез съвместни усилия, например кварталните отбори по стрийтбол). Американският социален психолог Е. Рос разграничава следните групи: случайни (инцидентни множества от хора); естествени (семейството); групи, основаващи се на психическо подобие (класи, партии, секти); групи, базиращи се на общността на интересите (търговски съюзи) (по Е. Руденски 1998, с. 146). Референтни или еталонни са тези групи, чиито норми, нагласи и ориентация не само се вземат под внимание при организацията на собственото социално поведение, но и се превръщат в мотив за поведение. Ролята на референтните групи се състои в това, че те създават някакъв стандарт и критерий, с помощта на който човек може да оцени себе си и другите хора, да формира социалните си ценности и нагласи. Приемайки стандартите на определена група за еталон на своето поведение, отделният индивид заедно с това претендира и да бъде признат от референтната група. Референтните групи могат да бъдат не само реални, но и въображаеми. Съществуват редица случаи, в които един човек има няколко референтни групи наведнъж. Това може да предизвика у него своеобразен вътрешен конфликт или своеобразна вътрешна раздвоеност, ако насочеността на референтните групи е различна. Защото членовете им държат особено на репутацията на групата и отстояват нейния престиж.

Известни са още множество опити за определяне на различните разновидности на малките групи на основата на най-разнообразни критерии. По-значимите са изградени на базата на следните признаци: времетраене (дълготрайни, краткотрайни, епизодични), големина (до 10 членове и между 10 и 30-40 членове), изборност (доброволни и принудителни), основна дейност (учебни, научни, производствени, военни, спортни и т.н.), социална насоченост (просоциални и асоциални), начин на възникване (спонтанни и организирани), форма на съществуване (формални и неформални), степен на развитие (номинални и консолидирани) и др.

Напълно прав е Л. Десев, който, анализирайки в своите трудове разновидностите на малките групи, отбелязва, че създаването на единна, цялостна теория за многообразните им прояви, които съществуват в обществото, е практически невъзможно на съвременния етап на развитие на социалната психология. Все пак в специализираната литература са известни редица опити за класификации на малките групи на базата на различни признаци като брой на участниците; начин на образуване; време и място на функциониране; съдържание и характер на водещата дейност; стил на управление и междуличностно общуване; степен на групова сплотеност и т.н. В заключение се налага изводът, че независимо от своето голямо разнообразие, всички малки групи в определена степен въздействат на социалнопсихологическото формиране и развитие на личността. Изграждайки общата комуникативна система на обществото, малките групи представляват колективен субект на взаимодействие и съвкупност от субекти на междуличностно общуване.

Интерес представляват същността и разновидностите на тренинговите групи, които придобиват голяма значимост поради факта, че се използват като форма на обучение и инструмент за личностно развитие, подкрепа и промяна. На тях се отделя специално внимание в учебника, защото социалнопсихологическият тренинг има особено голямо значение като инструмент за формиране на комуникативна компетентност на личността. Според М. Игнатов (1990, с. 32) тренинговите групи се различават от останалите видове малки групи, защото са: със силно изменчива структура, с динамични промени в груповите норми и груповите взаимоотношения; включват равноправни участници, които са свързани с взаимно зависими отношения; ориентирани са към самия процес на интеракцията и обикновено не са обвързани тематично; съвместният анализ на груповото поведение на участниците и на груповия процес като цяло активизира процеси на емоционално обагрено и рационално осмислено социално учене, с което се реализира личностна общогрупова промяна.

Изучавайки вътрешногруповите феномени, К. Левин разработва ново направление в психологията - "групова динамика на малката група" - и през 1945 г. създава "Изследователски център за групова динамика" към Масачузетския технологичен институт. В него се извършва мащабна изследователска работа, свързана с изучаването на различни феномени на малката група (конфликти, кооперация, конкуренция, конформизъм, групова дискусия, ръководство, лидерство и т.н.), като се отчита приносът на всички по-известни школи и социалнопсихологически парадигми.

Целта на К. Левин е да съдейства за превръщането на социалните науки в решаващ фактор в управлението на обществените процеси в малките групи. Той изхожда от предпоставката, че измененията у хората започват да се осъществяват чрез групата. Важен фактор в груповата динамика е личността на ръководителя на групата и налаганият от него стил на ръководство и общуване в нея. Още в класическите експерименти на К. Левин, Р. Липит и К. Уайт относно последствията на различните стилове на ръководство и общуване е установено, че в една и съща група от деца се проявява различна степен на агресивност при различните стилове на ръководство и общуване. Когато обаче отделни индивиди биват преместени от една група в друга, тяхното равнище на агресивност се променя и приспособява в зависимост от атмосферата на новата група. Основавайки се на подобни факти, специалистите по групова динамика стигат до извода, че решаването на проблемите, свързани с промените на поведението, налага изследването на механизмите на влияние на групата върху нейните членове. Същевременно с това се отбелязва, че това изменение, което от психологическа гледна точка означава преди всичко промяна на мотивите на поведение, действат още такива фактори като средствата за масова информация, пропагандата, възпитанието и т.н. Използването на авторитета и влиянието на формалния и неформалния лидер или водач на групата с оглед на реализиране на целите на предприятието, а не срещу тях, е първостепенна социално-икономическа предпоставка за солидна научно-изследователска работа в тази област.

Освен специфична формална и неформална групова структура всяко по-продължително съжителство, предполагащо определени контакти и взаимодействия между хората, поражда и известни норми на поведение. Подходът към групата откъм нейните норми има това предимство, че изведнъж разкрива за нейния ръководител една значителна част от скритите й регулатори, стоящи зад многообразните форми на поведение на отделните членове и на групата като цяло, т.е. разкрива един своеобразен ред зад привидното безредие. Този ред се обуславя от социалните норми, представляващи правила и схеми за поведение, широко следвани в дадена общност. Неизпълнението им обикновено води до дифузни или конкретни санкции, на които повечето от членовете гласуват една и съща стойност. Системата на социалните норми е исторически кристализирал опит, оформящ условията на жизнената дейност и взаимодействие между хората, предписващ определено поведение в една императивна форма. Техен колективен автор е обществото или групата и в този смисъл те са външно зададени за индивида. В процеса на социализацията опитът, натрупан в тези норми, се интериоризира от индивида и се превръща в регулатор на неговото поведение. Така нормите на групата стават един от пътищата, по които изискванията на обществото се свеждат до конкретния индивид. В резултат на това групата се интегрира, балансира, консолидира и превръща в един жизнеспособен, освободен от разрушителни конфликти агрегат на дейността.

Емпирично К. Левин и неговите сътрудници чрез редица експерименти установяват, че ефективността от съвместната групова дейност се увеличава с помощта на различни методи за организация и надзор на труда.Такива са: предоставяне на възможност на членовете на групата да вземат реално участие в нейното управление чрез колективно обсъждане на възможните алтернативни варианти на поведение на всеки от тях; предоставяне на членовете на групата на повече възможности да проявят инициативност и отговорност; предоставяне на възможност на членовете на групата да удовлетворят социалните си потребности от свобода на избора, личностна значимост и престиж и т.н.

Понятието "групова динамика" се свързва с развитието и изменението на човешките отношения в групата, с промените, които настъпват в резултат на действащите в групата сили. Още З. Фройд подчертава либидинозния характер на групата. Според него идентификацията с бащата, а по-късно - с лидера, като път за преодоляване на безпокойствието, свързано с неудовлетвореното либидо, води до отъждествяването на нейните членове помежду им. Това според психоаналитиците е източникът на груповата сплотеност, в която се намира началото на всички вътрешногрупови феномени. Под влияние на идеите за груповата динамика Л. Фестингер дефинира груповата сплотеност като "сума от всички сили, действащи върху членовете на групата, за да ги удържат в нея" (по С. Джонев, 1996, с. 44). "Силите" тук се интерпретират като привлекателност на групата за индивида или като удовлетвореност на членовете от нея, т.е. удовлетвореността се интерпретира в емоционален план. Според Л. Фестингер сплотеността има три източника: привличане към отделните членове на групата, привличане към групата като цяло и привличане към дейностите на групата.

Изследванията на груповата сплотеност се базират на разбирането за малката група като психическа общност, основана на система от емоционално-междуличностни връзки. Сплотена се смята онази група, която много силно привлича към себе си своите членове. Груповата сплотеност се интерпретира също така от Д. Картрайт, А. Зандер, Г. Хоуманс, М. Кетел и др. Тя се определя от междуличностните взаимодействия и взаимоотношения, от честотата на общуване и емоционално-психичното единство. Разбирайки групата като механично множество, което обединява взаимодействащи си хора, които осъществяват помежду си пряк контакт (лице в лице), американските психолози по същество отъждествяват сплотеността в групата с контактността на нейните членове. Между количеството, честотата и интензивността на комуникациите, взаимодействията и контактите в групата и степента на сплотеността й има непосредствено отношение. Според тези изследователи съществува пряка връзка между количеството и силата на положителните и отрицателните избори. Те се използват за определянето на груповата сплотеност. Оттук следва логически и начинът, който те предлагат за измерване на груповата сплотеност - чрез коефициент за групова сплотеност. Този коефициент се определя като частно от деленето на числото, показващо броя на взаимните връзки, на броя на възможните връзки за дадена група. Така обаче е възможно да се установи само интензивността на общуването в групата, но няма никаква гаранция, че това ще бъде и нейната сплотеност. Защото по-оживените и интензивни контакти могат да се обуславят и активизират от сили и причини, които обективно са насочени не към сплотяване, а към разпадане на групата. Следователно по този начин може да се установи нещо наподобяващо на груповата сплотеност (например емоционалните контакти, характерни за дифузните групи, които са извън конкретния социален контекст), но не и самата групова сплотеност.

Определена ценност има идеята на Т. Нюком, според когото груповата сплотеност предполага сходство на ориентациите на членовете на групата. Чрез теорията на комуникативните актове този автор се опитва да обясни "натиска, който води до еднообразие", а оттам и до "съгласие " със сходните ориентации между две или повече личности . Обаче нито Т. Нюком, нито Р. Кетел със своята теория за груповата "синтилия", нито другите социални психолози, работещи през този исторически период, съумяват да излязат извън рамките на емоционалните характеристики във функционирането на групата. Явно е, че те не могат да избягнат посочените слабости в разкриването на същността на груповата сплотеност.

В по-ново време, през 80-те години на ХХ век, социалните психолози успяват да преодолеят голяма част от посочените слабости и да се разграничат принципно от тях, но с убеденост може да се твърди, че все още не е ликвидирано с парциалния, понякога самоцелен характер при изучаването на груповата сплотеност. Социалните психолози и през този период не достигат до изграждането на единна теория, която да обединява сложната и многофакторна структура на това психично явление, наречено групова сплотеност.

Определено постижение в това отношение е разбирането на Ю. Дуберман (по А. Донцов, 1975) за груповата сплотеност като "съществено качество на групата, изразяващо готовността на членовете й за съвместна дейност на базата на относителна свобода при избора на поведението им".

Според Г. Андреева (1980, с. 269). груповата сплотеност е "отражение на особена степен в развитието на отношенията, при която всеки член на групата в най-голяма степен разделя целите на дейността и ценностите, свързани с нея".

В съдържанието на груповата сплотеност други автори (Л. Десев, А. Донцов) подчертават степента на единство в действията и поведението на членовете на групата на базата на сътрудничеството и я сочат като "гръбнак" на социалнопсихологическия й климат, т. е. определяща основните прояви на колективния живот.

С голяма популярност в България се ползва разбирането за груповата сплотеност като ценностно-ориентационно единство (А. Петровски, А. Донцов, Л. Умански и др.). Сплотеността като ценностно-ориентационно единство представлява характеристика на системата от вътрешногрупови връзки, показващи степента на съвпадение на оценките, нагласите и позициите на групата по отношение на обектите (лица, идеи, събития, задачи), които са с най-голяма значимост за нея като цяло.

Оттук следва и собствено експерименталната програма за получаване на количествен показател (индекс) на груповата сплотеност. За индекс на сплотеността, според привържениците на това разбиране на груповата сплотеност, служи честотата на съвпадение на оценките или позициите на членовете на групата относно обектите, които са от съществено значение за групата като цяло. Видно е, че ценностно-ориентировъчното единство на групата като показател на нейната сплотеност не предполага автоматично съвпадение на оценките и позициите на нейните членове относно всички проблеми и тяхното обезличаване. Разностранната и пъстра картина на тези ориентации не е препятствие за запазването на сплотеността на групата. Ценностно-ориентационното единство като показател на груповата сплотеност е преди всичко сближаване на оценките в нравствената и деловата сфера, в подходите към целите и задачите на съвместната дейност.

Първата, емоционалната форма на групова сплотеност, се основава на емоционалните взаимоотношения между членовете на групата. Тя е първична и най-разпространена форма на групова сплотеност. Колкото повече са взаимните избори и предпочитания, толкова по-голяма е емоционалната сплотеност на групата. Ако е необходимо да се повиши сплотеността на една група, трябва да се промени нейната социометрична структура. Коефициентът на емоционална сплотеност е равен на частното от броя на взаимните връзки по симпатия и броя на теоретично възможните връзки. Достатъчно е да се увеличи броят на хората, които се харесват един друг, и обратно, да извадим броя на тези, които не са обичаните, за да се увеличи коефициентът на сплотеността. Така препоръчва и създателят на социометричната теория Дж. Морено: "При отстраняване от групата на лица с нисък социометричен статус сплотеността на групата се подобрява". Емоционално сплотената група е привлекателна за нейните членове. В нея те се чувстват комфортно, а самата група възприемат като полезна за себе си.

Втората форма на сплотеност на групата е рационалната. Тя се основава на еднаквите разсъждения на участниците в групата по различни въпроси на съвместните взаимодействия. Индивидуалните действия при изпълнението на конкретната съвместна дейност са добре съчетани, а функционално-ролевото поведение на членовете на групата е съгласувано в известна степен. Рационалната сплотеност намира израз в организираността на групата: планират се етапите на реализиране на целите; разпределят се задачите сред членовете на групата; осъществява се ефективен контрол и корекции върху индивидуалните действия; прави се обобщен анализ и оценка на изпълнението на възложените задачи.

Третата форма на групова сплотеност е ориентировъчно единство. Тя е задължителна за всяка група, която се реализира като колектив. При тази форма пак е налице съгласие, но по отношение на значими обекти, свързани със съдържателната страна на съвместната дейност, изпълнявана от колектива.

Ако е необходимо да се използва групата като средство за промяна, то хората, които е необходимо да се променят, и тези, които трябва да оказват влияние на тази промяна, следва да притежават силни чувства на принадлежност относно една и съща група.

Колкото по-привлекателна е групата за нейните членове, толкова по-силно влияние тя може да им окаже.

При опитите да се променят нагласите, ценностите или поведението на някои членове на групата, колкото по-общи са тези нагласи, ценности и пр. за всичките участници в нея, толкова по-силно влияние може да окаже групата при тази промяна.

Колкото по-силен е престижът на даден член на групата, толкова по-силно е въздействието му върху останалите членове.

Вложените усилия, свързани с промяната на членовете или на част от членовете на групата, дори и да са успешни, ако предизвикват отклонения от установените вече правила и норми на поведение в групата, предизвикват у участниците в нея по-голяма съпротива.

Спазването на тези пет принципа обезпечава "ефективното обучение или терапия в групата". Заедно с това те разкриват трудностите в процеса на промяна на хората и съпротивата на индивида на промените, които са противоположни на груповия натиск и очакванията на хората. За постигането на големи промени в поведението им е необходимо те да се разглеждат в качеството на обект на промяна на групата.

Относно групата като обект на промени Д. Картрайт формулира още следните три принципа:

Силен групов натиск може да се установи, като се създаде общо за всички членове на групата мнение за необходимостта от изменение и по този начин източникът на натиск да се пренесе в самата група.

Всички членове на групата трябва да получат информация за необходимостта от промени, плановете за тях и за евентуалните последствия, които ще настъпят след въвеждането им.

Промените в някои отношения в групата предизвикват напрежение в някои други отношения. Това напрежение е възможно да бъде намалено само чрез "елиминирането" на измененията или осъществяването на съответни приспособления.

Формулираните осем принципа на Д. Картрайт синтезират и обобщават резултатите от многочислените изследвания на американските социални психолози.

Същността на понятието "групова динамика" се разкрива в редица трудове на Л. Десев. Той го определя като: "сили, които възникват в групата и оказват определено влияние върху членовете й. Същността на многобройните изследвания по групова динамика се състои в проучването на тези сили - какво довежда до възникването им, при какви условия се модифицират, какви последствия влекат след себе си и т.н. При това главно ударение се поставя върху опознаването и разбирането начина и мотивите за индивидуалното поведение в групата или за оказване на съпротива срещу усилията за изменението му" (1999, с. 112-113). Важни моменти в теорията на груповата динамика посочва Л. Десев в своя труд "Психология на малките групи". Според него в тази теория се:

поставят за диагностициране и изучаване, отчитане и управление реални проблеми на междуличностните отношения, които повишават производителността на труда, ефективната организация на социалния живот и формирането на определени качества на личността;

обръща необходимото внимание на емоционалния и на социалния живот в групата, особено на неформалните структури, разбирането на които е една от научните предпоставки за правилната организация на трудовия процес, обществения и личния живот на хората;

аргументира ролята на групата като първостепенен фактор за социализацията на личността;

осъзнава значението на социалната потребност на човека от общуване, която се използва за реално въздействие на членовете на групата;

обосновават принципите и методите, които могат успешно да се използват в практиката на социалното управление и възпитание.

В резултат на груповия живот възникват и редица психични феномени като: социална фасилитация, инхибиция, конформизъм, групово решение, поляризация, груповщина в мисленето, лидерство, чиято същност се разкрива накратко на следващите страници.

Социалната фасилитация (от английски език - facilitation - улесняване) се свързва с влиянието на присъствието на други хора върху качеството на изпълнение на различни активности. Феноменът е изучаван от Н. Триплет, Ф. Олпорт и др. При изследването, което Н. Триплет провежда със състезатели по колоездене, се оказва, че те показват по-добри резултати, когато се съревновават помежду си, а не по часовник. По-късно и други учени продължават работата на Н. Триплет по изясняване на това явление и достигат до извода, че присъствието на други хора води до повишаване на общата възбуда на действащото лице, което се отразява благоприятно само върху онези реакции и действия, които са добре усвоени от изпълнителя, т.е. върху доминиращите реакции.

Как присъствието на други хора се отразява върху реакции и действия, които не са добре усвоени? От проведените изследвания се оказва, че присъствието на други хора влошава изпълнението на недобре усвоените реакции и действия. Този социално психологически феномен е наречен социална инхибиция (от английски език inhibition - задържане).

Тези социалнопсихологически явления са много важи при планирането на собствената или на чуждата активност. Съобразяването с тях създава условия за подобряване или влошаване на самооценката на изпълнителя, което може да окаже благоприятен, съответно неблагоприятен ефект върху цялостното му развитие.

Оказва се, че когато хората действат заедно в група, се проявява един друг феномен, наречен социална леност. Той се изразява в това, че когато полагаме усилия за достигане на дадена цел съвместно с други хора, ние сме склонни да не активираме сто процента от възможностите си.

Множество изследвания в социалната психология се стремят да изучат условията, които ни помагат да преодолеем социалната леност. Ако задачата, която трябва да се изпълни е привлекателна и трудна, се стига до намаляване действието на този феномен.

Високата сплотеност на групата също влияе върху намаляване на ефекта от съществуването на социалната леност. Този феномен се проявява в по-малка степен, ако групата се състои от приятели, а не от хора, които не изпитват приятелски чувства помежду си. Особеностите на културата на съответното общество също имат важно значение за проявите на този феномен. Колкото обществената култура е по-колективистична (Япония, Китай и пр.), толкова повече се ограничава ефектът на социалната леност. При общества, които поощряват индивидуализма, социалната леност се проявява в пълна сила. Негативните прояви на това явление могат да бъдат намалени и тогава, когато участниците в групата са сигурни, че индивидуалните им усилия ще бъдат точно оценени. Пренебрегването на индивидуалните усилия и оценяването единствено на груповата активност води до засилване на проявите на социалната леност.

Участието на хората в различни групи ги поставя под групов натиск, когато групата попадне в условията на проблемни ситуации. Този групов натиск се изразява в цензуриране или забрана на поведението на членовете на групата, което по някакъв начин противоречи на нормите на групата. В крайната си степен груповият натиск достига до изключване на личността с противоречащото поведение от групата.

Успешността на груповия натиск в голяма степен зависи от развитието на едно личностно качество на членовете на групата, наречено конформизъм. То се проявява единствено при взаимодействието на личността с останалите членове на групата. Конформизмът се определя като подчиняване (съзнателно или несъзнателно) на мислите и действията на даден човек на преобладаващото мнение в групата. За да се изяви конформизмът, е необходимо да има реална конфликтна ситуация, при която личното мнение на индивида не съвпада с това на групата.

Изследванията на С. Аш и С. Милгрем върху проявите на конформизъм доказват, че той съществува във всяка личност и степента на неговата проява зависи от конкретни характеристики на личността, групата или ситуацията. Според тях конформизмът е резултат от желанията на всеки човек да удовлетвори очакванията на другите хора и да получи признание от тях.

Особена форма на изява на конформизъм е негативизмът. Той се проявява в поведение, което винаги противоречи на поведението на мнозинството членове на групата, независимо от това дали противоречащото поведение е адекватно на ситуацията, или не. Когато отделният участник в групата демонстрира поведение, което се базира на собствения му опит, ценности, нагласи и пр., независимо от това, дали то съвпада с поведението на мнозинството, или не, може да се твърди, че това е проява на нонконформизъм.

Един от груповите феномени, който се изучава обстойно е вземането на групово решение. Това произтича от факта, че самото съществуване на групата е свързано с вземането на определени решения, които се отнасят до самата нея. В технологичен аспект до груповото решение се достига чрез използването на няколко основни технологии. Това са дискусията, мозъчната атака (brainstorming) и груповото интервю.

Друг социалнопсихологически феномен, който е резултат от груповата активност на хората е лидерството. Най-общо лидерството може да бъде определено като процес, чрез който групата делегира права на определен свой член да осъществява организационни и психологически задачи, свързани с живота на групата. Освен конкретната организация на дейността на групата лидерът мотивира членовете на групата, задава норми на групово поведение, влияе върху взаимоотношенията протичащи в групата.

При разглеждането на този феномен е необходимо да се разграничат

функциите, които се приписват на лидера и ръководителя на групата

(там, където има такъв). Подобно цялостно разграничение прави Б.

Паригин (1971, с. 310-311). Според него няколко са основните разлики между лидера и ръководителя (често наричан и формален лидер) на определена група:

Лидерът е призван да осъществява регулацията на междуличностните отношения в групата, докато ръководителят осъществява регулация на официалните отношения в групата разглеждана като социална организация.

Лидерството се изявява в условията на микросредата, докато ръководството е елемент на макросредата, т.е. е свързано с цялостната система на обществени отношения.

Лидерството възниква стихийно, а ръководителят назначава или се избира, като този процес не е стихиен, а е целенасочен, осъществяван под контрола на различни елементи на социалната структура.

Лидерството е по-нестабилно и до голяма степен зависи от настроенията в групата, докато ръководството е значително по-стабилно.

Ръководителят притежава определени права да санкционира участниците в групата, докато лидерът не притежава такива права.

Процесът на вземане на решение при ръководителите е доста по-сложен и опосредстван, докато лидерът взема непосредствени решения, отнасящи се до груповата дейност.

Сферата на действие на лидера е най-вече малката група, докато тази на ръководителя е значително по-широка.

При опитите на социалните психолози да обяснят лидерството се различават три основни подхода.

Първият от тях е известен като теория на чертите или теория за харизмата. Според този подход притежаването от личността на определен набор от личностни характеристики предопределя лидерските й позиции в групата. К. Бърд посочва такива черти като общителност, чувство за хумор, дружелюбност и др. Притежаването на подобни личностни качества определя централно място на личността в групата и води до там, че останалите членове на групата се поддават на влиянието на личностната харизма и съответно делегират лидерски позиции. Въпреки много опити да се изгради личностен портрет на лидера, може да се твърди, че те са неуспешни, тъй като всеки от изследователите въвежда в изследванията си нови и нови черти, и по-този начин се стига до реалното намаляване на ефективността на подхода за обяснение на явлението.

Друг подход за обяснение на лидерството е ситуационната теория. Акцентът при този подход се поставя върху ситуациите, в които функционира групата. Според представителите на този подход различните ситуации на групова активност изискват различен набор от личностни характеристики, така че в зависимост от конкретната ситуация групите издигат един или друг свой член за лидер дотолкова, доколкото този член притежава личностни характеристики най-добре съответстващи на изискванията, поставени пред групата.

В рамките на този подход се оформят два основни типа лидери - целеви и социални лидери. Първият тип, целевият лидер, се издига от групата при разрешаване на проблемни ситуации, свързани с конкретната групова активност. Освен личностните им качества, важни за избора са и конкретните им знания и умения, свързани с успешното преодоляване на проблемната ситуация.

Другият тип лидер, социалният, разрешава конфликтни ситуации възникнали в групата, влияе върху сплотеността на групата, оказва неолходимата социална подкрепа на отделните членове на групата.

Третият подход към проблема за лидерството е известен като синтетична теория за лидерството. Според този подход лидерът се разглежда като субект на управление на междуличностните процеси, протичащи в групата. По този начин лидерството става функция на групата и основно значение за избора на един или друг неин член за лидер е реалното му влияние върху вътрешногруповите процеси при разрешаване на задачите и достигане на целите на групата. При успешното разрешаване на всеки нововъзникнал проблем членът на групата, избран за лидер, повишава своето влияние и шансовете му да бъде определен за лидер при решаването на нова групова задача се повишават. И обратното, при неуспешно решаване на задачата влиянието му намалява, а също така и шансовете му да заема отново лидерска позиция.

И така, от написаното дотук особен интерес представлява щателното изследване на междуличностните отношения в групата и тяхната динамика, от която зависи промяната на местата, позициите, положението, социалния статус и други характеристики на индивида в групата. Според представителите на теорията за груповата динамика първичната група е най-силният фактор, формиращ поведението на човека. Те стигат до заключението, че за промяната на поведението на индивида трябва да се въздейства не на отделните хора, а на групата като цяло. Според тях групите, в които има нездрава атмосфера, не трябва да се разформироват, а да се подчиняват на волята на ръководителя. Те са на мнение, че силите, които са насочени към промяната както на междуличностните отношения, така и на промяната на личностите като цяло, следва да се търсят преди всичко в малката група. При тези изследователски подходи, обаче, малката група се изследва преди всичко като обект на промяна, а не като субект на промяна. Така се подценява и недооценява ролята на отделната малка група като субект на промяната и фактор за развитие на човешките способности. Най-общо казано, в теорията за "човешките отношения" малката група се представя като среда за промяна, въпреки че в действителност тя е само една микросреда, действието на която зависи от влиянието на макросредата. Необходимо е обаче да се подчертае, че познаването на психологията на малката група и теориите за динамиката на взаимоотношенията в нея, е не само "технически", но и "научен инструмент", който може обективно да служи за повишаване на ефективността на социалното управление. "Групата се оказва микрокосмос или миниатюрно общество, отразяващо в себе си целия външен свят и придаваща реалистичност на създаваните в нея междуличностни отношения. В семейството, на работата или в групите, които се формират по интереси, на хората ежедневно действат такива фактори като натискът на партньорите, социалното влияние, конформизмът и пр. В крайна сметка опитът, придобит от личността в груповата среда, се пренася във външния свят" (К. Рудестам 1998, с. 15-16).
4.2. Тренингови форми на групово въздействие и фактори, които влияят на резултатите от тяхното провеждане
Особеностите на тренинговите групи изисква изясняването и на смисъла на използване на понятието "тренинг". Този термин има английски произход. Неговото значение е "тренирам" (някого) и "тренирам се". Използва се за обозначаването на широк кръг обучаващи методики в социалната, производствената, педагогическата, военната и други области с практическа насоченост. В България най-често се свързва със спорта.

В настоящия труд той се употребява в смисъл на психокорекционни, психотерапевтични, професионални и обучаващи методи, имащи за цел да развият и усъвършенстват навиците и уменията за самопознание, саморегулация и общуване на участниците в специално организирани за тази цел малки групи. Голям е интересът на специалистите относно тренингите, свързани с подбора, работата и професионалната подготовка на управленческите кадри (В. Тарасов 1989; Е. Кристофър, Л. Смит 2001; Д. Стюарт 2001, и др.); с воденето на преговори, преодоляването на конфликти и реализирането на изгодни продажби (М. Смит 1998; А. Дружинин, А. Замулин 2002; Н. Рисев 2002, и др.); с развитието на личността и нейната комуникативна компетентност (С. Жекова, Е. Пенчева, Р. Вълчев 1985; Л. Петровска 1989; Е. Пенчева 1989, 1995; Е. Сидоренко 2000; С. Бишоп 2001; Г. Марасанов 2001, и др.).

В нашето съвремие липсва общоприета класификация на тренинговите форми на въздействие, защото те се базират на различни теоретични подходи и се наричат по различен начин (активни групови методи, групи за формиране на комуникативна компетентност, групи за анализ на конкретни ситуации, учебно-тренировъчни групи, лабораторен тренинг, групи за активна социалнопсихологическа подготовка, активно социално обучение, социалнопсихологически тренинг и др.). Всичките тренинги обаче включват ролевите игри и груповите дискусии, тонизиращите упражнения и психогимнастиката, сключването на договор и обобщаването на постигнатото от тяхното провеждане. При тях зависимостта от водещия е много по-малка, отколкото зависимостта от терапевта в психотерапевтичните групи. Според К. Роджърс (1970), който го нарича фасилитатор, функциите му почти не се различават от функциите на редовия член на групата.

Показател за големите възможности за обучение и личностна промяна благодарение на интензивното междуличностно общуване на участниците в малките групи под формата на различни тренинги е многообразието на последните. Предпоставка за това е, че при обособяването на различни форми на работа в тях оказват влияние различни научни парадигми, но все пак най-силно е влиянието на психоанализата, поведенческата и хуманистичната психология. Така на базата на еклектичното смесване на теоретични постулати, методи и техники за въздействие понастоящем съществуват множество тренингови системи: за преодоляване на трудности в общуването; за формиране на увереност в себе си; за изграждане на умения за убеждаване; за повишаване на мотивацията; за преодоляване на професионални неблагополучия; за решаване на семейни проблеми; за преодоляване на последствията от развод; за преодоляване на различни зависимости (тютюнопушене, алкохолизъм, наркотици, хазарт, вредни привички и пр.); за придобиване на лидерски умения; за хора с нарушен апетит; за намиране на нови познати и др.

Сравнителният им анализ разкрива, че те притежават редица общи неща, но и същевременно се различават по акцентуването на различни особености в своята организационна дейност. За разлика от терапевтичните групи в психиатрията участниците в тези групи са напълно здрави в психично отношение хора, които смятат, че имат нужда от психологическа помощ и подкрепа. Затова главното в групите за тренинг е да се създаде атмосфера на психологическа безопасност, принципна доброжелателност, емоционална разкрепостеност, автентичност, спонтанност, позитивна нагласа един към друг, топлота и добронамереност на взаимоотношенията.

В това отношение се отличават може би само "синанон-групите", които са насочени към преодоляването на зависимостта от наркотиците. Тези групи носят името на полуостров в Калифорния (в околностите на Санта Моника), където са се намирали първите комуни от наркомани, опитващи да се откажат от употребата на наркотици. Общите принципи, които се спазват в тях, са разработени от Ч. Дедерик, който без да има специализирано образование, се е стремял да намери начини за преодоляването на зависимостта от дрогата у наркоманите. Участниците в тези групи се ангажират с тежък физически труд, самообслужване и пълен отказ от алкохол и наркотици. Взаимоотношенията в тях се отличават от останалите тренингови групи по това, че се акцентира на проявите на отрицателните емоции, на непосредствените реакции на гняв и агресия към тези участници, които не могат да се противопоставят на своята зависимост от наркотиците.

"Синанон-групите" са открити и неструктурирани. Основният прийом на работа в тях е на всеки от участниците в групата да се обърне специално внимание от всичките й членове за относително продължителен период от време. Последните силно се конфронтират с него, за да опровергаят всичките му оправдания, чрез които наркоманите се стремят да оправдаят своя порок. Конфронтиращата техника се изразява в безжалостен "кръстосан" разпит, който е съпроводен с нападки и унижения, а понякога се стига и до физическа саморазправа. Този похват обаче се оказва твърде резултатен начин за преодоляване на емоционалните бариери и саморазрушаващото се поведение на личността. Ръководителите на тези групи не се назначават и от тях не се изисква да имат специално образование. Те обаче имат опит на наркомани и това им помага да установят по-тесни контакти с членовете на групата.

Анализът на разновидностите на груповите форми на тренингова работа разкрива, че за тях липсва общоприета класификация (С. Иванов 2004). Това е обяснимо с факта, че от една страна, работата в различните групи се извършва, като се изхожда от различни теоретични подходи, но от друга, в практиката се наблюдава смесеното и модифицирано използване на прийоми, типични за различни теоретични школи. С ясното съзнание, че еклектиката е неизбежна, по-долу е представена една класификация на тренинговите форми на работа в зависимост от: целите им, използваните методи за диагностика и въздействие, получавания ефект върху личността на участниците в тях, доминирането на разума или чувствата при съвместната работа, структурирането на групите и тактиката на техните водещи. Според тази класификация тренинговите форми на работа се диференцират на: