Институционална система на културата

Институционална система на културата

• 
  формалните институции, представляващи социални организации от един или друг вид и дадена съвкупност от социални предписания, норми и пра­вила (писани или неписани), които рег­ламентират изпълнението на определени социални функции.
  
• 
  неформални институции - социалнозначими факти, съвкупнос­ти от дейности, форми на груповото по­ведение и на масовото съзнание (вярва­ния, обичаи, традиции). В този смисъл и езикът може да бъде разгледан като институция.
  

От гледна точка на формалните институции съществува определена яснота и ние можем да разграничим ясно проблематиката, свързана с културните ценности, възпроизвеждани чрез тяхното функциониране и влиянието им върху общата ценностна система на обществото, като анализираме тяхната връзка с формите на социална организация. В контекста нашето общество актуален е въпросът за преминаването от централизирана институционална система на културата към плуралистична, комерсиална, самоуправляваща се, при която административното управление и заменено с регулиране и участие на държавните институции в културния процес.

По-сложен е въпросът с изследването на културната роля на неформалните институции – те могат да бъдат различни видове – от самоуправляващи се организации на общностите (просветителски организации, фенклубове, дружества с идеална цел).

Изследването на езика като културен феномен не ще се изчерпи с неговата институционална роля. Функциите на езика са разностранни и разнообразни. Това е системата, която чрез своята знакова, символна структура, правила за употреба и кодове за интерпретация обуславя разгръщането на културния процес и възприятието на смисъла на социалното действие. Анализът на езика представлява изключително важен елемент в изследователската стратегия, насочена към културата.

Наличието на подобни мотивации е свързано с осъзнаването на смисъла, който членовете на определена група влагат в действията си, определяйки своите екзистенциални, институционални и ценностни приоритети. Ще отбележим, че именно социокултурните аспекти на груповото съзнание влизат в класическите определения за социална стратификация.

Например, под „социална класа" Парсънз разбира „група от индивиди, членове на действителни родови единици, които като единици се оценяват приблизително еднакво".¹³ Социалната стратификация се определя като „ранжиране” на единиците в дадена социална система пред вид на стандартите на обща ценностна система. Ако в общосоциологически план ние приемаме оценките на “единиците” или колективната самооценка, остава един много важен и необходим за социологическата картина на обществото елемент, а именно начинът, по който са формирани тези оценки.

Според Парсънз — това е „диференцираното раз­слоение на човешките индивиди, които съставят дадена социална система, и тяхното третиране като превъзхождащи и подчинени един спрямо друг в определени социално значими отношения". ¹⁴

Тази социална диференциация се формира изключително чрез взаим­ните оценки на индивидите, а критериите за тези оценки се опре­делят от споделяната в дадения социален контекст ценностна система. Конкре­тизиращи основания за оценка и оттам за социална диференциа­ция са:

• 
  членство в родова единица,
  
• 
  лични качества,
  
• 
  постижения,
  
• 
  собственост,
  
• 
  авторитет,
  
• 
  власт. ¹⁵
  

Аналогични изводи можем да направим и от гледна точка на определенията на Макс Вебер за положението на индивида:

„едно типично действено позитивно или негативно привилегироване в социал­ното оценяване, основано върху:

а) начин на живот и оттук;

б) начин на възпитание.;

в) престиж на произход или занятие.” ¹⁶

Вебер не елиминира икономическата дейност като основа за определяне на социалното положение и дефинира признаци като наличието, размера и стопанисването на определено имущество на имуществото, професионална ориентация, различните възможности за реализация на блага и професионални умения върху пазара. В същото време не просто притежанието, а именно способността за използване и реализация на съществуващите възможности и ресурси представлява източник на социалното положение на индивида, а цялостната рамка на този процес представлява рационализацията, т.е. способността за осъществяване на целерационално по характер социално действие, т.е. социалното положение се намира в зависимост от общите рамки на културната система.

Така „всяка типична житейска съдба на хора, която е обусловена от една специфична, позитивна или негативна социална преценка на „честта", която се закрепва за някакво общо за много хора качество". ¹⁷

Следователно именно социологията на културата се занимава с начина, по който съществуващите социални групи реализират, възпроизвеждат и изменят собственото си съзнателно съществуване. Това означава, че за разлика от изследването на институциите, което има преди всичко функционален характер, в случая става дума за изучаване на начина, по който се извършва процесът на самоопределение на една социална група в контекста на нейния начин на живот.

Когато начинът на живот се разглежда в социокултурен аспект, нас ни интересуват не неговите обективни измерения, а преди всичко смисълът, който хората влагат в различните негови елементи. В силата на това дори при сходни обективни ситуации можем да открием отличаващи се стереотипи на поведение и осъзнаване на социалните ситуации. Това означава, че социологическата интерпретация засяга различни компоненти на начина живот на конкретните групи: материални елементи, форми на жизнедейност и възпроизводство, цели, жизнен свят. В този случай обаче ние не пресъздаваме модели на обективни ситуации, както де постъпва при стандартните изследвания, а анализираме значенията, които социалните общности придават на различните елементи, съставящи начина на живот, мястото, което тези елементи играят в техния социален свят и функциите, които тези значения притежават. За нас вече е важно какво значение нашите респонденти отдават на характеристиките, посочени в нашите въпроси, какви социални функции на предметите, дейностите и отношенията между хората представляват приоритет за тях и са предпочитани в техния всекидневен живот.

Затова редица елементи от начина на живот, които получават обективна социологическа характеристика, от позициите на социологията на културата ще се оценяват чрез значенията, които получават в съзнанието и общуването на една или друга общност. Затова битът, облеклото, навиците и уменията в различни области на социалния живот, приоритетните занимания, развлеченията и всички репрезентативни форми на социален живот представляват информация за начина, по който хората осмислят поведението си едни към други и демонстрират своите очаквания, оценки и потребности.

.

Културният компонент обуславя различно поведение на социалните субекти в принципно сходни ситуации. Например еднотипни отношения на хората в една група се обуславят от различен културен опит, различен смисъл, който те придават на дейността, обединяваща ги в групата, различна степен на значимост за различните елементи на тази дейност, различни статуси. Прекрасен пример представлява отношението между преподаватели и студенти в различни академични общности. Въпреки че принципно то е еднотипно като дейност със сходни обективни характеристики, ще открием че в различни общности то е свързано с различни нормативни характеристики, различни начини на формулиране на целите, различни житейски хоризонти и в края на краищата различно качество на дейността, която те извършват.

Един от елементите на начина на живот, които представляват типичен обект за социологията на културата представляват обичаите, ритуалите, традициите на отделните общности. Като правило те имат функционална връзка с формите на жизнедейност на групата и по този начин съдържат система от символен, съответстващи на характера на социалните отношения, разпределението на ролите в социалната общност. Анализирайки тези символни форми на социална организация ние разбираме реалността на групата двояко: от една страна тези символи са продукт на определени социални отношения и ги отразяват, а от друга, определят рамките, в които нормативно се организира поведението на различните членове на общността. Едно от отношенията, които се откроява изключително ясно при този анализ и разкрива специфичната култура и знакова система на отделна общност, дори на населено място представлява отношението на човека и природата, което получава изключително богата реализация в обредната система.

В своята книга “Маска и було”¹⁸ Георг Краев анализира явлението травестизъм, като такъв тип умение, такъв социокултурен стереотип, с чиято помощ в обредното маскиране се онагледяват необходимите за общността познания – познанията за действителноста, в която човекът живее. Всъщност ние имаме пред себе си типичен образец на културно оформяне на социалната реалност. На пръв поглед това, което наблюдаваме представляват чисто знакови отношения и взаимодействия, затворени в кръга от значения, прехвърлящи се от една символна структура в друга.

Твърде лесно е да се оставим да бъдем увлечени от вътрешния микрокосмос на обредите и ритуалите и възприемем тяхната знаковост като някаква реалност, съществуваща сама за себе си, независимо от хората, които всъщност реализират нейното съдържание. Всъщност разбирането на скритото в символа съдържание е неотделимо от социалните функции, които то изпълнява и които в комплекс реализират възпроизводството на социокултурната система. В случая обредите осъществяват социокултурното приложение на една естетическа функция “миметичната”, или подражателната.

Така обредното травестиране като “активна семиотична система”, а самата травестия като “архетип на обредното маскиране” извършват социално подражание – те изграждат символна система, олицетворяваща съдържанието на реалността и насочените към нея мотивации. Така травестираният не само олицетворява традицията и я демонстрира, но и извършва необратим преход в друг социален статус. Обрядът е извършил мимезис – той е разчленил основните елементи на социокултурната традиция и ги е възпроизвел в техния символен вид. Така, от една страна, социокултурният процес се реализира чрез своите типични структурни елементи и закономерни фази. От друга страна, в основата на традицията е заложен уникален и неповторим, характерен само за конкретната общност и нейното светоусещане начин за изразяване на преживяваното битие чрез комплекс от символни форми.

Обредите и ритуалите се основават върху откриването на значими за възпроизводството на общността социални отношения (особено място в ритуалната система се пада на отношенията, свързани с брака и семейството). Културната функция на ритуала се състои в създаването на предпоставки тези отношения да бъдат представени и въведени в една интерсубективна реалност на символни действия, изградена от знакови структури, които служат за обучение и социализация.

Овладяването на символните действия, тяхното осмисляне в специфична знакова среда е свързано с интернализация на съдържанието, вложено в тях и институционализация на знаковите форми. Човекът преживява събитията в символния свят и неговият символичен опит възпроизвежда представи за същността на неговото съществуване. Той фактически полизава социален опит, изразен чрез символи. Така обредът създава културния смисъл на социализацията – социалният процес е естетически осмислен, той се осъществява чрез прехвърляне на съдържанието от конкретната действителност в знаковото пространство и по този начин осъществява регулативни функции относно самата тази действителност. Обредът предоставя знаци за естетическа и нравствена ценност – добро и зло, красиво и грозно. Неговите персонажи възпроизвеждат отличителните белези на ценни качества, социални роли и

Така обредната система възпроизвежда символично структурата на социалното пространство. Нейните елементи са изградени от знаците, характеризиращи едни или други качества на социалния опит като демонстрират социалния смисъл на традицията и разпределят съответните социални роли.

Обредът възпроизвежда картината на света, на човека в традиционните общности чрез координатна система, която съдържа семантичното пространство на неговите ориентации и стандартите, въз основа на които той оценява света: долу и горе, изток и запад, мъжки и женски свят, дясно и ляво, вън и вътре, симетрично-асиметрично. Вижда се, че тези координати представляват осите на всекидневния живот на общностите и техния практически смисъл организира колективното съзнание.

Обредната система създава естетически ценни образи, чрез които хората създават една реалност, в която е възможно да се проникне в съзнанието на другия. Това проникване всъщност открива не интимни страни от неговото преживяване на действителността, а неговия социален опит – такъв, какъвто трябва да бъде според традицията. Благодарение на обреда хората възприемат своето социално пространство не като обективно и отчуждено, а като населено с персонажи и елементи, вече разкрити и осмислени като ценности.

Обредната система се характеризира с това, че тя благодарение на институционализацията и интернализацията създава архетип – универсален модел на същестувването. Това е също знакова система за социализацията. Чрез символното съдържание на обряда човекът превежда на своя език постъпващото отвън - превръща го в информация. Така социалната реалност се интернализира тя вече е осмислена чрез съществуващата знаковост на обряда и като такава се е превърнала в регулираща структура, т.е. придобила е значение на социална институция.

Естественият език въплъщава в себе си социалните структури, които в края на краищата формират неговия речеви израз и му налагат своята динамика. Всяка конкретна социокултурна система е построена на основата на утвърдил се модел Според Г. Краев българската обредна система е построена на принципа на варианта. Тя представлява пресечна точка на две оси: човек природа и индивид – общество. Обществото от своя страна представлява опозицията: общност на жените – общност на мъжете. Така описанието на обредността ни разшифрова прехода от общата колективна картина на реалността към стратифицирания й образ – системата от статусите и ролите на общността, тяхното взаимодействие и взаимно проникване в контекста на тези социални отношения, които характеризират процеса на възпроизводство на общността – както биологическо, така и социокултурно.

Същността на обредната система се състои в това да формира символната система, осигуряваща етническа идентичност. Празникът притежава свое пространство и той разпределя ролите чрез символни варианти на съществените и значимите за живота на една общност социални роли. Така общността всъщност реализира своята ролева структура чрез обобщени персонажи, които възпроизвеждат социалните практики като игра и колективно съзерцание на ценности. Всъщност ние бихме могли значително по-лесно да измерим различни параметри на социалните взаимодействия, анализирайки техните семантични полета в колективното съзнание чрез съдържанието на обряда, отколкото чрез трудоемки и скъпоструващи проучвания на едни или други социални практики. Именно обредът създава възможност за построение на идеални типове, основани върху заимствани от обредната практика метафори. Начинът, по който тези метафори описват символичната действителност, представлява основа за формиране на “изследователска метафора” – идеален тип, снабден със символ.

Обредите и ритуалите съдържат различни типове дейност и формиране на знакови ситуации: езикова комуникация и текстова дейност, танц, игра, музика, сценични елементи. Тези типове знаковост представляват източник на информация, която обаче трябва да бъде операционализирана, т.е. съдържанието на символите следва да бъде разшифровано като форма на социална комуникация и в него да се открои структурата на социалната реалност.

Обичаите разкриват отношението на хората към тяхната жизнена дейност, смисъла, който тя им носи и очакванията, които те имат, а също така разграниченията между положителна и отрицателна оценка на различни феномени от тяхната материална и духовна действителност.

Културното самоопределение на човешките общности, създаването на ценни обекти на религиозния и естетически опит се състои в това, че “...онова, което човек е направил и продължава да прави, е да “произвежда” нови социални отношения.¹⁹ Идеята, че човек е “изобретил” обществото, възприета в различните версии на концепцията за обществения договор се натъква на сериозни трудности. Не е социологически обосновано обстоятелството, че унаследените отношения на родство сами по себе си предполагат господството на мъжете над жените. Забраната върху кръвосмешението може да бъде интерпретирана като намеса в сексуалността от гледна точка на предпазването на обществото от аномични състояния. Това, което хората успяват да направят, е да въздействат върху социалните отношения в техния първоначален вариант и да произведат нови социални отношения.

Отношенията на родство са социални отношения, които се пораждат в резултат на правилата и принципите, определящи кой за кого и как може да се ожени и кому принадлежат децата от този брак. Не съществуват ясни доказателства за биологична детерминация на забраната за кръвосмешение и респективно отношенията на родство.

И Клод Леви Строс е категоричен за изцяло социалния произход на отношенията на забраната върху кръвосмешенията. Табуто върху инцеста стимулира екзогамията, а екзогамията подтиква към обмен на жени.

Примамлива е тезата, че тази намеса е резултат от опасността пред социалното съществуване, породена от биологичния семеен егоизъм, който би довел до изолация на индивидите. Особено важни моменти според него са отсъствието на периоди на разгонване и сравнително по-дългият период на съзряване на младите индивиди, които предизвикват напрежение и конкуренция между индивидите, което от своя страна е предизвикало съзнателни действия за подчиняване на сексуалността на процесите на възпроизводство. В този контекст е формирана концепцията на Фройд за “убийството на бащата” и последвалото го чувство за вина като доминираща мотивация за културното развитие.

Забраната върху кръвосмешението става основа за конституиране на отношенията на родство, които дават живот на цяла мрежа от отношения между индивидите, установяващи връзки на съюз (а не тези, установяващи връзки на филиация). Това според автора доказва изцяло социалната, а не биологичната природа на институцията на родството. Доколкото това сътрудничество е основано на отношенията на обмен на индивиди между групите, налице е проблемът кои индивиди ще бъдат разменяни. Според Леви Строс разменят се жените, а не мъжете.

Годелие пък подлага на критика представата на Леви Строс за мъжкото господство като неотменим природен факт. Според него некоректно е да се смята, че подчиненото положение на жените се дължи на появата и развитието на човешката символна мисъл. Той смята, че е важно да се установи, защо сексуалното разделение на труда е поставило в ръцете на мъжа оръдията и оръжията на господство, а оттук и генезиса на практиките на насилието в отношението между половете. Авторът формулира тезата, че тези форми не са “измислени” от мъжете, а са изживени като изгодни за всички форми на обществен живот.

Във всяко общество сексуалността чрез собствената си знаковост произвежда дискурс, който не произтича от същността й. Сексуалността става инструмент на възпроизводството на обществото и е в услуга на различните видове социален ред и присъства в абстрактните му изображения. В това се състои и природата на социалното същество като културно същество.

Естествено, социологическият анализ на културата на определен социален слой третира нейния ценностен стандарт, който се състои от системата от значения за ценности, нагласите, съществуващи към определени аспекти на социалната действителност, образци на поведение, материални предмети и комплекси от техни свойства.

Друга плоскост, в която се проявява социологическият анализ на културата представлява знаковата функция на нейните продукти. Това е цялата съвкупност от предмети, създадени от човешката ръка, която включва всичко – от утилитарни предмети, до произведенията на изкуството. Анализът на тяхното културно съдържание включва естествено няколко основни равнища:

• 
  тяхната функционална природа и предназначение;
  
• 
  тяхното съществуване като замисъл на техните създатели;
  
• 
  наличието на определен стил при създаването им;
  
• 
  значенията на предмета, обособени във възприятието им от социалната общност;
  
• 
  оценката на общността за социалните функции на предмета.