Социология на културата

В този смисъл ние ще открием, че представители на различни школи и направления в социологията демонстрират твърд консенсус относно природата на човека като културно същество и оттам характера на обществото като културна система.

Например у Конт: “Идеите управляват и преобръщат света... целият социален механизъм лежи в края на краищата върху мненията”¹ , В този контекст основно съдържание на процеса на развитие на обществото е, според Конт, “прогресът на духа”. Става дума за процес, който обхваща формите на човешко познание на света. Конт повтаря, за да е ясно, че става дума за прогрес на човешкия разум. Има три такива форми (знаменитият Контов закон за трите стадия): теологическа, метафизическа и научна. Те лесно могат да се считат за определящи в общественото развитие, тъй като изменяйки се сами по себе си, те заставят всички останали страни на обществения живот също да се изменят. На всеки етап на развитие на разума съответстват определени форми на стопанство, политика и обществена организация. В този смисъл ако разберем тези идеи в смисъла на Тенбрук като репрезентативна култура, те се превръщат в ефективен социален фактор и изискват специално социологическо разглеждане, което се различава от една културологическа или философска интерпретация. Тази проблематика надвишава специфично отрасловите ограничения, защото по принцип вече касае както ролята на социалната система във възпроизводството на идеите, така и тяхната функция във социодинамиката на тази система.

По време на теологическия стадий религиозният образ на света в неговите многообразни конкретизации и разклонения е бил основа на социалните действия и на социалните институти като е обуславял формите на социална комуникация и формирал ценностната система на обществото. Метафизичният стадий е свързан с друга представа за света, промяна в ценностните ориентации, динамика в смисъла на социалните взаимодействия и съответно иновация на системата на социалните отношения.

Същата мисъл можем да открием и у Знанецки: “”Обществото", в смисъла на Конт, включва целия културен живот на хората, които принадлежат към него: език, изкуство, религия, философия, наука, техника, икономическа организа­ция. Вкоренени в природата чрез своите тела, хората са пото­пени в културата чрез своето съзнание.” Според него културата на едно общество е обща за нейните членове; обществото представлява откъм културната страна надиндивидуална цялост, ед­на общност, обединена от една и съща култура. Всички кул­турни системи, изучавани поотделно от специални науки, са най-тясно вплетени в културния живот на едно „общество", образуват в действителност една статична и динамична едини­ца.

У Знанецки откриваме и заключението, че общата теоре­тична цел, както на Тард, така и на Дюркем, и на техните последователи и сътрудници, не е да се стигне до една обща теория на „обществата", но по-скоро една обща теория на културните феномени, разглеждани като социални феномени. Специфичният предмет на социологията на културата се проявява според Знанецки в относителната независимост на състава и структурата на културните системи от тяхната социална среда.

Тард лансира идеята, че всеки културен феномен: икономически, религи­озен, интелектуален, лингвистичен — в основата си е социален, и я обяснява с факта, че съ­ществуването му като нещо общо за много хора, се дължи на взаимодействията между човешки индивиди.

Според Дюркем социал­ният характер на културните феномени следва от това, че те се приемат от социални групи като техни ценности и наложени на индивида от групата, към която той принадлежи. При всяка от тези предпоставки социологията чрез изучаване на общата за всички културни феномени социална основа става фундаменталната наука на всяка култу­ра, на която други специални науки трябва да бъдат вариации или само подразделения.

Затова към изучаването на обществото трябва да се подходи както към изучаването на културните продукти. Тук наистина ще открием разминаване в различните социологически позиции. Според Дюркем за изучаването на който и да е културен продукт може да се използват естествено-научни методи. Към тези методи трябва да се обръщаме при анализа на който и да е културен продукт – от художественото произведение до техническото устройство. В същото време ние трябва да разкрием същинския смисъл на този продукт именно като културен продукт.

Макс Вебер използва като изходна предпоставка на социологията тезата, че човекът е културно същество. Според Вебер, наред с понятието за субективния смисъл на действието предмет на социологическия анализ е цялото многообразие на идеи, мнения, убеждения, представи, образи на света,

Чарлз Кули също акцентира върху социалната природа на човека като културно същество. Това означава, че социалната и културната реалност имат обща основа – изучавайки едното, изучаваме и другото. Социалната природа на човека се формира в него от простите форми на интимното взаимодействие, при помощта на първичните групи, особено семейни, съседски, които съществуват навсякъде и еднакво въздействат върху индивида.² В определението на Кули социалната природа на човека представлява общ за цялото човечество комплекс от социални чувства, установки, морални норми, съставящ универсална духовна среда на човешката дейност. Не е трудно да открием в нея именно компоненти на собствено културната представа за обществото.

За да изградим социологическа интерпретация на културната система се налага най-напред да уточним съдържанието на влизащите в нея елементи, да откроим мястото и функциите им в системата.

В този план може да се каже, че сравнително по-лесно сме разкрили предмета на социологията на културата. Това е конструирането и поддържането на реалност (или реалностите) на социалните общности, към които човек принадлежи.

Този процес включва придобиване на знания за действителността и опит в усвояването (култивирането) й, значения за правилата и нормите на поведение, за идеални образци на дейност, поведение и удовлетворяване на потребностите.

От гледна точка на ценностите можем накратко да определим предмета на социологията на културата като изучаване на социалните фактори за формирането и функционирането на културните ценности, тяхното въздействие на обществото и социалното поведение на човека.

В силата на своите изходни определения социологията на културата се оказва въвлечена в общата методологическа дискусия относно подхода към социалните реалности. Проблемът е, че в зависимост от това какви методологически нагласи относно изследването на социалната реалност възприемем, такива ще бъдат и нашите възгледи относно въпроса, какво трябва да изследва социологията на културата. Въпросът не е екзистенциален – както стана ясно по-горе, дори Дюркем, когото смятаме за най-типичния представител на обективистичния подход в социологията, не отхвърля значимостта на културните обекти за социалната система. Въпросът обаче се състои в начина, по който те ще бъдат тълкувани и изходните позиции на анализа, които ще бъдат избрани.

Представяйки си социалната система като обективна ситуация, ние несъмнено избираме една по-опростена, по-очевидна и достатъчно ясна позиция относно това какво трябва да бъде изследвано. Когато си представим социалната реалност във вид на обективни, независими от нашата воля отношения, сферата на културата се дистанцира от самата социална реалност, тя се свежда до означаване, изразяване и до оформяне на социалните реалности и формирането на производни на обективните отношения средства за тяхната регулация. В този смисъл ценностите ще бъдат разглеждани като помощни средства (както би казал Джон Лок “подпори”) на социалните отношения. Те ще бъдат системи от значения за легитимиране на съществуващи вече реалности, тяхното закрепване и възпроизводство, но нищо повече.

Следователно ние нямаме нужда да изследваме самите културни продукти като реалност, влияеща върху социалните взаимодействия. Те просто са закрепени от определени състояния, структури и функции на системата и тяхната “културна” природа се обуславя от тези състояния, структури и функции. Това, което наричаме “тяло на културата”, остава извън зоната на социологическия анализ. Крайната интерпретация на този подход може да се илюстрира с фразата на Маркс, че Ахил е невъзможен в епохата на барута. Социалните функции на образа на Ахил са детерминирани от неговата епоха и те отмират с промяната на външните материални структури и моделите на функциониране на художествената култура.

Разбира се, несъмнено достойнство на този подход към социалната реалност е мотивацията и създаването на техники за разшифроване на социалното съдържание в културните продукти на различни равнища на изследване. Това може да бъде интерпретация на съдържанието, което е скрито в културните продукти, например в произведенията на изкуството, и не се забелязва непосредствено поради естетическото наслаждение, което създава. Например една интелигентно създадена философска теория прикрива интересите и мотивите, които са я извели на бял свят и зад абстрактните теоретични построения не се вижда социалната цел на този тип знания и неговата ориентация към една или друга форма на социална организация. По този начин философските възгледи на Аристотел могат да бъдат разбрани като израз на нови интереси и нова социална ориентация, в съответствие с която на мястото на гръцкия полис идва държавата, а в музиката на Новото време, особено в сонатната форма намира място културната практика буржоазната класа, създала свои форми на възприятие и публичност на изкуството.

По-амбициозните форми на реализация на този социологически подход стигат дотам в художествената организация на произведението да се открива закодирана социалната структура на обществото: както в тритонното пеене се кодира появата на социалната институция на шамана в първобитната родово-племенна организация, така в английския реализъм се разкрива социалната структура на английското общество през ХVІІІ век или в пространството на американското кино от 80 години – трансформациите в социалната структура на пост-индустриалното общество.

Доколкото този подход е представен чрез много и качествени изследвания, той не може да бъде отхвърлен и да му бъде отказано в научна коректност и валидност на получените резултати. Нещо повече, призивът на Емил Дюркем: социалните факти да се разглеждат като вещи – изиграва изключително важна роля в развитието на социологическото знание. Обективизмът като нагласа на научно изследване носи в себе си още една положителна страна – насочеността към емпиричната реалност, доверието към фактите, които наблюдаваме и емпиричната информация, която събираме.

В същото време обаче дори в тясната област на социологическото съдържание на културната дейност този подход демонстрира недостатъчност когато разглеждаме обществото не като статична система, а в неговото движение и динамика. Тогава ние бихме могли да открием, че една и съща колективна енергия и комуникация стоят в основата на конструирането на смисъла, който хората влагат както в своите социални отношения, институции и дейности, така и в техническите достижения, философските и естественонаучни възгледи, моралните и естетически ценности. В такъв смисъл културните продукти не са просто отражение на социалната реалност, а напротив – те са конституирани по същите правила и от същия материал, с който хората формират смисъла, вложен в техните действия и отношения.

Ако се върнем към дадения вече пример за Ахил в епохата на барута, можем (разбира се, поради преимуществото да съдим със задно число, което времето ни дава) да открием, че не само епохата на барута, но епохите на конвейера, компютрите и глобалните комуникационни технологии изобщо не са променили отношението си към този завладяващ античен персонаж. Макар и вече изобразен от Брад Пит в една доста спорна версия на Троянската война, той шества по световните екрани, ще открием, че този образ изобщо не е изчезвал от сферата на внимание на художествената култура. В този смисъл Ахил наистина е направил правилния избор: да загине млад, но да живее вечно.

Нещо повече, ние ще открием, че съвременната художествена култура и изкуство създават купища аналози на Ахил, които обикалят художественото пространство: това са и Флаш Гордън, и Батман, и Супермен, Люк Скайуокър, дори машините Терминатори, обладаващи унищожителна сила и безпощадна жестокост, но и благородство, превъзхождащо морала на част от човечеството. Това би ни поставило пред проблемната ситуация – да потърсим стереотипите на мисленето, които раждат сходни ценностни образи в различни епохи и предизвикват еднотипно отношение към тях.

В този план именно марксизмът дава най-твърдия вариант на обективистичната интерпретация в социологически план (доколкото марксистката концепция изобщо може да бъде социологическа, представлявайки по-скоро една социално-философска конструкция). Това е схема, която извежда детерминираността на социалната система от съществуване на обективни икономически отношения, а оттам представя културната област като продукт от закодираните в нея интереси на формираните от отношенията на собственост, разделение на труда и потребление класи. Така културата е класова култура в смисъл, че е отразила социалното деление, формирано от действието на икономическите отношения. Няма спор, че тази схема може да се изпълни със съдържание и ние сме в състояние да анализираме състоянието на социалната система, да я видим в контекста на конкретната практическа дейност на хората.

В същото време, без да отричаме съществуващите зависимости между сферата на икономическите отношения, характера на социалната система и смисъла, който хората влагат в действията си в рамките на тази система, бихме могли да забележим, че освен тези зависимости съществуват и други. Най-напред т.н. икономически отношения не са някакъв природен закон (въпреки че и природните закони са формулирани в мерки, отнасящи тяхното действие към човешката сетивност и разсъдък), а обикновено са оформени във вид на закони и норми и точно действието на тези закони и норми се обективира, т.е. вече представлява зависимост, определяща поведението на големи групи от хора.

Как създават своите закони, какъв смисъл виждат в тях, с какво обосновават тяхната валидност различните общности, се оказва въпрос на социокултурна обусловеност. Представата за ролята на икономическите отношения всъщност оставя непрозрачна тяхната социална природа. Получава се така, че това са някакви свръхсоциални отношения, които определят социалните. Т.е. когато говорим и признаваме ролята на икономическите отношения всъщност ние все още не сме ги разгледали от социологическа гледна точка. Едно социологическо разглеждане е това, което би проникнало в същността и генезиса на икономическите отношения и едва на тази основа (а не на основата на априорния детерминизъм) би определило интензивността, обхвата и алгоритъма на техните въздействия върху останалите елементи на социалната система.

Тогава ние нямаме пред себе си някакви обективни, универсални, неизменни икономически отношения, а по-скоро тъкмо тези икономически отношения са обусловени от начина, по който хората изграждат своята социална реалност. Аналогично стои проблемът с това, което Маркс нарича развитие на производителните сили, виждайки в технологичния прогрес перманентно действащ фактор, оформящ икономическата и социалната система. Всъщност производството, техническите изобретения, индустриализацията представляват действия, извършвани от хора и зависещи от волята, знанията, вярванията и мотивацията на тези хора. Книгопечатането е изобретено още в будистките манастири много преди Гутенберг, но книгите не излизат от тези манастири и не играят ролята, която играят в западните общества. Процесът на индустриализация е съставна част от модернизацията на обществата, т.е. на един културен процес има качествено различни резултати в различни страни, дори в различни региони.

Наистина между културните взаимоотношения, технологичния прогрес, икономическите отношения и функционирането на социалните системи съществува зависимост, но тази зависимост не е в наличието на някакви извънземни дадености, които моделират социалната реалност. По-скоро става дума за един единен процес, в хода на който хората изграждат своите представи за света и организират живота си според тези представи, а това, което създадат вече действа върху тях като обективна сила, чийто смисъл те постоянно преоткриват, изменяйки значението, което му придават, а оттам целите, които си поставят и ценностите, с които съобразяват своите действия. Характеристиките на този процес засягат и техническите изобретения, и внедряването им в определени икономически практики, и социалните системи, чиито функциониране е свързано с тези практики, и системите от знаци и символи, чрез които хората превръщат своите действия и идеи в култура, посредством която те осмислят всички равнища и елементи на своето индивидуално и колективно съществуване.

Представителите на обективизма (например на позитивисткия натурализъм, марксизма и неомарксизма) възприемат гледната точка на т.н наивен реализъм или на “нормалния среден член на обществото”, приемайки по принцип неговия поглед и неговото възприятие на обективността на обществените явления. Тези социолози, които продължават нататък, към културно-обусловените процеси на формиране на социалната реалност, се мъчат да погледнат зад повърхността на обективността и да разберат, защо средният социализиран човек възприема тези явления като обективни, макар те да са обективни и външни само в такава степен, в каквато хората вярват в тях и възпроизвеждат тази своя вяра със своите действия и поведение.

С други думи, едната позиция към социалния свят е той да бъде разглеждан такъв, какъвто ни се явява, и закономерностите на взаимодействията на структурите и елементите в този свят да бъдат разбирани като обективни закони. Другата позиция е да “поглеждаме зад завесата” и да разберем устройството на “тъканта” на този свят, защо на пръв поглед той изглежда обективен, т.е. не направен и не зависещ от човека, от неговите идеи и мнения.

От позициите на обективизма приемаме на доверие обективността на социалния свят, въпреки че тази обективност е изразена с нашите собствени субективни понятия и разбирания. От позициите на другия тип социология, изследваме тази обективност и само когато проясним природата й и едва тогава се наемаме да пристъпим към анализа на самите социални факти.

Социологията на културата като предметна област се намира в непосредствена зависимост от избора на обща социологическа парадигма, доколкото от това зависи нейният обхват, нейната методология и начинът, по който тя ще представи своя обект. Ако приемем за основна обективистката визия за обществото, социологията на културата ще се насочи към институционалната структура на културния процес, културното оформление на социалната реалност, регулативните функции на колективните представи и зависимостта им от макросоциалните отношения. Тогава можем да анализираме културата и културните практики на отделните социални групи в тяхната качествена обособеност от обективираните структури, без да търсим ролята на смисъла в социалните отношения, в социалната стратификация, породила съществуването на тези групи.

При положение, че се спрем на другата представа за социалната реалност, областта на социологията на културата би била сериозно разширена и би придобила несъмнено по-голяма дълбочина. Тогава ние бихме се насочили към смисловите измерения на социалните отношения, вътрешната и автономната логика на колективните представи, която прераства в мотивирани действия, а оттам в конкретни взаимоотношения, които се институционализират и интернализират от различни социални общности. Тогава социологията на културата намира свой изследователски пласт във всяка една сфера на обществото, в практиката на всяка една отделна група, дори в индивидуалната и личностна реализация. Всеки един социален слой има своя култура – и именно наличието на тази култура възпроизвежда неговото социално съществуване. Тя не е просто следствие от характера на една определена дейност (доколкото всяка една дейност може да има различни начини за реализация от хората и съответно различни структури на техните взаимодействия), а напротив съдържа в себе си инструменталния модел на водене на тази дейност, разпределение на ролите, функциите и основаните върху тях статуси. Ако хората не използват робски труд, институцията на робовладението не се появява в тяхната социална реалност. Дори тогава, когато те използват това значение на понятието, то може да съдържа коренно различна практическа реализация – например робите в Древна Гърция и “робите” в индианските племена от групата Северна Дакота имат напълно различен социокултурен профил.

В този смисъл социологията на културата от отраслова социологическа дисциплина се превръща в метод за изучаването на обществото. Именно субективният смисъл е точно тази основа, върху която се формира социалното. Без да отричаме обективния факт на социалното действие – то все пак се извършва в пространство-времето и неговите следствия са съдбоносни за участниците в него, това действие е изпълнено със смисъл. Мотивът и значението ориентират действието в средата. Когато тези мотиви и значения кореспондират в социалните общности, те определят вече друг континуум на реалността, в който се обособява социалното.

Обективните неща са си обективни, но социологията не може да се ограничи с признаването и дори изследването на тяхната обективност. Тя продължава по-нататък и се стреми да представи генезиса на тази обективност, да направи прозрачни субективно ориентираните действия, които кристализират в нея. В такъв смисъл обществото само по себе си може да се разглежда като културен феномен, резултат от дейност, основана върху култура и непрекъснато възпроизвеждаща се като отношение между хората. То е реалност сътворена от хората и в този смисъл наподобява произведението на изкуството единствено с тази уговорка, че неговият автор е колективен. Субектът на това творчество е социалната общност, която по такъв начин произвежда самата себе си, идентифицира се, оценява се, изгражда обективни структури и отношения, които закрепват тази идентификация и оценка.

Всичко това означава, че когато изучаваме обществото, трябва да използваме подход аналогичен на този, който използваме при изучаването на културната дейност и особено на нейните резултати. Когато анализираме едно художествено произведение, ние търсим неговия смисъл при това в чисто културен план – например в Бай Ганьо виждаме един чисто социален тип, при това израз на едно ценностно отношение от страна на автора и в негово лице от страна на нашата национална култура. Затова литературният образ представлява обективирана ценностна ориентация, той е ценностно натоварен и смисълът му изпълнява културни функции. По същия начин всяка една социална реалност представлява отношение, в което участниците влагат определен смисъл и основа за безпристрастното изучаване на тази реалност представлява именно този смисъл, който се е въплътил в реалните действия на социалните актьори. Дори естествените природни продукти – вещества, географски региони или пък техните изображения вече не са някакви обективни материални субстанции, които се изследват с естественонаучни методи. Напротив, те са наситени със социален смисъл, натоварени са с културни функции и навлизат в нашето съзнание именно чрез социалния смисъл, който сме им придали.

В социологията се използват обективни методи за анализ на действителността (например математически методи), но те не биха ни дали никакво съдържание ако не притежаваме знания за културния смисъл, който е обединил хората в един или друг сегмент на социалната реалност. Така анимизмът съдържа смисловата основа, върху която е формиран светът на древния човек, неговата ценностна ориентация, начинът по който той се самоосъзнава, разграничава от природата и от другите хора, значенията, които той придава на дейностите, които изпълват живота му.

Средновековният човек например живее в един затворен свят, в който времето не тече и нищо не се променя. Единственото нещо, което може да се случи – това е човек да загуби живота си поради многото опасности и всеобщата несигурност. Затова и животът не притежава много висока стойност, а напротив: компенсация за него представлява задгробният свят. Удобна тема за пропаганда е изображението на рая и ада – като наказание или възнаграждение за поведението на човека на този свят. Страданието тук и сега и възнаграждението в отвъдното са за предпочитане пред богатия и комфортен живот и впоследствие – вечните мъки в ада. Поради това в съзнанието на средновековния човек се утвърждава убеждението в ниската стойност на материалното. То представлява изкушение от страна на дявола и трябва всячески да бъде преодолявано. Истинска цел може да бъде само духовното и нравствено усъвършенстване и придобиването на святост. Ориентацията към отвъдното прави средновековното общество на материална бедност за мнозинството от населението и разкош за висшите прослойки на обществото: феодали, духовенство.

Тази смислова основа поражда и съответните практики, въз основа на които се изграждат институционалните структури, а дейностите и формиращите се в хода им отношения обособяват съответните социални общности. Ако не вземем предвид културния смисъл на социалните действия и отношения, ние можем да разглеждаме обществото като някаква абстрактна система (например като машина или организъм без конкретна биологическа определеност), чиито функциониране се разбира само за себе си, затворено и необосновано като принцип на съществуване. Когато социологията построи по този начин своята научна картина за обществото, тя става неприложима към конкретното общество, или пък приложима за всички (т.е. без да носи необходимата информация за социалните процеси, които ни интересуват), дори приложима за социоподобните действия на редица биологични организми: пчелите, мравките и т.н.

Социологията на културата притежава изследователски потенциал, за да бъде използвана в общата социологическа теория, а нейните специфични методи могат да бъдат от полза при различни по характер емпирични изследвания, независимо от сферите и проблемите, които ние се стремим да разкрием.

В този смисъл социологията на културата представлява и “културсоциология”, т.е. разглежда обществото от гледна точка на възгледа, че човекът е културно същество. Когато това се има предвид, е възможно да се създаде и една обективна картина за обществото (след като са обосновани природата и произходът на тази обективност). Ако социалните действия на човека като съзнателно същество са мотивирани, в мотивацията не може да има нещо, което да не се открива по някакъв начин и в някаква форма в културата.

Обратно, феномени, които не присъстват в културата, не се експонират в нея и не изразяват съдържанието й, не могат да се поддадат на социологическо изследване. Класически в това отношение е примерът с велосипедистите и подразбиращия се смисъл, който Макс Вебер привежда. Стълкновението между тях е случайност, безсъзнателна реакция на външни дразнители, но “... опитът на един от тях да избегне този сблъсък, последващата караница, побой или мирното регулиране на конфликта, вече е социално действие”³. Това социално действие има несъмнено културна природа. В него ще влязат правилата за движение по пътищата (например в Англия за разлика от нашите условия би се дискутирало лявостранното движение), нормите на поведение в такива ситуации, начините, по които хората възмездяват ущърба от подобни ситуации. В този смисъл социалните факти се превръщат в артефакти аналогично на разбиранията, характерни за оценката на произведения на изкуството.

Трябва обаче да имаме предвид и другата страна на реалността. Ние не бихме могли да тълкуваме културния смисъл като нещо херметично затворено в себе си и изолирано в плоскостта на знаковите си и символни взаимодействия. Смисълът на едно действие има културна природа когато е насочен към социалната реалност, когато е свързан с изпълнение на социални функции. Той не би могъл да бъде разбран извън контекста на тези функции, или по-точно това му разбиране не би имало силата на обобщение, отнасящо се до културата.

Ще чуем ужасяващия вопъл за гибелта на културата (който всъщност идва още от ХІХ век), или призива за нова култура, или твърдението, че трябва да търсим устоите на своята древна и велика култура. Не от вчера се говори за глобално стълкновение на големи световни култури – следователно дори съдбата на човечеството зависи от този феномен, за който не можем да кажем нищо определено. Едни казват, че ние сме бедни, но културни, други пък твърдят, че именно защото сме бедни, сме некултурни. Този разнобой се допълва от обстоятелството, че различни категории хора в едно или друго време се оплакват, че “няма пари за култура”. Истински шок предизвиква ситуацията, когато хора, които според нашия житейски здрав смисъл са много далеч не само от културата, но от законността, “дават пари за култура” т.е. изпълняват меценатски функции. Но ако аз съм богат човек, желаещ да помогне на страната си, напълно оправдано би било след като ще хвърлям парите си за нещо (вместо да ги харча за коли и къщи), да имам поне някаква представа за какво ги давам.

Някои автори изброяват над 300 определения за култура, но възможно е те да са много повече. Трудността на тяхната интерпретация се състои преди всичко в това, че те засягат различни по характер феномени: като започнем от организации и институции и завършим с абстрактни идеи и категории.

Според Имануел Кант културата е това, което служи на благото на човека. Целта й се състои в развитие на природните дадености и особености на човека, предаване от поколение на поколение на знанията и опита, свобода от природните сили, морално усъвършенстване, преодоляване на грубостта и животинското начало.

Особено внимание в този план заслужава определението на Самуел Пфуфендорф: културата е съвкупност на това, което е създадено от дейността на обществения човек и съществува благодарение на човека и обществения живот. Виждаме, че това определение, доколкото изцяло се обляга върху обществото и обществения живот, представлява предизвикателство към социологията и социологическите представи. Характерно е това , че тук се прави разграничението (което се среща много често в книгите по културология и социология на културата) между човека и животното именно върху основата на признаването на човека за културно същество, за разлика от животното, което е “некултурно”. Това означава, че културата е това, което отличава човека от животното и представлява отличителен белег на собствено човешкото. Следователно Министерството на културата представлява институция, която се грижи хората да се отличават от животните. За да разберем дали то успява в това направление са необходими специални изследвания.