Социология на културата

Поп-култура

Това не е просто някаква олекотена версия на художествените ценности, а особена жанрова система, предполагаща начини на комуникация с изкуството, не конфронтиращи със всекидневието (както е при “високата култура”), а напротив, произтичащи от него, вписващи се в него и кореспондиращи със жизнения свят на обикновения човек. Такива са поп-артът, поп-музиката, хепънингът.

Десетилетията, в които се развиват тези форми на поп-култура, показват, че те успяват да естетизират всекидневието и да изградят знакови и символни пластове, които да дават смисъл и ценност на действителността. В резултат на това поп-културата заема значимо място в съвременната културна система на западната цивилизация и е отваювала своята “легитимност”.

Социологията не може да си позволи да спори за това дали една дейност е изкуство или не – навсякъде, където се трансферира смисъл и се интернализират съдържания, обусловени от определени ценности, нагласи и мотиви, ние говорим за култура. Именно поради това, оставяйки на изкуствоведите да се разбират по въпроса кои произведения на популярната култура са изкуство, представляват ценност или не, ние анализираме следния проблемен кръг:

• 
  социалния статус на тази сфера,
  
• 
  престижността на ролите в нея,
  
• 
  оценките, които тя получава,
  
• 
  интензивността на непосредствения контакт с аудиторията,
  
• 
  потребление на нейните продукти,
  
• 
  ценни качества и смислови елементи на съдържанието,
  
• 
  взаимодействие с други културни ценности и нагласи в семантичното пространство на аудиторията,
  
• 
  символични обобщения на социалната реалност,
  
• 
  стереотипи на социалната реалност, с които има връзка.
  

От друга страна, институционализираната и надарена с официална легитимност “висока” култура също се адаптира по отношение на присъствието на популярните сегменти. Излизайки от елитарната си изолация и сегментирането на своята аудитория, тя се насочва към възприятието, което масовата култура всъщност е развила. Отговаряйки на всекидневните нагласи, тази култура се опитва да ги култивира, да ги развива и усложнява, разчупвайки своите собствени конвенции. Типични образци за такова въздействие представляват изпълненията на Найджъл Кенеди, в които изпълненията на класическа музика са допълнени от сценично присъствие и промяна в структурата на концерта като жанр. Резултати от това приближаване на високата култура към нагласите и ценностите на масовата аудитория представляват образците на т.н. “поп-класика”, които придобиват черти на поп-феномени – хитове, без да променят съдържанието си и дори начина на изпълнение на известни еталонни произведения на класическата музика.

Що се отнася до другите жанрове, те също демонстрират ефективно насрещно движение между високата и масовата култура. Класически произведения на литературата стават бестселъри благодарение на екранизациите или въплъщаването им в телевизионни сериали, които понякога са дори само по техни мотиви. Поп-артът отдавна е преминал от разряда на масово изкуство в елитарен жанр и се равнява с най-трудно разбираемите образци на авангарда.

Субкултури

Още един от характерните белези на масовата култура представлява създаването на художествени субкултури. Това са социални групи структурирани и идентифициращи се върху основата на определен тип изкуство, който е предпочитан от тях и задава рамките на тяхната ценностна ориентация, светоусещане, образци на поведение, мотивации и начин на живот. Най-често изкуството, послужило за основа на обединението е музиката. Това е обяснимо от гледна точка на силното иновативно влияние, което музиката започва да упражнява през 50-те и 60-те години, комплексното й въздействие, осигурявано с помощта на технологията, поддръжка на популярността на водещите лидери с помощта на медиите и киното.

Художествените субкултури могат да бъдат с различна степен на реалност. Това могат да бъдат фен-клубове, в които хората участват през свободното си време без да изменят начина си на живот, социалната си принадлежност и жизнения си хоризонт. Съществуват обаче и групи, които се интегрират на основата на общи признаци:

• 
  начин на живот, продиктуван от едни или други съдържания, почерпани от предпочитаната художествена ориентация – например хеви метал музиката;
  
• 
  ценности, свързани смислово с тази художествена ориентация – като правило съдържателните моменти на предпочитаното изкуство се приемат за свръхценни – например фигурата на “краля Елвис”;
  
• 
  ролеви модели, продиктувани от интернализирани съдържания – например – тези на хипитата;
  
• 
  предпочитан образ на “Аз”- ориентацията – субектът се ориентира в социалното пространство като в художественото пространство на любимото изкуство;
  
• 
  нагласи към други социални и социокултурни групи –между младежките субкултурни групи съществува строго разпределени пространства на любов и вражда, по чиито граници се водят понякога безпощадни войни;
  
• 
  външни аксесоари – те варират от обикновен знак за принадлежност до “пълно бойно снаряжение” като при “пънковете”, “металите”, “хипитата” и “рокерите”;
  
• 
  общи дейности по самоутвърждаване и закрепване на ролевите стереотипи, често включва алкохол и наркотици;
  
• 
  собствена митология, която е заимствана от свръхценната художествена реалност;
  
• 
  пространствено-времева консистентност – тези групи могат да се формират за ограничено време – например “гумените хипита”, фен-клубовете, “рапърите”, но могат да изискват пълно пространствено обединение на своите членове и стабилна идентификация – например “битниците”, “хипитата”.
  

От този кратък обзор на масовата култура се налага изводът, че противно на насочените срещу нея критични тези тя не само не отхвърля съществуването на високата култура, но я интегрира по един изключително ефективен начин, придавайки й променен образ във възприятието на аудиторията и разтваряйки нейните елитарни граници.

Езикът представлява подредена комуникативна знакова система. Неговата социална функция произтича непосредствено от неговата природа. Тя се състои в обмяната, съхраняването и натрупването на информация в общността, която е обединена чрез него. Естествено културната система предполага използването не само на говоримия език, но и на различни други езиците: абстрактните символни езици на науката, художествените езици на изкуството, програмните езици в информатиката и т.н.

Знаковият характер на езика също така означава, че той осъществява замяна на предметите, явленията и понятията в процеса на обмяна на информация. Това ще означава, че именно заместването е неговата най-важна функция. Социалната комуникация представлява процес на непрекъснато заместване. За да осъществим контакт, ние заместваме едни или други аспекти на действителността със съответните им знаци. Така в комуникацията ние покриваме реалността чрез знаците си и сме в състояние да я възпроизвеждаме като семиотична система. Чрез думите ние заменяме предмети, ситуации, отношения, ценности, дори идеи.

Процесите на заместване в социалния живот означават някакво отношение, някаква връзка, наличие или липса, функционална зависимост, ценност. Появата на един или друг знак може да управлява съществуването. Качеството на живота зависи от паричните знаци, движението по пътищата от поставените на пътя знаци, или от светлината на светофара. Социално-значимите знаци обсебват съществуването на индивида. Титлата или например пагонът на военния изцяло променят съществуването на своите носители.

Аспект на културния процес представлява означаването на човешките отношения. Без означаването не е възможно осъзнаването на съдържанието на тези отношения. За да представи себе си в социалната реалност, дори за да може да се отнесе към себе си в мислите си, човек се нуждае дори от това да обозначи себе си. Така той навлиза в знаковото пространство като е обозначил и своето собствено аз и го е поставил в отношение с останалите знаци.

Всеки знак има някакво стабилно отношение към обекта, който замества. Именно това отношение съставлява основата на семантиката. Доколкото всеки знак има своето материално тяло, неговото отношение към съдържанието, което представя, е двойнствено: от една страна, имаме чисто материален компонент, от друга – точно определено значение. Тези два елемента се отнасят към обекта, който знакът замества. Тяхното двойнствено съществуване влияе върху възприятието на съдържанието, т.е. комбинацията на свойствата на материалното тяло и възприетите правила на тълкувание на съдържанието позволява вариации на значението в съзнанието на възприемащия.

Езикът не е механичен набор от отделни знаци, той е организирана система от структурни отношения и зависимости между тях. Буквата и нейното произношение се възприемат сходно, защото ние сме усвоили като социален и комуникативен опит тяхното отъждествяване. За представител на друга народност (който не познава кирилицата) това отношение е непрозрачно. По същия начин ние се отнасяме към знакови съчетания в чужди езици, които се отклоняват от произношението на отделните букви (например когато в английския двете е се произнасят като “ий”).

Ю. Лотман посочва един красноречив пример: това е неизправен светофар, който свети нормално червено и жълто, но зеленото е счупено. Въпреки неприятното чувство и първоначалната трудност за шофьора, впоследствие той се ориентира и преминава когато светне счупеното отделение на светофара, въпреки че зеленото стъкло отсъства.²⁴ Това означава, че в системата на означаване зеленото съществува не само като конкретен знак, но и в съответно отношение – “не червен” и “не жълт”. Така белият цвят на счупеното стъкло на светофара става изразител на свойството, което е било означавано от зеления.

Организацията на знаците в системи представлява подредеността на езика. Това е подреденост на смисъла (семантика), но и на връзките между отделните знаци (синтаксис). Синтактичните връзки позволяват отделните понятия да бъдат построени в съждения, а оттам в по-сложни структурни формации, които да изразяват по-сложни отношения.

Знаците са условни и изобразителни. Условни са тези, при които връзката между израза и съдържанието не е вътрешно мотивирана. Ние можем предварително да се договорим за каквито си искаме знакови свойства и явленията, които те означават. Така зеленият цвят означава разрешение за движение. Можем да се договорим това да е някакъв друг цвят. Следователно знаковата функция във всяка една култура е исторически обусловена.

Изобразителният (иконически знак) означава, че значението има единствено, естествено, присъщо за него значение. Често думите в различни езици имат сходни значения и могат да бъдат объркани. Руското “стол” означава на български маса, но нито една рисунка не можем да сгрешим така, че да приемем нарисуваната маса за стол.

Думата и графическият знак имат древна история. Тяхното наличие и досега означава, че културата се нуждае и от двата типа знакови системи. Възприятието на иконическите знаци е по-бързо и тяхната интернализация е значително по-лесна, отколкото при опосредстваните означавания чрез думи. В този смисъл иконическият знак е естествен и се противопоставя на условния. Често дори точно тази разлика е използвана за да се състави определена оценка за “качеството” на културното отношение. Естественото възприятие на иконическия знак се разбира като реакция – близка до първосигналната, за разлика от интерпретацията на условния знак, която изисква активиране на абстрактното мислене.

Анализите, провеждани по метода на семантичния диференциал, обаче недвусмислено показват, че в колективното съзнание съществува ясна корелация между живия образ, снимката или картината, думата и иконическия знак, който изобразява съответния обект. В същото време независим от различните степени на прилика, иконическият знак също е условен, доколкото използва едни или други техники на представяне на обекта чрез абстрахиране на негови съществени визуални свойства в две измерения. Освен това графическите изображения имат задължително предвид някакъв словесен израз, доколкото по-голямата част от означаваните обекти имат характеристики, които не могат да се изразят еднозначно. Вълниста повърхност с лопата означава “пътят е в ремонт” – значението не се съдържа в рисунката, формирала знака.

Тази условност има също конвенционален характер и всъщност е резултат на някакви социално значими правила за интерпретация. Така един или друг знак в различни култури може да означава противоположни неща. Знакът за поздрав при субкултурата на хеви металите – вдигнати показалец и малък пръст, при сицилианските мафиоти означава кръвна обида: “рогоносец”.

Същността на условните знаци е в тяхното комбиниране – възможността от тях да се извеждат фрази и съждения. Замяната на предметите с обозначаващите ги знаци образува изречение. В този смисъл йероглифичното писмо е опит да се създаде текст на основата на иконически знаци, но в системата навлизат условни знаци, които да обозначат начина на комбиниране на знаците – да изобразят граматическите значения.

Иконическите и условните знаци се намират в състояние на непрекъснато взаимодействие. Начините на това взаимодействие – отношенията и структурите, които се формират в този процес, представляват отличителна черта на културата.

Според Чарлз Сандерс Пирс знаковата ситуация е изградена от знак, обект, който се означава и интерпретанта – идеята, която изразява знакът. Във функционален аспект обаче се появява още една характеристика – значението – това, което знакът съобщава. ²⁵

Още в тези начални фази на формиране на теорията на знаците става ясно, че те представляват основния материал на процеса. Комуникацията вече не представлява просто предаване на някаква информация във времето, а предполага наличие на колективна памет и програма, която не само да декодира съобщенията, но да формира и представа, същността на това, което се съобщава. Значението вече не е просто описание на замествания обект, а носи в себе си модел на комуникацията – съдържа в себе си предварително изработените кодове. Когато аз казвам нещо, аз се надявам да бъда разбран, имам предвид, че моят партньор притежава едни или други представи за значението, което аз се опитвам да му предам. Поради това значението вече не е механичен акт, а представлява комуникативен процес – то всъщност съдържа декодиращите програми на двамата участници и социалната конвенция за процеса на разшифроване.

Така се предполага, че участниците в комуникацията знаят значенията на знаци, които са неприемливи за дадена общност. В конвенцията на тяхното общуване влиза забраната да се използват такива знаци.

В същото време обмяната на знаци съдържа и интерпретанта – принцип, заложен в начина на изобразяване. Именно въведеното от Пирс понятие за интерпретанта представлява знаковият еквивалент за културата като конструиращ принцип. Това означава, че обменяйки съдържание, участниците в комуникацията формират и понятия – средство за обобщаване на емпиричните свойства на действителността, които са изразени чрез знаците.

Знаковата система, комуникацията и предаването на значения не са помощно средство на културата – нещо външно, което да я изразява, всъщност представляват нейния основен носител. Свойството на знаковите системи да конструират социална реалност представлява ценност.

Културната ценност на езика (и всички комуникативни езици) се състои не само в способността да конструират социалната реалност (макар това да представлява фундаментално тяхно свойство), но и да я организират. Ако използваме стандартната социологическа аналогия със социалната реалност като парк, по чиито алеи ние се движим, знаковите структури са именно средството, което определя големината и разположението на тези алеи и ни информира за правилата на движението по тях.

Знаковите системи съдържат в себе си в явен и неявен вид системата за социални статуси и роли. В явен вид това става при униформите и признаците за принадлежност. Те са по-качествени, лъскави и украсени за висшите статуси, подчертавайки тяхната привилегирована роля и необходимостта от респект при контакт с тях. Тези знакови формации съдържат знак за социална роля – генерал, прокурор, кондуктор.

Знаковостта като културата е присъща не само за специализираните системи на осъществяване на комуникация, но и се наслагва върху всички елементи на поведението на хората: походката, облеклото, начина на живот, настроението. Затова служителите на фирми, работещи с хора, и например говорителите по масмедиите, са принудени да демонстрират добро настроение, обезпечавайки определен статус на комуникацията и благоприятно за своите организации съдържание на отправяните към целевата аудитория послания.

Знаковите структури са средството за актуализиране на социалните отношения в съзнанието на индивидите. Типичният знаков еквивалент на социалните отношения представляват парите.

Символът представлява следващото ниво на съществуване на знаковите структури. За разлика от знака, той притежава комплексно значение. Може да се каже, че същността на символа се състои в неговата интерпретанта. Ако знакът предава винаги конкретно значение за обектите или средата, които сетивно се възприемат и се ограничава с този обхват, символът може да обхване не само възприеманата действителност, но и тоталността на битието.

Затова една от най-важните характерни черти на символа представлява неговата многозначност. Символизацията не е обвързана с необходимостта да се реализират отношения на съответствие с конкретни обекти, дадени в сетивния опит. Въпреки това символът също притежава някакво знаково тяло. Той може да се отнася към тоталността не само на видимия свят, но и на битието като тоталност, или на отвъдното. Символът може да означава абстрактни определения на действителността: символ на вярата, символ на властта. Той може да съдържа в себе си безкраен брой операции по означаване и преозначаване , в резултат на което да се изгубят непосредствените значения, от които е започнало неговото формиране. Символната употреба позволява да се изгради една единна и трайно функционираща система между означавани обекти и техните същностни свойства, контекст, действителността като цяло, позициите, от които се означава, отношенията и определенията за действия, хоризонта на значенията и идентификациите на комуникиращите субекти. По този начин, след като означаващата дейност е откъсната от непрекъснатото означаване на сетивно възприемани обекти, дейността по конструиране на реалността може да се смята за цялостна и затворена в определен цикъл, определен от социалното битие на човека.