София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница2/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
ГЛАВА ВТОРА

Демографска криза или демографска катастрофа – или как кризата става катастрофа

Когато става дума за сигурност, ние трябва да подхождаме към нейните проблеми изключително внимателно и отговорно. Защото тези проблеми са неизменно екзистенциални. Те се управляват, и то отчасти успешно, само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. Един проблем става проблем на сигурността (или както се казва, той се секюритизира), ако в резултат от него възникват качествени промени и обществото не може да го преодолее без значими структурни трансформации.

Изпитвам силна вътрешна тревога, че сред главните рискове за националната сигурност е опасността от демографски колапс на българския етнос и оттук – на коренна промяна на демографската и етническа картина на нашата нация. Наскоро в една дискусия чух настоятелен апел за преминаването на Балканите от националната държава към режим на управлявана етническа хетерогенност и че преодоляването на етническите спорове в нашия регион щяло да стане само с отмиране на националната държава, със закърняване у местните народи на чувството им за национална идентичност.

За мен е вън от съмнение, че държавата ни трябва да се обърне с лице към своя тежък демографски проблем, защото той вече се е “секюритизирал”, т.е. за България трайно, дълбоко и дългосрочно той се е превърнал в проблем на нейната национална сигурност!

Тази драматична констатация не се прави от националистични, шовинистични или патриотарски подбуди. Напротив това дълбоко безпокойство се споделя от много сериозни социолози, демографи, етнографи, статистици, икономисти, литератори, учители, лекари.

България не може да се затвори в своя етнос, религия и култура, в крепостта на отстояваната с нокти и зъби и с цената на всичко идентичност. Това едва ли ще ни донесе по-голяма сигурност и по-добро бъдеще, но има опасност да ни създаде повече врагове, а не приятели. Всички фундаментализми са опасни - те разделят и противопоставят. Ала за мен е ясно, че национализъм ни е нужен! Национализъм - здравословен, прагматичен и конструктивен; умен, разумен и умерен, който прави твоя род и родина по-щастливи и успешни, без това да е за сметка на чуждото щастие и успех.

Този съзидателен национализъм върви заедно с националната държава и ние не трябва с лека ръка да се отказваме прибързано от нея. Да, шагреновата кожа на националната държава се свива, но националната държава все още е жизнено потребна на страната ни, защото е пространството, в което България може да се запази и просперира. Някъде Минчо Семов писа: “Ако бъде пренебрегната Националната държава като фактор, организиращ усилията на народите, държавите ще бъдат анексирани, а не интегрирани.”

Пред родолюбивата българска интелигенция, пред политическия елит, пред гражданското общество стои една категорична повеля – да осъзнаем нашата неотменима и обединяваща ни мисия: Да се създаде такъв позитивен и консолидиращ обществен климат, в който с дълбок и искрен размисъл да се определят приоритетните стратегически действия, които да позволят на държавата ни да се съхрани като Българска държава, реализирала своите съкровени цели, пориви и идеали в хуманния, социален европейски контекст.

В пряка връзка с казаното е демографската ни криза. В този текст се дават много извадки, основно от справочниците на Националния статистически институт, които показват сериозността на проблема!

Специалистите са силно разтревожени от обезбългаряването на България и спорят само дали тенденцията до 50-75 г. българите да станат малцинство в България е все още демографска криза или е вече демографска катастрофа. През 1989-2002 г. страната изпада в демографски шок – населението ни намалява с 912 500 (с близо 10.5%), а само през 2002 г. – с 45 300, т.е. топенето ни се ускорява.


Основни показатели за демографското развитие, 1992-2002 г.[1]

Данни

1990

1991

1992

1993

1994

1995

1996

Население, хил. души

8 669.3

8 595.5

8 484.9

8 459.8

8 427.4

8 384.7

8 340.9

Раждаемост, ‰

12.1

11.1

10.4

10.0

9.4

8.6

8.6

Смъртност, ‰

12.5

12.8

12.6

12.9

13.2

13.6

14.0

Естествен прираст, ‰

-0.4

-1.7

-2.2

-2.9

-3.8

-5.0

-5.4

Данни

1997

1998

1999

2000

2001

2002

2003

Население, хил. души

8 283.2

8 230.4

8 190.4

8 149.5

7 891.1

7 845.8

7 801.3

Раждаемост, ‰

7.7

7.9

8.8

9.0

8.6

8.5

8.6

Смъртност, ‰

14.7

14.3

13.6

14.1

14.2

14.3

14.3

Естествен прираст, ‰

-7.0

-6.4

-4.8

-5.1

-5.6

-5.8

-5.7


Население на страната по години – към 31 декември[2]:

1950

1960

1970

1980

1990

2000

2003

7 273 100

7 905 500

8 514 900

8 876 600

8 669 200

8 149 500

7 801 273


Население на страната по години на преброяванията, прираст спрямо предното преброяване (ред 2), процент спрямо 1946 г. (ред 3) и процент спрямо предното преброяване (ред 4) [3]:

Ред

1946

1956

1965

1975

1985

1992

2001

1

7 029 349

7 613 709

8 227 866

8 727 771

8 948 649

8 487 317

7 928 901

2

951 410

584 360

614 157

499 906

220 878

- 461 332

- 554 333

3

100.0

108.3

117.01

124.2

127.3

120.7

112.9

4

115.7

108.3

108.1

106.1

102.5

94.8

93.5

От тези 912 500, естественият отрицателен прираст (разликата между броя на ражданията и броя на умиранията е естественият прираст на населението – той при нас е отрицателен) е 244 444, другите 668 056 са от емиграцията. С поправка на неотчетените случаи, можем да приеме, че минимум 700 000 наши съграждани са емигрирали! Това е национална демографска катастрофа. През Балканските войни България е загубила в сражения и 550 хиляди!

Да не говорим, че според Асоциацията за стерилитет, реалните данни за нашето население са с 500 000 по-малко, и ние се топим с по 100 000 годишно. А според НСИ от 6.2% до 7.4% от хората на възраст от 15 до 60 години са потенциални трудови емигранти, т.е. в следващите години между 313 и 375 хил. може да напуснат страната в търсене на реализация или просто някаква работа[4].

И според Кънчо Стойчев от “BBSS-Gallup”, те изхождат от числото 7.5 млн. души като общо население (а не 7.8 млн.). За летния сезон дори приемат 7.2 млн.; това отчита сезонната работа – към 300 000 българи сравнително систематично гурбетчийстват, а всеки трети млад човек свързва бъдещето си с живот и работа в чужбина[5].

Всъщност, естественият прираст на населението е отрицателен у нас още от 1990 г., когато е -0.4‰, през 1995 г. той е -5.0‰, 2000 г.: -5.1‰, 2003 г.: -5.7‰. В Европейския съюз най-нисък е този прираст в Латвия: -5.7‰, следват я Естония: -4.3‰, Унгария: -3.5‰, Словения: -0.5‰, Словакия: -0.3‰ (все новоприети в ЕС държави), а още и Германия с –0.9‰ и Швеция с –0.2‰ имат отрицателен прираст. В Австрия и Полша той е +0.1‰, Белгия, Великобритания, Дания: +1.1‰, Холандия, Люксембург: +3.9‰, Ирландия: +7.3‰ [6].

Неотдавна доклад на ООН за раждаемостта разбуни духовете ни: България е сред страните с най-малка раждаемост, като годишният брой на ражданията у нас според ООН е намалял между 1970 и 2001 г. от 138 000 на 68 000! Браковете през 2001 г. са 2.5 пъти по-малко от 1970 г. Извънбрачните деца през 1970 г. са били 8.5%, 1989 г. – 11%, а 2001 г. и 2002 г. - 42%. През 1970 г. 188 от 1000 жени на възраст 20-24 г. са имали деца, през 2001 г. – 87 на 1000.

А ето и сходните данни на Националния статистически институт.

През 2002 г. у нас са родени 67 038 деца, от които 66 499, или 99.2% са живородени (умрелите хора са 112 617 или с 46 118 повече). През 2003 г. живородените деца са 67 359 – отново този брой е на едно от най-ниските равнища. Само през 1997 и 1998 г. са се родили по-малко деца – респ. 64 и 65 хиляди. В сравнение с 1990 г., когато са родени 105 180 деца, през 2002 г. живородените са намалели с 36.8%, а в сравнение с 1995 г. (71 967) – със 7.6%.

Тенденцията на намаляване на коефициента на раждаемост започва от 1950 г. Тогава той е 25.2 живородени на 1 000 души от населението. През следващите десетилетия той непрекъснато намалява, за да достигне през 1990 г. 12.1‰, през 2000 г. – 9.0‰, и през 2003 г. вече е 8.6‰. В страните-членки на ЕС най-висок е този показател в Ирландия - 15‰, Дания, Холандия, Люксембург - 12‰, Швеция, Португалия - 10‰, Полша, Словакия, Унгария – 9.5‰, а най-нисък е в Австрия – 9.2‰, Германия – 9.1‰, Чехия – 8.9‰, Словения – 8.8%, Латвия – 8.3‰. Съратницата ни Румъния – 9.8‰.

През 1965 г. тоталният коефициент на плодовитост (средният брой деца, които би родила една жена през целия си детероден период) е 2.07 деца, през 1990 г. – 1.81, а през 2002 г. намалява до 1.21. Или този показател вече е доста отдалечен от необходимия теоретично минимум за осигуряване на просто възпроизводство на поколенията - който е 2.1 живородени деца от една жена. И това са усреднени коефициенти - общо за българки, туркини, ромки и др.!

Утвърждава се тенденцията на нарастване на средна възраст на раждане на първото дете. Сега средната възраст на раждане на дете е 25.3 години, а на първо дете – 24.0 години. Докато през 1990 г. тези показатели са били съответно 23.9 и 22.0 години [7].

Как да бъде иначе, след като по данни на НСИ към 2001 г. 37% от общия брой на семействата у нас са без деца, 35.8% - с едно дете, 24% - с две деца и 3.2% - с три и повече деца. Средният размер на семействата у нас през 1965 г. е бил 3.02 лица, през 1985 г. – 2.94, в края 1992 г. – 2.89 и продължава да намалява[8].

Коефициентът на детска смъртност (деца, умрели до 1-годишна възраст на 1000 живородени) през 1991 г. е 16.9‰, 1995 г. - 14.8‰, 1997 г. - 17.5‰, 2000 г. - 13.3‰, 2001 г. - 14.4‰, 2002 г. - 13.3‰. В ЕС равнището е много по-ниско – Швеция и Финландия – 3.2‰, Испания – 3.9‰, Чехия – 4.0‰, Гърция – 5.9‰, Полша, Унгария – под 8‰. В Румъния коефициентът на детска смъртност е 18.4‰ [9].

През 2002 г. в страната са умрели 112 617 души, а през 2003 г. – 111 927 души или 14.3 на 1000 души от населението. Спрямо 1990 г. смъртността се е увеличила с 1.8‰, а в сравнение с 1995 г. – с 0.7‰. През втората половина на миналия 20-и век най-висока е била смъртността през 1997 г. – 14.7‰. Оттогава коефициентът на смъртност спада и през последните години се запазва на приблизително на едно и също равнище. В ЕС коефициентът на смъртност е както следва – в Латвия – 14.0‰ , Унгария, Естония – малко над 13‰, Дания – 10.9‰, Германия, Великобритания, Белгия, Португалия, Швеция – между 10 и 10.5‰, Словения, Полша, Словакия – между 9.3 и 9.7%, Холандия, Австрия, Италия, Финландия – 9.3‰, Люксембург – 8.4‰, Ирландия – 7.7‰ [10].

Средната продължителност на живота на населението нараства от 70.91 год. за периода 1992-1994 г. на 71.87 год. за 2000-2002 г. (68.5 год. за мъжете, 71.9 год. за жените)[11] Покачва се средната възраст на населението, която от 37.5 години през 1990 г. нараства на 38.9 години през 1995 г. и достига 40.6 години през 2002 г.[12]

Остаряването на населението ни се задълбочава все повече. България се причислява към страните с най-остаряло население и е сред десетте държави в света с най-голям относителен дял на населението, което е на възраст 60 и повече години[13]. Броят и относителният дял на лицата на възраст до 15 год. непрекъснато намалява, а се увеличават броят и делът на населението над 65 год. Населението над 65 год. през 1992 г. е било 1 214 451 души (14.1%), а през 2001 г. – 1 329 256 (16.8%), т.е. за последните 15 г. се е увеличило със 114 805 души. През 1990 г. относителният дял на младите до 15 г. е 20.1%, а този на лицата на възраст над 65 г. – 13.4% от цялото население. През 1995 г. тези дялове са съответно 17.7 и 15.2%. През 2002 г. относителният дял на младите е 14.6%, а възрастното население е вече 17.0% от цялото население[14].

Младите под 20 год. са били през 1992 г. 2 244 716 души (26.5%), а през 2001 г. – 1 754 125 (22.1%), т.е. намалели са с 490 591 души!

Особено тъжно звучат нещата при най-младите и най-старите.



Децата под 10 год. са били през 1992 г. 1 018 435 (12.0%), а през 2001 г. – 707 818 (8.9%). Хората над 70 год. са били през 1992 г. 730 434 (8.6%), през 2001 г. – 928 901 (11.0%). Демографската ни пирамида е преобърната: тя е със силно стеснена долна част и със силно разширяваща се горна част - предпоставка за превръщането на България във вехнеща, мъничка и дребничка държава.
Основна възрастова структура на населението по пол, в %[15]:

Година на

Мъже

Жени

Преброяване

0-14 г.

15-64 г.

65+ г.

0-14 г.

15-64 г.

65+ г.

1946

28.4

66.1

5.5

27.3

66.5

6.2

1956

27.1

66.5

6.4

26.0

66.0

8.0

1965

24.4

67.9

7.7

23.3

67.2

9.5

1975

22.8

67.0

10.2

21.5

66.5

12.0

1985

22.2

67.4

10.4

20.6

66.7

12.7

1992

19.8

67.4

12.8

18.1

66.1

15.8

2001

15.8

69.5

14.7

14.2

66.8

19.0


Средна възраст на населението по пол, в години[16]:

Година на преброяване

Общо

Мъже

Жени

1946

29.8

29.4

30.3

1956

31.6

31.1

32.1

1965

33.7

33.1

34.2

1975

35.3

34.7

36.0

1985

36.7

35.9

37.5

1992

38.2

37.2

39.2

2001

40.5

39.2

41.8

В този песимистичен дух са и изводите на НСИ: “Общият анализ на резултатите за развитието на населението и демографските процеси показва, че страната ни се намира в тежък демографски преход. Той се характеризира с изключително ниска раждаемост на населението и продължаващо поддържане на сравнително високо равнище на обща и детска смъртност. Тежестта на икономическия преход също допринася за формиране на негативни тенденции в демографското развитие и формирането на нов вид демографско поведение на населението – намаляване на неговата плодовитост и емиграция на значителни млади контингенти от страната. Създадена е и се утвърждава твърде неблагоприятна ситуация по отношение на възпроизводството на населението, неговите демографски структури и трудовия потенциал на страната.”[17] Нека да намерим в себе си разум и воля да погледнем истината в очите.

За застрашителната депопулация допринасят: масовата бедност и безработицата (знае се - няма ли търсене на работна сила, няма възпроизводство); колосалното натоварване на работещите хора от големия брой пенсионери и неработещи – съотношението сега надвишава 1 работещ към 2.5 пенсионери и то само ще нараства; пенсионната система - и тя се нуждае от реформа, отговаряща на реалностите и потребностите на страната; системата за социално подпомагане – поне отчасти не поощрява ли тя лошата семейна култура, родителската безотговорност, безделието (българите като че сами и доброволно финансират демографското си колабиране)?

Да добавим: увредената природна среда, ниското качество на храната, стресът, агресията, насилието, личната несигурност – социална и физическа, развратът в редица медии. И още – все по-влошаващият се в здравен, в образователен и квалификационен разрез качествен състав на населението (да уточним: индикатори за “качеството на населението” са главно образованието – ниво на грамотност на възрастните хора, дял на учащите; и здравното състояние на населението - средна продължителност на живота, заболеваемост, трудоспособност[18]). Ние имаме разбита здравна система и засилващи се здравословни проблеми (относителният дял на мъжете с влошено здраве от 27.8% за 1996 г. нараства на 35.9% през 2001 г., а на жените – от 38.8% на 44.4% [19]). 300 хил. деца не ходят на училище и расте неграмотно поколение. По-рано по обща образованост бяхме преди 40-о място, сега сме след 60-о.

И при грамотността пирамидата у нас е обърната: възрастното поколение е по-грамотно. Това са остри симптоми на боледуващо общество, белези на демодернизация, на оттегляне на държавата от присъщи, дори задължителни за нея социални функции.

Критерий за “качеството” на държавата е Индексът на човешко развитие (ИЧР). През 1991 г. България бе на 31-о място в света, 1997 г. – 69-о, 1998 г. – 67-о, 2000 г. и 2001 г. - 57-о, 2002 г. - 62-о![20]

Отдавна пиша: ако членството в НАТО за мен е повече средство, то членството в ЕС го разглеждам като цел – най-важната цел за България и може би единственият й шанс за модернизиране, за налагане на усмирителна ризница върху наши практики и похвати – особено що се касае до корупцията във висшите етажи на властта и сред чиновниците в центъра и по места. Но членството в ЕС през първите 5-10 години ще доведе до още по-силен емиграционен натиск върху страната ни – и защото из европейските структури ще се отделят места за най-добрите ни специалисти в редица области, и заради правата и възможностите, които ще ни даде самият факт на това желано членство. Така че що се касае до демографската криза, тя след влизането ни в ЕС най-малкото няма да се облекчи.

Демографската криза не бие само в едно макар и от най-болните места от организма на обществото ни. Тя има сериозни социални, икономически, психологически и други последствия, засяга самите устои на държавността. Заради нея пред България вече изниква с огромна сила въпросът - Европеизация или Ориентализация…

Демографската криза-катастрофа не е преувеличение, защото се обезбългаряват цели региони, обезбългарява се бързо и нашата среда - интонационна, нравствена, морална, културна. Българският етнос е вече малцинство в над 20% от територията на страната.

За жалост в България малко се пише за тези процеси. Народът ни се опасява да не изпусне някой джин от бутилката на етническите конфликти, а политиците ни гледат да не си разтурят рахатлъка с подобни хлъзгави теми. Докато в другите държави тези въпроси се поставят на дискусия – сред политическата класа, сред експертите, сред гражданското общество, сред най-широките народни маси.

Ето, съвсем наскоро не кой да е а самият Самюел Хънтингтън, авторът на знаменитата книга “Сблъсъкът на цивилизациите” се реши да изследва и постави на дискусия болезнения въпрос за нарастващия брой испаноговорящи в САЩ и за последствията от това “испанско предизвикателство”. И никой не го обяви за расист, никой не му приши етикет – рушител на американския модел…[21]

Ако се бездейства от грешно разбрани демократични принципи, то скоро България наистина ще заприлича на отворена система, в която се вливат главно хора от други етноси, с ниско образование, със слаби съзидателни способности; а емигрират основно българи: млади, умни, образовани, креативни (“с относително висок човешки капитал и съотносително висока размножителна способност”[22]).

Това изтощава ежедневно нашата нация и в никакъв случай не влияе положително върху етническия й състав. Не бива да се стига до крайни ситуации, при които огромни маси българи са изтласкани от страната с буталото на неконтролируемия демографски взрив.

Статистическите данни по-горе ни убеждават, че от всички етноси българският е с най-силен отрицателен “прираст” и с най-ниска раждаемост, а това значи, че при съхраняване на тази тенденция наистина до 50-75 години българите ще са малцинство в България.

Михаил Мирчев е на същото мнение за нашите перспективи: “Ще се минимизираме като българска нация, като етническа група и ще станем неопределящо мнозинство, а ако процесът е дълъг, ще станем и малцинство в рамките на държавата. Ще се промени радикално етническата структура, ще оголим половината си територия. Това е един проблем, по който не се говори, но при условие, че всички съседни нации набъбват като население, а на територията на българската държава гъстотата на българското население в следващите 20-40 години рязко ще намалява, ще се получи така, че тази територия ще бъде запълнена от потоци небългарско и неправославно и неадаптируемо към българската държавност огромна маса население. На тази база ще се загуби българската държавност. Няма да изчезне, но ще се трансформира – няма да бъдем държава на една доминираща нация, култура и религия, ще станем, както някои го искат, полиетническа държава.”[23]

Демографският срив при българите се съпровожда с демографски бум при ромите. Разбира се, това са равноправни наши граждани, те имат безусловно право на уважение и достоен живот и защитата на техните човешки права изобщо не е на втори план в сравнение със защитата на човешките права на хората от всеки друг етнос. Аз самият имам прекрасни спомени от общуване с приятели-роми…

Но да видим полицейските статистики и ще се убедим - в ромския етнос поради някои социални, структурни, психологически причини по-леко има почва за престъпността, наркотрафика, проституцията.

В немалко градчета, села, махали българското население е обект на груб битов тероризъм. Повтаряемостта, похватите и енергията, с които той превръща живота на българите в ад, карат учени да си задават въпроса дали това са само низ от случайни съвпадения.

Обикновено първи на този постоянен тормоз – кражби, ежедневни премеждия на децата и жените, нарастващи купища боклуци пред къщите и дворовете и т.н., стават най-уважаваните, сплотяващите населеното място хора, местните авторитети, интелигенти, лични фигури - докато не бъдат принудени да се изселят. Сетне е лесно – след като са прогонени тези, които консолидират населението и са разумната му и умна закваска, всеки друг полека-лека започва да мисли за спасяване. Така строени цял живот китни къщи на няколко ката (делото на живота на българина) се продават на безценица на хора от други етноси; селото или града мени необратимо облика, нравите, песните и въобще атмосферата си. Някъде българите се мъчат да спрат процеса, организират селски самоотбрани за да се защитят, но тогава комитети, бранещи човешките права на всички други, само не на мнозинството у нас, започват да ги винят в расизъм и ксенофобия. А полицията изпуска от статистиката точно “дребните” престъпления, които са същината, целта на битовия тероризъм: на фона на престъпленията, които заливат страната, за 5 кокошки, за 2 овци или 1 крава, за изровени картофи и обрани дини ли да се тревожи тя? Съдебната власт не се кахъри за тези кражби и безчинства, защото сведения за тях практически не стигат до нея. А ако стигат до нея, тя не намира кадри и мотивация да се намеси. Остават почти изцяло безнаказани всевъзможни брутални прояви на систематично унищожаване от ромите на лично, частно, обществено богатство, природни дадености и културни паметници.

Големи за потенциала на страната парични ресурси, изработени предимно от българите, чрез социални и енергийни помощи, детски и прочие домове се разпределят в немалки количества за ромския етнос. Това е силно неефективен преразпределителен механизъм, действащ деструктивно на социалната справедливост и мотивация в страната. Така българите, както казах, фактически финансират своя демографски колапс. Тази практика поощрява лошата семейна култура, родителската безотговорност, примитивното многодетство (осъществявано с масово производство на деца срещу социални помощи), безделието, отказът от производителен труд (или просто някакъв труд) даже за поддържане на минимален жизнен стандарт.

Освен преките социални плащания, съществуват цели мрежи от индиректни способи за предоставяне на социални привилегии за ромите: символични такси и дори неплащане на ток, отопление и вода, фактическо безплатно пътуване в градския и междуселищен транспорт, масово настаняване в пустеещи жилища. Доказан факт е, че международни проекти с хуманитарна и социална насоченост подкрепят предимно небългарските етноси. Според специалисти, отпуснатите от Запада “социални” суми на глава от населението са до 100-200 пъти повече за небългарските етноси, отколкото дадените за българския етнос, т.е. бедните българи не са обект на задгранична хуманна помощ.

Населението по майчин език при преброяването през 2001 г. е както следва: общо население - 7 928 901 и 100%, български - 6 697 158 и 84.5%, турски - 762 516 и 9.6%, ромски - 327 882 и 4.1%, арменски – 10 294 и 0.1%, влашки – 6 587 и 0.08%, руски – 18 477 и 0.2%, татарски – 2 388 и 0.0%, друг – 32 754 и 0.4%, непоказано – 70 261 и 0.9% [24].



Разговарял съм десетки пъти с наши експерти – статистиката ни се оказва напълно неспособна да отрази реалния брой на ромите. Редица учени ми предоставят резултати от анкети на БАН (разбира се, не мога да докажа на 100% тяхната достоверност) – с уникални данни. Ако според преброяването от 1992 г. в гр. Белослав (област Варна) е имало 242 цигани, то според тази анкета, те сега са 3400; в гр. Кнежа (Враца) данните са съответно – 705 и 2327; в гр. Бяла Слатина (Враца) – 872 и 5000, с. Соколаре (Враца) – 0 и 160, с. Остров (Враца) – 56 и 810; с. Кръстина (Бургас) – 14 и 577; с. Екзарх Антимово (Бургас) – 0 и 470; с. Каменари (Велико Търново) – 4 и 110; с. Константин (Велико Търново) – 5 и 306; с. Драгижево (Велико Търново) – 0 и 398; с. Батак (Велико Търново) – 57 и 574; с. Срем (Хасково) – 16 и 110; с. Баня (Благоевград) – 82 и 810; гр. Разлог (Благоевград) – 735 и 1520; гр. Левски (Плевен) – 259 и 5163; гр. Долна Митрополия (Плевен) – 51 и 860; гр. Никопол (Плевен) – 4 и 667; с. Асеновци (Плевен) – 80 и 988; с. Горна Митрополия (Плевен) – 0 и 605. Дори да приемем, че “на страха очите са големи”, то е много тревожно да слуша човек как наши учени спорят колко са всъщност ромите в България. И оценките варират между над 500 000 и над 1 милион [25] (българският учен Игнат Минков ги оценява приблизително на 650 000 [26]). А понеже на 25-30 год. при такава популация един етнос се удвоява, то според някои експерти, през 2050 г. ромите могат бъдат между 2 и 4 милиона!
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница