София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница8/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   14

Отбрана и Сигурност също все повече се отдалечават една от друга по дух, смисъл и съдържание. В управлението и защитата на държавата Сигурността е преди всичко приоритет на политиците, а Отбраната - на военните (напоследък Отбраната не е само военен проблем – тя все повече става политически проблем). Сър Джеймс Еберле пише: "Политиката за сигурност преследва политически цели; а отбранителната политика - военни цели. Сигурността включва процесите на политически диалог. Отбраната включва структурата и действието на въоръжената сила. Сигурността включва рискове и предизвикателства, които са извън полето на военната компетентност. Отбраната в крайна сметка почива върху способността на въоръжените сили да вземат връх по време на война."[13] Отбранителната недостатъчност днес все по-успешно се компенсира с политически мерки за укрепване на сигурността.

Несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и индивидуално.

Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходна и водеща величина. В несигурността, за разлика от сигурността, винаги преобладава не статиката, а динамиката; нелинейността, а не линейността. Тя поражда импулси за действие, съпротивлява се срещу статуквото, срещу пряката и непреодолима връзка между причина и следствие. Както казва Иля Пригожин: “В равновесието материята е сляпа, а извън равновесието тя проглежда.”[14]

Карл Дойч пише за друг един своеобразен закон - на Паркинсон - за националната сигурност: Чувството за несигурност на една нация нараства успоредно с нейната сила/мощ [power].[15] Колкото повече мерки за да гарантира своята сигурност предприема тя, толкова по-несигурна тя се чувства. Като всеки друг "закон", и този е парадоксална интерпретация на отлично познат факт. Чувството за несигурност зависи и от реалните заплахи, и от начина по който системата ги усеща, оценява, асимилира. Страхуващият се едва ли ще спре да се страхува, ако му кажем само: “Няма нищо страшно!”.

Арнолд Уолфърс различава субективна и обективна сигурност[16].

Субективната сигурност се свързва с отсъствието на страх от заплаха, обективната сигурност - с отсъствието на заплаха. За да има истинска сигурност и обективната, и субективната сигурност трябва да са налице. Щом като сигурността е субективно усещане, то колко сигурност е потребна, за да се чувства нацията сигурна?

С манипулации и заплахи може рязко да се понижи усещането за сигурност. Как тогава да се определи кога обществото е настина сигурно? То много лесно може да бъде тласнато в грешна посока – да търси повече сигурност, отколкото му е необходима. Или да преглътне всичко с мисълта – да става каквото иска, да правят каквото искат, само мир да е! С други думи – единственото, което запазва своята ценност тогава е мирът. Мирът като съгласие да се живее в по-малко сигурност, само и само да се избегне войната.

Благата, ценностите, същностите са 3 вида. Първият вид (род) са материалните. При този вид споделянето им води до намаляване.

Т.е. тези величини са делими, изчерпаеми, унищожими. При тях човек не може да раздава или потребява безкрай и безнаказано.

Да вземем хляба – неговото споделяне прави залъка, който ни остава по-малък. И в Библията е казано – ако имаш две ризи, дай една на ближния. Две, защото като даваш, това, което притежаваш се намалява. А трябва да остане все пак нещичко и за теб самия.



Вторият вид (род) блага, ценности, същности са нематериалните, които се разпространяват по (чрез) материални носители. Такава е енергията, която, както още от училище знаем или поне смътно си спомняме, “не се създава и не се унищожава, а само преминава от един вид в друг”. За физическия свят, от който сме частици и ние, са в сила т.нар. Първи и Втори закон на термодинамиката. Далеч по-известен е Първият закон – за съхраняването на енергията (E): E=const. Точно за този закон всъщност току-що стана дума. Освен енергията обаче, към същия род бихме могли да причислим също така и информацията и знанието. Споделени, те си остават същите (не се променят). Това е изключително важно за еволюцията на човечеството. Нека си представим само за миг, че ако споделиш с някого своето знание, ти започваш да знаеш по-малко. Какви войни тогава щяха да се водят, колко по-труден би се оказал обменът на информация, опит, мъдрост, технологии, открития между народите!

Третият вид (род) блага, ценности, същности са нематериалните, които се разпространяват по (чрез) нематериални носители. Такава е сигурността – ако споделиш сигурността си с някой друг, то тя се увеличава. Като малки дъщерите ми слизаха - всяка самичка - в мазето със страх и несигурност (но слизаха). Заедно обаче, изобщо не се бояха и бяха абсолютно сигурни в себе си. Макар че ако там имаше върколак, таласъм, каракоднжул, който да “изяде” едната, той нямаше да има изобщо никакви проблеми и с двете заедно.

С други думи, можем да говорим за умножаемост, синергетичност на сигурността. А от тук, преминавайки към полето на символите, на знаците, метафорите, можем да дадем началото на удивителни аналогии, които да помогнат да вникнем по-дълбоко в същността на заобикалящия ни свят, както и на международните отношения.

Впрочем, ние започнахме да прехвърляме мостове към физиката (по-скоро към термодинамиката и статистическата физика). Можем да си позволим, с приемлива степен на условност, да разглеждаме несигурността в системата на международните отношения като величина, аналогична на ентропията във физическите процеси.

Eнтропията е функция на състоянието на една система, с която се измерва безпорядъкът в нея[17]. Теориите на вероятностите и на информацията също използват понятието "ентропия".[18]

Освен Първия закон, за който по-горе стана дума, за физическия ни свят е в сила и т.нар. Втори закон на термодинамиката. Той е за нарастването на ентропията (S). Ако обозначим с dS промяната на ентропията, то Вторият закон на термодинамиката се записва така: dS≥0 [19], което ще рече, че ентропията е величина, която никога не намалява. Това неравенство е валидно за всяка една изолирана система, т.е. такава система, която не обменя с околната среда нито вещество, нито енергия [можем да добавим - и информация].

Ако процесите в системата са обратими, имаме равенство dS=0 и ентропията е постоянна; а ако те са необратими, каквито всъщност и за жалост са реалните физически процеси, имаме неравенство dS>0, т.е. ентропията в изолираните системи винаги нараства.

По нечия воля - на Бога, на външен за този свят Разум (което може би е едно и също), или като резултат от нелепа Случайност, Вселената ни е обречена ентропията ù да нараства, т.е. хаосът в нея да нараства. Драмата на Вселената ни е, че тя неизбежно ще се стреми към онова състояние на последното равновесие и най-големия безпорядък, при което ентропията неизбежно достига своя максимум[20]. Краят на нашата Вселена изглежда предопределен. Като ентропийни създания, ние, човеците, носим в себе си същата орис на предопределения край. И животът ни е път към финалния акорд на последното равновесие и на максималната ентропия.

Неизбежността на съдбата обаче не означава примирение с нея.

Нашият свят не може да спре растежа на ентропията (а значи и нарастването на хаоса), но може да направи този растеж много по-бавен и да отдалечи в необозримото бъдеще вещания си разпад.

През Студената война, сянката на ядрения сблъсък няколко пъти надвисваше над човечеството. Най-зловеща бе тя през 1962 г., по време на Карибската криза. Подобен сблъсък би довел до взривно нарастване на хаоса на Земята и нейната ентропия. Тогава само умът и разумът, волята и търпението на Никита Хрушчов и Джон Кенеди предотвратиха настъпването на планетарната катастрофа.

Картината изглежда твърде унила с нейната изначална и сляпа предопределеност. Но нека посочим лъч надежда в този ентропиен апокалипсис. Все пак в неговия горен вид Вторият закон се отнася за изолирани системи. Ако една система А е неизолирана и заедно с някаква друга система В образуват изолираната система С=A+B, чиято ентропия е равна на сумата от ентропиите на двете системи: dSC=dSA+dSB, то тогава Вторият закон за С се записва по познатия ни начин: dSC≥0. Но за промяната dSA на ентропията на системата А нищо определено не може да се каже - тя зависи от промяната dSB на ентропията на системата В. Не се изключва възможността дори dSA да е отрицателна, т.е. ентропията на системата А да намалява и в нея да нараства редът. Принципът на компенсацията на ентропията гласи: "Ентропията на системата може да бъде намалена само когато системата взаимодейства с друга или с други системи така, че в процеса на взаимодействието протича компенсиращо увеличение на ентропията."[21] Ето защо, ако има и друга Вселена освен нашата, и окаже ли се контактът с нея възможен, то тогава има надежда, че чрез този контакт общата ентропия и хаосът в родната Вселена ще започнат да намаляват, а нейният безпорядък - ще започне да се превръща в ред. Нека не си казваме, че това е прекалено слаба и чисто теоретична утеха.

Тя идва, за да подскаже, че няма изначално обречена ситуация. В каквото и да било, дори в граничното, в екстремалното, кризисното състояние може да се открие възможност за по-добър изход, стига да се положат максимални усилия той да бъде намерен. Подобно състояние може да се окаже точка на бифуркация – за която говори чрез своите идеи неотдавна починалият голям учен и хуманист Иля Пригожин. Чрез синтеза на науката и философията той се стреми да докаже, че дори да изглежда обречена, за всяка система има шанс - чрез върховно усилие на самоорганизация – да избегне края на ентропийния максимум (т.нар. "топлинна смърт") и да премине към ново структурно състояние, позволяващо ù да оцелее. Така че при определени условия от хаоса може да се роди нов ред![22]

Приемем ли, че несигурността е аналог на ентропията в системата на международните отношения, то при протичащите в тази система процеси тя ще нараства, или поне няма да намалява. Тази теза е спорна и песимистична, но се доказва от цялата човешка история, чийто вечен спътник са конфликтите и войните. Въоръжени с такъв възглед за несигурността, ще се опазим от леката вяра в издигани периодически възторжени, наивни или лицемерни призиви за вечен мир, основан ту на всеобщата любов, ту на комунистическата идея, ту на силата на правото, а не на правото на силата, ту на вярата в доброто, ту на общочовешките ценности на Михаил Горбачов. Една такава еуфория ни разтърси при падането на Берлинската стена, когато на изтормозените от блоковата конфронтация народи бе обещан примамлив, многообещаващ, мирен "нов световен ред".

Тези, които твърдяха, че еуфорията ни е временна, че държавите все така имат не малко различни интереси, които ще отстояват на всяка цена, че абсолютната сигурност си остава химера и илюзия, бяха наричани скептици, песимисти, "изкопаеми", какви ли още не.

Със своя реализъм за пореден път те се оказаха прави. Голямата несигурност на блоковата конфронтация се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чийто сбор започва да я надвишава многократно. А несъстоялата се Трета Световна война се взриви на безбройни конфликти и войни (етнически, религиозни, социални и др.) и ежедневно се смее зловещо от екраните на телевизорите. Кутията на Пандора бе отворена. И тя наистина не се оказа празна.

Светът стана неустойчив, динамичен, многовариантен и с много алтернативи. Това не можеше да не се случи, защото Системата за международна сигурност е сложна, самоорганизираща се система, с нелинейна динамика, под въздействие на съвкупност от фактори – те умножават не равномерно, а експоненциално нестабилността и неравновесието ù , правят я недетерминирана и непредсказуема.

Както с ентропията, илюзия само е да се надяваме, че можем да спрем нарастването на несигурността. Това, към което обаче ние трябва да се стремим е да полагаме максимални усилия нейното нарастване да бъде с възможно най-бавни и поносими темпове.

Това важи в пълна сила за (не)сигурността на България. Колкото и несигурност да се генерира във и от системата ни за национална сигурност, ако страната ускори още процесите на интеграция, т.е. продължи отварянето си за сметка на своята изолираност, то тя ще увеличи възможностите и шансовете си чрез “обмен на вещество, енергия, информация с друга отворена система”, да си “прелее”, да си имплантира сигурност отвън, и като общ резултат да намали своята обща несигурност, да спре нарастването на собствената си ентропия, т.е. несигурност и да предотврати така свличането във всеобщ и дълбок социален, икономически и политически хаос.

Но не бива да се забравя, че България попада в гравитационното поле на различни държави и системи, всяка със свои интереси и цели. Такава кристално чиста схема, когато ние се обединяваме с една държава или с група държави в рамките на система, от която да си имплантираме сигурност, та да намалим своята несигурност, може да бъде практически неосъществима. При неразумна външна политика, съществува голям риск да си привнесем не сигурност, а несигурност с което още повече да влошим нашия общ баланс.

В изучаването на (не)сигурността винаги е бил изследван нейният Долен праг, под който започват необратими промени в системата и структурни деформации с рисков - до разрушителен - потенциал.

То е и логично, защото при прекалено стечение на деструктивни обстоятелства и подлагане на съмнение на способността да им се противодейства, расте вероятността от срив и хаос в системата.

Но някои тревожни симптоми в страни с почти абсолютна (твърде висока) сигурност, напр. в Скандинавия, налагат все по-настойчиво важността от изследване на Горния праг на (не)сигурността, над който също могат да се наблюдават аналогични негативни промени и деформации. Народът ни го е казал: много хубаво не е на хубаво.

И от прекомерна сигурност се губи мотивът за развитие, за борба с обстоятелствата, за самоусъвършенстване, а системата започва да деградира, да се разяжда без цели и без стимули, даже – да се разпада. Колкото и на пръв поглед да са далеч от това състояние, държавите от Скандинавския полуостров наистина имат основание да се замисля над опасни явления в тази насока – самоубийства, депресии, наркомания, постоянно търсене на по-силни, екстремни емоции. И главното, което всъщност дава повода за разсъждения над съществуването на този Горен праг, на този горен предел на (не)сигурността: ставащите все по-чести, с угроза да се превърнат в тенденция, сексуални връзки вътре в семейството – на майка със син, на баща с дъщеря! Първоначално на тях по-скоро се е гледало като на някакви перверзии – колкото и неприемливи и ужасни да са те, като че ли е било логично да се смята, че причина за тях е тази всезадоволеност (в Русия биха казали – “с жиру бесятся”), уклонът към порно-желания и усещания. Докато по-късно става неизбежно отговорът да се търси по-дълбоко: в бездната на подсъзнанието на хората и като ирационална реакция на ставащото със и около тях.

Подобни анормални контакти навярно са резултат от затварянето на хората в много тесен кръг, най-често в семейния; средата извън него се възприема като агресивна или абсолютно безинтересна – тя плаши, натоварва с отрицателни емоции, липсват стимули за контакт, почти се загубват уменията да се общува с нея. Знаем, че когато човек има сериозен проблем, той мобилизира всичките свои контакти, познанства, приятели, роднински връзки, т.е. целия социален капитал. Но когато “всичко му е наред”, когато не може да очаква нищо ново, различно и обещаващо промени, той твърде лесно може да се затвори и загуби интерес към средата и живота.

Току що написаното в никакъв случай не оправдава девиантните морални и сексуални поведения, но поне частично ги обяснява.

В един водоем, за да бъде рибата вкусна, разнообразна, винаги трябва да има някоя щука, хищник. Тогава рибите включват своите най-добри умения и способности: само и само да оцелеят. Едни се заравят на дъното, други излизат на повърхността; едни се сливат със средата, други плуват много бързо. Всеки мобилизира онова, с което е най-силен, което е главното в неговата индивидуалност.

В блатото без щъркели и влечуги всички жаби са еднакви и крякат еднакво. Но има ли постоянна заплаха за оцеляването, те стават различни. И още редица примери могат да се посочат за важността на заплахата, дразнителя, стимулатора за борба и за развитие.

Но ако рибите-хищници са повече от един приемлив минимум, то те могат да изядат всички други и от дразнител и стимулатор за оцеляването и развитието, да се превърнат в техен унищожител.

Тук засягаме един вечен и практически неразрешим философски и социален проблем. За да е справедливо, хуманно и устойчиво едно общество и за да не опре до Долния праг на (не)сигурността, на него са необходими процедури, които да предпазват хората от изпадане до равнища на непоносима несигурност; в него трябва да има грижи за слабите, бедните, болните, нещастните, неумелите и онеправданите от съдбата или от живота; да съществуват защитни социални механизми, гарантиране на социални минимуми, на поне някакви нива на социални услуги: здравеопазване, образование и култура. А това се постига с частично преразпределение на парите и благата, като с различни законови механизми се взема от богатите и се дава на бедните. Но общество, в което преразпределителните механизми стават прекалено мащабни, превръщат се в постоянна, твърде разпространена социална практика, може да се разболее от апатия, да затлъстее и регресира, да загуби стимул за развитие, да демотивира хората да се трудят и създават. Това се отнася както до тези, от които се взема – защото според тях се прави огромна несправедливост и те не виждат смисъл да разгръщат творческите си и креативни способности, за да хран(тут)ят тия, които “ги мързи”; така и до тези, които получават при това разпределение: защо да се стараят и мъчат да променят съдбата си, да търсят друга роля и битие, щом и така им е гарантиран приличен стандарт на живот.

При демонтаж на социалните разпределителни механизми обаче се задълбочава пропастта между богатите и бедните и нови и нови групи от обществото изпадат на социалното дъно. В резултат, ако при първия случай (на прекалените разпределителни механизми) обществото затлъстява и спира развитието си, при втория случай (на почти абсолютно демонтираните разпределителни механизми) обществото се революционизира и отново спира развитието си.

Това е тази вечна дилема – как обществото да бъде стимулирано да се развива и в същото време да се възпира естествената сякаш последица от развитието – нарастващото разслояване. Частната собственост е вечен двигател на общественото развитие, обаче тя винаги, в края на краищата, ако бъде развързана и й се позволи да прави само онова, което тя желае и на което е способна, започва да действа като анти-разпределителен механизъм, вземащ от тия, които имат по-малко и даващ на тия, които имат повече. Така през вековете човечеството се лута като ту избира модели на развитие, които отприщват, дават пълна свобода на частната собственост (а тези модели са десни, консервативни), ту се стремят да я обуздаят, да й наложат ограничения (това пък са леви, социални модели), ту в една или друга степен съчетават тези две крайности (подобни модели са центристки, либерални – но всички тези названия не са нищо повече от условни характеристики). Докато най-накрая не бе предприето (под лозунгите за построяване на социалистическото и комунистическото общество) генералното решение – да се отмени частната собственост; нещо, което на тоя етап на развитие не даде желания резултат и в края на краищата се провали с гръм и трясък.

Дори финансовата акула Джордж Сорос вече прозря, че другата крайност, която сега се налага на света – пълното развързване на частната собственост, абсолютизацията на пазара, т.нар. социален дарвинизъм също няма да доведе до желания резултат и в края на краищата ще се провали с не по-малко оглушителен гръм и трясък.

Опитите на човечеството да опитоми частната собственост не са нищо друго, освен вечно търсене на модел на общество с оптимална сигурност. Сигурност, която не е толкова голяма, че обществото и хората да отказват да се съвършенстват, да се борят и развиват, защото няма за какво да го правят поради пълна задоволеност; нито да е толкова малка (т.е. несигурността от своя страна да е толкова голяма), че обществото и хората да отказват да се борят, да се съвършенстват и развиват, защото няма смисъл да го правят – все едно всичко е загубено и усилията им са обречени на провал. Ето как човечеството се развива по метода на пробите и грешките.

Животът на всеки човек, на всяко общество, на всяка система е осцилиране, брауново движение, флуктуации, траектории между Праговете на (не)сигурността, Долния и Горния. Ние, в България, разбира се, сме в непрекъснат стремеж да се оттласнем, да не се допрем до Долния праг на чисто физическото оцеляване и затова сме много далеч от терзанията на Западните общества, свързани с Горния праг, за тях си казваме – е, и на седмото небе има облаци.

Понеже Долният праг е Прагът на огромната част от хората, на “широките народни маси” (докато пък Горният праг е Прагът на елитарни прослойки от обществото), то сме склонни да мислим, че всяка криза е задължително свързана с опиране в Долния праг.

Макар че поведението е корено различно близо до тия два Прага, те и двата са сериозни предизвикателства и обществото трябва да бъде управлявано така, че да се държи максимално най-далеч и от двата Прага – това са главните задачи на всяко едно стратегическо мислене, на всеки един политически инженеринг. Колкото по-далеч се намира обществото от двата Прага, толкова по-ефективно ще е неговото управление и по-адекватни – отговорите на проблемите.

И без да се доближава до тези два Прага, обществото може да се намира в криза, но противодействието й е много по-рационално и по-лесно може да се гони една предварително зададена цел - като изход от кризата. Ето това е въпросът на кризисното управление – могат ли кризите да се управляват без да се стига до ситуации на ръба, без обществата да допират до Праговете на (не)сигурността?

Качественото управление на обществото всъщност е непрекъснат стремеж да се разширява пространството между двата Прага, т.е. тези Прагове да се раздалечават. А също така: да се намери онова изискващо възможно най-малък преразход на ресурси състояние на устойчивост, в което обществото намира оптималния си баланс между не-сигурност и без-опасност. Това се постига с много сложно манипулиране на средата, на нагласите и целите на обществото.

Двата Прага, както лесно може да се предположи, са неизменно следствие от (и причина за) лемата и дилемата на (не)сигурността.

Обратно, ако процесите излязат извън контрол, тогава не може да се предвиди по каква траектория ще тръгне обществото. Особено интересен, макар и драматичен е случаят, когато двата Прага се сближават силно; тогава настъпва раздвоение в обществото и сред хората – с всички известни симптоми на социална шизофрения.

Очевидно е, че в ненормалните държави проблемите управляват държавите, а в нормалните – държавите управляват проблемите.

Сигурността е комплексно, интегрално понятие – тя е като дъгата - има различни цветове, всеки от тях е ярък, обособен, отличим от другите, но дъгата се възприема като единно цяло. Сигурността – също: от нея не може без фатални последици да бъде премахната нито една съставляваща, нито “един цвят”. Някоя съставляваща да рухне – и тя ще доведе до рухването на сигурността на системата.

Българското общество до голяма степен е все още наивно като малко дете - то не си дава напълно сметка и не си представя в какво време живее, какви заплахи и рискове могат да го връхлетят.

Не трябва да се създават паникьорски или шокови настроения, но достатъчно е да си помислим какво може да се случи при някакъв терористичен акт – и какво би било нашето поведение след него.

Обществото, особено общество като нашето, с голяма степен на приближение може да се оприличи на жабата, пусната във вода, която се довежда до кипене. При бавно подгряване, т.е. при бавно нарастваща несигурност, жабата може да бъде сварена, защото тя постоянно ще се стреми да изравнява температурата на тялото си с тази на водата (т.е. ще се приспособява към все по-растящата несигурност). А не се ли убедихме вече, че българският народ е в състояние да се адаптира към все по-високи нива не несигурност!

Обикновеният българин може да оцелее при ситуации и процеси, при които един обикновен западноевропеец просто не би издържал - слаба утеха е, че обикновеният, понякога много оплакващ се и често хленчещ българин не би могъл от своя страна да издържи при ситуации и процеси, в които оцеляват обикновеният руснак, украинец, молдовец (убедих се това с очите си съвсем неотдавна).

Ако продължим “експеримента” с жабата, ако бъде хвърлена в нагрята вече вода, то тя, жабата, или веднага ще изскочи, ако водата е под определена температура, или просто ще умре, ако водата е над определена температура, дори тази температура да е по-ниска от температурата, която жабата е в състояние да издържи при постепенно нагряване. Т.е. при шоково попадане в ситуация на несигурност има реална опасност нашето общество да колабира.

Ако, не дай Боже ни удари терористичен акт, дали народът ни ще го посрещне без да падне на колене, без да се разпаднат жизнено важни структури в страната – напр. транспортът, образованието, финансите? При шоково възникнала кризисна ситуация се изисква качествено друг тип поведение – обществото да не се паникьоса, да се мобилизира, да покаже, че няма да позволи на тероризма да го пречупи, да го сломи, да го премоделира. А такова поведение се възпитава, то не разчита само на традиции, обичаи и интуиция.

Кризисното мислене и кризисното поведение не са първосигнални – те се изграждат търпеливо и ежедневно, за тях обществото се подготвя дълго, с него се работи предварително, докато е време.

Сигурността е удивително понятие, а не само прехрана на онези, които се смятат за естествени притежатели на монопола над това понятие и нямат сили или желание да следят и да осмислят всички промени, които настъпват в подхода и схващането в глобалната политика и съвременната наука към научната категория Сигурност.

Сигурността си остава главната стока, която се търгува на Пазара на международните отношения. Но – образно казано, появяват се нови платежни инструменти, с които работи този Пазар, променят се шоково понятия като фючърси, ликвидност, лихва, рента - когато става дума за разплащанията, спестяванията и цената на акциите на този бързо развиващ се глобален Пазар на сигурността. Днес вече и най-богатите, с най-тлъсти сметки и дълги позиции от натрупана сигурност, общества и хора не могат да се надяват, че се обезпечени с нея завинаги. На този Пазар, на тия борси някой с жълти стотинки “сигурност” може да предизвика срив на акциите и да хвърли целия Пазар в анархия и хаос. Защото в света на глобалния тероризъм, упражняван от държави и терористични мрежи, сигурността е прекомерно раздут мехур, който може да бъде спукан и с най-ръждясалата малка игла.

Много пъти сме писали: с каквито и принципи да се обосновава една външна политика, в края на краищата тя се оценява по това, дали в резултат от нея сигурността на държавата, обществото и хората нараства или поне не намалява. В противен случай нещо основно е сбъркано в самата стратегията. Това твърди и Георги Стефанов: "Сигурността е най-общ показател за ефективността на външната политика".[23] А както е записано в чл. 24, ал. 2 на нашата Конституция националната сигурност е основна цел на външната политика на страната. Джон Стюарт Мил определя сигурността като интерес от висш порядък, задължаващ към защита на това, което е необходимо за благосъстоянието на гражданите на държавата[24]. Според Васил Проданов: “Националната сигурност е основно морално и политическо право на всяка държава, висше благо и цел, една от най-важните категории при вземането на политически решения.”[25] А Джон Херц разглежда международните отношения като "security game" - игра на [за] сигурност [26].

По общо признание, макар и не съвсем точна, но много ефектна е метафората, че сигурността е като бременността - както една жена не може да бъде частично бременна, така една държава не може да бъде частично сигурна. Друга ефектна метафора е тази на Джоузеф Най, че “Сигурността е като кислорода - не я забелязваш, докато не започнеш да я губиш. Ала тогава вече ти не можеш да мислиш за нищо друго на света, освен за нея”[27]. Георги Стефанов сравнява сигурността с температурата на тялото - "първостепенен и генерализиращ показател за състоянието на организма и за наличието или отсъствието на някакво болестно състояние."[28] За Арнолд Уолфърс, сигурността, подобно на благосъстоянието, е сред основните социални ценности[29]. Сигурността съгласно Джон Бъртън пък е сред базисните индивидуални и групови потребности, и то такива, които се отстояват независимо от цената[30].

Според добре известната йерархия на потребностите на Абрахам Маслоу, на второ място е нуждата от "safety" и "security", преведени като "безопасност" и "сигурност". Тази нужда е непосредствено над физиологичните потребности - глад, жажда, сън, отопление, секс и др. - такива, "които веднъж задоволени, повече не влияят върху поведението на човека"[31] и отразяват (ако изобщо отразяват), в крайно слаба степен индивидуалността на личността. Нуждата от сигурност е първата, в която много зримо се проектира човешката индивидуалност и тя поражда у човека стимул за взаимодействие с другите хора, отприщва у него подбуди за себеизява и творчество. За Илия Пеев сигурността е доминираща категория за определяне на психическото здраве на човека. Ето защо той разсъждава: "Без да се удовлетвори потребността от сигурност, човекът и човешките маси не могат да удовлетворяват потребностите от висш ранг. Такива висши потребности не могат да бъдат мотиватори в дейността на хората, без да се гарантира тяхната сигурност!"[32]

Съществуват различни класификации на отделните аспекти на сигурността, т.е. на видовете сигурност. Ще приведем тук 3 от тях.

- Първата класификация се прави по основните компоненти на сигурността. Тя е свързана със спектъра на рисковете и заплахите към нея. При тази класификация сигурността бива политическа, военна, икономическа, финансова, социална, демографска, информационна, етническа, религиозна, екологическа и др.

- Втората класификация слага акцента върху способа, по който се “атакува” сигурността – дали чрез материално въздействие, т.е. твърда сигурност (hard security) или чрез нематериално влияние (soft security) – преводът от английски тук е буквален и съзнаваме, че с него съдържанието се изкривява. При твърдата сигурност се работи с измерими величини/потенциали: сила, натиск, армия, мощ - това са sticks, т. е. тоягите, санкциите, наказанията и др.; докато при меката сигурност имаме манипулация, дезинформация, идеи, идеологии: това са carrots, т.е. морковите, поощренията, наградите.

При първия случай заплахата е по-директна, по-откровена и по-груба, а при втория – по-индиректна, по-префинена и по-коварна.

- Третата класификация се прави според посоката, от която идват заплахите, опасностите и предизвикателствата към сигурността: дали от фактори, източници, субекти извън националната държава или в нея; тя дели сигурността на външна и вътрешна.

В исторически план сравнително доскоро главен обект на защита и изучаване бе външната сигурност; водеща бе угрозата от военно нападение срещу територията, суверенитета и независимостта на държавата. Вътрешната сигурност бе преди всичко сигурността на властта (на монарха, диктатора), т.е. - на режима. Едва след нея бе опазването на обществения ред и сигурността на отделния човек.

Казахме, че сигурността на една система (държава общество) не е състояние, а процес. Процесът би могъл да се разглежда и като безкрайно и непрекъснато множество от състояния, което в първо приближение може да се опише с дискретен и краен (ограничен) набор конкретни състояния. Така например, нормалните общества преминават от едно устойчиво състояние към друго устойчиво и се създава впечатление, че те са в непрекъснат процес на стабилност и сигурност. Всички останали общества постоянно преминават от едно кризисно състояние към друго, затова създават впечатление, че са в непрекъснат процес на нестабилност и несигурност.

Ако дадена система е в състояние на неравновесие или на такова неустойчиво равновесие, при което най-малкото въздействие върху ù може да я извади необратимо от него, то съвсем логично не може да се говори за сигурност на тази система, по-скоро сигурността ù достига своя минимум, съответно несигурността ù - своя максимум.

Ако обаче системата е състояние на устойчиво равновесие, така, че при всяко въздействие тя, дори да се отклони от равновесното си положение, след пренебрежими или поносими усилия и след (сравнително) кратки колебания отново се връща в него, то тогава сигурността ù е в максимума си, а несигурността ù - в минимума си.

Максималната несигурност може да се онагледи със закрепено на върха на параболично изпъкнала повърхност топче. И най-лекият тласък е достатъчен, за да се търкулне топчето в непредвидима посока. Съответно, аналогия на максималната сигурност се постига чрез топче, което обаче лежи на дъното на параболично вдлъбната повърхност. Дори отклонено нанякъде, след кратки колебания то постепенно спира в равновесното положение. Колкото по-дълбока е вдлъбнатината, толкова по-силни тласъци не биха попречили на топчето след известно време пак да се укроти на дъното.

Друга илюстрация е стандартното махало с топче. Ако топчето бъде закрепено в най-горното положение, при най-лек тласък то ще се люшне надолу. А ако е в най-долното положение, дори да бъде отклонено, то ще се полюлее и отново ще спре в това положение.

Сигурността е мяра за устойчивостта на равновесното положение на системата. Една система е в състояние на сигурност, когато:

а) няма (или могат да бъдат пренебрегнати) такива въздействия, които могат да я извадят от равновесното ù положение;

б) възможни са въздействия, които, ако развият своя потенциал, биха могли да извадят системата от равновесното й положение, но тя притежава ресурси, с които може да предотврати възникването им или да неутрализира реализацията на този техен потенциал и така да остане необезпокоявана в своето равновесно положение.

в) възникват въздействия, чиято (ескалираща) мощ е в състояние да извади системата от равновесното й положение и да предизвика изключително сериозни последици за сигурността на тази система, но системата разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и неутрализира тези въздействия, така че да запази равновесното си положение.

Още веднъж ще поясним тези хипотези. В случая а) подразбираме, че не съществуват никакви въздействия върху системата, или ако съществуват, те от гледна точка на сигурността ù са незначителни като моментна стойност и като тенденция за развитие във времето. Подобна сигурност, може да бъде наречена абсолютна (идеална) - защото до голяма степен тя е гарантирана без прякото участие на системата, а е повече резултат от стеклите се обстоятелства.

В случая б) говорим за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, ала системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, та критичната точка, след която тя напуска равновесното положение, да не се достигне.

Подобна сигурност може да се нарече относителна. С пълно право се смята, че точно такава е най-често срещаната сигурност.

В случая в) въздействията са над критичната точка за системата, но тя извършва такива структурни трансформации, с които усилва потенциала си и съумява да ги неутрализира и управлява успешно.

Такава сигурност, пак условно, ще наречем трансформационна.

Една държава може да постигне подобна трансформация като:

- предприема извънредни усилия, нетипични за нейното нормално функциониране: напр. превъоръжаване на армията, нарастване на военния бюджет; минаване на икономиката на военни релси; обща мобилизация; извънредно законодателство; патриотична агитация.

- сключва двустранни договори с други държави (и в ущърб дори – ако се налага на своя суверенитет и независимостта си);

- встъпва в съюз, алианс, коалиция или система за сигурност;

- доброволно влиза във федерация с (става част от) друга страна.

На базата на казаното дотук можем да приемем, че сигурност има тогава, когато основните идеали, ценности, потребности, интереси на нацията не са застрашени от въздействия, които нацията да не може ефективно да неутрализира, контролира или управлява.

Говорим за равновесие - то е идеалният вариант – на статуквото, на отсъствието на промяна, т.е. на “не-промяната”. Реалният живот обаче носи в себе си много повече динамиката, която не познава пълната неподвижност. Какво тогава означава “не-промяната”?

Ако величина (характеристика, свойство, явление) се променя за период, значително по-дълъг от живота на един човек, то за него тя практически не се променя. Той не може "усети" промяната. Най-много да живее със смътно-неспокойни предчувствия и чувства, че нещо става, че нещо сякаш се изнизва като пясък през пръстите.

За този човек твърде бавната промяна е всъщност “не-промяна”.

Всяка система има вградена в себе си единица за време, с която се оразмерява многообразието от нейните жизнени процеси. Ако размахът на вълната на промените надхвърля значително тази времева единица, то докато промените протичат, системата също няма да ги "усети" - в интервала, определен от времевата единица, те няма да преведат системата в качествено ново състояние, няма да предизвикат у нея необратими трансформации и разкъсвания на функционални и структуроопределящи връзки. Ето защо може да се каже, че за дадена система, “не-промяна” - това е всъщност промяна, последствията от която не се усещат от системата.

Аналогично, сигурността е несигурност, която нараства толкова бавно, че системата не може да "усети" нито самото нарастване на несигурността, нито последствията от него за самата нея. Като ще подчертаем отново, че на практика сигурност няма, а сигурността – това е само една много бавно нарастваща несигурност. Ето защо въпросът всъщност не е Дали несигурност?, а Каква несигурност?

Съзнателно оставахме в по-лекия дял на механиката - статиката. Така следвахме духа на добрия стар функционализъм (напр. Емил Дюркем, Толкът Парсънс), според който социалната система "се саморегулира и има тенденция към равновесие и хомеостазис"[ Хомеостазис - процес на динамично уравновесяване на системата, при което се запазват нейните основни черти при променяне на външната среда (Георги Стефанов).], а както самият Т.Парсънс твърди: "социалното равновесие е първият закон на социалната инерция".[33] Но стана дума, че сигурността е не толкова състояние, а процес. Затова - включим ли елементи от динамиката, аналогията ще изглежда далеч по-ефект(ив)на.

Нека вземем не някакво веднъж завинаги определено равновесно положение на системата, а една траектория на движение, която тя [е избрала да] следва. Тогава за сигурност можем да говорим, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея.

Нека да си представим космически кораб със строго определена от наземния център траектория (орбита). Движението на кораба е устойчиво, ако каквито и смущения да възникват в резултат на вътрешни или външни въздействия, той продължава да следва с голяма степен на точност предначертаната си траектория.

Картината би се усложнила, ако допуснем, че системата се движи не по веднъж и завинаги предначертана траектория, а може във всеки момент от време да внася корекции в нея. Сигурността ù и в този случай е запазване на способността тя да се придържа към така променяната по нейна воля траектория. Или продължавайки с нашия пример - нека в компютъра на космическия кораб е вградена програма за избор на оптимална траектория, съгласно която той сам определя посоката си на движение. Тогава това движение е устойчиво, ако въпреки въздействията, корабът следва зададените от неговата програма координати. Един динамичен процес може също да бъде определен като устойчив, ако преминава през серия от равновесни състояния, всяко от които е устойчиво.

Накрая, за да си изясним какъв е обхватът и къде се разполагат Националната и Международната сигурност, нека да подредим в една опростена (понеже служи за онагледяване и включва само най-съществените връзки и взаимоотношения), но – убеден съм - много добре разбираема Схема отделните нива на сигурността:

- Първото ниво е сигурност на индивида [на личността, на отделния човек] - наричана различно: индивидуална, персонална, лична сигурност; съответно human, individual, personal security. Тази сигурност все повече излиза на преден план (особено на Запад), защото е пряко свързана не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, както и с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности. За българското общество това също е въпрос на близка перспектива.

- Второто ниво е сигурност на групата [общността от хора] - групова сигурност, group security. Групата може да се обособи по различни признаци: етнически, религиозен, социален, регионален, професионален, сексуален. Напр., такива групи са малцинствата.

Тук се имат предвид различни обществени прослойки, като краен вариант - и самото общество. Групата носи в себе си материални и духовни ценности, идентичност, памет, език, традиции и обичаи. Тяхното опазване и зачитането им е важен аспект на сигурността ù.

Когато се говори за цивилизационните противоречия Запад-Изток, под "Запад" се разбират демократичните общества, а под "Изток" - недемократичните. Ние ще се спрем на друга гледна точка. Редица автори определят Западните общества като индивидуалистични. И обратното - Източните общества – като колективистични. Тогава релацията Запад-Изток придобива нови измерения, също свързани със сигурността. На Запад с много повече основание се смята, че една група от индивиди е в състояние на сигурност, когато всеки от нейните индивиди е в такова състояние. Може би ще бъде по-ясно, ако за малко заменим “сигурност” с “щастие”, защото “сигурен съм” има двоен смисъл: “в състояние на сигурност съм” и “убеден съм [че нещо е така]“. Ето защо горното твърдение ще перефразираме така: На Запад една група индивиди е щастлива, когато всеки от нейните индивиди е щастлив. Водещата ценност тук е сигурността (щастието) на индивида, докато сигурността (щастието) на групата е следствие от индивидуалната сигурност (т.е. от индивидуалното щастие) на всичките нейни членове. Това на практика означава, че обществото е индидуалистично – то поставя в центъра индивида.

На Изток обратно - далеч по-вярно е виждането, че един индивид е в състояние на сигурност, когато групата, на която принадлежи е в такова състояние. Или по-разбираемо: На Изток един индивид е щастлив, когато групата, на която той принадлежи е щастлива. Тук съответно, водещата ценност е сигурността (щастието) на групата, докато сигурността (щастието) на всеки един от изграждащите я индивиди е само следствие от сигурността (щастието) на групата. Това е колективистичното общество: то поставя в центъра групата, колектива, общността.

При подобно тълкувание на различията Запад-Изток, като че ли ние, българите, особено що се касае до възгледите и възприятията ни за сигурността на индивида и групата, сме от т.нар. in-between общества, между-общества, т.е. не сме нито отляво, нито отдясно на тирето, а сме самото тире или поне част от него. Даже когато най-много държим на индивидуалната сигурност, едното ни око винаги гледа към груповата, за да се мушне на завет под крилото ù.

И обратното, дори най-дълбоко стаили се в групата, нещо от нас мисли преди всичко за себе си, без да си прави сметка понякога какви от това могат да се окажат последствията за цялата група.

Акцентът на групата, общността не игнорира интересите на най-голямата общност в рамките на държавата - обществото. Не само сигурността на обществото е функция на сигурността на групите в него, а и сигурността на групите в обществото е безспорна функция от сигурността на това общество. За да са консолидира, обособи и съхранява една група като общност, неотменимото демократично право на самоорганизация за защита на индивидуални и групови интереси не бива да носи в себе си дезинтеграционен потенциал.

Не само от мнозинството се изисква да бъде толерантно, да щади чувствата и достойнството на малцинството - и от малцинството се изисква да работи за единството, суверенитета и териториалната цялост на страната. Малцинството не може да черпи допълнителни права от малцинствения си статут, нито да рекетира мнозинството, да превръща модела на тяхното сътрудничество в свещена крава. Този модел се развива заедно с демократичните процеси и трябва да следва техния ход, а не да си остава замразен и закостенял.

В психологията на нашия народ (а това се отразява и на неговото възприятие за сигурността) се интегрират черти, които са присъщи на индивидуалистичните общества (преобладаване на динамиката над традициите, изменчивост, прагматизъм, рационалност), но и черти, присъщи на колективистичните общества (преобладаване на устойчивите форми, на ирационалните мотиви, на традициите).

Ето защо животът ни редува периоди на стабилност, достигаща до непроменимост - с периоди на бурни промени. Ние приличаме ту на скала, която сякаш от векове седи непокътната от времето на мястото си, ту на подвижни пясъци, по които написаното изчезва веднага, в които потъват без следа енергия, надежди, усилия.

- Третото ниво е сигурност на държавата – или държавна сигурност [Терминът "държавна сигурност" е натоварен с много негативно съдържание по названието на съответната тоталитарна институция и това ни кара да усложняваме систематизацията, само и само да избегнем прекомерната му употреба - бел. авт.], state security. Тя е старата, традиционна сигурност и е свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, независимост, свобода, суверенитет, конституционен ред и др.

- Четвъртото ниво е сигурност на общността [от държави] - т.е. колективна, коалиционна сигурност - collective, community, alliance, coalition security. Терминът "общност" обхваща различни форми на сдружаване на държави: двустранни и многостранни договори и пактове, общности за сигурност, коалиции, съюзи и др. Важното е да се разбира, че тези сдружения могат да бъдат и неформални.

- Петото ниво е сигурност на света [на планетата] - т.е. обща, всеобща, глобална, универсална сигурност, съответно cooperative, common, global security. При тази нарастваща взаимообвързаност, проблемите на глобалната сигурност все повече влизат в дневния ред на човечеството. Ръководената от Улоф Палме Независима комисия по въпросите на разоръжаването и сигурността към ООН първа разработи в началото на 80-те години концепцията за обща сигурност [common security], съгласно която не може да има трайна сигурност, ако тя не бъде споделена от всички и че обща сигурност може да бъде постигната само чрез сътрудничество, основано на принципите на равенството, справедливостта и реципрочността[34].

След като описахме 5-те нива на сигурността, сме в състояние да поясним обхвата на Националната и Международната сигурност.

Първите 3 нива на сигурността - съответно на човека, на групата хора и на държавата определят Националната сигурност. Или по-точно, те обхващат обектите на Националната сигурност.

Последните 3 нива на сигурността - на държавата, на общността от държави и на света определят Международната сигурност. Или по-точно, те обхващат обектите на Международната сигурност.

Както се вижда, сигурността на държавата – това е сечението на Националната и Международната сигурност. Държавата е основен, но не и единствен актьор на националната сцена, затова вече няма знак за равенство между държавна и национална сигурност. Тази Схема отчита важността на сигурността на различните общности от хора за националната сигурност и, не на последно място, тя е в крак със засилващото се човешко измерение на сигурността като ключов елемент на националната сигурност. Схемата отразява и възгледа, че държавите са основни, но вече не единствени актьори и на международната сцена. Отдава се дължимото на сложната плетеница от организации, наречена архитектура за сигурност и се отчитат глобалните процеси, които превръщат света в обща за всички лодка и придават трансграничен и наднационален характер на много повече заплахи за сигурността, така че опазването на общата сигурност става все по-основен и жизненоважен приоритет.

Ето защо подобна Схема в голяма степен служи за онагледяване на основния обхват на Националната и Международната сигурност.

В либералната трактовка държавата обезпечава колективния интерес, в т.ч. и сигурността, а индивида – частния интерес. Днес, смята Татяна Алексеева, съотношението "сигурност на държавата-международна сигурност" е изоморфно и възпроизвежда в същата трактовка, но на по-високо равнище, съотношението "сигурност на индивида/сигурност на държавата", т.е. държавата е в качеството на индивида, обезпечаващ “частните” интереси, а международната общност обезпечава колективния интерес на всички представители на земната цивилизация[35]. В казаното от нея има не малко логика.

Международната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за международни отношения, т.е. на International Relations System. Съответно, Националната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за във-държавни/вътрешно-държавни (във-национални/вътрешно-национални) отношения, или чрез гъвкавия английския език - на Intranational Relations System.

Нарастващата взаимозависимост размива вече границите между различните нива на сигурността. Проблеми, типични за системата за Национална сигурност придобиват аспекти, характерни доскоро за системата за Международна сигурност и обратно. Многократно сигурността на отделна личност става въпрос на Международната сигурност - да си спомним съдбата на Андрей Сахаров по време на перестройката. Ами пословичният случай как т.нар. възродителен процес на българите с турско етническо самосъзнание от проблем на груповата им (общностна) сигурност бързо прерасна (от гледна точка на нашия регион) в проблем на Международната сигурност.

Има не малко примери за "движение" в другата посока. Да вземем НАТО - класическа общност за сигурност. Още преди да станем неин член, разширяването на НАТО постепенно и категорично от проблем на колективната сигурност на тази общност, се превърна в проблем на нашата Национална сигурност. Докато аварията в Чернобил, от заплаха, свързана с глобалното ниво на сигурността, за броени дни стана пряко предизвикателство към здравето на българските граждани, а значи и към Националната ни сигурност.

Науката за сигурността, каквато тук се опитахме да я разкажем, е центрирана върху разбирането за критичната, жизненоважна роля на държавата в обезпечаване на националната сигурност и за най-ефективното участие на обществото в международната сигурност.

Не е трудно да се дадем сметка, че тази роля може да еволюира.

Това, че цялата система за национална сигурност е създадена и продължава да съществува така, че държавата е главният фактор за обезпечаване на сигурността на обществото и отделния човек, може да създава проблеми, да затруднява сътрудничеството ни с нашите партньори и съюзници. Факт е, че системата за национална сигурност още е тъй структурирана, че дели предизвикателствата и търсенето на отговори за тях на външни и вътрешни. Армията се грижи за противодействие на външни заплахи и участва в борбата с тероризма зад граница, а полицията се грижи за противодействие срещу вътрешни заплахи и се бори с тероризма вътре в страната.

Но размиването на границите между структурите за вътрешна и външна сигурност обективно не би могло да следва динамиката, с която се развиват процесите в света и се променя парадигмата за глобалната сигурност. Държавата (със системата й за национална сигурност) е много устойчива структура и нейното разрушаване, без да са изградени нови институции за защита на сигурността, без да са намерени и проверени на практика механизмите за тяхната координация, управление и контрол, може да доведе твърде бързо до опасни, непоправими щети – и за държавата, и за сигурността й.

Защото ние живеем в трудни времена, в намиращ се в беда свят.

Този свят е болен, но не може да бъде лекуван само с рязане, с хирургическа намеса, със сила. Процесът на лечение ще е труден и бавен. Светът ни се нуждае по-скоро от химиотерапия. А това е тежко лечение; процес, който изобщо не е приятен; той води до тежки преживявания, до ситуации, в които на нашия свят ще му прилошава, ще му се гади. Лечението ще бъде дълго и за да бъде то успешно, ще е необходима вяра – вяра, че светът ни може да се възстанови, да преодолее тази болест, че ние не сме обречени.

Но докато трае лечението, Държавите, Националните държави са изключително необходими – тяхното съхраняване и обединяване е условието, при което могат да бъдат сломени тероризмът и всички други беди, налегнали човечеството. А тези връхлетели ни беди, и особено тероризмът, са асиметрични отговори на задълбочаващи се структурни дефекти в системата за международна сигурност.



Литература към ГЛАВА ПЕТА

1. Роман Херцог, “Държавата през ранните времена. Произход и форми на управление", С., “ЛиК”, 1997, тук стр. 87.

2. Вж. също Н.Абъркромби, Ст.Хил, Б.С.Търнър, “Световен речник по социология”, Бургас, "Делфин прес", 1993 г., стр. 290.

3. Цветан Семерджиев, “Стратегически ръководител и колектив”, “Военен журнал”, Nо. 3, 1999 г., стр. 16-26, тук стр. 16.

4. Васил Проданов, “Вътрешната сигурност и националната държава”, “Военен журнал”, Nо. 2, 1995, стр. 8-17, тук стр. 8.

5. Karl Deutsch, "The Analysis of International Relations", New Jersey, Prentice-Hall, Inc., 1968, here p. 103; АН СССР, Авторский коллектив, "Современные буржуазные теории международных отношений (критический анализ)", М., “Наука", 1976, тук стр 273.

6. Даниел Бел, “Културните противоречия на капитализма”, С., "Народна култура", тук стр. 347.

7. Рональд Инглхарт, “Постмодерн: меняющиеся ценности и изменяющиеся общества”, “ПолИс”, Nо. 4, 1997, стр. 6-32, тук стр. 17-18.

8. Рональд Инглхарт, “Постмодерн: меняющиеся ценности и изменяющиеся общества”, “ПолИс”, Nо. 4, 1997, стр. 6-32, тук стр. 20.

9. Франсис Фукуяма, “Краят на историята и последният човек”, С., "Обсидиан", 1993 г., тук стр. 277.

10. Пол Кенеди, “Стратегия и дипломация 1870-1945”, С., Изд-во на МО "Св. Георги Победоносец", 1998 г., тук стр. 145.

11. Камалудин Гаджиев, "Геополитика", М., "Международные отношения", 1997 г., тук стр. 201-202.

12. Георги Стефанов, "Международната сигурност", С., "Сиела", 1997 г., стр. 9.

13. Сър Джеймс Еберле, "Интересите на Западна Европа в областта на сигурността", стр. 139-151, във: “Информационен политически сборник", БАН, ИПИ, брой 1, С., 1991 г., тук стр. 143.

14. Илья Пригожин, "Философия нестабильности", "Вопросы философии", No. 6, 1991 г., стр. 46-52, тук стр. 50.

15. Karl Deutsch, "The Analysis of International Relations", New Jersey, Prentice-Hall, Inc., 1968, here p. 88.

16. Barry Buzan, Ole Wæver, Jaap de Wilde, "Security. A new Framework for Analysis", Lynne Rienner Publishers, Boulder London, p. 30.

17. Ф. Рейф, "Статистическая физика", М., "Наука", 1977 г., тук стр. 147.

18. "Математическая энциклопедия", т. 5, М., Изд-во "Советская Энциклопедия", 1977, тук колони 1003-1004.

19. С. де Гроот, П. Мазур, "Неравновесная термодинамика", М., "Мир", 1964 г., тук стр. 19, 28.

20. Ф. Рейф, " Статистическая физика"…, тук стр. 280.

21. Ф. Рейф, " Статистическая физика", М., "Наука", 1977 г., тук стр. 282.

22. Вж. напр. Илья Пригожин, Изабелла Стенгерс, "Порядок из хаоса. Новый диалог человека с природой", М., "Прогресс", 1986 г.

23. Георги Стефанов, "Международната сигурност", С., "Сиела", 1997 г., стр. 9.

24. Татьяна Алексеева, "Дилемма безопасности: американский вариант", "Полис", No. 6, 1993 г., стр. 16-28, тук стр. 19.

25. Васил Проданов, “Вътрешната сигурност и националната държава”, “Военен журнал”, Nо. 2, 1995, стр. 8-17, тук стр. 9.

26. John Herz, "International politics in the Atomic Age", New York, Columbia University press, 1962, p. 3.

27. Joseph S. Nye, Jr., “The Case for Deep Engagement”, “Foreign Affairs”, 1995, Vol. 74, Number 4, here p. 91.

28. Георги Стефанов, "Международната сигурност", стр. 9.

29. Jef Huysmans, "Security! What Do You Mean? From Concept to Thick Signifier", "European Journal of International Relations", Vol. 4, Nо. 2, June 1998, pp. 226-255, here p. 233.

30. John W. Burton, "Conflict Provention as a Political System", pp. 115-127, in: John A. Vasquez, James Turner Johnson, Sanford Jaffe, Linda Stamato (edts.), "Beyond Confrontation. Learning Conflict Resolution in the Post-Cold War Era", Ann Arbor, The University of Michigan Press, 1995, here p. 120.

31. Райна Стойнешка, Илия Пеев, "Икономическа психология", Варна, "ТедИна", стр. 55.

32. Илия Пеев, “Психологически аспекти на сигурността”, стр. 33-46, във: “Сигурност чрез партньорство и интеграция. България, НАТО и европейската архитектура на сигурност”, БЕКСА, София, 1996,, тук стр. 38-39.

33. Дж. Тернер, “Структура социологической теории”, М. "Прогресс", 1985 г., тук стр. 45, 83.

34. The Commission on Global Governance, "Our Global Neighbourhood", Report, 1994, www version.

35. Татьяна Алексеева, " Дилемма безопасности: американский вариант", "Полис", No. 6, 1993 г., стр. 16-28, тук стр. 20,24.




1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница