Ориентирането към Германия е мотивирано от дългосрочни интереси

Възможно е компромисът да бъде постигнат въпреки несъгласието на опозиционните партии и в двете страни. Разрешаването на спора за името ще улесни икономическите контакти, които са от взаимен интерес. В средата на 90-те години Гърция заема първо място сред чуждестранните инвеститори в Македония. Очаква се нарастване на стокообмена помежду им. Атина осъществява целенасочено и бързо икономическо проникване със специален интерес към енергийните отрасли. Скопие преориентира икономическите си интереси по оста север-юг, която по отношение на инфраструктурите е по-добре изградена. Ориентирането в южна посока и активизирането на отношенията с Атина се възприема като необходимост, която ще подпомогне излизането на Македония от икономическата криза и присъединяването към европейските структури. Тази линия във външната политика на страната има подкрепата на западните страни, което допълнително изгражда нейната дългосрочност и добра перспектива. Разбира се, не е изключено да се появи стагнация в активните гръцко-македонски отношения, ако не се развива конструктивно диалогът по въпроса за името на Македония. Такава възможност може да се реализира при смяна на политическия елит и ново ориентиране на външната политика след избори и в двете страни или при значително и трайно дестабилизиране на балканския регион.

Външнополитическата ориентация на Република Македония има много специфични аспекти, но за целите на анализа са подбрани определени акценти, които очертават новите тенденции. В посоката на своето утвърждаване те срещат относително противодействие на предишните приоритети. Това съхранява непоследователността като характеристика на македонската външна политика. В значителна степен неразрешени остават противоречията и спорните въпроси със съседните страни. Въпреки прокламирания принцип за “еквидистанция”, т.е. еднакво добри отношения с всички съседи, регионалната политика на Република Македония се характеризира със стремеж за сближаване с Гърция, лавиране спрямо Албания, резервираност към България и изчакване на подходящ момент за възстановяване на добрите отношения със Сърбия. В дълбочина нарушаването на “еквидистанцията” е мотивирано от търсенето на максимални възможности за утвърждаване на македонската “национална държава”. Тези характеристики на регионалната политика на Македония предопределят обрати в нейната ориентация и разкриват подчертаната мобилност в отношенията със съседните страни. В този контекст е твърде голяма възможността от вземане на рискови решения, които влияят деструктивно на двустранните отношения и сигурността на целия регион. ⁵⁵

Негативното влияние от “пулсирането” на македонската регионална политика може да бъде подсилено от приоритетно извеждане на спорните въпроси със съседните страни. В средата на 90-те години се лансира идеята на президента К. Глигоров за сравнително проучване на положението на малцинствата на Балканите. В нейната основа стои разбирането, че Скопие се ангажира с проблемите на т. нар. “македонско малцинство” в съседните страни. Този ангажимент се активизира периодично при изостряне на вътрешнополитическите проблеми в Македония и е свързан с търсенето на повече легитимност от политическия елит. Хроничната вътрешна нестабилност в новата държава вероятно ще съхрани дългосрочно малцинствената проблемати ка като една от основните задачи пред македонската дипломация в региона.⁵⁶

При така очертаните политически реалности в Македония единствената относително стабилна институция е президентската, поради което се наблюдава съсредоточаване на власт в нея. Процесът на централизация на управлението в новата държава се представя като гаранция срещу деструктивните тенденции, породени от етническия конфликт. До известна степен това е вярно, но концентрирането на власт в еднолична институция има и други измерения. Те са свързани със забавяне на прехода към плуралистично гражданско общество и затрудняват изграждането на демократична политическа система. Тази нега тивна характеристика на вътрешнополитическото развитие на Македония насочва активността на опозиционните партийни формации към прекрояване на политическото пространство.⁵⁹ Най-добре организираната от тях, ВМРО-ДПМНЕ, изразява своето несъгласие с провежданата политика чрез бойкот на изборите през 1994 година. Това обаче я лишава от възможността да участва в дейността на институциите и по демократичен път да отстоява определени позиции. През 1997 година тактиката е променена и се откроява засилената активност на партията. Една от съществените причини за активизиране на ВМРО-ДПМНЕ е политика на албанските партии. Те запълват освободеното от нея политическо пространство и действат като етническа опозиция.

Специфичната структура на политическата среда в Македония, при която албанските представители са едновременно власт, опозиция и балансьор в обществото, в определена степен определя водещите тенденции в развитието на най-новата държава в Югоизточна Европа. През първите десет години на самостоятелно развитие не е напълно изграден нейният вътрешнополитически облик. Процесите в нея се характеризират с неконструктивна динамика. Очертава се тенденция към авторитарно управление, персонифицирано в президента. Засилва се централизацията в управлението и контролът на политическите опоненти и етническите групи. За страната са характерни контролирана политическа нестабилност, хомогенизация на етнически принцип и затваряне на съответните общности.⁶⁰

В края на 90-те години могат да се очертаят няколко модела, по които би могла да се развива Р Македония. Степента на реализация на всеки един от тях е комплексно детерминирана от вътрешно- и външнополитически фактори. Приоритетно влияние оказва вътрешнополитическият план на изграждане на държавата, чрез акцента върху отношенията между македонската и албанската етнически общности. Регионалното измерение на конфликта между тях обаче интернационализират проблемите в развитието на страната.

През 1991г., когато републиката обявява независимост и единствена се отделя от федерацията по мирен начин, е дискусионен въпросът държавотворна ли е обособената териториална единица. Или, казано по друг начин, актуална ли е перспективата за разделяне на новообразуваната държава между съседните страни. Такава възможност се дискутира в контекста на нестабилната ситуация, породена от разпадането на федерацията и войната в бивша Югославия. В края на 90-те години вече е малко вероятно тя да се осъществи. Нейната реализация е ограничена от стремежа за умиротворяване на региона и от страха, че ще актуализира неразрешими въпроси за границите и малцинствените общности на регионално ниво и в международно-правен аспект. Може да се развие само при пълна дестабилизация на региона, породена от общобалканска война.

Съществува обаче един аспект, който не може категорично да бъде изключен и при сравнително стабилна регионална обстановка. Разделянето на територията на Р Македония би могло да се предизвика от отделяне на територия, населена компактно с етнически албанци. Статутът на евентуално отделената територия ще изкристализира поетапно и дългосрочно. Реализирането на такава възможност в значителна степен е ограничено от присъствието на международен военен контингент в Македония и ангажирането на извънрегионални фактори с нейния интегритет и стабилност.

В средносрочен план по-вероятно е да се съхрани целостта на Македония, дори и под формата на федеративна държава. Нейното вътрешнополитическо развитие и външнополитическата є ориентация ще бъдат детерминирани от баланса на взаимоотношенията между двете етнически общности. Ако във вътрешнополитически план надделеят националистично ориентирани сили е възможно двупосочно обвързване на републиката ­ или към остатъчна Югославия и Гърция, или към Турция и Албания. Пробългарска ориентация в близко бъдеще е малко вероятна.

В краткосрочен план най-перспективната възможност за развитие на Р Македония е свързана със съхраняване на статуквото. Тя предполага запазване на слаба държава, относително изолирана от своите съседи и съхраняваща състоянието на вътрешна нестабилност. Териториалната цялост и етническият мир в нея ще бъдат гарантирани от присъствието на военен контингент под егидата на ООН и други извънрегионални фактори. Международно приети механизми и гаранции ще осигурят постепенно включване на република Македония в регионалното икономическо пространство. Това ще бъде и базата, върху която се формира външната политика на държавата. По-тясното обвързване с едни или други държави ще бъде детерминирано от икономически интереси и от съхраняване на регионалната стабилност.

Инициативите, ориентирани към регулиране на междуетническите отношения в кризисните райони на територията на бивша Югославия, разкриват краткосрочните цели на подходите за стабилизиране на Югоизточна Европа. Дългосрочните са насочени към активизиране на взаимодействието между страните от региона. След прекратяването на войната в Босна и Херцеговина, политиката на ангажиране на международните фактори с миротворческа дейност надхвърля географските измерения на бившата федерация. Тя е ориентирана в много по-широк план и визира цяла Югоизточна Европа. Очертава се определен консенсус между институциите, ангажирани с проблемите на сигурността, относно основните пунктове на бъдещия мир. Те са центрирани в икономическо преустройство, развитие на демократичните процеси и регионално сътрудничество.

Западна Европа и САЩ разглеждат регионалната интеграция като предпоставка за икономически динамизъм и демократизация. Инициативите с регионален характер се третират не като алтернатива на европейската ориентация на балканските страни, а като необходима и задължителна подготовка за пълноценното им включване в общоевропейските процеси. Западните държави насърчават регионалното взаимодействие като възможност за посрещане на предизвикателствата на времето, непосилни за отделните страни. Подходът, който се утвърждава, е насочен към активизиране на контактите на икономическо и политическо равнище. Консултациите по различните проблеми и съвместните инициативи имат позитивно значение и за преодоляване на противоречията и разрешаване на спорните въпроси.⁶¹

Без да се надценяват възможностите за съвместни инициативи в регион, където взаимоотношенията са обременени от исторически вражди и съвременни конфликти, е необходимо да се изследват и обсъждат възможностите за регионално взаимодействие. В теоретичен и в практически план проблемът за регионализма като противодействие срещу национализма не е нов. От средата на XX век активно се търсят ефективни средства за синхронизиране на стремежа към национално обособяване и международната сигурност. Такава необходимост възниква още през 60-те години при разпадането на колони алната система. Империите са заместени от национални държави по западноевропейски образец. Те обаче са условно национални, защото в по-голямата си част не представляват една истинска нация, а са съставени от множество народностни групи. Новите граници, очертани от международните фактори, често преминават през сърцевината на народите. При този модел не могат напълно да бъдат удовлетворени исканията за самоопределение на различните етноси. На тази основа възникват междуетнически конфликти, които дестабилизират новите държави. За да се преодолеят деструктивните тенденции, решението на етническите конфликти се търси приоритетно в рамките на националната държава. Практиката досега обаче показва негативните измерения при използването само на такъв подход. В този случай се отхвърля намесата на международните фактори в името на суверенитета. Изменението на границите в повечето случаи се налага със сила и акумулира конфликти. Прибягва се и до насилствено разместване на населението. Сходни са процесите и в края на века, когато се разчленяват посткомунистическите многонационални федерации.

Понятието регионализъм съдържа различни интерпретации. Съществуват конкретни форми, които спадат към тази категория, макар че са назовавани по друг начин. Една утвърдена форма на макрорегионали зъм са големите целеви съюзи ­ например НАТО, Европейският съюз, а също и обединения с по-слаби връзки, като Организацията за африканско единство и други регионални общности. Те могат да бъдат много различни по своята структура, цели и обхват, да имат временен характер, свързан с непосредствени договорености. Обединява ги необходимостта и стремежът към взаимодействие под знака на общи интереси.

Очертаните най-общо инициативи на многостранно сътрудничество в Централна Европа са насочени към възстановяване на връзки, които са съществували между страните преди комунистическия режим. Те се възползват от географската близост и предимствата на съседството. Центрирани са върху решаването на политически и икономически въпроси. Политическият план на регионалното сътрудничество служи като средство за ускоряване на интеграцията в развитите европейски и атлантически структури. Волята да се преодолеят дезинтеграционните процеси е предпоставка и за ускорено демократизиране на обществото. Регионалната интеграция изгражда по-високо равнище на сигурност, напълно съвместимо с европейската архитектура. Очевиден е широкият диапазон от позитивни елементи, съдържащ се в субрегионалните структури в Централна Европа. Тяхното бъдеще е трудно да се предскаже, тъй като се използват основно като средство за ускорена интеграция. Те могат да изчерпят своя потенциал след приемането на Полша, Унгария и Чехия в Европейския съюз и НАТО. Могат обаче да бъдат съхранени възможностите, които централноевропейските регионални структури предоставят за контакти със страните, останали извън първата вълна на европейска интеграция.

Генерирането на сигурност се откроява като един от приоритетите на регионалното сътрудничество. То съдържа значителен потенциал за редуциране на конфликтността в определени райони. В този план се активизират интеграционните процеси и в източната част на Стария континент. Към своеобразно разграничаване на макрорегионално равнище се ориентира руската външна политика. В глобален план тази ориентация би могла да гарантира сигурност, ако не изяви възраждане на имперски амбиции. Оформянето на Русия и страните от ОНД като макрорегион би имало позитивна характеристика, ако не се развие като алтернатива на руското участие в европейската архитектура за сигурност.⁶⁴

Според някои изследователи стремежът към макрорегионално обособяване ограничава негативните последици от прекомерно централизиране на институциите, ангажирани със сигурността. Очаква се, че когато макрорегионите се оформят и стабилизират във вътрешен и външен аспект, те могат да бъдат необходимото противодействие на опита да се завладее светът откъм една точка. За най-могъщите сили плурализмът на разпокъсаните държави е много удобен, защото те, включително и тяхното организиране в супердискусионен клуб, могат да се манипулират лесно. Но ако светът се изгради върху редица макроструктури ­ макрорегиони, равноправието би могло да се изпълни с реално съдържание и сътрудничеството между малко или повече равни партньори да бъде осигурено.⁶⁵

Друга форма на интеграция, изпробвана вече в Западна Европа, е т. нар. трансграничен регионализъм. При него регионалните структури се създават в пограничните райони и обхващат територията на две или повече страни. Почти във всички държави по света политическите, а също икономическите и транспортните центрове, са концентрирани във вътрешността. Населението и от двете страни на границата е в неизгодно положение, което се изразява в по-нисък стандарт на живота, по-висока безработица, неблагоприятни транспортни връзки и намалена готовност за инвестиране в пограничните райони. Оттук следва необходимостта да се превърне това наследено отношение на загърбване в отношение на съжителстване. Тези потребности, в повечето случаи икономически и социални, пораждат вътре в Европейския съюз трансграничния регионализъм. Чрез него вътрешните граници се превръщат в мостове и уплътняват интеграционните процеси.

Тази форма на регионална интеграция получава изява през последното десетилетие на 20 век. Преди това регионалната политика на Европейската комисия в Брюксел е насочена предимно към развитие на структурно слаби региони в рамките на вътрешните национални програми. До 1989 година не съществува регионално определяне на пограничните региони. Едва в началото на 90-те години, в така наречените ИНТЕРРЕГ-програми, Комисията предоставя значителни средства за създаване, респективно поощряване, на “трансграничните комуникационни структури и мрежи за коопериране”, както и за граничните региони до вътрешните и външни граници на Европейската общност. За важността на този нов аспект свидетелства и фактът, че от 1980г. съществува “Европейско рамково споразумение за трансгранично сътрудничество между териториални корпорации”, което е подписано от значителен брой страни членки на Съвета на Европа. То предлага моделни договори и рамкови споразумения, между националните власти в областта на трансграничното сътрудничество и между местните власти в същата област.

На тази база в Европейския съюз през 90-те години се създават повече от 30 трансгранични региона с различен обхват и различни структури. Те са обединени в работна общност на европейските гранични региони. Изпъкват преди всичко два от тях. Немско-холандският Еврегион обединява 100 града и общини с около 2 милиона души от двете страни на границата. Той има два паритетно съставени органа­ изпълнителен и парламентарен, които до голяма степен решават самостоятелно всички въпроси на региона, т.е. без да занимават провинциалните и федерални власти. Друга ефективна регионална общност е Регио Базилензис. Той не е толкова самостоятелен, но от друга страна, има дори международноправна база посредством договор между Германия, Франция и Швейцария. Обхваща територията между Шварцвалд, Вогези и швейцарската Юра.⁶⁶

Примерите показват позитивното значение на тази форма на регионализъм при развитите европейски държави. Премахването на границите е проблем на икономическото и социалното изравняване, който се чувства най-вече в пограничните райони и който не може да бъде овладян, чрез административни мерки. Чрез регионалните структури границите загубват своето остаряло, разделящо значение, дошло от миналото на националните държави. Възниква едно ново, общо съзнание у хората от двете страни, а именно съзнанието, че принадлежат преди всичко към този регион. То подпомага усилията за разграждане на антагонистичния национализъм там, където е концентрирано неговото въздействие ­ в граничните райони. Този план превръща трансграничния регионализъм в дългосрочен и перспективен подход за разрешаване на междудържавни спорове на етническа основа. Той се развива паралелно със задълбочаването на интеграционните процеси в Европа. Възникват и нови програми (СИГМА), които обединяват в регионални общности страни с различен статут в рамките на ЕС ­ пълноправни членове, асоциирани и неасоциирани държави.

В началото на 90-те години трансграничният регионализъм е приложен като една от формите за разрешаване на проблемите със судетските немци. На 1 април 1991г. кметовете и общинските съветници на всички чешки градове в триъгълника Карлсбад (Карлови Вари) ­ Егер (Хеб) ­ Тахау (Тахов) сключват договор, с който засвидетелстват волята си да основат, заедно с градовете и общините от Източна Горна Франкония, Северен Горен Пфалд и Саксонска Фогтландия, общ трансграничен район с названието Еврорегио Егренсис. С този договор се търси възможност да се преодолеят последиците от изселването на судетските немци и да се оползотвори шансът за мир между германци и чехи, който никога през цялото това столетие не е бил така уловим. Успешното изграждане на чехско ­ германския трансграничен регион би могло да окаже благоприятно влияние не само на двустранните отношения. От политическа гледна точка идеята е значима и приложима и в други гранични райони, където има малцинствени проблеми. Разбира се, съществуват много основателни резерви за степента на ефективност след нейната реализация и те са обусловени от спецификата на всеки конкретен етнически конфликт.

През втората половина на 90-те години се откроява значението и перспективността на регионалното взаимодействие в Югоизточна Европа. Инициативите с регионален характер имат своята предистория в създаването на Балканския пакт (1954г.) чрез договора между Гърция, Турция и Югославия и в идеята за безядрени Балкани от 80-те години. Развиват се и се обогатяват със срещите на експертно равнище в Атина (1976г.) и на външните министри в Белград (1988г.) и Тирана (1990г.). На белградската среща е приета програма, която предвижда всеобхватна координация на действията, на страните от Югоизточна Европа. Тя съдържа идеята за сътрудничество, от опазване на околната среда до сферата на сигурността и общото желание за интегриране в СССЕ.⁶⁷

Регионалната интеграция намира специфичен израз в Черноморското икономическо сътрудничество (1992г.). По своя обхват ЧИС надхвърля географските ширини на Балканите и включва Прикавказието и басейна на Черно море. Негов приоритет е икономическото взаимодействие и създаването на общ пазар. Липсата на сигурност в районите, които обхваща инициативата, икономическата слабост и политическите сътресения не осигуряват достатъчно благоприятни възможности за бързо развитие и задълбочаване на тази форма на интеграция.⁶⁸ Определена сдържаност към ЧИС при нейното създаване формира и разбирането, че регионалната интеграция е алтернатива на европейските и евроатлантическите отношения. Известно основание за такава трактовка при политическото организиране на Черноморската инициатива дава доминацията на Турция и Русия, чиито икономически интереси приоритетно са обвързани с Азия, а не с Европа. Тази ориентация вероятно ще бъде съхранена дългосрочно. Въпреки това Черноморската инициатива предоставя широки възможности за взаимодействие между страните от Югоизточна Европа, поради което на срещата на държавните глави в Ялта (3-4 юни 1998г.) е приет Устав за създаване на Организация на ЧИС (ОЧИС). Интеграцията в Черноморския басейн е подчертано перспективна в конкретни области, като разпределението на енергийните ресурси и изграждането на регионалната инфраструктура.

Динамиката на интеграционните процеси в Югоизточна Европа е забавена от четиригодишния конфликт в бивша Югославия. През този период често се споменава идеята за свикване на балканска конференция за предотвратяване на войната, но тя остава без практическа реализация. Въпреки това политическите и икономическите контакти между страните, които не участват в конфликта, остават активни. Определен импулс за регионалното сътрудничество съдържат предложението на френския премиер Ед. Баладюр за “Пакт за стабилност” (1993г.) и някои мирни инициативи като “Хелзинкска гражданска асамблея” и “Веронския форум за мир и помирение в бивша Югославия”. Те лансират идеята за “Хелзинкски процес” за Югоизточна Европа и изявяват политиката на развитите европейски страни, насочена към създаване на отворена, динамична и усъвършенстваща се регионална система за сътрудничество.⁶⁹

Тези инициативи стимулират регионалната интеграция и определено спомагат за еволюцията в разбирането за нейната същност. От средата на 90-те години сътрудничеството в Югоизточна Европа се обвързва със сигурността и се разглежда като елемент на атлантическата ориентация. Преоткрива се значителният потенциал на съвместните инициативи за редуциране на конфликтността в региона, чрез което той може да се доближи до политико-икономическите и военните параметри на европейските стандарти. Регионалната интеграция започва да се възприема като междинно звено в изграждането на архитектурата на сигурност и като етап, който улеснява присъединяването към НАТО и Европейския съюз. Нейната същност се оформя като система от регионални договорености, която максимално да намали външните заплахи и да благоприятства една ускорена демократизация на страните от Югоизточна Европа. Без да делегира суверенитет, чрез нея се фиксират общопризнати ценности и приоритети. Те включват преди всичко териториалната цялост на всяка от балканските държави, което означава съхраняване на статуквото. Този акцент е много стойностен, защото всяка промяна крие рискове за конфликти на етническа или конфесионална основа. В процеса на реабилитиране на регионалната интеграция се извежда като приоритет многостранното сътрудничество, за да се избегне разделението и създаването на оси.⁷⁰

Новото разбиране за регионална интеграция се изявява в конкретни теоретични постановки и практически инициативи за стабилизиране на Югоизточна Европа. Необходимостта от координиран геополитически подход спрямо бивша Югославия е в основата на теоретичната конструкция наречена “Проект Еврославия” и предложена от Лучо Карачоло и Мишел Коринман в италианското геополитическо списание “Лимес”. Тя е разработена в период, когато и на практическо равнище се търсят модели за изграждане на стабилен мир и нов тип отношения между държавите в Югоизточна Европа. В значителна степен е хармонизирана с идеите, разработени от група европейски анализатори в публичния проект “Предложение за нова асоциация на републиките в бивша Югославия”.⁷¹ Според авторите на “Еврославия”, моделът, който е приложен в Босна и Херцеговина, възпроизвежда своеобразна ливанизация в региона. Аргументите им за тази констатация се основават на откроените реалности. На практика мирното споразумение в Босна и Херцеговина се реализира чрез присъствието на международен военен контингент, което е ограничено във времето. Етническата хомогенност може да бъде условие за примирие, но в бъдеще не гарантира свобода, демокрация и развитие. По-вероятно е да увеличи възможностите за нов конфликт. Ангажиментите на Европа да изгради траен мир мотивират идеята за “Еврославия”. Проектът предлага постепенна реинтеграция на южните славяни и другите народи от региона, като предполага зачитане на националните граници и стремежите за евроинтеграция. Идеята се ситуира в средносрочен план, при който неизбежно се сблъсква с последиците от четиригодишната война. Същевременно тя визира една възможност за постигане на мир чрез регионално обединение. Очакванията са, че то би могло да превърне границите от разделителни линии в отворени и да изгради пълноценна европейска общност в югоизточната част на континента. Другата алтернатива е ново разделение и трайно изключване на някои народи от бивша Югославия от Европа. Тя акумулира нови конфликти и ако се развие, би могла да се отрази негативно на икономическото развитие и на съседните страни. Според авторите перспективността на идеята се извежда от позитивните елементи, които проектът съдържа за умиротворяване на страните от бивша Югославия и за хармонизиране на европейската политика спрямо региона.⁷²

Определени цели и загриженост за стабилността в Югоизточна Европа активизират оформящото се разбиране за предимствата на многостранния и всеобхватен подход, пред частичните решения на проблемите. След края на войната в бивша Югославия са предложени няколко инициативи за регионално взаимодействие, които съдържат необходимите преимущества и добри възможности за реализация. По-важни от тях са лансираният от Европейския съюз в Ройамон процес за укрепване на стабилността и добросъседството в Югоизточна Европа, инициативата на САЩ за сътрудничество в региона, наречена “Шифтър”, българската инициатива за добросъседство, сигурност и сътрудничество и някои други с по-тесен обхват и конкретни цели.

Европейската инициатива Ройамон е оповестена на 13 декември 1995 г. в рамките на Парижката мирна конференция за Босна и Херцеговина. През февруари 1996 г. ЕС разработва Обща платформа за развитие на процеса на стабилност и добросъседство в Югоизточна Европа. В него участват десет страни от балканския регион, страни членки на ЕС, Унгария, САЩ и Русия. Инициативата предвижда регионално сътрудничество под егидата на ОССЕ. Тя следва да се разглежда като дългосрочен процес, чиято основна цел е да съдейства за прилагането на Парижкия мирен договор и създаването на граждански общества в страните участнички. Негова най-важна задача е обединяването на тази част от континента и повишаването на доверието между хората.⁷³ Счита се, че това от своя страна би могло да създаде предпоставки за развиване на ефективно икономическо сътрудничество. С други думи, целта е създаване на политическа рамка, която би могла да направи възможно реализирането на съвместни икономически проекти. Самият процес обаче не е насочен към реализирането на конкретни проекти и за него не се предвижда отпускане на специални средства от ЕС. Финансирането на общите инициативи се реализира чрез съществуващите европейски програми за икономическа помощ, преди всичко ФАР. Френската инициатива поставя главния акцент върху възстановяването на контактите между хората и страните от Югоизточна Европа. В тази връзка особено внимание се отделя на ролята на медиите, които следва да създават доверие между страните, а не да възпроизвеждат враждебни стереотипи, характерни за близкото минало. Друга важна насока е помощта за формирането на институциите в Босна и Херцеговина.

Инициативата Ройамон се реализира в няколко направления. Редовно се организират срещи за оценка на постигнатите резултати. През първите две години са проведени срещи във Виена (24 април 1996г.), в Букурещ (25 юни 1996г.), в Атина (21 октомври 1996г.), в Скопие (8 април 1997г.) и в Истанбул (27 октомври 1997г.). В тях участват представители на Европейската комисия, ОССЕ, Съвета на Европа и ИКЕ. Чрез редовните контакти се насърчават усилията на всички страни от региона за развитие на добросъседски отношения и възстановяване на доверието и диалога. Идентифицират се факторите за повишаване на стабилността в района и се разработват подходи за превенция на нови кризи. Развитието и задълбочаването на процеса е свързано с реализиране на възможностите за свободно движение на хора; сътрудничество между медиите; диалог между интелектуалците. Европейската инициатива би могла да покаже своя позитивен потенциал при стриктно придържане към принципите на Пакта за стабилност в Европа и сътрудничество в конкретни области.⁷⁴

След края на войната в Босна и Херцеговина САЩ лансират инициатива за сътрудничество в Югоизточна Европа (ИСЮЕ), която получава популярност като инициатива “Шифтър”. Тя е представена през март 1996г. от специалния пълномощник на американския президент и член на Съвета за национална сигурност Ричард Шифтър и е насочена към укрепване на регионалната стабилност чрез развитие на сътрудничеството между държавите от района в областта на икономиката и опазването на околната среда. Инициативата обхваща страните: Унгария, Румъния, България, Турция, Гърция, БЮРМ, Хърватска, Босна и Херцеговина, Словения, Албания и Молдова, но е отворена за присъединяване на други страни. Същевременно се подчертава, че участието на СР Югославия няма да повлияе на ограниченията по отношение на членството є в международните организации и да доведе до промяна в политиката на САЩ по този въпрос. Замисълът, вложен от американската администрация, е инициативата да започне да функционира в края на мандата на АЙФОР, като по този начин “запълни някои празноти и даде принос в създаването на нови структури в бивша Югославия”. Подчертана е необходимостта регионалната интеграция да бъде подета и развита от самите страни в региона. Избягва се възможно институционализиране, като се създава само Програмен комитет от представители на отделните страни, оглавяван от високопоставена личност с координиращи функции. По своята същ ност американската инициатива е тристепенен механизъм, който идентифицира икономическите и екологичните проблеми, засягащи две или повече страни от региона; организира технически работни групи, които да спомогнат в справянето с тези проблеми, чрез подобрено планиране, сътрудничество, размяна на информация и привличане на частни инвестиции; осигурява замаха в осъществяването на проектите.⁷⁵

В основния си замисъл инициативата Шифтър претърпява редица корекции под влияние на известно скептично отношение към нея от страна на Европейския съюз. За страните членки на ЕС е неприемлива постановката за развитие на икономическите аспекти на предложеното сътрудничество в рамките на ОССЕ, което би дублирало дейността на ИКЕ. Според тях инициативата следва да намери свое собствено място, като заеме така наречените “свободни ниши”, без да дублира или покрива други съществуващи инициативи. Европейските страни не са склонни да предоставят допълнително финансиране. Допуска се възможност да се ползват средства по линия на ФАР при определени условия, но предпочитанията са американската инициатива да разчита на собствени финансови източници. При обсъждане на общия подход е постигната договореност за използване на ограничените възможности на ИКЕ. Изработеното общо разбиране е, че американската инициатива следва да остане самостоятелна и не се предвижда какъвто и да е вариант за обединяването є с платформата Ройомон.

В средите на ЕС най-критични и твърди позиции спрямо американската инициатива заема Франция. Позицията є е обусловена от съображения, че чрез ИСЮЕ се преследват тясно икономически интереси и се засилва икономическото влияние на определени американски корпорации в региона. Френската страна не се противопоставя и не отхвърля предложената инициатива, но проявава сдържаност в своята подкрепа за реализирането є. За Париж започналият в Ройомон процес и последвалите го инициативи от регионален характер представляват верния подход, доказал своята ефективност. Под влияние на френската позиция Европейският съюз определя “Шифтър” като допълваща вече съществуващите инициативи за регионална интеграция.

В преговорите между САЩ и ЕС по организационни, технически и финансови въпроси са изработени рамките на общия подход и са постигнати общи позиции, синтезирани в няколко направления. Приема се, че в допълнение на усилията на ЕС и САЩ роля на катализатор в развитието на инициативата може да има Руската федерация. Всяка страна обаче не следва да има право на вето върху процеса. Договорено е американската инициативата да не прилага клауза за допълнителни финансови задължения. В съответствие с това страните участнички са посъветвани да не използват инициативата като основа за искане на средства от ЕС и САЩ. Решено е, че при избора на координатор участниците в инициативата могат да се обърнат за съдействие към действащия председател на ОССЕ. Страните от ЕС предпочитат координаторът да бъде от региона. Впоследствие този пост е поет от д-р Ерхард Бусек, бивш вицеканцлер на Австрия. Постигнато е съгласие ИСЮЕ да осигурява информация за ЕС и други съдействащи є организации и инициативи, а от друга страна, самата тя да бъде информирана за проекти на ЕС и др. Договарящите се страни се споразумяват инициативата да бъде преразгледана след две години.

Като инициатор САЩ отдават голямо значение на подкрепата на ОССЕ. За Вашингтон е приоритет търсенето на широка рамка за легитимност на регионалното сътрудничество. Този подход улеснява възприемането на европейските изисквания и условия за реализиране на инициативата. Корегирани и конкретизирани са първоначалните виждания за регионална интеграция в Югоизточна Европа.

Учредителната среща на ИСЮЕ е в Женева на 6 декември 1996г. Първото заседание на Програмния комитет се провежда на 29 януари 1997г. Приети са методите на работа на ИСЮЕ и са обсъдени областите за реализиране на съвместни проекти. Като приоритетни са определени следните сфери на сътрудничество: облекчаване на търговията, транспортната инфраструктура, финансовата политика за насърчаване на малки и средни предприятия, изграждане на демонстрационни зони на енергийна ефективност, свързване на мрежите за транспортиране на природен газ, екологическо възстановяване на р. Дунав. За конкретно изпълнение са създадени работни групи по шест проекта. Американската инициатива функционира чрез редовни заседания на Програмния комитет (на 3 месеца) и срещи за координиране на проекти.⁷⁶

Още през първата година инициативата “Шифтър” навлиза в етап на реализация. Разбира се, съществуват затрудненията, които имат предимно финансово измерение. Положителният ефект е в осъществяването на контакти и диалог. Той покрива онези параметри на сигурността в Югоизточна Европа, които са свързани с утвърждаване на практиката за консултации и взаимодействие. Такъв подход е в синхрон с европейските интеграционни процеси. Той предполага, че стабилността в регионален мащаб укрепва сигурността на всяка една от страните и създава по-благоприятни условия за икономически динамизъм и демократизиране на обществото. Гарантирането на траен мир обаче е функция на инвестиционната политика на международните финансови фактори. Дългосрочното стабилизиране на Югоизточна Европа би могло да се постигне чрез трайно икономическо обвързване на държавите от региона и постепенното им включване в европейската и световна икономическа политика.

Стартирането на инициативите, разработени от ЕС и САЩ, очертава добра перспектива пред многостранното сътрудничество в Югоизточна Европа. Идеите, заложени в тях, са възприети и получават своето развитие и обогатяване чрез инициативи на страните от региона. Активно в интеграционните процеси се включват България, Гърция и Румъния. С най-широк обхват е българската инициатива, оповестена на срещата на външните министри на страните от Югоизточна Европа в София (6-7 юли 1996г.). Самата среща и приетата на нея Декларация за добросъседски отношения, стабилност, сигурност и сътрудничество на Балканите поставят началото на активен и многостранен процес на интеграция. Софийската декларация е израз на разбирането, че интеграцията е пътят към мира и стабилността в региона и че Европа не може да бъде цялостна без единството на Балканите. Откроените четири основни сфери за взаимодействие очертават широката рамка на българската инициатива за многостранно сътрудничество. Тя включва сътрудничество в икономиката и екологичната област ­ и в това измерение се препокрива с американската инициатива. Софийската декларация надхвърля този обхват чрез стимулиране на процеса за подобряване на добросъседските отношения, мерките за укрепване на доверието и сигурността, съдействието за цялостното прилагане на мирното споразумение за Босна и Херцеговина. Поощрява сътрудничеството в хуманитарната, социална и културна сфера. Съдържа голям потенциал за развитие на взаимодействието в правосъдието, борбата с организираната престъпност, незаконния трафик на наркотици и оръжие и борбата с тероризма.⁷⁷