Списание «божия любов» Издание специално посветено на скъпоценните, незрящи българи мъже и жени

“Внезапно аз почувствах велика, изумителна радост. Песни започнаха да извират от дълбочината на моето сърце – разказва Морис . Сега знам, че Бог беше изпратил двама ангела от небето, за да бъдат до мен и да ме водят. Вървях по улицата, пеейки и чувствайки сила от изпълващото с радост При­съствие на Бога до себе си. Странно, но през цялото време, докато се движех по пътя, очите ми бяха напълно затворени”.

Намерих се в не­бе­сата сред милио­ни хора от всяка на­род­ност, език и цвят на кожата, при­тис­на­ти един до друг на раз­­стояние толко­ва надалеч, колкото до­сти­­­­гаше погледа ми.

Ненадейно пред нас се яви величе­ственото Присъс­т­вие на Бога, Което ме притегляше все по-близо до Него.

О, какво благого­ве­ние и щастие из­пи­тах аз!... Но след това Божият образ се отдалечи от мен и сърцето ми премаля.

Едва тогава по­гле­дът ми беше при­вле­чен надолу. Пред себе си, в небесата, там където пре­ди това беше Божието при­със­твие видях прорези с формата на стъп­ки. Това, което видях и чух през тях дълбо­ко раз­тър­­си душата ми.

Видях ужасните пламъ­ци на горещия пъ­къл, които ни­кога няма да бъдат уга­се­­ни. Сред тях бяха множества от изгу­бени мъже и жени. Всички те викаха в ужас­­ни болки и страдание. Мъките им бяха толкова страшни, че дори направо от пъ­къла да бъдеше изпратен по­­сланик да пре­дупреди грешници­те, те пак не биха раз­бра­ли какви ужасни страдания и мъче­ния очакват неспасените.

Когато видях това, почувствах неизра­зи­мо, изга­ря­що съ­стра­­дание и разбрах, че Бог ме питаше, без дори да каже дума: “Морис, ще ми отда­деш ли живота си?”

Искрено казано не го исках. Мечтаех да стана юрист, да се занимавам с поли­ти­ка и да ста­на губер­натор на Ню Джърси, но не и про­­­поведник.

Но, когато гледах през проре­зи­те на те­зи стъпки зн­а­ех, че виж­дам съд­­­бата на стотици ми­лиони не­спасени хора по све­та и трябва да отго­воря по­ло­жително на Божия призив.

Изведнъж почув­ствах неудържимо же­лание да поставя своите нозе в про­резите на стъпките и изумен открих, че те бя­ха точ­но с размера на моя крак!

Когато стоях там, напълно предавайки живота си на Бога, почувствах как топ­ли­ната на Божието присъствие ме обгръща и Божията светлина ме осветява от всички страни. Всичко около мен заблестя.

Тогава, за първи път във видението, Бог ми проговори. Каза ми думи, които никога преди това не бях чувал. Думи, които, едва години по-късно, прочетох в Исаия 60:1

“Стани, свети, защото светлина дой­де за тебе и славата Господна те осия!”
МОРИС СЕРУЛО

СМЪРТТА И ОТВЪДНОТО
Смъртта е най-голямата мистерия, с ко­ято човечеството някога се е сблъсквало.

Какво става когато умрем? Попадаме в свят на духове, превъплъщаваме се, по­тъ­ваме във вечна забрава или има още нещо? Каква е крайната ни участ?

Когато размишляваме за смъртта и как­во следва след нея, историята ни дава не­пъл­ни и объркани отговори. Ние сме зао­бико­лени от образи на личности, които са напуснали този свят, от техните по­стиже­ния, начинания и неус­пе­хи. Въпре­ки, че са преслед­ва­ли раз­лични цели, техният край, както и на­шият, е един – смъртта.

Смъртта е тема, от която хо­рата се страхуват и стра­нят, но неизбеж­но ние всички се сблъскваме с нея.

Вярванията и схващания­та са различни, но фактът е един: смърт­та е врата към Не­бето или към ада.

Мнозина са твърде заети, за да се за­мис­­лят над този въ­прос... “В крайна смет­ка, казва Зигмунд Фройд, никой не вярва в собствената си смърт”. Напротив, все­­ки е убеден в собственото си безсмъртие.

Ако не сте се замисляли над собстве­на­­­­та си смърт, все пак трябва да знаете, че тя наближава и заслужава размисъл. Ра­з­­­мисъл, не изпълнен с ужас, но с любо­пит­ство към явление толкова тай­н­ствено, колкото, когато се е за­родило във времето.

Нашето общество на психически про­грес все още не може да си обясни какво ста­ва, когато човек умре. Може ли някой да ни каже какво има там...?

Като изследваме края на живота, ние можем да открием нов смисъл в него и още от днес да се приготвим за смъртта.

Човекът, чий­­то пър­ви учител ка­зал, че от него ни­що няма да излезе, ос­­та­ви не­из­ли­чима следа в нашия технически век.

В края на живо­та си той продължаваше да работи усърд­но в лабораторията си в Ню Джърси. На 1 август 1931 година Едисън припадна по вре­ме на работа. Остана прикован на лег­ло у дома си до 14 ок­томври, когато изпад­на в кома, но не пре­ди да изговори тези п­о­следни думи. В присъствието на съпру­гата си и доктора, повдигайки с труд раме­нете си от болнич­ното легло, гледайки на­го­ре, той каза: “Толкова е хубаво там!”.

Какво точно имаше предвид Едисън? Нещо, което видя през прозореца или през тези последни мигове великият из­обрета­тел зърна част от отвъдния свят?!

Интересно е да се види как смъртта вли­яе на живите. Тя сякаш спира за момент времето и оставя неизличима следа.

Мисълта, че един ден, след смъртта на близките ни, ще останем сами, всява страх. Навярно този страх е една от причините да изпитваме отрицателни чувства към смъртта. Как да се справим с това?

В даден момент хората осъзнават, че не могат да вземат със себе си нещата, ко­и­то ценят и си казват: “О, Боже, осигу­рих си мате­риално живота, но всъщ­ност никога не съм живял”. Изведнъж това, кое­то е важно в живота ни, се проме­ня. Колко ли различен ще изглежда живо­тът ни, ако се окажем на смъртно легло? Как­во ли би било най-важното за нас тога­ва?

Осъзнаваш, че любовта е най-важното нещо в живота. Не тази, с която сме израс­нали, а безусловната Любов, която един­ствена помага на човек да не се страхува от това да живее или да умре. Безуслов­ната любов е необичайно лекарство срещу страха от смъртта. Експертите твърдят, че хората изпитват най-много страх в процеса на умиране, но не и в момента на самата смърт. Какво точно става в момента, когато времето, според нашите представи, спре?

Д-р Реймънд Муди, професор по психо­ло­гия, е посветил живота си да изследва какво чувстват хората преди да умрат. Той описва изключително интересни разкази в своята книга “Светлина отвъд”.

“В общи линии направеното от мен - споделя д-р Муди - се състои в това, че за период от 25 години съм разговарял с над три хи­ляди души, които са се върнали от прага на смъртта и са имали интерес­ни преживявания за разказване.

Ден преди заминаването той почувст­вал, че състоянието му се влошава, а из­пус­ка­нето на последния влак щяло да го ли­ши от възможността да следва!

Ричи прекарал цялата вечер в при­стъпи на кашлица и силна треска. Пре­­ми­нал обучение за сани­тар знаел, че поло­жението му е сериозно. Тем­перату­ра­та му се покачила до над 41 градуса и Ричи изпад­нал в шок. След 24-часова борба за живота му, той бил обявен за умрял.

Ричи разказва: “Нами­рах се вън от тяло­то си. Зна­ех, че съм изпуснал вла­ка. Тър­­сех навсякъде униформата си, но, след като не можах да я намеря, реших че нямам време за губене. Тръгнах и в коридора срещнах един санитар. Тъкмо щях да му кажа да внимава, но той пре­мина през мен или аз през него. То­ва ме шокира, но аз бях решил твърдо да се добера до град Ричман.

Но какво да кажем за противо­положността на Рая?

Това, което знаем за ада е, че е място на веч­­­ни мъчения. Място, запазено за злите, след като те умрат.
ОТ УЖАС -

В ТИШИНА
Доктор Муди разказ­ва: «Бях свиде­тел на смъртта на един пациент, който беше имал преживявания в ада и се върна към живота. Той беше върху бягащата пъте­ка, за да регистрираме болката, която чу­в­стваше... Той бягаше все по-бързо, но из­­вед­нъж падна мъртъв.

Всеки си знаеше работата. Сестрата започна да му прави из­куст­ве­но диша­не...Напра­вих му и сърдечен масаж, но за нещастие нямаше спасение. Имаше запушена артерия...

Внезапно тялото на пациента се раз­търси от кон­вулсии и пациентът каза: «Докторе, аз съм в ада!». Сестрите ме погледнаха и казаха: «По-добре е да на­пра­вим нещо». Тогава той с мъка изрече предсмъртно желание: «Докторе, моли се за мен! Не ме оставяй в ада!! Всеки, всеки път, когато умирам, отивам там».

Пациентът от­ново и отново из­па­даше в клинична смърт. Казах: «До­б­ре, ще се поста­рая да измисля ед­на молитва. По­в­таряй след мен! «Аз вярвам, че Исус Христос е Божият Син. Боже, прости ми греховете, извади ме от ада! И ако умра, искам да бъда на Небето... Но ако оживея, няма връщане назад. Аз Ти прина­длежа завинаги!». Той стана хри­сти­янин, както лежеше на пода и повта­ряше след мен тази молитва!

В миг конвулсиите спряха. Вместо да се гърчи в мъки с разширени зеници, той беше притихнал и така си отиде в мир.»
Преживяванията на прага на смъртта са нещо много повече от кризисна ситуация. Животът на всеки един от хората, имали подобни преживявания, се променяше и човекът ставаше по-добър. Те се връ­щаха към живота жадни за повече знание и стре­меж да угаждат вече на Бога.

СЛУЧАЯТ С КЕНЕТ ХЕГИН
Необикновен е и разказът на Кенет Хе­гин за преживяното от него през 1933 годи­на, когато той бил тежко болен.

Имал дефор­мирано сърце от рождение. На 22 април вечерта положението му за­поч­нало да се влошава. Семейството му се събрало около неговото легло, чакайки доктора. Болката пронизвала сърцето му като с нож. Бил уверен, че изживява по­следните си мигове. Безчувственост за­почнала да обзема отначало пръстите на краката му, после стъпалата, глезените, коленете, бедрата, ума, сърцето му...

“И аз напуснах тялото си. Знаех, че съм извън него. Виждах семей­ството си в стаята, но не можех да контактувам с тях.

- Бабо, не ме ли чуваш?!

Не, тя изобщо не ме чуваше!”
Докато се опитвал да общува със семейството си усетил, че напуска стаята и пропада в нещо, като дъл­бок кладенец и пещера.

Докато пропадал той видял как светли­на­та на земята избледнява и се пре­връща в непроницаем мрак. Стигнал до самото дъ­но на бездната. Видял се заобиколен от гигантски огнени пламъци.

Портите на ада го притегляли като маг­нит, въпреки, че Кенет искал да се спре. “Някакво същество ме срещна на дъното на преизподнята. Не го поглед­нах, очите ми бяха приковани към порти­те”.

В мига, ко­га­то ужасното съ­щество сграб­чи­ло Хегин, проех­тял гръмоте­ви­чен глас и то вед­­­нага го ос­во­бодило.

После усе­тил, че све­тли­ната го притегля обратно нагоре. “Сине, ти се върна” – възкликнала бабата на Кенет виждайки, че той отново идва в съзнание.

- Бабке, аз си отивам отново! Къде е мама? Искам да й кажа сбогом!

- Когато й казах, че ти вече не си с нас, тя излезе. Миличкият ми!”.

- Бабке, не излизай, не ме оставяй! Стр­а­хувам се, че ще замина, докато те няма. Ето, аз ви напускам отново!.. Оти­вам си, обичам ви!”.

Това се случило на три пъти. Отначало Кенет си мислел, че са само халюци­нации, но с настъп­ващия мрак се убе­дил, че това място е реал­ност и изви­кал в тъм­нината:

“Боже, аз ходя на църква! Имам водно кръщение...” Но спу­скането към преиз­поднята про­дъл­жа­ва­ло, докато отново се на­ме­рил пред пор­тите на ада, лице в лице с ужас­ния звяр.

Тогава от цялото си сърце извикал:

“О, Боже, идвам при Теб в Името на Господа Исуса Хри­с­та! Аз Те моля да простиш всичките ми гре­хове!!!”.

“Когато се помолих така – разказва Хегин – сякаш товар, тежащ тонове, се вдигна от гърдите ми”.

След време сърцето на Кенет Хегин на­пълно оздравяло и той стана световно-известен Божи служител, какъвто го позна­ва днес цял свят.
Има един случай, който се изди­га ви­соко над всички останали! Най-докумен­тираният. За един Човек, Който контро­ли­раше своята собствена смърт. Той каза как ще умре и ще установи кон­такт със зад­гробния живот. Дори най-близ­ките му приятели бяха скептично на­стро­ени към Неговите думи, но Той умря и възкръсна, точно според както бе казал!!

Когато Исус говореше за Възкресе­нието, те си мислеха, че им говори за въз­кре­се­нието в края на века. Не допускаха, че един човек може да бъде възкресен от мъртвите.

Светото Писание говори, че Бог е неопи­суема светлина и безусловна любов. Бог толко­ва възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да възстанови прекъснатото об­щение между Него и хората.

Небето и адът са действи­телни места и очакват всеки мъж, жена и дете...

Има ли начин да победим смъртта?

Исус го направи! За теб и за мен!

Ти и аз трябва да вземем решение за собствената си съдба.

Бог не изпрати Своя Син, за да те осъди, а за да спаси света. Той каза:

“Елате при Мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя!”

Спрях и се замислих дълбоко. Реших да се покоря на Бога, въпреки, че не беше по волята ми. Но точно там, докато служехме на Бога, Той ме срещна с човек, който ми предложи работа и така се разреши един голям мой проблем!

Година по-късно вече бях електрокарист в една българо-английска фирма.

Един ден чух да ми се казва: “Не слизай от електрокара!”. Мислено в себе си се възпротивих:”Защо да не слизам?”, без да си дам сметка, че онзи, който ми проговори беше Божият Дух .

Отидох под една сянка и тогава върху левия ми крак падна тежък железен кол. Мина близо до главата ми, но Бог в Своята милост ме спаси. На снимката после се оказа, че е счу-пен един от пръстите на крака ми, но докато получа болничните, прекратиха трудовия договор с мен.
Румен Роидев, Димитровград
“Благодаря ви за чудесното списание, което се подготвя и разпространява с много любов и наистина отговаря на името си. Духовната храна в него е полезна за всички възрасти и задоволява различни потребности, но най-вече води невярващите към спасение на безсмъртните им души.

Всеки следващ брой е крачка напред. Рубриките са разнообразни, а мате-риалите интересни и полезни.

Желая ви нови завоювани територии с читатели, чийто сърца да бъдат докоснати от Божията любов и животът им да бъде променен, чрез силата на Святия Дух!
Аксиния Иванова, Оряхово

Духовна поезия
Той ни е дал небесни гени.

Той ни променя.

Той държи съдбата ни

в ръката Си -

като скъпоценен камък...

Нека се протегнем напред

и го докоснем!
Лъчезара Найчова – София

ЙОРДАН
Дойде при нас с молба за цигара. Смущаваше се, думите му бяха, че не е просяк, но е в голяма нужда. Получи чай, принцеси до насита и приемане. Чу добрата вест за Божията любов, любов, от която отчайващо имаше нужда.

От хората - отхвърлен, от семейството - презиран и пребиван, от приятелите - изоставен... Алкохолът го топеше. Трез­вен почти не го виждахме. На богослу­женията заспи­ваше. Когато го питахме дали му е харесала проповедта, отгова­ряше с “Не!”. Не приемаше, че сам съз­­дава проблеми, най-вече на домаш­ните си. Не виждаше в себе си никаква вина за развитието на живота си. Обез­покоихме се, че може да е така и във вза­имоотно­ше­нията му с Бога - и Нему да казва, че грях в себе си няма...

Изпро­се­­ните по улиците пари отиваха за спирт. От дома си беше изгонен и тра­гедията стана страшна. Спеше на ули­ца­та, кло­шари го приемаха само понякога. Десантната во­енна ун­­и­­фор­ма, с която неотменно ходе­ше, стана мръс­на. Казваше, че бил служил в спе­циални части, но вероятно го твър­деше, за да ус­по­кои чувството си за провал и за да го приемат другите. Не се миеше и хигиената му за­падна. Вече беше невъзможно да се стои в едно по­­­ме­щение с него. Порази­телната ми­ризма оставаше дни, след ка­­то той бе­ше излязъл!.. Не можеше и да се храни. Стомахът му се беше свил. Когато не го виждахме се питахме дали е още жив? Никъде не може­ше да отиде. Само в ле­чебно заве­дение прекара двадесет дни.

Човек, когото Бог е създал и приема. Човек, заради когото Исус умря.