Село Мирово (или жп спирка Немирово)–вр. Бенковски–м. Шиндара (2 до 4 ч)

От селото до вр. Бенковски води асфалтов път, построен някога за нуждите на военно поделение. По него до м. Разкръста се върви по маршрут № 51 (0,30–0,45 ч). На 500 м преди този разклон вляво от шосето се отделя ясно очертана и маркирана пътека, която право на север излиза на 250 м северно от него в м. Делниците, избягвайки първия голям завой. Пътеката пресича шосето и в североизточна посока през гората, съкращавайки поредица от остри завои и отново извежда на шосето, при входа на бившето военно поделение (1,15–1.30 ч). Сега вече може да се минава и по асфалтовия път през бившия военен обект, но за предпочитане е да се продължи по черния път покрай далекопровода, който води право на изток. Пресича се южният склон на вр. Абарчукар (1065 м), в чийто район има няколко тракийски могили, и за около 15 минути пътят отново стъпва на шосето, съкращавайки поредния завой. На 500 м след това вляво от пътя е възобновеното манастирче “Св. Спас” (1,35–1,50 ч). То е съградено през 1883 г. от Георги Зашев от с. Горна Василица – набожен отшелник, прекарал 28 години тук и тук намерил вечен покой след смъртта си. Манастирчето е издигнато върху основи на антична крепост, за която се предполага че е римската крайпътна станция Сонесио (оттук е минавал най-старият вариант на Траяновия друм). До манастирчето има малка стопанска постройка, която може да служи за подслон при лошо време. На най-високата точка на вр. Бенковски има следи от “землени укрепления”, подобни на тия на вр. Голец (Окопаник, Сакарджа) в Панагюрска Средна гора. Те наподобяват стар пчелен кошер, поради което ги наричат Пчелина или Пчелин кале. Според някои това са турски отбранителни съоръжения, изградени срещу настъплението на Ян Хуниади и Владислав ІІІ. Други автори застъпват становището, че са окопи от Априлското въстание, но това определено са следи от древен рудодобив, каквито има и на други места в Еледжик и изобщо в Ихтиманска Средна гора (най-близкото е в м. Конска диря, където се е добивал азбест и край Виня дере). По време на Априлското въстание тук действително е имало въстанически позиции, където се изкачва Георги Бенковски с Хвърковатата чета – случка, вълнуващо описана от Захари Стоянов.

От манастирчето на север по маркиран път през стара букова гора за 20–25 мин се слиза в м. Шиндара, където се намира туристическият комплекс “Шиндара”. Той е разположен в сянката на вековна, богата на извори букова гора на северния склон на вр. Бенковски, на 1025 м н.в. Освен туристическата хижа “Надежда” тук се намират още четири ведомствени хижи, които приемат туристи по предварителни заявки: почивната станция (хижа) на община Ихтиман, хижата на горското стопанство, хижата на дивечовъден участък (ловно стопанство) “Еледжик”, известна като х. “Шиндара” и голямата модерна хижа на Чугунолеарния комбинат (ЧЛК) – Ихтиман.

Хижа “Надежда” (“Комсомолска”) (1030 м н.в.) е строена през 1976 г. на мястото на стара паянтова хижичка. Разполага с 25 места за нощувка. Масивната триетажна сграда е водоснабдена, електрифицирана, има бюфет, туристическа кухня и столова. Стопанисва се от тур. д-во “Еледжик” – Ихтиман.

Маршрутът е маркиран с лентова маркировка и табелки. Максималната денивелация е около 550 м. Могат да бъдат осъществени още три варианта.

Макар да не е най-високият връх на този дял, вр. Бенковски е най- популярният и известен. Той е и един от най-обзорните върхове на Ихтиманска Средна гора. От него се откриват широки панорами към всичките ú дялове, към Родопите, Рила, Плана, Витоша.

Нека кажем пак, такава хижа вече няма (както ги няма и хижите “Траянови врата” и “Чапаеви коти”). И ако описваме маршрутите, то е защото имаме надежда на тия прелестни, забележителни с природата си и паметни с исторически събития места отново да израстнат големи и красиви хижи. И точно затова от тези “хижи” маршрутите трябва да бъдат продължавани (или изминавани обратно) до места с редовни транспортни връзки или с условия за нощуване.

До горския пункт в м. Брезовица се следва маршрут № 52, Вариант ІІІ (1 ч). Оттук в югоизточна посока през продълговата поляна се слиза на седловинно понижение, след което вододелното било отново се надига към вр. Горуня (1,15 ч). Тук билният път се изоставя и се продължава по маркировката на североизток през гора, прекосява се малка поляна и по горски път се слиза в южния край на поляните Голямо орниче (1,45 ч) – историческо и обзорно място. Тук излиза и туристическата пътека откъм “Шиндара” (х. “Надежда”). На това място е бил един от въстаническите лагери през Априлското въстание (1876 г.). Право насреща (на североизток) е гористият връх Новаковец, а още пò на север – долината на р. Тополница и изящно извитата планинска дъга с Гаранова чукара, Глушчева чукара, Големия илен. Близко на юг черпи води Стръмната река, чийто извор е легендарното Хайдушко кладенче, а на север – десният водосбор на Юртовия дол, където се крие Любнишкото кале. Близо на югоизток е историческата местност Шестильовец, по-нататък се вижда магистрала “Тракия”, с. Горно Вършило със скалните феномени около него, с. Славовица с Янини грамади и паметника-костница на Ал. Стамболийски.

Маршрутът продължава, като слиза на североизток към вр. Новаковец, траверсира го по западния склон и извежда на Бенковска поляна (2,05 ч), най-забележителното място на Еледжик и Априлското Средногорие, заемащо достойно място до имената на Оборище, Петрич, Панагюрище, Копривщица, Клисура...

По време на Априлското въстание Еледжик е избран за един от въстаническите пунктове. Тук се събира цялото население, над 2000 души от 8 села от поречието на Тополница и Яворица. Въстанически лагери освен на Семова (Бенковска) поляна е имало югозападно от вр. Новаковец (на Голямото орниче), а около Любнишкото кале е бил арсеналът на въстаниците. Въстаническите позиции са били на самия връх Еледжик (сега вр. Бенковски) и околните гористи усои. След погрома по тези места загиват над 300 души. На поляната има паметна плоча (сега изпочупена), инкрустирана с конник, символизиращ Хвърковатата чета, долетяла два пъти в онези бурни дни, предвождана от Г. Бенковски.

От това свято място за около 10 минути по широк път се слиза до развалините на бившата хижа. До тях като по чудо е оцеляло вековното буково дърво, свидетел на априлския подем и погром.

Хижа “Еледжик” (840 м н.в.) беше изградена от пазарджишките туристи през 1965-1966 г. и модернизирана през 1974 г. Беше красива масивна двуетажна сграда, водоснабдена, електрифицирана, със 108 места за нощувка.

Маршрутът е маркиран.

От Марково кале (вж. маршрут № 51) се продължава по стария асфалтов път на югоизток, който следва неотлъчно тясната клисура на р. Яворица и древния римски Траянов друм. Той върви успоредно с магистралата, отначало от северната ú страна, а на 2,5 км след Марково кале се промушва през подлез и продължава в същата посока, южно от нея. За около 1,30 ч се стига до м. Кулата, където р. Яворица прави рязък завой на североизток (”големият завой на Яворица”). Тук някога също е имало охранителна кула, а основният Траянов път е продължавал все на югоизток към седловината Паланката за Ветрен и Тракия. Маршрутът продължава по шосето, което пак следва “големия завой на Яворица”, промушва се за кратко под магистралата, отново се връща от южната ú страна и стига до малкото селце Долно Вършило (1,50 ч), залутано на левия бряг на реката, на 500 м н.в. Оттук на северозапад води път за вр. Бенковски и “Шиндара” с няколко варианта за х. “Еледжик”, а малко след селото на юг се отделя пътят за Горно Вършило и Славовица. След Априлското въстание с. Долно Вършило, тогава 30-ина къщи, е било напълно опожарено от турците.

Маршрутът продължава по шосето, което за пореден път се промушва под магистралата и качвайки се високо по левия долинен склон на Яворица дълго се вие из потъналата в зеленина, овошки и цветя вилна зона. След нея то продължава към с. Церово, като на няколко места ясно личат фрагменти от стария калдъръмен път. Шосето се следва до мястото, където отново слиза до коритото на реката, където на юг се отделя път за Горно Вършило, който всъщност е “основният” път с. Церово–с. Горно Вършило, но по него могат да се движат само автомобили с повишена проходимост. Малко по-надолу, вляво от шосето, са развалините на римска крайпътна станция. Тук (м. Пеньовица) реката прави широк меандър, като от средата му на северозапад покрай стари запустяли лозя се отбива път (2,30 ч), по който върви маршрутът. Той плавно се изкачва по оголения Барски рът, осеян с гранитни скални феномени и тракийски могили. По него за около 30 мин (3 ч) леко се изкачва до седловинката Гьола, откъдето минава полуразрушеното вече асфалтово шосе от с. Церово за х. “Еледжик”. Тук минава и трасето на газопровод, има и няколко тракийски могили, а западно от голямата локва (откъдето идва името на местността) са сградите на разрушено вече животновъдно стопанство. Шосето се промъква с плавен завой между Дъбачка могила (707 м) и Барска могила (755 м) и пресича коритото на Стръмната река в м. Шестильовец. Пряка маркирана пътека, която се отделя от завоя при бившето стопанство и минава непосредствено източно от Барска могила, съкръщава пътя до Шестильовец (3,15 ч). Тук, сред рекичката, се издига паметникът на загиналите на 25 февруари 1944 г. 19 партизани от четите “Ст. Караджа” и “К. Чистеменски”.

Шосето прави още два остри завоя и се изкачва до руините на хижата. Завоите също се съкръщават по пряка маркирана пътека през гората (в северозападна посока).

От туристическия комплекс “Шиндара” (респ. х. “Надежда”) до х. “Еледжик” маршрутът може да се осъществи по два варианта, съответно за 1,30 ч и 2,30 ч.

Маршрутът е маркиран, а денивелацията по него отрицателна, слиза се 185 м по-ниско.

Маршрутът е маркиран. Денивелацията му е около плюс 170 м и минус 360 м.

Освен по описания маршрут № 54 от с. Долно Вършило до х. “Еледжик” може да се стигне и по един друг, също интересен маршрут с няколко варианта.

Мухово се развива като типично курортно, туристическо и вилно селище. За това много допринася и язовир “Тополница”.

►Исторически бележки и забележителности. Северозападно от селото е местността Гръцки рът, който завършва в долината на Мътивир с вр. Калето (503 м), където има останки от крепост, а на около 3 км югозападно от нея е местността и връх Калето (882 м), известно и като Серсемкале. Счита се, че това е известната крепост Мория, което отговаря на турската дума “серсем”. Крепостта се е намирала на обходен път, който се е разклонявал от главния (Траяновия друм) при с. Лесново, пресичал е Белица планина и покрай Серсемкале е продължавал към панагюрското с. Баня, а оттам – към Пловдив. Твърдината, подобно на Марково кале, е функционирала активно през късната античност и средновековието до падането на българската държава под турско робство. Крепостта е била безуспешно обсаждана от византийския император Василий ІІ, големи боеве са се водили между българи и ромеи, за които и днес се разказват легенди ( но дали всъщност не става дума за “Паланката” – въпросът е спорен).

Подобна роля е изпълнявало и Любнишкото кале, което се намира южно от мах. Любница, в изворната област на Юртовия дол. Тук също са установени градежи от римско време и от средновековието.

В землищата на Мухово и муховските махали има множество следи от отминалите епохи. Намерена е римска военна диплома, издадена на тракиец от племето беси, фрагменти от калдъръмени пътища, грубо обработени каменни овнешки глави с размер около 1 м, големи делви и др. Да не забравяме и древния златодобив на разсипно (речно) злато из поречието на Тополница.

Населението от този край взема дейно участие в Априлското въстание. След погрома му 340 къщи са опожарени, неизброим е броят на изкланите, обесените и заточените. Край Любнишкото кале, където е имало въстанически лагер, и досега един дол се нарича Кървавия дол. Тук редовна турска армия и башибозук, предвождани от Хасан паша, подлагат на безмилостна сеч беззащитни жени, деца и старци...

От с. Мухово до мах. Любница има асфалтово шосе, разклон от асфалтовия път за Ихтиман (7 км, от които 4 км до разклона и 3 км от него). Пеш пътят се изминава за около 1 час по пряка пътека, която спестява многобройните остри завои. Излиза се от югозападния край на селото (по пътя за Ихтиман), пресича се Колибишки дол и с леко изкачване на югозапад се стига до мах. Мъдрица, след която, през седловината между Горанова чукара (744 м) и Главчовица (630 м), минава път за Ихтиман. Тук е разклонът за Любница. На седловината има няколко тракийски могили. От махалата до седловината може да се стигне по пряката пътека, а за почти същото време и по асфалтовия път. Продължава се 300–400 м по разклона за мах. Любница, където шосето прави остър (обратен) завой. Оттук се виждат потъналите в зеленина къщи и вили, вместени в долино разширение, изплетено от няколко притока на р. Любница. По пряката пътека на югозапад, през поляни, рехави дъбови горички и крайпътна чешма, се слиза в махалата по южния склон на Главчовица. От махалата се продължава почти на запад по горски път през Късия дол. След около 0,45 ч (1,45 ч) пътят се измъква на горист вододел и плавно се изкачва на запад към Остра могила (по-правилно – могили, защото гористото връхче е “двуглаво”, респ. 1001 м и 1055 м), като достига асфалтовия път, който идва откъм м. Бачиите, малко северно от тях (2,15 ч). Продължава се по него на юг и се навлиза в туристическия комплекс “Шиндара”, като най-напред се минава покрай общинската хижа (вдясно от пътя), след това покрай ведомствената хижа на ЧЛК (също вдясно), ловната хижа “Шиндара” (ДЛРС, участък “Еледжик”) – вляво и срещу нея – ведомствената хижа на горското стопанство (Държавно лесничейство Ихтиман) и накрая, където спира и пътят – х. “Надежда”.

До вр. Бенковски се отива по обратните варианти на описаните маршрути № 51 и № 52. Маршрутът е маркиран с лентова маркировка. Денивелацията е около 760 м.

Местността Бачиите (850 м н.в.) е седловина, намираща се на 9 км западно от с. Мухово и на 17 км източно от Ихтиман, високо на десния долинен склон на Ихтиманския пролом. През нея минава асфалтовото шосе от Ихтиман за Мухово (с разклони за Панагюрище през Оборище и Пазарджик през Калугерово). На просторните поляни около нея има няколко тракийски могили, точно на север е Калето (Серсемкале), чийто стръмен спусък към Мътивир е Орлова рътлина. До Бачиите се идва с превозно средство. Право на юг от главното шосе се отбива тесен асфалтиран път – алея, която води до “Шиндара”. Пътят следва силно заравнено гористо било с повече от десет плоски и гористи връхчета с височина над 1000 м. Поредицата започва с вр. Аладжовица (1019 м), който шосето подсича от изток и завършва (през Остри могили) с вр. Бенковски. Денивелацията по маршрута е около 340 м.

До мах. Любница се следва маршрут № 54. Оттук до бившата х. “Еледжик” може да се отиде по два варианта.

От Любнишкото кале отново се продължава по стар горски път през дъбова гора в югоизточна посока. След като се пресече основният (десен) дол, който събира водите на четирите дола, идващи откъм Брезовица, в същата посока се продължава по пътека, която бързо и леко се изкачва на Бенковска поляна (2,50 ч), откъдето по широк път за няколко минути се слиза до развалините на х. “Еледжик” (3 ч).

Денивелацията по маршрута е 420 м абс.в.

От гр. Костенец до м. Траянови врата могат да се осъществят три основни варианта: през с. Горна Василица (3,15 ч), през с. Долна Василица (3 ч) и през мах. Гьола (2,15 ч).

От Боюва ливада, около която освен бук и дъб растат и изкуствено засадени ели и смърчове, пътеката се прехвърля от северната страна на билото, по гористия десен долинен склон на р. Яворица, също осеян с извори, изворчета, кладенчета и чешми. Пресичайки трасето на далекопровода, пътеката косо се спуща към седловината, под която са автомогистралните тунели. На север е Голямата порта, до която се отива по асфалтов път, вляво от който има няколко тракийски могили, а вдясно (на изток) остава Марково кале.