Село Байлово–вр. Голямата Икуна–“Арамлиец” (5 ч)

Местоположението на Байлово Елин Пелин описва с умиление така: “Мойто родно село е разположено право срещу слънцето в едно красиво място, там, където Средна гора се отделя от нейната майка Стара планина и се упътва на изток...”. Е, в геоисторически аспект се налага да коригираме великия писател, тъй като “майката” е Средна гора, а рожбата – Стара планина (с милиони години “по-млада” от Средна гора). Но никой не би могъл да го опише по-поетично и обзорно от Елин Пелин.

Байлово е родното място и на големия български историк, археолог и писател д-р Иван Велков (братов син на Елин Пелин), от чийто историко-географски очерк, отпечатан в ”Сборник Елин Пелин” (1922 г.), черпим данни за миналото на селото.

►Исторически бележки и забележителности. Съществуването на с. Байлово може да се търси някъде в ХІІ в., когато то е било заселено пò на юг, около днешния параклис “Св. Троица”. На това място е било до 1792 г., когато избухва малко известното въстание против турското робство, ръководено от българомохамеданите Мехмед Синаб и Дертли Мехмед. Историческите корени на селото са далеч по-дълбоки, за което свидетелствуват множеството тракийски могили в землището му. Северно от Байлово, в наричаната и досега от байловчани местност “Блатото на Андрешко”, са запазени няколко могили, оскъдни следи от някогашен некропол (повечето от могилите са били унищожени поради ваденето на камък за вар и строеж или просто разорани) от ІV в. пр.Хр. Тук са намерени глинени съдове, керамика, бронзови и железни предмети. Установени са два вида погребения, чрез изгаряне и трупополагане, а също и останки от кости на животни, пренасяни в жертва. От същия тип е могилката в м. Берова дупка (тук също е имало няколко могили, в последствие разорани), двете могили в м. Ключ – северно от “Блатото на Андрешко”, могилата южно от вр. Опор, могилите западно от селото, в западния край на самото село и др.

На около 3 км източно от селото, в м. Кленов дол, са открити следи от римско селище. Да не забравяме и местоположението на селото между няколко важни прохода, през които са минавали старите римски пътища (или стратегическите им варианти), зорко пазени от Опорското кале (Пчелина), следи от което има по западния склон на вр. Опор. Тези веществени паметници са в пряка връзка със следите от древен рудодобив в околностите на Байлово и Гляма Раковица.

Там, където се е намирало някогашното Байлово (около стария параклис “Св. Троица”) е м. Манастирят. Предполага се, че там е бил центърът на селището. На това място се е намирал и манастирът “Св. Георги”. Селото “изчезва” някъде около 1772 г. поради честите и жестоки турски набези и отново се появява, вече на днешното място, около 1815 г. Основоположник е Кара Станьо Иванав, прадядо на Елин Пелин, който се заселва най-напред в м. Кленов дол, след това тук, но коренът му е от поибренската Болчовска махала. Около това ядро идват преселници, както от близките Вакарел, Белица, Голяма Раковица и Поибрене, така и от Орханийско (Ботевградско), та дори и от далечна Македония.

От центъра на селото, на югоизток, покрай порутените сгради на бившето ТКЗС, се продължава по черен (грунтов) път в същата посока през м. Пчелина и Бабин Минин кладенец (0,35–0,45 ч). Следва едночасово плавно изкачване през дъбова гора по добре очертан път до горския пункт Кютюклия (,.40 ч), където маршрутът се слива с маршрут № 47, който се следва до м. Райкьовец. На север се простират просторни, меко надиплени ливади и пасища, а на юг през горички и поляни бързо се изкачва обзорната височинка Три могили (Три чукара). Оттук се разкрива просторна гледка: на север към Гълъбец и Балкана, на запад и югозапад към с. Голяма Раковица и Вакарелска планина, а в останалите посоки към различни части на Белица планина. В югоизточна посока по билото бързо и леко се достига до възловото кръстовище в м. Райкьовец (2,30 ч), откъдето се продължава по маршрут № 46.

По-голяма част от маршрута е маркирана с лентова маркировка. Денивелацията е около плюс 500 м.
49. Село Голяма Раковица–вр. Голямата Икуна–“Арамлиец” (4 ч)

Село Голяма Раковица (630 м н.в.) е разположено в малко долинно разширение, отворено от водослива на реките Равна, Лопушна и Дражман, на около 40 км източно от София.

Югозападният край на селото почти опира в опашката на яз. “Огняново”. Вгнезден между спусъците на Вакарелска и Белица планини, той е любимо място за спортен риболов, водни спортове и краткотраен отдих.

►Исторически бележки и забележителности. Многобройни са доказателствата, свидетелстващи за заселването на района още в древността. Златодобивът, развит още в тракийско и римско време, спорадично продължава и по-късно, а добивът на разсипно злато от любители-промивачи – и днес. Орудяванията, подобно на тия от Байлово и Бърдо, са сулфидни, медно-златни. Над тях се образуват характерни лимонитни “шапки”, в които съдържанието на злато е било средно 1–2 грама/т, а в някои случаи – много повече. Освен на коренно, те са били източник и за циклично формиране на разсипно (речно) злато, акумулирано в руслата и терасите на реките. Освен топонимите, свързани с древното рударство (Златински дол, Копана могила), около Голяма Раковица се намират множество стари рупи, кариери, руднични галерии, периодично са били откривани и древни рударски сечива (особено интересна е една киркосекира), стар крепежен материал и др. Най-много древни изработки са запазени по склоновете на вр. Остра могила (885 м), издигащ се на около 3 км южно от селото, на десния долинен склон на р. Треска. Голяма кариера личи и на северния склон на върха, а по източния и югоизточни склонове, м. Пчелините, са пръснати десетки стари рупи и изработки. Къси руднични галерии са запазени и по долинните склонове на Гробищарски дол. В района се намират и множество тракийски могили – около Лилякова чукара, Роева могила и др. Подобно на съседното Байлово и историческите корени на Голяма Раковица се промъкват отново някъде около ХVІІ в., когато в тази част от Средногорието има разселване и заселване поради размириците в Турската империя и кърджалийските набези. Знае се, че местното население взема активно участие в Априлското въстание (1876 г.), поради което селото е разсипано, разграбено и опожарено.

До “Арамлиец” основният маршрут е по долината на р. Лопушна. От центъра срещу течението и в югоизточна посока се минава покрай отвесната скала Беликовец. Из забележително праволинейната и дълбоко всечена долина е пръсната на повече от километър вилната зона. След това долината още повече се стеснява. За около 1,30 ч се стига до стари горски бараки и сеновал, а след още 1 час се излиза на “Горните бараки” и стара жилищна постройка (т.н. “горска хижа”) на десния бряг. Оттук започва изкачване на югоизток и през борова гора се излиза на Йонкин рът. Продължава се по самото било и северно от вр. Малката икуна (1188 м) за още 1 час (3,30 ч) се изкачва вр. Голямата икуна и за още 0,30 ч се слиза на “Арамлиец”. Маршрутът е маркиран, денивелацията по него е около 590 м.

От Голяма Раковица до Голямата икуна и “Арамлиец” могат да се осъществят още три варианта с времетраене 4,30–5 часа.

Вариант І. По вододелното било между реките Дражман и Равна на югоизток (през вр. Богородица – 814 м до вр. Лесково присое, откъдето се продължава по маршрут № 46).

Вариант ІІ. По вододела между реките Лопушна и Равна, също на югоизток (през вр. Вуйова църква – 776 м, вр. Китка – 827 м).

Вариант ІІІ. По вододела между реките Лопушна и Треска на югоизток (през м. Пенето, южно от вр. Раева могила, северно от вр. Остра могила и вр. Даева могила, през вр. Двата бука – 1022 м, м. Широка поляна, вр. Генчова рътлина – 1108 м и вр. Малката икуна).
50. По главното било на Белица планина (9–10 ч, двудневен маршрут)

Главното било на Белица планина съвпада с главния балкански вододел, разделящ Черноморския и Егейския водосборен басейн. То започва от Вакарелската седловина, където директно се свързва с главното било на Вакарелска планина и на изток е очертано от върховете Емова чукара (873 м) и Погледец (982 м), билния рид Русоляка, върховете Циганска могила (984 м), Гарваница (1106 м), Рульовица (1085 м), Китката (1084 м), Малката икуна, Голямата икуна, Колунска локва, Въртешката, Кукулевица, Герена, Лесково присое, Три могили (чукара), Глумица и Дивата чукара, откъдето през седловината Шиндара (Шиндарска поляна) преминава през напречния праг Гълъбец (който също принадлежи към Средна гора) в Стара планина. Туристически преход може да се осъществи, като се съчетаят маршрут № 39 (4,30 ч) и обратният път по маршрут № 47 до седловината Шиндара (4,45–5,15 ч), откъдето може да се продължи до с. Долно Камарци или да се слезе към селата Смолско или Байлово. Такъв преход на един етап може да бъде препоръчан като “екстремен”, но, за да бъде съдържателен и опознавателен, трябва да бъде разделен на два етапа, като нощувката се организира в района на “Арамлиец” при бивачни условия. Не отричаме екстремните елементи в туризма, но те преследват други цели, каквито могат да бъдат постигнати и чрез редица други спортове. Но един такъв преход трудно може да се свърже с панорамните туристически преходи по билото на Ихтиманска Средна гора и по билото на Средна гора. Затова през тази планина, като свързващо звено на тези маршрути препоръчваме съчетанието между маршрути № 41 или 42, с обратния вариант на маршрут № 47. Като екстремен, той също може да се осъществи на един етап (респ. 9–10 ч или около 8 ч), но за препоръчване е да се раздели на два етапа с организиране на бивачна нощувка в района на “Арамлиец”.

Еледжик планина е “най-туристическата” планина в Ихтиманска Средна гора, където беше изградена най-голямата материално-туристическа база в целия западен дял на планината. Освен туристическият комплекс в района на “Шиндара”, тук имаше и три туристически хижи (”Еледжик”, “Траянови врата” и “Чапаеви коти”) и много кътове за отдих и отмора, изградени край паметни исторически или природни забележителности. Днес и трите хижи са разрушени.

Долината на р. Яворица дели планината на два дяла – Еледжик и Голак. Еледжик е по-висок и по-горист, а Голак – по-голям по площ.

Еледжик изпълва цялото пространство между реките и проломите на Водния дол, Марица, Яворица чак до Тополница на изток, където се издигат най-източните му издънки, причудливо извисени като куполи сред равна Тракия. Тяхната поредица продължава източно от селата Церово, Славовица и гр. Ветрен, докъдето мнозина ограничават този най-източен дял на Ихтиманска Средна гора. Тя започва с изящения конус на вр. Петруша (Градище) – 617 м, на изток-североизток от Славовица (на север от селото са Градището – 527 м и Крушовица – 551 м, между които блика Дуюв чучур), Ченгара (466 м) и Тепето (438 м), северно от магистрала “Тракия”. Още пò на север е Пазарлива чукара (390 м) в землището на с. Лесичово, а на изток, към Калугеровския манастир и с. Калугерово – вр. Св. Илия (469 м) и вр. Змейовец (307 м). На много места в района личат следи от древни градежи – крепости, охранителни кули, селища, свързани с важния Траянов друм. На юг от Славовица е хълмът Янини грамади, превърнат сега в парк. Тук е паметникът костница на големия земеделски водач Александър Стамболийски. На югоизток от Славовица, към с. Виноградец, са Острия връх (557 м) и Градището (469 м), още пò на югоизток, южно от с. Виноградец и с. Карабунар – Ходжовица (378 м), Чаталтапе (367 м), Младата могила (372 м), Сунгурлийца (411 м), Долна Мирчовица (290 м), Горна Мирчовица (315 м). Между селата Карабунар, Памидово, Величково и Бушуля се извисява впечатлително контрастиращ в околността масив, увенчан от личния връх, поредното Градище (448 м), а югоизточно от Бушуля е Стражата (314 м). На много от върховете (Ходжовица, Чаталтапе, Мирчовиците и др.) се издигат тракийски могили, а други такива са пръснати из землищата на споменатите села. На някои върхове е имало древни тракийски светилища, крепости, селища. Да не забравяме, че целият район е бил древен рударски център и именно тук е добито част от най-старото злато у нас. През Средновековието е процъфтява железодобивът и железообработването. Повечето от описаните връхчета са изградени от няколко сложно наставени плутонични тела. На много места в тях са разработени уникални за страната ни кариери за скалнооблицовъчни и строителни скали – различни видове гранити, сред които са редкият “бял гранит” (край с. Величково) и черно порфироидно габро (Величково, Бошуля, източно от Ветрен), сега изоставени.

Еледжик е ограден с проломи и проходи, съсредоточили в себе си природна красота, забележителни места и много история. Това са проломите на Мътивир, Тополница и Марица (Моминоклисурски пролом), проломната долина на Яворица, прастарият проход Суки или Траянов проход, Момин проход, проходът Паланката. Из цялата планина се откриват множество следи

от някогашните обитатели на тези земи. Тук са останките от уникалната крепост Марково кале, от къснонеолитно селище и тракийски могилен некропол край с. Калугерово, тук е най-големият манастир в Средна гора – Калугеровският. Еледжик пази спомена за разгрома на Василий ІІ от Самуил, за ордите и пълчищата на турските нашественици, за кръстоносците на Ф. Барбароса, за народните закрилници, хайдутите Хайдут Новак, Вълко воевода, Стоян воевода и др. Еледжик е един от върховете на Априлската епопея от 1876 г. – тук заемат позиции над 2000 души от околните селища. Югозападно от вр. Новаковец, в м. Широко Орниче е бил укрепеният лагер на въстаниците, а в близкия дол до Градището (Калето) – техния арсенел. Тук идва Хвърковатата чета начело с Бенковски, по тези места загиват след погрома над 300 българи. През 1923–1925 г. по тези места броди Кискиновата партизанска чета. Наблизо е и партизанският мемориал “Шестильовец”. С право можем да наречем Еледжик паметта на вековете.

Днес под седловината между Еледжик и Голак са прокарани тунелите на автомагистрала “Тракия”, след което тя с поредица виадукти продължава към Горнотракийската низина. Тази важна пътна артерия от Европа за Азия е запазила и днес голямото си значение.

► Исторически бележки. Накогашният древен път е известен в историята като Траяновия друм, а проходът – Траянов проход. Запазено е и по-старото му име, тракийското Суки (Клисурата на Суки или Прохода на Суки). По-късно спорадично той се споменава от кръстоносците като Василашката клисура, т.е. Царския проход. След погрома на Василий ІІ тук, византийците го нарекли Българската клисура, както са го наричали по-късно и някои пътешественици.

От днешното село Мирово някогашният път се е качвал по билото на Еледжик – покрай вр. Абарчукар, манастира “Св. Спас”, вр. Бенковски (Еледжик) и оттам слизал на югоизток на седловината между Еледжик и Голак, м. Портата (Голямата порта, Капията). Тук е имало древно тракийско селище, а по-късно е изградена римската крайпътна станция Синеиум. На същото място е била издигната и прочутата Траянови врата. Оттук пътят се спускал по долината на р. Яворица и след около 5 км, при “големия завой” на реката, завивал на североизток, покрай днешното с. Долно Вършило (под виадукта и новата вилна зона) и по-нататък – по стария път за с. Церово (със запазени на много места фрагменти от калдъръмената му настилка и останки от крайпътна станция, преравяна и досега от иманяри). Тук някъде пътят пресичал р. Яворица и продължавал на изток покрай Калугерово, където на вр. Змейовец също е имало крайпътна станция или охранителна стражева кула. През І. в. билният вариант бил изоставен (но използван като резервен) и пътят минавал южно от вр. Бенковски, пак през седловината, до големия завой на р. Яворица, на 1,5 км югозападно от с. Долно Вършило. Оттук право на югоизток той се изкачвал на просторната седловина Паланката, също с римска крайпътна станция. Край нейните руини сега стърчат и руините на бившата туристическа хижа “Траянови врата”. В този участък и по-нататък, към Ветрен, също са запазени фрагменти от калдъръмената настилка.

Счита се, че римляните са прокарали пътя (унаследявайки старо тракийско вървище) през І докъм ІV в. За охраната му е била изградена цяла система от крепости и калета: Горното, Средното, Долното кале и Пердово кале по Черни рид и Голак, Пандово кале (Алахоида) и Серсемкале по Мътивир, калето на вр. Абарчукар и градището на вр. Бенковски (Еледжик), Любнишкото кале край муховската махала Любница, калето на Долновасилашката могила край мах. Гьола, градището при седловината Паланка, градището в м. Кюнка, южно от Ветрен и др. Край станцията на превала е имало още укрепления и сгради. Най-внушителна е била голямата порта, чийто фундамент бил изграден от грубо дялани скални блокове, а нагоре се издигала тухлена арка. Тя е била висока 15 и широка 24 стъпки. Как точно е изглеждала може да се види от запазените рисунки на френските пътешественици Л. Ф. Марсилий и Г. Лежан от ХVІІ в. При нужда портата се затваряла и проходът ставал напълно непрестъпен. Счита се, че сложната система укрепления е изграждана поетапно (от І до ІV–VІ в.), а самата Траянови врата не е строена по времето на император Марк Улпий Траян (98–117 г.). По време на Дунавска България проходът е бил мощен щит, където се разбивали вълните на множество завоевателни походи. Тук е била границата и пропускателния пункт между големите римски провинции Тракия на изток и Илирик на запад. След завладяването на крепостта Сердика от хан Крум през 809 г., точно оттук минавала границата между Византия и Западното българско царство. Тук през м. август 876 г. талантливият български пълководец (и по-късно цар) Самуил след забележителния си светкавичен поход (на юг от Лозенска планина и Черни рид) изпреварва войските на византийския император Василий ІІ и след умела засада ги унищожава напълно. През Траянови врата на път за Божи гроб минават три кръстоносни похода, оттук проникват (на запад) след дълга и упорита съпротива ордите на турските завоеватели Лала Шахин и Индже Балабан. По време на турското робство проходът не загубва значението си, възникват нови селища, но самата Траянови врата загубва функциите си и през ХVІ в. пътешествениците я описват като развалина, а през 1835 г. нейните останки са съборени за направата на новото военно шосе от Узрев паша. Постепено тя е забравена, но оживява в легендите за Крали Марко. Така се ражда и името Маркова капия (Маркова врата), а близката крепост (градище) встрани от нея е наречена Марково кале или Маркова механа.

През Освободителната руско-турска война оттук минават част от главните сили на ген. Гурко, преследвайки отстъпващите турски войски.

От с. Мирово покрай жп спирката (Немирово), която е в югоизточната му окрайнина, се върви по стария републикански път в посока към гр. Костенец. След около 2 км от центъра и 1 км от жп спирката централният път се изоставя (той продължава към Костенец) и съвсем наблизо, на 500–600 м вляво от него остава прочутото някога Мировско ханче (сега е разрушено), завива се на север и се минава през подлеза на автомагистрала “Тракия”. След около още 15–20 мин (0,45 ч от центъра на селото, 0,30 ч от жп спирката), прекосявайки оградени от млади борови насаждения поляни, се стига до разклон в м. Разкръста. Левият асфалтов път се изкачва на север към вр. Бенковски, а десният, който се следва в югоизточна посока, траверсира ниско долу южните му склонове почти по хоризонтал. Минава се през м. Гробът, след което се отделя пряката маркирана пътека за вр. Бенковски и “Шиндара”, през м. Чучурката, м. Падалото (Царево падало) и се излиза на превала – м. Голямата порта (Капията). Тук е издигнат малък паметник в чест на Самуиловата победа над византийския император Василий ІІ. Сега от “портата” няма никаква следа. На няколко метра на север има оскъдни останки от крепостна стена, а на юг – останки от стар градеж с дебели до 2 м зидове. Тук е “Буцата” – голям землест насип с формата на пресечен конус. На юг са тунелите на автомагистралата и няколко сгради на горското и пътното стопанство.

Най-голям интерес представляват останките на Марково кале, което е на няколкостотин метра на югоизток от Голямата порта (Капията), на левия долинен склон на р. Яворица.

Според проведените археологически проучвания разкритата голяма монументална сграда – елемент на голяма фортификационна система, е била гарнизон и склад за храни и боеприпаси. Тя е с размери 80х40 м, с голям вътрешен двор, открит приземен етаж, шест входа и три вътрешни кули със запазена височина от 2-3 до 4-5 м. Крепостта е имала уникално водно съоръжение – дълъг 30-40 м подземен тунел (1,5х1,5 м), който водел до близкия дол, където е бил водоемът. Отворът на тунела в крепостта днес е разкрит и напълно запазен. Целият градеж е от камък, редуващ се с плоски червеникави тухли. Археологическите проучвания установяват, че крепостта датира от римско време, унаследявана е от византийците, а след това – и от българите. Изпълнявала е активно функциите си до падането на България под турска власт.

►Този маршрут може да бъде продължен към вр. Бенковски и туристическия комплекс “Шиндара”, към бившите хижи “Еледжик” и х. “Траянови врата”, към м. Шестильовец и с. Церово и др.