Същност, смисъл и съдържание на сигурността
твърда, насилието също се нарича твърдо
Изтегляне 2.8 Mb. Pdf просмотр
|
| твърда, насилието също се нарича твърдо. Всъщност, в нашите разбирания именно твърдото насилие се възприема като насилие и носи това название — „насилие”. По своя характер то е структурно насилие, защото е свързано с преките въздействия на структурните елементи едни върху други, т.е. произтича от структурните способности, роли, съотношения, зависимости. Ние, като човешки същества, т.е. като части от сложна, самоорганизираща се система, постоянно изпитваме върху себе си това структурно насилие, то се опитва да ни постави в рамките на определено поведение, да ограничи мобилността ни по социалната мрежа (по хоризонтала) и социалната йерархия (по вертикала), да минимизира социалните ни роли и ограничи самостоятелността за вземане на решения. Когато насилието е резултат от прилагането на мека сила, то естествено се нарича меко насилие, но много рядко се възприема именно като насилие. Ако при твърдото насилие върху нас се оказва въздействие, например, да отидем от точка А до точка В, то при мекото насилие на нас ни се оказва влияние да направим същото — като ни се плаща (купуване), като сме убеждавани, като ни се обещава някаква награда, като бъдем мотивирани — напр. с идеята за по-добро (по-светло) бъдеще или по-добър (по-висок) жизнен стандарт. По своя характер мекото насилие е символно насилие, защото се формира и оказва влиянието си изключително в сферата на символите, знаците, виртуалните артефакти; а също така и защото то не се усеща физически, а се долавя психически. И както пише Пиер Бурдийо (Pierre Bourdieu, 1930 —2002): „Символното насилие е принуда, която се установява единствено чрез посредничеството на съгласието, което доминираният не може да не даде на господстващия (и следователно на господството), доколкото той е склонен само да го мисли и да се мисли, или, по-добре, за да мисли своето отношение с него, като инструмент на познанието, което той споделя с него и което, бидейки само инкорпорирана форма на структурата на отношението на господство, прави това отношение да изглежда естествено” 217 . Постигнатата чрез символно насилие власт е от една страна наистина власт — пълноценна и самовъзпроизвеждаща се. Но от друга страна тя е като отрицание на властта, защото „се упражнява единствено в сътрудничество с онези, които я изтърпяват, защото те спомагат тя да бъде конструирана като такава [...] Това подчинение в никакъв случай не е „доброволно служене” и това послушание не се дължи на съзнателно, нарочно действие; то самото е ефект на властта, която е трайно вписана в телата на подчинените във вид на схеми на възприятие и на предразположения (да уважаваш, да се възхищаваш, да обичаш и т.н.), с други думи, на вярванията, които ни правят чувствителни към определени символни прояви” 218 Точно както интересът върви с усилията за неговото осъществяване, така и силата играе ролята в междусистемните отношения само тогава, когато тя се прилага, когато е инструмент за реализиране на по-значима позиция по отношение на опонентите, когато е активна, въздействаща. Например, ако 105 двама младежи полагат огромни усилия във фитнеса и са равни по физическа сила, но единият използва тази своя сила за да въвежда ред в квартала, а другият работи над своята фигура и сила, за да се оглежда в очите на момичетата и да ги впечатлява със своята фигура, то от двамата само първият, от гледна точка на науката за сигурността, е „силен”, той, образно казано, е полюс в кварталната „геополитика”. Естествено, ако външният вид на силен физически човек бъде причислен не към твърдата, а към меката сила (в случая — като атрактивност), то и вторият младеж е „силен” — в борбата не за власт над другите младежи в квартала, а за власт над сърцата на момичетата в този квартал. В международните отношения неравенството на силите не обрича по- слабата държава на предизвестен провал. В научната литература се сочат различни похвати, чрез които по-слабата държава може да постигне по-добър резултат в един конфликт, отколкото това би се предположило при формалното разглеждане на съотношението на силите между нея и нейния опонент. В случай на конфликт между две държави, по-слабата от тях може да постъпи например по един от следните начини: • да апелира към принципите на международното право — възможно е нейният опонент да държи да не бъде обвинен от международната общност, че нарушава принципите на правото и се държи като агресор, затова да отстъпи от намеренията си и с това да се стигне до по-справедливо за по-слабата държава решение на конфликта; • да апелира към „историята” на отношенията с другата страна — това означава да се напомни на опонента, че той може да постигне в пълна мяра онова, към което се стреми, но така ще разруши цялото историческо наследство от добри отношения между двете държави; • да апелира към бъдещето на отношенията с другата страна — така тя може да бъде накарана да се замисли дали ако сега не се стреми към безусловна победа, няма да създаде условия в бъдеще време да се сдобие с надежден и благодарен партньор; • да апелира за провеждане на нови преговори — в настоящия момент по-слабата страна ще бъде поставена на колене, но тя може да спечели време, като поиска противоречията между двете страни да бъдат урегулирани малко по-късно; • да се стреми да обвърже този конфликт, в който страната е по- слаба, с някакъв друг спор, където нейните позиции са по-силни — по този начин да компенсира сегашната си слабост и да получи по-добър изход от конфликта (споменатото по-рано „пакетиране”); Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|