-1197 ГЛАВА III Първото възкресение Цар Петър & цар Асен

ГЛАВА III

Народът беше вече готов - богомилите бяха посели в ду­шата му бунта - и само чакаше знак, чакаше някой да го позове... А през това време по света ставаха странни събития.

В началото на Х век, по времето на нашия цар Симеон Велики, откъм сърцето на Азия, пресичайки пустинята Каракум, се задали ордите на един нов народ, който след ня­колко века щеше да промени съдбата на Европа; предвождани били те от вожда си Селджук и по негово­то име другите народи ги наричали селджукски турци; докато Василий II Българоубиец поробвал България, селджукските турци тихо се прокрадвали зад гърба на Ви­зантийската империя и през 1055 година превзели Багдад; докато в Константинопол се боричкали кой да се качи на престола, турците превзели Армения, после Кесария, после Никея, Киликия и през 1080 година натопили краката си в Дарданелите, а 10 години по-късно уговорили печенегите да преплуват Дунава и заедно с тях да нападнат Константино­пол - печенегите по суша от запад, турците по море от изток.

Изплашеният император Алексий I Комнин (оня, дето изгори Василий Врач, изпреварвайки с цял век Инквизици­ята!) се обърнал за помощ към римския папа. Горкият император не подозирал какво ще последва.

Папа Урбан III само това чакал - да се осъществи отдавнашната мечта на римската църква да протегне дългата си ръка над Изтока. Свикал голям църковен събор в Клермон, където държал пламенна реч:

- Синове на църквата и верни чеда на християнската вяра! Грабнете оръжие и се притечете на помощ на ва­шите братя, които живеят на изток. Върху тях се на­хвърлят турци и араби, мнозина убиха, други взеха в плен, разрушиха църквите - помогнете им да изгонят от пределите на християнския свят тази негодна порода хора. На всички, които отидат там, в случай на смърт по суша или по море, или в бой с нечестивците - нека още отсега да им бъдат простени греховете. Който тук е печален и беден, там ще стане радостен и богат, който тук е ом­разен на Бога, там ще му стане мил. Аз давам това обе­щание на тези, които отидат, като упълномощен от Бога. Грабнете оръжие, за да изтръгнем от неверниците Гроба Господен! Ето това заповядва Христос.¹

Многохилядната тълпа от клирици, сеньори, рицари и селяни изпаднала в делириум, започнали да шият върху дре­хите си кръстове - затова се нарекли кръстоносци. Пълно­мощникът на Бога освен греховете опростил на кръсто­носците и дълговете, на крепостните селяни обещал земя в светите места - така че първи на изток потеглили бедняци­те и длъжниците (начело с Петър Пустинника и Валтер Гол­така), след тях грешниците и авантюристите, и последни - феодалите и кралете, жадни за богатства, власт и слава.

Събрало се безчислено множество хора от Италия, Фран­ция, Белгия, Германия, Британия и се отправили към изток едни по море, други по Дунав, трети по суша - повече от 600 000 души! По пътя си кръстоносците плячкосвали всич­ко. Като навлезли в пределите на България - пише скръбно Блазиус Клайнер², - разярените българи избили голяма част от тях.

Както и да е, прехвърлили се те през Босфора и на 15 юли 1099 година успели да завладеят Йерусалим, послед­вало масово клане на турци и евреи - мъже, жени, деца, всички. Основано било Йерусалимското кралство. Почти след век, през 1187 година, вождът на мюсюлманите Салах ад Дин, наричан от европейците Саладин, разрушил стени­те на свещения град и го превзел.

Но да не изпреварваме събитията - да се върнем 2 годи­ни назад и да видим какво става на Балканския полуостров през фаталната за нас 1185 година.

През януари цъфнали ябълките и черешите - това пред­вещавало, че ще се случи нещо необикновено - и народът при­тихнал в очакване...

През юни норманите (скандинавски викинги, които участ­вали в тези кръстоносни походи и пътьом си били основали държава на топло в Сицилия) дебаркирали на адриатическия бряг, превзели Драч и Солун, избили мъжете, изнасилили же­ните и се отправили към Константинопол; маджарите по същото време нахлули откъм север, пре­взели Белград, Ниш и София, Сърбия отхвърлила върховен­ството на византийския император и се обявила за независи­ма; отгоре на всичко дъртият император Исак Ангел, за да умилостиви маджарите, решил да се ожени за 10-годишната дъщеря на Бела III и, скъперникът му със скъперник, за да не се охарчи на сватбата, издал заповед нужните за всенародните гуляи агнета, овце, свине и волове да се изземат от българско­то население - това преляло чашата на търпението.

Народът се оглеждал - няма ли да се яви най-сетне човек от царски род, за да го поведе?

Но Киевският княз Светослав бе избил преславските бо­ляри, а покрай тях и царските издънки (спомнете си онези 300 видни българи боляри и военачалници, на които Светослав заповядал да отсекат главите пред очите на всички в Дръстьр); императорът Цимисхий нали отведе в плен цар Борис II заедно с жена му и децата му в Константинопол - какво е станало с тези царски деца след бягството на Борис ІІ, не се ни чуло, ни видяло, а Роман бил предвидливо скопен, за да няма царски потомци;

Василий II пък, както видяхме, ликвидира царския род на комитопулите по един още по-сигурен начин: подкупи ги и ги направи по византийци от византийците.

И тогава се случило нещо наглед незначително, което решило по-нататъшната ни съдба.

Братята Петър и Асен не са били случайни хора, за да бъдат приети от византийския император. Но кои са били те? Дали са били видни български боляри васали, или професионални главатари на наемници кумани и власи, и са се разбун­тували, понеже не им заплатили, колкото искат?

Тъй или иначе, братята Петър и Асен, особено Асен, си тръгнали не обидени, а бесни - ако съдим по по-нататъшните вопли на императорския секретар:

Но каква ли реч ще бъде в състояние да разкаже какво направиха след това на ромеите тези нечестивци и пре­стъпници или какъв ли разказ ще може да обхване такава Илиада от нещастия?

Двамата еднородни братя, за да освободят своите сънародници от страха, построили храм на името на вели­комъченик Димитрий, в който събрали много и различни луди (а между тях и много, които се правели на луди) с кръвясали и разкривени очи, с разпуснати коси и внушили на тези бесновати люде, обхванати от зли духове, да викат с висок глас, че Бог е съблаговолил да подари свободата на българския и влашкия народ и да смъкне от тях дълговременния робски ярем, и че поради това Христовият мъченик Димитрий на­пуснал главния град Солун и тамошния си храм, като се от­казал да пребъдва между ромеите и дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в тяхното дело.

Тези безумци, като си дали за малко време отдих, из един път, като че ли в нов припадък на болестта, почнали да викат в още по-голямо изстъпление и с пронизителни крясъ­ци, че не трябва да се противопоставят на Божията воля, но всички да грабват оръжие в ръце и дружно да на­паднат ромеите, заловените по време на война да не оста­вят живи, а безмилостно да ги изколват и изгарят, да не ги освобождават срещу откуп, да не се трогват от никакви молби и молитви, но подобно на твърд елмаз да бъдат непреклонни, по­неже Бог покровителства тяхната свобода.

Въодушевен от тези лъжепророчества, целият народ грабнал оръжието.

Станало това навръх Димитровден, 26 октомври 1185 година, в град Търново.

Театърът обаче не свършил дотук. За да осветят църква­та и уж избягалата от Солун икона на свети Димитър, много вежливо били поканени да дойдат двама византийски епископи (български епископи отдавна сме нямали) и митрополитът на Видин (той също бил византиец), но като се развихрила гореописаната сценка в храма, въодушевеният народ като завикал: „На оръжие! На оръжие!", братята обнажили мечовете си и накарали тримата разтрепе­рани византийски архиереи да ръкоположат в сан архиепископ един наш поп на име Васил (най-малко трима епископи са нужни, за да ръкоположат архиепископ - канонът бил спа­зен), след което българският архиепископ Василий пред це­лия насъбрал се народ тържествено коронясал по-големия брат Теодор, давайки му ново име: цар Петър.

Единият от братята, Петър - пише Никита Хониат - поставил на главата си златна корона, а на нозете си обул пурпурни ботуши...

Символиката е повече от ясна: все едно, че робство не е имало, последният цар Петър от преди два века се прераждал в новия цар Петър - България продължава да съществува!

Тук възниква въпросът: дали братята Петър и Асен наи­стина произхождат от рода на предишните царе, както пише по-късно папа Инокентий III, или това е измислица на третия им брат Калоян, който нарича Симеон, Петър и Самуил „пра­родители мои"?

Не знам. А и по-важно е, дори ако не си, да накараш да ти повярват, че си - и да тръгнат след тебе.

Още се спори дали тези загадъчни братя са от българо-кумански, или от руско-кумански произход, дали са кумани или власи - или пък са чисти българи?

Оставям тези въпроси за занимавка на бъдещите ни ис­торици, а ний, драги читателю, да побързаме нататък, защото ни чакат тежки битки.

И така, само в един ден сме се сдобили с цар и с глава на българската църква. Новият български архиепископ благосло­вил въстаниците, новият български цар яхнал белия си кон и ги повел на изток, пред него на черния си кон препускал Асен и свирепо размахвал меч, навсякъде ги посрещали с възторг, вратите на крепости­те се отваряли доброволно, византийските гарнизони побягна­ли и само след седмица цяла Северна България пеела одата на свободата.

(Това, естествено, никак не се харесало на византийския император и той съжалил, че не дал на проклетите братя онова загубено село в Стара планина, още повече щял да съжали по-сетне за шамарите.)

Възторжените въстаници прехвърлили Стара планина - обаче долу в Тракия ги чакала византийската армия, предвождана от слепия кесар Йоан Кантакузин (ослепен бил той от предишния император Андроник, въобще ослепяването било на мода в ония времена).

Възторгът на въстаниците за миг угаснал: те били въоръ­жени кой с меч, кой с тояга или брадва, а долу ги чакали желез­ните византийски легиони - и българите се притаили в дъбра­вите по склоновете на планината.

(Тук другият летописец, Блазиус Клайнер, добавя злъчно: Какво друго би могло да се очаква от сляп предводител, ос­вен главоломно падане в пропастта?)

След това поражение кесарят бил лишен от кесарството, императорът Исак Ангел извикал при себе си най-прославе­ния свой пълководец Алексий Врана, мъж много нисък на ръст, който току-що успял да разбие норманите, дето бяха превзели Солун, дал му най-прославената си войска и го изпратил про­тив българите.

Но прославеният Алексий Врана, като стигнал до про­славения си роден град Одрин, възбуден от прославящите го акламации на съгражданите си (славата, скъпи читателю, как­то ще видим и нататък, най-лесно прави от хората предатели), обул червени ботуши, провъзгласил се за император и потег­лил с всичката си войска обратно към Константинопол да сва­ля Исак Ангел от трона.

Обаче кръстоносецът Конрад маркиз дьо Монфера, кой­то току-що се бил оженил за сестрата на императора и бил провъзгласен за кесар, излязъл извън стените на Константино­пол да защити честта на шурея си и предизвикал Алексий Вра­на на двубой. Още при първия сблъсък на двамата конника рицарят нанизал на копието си прославения кандидатимператор.

Най-сетне император Исак II Ангел трябвало сам да по­веде войската против българите. Непрогледна мъгла покрива­ла Стара планина. Братята причаквали византийците в едни проходи, а те минали през други и когато слънцето внезапно блеснало, ромеите се оказали на крачка зад гърба на българи­те, отблясъците по ризниците и шлемовете преувеличили чис­лото на ромеите и зле въоръжените наши въстаници се изпла­шили и побягнали.

Е, и ний сме бягали, няма как... Но за да не излезе, че не съм патриот, веднага ще кажа, че това било стратегическо бяг­ство. Асен и Петър бягали толкова стремително, че прелетели Дунава и спрели конете си чак като се озовали в страната на куманите.

Като разбрал това, Исак Ангел си рекъл: край на въста­нието, справих се с проклетите братя, пошетал из Дунавската равнина, запалил тук-там струпаните по нивите снопи и, както пише секретарят му Никита Хониат: бързо се запътил към столицата, където присъствал на конни състезания и се наслаждавал на театрални пред­ставления.

Красотата на Пропонтида, нейните приятни дворци, ходенето на лов и ездата като с вериги привързваха към себе си нашите императори и не им позволяваха да останат дълго на бойното поле, но като страхливци ги заставяха да дезертират при тях.

А през това време братята събрали колкото могли пове­че кумански наемници (при всякогашното и единствено тяхно условие - да им се даде възможност да се награбят из ромейските земи) и още същата есен преплували Дунава.

В старите хроники се употребяват някои понятия, които днес могат да ни объркат.

Според военноадминистративното деление на Византий­ската империя Дунавската равнина между Стара планина и Дунава се е наричала Мизия (по името на тракийското пле­ме мизи, които някога живеели там), а земите от Дунава до Карпатите се наричали Влахия;

Както вече стана дума, България се наричала областта около днешна Македония, а Македония се наричала визан­тийската тема (област) в югоизточна Тракия около Одрин.

Често древните летописци назовават народите не спо­ред тяхната етническа принадлежност, а според земите, къде­то живеят. Така че като говорят за мизийци - става дума за българите, живеещи в Мизия, а българи наричат българите, живеещи около Средец и днешна Македония, затова Самуил е царят, който най-категорично нарича себе си цар на българите, също и Иван-Владислав, който в Битолския надпис се назовава самодържец български, а и император Василий II неслучайно е кръстен Българоубиец - убивал е българи, (ако гражданите на днешна Македония не са потомци на тези българи, а считат Самуил и синовете му за свои царе, това най-малкото ще означава, че на техния трон е стояла българска династия); когато стане дума за власи - това не са непременно романизираните потомци на даките (днешните румънци), а са и славяни и българи, които са живели тогава отвъд Дунава във Влахия; македонци наричали живеещите тогава край Одрин (чи­тателят може би си спомня за Василий, арменчето от Ма­кедония, на което хан Крум подари една чудно голяма ябъл­ка и после то взе, че стана император на Византия и макар че е бил арменец, носи прозвището Македонец - Василий I Македонец, понеже бил родом от Одрин, и цялата му дина­стия се нарича македонска, без да има нищо общо с днешна Македония); когато Асен се пише цар на мизи, българи и власи - това означава цар на живеещите в Мизия, България и Влахия (в това, че румънците считат Асен и Петър и за свои царе, няма нищо лошо - те са били и техни царе, стига да не изкарват, че България е била провинция на Влахия, защото е било обратното), а когато срещнете в нечия титла цар на българи и гърци (ромеи) - това не означава, че въпросният наш цар се е смя­тал за цар на Византия, а на живеещите на ромейска (гръцка) територия, включена тогава в пределите на България - в тези територии (Южна Тракия, Беломорието, Тесалия) са живее­ли не толкова гърци (ромеи), а преди всичко славяни.

И наистина, след като прогонили византийците от Се­верна България, Асен и Петър преминали Стара планина и нахлули в Тракия, други дружини заминали на югозапад към Средец.

Като му съобщили това, Исак II Ангел напуснал амфи­театъра по средата на първото действие на „Едип цар" и потег­лил от столицата на север, като заповядал на зетя си кесаря Конрад Монфератски да се присъедини към него с рицарската си дружина около Одрин, но маркизът като видял отдалече черните планини на се­верния хоризонт, които се издигали като градоносен облак, направил кръгом и отпратил през Босфора към Палестина.

Исак се опитал да мине Стара планина през източните проходи, но този път там неустрашимо го чакали българи­те¹. За да им вдъхне още повече смелост, Петър викнал с все сила:

- Сега е време, неустрашими мои бойци, да си възвърнем свободата, честта и загубената слава! Сега трябва да покажете на ромеите, че сте синове и потомци на ония, пред които трепереха и на които са плащали дан!²

След тия думи българите полетели срещу ромеите с диви викове и още преди да се сблъскат първите редици, ромеите побягнали, изоставяйки императора си.

Побягнал и той, препускал, без да се обърне назад, пре­пускал, докато стигнал Адрианопол (Одрин). Събрал там как­вото било останало от войската му и отново се отправил сре­щу българите, при Верея (Стара Загора) се завързала страшна битка, но ромеите отново били разбити.

Трети път се опитал императорът да срази българите при Агатопол, но и там претърпял поражение и се върнал в Кон­стантинопол „душевно угнетен".

На следващата година решил да мине по друг път - от­правил се към Средец, оттам преминал Стара планина и обса­дил крепостта Ловеч. Обсадата се проточила три дълги празни месеца, нито Асен можел да разбие ромеите, нито Исак можел да превземе крепостта и все поглеждал на юг към Константи­нопол, защото усещал, че докато се мотае тук, там се плетяло заговорче.

По някаква случайност няколко ромеи, бродещи край Търново, пленили Асеновата жена Елена-Евгения и, любовта си е любов, Асен бил принуден да влезе в преговори с Исак, Исак се съгласил да му върне жената, но срещу това поискал от Асен да даде малкия си брат Йоаница за заложник. Така бъде­щият наш велик цар-император Калоян тръгнал към Кон­стантинопол като пленник.

През това време откъм запад се чули звуковете на воен­ни тръби и изпод прашните облаци засвяткали шлемовете и ризниците на кръстоносците, предвождани лично от герман­ския император Фридрих I Барбароса.

От преминаването на река Сава до преминаването ни в Азия се наброяват 39 седмици, които ние прекарахме в България и Византия в голямо благополучие - пише техният летописец Ансберт, но, както се досещаш, драги читателю, това тяхно голямо благополучие ще е означавало за нас пълно опу­стошаване - откъдето минели кръстоносците, дълго трева не пониквала.

Цар Петър не отворил война с тях, защото се мъчел да склони германския император да разгромят заедно византий­ците, дори му предложил 40-хилядна войска, но работата не станала и след като кръстоносците си заминали, Византия ре­шила да отмъсти на България за този заговор с алеманите.

И през пролетта на 1190 година, за да унищожи веднъж завинаги българите, Исак II Ангел събрал цялата ромейска войска¹, сухопътната била прекарана на кораби до Анхиало и оттам се отправила по суша на север, возейки със себе си при­готвените от известния Архимед метателни машини и тарани и всичко, което може да разрушава кули, а другата флота продължила към устието на Дунава, за да нападне в гръб българите, но като минал през източните проходи на Стара планина, императорът с изненада видял, че тамошните укрепления и градове били защитени много по-силно отпреди и обиколени с новоиздигнати стени и кули, минал край крепостите Овеч и Преслав, без да ги напад­не, и се запътил направо към Търново и го обсадил, понеже там се бил затворил цар Асен.

Една заран при византийците дотичал ранен и окъсан българин, казал, че е беглец от Асеновата армия и че трябвало да съобщи нещо важно на императора.

Византийците много обичат предателите, затова импе­раторът много се зарадвал на този беглец, приел го на драго сърце, а предателят му с предател, кланяйки се и лазейки в нозете на византиеца, казал, че Асен очаквал днес да пристиг­нат 30 000 кумани, които вече били преминали Дунава и щели да ударят византийците в гръб; смутен от тая вест, императорът заповядал веднага да вдигнат обсадата и помолил предателя българин да го преведе през планината по най-прекия път на юг към Верея (Стара Загора), българинът се съгласил.

Този българин, както се досещаш, мой читателю, бил изпратен от цар Асен. И ето какво се случило:

Тъй описва Никита Хониат, секретарят на императора, тази трагедия, разиграла се в Тревненския Балкан. Нататък следва фарс:

Покрай другата плячка, в ръцете на българите попаднал сакрален трофей - императорският кръст, който съпровож­дал винаги византийските императори като отивали на война - той бил намерен захвърлен в реката.

След тази победа Асен нахлул в Тракия, българи и кума­ни буйствали от Странджа до Струма, превземайки крепост след крепост и опустошавайки всичко;

Исак Ангел изпратил срещу Асеня своите най-добри пълководци Алексий Гид и Василий Батаци, но при Аркадиопол Асен разбил ромейската армия, единият пълководец бил пленен, другият едва успял да избяга.

Тогава императорът решил за последен път сам да тръгне срещу българите.

Зад последната красива фраза на Никита Хониат се крие нещо страшно и грозно: по време на похода, една вечер Исак Ангел бил поканен на братска вечеря от родния си брат Алексий и като хапнали, пийнали, Алексий скочил и ослепил брат си.

Слава Богу, нашите братя се разбирали - и двамата но­сели едновременно титлата цар (дори не се знае точно кога и Асен е бил коронясан), не поделили царството, както обикно­вено се прави в такива случаи, а управлявали България заедно (като с това опровергали Петър Делян, че „в царуването съпру­жество няма") - буйният и храбър цар Асен водел сраженията, а мъдрият и спокоен цар Петър ръководел дипломацията.

Новият император на Византия Алексий III Ангел свил знамената (свил също така среброто и златото, дето го носел брат му) и се върнал в Константинопол, за да се короняса и проводил при Асен и Петър пратеници, да сключат мир.

Но братята не щели мир. Мир означавало да сложат точ­ка на възстановяването на България - такава, „каквато е била някога, в старо време" -

Асен не сложил дори запетайка на своите действия, а вед­нага се устремил на запад...

Тук ще спрем за малко устрема на историята, за да чуем една прелюбопитна реч на цар Асен. Носела се била мълва, че новият император на Византия бил човек храбър и опитен във военното дело, та казали на Асен да внимава, да не влиза самонадеяно в сражения с него. На което той отвърнал:

- Не винаги трябва да се вярва на мълвата, когато го­вори за някого, че е храбър и да се страхуваме от него, нито пък, когато говори за някого, че е страхливец, да го пренебрегваме. Но и мълвата не трябва да се пренебрегва, понеже не винаги е лъжлива, особено тази, която се носи в устата на голяма част от народа. Тези неща трябва да се оставят на съда на очите, защото ушите не виждат нищо, а поемат казаното от други езици. Окото е най-сигурният и искрен съдник, затова по-добре е да се осланяме на един, който е видял, отколкото на десет, които са чули. Видял ли е някой този император да се бие и да побеждава? Нека да видим.¹

Асен завладял крепостта Средец, после се спуснал по долината на Струма, превзел Мелник и Струмица и всички други крепости наоколо, обсадил крепостта Серес, но не мо­жал да я превземе, опустошил земята и селата край крепостта, охраняващият крепостта Исак Комнин, зет на императо­ра, излязъл от крепостта да срази българите, но бил разбит и пленен; сред пленените имало един свещеник, който, макар и ромей, на чист български език се обърнал към цар Асен с мол­ба да го освободи, на което цар Асен му отговорил, че се бил заклел да праща всички ромеи на оня свят. Свещеникът въздъхнал дълбоко, заплакал и рекъл на Асеня:

- Както ти, царю, не искаш да направиш милост на един беден човек, близък до Бога, така и Бог няма да ти окаже ми­лост и знай, че близко е краят на живота ти, но тоя край няма да е като в тих сън от естествена смърт, а както умират люде­те, които изваждат меч за погибел на другите.

Тъй и станало.

Един човек, който много приличал на Асеня по вид и нрав и се ползвал от неговата голяма благосклонност на име Иванко, имал тайно сношение със сестрата на неговата жена.

Като се научил за това сношение, Асен първо разпитал жена си, като я заплашил със смърт, ако премълчи. Тя му рекла, че напразно се сърди на нея, защото той сам би могъл да узнае за тези сношения.

Тогава Асен пренесъл гнева си върху Иванко и пратил да го повикат късно през нощта. Иванко си рекъл, че не току така без причина и без вина го вика царят посред нощ, посъветвал се със своите приятели какво да прави, те му казали да отиде, но за всеки случай да препаше дългия си меч и да го скрие под плаща си, и ако Асен се опита да извади срещу него меча си, той да го превари и да нанесе смърт на кръвожадния и безпощаден човек и да го изпрати в ада.

Така той и направил. И понеже варваринът още при първия поглед станал див като звяр и протегнал ръка към своето убийствено копие, то Иванко, като го преварил, про­мушил го в слабините и го убил.

Тъй разказва историята византийският летописец², но май не ще да е било тъй. Друго ще да е научил Асен, заради друго ще да се е разгневил, заради друго е извикал Иванко по­сред нощ, а не заради любовната му авантюра.

Същият византийски летописец вдига леко завесата в продължението на разказа си:

След това Иванко побягнал, явил се при своите съмиш­леници и решил заедно с тях да вдигне въстание. В случай че успеят, те щели да управляват държавата справедливо, а не със силата на меча и по внушение на гнева, както правел убитият.

В случай, че техните кроежи се провалят, решили да се преместят в друга лодка и да се доверят на ония, които уп­равляват ромейската империя.

В същата нощ те успели да възбудят мнозина към пла­менно участие в тяхното намерение, завладели Търново и се обявили против привържениците на Петра.

Щом пукнала зората, слухът за смъртта на Асеня прогърмял не само по стените търновски, но и далеч зад тях. Но понеже Петър не се надявал лесно да потъпче въстание­то на Иванко, а Иванко сам не можел да отблъсне Петра, то Петър решил да протака обсадата, а Иванко стигнал до съзнанието, че трябва да потърси помощта на ромейския император.

И може би от всичко това наистина би излязло нещо добро за ромеите, ако императорът беше се отзовал след първото известие и сам бе се заел с делото, защото ако да беше завзел Търново, то вече лесно и без труд завладял би цяла Мизия.

Но той в своята разпусната изнеженост се бе затво­рил пак в двореца като някой охлюв в черупката си, а прово­ди вместо себе си протостратор Мануила Камица, комуто връчи командването на войската.

И тъй, Мануил Камица повел императорската войска, но като наближил Балкана, между войниците избухнал бунт.

- Къде ни водиш? - викали те. - И с кого трябва да се сражаваме? Не са ли това планините, които и друг път сме искали да преминем, а винаги сме бивали позорно разбити и едва не загинахме всички. Върни се, върни се, води ни назад, иначе дълго няма да живееш!

Отгоре на всичко разнесъл се слух, че Асен е жив и ето - спуска се като облак с дружината си от планината! - и войни­ците ударили на бяг, погнати от най-обикновен облак...

Накрая императорът бил принуден сам да поведе много по-голяма войска, но и тя като наближила Балкана, се разбун­тувала. Асен бил мъртъв, но споменът за него бил жив и стра­шен.

Никой не искаше да влезе в бой с варварите и да се сра­жава с тях - пише в дневника си секретарят на византийския император. - Вече изтощен и отчаян от хода на събитията около Търново, понеже привържениците на Петър се множели и прииждали все нови негови войски, Иванко тайно из­бягал оттам и дойде при императора.

Избягал, значи, човекът при този, който му е поръчал убийството... Най-лесното е човек да се досети, че след като не могли да победят Асеня със сила, византийците са решили да го премахнат чрез подлост, по византийски - както подкупиха навремето Арон против брат му Саму­ил, както подбудиха Иван-Владислав да убие Гаврил-Радомир, както чрез измама ослепиха Ивац и заклаха Сермон - така ве­роятно са подбудили и Иванко против Асеня?

Ако Иванко действаше сам, бихме могли да се усъмним в това предположение, бихме повярвали дори на любовната история, която ни пробутва летописецът Никита...

Но Иванко вече го нямало, избягал бил в далечния Кон­стантинопол, а по съшия начин след три месеца в Търново ще бъде убит и Петър – значи съзаклятниците на Иванко продължавали да действат и без него.

Кои са те?

Кои са ония негови „ съмишленици", които го посъветва­ли да скрие меча под плаща си, с които „решил заедно да вдиг­не въстание" и с които обсъждал как „щели да управляват държавата"?

Ако са били борци против тиранията на „кръвожадния и безпощаден" Асен - защо ще убият кроткия и добър Петър?

По внушение на Византия ли са действали наистина - а може би самостоятелно? Чужди агенти ли са били - или пат­риоти? Борци за свобода - или властолюбци, стремящи се към престола?

Остава да видим кой ще убие Калоян - и тогава ще ни стане ясно...