Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница13/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   25

Книга втора
1014-1185

ГЛАВА I
Първото падение


Цар Гаврил-Радомир, цар Иван-Владислав,

Петър Делян, Константин Бодин, Василий Врач
Най-страшното робство е

да бъдеш роб доброволно.

Победите са съпроводени с подвизи, пораженията - с предателства. Като някакъв митичен титан, крепящ на рамене­те си мирозданието - щом паднал Самуил, срутило се и ми­розданието, сгромолясала се държавата, рухнали крепостите, паднал духът, умряла храбростта, изчезнали добродетелите.

Настъпило време на страх и предателства.

Гаврил-Радомир ридал неутешимо 9 дни върху гроба на баща си, приел без радост короната му в Битоля и разярен срещу коварството на Василий Българоубиец повел конница­та си на изток, опустошил цяла Тракия, земите около Филипопол, край Адрианопол и стигнал до стените на Константино­пол - палел и убивал безогледно, всявайки страх и ужас в ця­лата Византийска империя.

Василий Българоубиец не смеел да излезе извън стените на столицата - разказва познатият ни незнаен Дуклянски през­витер, но изпратил тайно един безрък ромей при Иван-Владис­лав - да му каже:

- Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мене злато и сребро, колкото ти е угодно, бъди в мир с нас и си вземи царството на Самуил, който уби своя брат Арон - твоя баща, отнемайки му царството, на което зако­нен наследник си ти. И ако си по-силен, убий неговия син Ра­домир, който сега управлява царството вместо тебе.

Когато Гаврил-Радомир се завърнал след яростния си по­ход, бил посрещнат от любимия си братовчед Иван-Владислав и Иван го поканил да идат на лов, за да разтушат душите си.

И когато навлезли в гората и по тясната пътека яздели един зад друг - Иван-Владислав зад Гаврил-Радомир - Иван забил копието си в гърба на Гаврил така силно, че го пронизал, после го доубил с меча си.

Това не му стигало, та отишъл при жената на Гаврил уж да й съобщи тъжната вест за незнайната смърт на мъжа й - и я убил; най-големият син на Гаврил видял убийството на майка си, Иван го хванал и го ослепил.

Сетил се после за сръбския княз Владимир, който бил женен за дъщерята на Самуил - той също можел да бъде съпер­ник за короната, и понеже Владимир бил много набожен, за да го подмами, Иван-Владислав изпратил при него архиепископа Давид да го покани уж на гости - и когато Владимир пристигнал в Преспа и влязъл първо в църквата да се помоли, Иван-Владислав забил камата си в гърба му, както бил на колене пред иконата на Богородица.

Безръкият ромей се завърнал в Константинопол и пре­дал писмо на императора Василий Българоубиец от Иван-Вла­дислав. В писмото пишело:

Убих Гаврил-Радомир в Петриск и взех цялата власт в свои ръце. Обещавам подобаваща на Ваше Величество покорност и подчинение."1

Но съдейки по себе си, Василий знаел, че изменникът ще измени и на него, затова изпратил човек уж да сключи договор с Иван-Владислав, а да го убие. Убиецът обаче бил убит от Иван-Владислав.

Тогава Василий заповядал на пълководдите си да нахлу­ят и да опустошат Битолското поле и да превземат Преспа, но българите, предвождани от военачалника Ивац, твърде ви­ден и изпитан мъж, ги хванали в засада и избили всички.2

През това време Иван-Владислав тръгнал да превзема Драч, обсадил го и тъкмо щял да излиза на рицарски двубой с коменданта на крепостта, две стрели се забили в гърба му, незнайно от кого изстреляни...

И тука следва безмилостен списък на последвалите пре­дателства3:



Щом известили императора за смъртта на Иван-Вла­дислав, той тръгнал веднага към България. Като стигнал при Адрианопол, пресрещнали го братът и синът на прочутия Кракра (спомняш ли си, читателю - това е същият Кракра, кого­то императорът не можа да сломи нито с оръжие, „нито с лас­кателства, нито с други обещания и предложения"!), те му носели благовестието, че известната на всички непревземаема крепост Перник, заедно с други 35 крепости, му се предават доброволно.

Императорът ги почел и като издигнал Кракра в дос­тойнство патриций, отишъл в Мосинопол. Там дошли пра­теници от Пелагония [Битолска област], Моровизд и Липений [Косово], които предали градовете си на императора.

Като се вдигнал оттам, императорът отишъл в Серес, където пристигнал Кракра, заедно с началниците на 35-те предали се крепости, той бил добре приет. На страната на императора минал и Драгомъж, който предал Струмица и бил почетен с титлата патриций.

Веднага след това императорът се приближил до Струмица и при него дошъл архиепископът на България Да­вид с писмо от Мария - жената на цар Иван-Владислав, която му обещавала да му предаде цяла България, ако се из­пълнят желанията й.

При него се явил и Богдан, воеводата на крепостите от вътрешността, и бил почетен също със сан патриций, защото бил убил тъста си Матеица (враг на императора).

Оттам императорът се отправил към Скопие, където го посрещнал младият Николица, който стоял начело на първия и най-боеспособен Самуилов отряд, предал се и бил почетен със звание протоспатарий и стратег.

Минал императорът през крепостите Щип и Просек, приветствай с литии и химни. Веднага извил пътя си надяс­но и отишъл в Охрид, целият народ го посрещнал с песни, аплодисменти и възхвали.

Като влязъл в дворците на българските царе и отворил съкровищниците, императорът намерил много пари, корони и бисери, златоткани дрехи и 100 кентинария сечени пари от злато - всичко това изразходвал за заплата на войската си.

Като се върнал в лагера си, там приел доведената при него жена на цар Иван-Владислав с тримата й сина и шест дъщери. Тя водела със себе си и един незаконороден син на Самуил, а също и две дъщери и пет сина на Самуиловия син Гаврил-Радомир, сред тях ослепеният от Иван-Владислав.

Мария имала още трима сина от Иван, но те били успели да избягат в планината Тмор. Императорът я приел ласкаво.

При императора дошли и други български велможи, все­ки с отрядите си: Несторица, Зарица и младият Добромир. Те били приети благосклонно и почетени царски.

Тогава и Иван-Владиславовите синове - Пресиян и два­мата му братя Алусиян и Арон, изморени от дългата обсада в планината, съобщили на императора, че искат гаранция и обещавали да се предадат.

Императорът отишъл в Девол, където на една издиг­ната трибуна приел Пресиян и братята му, като почел Пресияна с титлата магистър, а другите - с титлата патри­ций. Там бил доведен и Ивац, който бил лишен от зрение.

За разлика от всички други, воеводата Ивац не се преда­вал и „създавал големи грижи на императора". Тогава ох­ридският управител Евстатий решил да се справи с него по византийски. Ето дословния разказ на Скилица:



Предстоял у Ивац тържествен празник - Успение Бо­городично. На тоя ден той имал обичай да събира на го­щавка не само хора съседни и близки, но и от много по-далечни места. Дошъл неканен и охридският управител Евстатий, придружен от двама слуги, и като се срещнал със стражата пред входа, заповядал да съобщят кой е той и че се явява, за да се повесели заедно с воеводата

Когато стражата го известила, Ивац се учудил защо е дошъл доброволно този неприязнен човек и предава себе си в неприятелски ръце, но все пак заповядал да го пуснат и когато оня дошъл, Ивац го приел радостно и го прегърнал

Евстатий поискал другите да се отстранят за мал­ко, защото имал намерение да поговори насаме с Ивац за нещо твърде важно за него. Без да подозира хитрост, Ивац заповядал на слугите да се оттеглят, хванал Евстатия заръка и го въвел в една градина, покрита с дърве­та, дето имало едно углъбление, така че гласът не можел да се чуе между дърветата.

Когато вече били вътре в него, Евстатий хванал Ивац и го тръшнал на земята, и като притискал гърдите му с коляното си, защото бил силен в ръцете, спрял му диша­нето и свирнал на двамата си слуги, те се притекли набързо и като натискали здравата Ивац и му затъкнали устата с дреха, за да не вика, извадили му очите и ослепен го изхвърлили вън от градината...

Скилица продължава:



След това императорът отишъл в Кастория [Костур]. Там били доведени при него двете дъщери на Самуил, които, щом видели Мария, жената на Иван-Владислав, застанала до императора, нахвърлили се върху нея да я убият.

Но императорът успокоил гнева им, като обещал и на тях да даде почести и големи богатства, а Мария почел с титла зости [придворна дама] и я изпратил в Константино­пол с децата й.

А като отишъл в крепостта Стаг, приел там управи­теля на Белград Елемаг в робско облекло - бос и гологлав, във власеница, опасана с връв - знак, че се предавал доброволно, заедно с няколко други подчинени нему воеводи....

Само Сермон, владетелят на Сирмиум, не пожелал да се покори.

Странно! Всичките гореспоменати имена на предатели долу-горе сме ги чували, а името на този, който не пожелал да се покори - Сермон, е напълно неизвестно.

Може би ще е лош пример за подрастващото поколение, затова за такива хора много-много не трябва да се говори? За­щото колкото и да се преструваме, на всяка власт й трябват хора покорни (употребяват се, разбира се, по-благозвучни си­ноними: дисциплинирани, коректни, съвестни, верни, предани, добри, хрисими, кротки, послушни, смирени и пр.)

С непокорния Сермон императорът се справил по ви­зантийски, както с Ивац. Само че този път изпратеният подлец Константин Диоген, като останал насаме със Сермон, извадил от пазвата си кама и направо го заклал. За този си подвиг под­лецът, естествено, бил награден.

Не се възмущавай особено, драги читателю, а свиквай. Това, което за нас е подлост, за другите е подвиг; което за нас е нещастие, за другите е щастие. Гледай как­во пише византийският летописец Михаил Аталиат1:

Василий II покори България - оная България, която се считаше непристъпна, обширна и непревзимаема, България, която на никого от ромейските императори не е била под­чинена никога и поради това не даваше покой на Византия; на тая България той стана господар, завладявайки я бляскаво с голяма сила, а в ромейската държава най-сетне се възцари спокойствие и вместо предишната оскъдност настана пълно изобилие и благосъстояние.

Затова гражданите на Константинопол посрещнали им­ператор Василий радостно и тържествено, влязъл той през Златната врата с назъбена златна корона на главата, като пред него вървели като трофейни пленници българ­ската царица Мария - жената на цар Иван-Владислав, дъщери­те на цар Самуил, българският архиепископ Давид и другите знатни българи; отишъл във великата църква „Света София", където бил отслужен благодарствен молебен на Бога, затова, че отървал най-сетне Византия от проклетата България, след което за вечна прослава Василий II бил наречен Българоубиец.

Така е, скъпи читателю, най-големите престъпления се извършват в името на отечеството или както казваше послед­ният римски император Ромул Велики: започне ли държавата да се нарича отечество - тя се готви да убива...2

Всъщност, колкото и да ни е неприятно, Василий II бил много умен император. След като завладял България, той за­повядал да не се променя нищо в бита на българите - нито данъците, нито езика, нито свещениците и архиереите, нито управниците на градовете и областите - те също били българи (е, разбира се, които приели да бъдат негови васали); по този начин искал да постигне нещо много далновидно и коварно: българите да не се чувстват роби, а граждани на империята, защото робът винаги ще се бори за свобода и ще бъде враг на империята, а гражданинът става неин защитник (както той, арменецът, я защитавал).

Затова, който се предавал доброволно - Василий II го награждавал, издигал го, той наистина ставал равноправен граж­данин на империята, забравяйки, че е българин (родината му се превръщала в географско понятие); който се съпротивлявал - ослепявал го.

И тъй, из нашето отечество бродели слепци и предатели. Слепците се взирали в мрака с кървавите си очи и протягали отчаяно ръце към изчезналата сянка на своята свободна и гор­да България...

А за предателите България вече не съществувала.

Децата на българската царица Мария от българския цар Иван-Владислав станали видни византийци - предателство­то и в ония времена се ценяло високо.

Най-големият й син Пресиян се опитал да стане напра­во император като се оженил за сестрата на императрицата Зоя и организирал заедно с жена си Теодора заговор - да свали Зоя и мъжа й Роман III Аргир (1028-1034) от трона и да седне той на него, но заговорът бил разкрит и Пресиян бил ослепей (1029); дъщеря й Екатерина станала жена на император Исак I Комнин (1057-1059); другите й синове Алусиян, Арон и Траян станали страте­зи на теми (области); една от дъщерите на Алусиян станала жена на импера­тор Роман IV Диоген (1068-1071), синът й Константин се оженил за Теодора - сестра на император Алексий I Ком­нин; дъщерята на Траян Мария (която според Анна Комнина дотолкова привличала със своята красота и стройността на телесните си части и членове, че нито една жена по онова време не бе се явила по-красива от нея) се ожени­ла за брата на император Константин Х Дука (1059-1067), а нейната дъщеря Ирина станала жена на император Алек­сий I Комнин (1081-1118); внуците пък на Арон Арон и Теодор участвали през 1107 година в съзаклятието против същия този Алексий I Комнин; синът на Траяновата дъщеря Мария Иван Дука станал византийски управител на родната си България през 1085-1092 година (в едно от сраженията си със сърбите пленява Константин Бодин, който преди да стане княз на Сърбия, как­то ще видим след малко, за кратко време е бил и наш цар), брат му Михаил Дука бил прочут красавец и пълководец, а другата й дъщеря Анна станала жена на пълководеца Георги Палеолог, давайки началото на династията на Палеолозите.

Както се казва - и ние сме дали нещо, ако не на света, поне на Византия...

Ако наследниците на Василий II не бяха променили тази негова политика, нашият народ щеше да бъде тихо и кротко асимилиран и историята на България щеше да свърши дотук.

Слава Богу, наследниците му се оказали глупаци – те започнали да се отнасят към българите като към роби: увели­чили данъците им, лишили ги от всякакви права, сменили българските свещеници с византийски, в училищата се учело на гръцки и прочее, и прочее...

И борбата за свобода започнала.

Докато потомците на цар Иван-Владислав превземали подстъпите към византийския трон с помощта на „телесните си части и членове", по българските земи се явил някой си Петър Делян, кой­то казвал, че е син на цар Гаврил-Радомир от дъщерята на маджарския крал св. Стефан I, която баща му бил прогонил не­знайно защо още като била бременна с него; родил се бил той в Маджарско, но когато Гаврил-Радо­мир станал цар, върнал се бил при баща си, след смъртта му и след смъртта на Иван-Владислав бил предаден от царица Ма­рия заедно с другите си братя и сестри на Василий II и бил отведен в Константинопол, живял там в плен 20 години и ей на - сега избягал и зовял на бунт!

Син на Гаврил-Радомир ли е бил наистина, или не е бил, живял ли е като пленник в Константинопол или направо е дошъл от Маджарско - той си знае, но българите, които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобо­да1, само това чакали - някой да ги поведе.

И в Белград, през пролетта на 1040 година, Петър Делян бил вдигнат на щит и провъзгласен за цар на България - това било начало на въстанието.

Цар Петър II Делян повел войската си на юг, превзел Ниш и Скопие. През това време малко по на юг - в областта край Драч, пламнало и друго въстание, там въстаниците пък обявили за цар един войник Тихомир.

Петър Делян написал писмо на тоя Тихомир: ела да дей­стваме заедно. Когато двете войски се съединили, Петър про­изнесъл следната реч:

- Славата и величието на българското царство не биха допуснали славното име на българския народ, комуто са били подчинени много царства и империи през дълголетието му съществуване, да бъде помрачено не само от ромеите, но и от който и да е друг владетел на света. И за да се почув­стваме сега свободни като преди, пречка е само раздорът между мене и Тихомир, защото, както знаете, в царуването съдружество няма. Така че, ако желаете собственото си добро и доброто на отечеството, изберете един от двама ни за ваш цар. Ако признаете, че съм от Самуилово потекло, предпочетете ме пред Тихомир; а ако изберете него - пропъдете ме от царството.2

Настанал смут. Някой извикал:



  • Ти си наш цар!

  • Да живее цар Петър Делян! - извикал друг.

Дотук нямало нищо лошо. Но открай време и до днес да живей за едного означава смърт за другия, така станало и сега:

- Да живее цар Петър Делян! - извикали всички, грабна­ли камъни и убили Тихомира.

След това цар Петър II Делян се отправил с цялата си войска към Солун, където се намирал императорът.

Кой е бил тогава император на Византия, трудно ми е да кажа, защото Василий II Българоубиец царувал 50 години - от 976 до 1025, а през следващите 50 години на трона се изреди­ли повече от 12 императори.

Василий II бил наследен от брат си Константин VIII, човек с прекомерно безсрамен и сластолюбив живот. Пре­ди да умре, той омъжил 50-годишната си дъщеря Зоя за още по-стария сенатор Роман Аргир, който поел византийската корона. (Нашият Пресиян се оженил за нейната сестра Тео­дора.)

Обаче след няколко години дъртата Зоя се влюбила в мла­дия Михаил Пафлагон, дала на мъжа си отрова, от която той обаче не умрял достатъчно бързо, а тя била нетърпелива и го удавила, като му натиснала главата в банята, още същия ден облякла любовника си в императорски одежди, качила го на трона и заповядала на патриарха да я венчае с него.

Този Михаил обаче се оказал епилептик и не ставал за нищо, затова още приживе провъзгласил за свой наследник племенника си Михаил V Калафат, който веднага пратил Зоя в манастир, но тя му спретнала едно превратче, свалила го от трона и го ослепила.

Известно време управлявали двете със сестра си Теодора (бившата жена на нашия ослепен Пресиян), но 65-годишното сърце на Зоя пламнало отново от любов, този път по 40-годишния Константин Мономах, омъжила се за него и го направила император, а сестра си изпратила в манастир.

Константин IX Мономах обаче бил човек на живота, ог­радил се с фаворитки и хора на изкуството, Зоя умряла може би от ревност, след което сестра й Теодора напуснала ма­настира и споделила трона (и леглото) с въпросния Кон­стантин IX, той обаче скоро умрял и я оставил да царува сама.

След една година умряла и тя, но за да накаже сънарод­ниците си, преди да умре определила за свой наследник един малоумен старец Михаил VI Стратиотик.

Военните обаче вдигнали бунт, пратили дядото в манас­тир и обявили за император пълководеца Исак I Комнин (който пък бил женен за дъщерята на Иван-Владислав Ека­терина), той обаче не издържал на дворцовите интриги, зах­върлил меча и отишъл в манастир.

Сенатът назначил за император Константин Х Дука. Той пък обичал да се занимава с философия и вместо него управлявал брат му Йоан Дука (който бил женен за дъще­рята на Траян - красивата Мария).

Като умрял Дука, на трона се качила вдовицата му Евдокия, някой си Роман Диоген (който пък бил женен преди това за дъщерята на Алусиян) организирал срещу нея заго­вор, заговорът бил разкрит, осъдили Роман на смърт, но междувременно Евдокия се влюбила в него, оженила го за себе си и го прогласила за император.

Роман II Диоген воювал с турците селджуци, но бил пленен, в Константинопол провъзгласили за император сина на Константин Х - Михаил VII Дука, през това време Роман избягал от пленничеството си и поискал да си върне трона, но бил заловен и ослепен.

Стратегът на Анатолия се съюзил с турците и се обявил за император под името Никифор ІІІ Вотаниат, обаче сре­щу него, пак с помощта на турците, се опълчил друг пълководец - Алексий Комнин (който пък бил женен за Ирина - дъщеря на Траяновата красива дъщеря Мария, а сестра му Теодора била омъжена за внука на Алусиян - Константин) и Никифор предпочел расото пред смъртта, а Алексий I Ком­нин поставил началото на нова династия, която царувала повече от век.

Както виждаш, скъпи читателю, весело си живеели в Константинополския дворец и в тази веселба дейно участие са вземали и българите, особено българките. Какво пък, защо да не се гордеем с тях? Арменците са имали трима-четирима императори, ние пък сме имали три-четири императрици, три-четири българки са седели на византийския трон, превземайки го с едните си прелести - същия оня трон, за­ради който Симеон що народ изтрепа и не можа да седне на него...

Но който и да е бил тогава император на Византия, само като чул, че насам иде Петър Делян, отпрашил към Цариград, изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани - както тъжно признава летописецът Скилица, а пълководецът му Мануил Ивац, в когото се обадило българското сърце, понеже бил син на легендарния воевода Ивац, коленичил пред Петър Делян и се присъединил към него заедно с цялата си армия, с целия обоз и колкото имало там злато, сребро и тъкани...

Оттук Петър Делян се отправил към Драч, крепостта му се предала доброволно, после се спуснал надолу към Елада, там византийците се опитали да го спрат, но били разбити при Тива, в южен Епир народът въстанал и като хулел ромеите, се присъединил към Петър Делян, славейки го като освободител...

В Константинопол настанала паника - страшната Бълга­рия възкръсвала отново!

Слухът за тези събития стигнал чак до Армения, където стратег бил Алусиян, вторият син на Иван-Владислав - изпра­тен бил той толкова далеч от столицата заради някакъв скан­дал с императора; като чул Алусиян какво става в България, ще речеш: сърце юнашко не можело повече да трае - преоблякъл се в черни арменски дрехи, пуснал си дълга черна брада, метнал се на един черен арменски кон и препуснал към България.

Един ден стражата на Петър Делян му довела странния конник. Петър отначало не повярвал, че това е Алусиян, пови­кали обаче едного, който бил слуга в двора на цар Иван-Владислав, оня познал царския син, паднал на колене пред него и започнал да целува нозете му1; прегърнали се двамата братовчеди, целунали се и реши­ли да действат заедно.

Но изглежда Петър Делян ще да е бил забравил собстве­ните си думи - че в царуването съдружество няма, защото само след седмица Алусиян устроил пир, на който поканил и своя любим братовчед, много наздравици се вдигали послучай побратимяването на братовчедите, които се заклели да забравят греховете на бащите си и като се замаяла от виното главата на Петър, Алусиян дал знак на своите хора да го вържат и заповядал първо да му отрежат носа, а после да го ослепят и тутакси изпратил вестител до Константинопол да съоб­щи на императора, че патриций Алусиян е ослепил самозване­ца Петър Делян и е готов да предаде българското царство под властта на ромейската империя, ако срещу това бъде награден според заслугите2.

Императорът веднага отвърнал, че срещу заслугата да предаде България Алусиян ще получи всичко, което пожелае.

Така и станало. Алусиян поискал всичко на всичко да стане магистър и да се върне в Константинопол - за толкова оценил човекът отечеството си.

А Петър Делян, макар и сляп, повел въстаниците срещу ромеите. Императорът се изплашил да не би и сега войниците му да се присъединят към българите, затова изпратил срещу тях норвежки наемници - варягите на Харалд Хардрад.

Норвежките саги възпяват най-големия подвиг на този свой легендарен авантюрист - чутовното му сражение с най-страшните врагове на света, предвождани от сляп цар, който размахвал от белия си кон огромен меч и всявал ужас сред варягите...

Дълго бродел из въображението на поробените бълга­ри призракът на този сляп цар, предвождайки илюзиите им за свобода.

Не минали 30 години - и в Скопие затаили ново въста­ние, начело на заговора стоял Георги Войтех, обаче нямали царски човек, а, както пише иронично византиецът Михаил Псел3: българите открай време имали обичай да повикват начело на народа си само лица от царски род.

Този царски синдром обаче е твърде древен и не е само български. Дори Исуса са искали да го изкарат от царски род. Човек би си казал: Исус нали е син Божий, за какво му е да бъде от царски род? Сигурно по същата причина: хора­та са свикнали да тръгват след цар, а не след син Божий.

И, простено да им е, евангелистите са лъжели съзнател­но, при това са лъжели двойно, защото хайде, ако беше май­ката на Исус от царски род, както и да е, но те изкарват Йосифа потомък на цар Давид (човекът има 42 праотци - Авраам, Салмон, Авиуд и прочее, баща му е Яков, но и ангелът Гос­поден Гавраил, като му се явява, не го нарича другояче, а Йосифе, сине Давидов - за да се подчертае царското!), макар че и да е син Давидов, Йосиф не е баща на Исус и от това не може да следва, че и Исус е син Давидов. Въпреки че знае това по-добре от всички, Матей започва Евангелие­то си с думите: Родословието на Исуса Христа, сина Да­видов;

Лука е по-откровен: Според както Го мислеха, беше син на Йосифа... - а щом го мислеха за син на Йосифа, който бил потомък на цар Давид, то и Исуса ще го мислят за син Давидов...

Още по-странно е, че този царски синдром действа и до днес. В началото на XXI век българите отново повикаха начело на народа си лице от царски род, надявайки се да го спаси от бедите на демокрацията. Историческа пародия!

Както и да е...

Като нямали царски човек, заговорниците отишли при сръбския княз Михаил и го помолили да им даде един от сино­вете си да го направят български цар.

Сърбинът на драго сърце изпълнил молбата им, имал човекът седем сина, що да не изпрати най-малкия да стане български цар, той без това си бил полубългарче - неговата майка била дъщеря на Самуиловата дъщеря Косара, дето беше жена на сръбския княз свети Владимир.

Застанал този най-малък син, наречен Константин Бодин, начело на чета от 300 души и тръгнал към България, по­срещнали го българите нейде в недрата на Шар планина, коро­нясали го там тържествено, давайки му ново име Петър, било това през есента на 1072 година; въстаниците разбили изпратената срещу тях византийска армия и превзели Скопие, завладели без бой Охрид и Девол, но при новото сражение на Косово поле византийците раз­били въстаниците и пленили царя ни, оковали го във вериги и го откарали в Константинопол, заточили го после в Антиохия, оттам този наш цар Петър III Бодин успял някакси да избяга и бил честит след 10 години да стане княз на Сърбия, но както вече споменахме, след 5-6 години бил пак пленен, този път от внука на царя наш Иван-Владислав - от византийския стратег Иван Дука, след което следите на Бодин се губят в мъглата на историята.

През следващите две-три години се вдигнали още две-три въстания: павликянинът Лека вдигнал бунт в Сердика, Доб­ромир разбунтувал жителите на Месемврия, а бунтовникът Нестор от Дръстър стигнал чак до стените на Константино­пол; 10 години по-късно, през 1084, павликянинът Травъл вдиг­нал въстание във Филипополис.

Но всички тези бунтове и въстания не създали особени неприятности на Византия; нито пък нескончаемите нападения на печенегите и на куманите, на узите и на маджарите, нито норманските банди на Боемунд и Танкред успели да разклатят вековната империя; нито дрипавите кръстоносци на Петър Пустинника и на Валтер Голтака, нито 100-хилядната рицарска армия на Годфрид Булонски, тръгнала да освобождава Божи гроб - тези нападения опустошавали преди всичко българските земи (през зимата на 1048 година по леда на замръзналия Ду­нав тук нахлули 800 000 печенеги!), те доунищожавали българ­ската държава, а това за Византия било по-малко зло, отколко­то предишната мощна България.

Друг, друг страшен враг подкопавал тихомълком осно­вите на Византийската империя...

И тъй, приближаваме се, търпеливи мой читателю, ма­кар и бавно се приближаваме към свободата - скоро ще избух­не въстанието на братята Асен и Петър. Как е станало това - ще видим след малко, всичко е описано, всичко е ясно.

Но малцина си задават въпроса: а кой подбуди народа да въстане? Кои са били апостолите? Братята Асен и Петър? Те, като всички боляри, са били далече от народа, не са имали апос­толи, нито агитатори - те само са оглавили бунта.

Какво е предизвикало избухването на този бунт? Недо­волството от повишените данъци? Това може да е бил само звънът на камбаната. Мизерията? Унижението на роба?

Нашият народ е доказал, че може да търпи безконечно, тъпо и без ропот и за да се вдигне на бунт - някой трябва преди това да разбуни душата му.

Кои са били тези бунтари на робските души?

Надвеси се грамаден облак от еретици - отговаря на въпроса ни Анна Комнина1, дъщерята на византийския им­ператор Алексий I Комнин: Това бе новата ерес на богоми­лите.

Като призраци бродели из робския мрак на отечеството ни тихите сенки на богомилите. Смъртните им врагове - пра­вославните архиереи - вече не били българи, а ромеи (българ­ските владици били прогонени), още по-страшният им враг - държавата - вече не била българска, а византийска. Щат, не щат - чуждият враг направил богомилите патриоти.

И се спуснали те на юг към Константинопол, прекрачи­ли Босфора, плъзнали из Мала Азия, забродили из цялата Ви­зантийска империя.

Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе за­разила голямо множество хора и опустоши много души.2

Страхът от тая ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата, ще трябва на­истина да е бил голям, щом император Алексий I Комнин изос­тавил грижите си за Изтока и Запада - нападенията на ара­бите и на турците, нападенията на печенегите и куманите, на­паденията на норманите и кръстоносците - и насочил внима­нието си към духовните въпроси - т.е. към ереста на богоми­лите.

(В следващата притурка любопитният читател може да види как византийският император се е справял с духовните въпроси.)

Той не бил глупав човек и съзнавал, че както за човека, така и за държавата, външните рани са по-малко опасни от болестта, която те изяжда отвътре.

Може да звучи парадоксално, антисоциално, ненаучно, идеалистично - но апостолите на свободата в оня тъмен наш XII век, подбудителите на въстанието, известно в историята ни като въстание на братята Асен и Петър, са били богомилите.

Само те - бродещи сред народа, само те - вездесъщи и саможертвени, само те - владетелите на словото - са могли да сто­рят това, защото словото е онова, което посява бунта в душите.

Притурка към глава I
Изгарянето на ересиарха

Василий Врач
Из „Алексиада" от Анна Комнина

В „Алексиада" Анна Комнина възхвалява своя баща им­ператора на Византия Алексий I Комнин (1081-1118). Тя е внучка на оная българка - Траяновата дъщеря Мария, за която същата Анна Комнина казва, че нито една жена по онова време не бе се явила по-красива от нея.



Описаната тук екзекуция на ересиарха Василий Врач била извършена в Константинопол през 1111 година.

Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпрост­ранила вече навсякъде.

Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванаде­сет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени.

Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе за­разила голямо множество хора и опустоши много души.

Тогава душата на императора не можеше вече да по­нася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата.

Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Васи­лий.

Бяха изловени множество богомили и доведени в дво­реца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Ва­силий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докара­ни в двореца.

Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облек­ло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Импера­торът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза:

- Почтени отче, аз се удивлявам на твоята доброде­тел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел...

Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си.

Тогава императорът захвърли маската си и дръпна за­весата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, воен­ното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше.

Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение.

Всички еретици - и корифеят, и хорът - бяха осъдени на изгаряне. Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпа­лата [този хиподрум побирал 100 000 зрители!] и всички очакваха това, което щеше да се случи.

На другата страна бе забит кръст - на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мне­нието си, да отиде при кръста, за да бъде след това освобо­ден от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий.

А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня.

Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, висо­ки колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата.

При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха.

И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хора­та да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кла­дата заедно с дрехите и обувките.

Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се проме­ни, появи се само една бяла ивица посред пламъка...

Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий - Анна, имах желание да изложа тук ця­лата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава...
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница