Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и

ГЛАВА I
Първото падение

Победите са съпроводени с подвизи, пораженията - с предателства. Като някакъв митичен титан, крепящ на рамене­те си мирозданието - щом паднал Самуил, срутило се и ми­розданието, сгромолясала се държавата, рухнали крепостите, паднал духът, умряла храбростта, изчезнали добродетелите.

Настъпило време на страх и предателства.

Гаврил-Радомир ридал неутешимо 9 дни върху гроба на баща си, приел без радост короната му в Битоля и разярен срещу коварството на Василий Българоубиец повел конница­та си на изток, опустошил цяла Тракия, земите около Филипопол, край Адрианопол и стигнал до стените на Константино­пол - палел и убивал безогледно, всявайки страх и ужас в ця­лата Византийска империя.

Василий Българоубиец не смеел да излезе извън стените на столицата - разказва познатият ни незнаен Дуклянски през­витер, но изпратил тайно един безрък ромей при Иван-Владис­лав - да му каже:

- Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мене злато и сребро, колкото ти е угодно, бъди в мир с нас и си вземи царството на Самуил, който уби своя брат Арон - твоя баща, отнемайки му царството, на което зако­нен наследник си ти. И ако си по-силен, убий неговия син Ра­домир, който сега управлява царството вместо тебе.

Когато Гаврил-Радомир се завърнал след яростния си по­ход, бил посрещнат от любимия си братовчед Иван-Владислав и Иван го поканил да идат на лов, за да разтушат душите си.

И когато навлезли в гората и по тясната пътека яздели един зад друг - Иван-Владислав зад Гаврил-Радомир - Иван забил копието си в гърба на Гаврил така силно, че го пронизал, после го доубил с меча си.

Това не му стигало, та отишъл при жената на Гаврил уж да й съобщи тъжната вест за незнайната смърт на мъжа й - и я убил; най-големият син на Гаврил видял убийството на майка си, Иван го хванал и го ослепил.

Сетил се после за сръбския княз Владимир, който бил женен за дъщерята на Самуил - той също можел да бъде съпер­ник за короната, и понеже Владимир бил много набожен, за да го подмами, Иван-Владислав изпратил при него архиепископа Давид да го покани уж на гости - и когато Владимир пристигнал в Преспа и влязъл първо в църквата да се помоли, Иван-Владислав забил камата си в гърба му, както бил на колене пред иконата на Богородица.

Безръкият ромей се завърнал в Константинопол и пре­дал писмо на императора Василий Българоубиец от Иван-Вла­дислав. В писмото пишело:

„Убих Гаврил-Радомир в Петриск и взех цялата власт в свои ръце. Обещавам подобаваща на Ваше Величество покорност и подчинение."¹

Но съдейки по себе си, Василий знаел, че изменникът ще измени и на него, затова изпратил човек уж да сключи договор с Иван-Владислав, а да го убие. Убиецът обаче бил убит от Иван-Владислав.

Тогава Василий заповядал на пълководдите си да нахлу­ят и да опустошат Битолското поле и да превземат Преспа, но българите, предвождани от военачалника Ивац, твърде ви­ден и изпитан мъж, ги хванали в засада и избили всички.²

През това време Иван-Владислав тръгнал да превзема Драч, обсадил го и тъкмо щял да излиза на рицарски двубой с коменданта на крепостта, две стрели се забили в гърба му, незнайно от кого изстреляни...

И тука следва безмилостен списък на последвалите пре­дателства³:

За разлика от всички други, воеводата Ивац не се преда­вал и „създавал големи грижи на императора". Тогава ох­ридският управител Евстатий решил да се справи с него по византийски. Ето дословния разказ на Скилица:

Скилица продължава:

Странно! Всичките гореспоменати имена на предатели долу-горе сме ги чували, а името на този, който не пожелал да се покори - Сермон, е напълно неизвестно.

Може би ще е лош пример за подрастващото поколение, затова за такива хора много-много не трябва да се говори? За­щото колкото и да се преструваме, на всяка власт й трябват хора покорни (употребяват се, разбира се, по-благозвучни си­ноними: дисциплинирани, коректни, съвестни, верни, предани, добри, хрисими, кротки, послушни, смирени и пр.)

С непокорния Сермон императорът се справил по ви­зантийски, както с Ивац. Само че този път изпратеният подлец Константин Диоген, като останал насаме със Сермон, извадил от пазвата си кама и направо го заклал. За този си подвиг под­лецът, естествено, бил награден.

Не се възмущавай особено, драги читателю, а свиквай. Това, което за нас е подлост, за другите е подвиг; което за нас е нещастие, за другите е щастие. Гледай как­во пише византийският летописец Михаил Аталиат¹:

Василий II покори България - оная България, която се считаше непристъпна, обширна и непревзимаема, България, която на никого от ромейските императори не е била под­чинена никога и поради това не даваше покой на Византия; на тая България той стана господар, завладявайки я бляскаво с голяма сила, а в ромейската държава най-сетне се възцари спокойствие и вместо предишната оскъдност настана пълно изобилие и благосъстояние.

Затова гражданите на Константинопол посрещнали им­ператор Василий радостно и тържествено, влязъл той през Златната врата с назъбена златна корона на главата, като пред него вървели като трофейни пленници българ­ската царица Мария - жената на цар Иван-Владислав, дъщери­те на цар Самуил, българският архиепископ Давид и другите знатни българи; отишъл във великата църква „Света София", където бил отслужен благодарствен молебен на Бога, затова, че отървал най-сетне Византия от проклетата България, след което за вечна прослава Василий II бил наречен Българоубиец.

Така е, скъпи читателю, най-големите престъпления се извършват в името на отечеството или както казваше послед­ният римски император Ромул Велики: започне ли държавата да се нарича отечество - тя се готви да убива...²

Всъщност, колкото и да ни е неприятно, Василий II бил много умен император. След като завладял България, той за­повядал да не се променя нищо в бита на българите - нито данъците, нито езика, нито свещениците и архиереите, нито управниците на градовете и областите - те също били българи (е, разбира се, които приели да бъдат негови васали); по този начин искал да постигне нещо много далновидно и коварно: българите да не се чувстват роби, а граждани на империята, защото робът винаги ще се бори за свобода и ще бъде враг на империята, а гражданинът става неин защитник (както той, арменецът, я защитавал).

Затова, който се предавал доброволно - Василий II го награждавал, издигал го, той наистина ставал равноправен граж­данин на империята, забравяйки, че е българин (родината му се превръщала в географско понятие); който се съпротивлявал - ослепявал го.

И тъй, из нашето отечество бродели слепци и предатели. Слепците се взирали в мрака с кървавите си очи и протягали отчаяно ръце към изчезналата сянка на своята свободна и гор­да България...

А за предателите България вече не съществувала.

Децата на българската царица Мария от българския цар Иван-Владислав станали видни византийци - предателство­то и в ония времена се ценяло високо.

Най-големият й син Пресиян се опитал да стане напра­во император като се оженил за сестрата на императрицата Зоя и организирал заедно с жена си Теодора заговор - да свали Зоя и мъжа й Роман III Аргир (1028-1034) от трона и да седне той на него, но заговорът бил разкрит и Пресиян бил ослепей (1029); дъщеря й Екатерина станала жена на император Исак I Комнин (1057-1059); другите й синове Алусиян, Арон и Траян станали страте­зи на теми (области); една от дъщерите на Алусиян станала жена на импера­тор Роман IV Диоген (1068-1071), синът й Константин се оженил за Теодора - сестра на император Алексий I Ком­нин; дъщерята на Траян Мария (която според Анна Комнина дотолкова привличала със своята красота и стройността на телесните си части и членове, че нито една жена по онова време не бе се явила по-красива от нея) се ожени­ла за брата на император Константин Х Дука (1059-1067), а нейната дъщеря Ирина станала жена на император Алек­сий I Комнин (1081-1118); внуците пък на Арон Арон и Теодор участвали през 1107 година в съзаклятието против същия този Алексий I Комнин; синът на Траяновата дъщеря Мария Иван Дука станал византийски управител на родната си България през 1085-1092 година (в едно от сраженията си със сърбите пленява Константин Бодин, който преди да стане княз на Сърбия, как­то ще видим след малко, за кратко време е бил и наш цар), брат му Михаил Дука бил прочут красавец и пълководец, а другата й дъщеря Анна станала жена на пълководеца Георги Палеолог, давайки началото на династията на Палеолозите.

Както се казва - и ние сме дали нещо, ако не на света, поне на Византия...

Ако наследниците на Василий II не бяха променили тази негова политика, нашият народ щеше да бъде тихо и кротко асимилиран и историята на България щеше да свърши дотук.

Слава Богу, наследниците му се оказали глупаци – те започнали да се отнасят към българите като към роби: увели­чили данъците им, лишили ги от всякакви права, сменили българските свещеници с византийски, в училищата се учело на гръцки и прочее, и прочее...

И борбата за свобода започнала.

Докато потомците на цар Иван-Владислав превземали подстъпите към византийския трон с помощта на „телесните си части и членове", по българските земи се явил някой си Петър Делян, кой­то казвал, че е син на цар Гаврил-Радомир от дъщерята на маджарския крал св. Стефан I, която баща му бил прогонил не­знайно защо още като била бременна с него; родил се бил той в Маджарско, но когато Гаврил-Радо­мир станал цар, върнал се бил при баща си, след смъртта му и след смъртта на Иван-Владислав бил предаден от царица Ма­рия заедно с другите си братя и сестри на Василий II и бил отведен в Константинопол, живял там в плен 20 години и ей на - сега избягал и зовял на бунт!

Син на Гаврил-Радомир ли е бил наистина, или не е бил, живял ли е като пленник в Константинопол или направо е дошъл от Маджарско - той си знае, но българите, които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобо­да¹, само това чакали - някой да ги поведе.

И в Белград, през пролетта на 1040 година, Петър Делян бил вдигнат на щит и провъзгласен за цар на България - това било начало на въстанието.

Цар Петър II Делян повел войската си на юг, превзел Ниш и Скопие. През това време малко по на юг - в областта край Драч, пламнало и друго въстание, там въстаниците пък обявили за цар един войник Тихомир.

Петър Делян написал писмо на тоя Тихомир: ела да дей­стваме заедно. Когато двете войски се съединили, Петър про­изнесъл следната реч:

- Славата и величието на българското царство не биха допуснали славното име на българския народ, комуто са били подчинени много царства и империи през дълголетието му съществуване, да бъде помрачено не само от ромеите, но и от който и да е друг владетел на света. И за да се почув­стваме сега свободни като преди, пречка е само раздорът между мене и Тихомир, защото, както знаете, в царуването съдружество няма. Така че, ако желаете собственото си добро и доброто на отечеството, изберете един от двама ни за ваш цар. Ако признаете, че съм от Самуилово потекло, предпочетете ме пред Тихомир; а ако изберете него - пропъдете ме от царството.²

Настанал смут. Някой извикал:

• 
  Ти си наш цар!
  
• 
  Да живее цар Петър Делян! - извикал друг.
  

- Да живее цар Петър Делян! - извикали всички, грабна­ли камъни и убили Тихомира.

След това цар Петър II Делян се отправил с цялата си войска към Солун, където се намирал императорът.

Кой е бил тогава император на Византия, трудно ми е да кажа, защото Василий II Българоубиец царувал 50 години - от 976 до 1025, а през следващите 50 години на трона се изреди­ли повече от 12 императори.

Василий II бил наследен от брат си Константин VIII, човек с прекомерно безсрамен и сластолюбив живот. Пре­ди да умре, той омъжил 50-годишната си дъщеря Зоя за още по-стария сенатор Роман Аргир, който поел византийската корона. (Нашият Пресиян се оженил за нейната сестра Тео­дора.)

Обаче след няколко години дъртата Зоя се влюбила в мла­дия Михаил Пафлагон, дала на мъжа си отрова, от която той обаче не умрял достатъчно бързо, а тя била нетърпелива и го удавила, като му натиснала главата в банята, още същия ден облякла любовника си в императорски одежди, качила го на трона и заповядала на патриарха да я венчае с него.

Този Михаил обаче се оказал епилептик и не ставал за нищо, затова още приживе провъзгласил за свой наследник племенника си Михаил V Калафат, който веднага пратил Зоя в манастир, но тя му спретнала едно превратче, свалила го от трона и го ослепила.

Известно време управлявали двете със сестра си Теодора (бившата жена на нашия ослепен Пресиян), но 65-годишното сърце на Зоя пламнало отново от любов, този път по 40-годишния Константин Мономах, омъжила се за него и го направила император, а сестра си изпратила в манастир.

Константин IX Мономах обаче бил човек на живота, ог­радил се с фаворитки и хора на изкуството, Зоя умряла може би от ревност, след което сестра й Теодора напуснала ма­настира и споделила трона (и леглото) с въпросния Кон­стантин IX, той обаче скоро умрял и я оставил да царува сама.

След една година умряла и тя, но за да накаже сънарод­ниците си, преди да умре определила за свой наследник един малоумен старец Михаил VI Стратиотик.

Военните обаче вдигнали бунт, пратили дядото в манас­тир и обявили за император пълководеца Исак I Комнин (който пък бил женен за дъщерята на Иван-Владислав Ека­терина), той обаче не издържал на дворцовите интриги, зах­върлил меча и отишъл в манастир.

Сенатът назначил за император Константин Х Дука. Той пък обичал да се занимава с философия и вместо него управлявал брат му Йоан Дука (който бил женен за дъще­рята на Траян - красивата Мария).

Като умрял Дука, на трона се качила вдовицата му Евдокия, някой си Роман Диоген (който пък бил женен преди това за дъщерята на Алусиян) организирал срещу нея заго­вор, заговорът бил разкрит, осъдили Роман на смърт, но междувременно Евдокия се влюбила в него, оженила го за себе си и го прогласила за император.

Роман II Диоген воювал с турците селджуци, но бил пленен, в Константинопол провъзгласили за император сина на Константин Х - Михаил VII Дука, през това време Роман избягал от пленничеството си и поискал да си върне трона, но бил заловен и ослепен.

Стратегът на Анатолия се съюзил с турците и се обявил за император под името Никифор ІІІ Вотаниат, обаче сре­щу него, пак с помощта на турците, се опълчил друг пълководец - Алексий Комнин (който пък бил женен за Ирина - дъщеря на Траяновата красива дъщеря Мария, а сестра му Теодора била омъжена за внука на Алусиян - Константин) и Никифор предпочел расото пред смъртта, а Алексий I Ком­нин поставил началото на нова династия, която царувала повече от век.

Както виждаш, скъпи читателю, весело си живеели в Константинополския дворец и в тази веселба дейно участие са вземали и българите, особено българките. Какво пък, защо да не се гордеем с тях? Арменците са имали трима-четирима императори, ние пък сме имали три-четири императрици, три-четири българки са седели на византийския трон, превземайки го с едните си прелести - същия оня трон, за­ради който Симеон що народ изтрепа и не можа да седне на него...

Но който и да е бил тогава император на Византия, само като чул, че насам иде Петър Делян, отпрашил към Цариград, изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани - както тъжно признава летописецът Скилица, а пълководецът му Мануил Ивац, в когото се обадило българското сърце, понеже бил син на легендарния воевода Ивац, коленичил пред Петър Делян и се присъединил към него заедно с цялата си армия, с целия обоз и колкото имало там злато, сребро и тъкани...

Оттук Петър Делян се отправил към Драч, крепостта му се предала доброволно, после се спуснал надолу към Елада, там византийците се опитали да го спрат, но били разбити при Тива, в южен Епир народът въстанал и като хулел ромеите, се присъединил към Петър Делян, славейки го като освободител...

В Константинопол настанала паника - страшната Бълга­рия възкръсвала отново!

Слухът за тези събития стигнал чак до Армения, където стратег бил Алусиян, вторият син на Иван-Владислав - изпра­тен бил той толкова далеч от столицата заради някакъв скан­дал с императора; като чул Алусиян какво става в България, ще речеш: сърце юнашко не можело повече да трае - преоблякъл се в черни арменски дрехи, пуснал си дълга черна брада, метнал се на един черен арменски кон и препуснал към България.

Един ден стражата на Петър Делян му довела странния конник. Петър отначало не повярвал, че това е Алусиян, пови­кали обаче едного, който бил слуга в двора на цар Иван-Владислав, оня познал царския син, паднал на колене пред него и започнал да целува нозете му¹; прегърнали се двамата братовчеди, целунали се и реши­ли да действат заедно.

Но изглежда Петър Делян ще да е бил забравил собстве­ните си думи - че в царуването съдружество няма, защото само след седмица Алусиян устроил пир, на който поканил и своя любим братовчед, много наздравици се вдигали послучай побратимяването на братовчедите, които се заклели да забравят греховете на бащите си и като се замаяла от виното главата на Петър, Алусиян дал знак на своите хора да го вържат и заповядал първо да му отрежат носа, а после да го ослепят и тутакси изпратил вестител до Константинопол да съоб­щи на императора, че патриций Алусиян е ослепил самозване­ца Петър Делян и е готов да предаде българското царство под властта на ромейската империя, ако срещу това бъде награден според заслугите².

Императорът веднага отвърнал, че срещу заслугата да предаде България Алусиян ще получи всичко, което пожелае.

Така и станало. Алусиян поискал всичко на всичко да стане магистър и да се върне в Константинопол - за толкова оценил човекът отечеството си.

А Петър Делян, макар и сляп, повел въстаниците срещу ромеите. Императорът се изплашил да не би и сега войниците му да се присъединят към българите, затова изпратил срещу тях норвежки наемници - варягите на Харалд Хардрад.

Норвежките саги възпяват най-големия подвиг на този свой легендарен авантюрист - чутовното му сражение с най-страшните врагове на света, предвождани от сляп цар, който размахвал от белия си кон огромен меч и всявал ужас сред варягите...

Дълго бродел из въображението на поробените бълга­ри призракът на този сляп цар, предвождайки илюзиите им за свобода.

Не минали 30 години - и в Скопие затаили ново въста­ние, начело на заговора стоял Георги Войтех, обаче нямали царски човек, а, както пише иронично византиецът Михаил Псел³: българите открай време имали обичай да повикват начело на народа си само лица от царски род.

Този царски синдром обаче е твърде древен и не е само български. Дори Исуса са искали да го изкарат от царски род. Човек би си казал: Исус нали е син Божий, за какво му е да бъде от царски род? Сигурно по същата причина: хора­та са свикнали да тръгват след цар, а не след син Божий.

И, простено да им е, евангелистите са лъжели съзнател­но, при това са лъжели двойно, защото хайде, ако беше май­ката на Исус от царски род, както и да е, но те изкарват Йосифа потомък на цар Давид (човекът има 42 праотци - Авраам, Салмон, Авиуд и прочее, баща му е Яков, но и ангелът Гос­поден Гавраил, като му се явява, не го нарича другояче, а Йосифе, сине Давидов - за да се подчертае царското!), макар че и да е син Давидов, Йосиф не е баща на Исус и от това не може да следва, че и Исус е син Давидов. Въпреки че знае това по-добре от всички, Матей започва Евангелие­то си с думите: Родословието на Исуса Христа, сина Да­видов;

Лука е по-откровен: Според както Го мислеха, беше син на Йосифа... - а щом го мислеха за син на Йосифа, който бил потомък на цар Давид, то и Исуса ще го мислят за син Давидов...

Още по-странно е, че този царски синдром действа и до днес. В началото на XXI век българите отново повикаха начело на народа си лице от царски род, надявайки се да го спаси от бедите на демокрацията. Историческа пародия!

Както и да е...

Като нямали царски човек, заговорниците отишли при сръбския княз Михаил и го помолили да им даде един от сино­вете си да го направят български цар.

Сърбинът на драго сърце изпълнил молбата им, имал човекът седем сина, що да не изпрати най-малкия да стане български цар, той без това си бил полубългарче - неговата майка била дъщеря на Самуиловата дъщеря Косара, дето беше жена на сръбския княз свети Владимир.

Застанал този най-малък син, наречен Константин Бодин, начело на чета от 300 души и тръгнал към България, по­срещнали го българите нейде в недрата на Шар планина, коро­нясали го там тържествено, давайки му ново име Петър, било това през есента на 1072 година; въстаниците разбили изпратената срещу тях византийска армия и превзели Скопие, завладели без бой Охрид и Девол, но при новото сражение на Косово поле византийците раз­били въстаниците и пленили царя ни, оковали го във вериги и го откарали в Константинопол, заточили го после в Антиохия, оттам този наш цар Петър III Бодин успял някакси да избяга и бил честит след 10 години да стане княз на Сърбия, но както вече споменахме, след 5-6 години бил пак пленен, този път от внука на царя наш Иван-Владислав - от византийския стратег Иван Дука, след което следите на Бодин се губят в мъглата на историята.

През следващите две-три години се вдигнали още две-три въстания: павликянинът Лека вдигнал бунт в Сердика, Доб­ромир разбунтувал жителите на Месемврия, а бунтовникът Нестор от Дръстър стигнал чак до стените на Константино­пол; 10 години по-късно, през 1084, павликянинът Травъл вдиг­нал въстание във Филипополис.

Но всички тези бунтове и въстания не създали особени неприятности на Византия; нито пък нескончаемите нападения на печенегите и на куманите, на узите и на маджарите, нито норманските банди на Боемунд и Танкред успели да разклатят вековната империя; нито дрипавите кръстоносци на Петър Пустинника и на Валтер Голтака, нито 100-хилядната рицарска армия на Годфрид Булонски, тръгнала да освобождава Божи гроб - тези нападения опустошавали преди всичко българските земи (през зимата на 1048 година по леда на замръзналия Ду­нав тук нахлули 800 000 печенеги!), те доунищожавали българ­ската държава, а това за Византия било по-малко зло, отколко­то предишната мощна България.

Друг, друг страшен враг подкопавал тихомълком осно­вите на Византийската империя...

И тъй, приближаваме се, търпеливи мой читателю, ма­кар и бавно се приближаваме към свободата - скоро ще избух­не въстанието на братята Асен и Петър. Как е станало това - ще видим след малко, всичко е описано, всичко е ясно.

Но малцина си задават въпроса: а кой подбуди народа да въстане? Кои са били апостолите? Братята Асен и Петър? Те, като всички боляри, са били далече от народа, не са имали апос­толи, нито агитатори - те само са оглавили бунта.

Какво е предизвикало избухването на този бунт? Недо­волството от повишените данъци? Това може да е бил само звънът на камбаната. Мизерията? Унижението на роба?

Нашият народ е доказал, че може да търпи безконечно, тъпо и без ропот и за да се вдигне на бунт - някой трябва преди това да разбуни душата му.

Кои са били тези бунтари на робските души?

Надвеси се грамаден облак от еретици - отговаря на въпроса ни Анна Комнина¹, дъщерята на византийския им­ператор Алексий I Комнин: Това бе новата ерес на богоми­лите.

Като призраци бродели из робския мрак на отечеството ни тихите сенки на богомилите. Смъртните им врагове - пра­вославните архиереи - вече не били българи, а ромеи (българ­ските владици били прогонени), още по-страшният им враг - държавата - вече не била българска, а византийска. Щат, не щат - чуждият враг направил богомилите патриоти.

И се спуснали те на юг към Константинопол, прекрачи­ли Босфора, плъзнали из Мала Азия, забродили из цялата Ви­зантийска империя.

Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе за­разила голямо множество хора и опустоши много души.²

Страхът от тая ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата, ще трябва на­истина да е бил голям, щом император Алексий I Комнин изос­тавил грижите си за Изтока и Запада - нападенията на ара­бите и на турците, нападенията на печенегите и куманите, на­паденията на норманите и кръстоносците - и насочил внима­нието си към духовните въпроси - т.е. към ереста на богоми­лите.

(В следващата притурка любопитният читател може да види как византийският император се е справял с духовните въпроси.)

Той не бил глупав човек и съзнавал, че както за човека, така и за държавата, външните рани са по-малко опасни от болестта, която те изяжда отвътре.

Може да звучи парадоксално, антисоциално, ненаучно, идеалистично - но апостолите на свободата в оня тъмен наш XII век, подбудителите на въстанието, известно в историята ни като въстание на братята Асен и Петър, са били богомилите.

Само те - бродещи сред народа, само те - вездесъщи и саможертвени, само те - владетелите на словото - са могли да сто­рят това, защото словото е онова, което посява бунта в душите.

Притурка към глава I
Изгарянето на ересиарха

Василий Врач
Из „Алексиада" от Анна Комнина

В „Алексиада" Анна Комнина възхвалява своя баща им­ператора на Византия Алексий I Комнин (1081-1118). Тя е внучка на оная българка - Траяновата дъщеря Мария, за която същата Анна Комнина казва, че нито една жена по онова време не бе се явила по-красива от нея.