Износването на стари дрехи

Първородните винаги са имали по-доброто. Според статистиките, те постигат повече, заемат по-високи постове, имат повече точки на тестовете по интелигентност. Получават повече нераздвоено внимание от родителите си, отколкото следващите деца. На тях от по-рано им се разрешава да поемат отговорност и това е причината за по-бързото им узряване. Истина е, че по-голямото дете се нуждае от по-малко помощ от околните. То успява. Не е така с по-малкото дете. Преди всичко друго, то трябва да се справи с проблема да живее заедно с по-големия високомерен брат. Това може да му създаде комплекс за цял живот. Много от нещата, които притежава, са подаяния от брата, който вече е пораснал и не може да ги използва. Стандартът, по който го оценяват, е често по-големият брат. В училището личността му е здраво свързана с тази на брат му: "А да, ти си брат на еди кой си." От него се очаква да се представя отлично в същите области, в които и брат му се е представял. Една голяма част от живота му се превръща в одисея на търсене на самия себе си. По своята природа позицията на по-младия не е позиция на сила или власт. Не се говори за доминиране. По-скоро е позиция, в която човек изчаква и приема това, което идва, след като други са имали право първи да избират. Когато Исус използва думата по-млад, Той е вложил в нея много повече значение, отколкото тя има в днешно време. По-младият брат бил неизменно бунтовник - човек, който нямал никакво социално положение. Системата, в която живеел, го потискала. Успехът в живота му зависел от собствените му способности и от милостта на другите. Животът като цяло и по-специално традицията, не му били благодетели. По-възрастният получавал първородното право, а в някои случаи и цялото наследство. Защо пък по-младият да не се бунтува? Властта винаги била на страната на по-големия. Дори и най-малкото действие на самозащита го заклеймявало като "бунтовник" срещу "по-възрастните", които управлявали. За разлика от по-младия, по-възрастните проявявали законен интерес към съществуващата система. Още с раждането си те осигурявали бъдещото си положение. За тях важел призивът: "Запази си съществуващото положение." "Всичко върви добре. Нека остане в този вид." По-големите са били управителите. Те заемали постовете на власт. За света, в който живеем, тяхното положение било най-изгодното. Но Исус каза, че ние трябва да сме като по-младия - дори и когато сме по-големи. Всяка власт или привилегия, която имаме и не използваме така, сякаш сме в позицията на по-младия, е насилие над природата на Исус. За системите на управление в света и църквата това звучи като обявяване на война.

Да бъдеш от всички последен - колко много това отговаря на начина на живот на човек, който иска да бъде слуга. И колко много се отличава от човешката ни природа. Когато аз и семейството ми бяхме все още млади, пътувахме с микробус Фолксваген и разпъвахме палатките си на мястото, където бях поел задължението да говоря. Така много добре се съчетаваше работата с удоволствието. След като пропътувахме около 400 километра, обикновено ни заболяваха кокалите от седене и се налагаше да изберем място, където да спрем, за да си починем - понякога това ставаше в някой парк. Можете ли да си представите децата ми как изпълзяват от микробуса и се втурват към единствената люлка в парка, като през целия път до там викат: "Аз съм последен. Аз съм последен"? Не се опитвайте сериозно да си го представите, защото това никога не се случваше, просто защото това никога не става. Нашата човешка природа ни кара да искаме винаги да сме първи. Живеем в един съревноваващ се век, но съревнованието става безсмислено, ако няма първо място, ако не можеш да се проявиш като най-добър или няма с кого да се състезаваш. Много е трудно да се съревноваваш с някой, който е избрал да бъде последен, който отказва да се присъедини към надбягването, за да докаже, че е ненадминат. Независимо от това дали го искам или не, да бъда пръв означава да отпратя някого в по-ниско от моето положение. Превъзходството ми е винаги за сметка на някой друг. Предстои изборът - да задоволявам ли собствените си интереси или да обичам другите и да им служа? Толкова силен е егоизмът ми, че надълго и на широко бих ви доказвал, че Библията ми разрешава да се състезавам и че Бог просто "иска" някой да бъде първи - а кой съм аз, че да споря с Бога? (Често откривам, че съм първи в изкуството на намиране на оправдания.)

"Защото Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Святия Дух..." (Римляни 14:17).

Не знам да има награди, подходящи за тези, които са най-малки. Тези, които са най-малки, не са такива, за да бъдат прославяни. Желанието да бъдеш най-малък е възможно единствено, ако се чувстваш удобно със самия себе си, такъв какъвто си. Ако смятаме, че е обидно да си развалим репутацията, тогава никога няма да изберем да бъдем най-малкия. Ако в нас съществува нездравата необходимост от чуждо признание, ако жадуваме да се реализираме в живота, тогава няма да се насочим към това да бъдем най-малкия. Ръководителите, отчаяно нуждаещи се от успех, са открили, че наградите и почестите са изгоден начин да манипулират последователите си. Почетни дейци на църквата най-безсрамно са правили компромиси в името на едно бъдещо признание. Както съревнованието действа само, ако е подтикнато от желанието ни за възвеличаване, така и огънят на копнежа за почести се запалва от една черта, абсолютно неприсъща на тази, която е ръководила Исус. Той "се отказа от репутацията си". Начините, чрез които престъпваме Неговата природа в областта на почестите и признанията са толкова явни, че съм избрал само няколко от тях, които да предложа на вниманието ви. Обществото, в което живея, е едно рекламиращо и насочено към обществените отношения общество. Страницата, отделена за църквата в местния седмичник, е изпълнена със същите самоизтъкващи суперлативи, които Холивуд използва, за да представи продуктите си. Колко жестоко би било, ако това е най-малко четената страница във вестника! Индивидуални и кооперативни църковни обществени отношения издават списък с постижения и награди по същия начин, както и светът прави това. Слушането на уводните речи по фестивали и събирания по случай Рождество Христово, в своето превъзнасяне, представлява едно болезнено преживяване. Използването на почетните степени от християнски колежи за получаването на дарения или други подобни изгоди е скандално. В плановете на някои колежи се включва и извличането на полза от суетата на хората и продажбата на книги на тези, които са получили наградите. Някои представители на деноминационните обществени отношения имат за задача да спечелят публични почести, които да ги издигнат в деноминационната йерархия. За мой срам и аз самият съм работил съвсем близко с други хора в измислянето на схеми за даване на награди, предназначени да отприщят тази слабост на човечеството, за да бъдат постигнати целите ни. Как е възможно да пренебрегваме предупрежденията на Писанията и да продължаваме да използваме наградите, за да манипулираме хората и да продължаваме да настояваме те да бъдат използвани, е въпрос, на който липсва отговор. Учението на Исус, относно нещата, които вършим за пред другите, е достатъчно ясно:

Исус ни подканва да даваме в тайно, а няколко изречения по-долу и да се молим в тайно, за да бъдем наградени от Отец ни явно. Но, независимо от всичко, трябва да оставим Отец да ни награди, а не хората. Не е правилно да разсъждаваме, че веднъж станали част от себепочитаща се система, наградата идва от Отец, защото ни е дадена от системата, а не от нас самите. Павел ясно поставя разграничителната линия във II Коринтяни 10:17-18:

"Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат; инак нямате награда при Отца си, Който е на небесата. И тъй, когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалявани от човеците; истина ви казвам: Те са получили вече своята награда." (Матей 6:1-2)

"А който се хвали, с Господа се хвали. Защото не е одобрен тоя, който сам себе си препоръчва, но тоя, когото Господ препоръчва."

"А Исус напредваше в... благоволение пред... човеците".

Двата случая, в които, както изглежда, Исус е бил похвален, не дават достатъчно основания, за да се оправдае изграждането на нашите системи за отдаване на почести. В Лука 2:52 се казва: Но точно тези хора, чието благоволение Той печелеше, по-късно Му се присмяха и Го отхвърлиха, което бе и причина Исус да заяви, че пророкът навсякъде е почитан, освен в родината си. По-късно в пасажа, описващ триумфалното влизане (Матей 21), тълпата, която Го почете, размахвайки палмови клонки и викайки "Осанна", бе същата, която искаше разпъването Му на кръста. Без значение как са получени, почестите от хората са винаги празни от съдържание и кратковременни. Единствената награда, към която можем законно да се стремим, единствената награда, чиято стойност е вечна, е "...наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса" (Филипяни 3:14). Това "горно призвание" е призванието да бъдем слуги.
Когато страноприемницата е препълнена
Да бъдеш най-малък не е да стоиш в мазето, където се събира ленивата, неадекватна, апатична сган. Според природата на Исус, да бъдеш най-малък е избор, който правиш, имайки толкова високо мнение за другите, че ти се иска да направиш всичко според силите си, за да се издигнат те, като накрая, вследствие на усилията ти в тяхна полза, оставаш най-малък... без дори да забележиш това. Много малко хора могат да стигнат до върха в този живот. Някои биват наранени, други обезкуражени. Но дори и всички да можеха да стигнат, на върха има толкова малко място, че и тези, които заслужават да са там, ще се провалят. Страноприемницата, наречена слава и богатство, е винаги пълна точно тогава, когато си мислиш, че вече си успял. Толкова много кандидати за най-добрата работа, толкова високи цени за най-хубавите жилища, че просто няма място. Но има едно място, където винаги можеш да намериш свободна стая. Нарича се обор. Оборът е малък и мръсен, там живеят животни, но там е мястото, където Синът на Бога, най-великият в царството, слугата, бе роден. Изглежда, че има достатъчно място, когато става дума за слугуване. Не са много хората, които се борят, за да се настанят в обора. Ако наистина обичате хората и искате да им служите, за вас винаги ще има място. Може би няма да има човешки похвали и награди, но място винаги ще има. Мария чу ангела, че от нея ще се роди Месия, разбра кои са горди и кои смирени и може би тогава разбра и за оборите. И тя каза:

"Величае душата ми Господа, и зарадва се духът ми в Господа Спасителя мой. Защото погледна милостиво на низкото положение на слугинята Си; И, ето, от сега ще ме ублажават всичките родове. Защото Силният извърши за мене велики дела; И свято е Неговото име. И през родове и родове Неговата милост е върху ония, които Му се боят. Извърши силни дела със Своята мишца; Разпръсна ония, които са горделиви в мислите на сърцето си. Свали владетели от престолите им. И въздигна смирени. Гладните напълни с блага. А богатите отпрати празни. Помогна на слугата Си Израиля, за да помни да покаже милост към Авраама и към неговото потомство до века." (Лука 1:46-55)

И така, откриваме Исус в скромни места - в оборите, сред бедните, откриваме, че е слуга, смирен, за пример, че е като дете, че е като най-младия, като последния и като най-малкия. И където е Той, там е и неговия слуга.

"Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име; така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца." (Филипяни 2:5-11)

Павел стига до дълбочините на личността и природата на Исус в посланието си до църквата във Филипи. Той използва някои от описанията, които сам Исус даде в поученията Си за най-големия в царството. Но също така прибавя и някои свои нови прозрения: "Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенство с Бога: (Филипяните 2:5-6). Ако трябва с най-прости думи да кажем как се тълкува този пасаж, то там се говори, че независимо от това, че бе достоен поради равенството си с Бога, Исус не се опита да превземе царството насила. Огромни суми пари се използват днес в света за въоръжаване, но Исус ценеше хората твърде високо и затова не искаше да ги насилва. Със сигурност Той можеше да извика легиони ангели, за да Го спасят от кръста и да отмъстят на тълпата, която се отнесе зле с Него. Но, Той не го направи. Нищо не можеше да Му попречи да обикаля из страната, да сграбчва хората за вратовете и да ги заплашва с космическо изтребване, ако не Го последват. Но, не го направи. Той се отказа от всичко, което би могло да разруши или да попречи на способността ни да избираме. Любовта действа по този начин. Матей цитира Исайя, за да разкрие нежността на Исус: "Ето Моят служител, Когото избрах, Моят възлюбен, в Когото е благоволението на душата Ми; Ще положа Духа Си на Него, И Той ще възвести съдба на народите. Няма да се скара, нито да извика, Нито ще чуе някой гласа Му по площадите; Смазана тръстика няма да пречупи, И замъждял фитил няма да угаси, Докато изведе правосъдието към победа." (Матей 12:18-21)

Нямаме подходяща фраза, с която да обясним думите смазана тръстика и замъждял фитил. Най-близко по значение на това, което Исус казва, е: "Той няма да ритне някого, който е паднал и търси и най-малката искра надежда в хората, за да разпали огън от нея." Когато бях в "Бой Скаутс" палехме огън като използвахме кремък или като триехме пръчки една в друга. Вземахме шепа лесно запалим материал, наречен прахан и го поставяхме там, където биха попаднали искри от кремъка или топлина от пръчките, която да го накара да затлее. Ако действахме бързо, в прахана скоро се появяваше искра. Никога не видях някой да погледне на тази единствена искра и да я потуши с отвращение, оплаквайки се, че това е само една искра. Напротив, хората вземаха прахан в шепите си и го разпръскваха върху искрата, опитвайки се по този начин, с духане, да осигурят допълнително кислород, за да се появи пламък. Всичко това много добре описва начина, по който Исус се отнася към нас, а от друга страна е толкова неприсъщо за начина, по който ние се отнасяме един към друг. Като преподавател в колеж се налага да поставям оценки. Това е най-неприятната част от работата ми. Според системата, ако хората не отговарят на поне шестдесет и пет процента от поставения от мене стандарт, те не заслужават да бъдат повече в присъствието ми. Трябва да отидат някъде другаде. За нещастие, съзнателно или не, ние оценяваме хората, когато правим нашата обща преценка. Ако не отговарят на повечето от критериите ни за качествени хора, тогава спираме да търсим начини да им дадем възможност да бъдат наши приятели. В църквата, ако някой не успее да живее поне до осемдесет процента според нашите догми, тогава нямаме време да се занимаваме с този човек. Колко се различава нежната покана на Исус от осъдителните тиради, тихи или гръмовни, които изсипвам върху отрудените и обременени хора:

Той не ни стъпква, защото вижда само една искра надежда в нас. Не, Той нежно ни привдига и раздухва великия вятър на Бога, докато Неговият огън ни обгърне.