Глава 1. ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПРАВА

Тези права са първи по време и по важност. Те са уредени още в първата редакция на Договора от Рим за създаване на Европейската икономическа общност от 1957 г. и остават неизменени до днес, половин век по-късно.

Те разкриват две съществени особености, които следва да се имат пред вид и които ще бъдат проследени внимателно по-надолу: отнасят се само за “работниците”, т.е. за онези от гражданите на ЕС, които искат да се движат свободно по територията му, за да упражняват трудова дейност. Това изисква ясното разграничаване от лицата, които се движат свободно без намерение за придобиване на доход (извън всякакъв стопански контекст – като лица, които “имат достатъчно средства” – било след прекратяването на трудовата дейност, било като “туристи” в широк смисъл), както и от лицата, които, водени от стопанска мотивация, упражняват някоя друга от четирите свободи (най-вече свободата на установяване и предоставяне на услуги⁶⁷). Втората особеност произтича от предвидените съществени ограничения на предоставените права – във връзка със зачитането на съществени национални интереси и държавни функции.

“Правото на всеки европейски гражданин на достъп до националните пазари на труд във всяка една държава-членка е по същество много по-всеобхватно и съдържа в себе си правото на предоставяне на еднакви условия на труд, на социална, икономическа и културна интеграция на работниците и техните семейства в приемащата държава... и се допълва от координация на системите на социално осигуряване в държавите-членки на ЕС и от взаимното признаване на дипломи.”⁶⁸

Можем да приемем, че същностното икономическо право на гражданите на ЕС е правото им да се придвижват свободно, за да работят в другите ДЧ. Като такова то е уредено в чл. 39 и следващите на ДЕО. Това право е уредено 35 години преди създаването на гражданството на ЕС и поради това, разбира се, не е уредено като “право на гражданите на ЕС”. Първоначално това е право на гражданите на държавите, членуващи в Общностите – които след 1 ноември 1993 г. автоматично се превръщат в граждани на ЕС. Когато това се случва, те запазват предоставените им по-рано права, просто допълнени от нови, добавени с Договора за ЕС.

Свободното движение на работниците е поставено в началото на Дял ІІІ, макар да може аргументирано да се твърди, че свободата на осъществяване на търговска (стопанска) дейност е и по-важна, и практически по-широко упражнена в рамките на интеграционната общност...

На движението на работниците са посветени “само” четири разпоредби – чл. 39-42 – ала те обхващат по същество цялата общностна уредба на материята на конституционно (договорно) равнище.
1.2. Обхват. Верни на разгледаната икономическа логика, разпоредбите на чл. 39 и сл. ДЕО уреждат все права на "работници". При това ДЕО ясно посочва, че тези права не се предоставят сами по себе си, а само подчинени на една ясна и конкретна стопанска мотивация. Чл. 39, ал. 1 говори за "движение на работниците" (очевидно не на всички граждани!); чл. 39, ал. 2 разглежда все недискриминация, свързана с едно трудово правоотношение; чл. 39, ал.3 урежда също права, свързани с "постъпване на работа", "търсене на работа", "край на трудовото правоотношение" и т.н.

Това е разбираемо – свободите на движение предвиждат на първо място именно свободното и неограничено от държавните граници предлагане на работна ръка. Още чл. 2 ДЕО, определящ изчерпателно целите на Общността (разбирай на интеграционния процес), посочва на първо място “установяването на общ пазар” (включително, ако не и на първо място, общ пазар на работната сила) като главно средство за постигане на “хармонично, балансирано и устойчиво развитие на икономиката, високо равнище на заетост и социална закрила, равенство..., растеж и т.н.”⁷¹

Целият текст на чл. 39 е подчинен на принципа на недискриминацията на един "гражданин на ЕС" (а преди ДЕС се разбира гражданин на друга държава-членка, който се ползва с всички права по Правото на ЕО) в друга държава-членка – недискриминация, обоснована от не-притежаването на нейно (на приемащата страна) гражданство⁷². Според практиката на СЕО това изискване за недискриминация се прилага навсякъде и се отнася за поставянето на чуждия гражданин в неравностойно или неблагоприятно положение в сравнение с местните граждани. За него могат да се предвиждат определени изисквания единствено ако те се прилагат и за местните граждани. Приема се от някои автори, че СЕО е извършил "чудеса" в тази насока и със своите решения⁷³ последователно и неотклонно е прилагал и развивал принципа за недискриминация в различни насоки – признаване на дипломи, получаване на специални облекчения, право на престой на семейството на работещия, разширяване на кръга адресати ("работници") и до студентите, вкл. и сензационното за времето си решение Deina, според което чуждият гражданин, работещ в страната, има право да се ползва и от такива "национално обусловени" и подчинени на категорична вътрешнонационална мотивация и логика социални облекчения, като... надбавки за раждаемост!...

Постепенно решенията на СЕО покриват почти всички сфери на националното законодателство и последователно и упорито обявяват за противоречащи с правото на ЕО всякакви изисквания и ограничения за чужди граждани, които ги поставят в неравностойно положение спрямо местните и които, бидейки подчинени на национална логика, нарушават принципа за недискриминация.

По-нататък ще разгледаме конкретно разпоредбите на чл. 39, уреждащи практическото прилагане на този основен принцип.

Единственото допускано ограничение на свободата на движение на работниците е разгледаното вече изискване за притежаване на документ за гражданство на една от държавите-членки (паспорт или carte d'identité) и възможното изискване за представяне на декларация от лицето, че влиза в чуждата страна⁷⁴, за да работи или да търси работа.

Това е реализация на разбирането за недопускане на дискриминация на национална основа, което намира изражение в прилагането на принципа на националното третиране⁷⁵.

2.2. Чл. 39, § 2 доразвива и конкретизира принципа за недискриминация на национална основа. Той насочва неговото действие към няколко конкретни измерения на свободата на движение за работа, но изброяването, разбира се, не е изчерпателно.

Според този основен текст на ДЕО, недопустима е всякакви дискриминация на национална основа⁷⁶. Като най-значими сфери на "защита" от общностното право са посочени "постъпването на работа", "трудовото възнаграждение и други условия на труд", както и въпросите, свързани със самото трудово правоотношение.

Практиката на Съда на ЕО посочва ясно като несъвместими с правото на ЕО и неговия принцип за недискриминация всякакви изисквания и ограничения, които се предявяват на един гражданин на друга държава-членка на ЕО, ако те не се прилагат и по отношение на местните (собствените) гражданите в същата мяра.

Погледнато от позицията на ДЕС и неговата идея за "гражданство на ЕС", това означава пълна равнопоставеност между различните "граждани на ЕС", работници в една държава-членка, независимо дали притежават нейното национално гражданство или не, именно заради притежаването на по-благоприятния статут на "гражданин на ЕС".

2.3.1. На първо място ДЕО установява "правото да се приемат действително направени предложения", което означава на практика правото свободно да се влиза в трудови правоотношения. СЕО е имал повод ясно да посочи, че разпоредбата на този текст засяга както "чисти" трудови правоотношения, така и онези, които сме приели непрецизно да наричаме "граждански" - сезонна работа, на хонорар, изработка и т.н.

2.3.2. На второ място е уредено логично следващото право на лицата да се установяват на територията на съответната държава, за да могат да постъпят там на работа. Тази норма е доразвита по-късно от СЕО с възможността (правото) на семейството на работещия да го придружава в неговото ново местоживеене и да пребивава там. Нещо повече - на тях им се полагат и всички социални права и облекчения, с които се ползват семействата на работещите там местни граждани!

2.3.3. Логично уредбата, дадена в ДЕО в чл. 39, § 3, продължава с правото за свободно придвижване по територията на съответната (и всяка друга!) държава-членка. Наистина, традиционната "уговорка" не липсва и тук – това право се упражнява за "търсене на работа". На практика, обаче, не съществуват (и не се допускат!) никакви механизми (освен споменатите декларации, чиято роля тук е малка) за установяване дали лицето се придвижва по територията на държавите-членки действително с цел да намери работа и да постъпи, или с друга цел. Единствените предвидени ограничения (виж по-долу) на практика засягат друг кръг от случаи (по-скоро криминални) и нямат отношение към въпроса за реалната приложимост на това ограничение. В основата на целия текст стои скритата логика, че нормалната човешка психология предполага търсене на работа и постъпване на работа в един разумен период от време.

Затова и СЕО изрично посочва, че на всяко лице, което влиза в една държава-членка като гражданин на друга такава, трябва да му бъде разрешено за един "разумен срок" от време, за да може да намери то работа и да се установи.

2.3.4. Уредбата на тази важна свобода се допълва от правото на лицата да престояват, т.е. да остават, на територията на другата държава, в която работят, дори "след приключването на трудовото правоотношение". Това позволява на работниците да се чувстват "като у дома си" в чуждия град, да си устроят жилище (и дори да закупят) и заедно с разгледаното право на глас в местни избори, го предразполага към една по-трайна и пълноценна връзка с новото място. Създателите на Учредителните договори, а очевидно и съдиите в СЕО, правилно са оценили, че една подобна връзка и едно подобно усещане за стабилност е ценен фактор за високо качество и производителност на труда - а именно такава е всъщност целта на "отварянето" на пазара на труда в 15-те!

2.4.1. Съвсем естествени са, тогава, ограниченията, предвидени в ДЕО – при това твърде деликатно, нека признаем. Чл. 39, § 3 посочва, че разгледаните по-горе свободи, се осъществяват при "отчитане на ограниченията, свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве". Разбира се, какви са тези ограничения ДЕО не посочва конкретно. Както и в други свои текстове и по други поводи, ДЕО стриктно спазва жизнено необходимата за самото съществуване на Общностите и Съюза логика за запазване на държавите-членки на реална и напълно осъществима възможност да защитават своята сигурност (в най-широк смисъл) и обществения ред (също в широк смисъл) при всяко посегателство или заплаха.

Без да са много случаите в историята на ЕО, достатъчно е да посочим дори само епидемията "луда крава" на Острова или честите вълни на "шап" в Гърция, за да обосновем и разберем разума и необходимостта на ограниченията, предвидени в чл. 39, ал. 3 на ДЕО.

2.4.2. Чл. 39, § 4 се опитва да въведе още едно съществено ограничение на правата, установени в предишните параграфи на чл. 39. Текстът лаконично посочва, че тези права не се прилагат за публични длъжности.

Макар да изглежда като много естествено ограничение, този текст само "се опитва", ала практически не успява да обслужи до край защитата на "вечно застрашения от ЕО" национален суверенитет. А не успява, защото СЕО в десетки свои решения, с поразителна последователност и упоритост, постига – случай по случай, сетне отрасъл по отрасъл – "отхвърляне" като неоснователни и несъвпадащи с духа и целите на ДЕО и целия Общ пазар – на ограниченията, допуснати от чл. 39, § 4.

- В своето историческо по значение решение по делото Commission c/Belgique СЕО отива до същността на проблема. В становището на генералния адвокат по делото, възпроизведено после и в мотивите на решението, се посочва, че критерият за определяне на една длъжност като "публична" за прилагането на ограниченията на чл. 39, § 4, не е видът на органа, в който се работи, или наименованието на заеманата длъжност, а единствено това дали характерът на дейността съдържа като основна характеристика осъществяването на държавна (публична в по-широк смисъл) власт и поради това се изисква национална лоялност, каквато се предполага от притежаването на качеството "гражданин на съответната държава".

- От там нататък СЕО е значително облекчен и с "широк размах" освобождава от ограничението на чл. 39, § 4 цели отрасли или типове дейности – образование, здравеопазване, съобщения, транспорт и т.н. Огромно количество дела са решени в полза на ищци – физически лица, на които СЕО признава правото да упражняват определена дейност на публични длъжности, защото за отделните конкретни случаи, а от там и за типа дейности, не се изисква като основна характеристика проявата на презумираната в института на гражданството лоялност или не се упражняват властнически правомощия с публично значение.

- Като важно постижение можем да посочим наложилото се изменение на редица национални конституции (нормите на правото на ЕО, по силата на принципа за примата, имат предимство пред противоречащите им норми от вътрешното право, дори да са от най-висш, конституционен порядък).

Можем да отбележим, че изучаването на разпоредбите на чл. 39 и на практиката на СЕО по прилагането му е важна задача за страните-кандидатки за членство в ЕС. Една от важните фази на хармонизирането на техните законодателства с това на ЕС е свързана именно с приемането на разпоредбите на чл. 39. Прочее, такова задължение следваше и за Република България по силата на Споразумението за асоцииране от 1993 г. Освен с изменения в законодателството, то бе свързано и с изменения в Конституцията...⁷⁷
Глава 2. Свободното движение на лицата

и икономическите права на гражданите на ЕС⁷⁸
Смисълът и задачата на свободното движение на лицата, закрепено в чл. 18 ДЕО, е да се създаде максимално широк и свободен от непазарни въздействия пазар на работната ръка. Поради това правата, осигуряващи свободата на движение на лицата, са ориентирани към извършването на стопанска дейност от лица, най-общо наречени "работници". Което пък позволява разпоредбите на чл. 39 ДЕО да се разглеждат като специални спрямо общите чл. 18 и като своеобразно ядро на института "гражданство на ЕС".

Развитието на уредбата на свободното движение на хората е еволютивно – някои автори проследяват три отделни етапа⁷⁹: предоставяне на право на движение на работници (и техните семейства) – чрез първоначалните разпоредби на ДЕО и вторичното законодателство; разширяване на това право и по отношение на лица, “чиито статут и права не се базират единствено на икономическата им функция в обществото” – най-вече чрез практиката на СЕО; и разширяването на свободното движение по отношение на “всички граждани” чрез разпоредбите относно ГрЕС, вмъкнати в ДЕО през 1993 г. чрез ДЕС.

Обхватът на създадената през 1958 г. Европейска ИКОНОМИЧЕСКА общност е ограничен до дейности с ясен икономически характер. Чл. 2 на Договора възлага на ЕИО мисията "да насърчава хармоничното и балансираното развитие на икономическите дейности".

Задачата на установената с ДЕИО "свобода на движение" е да създаде предпоставки за свободно движение на работната сила. Следователно вниманието е насочено към движението именно на тези лица, които имат намерение да отидат в друга ДЧ точно в качеството си на работна сила и да участват в извършването на някакъв вид стопанска дейност⁸⁰. Извън приложното му поле ще останат редица групи лица, чиято дейност не може да бъде определяна като "стопанска" – туристи, студенти, благотворителни и неправителствени организации, някои дейци на културата и просветата (неплатени), спортистите аматьори⁸¹.
1.1. Изискване да се извършва "СТОПАНСКА ДЕЙНОСТ”

Обхватът на това условие е твърде разширен от СЕО - приема се за "стопанска дейност" дори дейността на членовете на една религиозна или философска общност, ако тази дейност има за цел да осигури "икономическа независимост" на въпросната общност⁸².

Първоначално се е смятало, че свободата на движение не се прилага за гражданите на една ДЧ, които се настаняват да живеят в друга ДЧ, без да работят там (напр. лица, които имат достатъчно средства, за да живеят без да работят). На 28 юни 1990 г. Съветът приема три директиви⁸³ относно правото на престой "на икономически неактивни граждани" – студенти, пенсионери или просто неработещи.

За да се ползват от правото на престой в друга ДЧ, лицата трябва да разполагат със здравна осигуровка и да не получават социални помощи. Така на практика правото на влизане и престой на територията на друга ДЧ е предоставено на всички граждани на членуващите държави, независимо дали упражняват стопанска дейност. Точно това установява по първично-правен път Договорът от Маастрихт, който чрез чл. 8-а (сега чл. 18) на ДЕО предоставя правото на движение и пребиваване на тери­торията на държавите-членки на "всеки гражданин на Съюза".

Гражданин на ДЧ, нает на работа в друга ДЧ, се ползва от разпоредбите на общностното право дори ако самата му дейност се извършва извън територията на общността. СЕО констатира, че принципът за не дискриминация се прилага по отношение на всички правни аспекти на извършваната дейност, стига тя да е установена или да поражда ефект на територията на ЕО, независимо дали практически се извършва на тази територия.

По смисъла на чл. 39, "в рамките на Общността се обезпечава свободно движение на работниците" (§ 1), което включва "премахването на всяка дискриминация между работниците от държавите-членки, основана на гражданството и отнасяща се до наемането на работа, възнаграждението и другите условия на труд".

Съдът на ЕО е установил, че разпоредбите на чл. 39 са с директен ефект и като такива пораждат пряко за физическите или юридическите лица права, годни да бъдат защитавани пред национален съд⁸⁴. В изпълнение на чл. 40, Съветът е постановил необходимите за изпълнението на чл. 39 мерки – Регламент 1612/68 и Директива 68/360 от 15 октомври 1968 г.⁸⁵
1.2. В. Уредбата на вторичното право за "ОТДЕЛНИТЕ ПРОФЕСИИ"

Чл. 39, § 2 ДЕО установява по ясен и недвусмислен начин забрана за дискриминация между гражданите на различните ДЧ, работещи в една от тях. За различните професии обаче реализацията на тази забрана зависи от това доколко изчерпателна е регламентацията във вторичното право.

Ако става дума за професия, за която Съветът е приел директива за облекчаване на упражняването й съгласно чл. 44 или 47 ДЕО, именно съответната директива ще урежда материята⁸⁶. Обратно, когато става дума за професия, която не е предвидена в директива, единствената приложима разпоредба е тази на чл. 43 на ДЕО, който предвижда еднакво третиране с местните лица – т.е. препраща към съответните разпоредби на вътрешното право като приложими за гражданите на тази държава⁸⁷.
1.3. Проблемът за НЕПЪЛНОТО РАБОТНО ВРЕМЕ

Разпоредбите на ДЕО се прилагат за лицата, извършващи стопанска дейност, без да се изисква пълно работно време. СЕО е преценил, че свободата на движение на работниците се отнася за лицата, които действително извършват или действително искат да извършват платена трудова дейност – било при пълна, било при непълна заетост. Броят работни часове на ден е ирелевантен. Изключват се само онези толкова краткотрайни дейности, които могат да бъдат считани като "странични (маргинални) и помощни"⁸⁸!.

Текстът на чл. 39 ДЕО, който установява свободното движение на "работници", не предлага ориентир относно обхвата на тази категория. Ясна е единствено основната предпоставка – лицето да е гражданин на някоя ДЧ и като такъв – "гражданин на ЕС"⁸⁹. Основавайки се на отчетливата икономическа логика на целия ДЕО и особено на разпоредбите за четирите свободи, СЕО⁹⁰ приема за "работник" лицето, което в продължение на определено време извършва определена престация на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава заплащане. Така се извеждат трите основни критерия:

• 
  Изискване за продължителност (постоянство) на трудовата дейност, което поставя извън обхвата на чл. 39 всяка еднократна или краткотрайна дейност, била тя и действително "стопанска".
  
• 
  Договорна зависимост и "ръководство" - "работникът" не извършва
  въпросната дейност самостоятелно, нито за своя сметка, той "престира"
  за някого и по негово възложение; във всеки друг случай ще попадне в
  обхвата на разпоредбите за свободно установяване и предоставяне на услуги. Не е релевантно дали "другото лице" е публично или частно, нито
  дори дали е предприятие в тесния смисъл на думата.
  
• 
  Контрапрестацията на работодателя е класическата за едно трудово
  правоотношение - заплащане. Извън логиката на чл. 39 стои преследване­
  то на печалба, както и предоставянето на друг вид услуга в замяна на него­
  вата работна ръка - лицето предлага своя труд именно и само срещу заплащане. Няма да бъдат засегнати също така и всякакви благотворителни дейности и работа на "обществени начала", нито такива с чисто колегиален или "приятелски" характер – помощ в работата, приятелска или "роднинска" услуга – дори тя да е действително "продължителна" и да се извършва "на друго лице и под негово ръководство", и т.н.
  

Евентуални ограничения спрямо членовете на семейството му биха могли да разубедят гражданина на една ДЧ, имащ намерение да работи на територията на друга ДЧ. Регламент 1612/68 подчертава, че "правото на свободно движение съществува, за да може да се упражнява в условията на свобода и достойнство,...което би било ограничено от затруднения за семейството му да го придружи или за приобщаването на това семейс­тво на съответното ново населено място".

а) За целта ПЕС предвижда определени права на съпругата (съпруга) на работещото лице, като се има предвид именно съпруга (съпруг), но не и "партньор, с което лицето има стабилна връзка"⁹². Тези права се отна­сят също и за децата под 21 години или на негова издръжка, за родите­лите на работещия или съпруга, които са на тяхна издръжка, независимо дали самите те притежават гражданството на някоя ДЧ. Иначе казано, разпоредбите на ПЕС обхващат всички членове на така очертаното семейство на работника.

б) Членовете на семейството имат в същата степен правото да се настанят на територията на друга ДЧ, както и самият работник – Регламент 1612/68 относно свободното движение на работници посочва това изрично (както и Директива 73/148 относно правото на установяване и свободно предоставяне на услуги). ДЧ са задължени да издадат карта за пребиваване на съответните лица без допълнителни формалности.

в) Единственото изискване, за да може работникът да бъде придружен от семейството си, е той да разполага с "нормално и достатъчно жи­лище"⁹³.

г) Регламент 1612/68 признава на членовете на семейството на работника право самите те да постъпват на работа по цялата територия на приемащата ДЧ. Това право се полага и на децата, но не и на родителите на работещия.

д) Децата на работещия се допускат на общо основание до всички образователни форми. СЕО ясно посочва, че този достъп трябва да бъде напълно равнопоставен не само в тесен административен смисъл, но също така и по отношение на стипендиите или помощите за придвижване, прехрана и ред други, които биха могли да бъдат предвидени за местните граждани в местното законодателство⁹⁴.

е) Регламент 1612/68 предвижда, че работникът чужденец се ползва от същите социални придобивки, които се полагат на местните работни­ци. Текстът не посочва изрично членовете на семейството му, но прак­тиката на Съда на ЕО ясно тълкува разпоредбите именно в този смисъл. Това се отнася както за съпруга и децата, така и за родителите, които са на негова издръжка.

Съдържанието на правото на гражданина на една ДЧ да се придвиж­ва из цялата ЕО и да пребивава на територията на всяка друга ДЧ е предмет на подробно уреждане в Регламент 1612/68 и Директива 68/360 от 15 октомври 1968 г⁹⁵.

Традиционните последици от притежаването на гражданство на отделна ДЧ съществено се изменят. Гражданинът придобива редица нови права (правни възможности), като при това запазва и правата си като гражданин на съответната държава. Но той вече може да се ползва и в "чуждата" ДЧ с права, по-рано запазени само за нейните граждани.
3.1. Право на придвижване

Традиционно суверенно право на всяка държава е самостоятелно, чрез своето законодателство, да определя правилата за влизане и прес­той на нейната територия. Съгласно ПЕС, обаче, всяка ДЧ е длъжна то­тално да ги "отвори" за гражданите на другите ДЧ, като осигури изравня­ване в третирането на гражданите на другите ДЧ със своите граждани.

а) За да се ползва от правото на свободно придвижване по територията на ЕО, гражданинът на една ДЧ трябва първо да може да напуска своята държава, което се удостоверява с простото представяне на ва­лидна лична карта или паспорт. Администрацията на всяка ДЧ е длъжна да издава или да подновява съответния документ и е лишена от правото да изисква изходна виза или нещо друго със същия ефект. (Разбира се, отделните ДЧ не са и не могат да са лишени от възможността да огра­ничават напускането на своята територия на отделни лица, извършили престъпления, за които това се предвижда).

б) Аналогично правото на влизане на територията на всяка друга ДЧ е свързано единствено с простото представяне на валидна лична карта или паспорт и "приемащата администрация" също не може да изисква входна виза. Холандия например е била осъдена за това, че граничарите й изискват и други формалности, несъвместими с Общностния правов ред⁹⁶.

в) Конвенцията за прилагането на "Шенгенските споразумения" от 19 юни 1990 г. позволява пресичането на вътрешните граници на всяко място, без да се прави никаква проверка на лицата, освен когато "общественият ред или националната сигурност го изискват" (чл. 2 на Конвенцията). Договорът от Амстердам от 1 май 1999 г. включва Шенгенското споразумение в "първия стълб" на ЕС (освен по отношение на Обединеното Кралст­во, Дания и Ирландия).
3.2. Право на "пребиваване”⁹⁷

Въпреки че чл. 17 ДЕО прави своеобразна "генерализация" на правото на влизане и престой, то всъщност е предоставено на лицата, които искат да имат "достъп до платена работа и възможност да я извършват" (чл. 2 на Директива 68/360)⁹⁸.

Възниква въпросът дали общностното право ще се прилага и за гражданин на ДЧ, който иска да пребивава в друга ДЧ не за да упражнява някаква определена дейност, а просто за да търси работа. Според чл. 39, ал. 3 свободата на движение съдържа правото "да се приеме действително направено предложение" за работа, но практиката на СЕО е значително по-либерална. Тя приема, че правото на престой в друга ДЧ "съгласно целите на Договора и в частност, за да търси или упражнява професионална дейност, съставлява право, непосредствено гарантирано от Договора или според случая от разпоредбите на вторичното право, приети за приложението му"⁹⁹.

Съдът е преценил също, че срок от шест месеца по принцип би бил достатъчен, но се противопоставя категорично на възможността лицето да бъде принудено да напусне приемащата страна, ако докаже, че продължа­ва да търси работа и че има действителни шансове да бъде нает (да намери)¹⁰⁰. Особено ясно се подчертава изискването да се предостави право на "разумно дълъг престой" – реално позволяващ на лицето без притеснение да търси и евентуално наистина да намери работа – което се предполага и като действителен мотив на неговото желание за престой.

Правото на престой не се прекратява непременно когато приключи професионалната дейност – например, когато работникът достигне възраст за пенсия или е засегнат от увреждане, което не му позволява повече да работи. Специално са приети разпоредби, които му гарантират правото да продължи престоя си в страната, в която се е настанил¹⁰¹. Правото на прес­той не се прекратява и с приключването на трудовото правоотношение. Дори един работник да се намира в безработица в приемащата страна, правото на престой се запазва, ако преди това е работил там¹⁰². Въвежда се едно просто и логично изискване – лицето, което иска да продължи престоя си в "приемащата" страна, просто трябва да е финансово обезпечено.
3.3. Карта за пребиваване

Не е необходимо гражданинът на ЕС да моли приемащата страна за "разрешение за пребиваване", каквото са задължени да поискат "другите" чужденци. Той трябва да поиска само "карта за пребиваване на гражданин на държава - членка на ЕС" и властите на приемащата страна са длъжни да издадат такава карта, ако молителят отговаря на две кумулативни усло­вия:

- да представи документа, с помощта на който е влязъл на нейна територия (лична карта или паспорт)¹⁰³;

• 
  да представи декларация от работодател, че ще бъде нает на работа, или удостоверение, че вече работи.
  

В отделни случаи тази реализация е възможна дори без издаването на карта за пребиваване - например за работниците, чийто очакван ангажи­мент ще бъде по-кратък от 3 месеца или за гранични¹⁰⁴, или сезонни ра­ботници¹⁰⁵. Особено симптоматично за възможността на общностното пра­во да ограничава приложението на националното право, свързано с движе­нието на лицата, е решението на СЕО по делото Giagonidis¹⁰⁶. От него мо­гат да се изведат два съществени извода:

- никоя ДЧ не може да пречи на свой гражданин да се ползва от свободите на ЕО, дори ако той не е изпълнил свое задължение към нея (освен ако не го лиши от своето гражданство, с което той автоматично ще загуби и качеството "гражданин на ЕС" и възможността да се ползва от въпрос­ните свободи);

- териториалната ("приемащата") държава не може да се позовава на

По смисъла на чл. 39, § 3, "с" на ДЕО, работникът чужденец е приравнен на гражданите на "приемащата" държава и това изискване за еднакво третиране отхвърля "не само явните забрани, основани на гражданството, но и всички други форми на дискриминация, които, чрез прилагането на други критерии за разграничение, довеждат в крайна сметка до същия резултат"¹⁰⁷.

Същото се отнася например за вземането предвид на местожителството като критерий за приложението на националното право или за предоставянето на някаква привилегия – фактът на различното третиране на гражданина на чужда ДЧ, не защото няма гражданството на приемащата страна, а защото няма местожителство в нея, може да се разглежда като дискриминация, която се счита забранена¹⁰⁸.

Зачитането на принципа за недискриминация е гарантирано от чл. 7, ал. 4 на Регламент 1612/68, който обявява за нищожна "всяка клауза на колективен или индивидуален договор, или на друго колективно споразумение... предвиждаща или допускаща дискриминативни условия спрямо работниците – граждани на друга ДЧ".

Според чл. 39, § 2 ДЕО забраната за дискриминация засяга наемането на работа, възнаграждението и всички други условия на труд, но именно Регламент 1216/68 (чл. 7 и 8) и съдебната практика позволяват точното прецизиране на приложното поле на този принцип¹⁰⁹.

а) Работникът мигрант е равнопоставен на местните граждани във всичко, свързано с постъпването на работа¹¹⁰ и условията на труд, и в частност "в материята на заплащането, освобождаването от работа и повторното възстановяване на работа, ако е останал безработен".

б) Регламентът предвижда също, че работникът чужденец се ползва от същите социални и данъчни облекчения като местните работници. Особено що се отнася до социалните облекчения и придобивки, принци­път на еднакво третиране обхваща не само условията по трудовия дого­вор, но и такива, които не са пряко свързани с него, като например пра­вото на намаление по жп-линиите¹¹¹. Разширителното тълкуване е на­пълно основателно, тъй като в противен случай гражданинът на ЕС би могъл да бъде разколебан дали да упражни свободата на движение, ако ще бъде поставен в по-неблагоприятно материално положение от мест­ните работници¹¹². По същия начин се разглеждат и разпоредбите, гарантиращи минимални средства за съществуване, съгласно местното зако­нодателство¹¹³, както и правото на престой не само на съпругата (съпруга) на работещото лице, но и на постоянния партньор, с който живее без брак и който също няма местно гражданство¹¹⁴, или пък правото на стипендия за професионална квалификация¹¹⁵.

Що се отнася до данъците, СЕО е отхвърлил като недопустима наци­онална правна норма, която изисква постоянно местожителство на съот­ветната територия като предпоставка за намаляване на данъците¹¹⁶. Съ­дът е приел, че социалните и данъчните предимства, полагащи се на-мес­тните работници, се полагат и на работниците от Общността, дори кога­то не са изрично записани в трудовите им договори, щом като се явяват средство, улесняващо тяхната мобилност¹¹⁷.

Особено красноречиво е поставянето и на помощите за майчинство в приложното поле на чл. 7 на Регламента, респ. на забраната за неравнопоставеност¹¹⁸. Според СЕО дискриминация може да съществува дори когато правната норма не прави никаква разлика между местни гражда­ни и чужденци и ги поставя при напълно еднакви условия, ако тези условия са по своята същност такива, че за чужденеца ще е значително по-трудно да отговори на тях, отколкото за местния гражданин¹¹⁹.

В същото време обаче се прави отчетливо разграничение между тези граждани на друга ДЧ, които работят в приемащата ДЧ, и такива, които се придвижват по територията й, за да търсят работа, но още не работят. Това, че последните предприемат необходимите действия, за да намерят работа или да постъпят на работа, все още не е достатъчно, за да се пол­зват от социалните привилегии и придобивки, предвидени за работещите в тази страна¹²⁰.

в) Работникът чужденец е напълно равнопоставен на местните работници по отношение на професионалното образование и преквалификация. СЕО счита, че "достъпът до професионално образование благоп­риятства свободното движение на хората в цялата Общност, позволявай­ки им да получат квалификация и да развият своите лични качества в тази ДЧ, която предлага съответно най-подходящата специализация"¹²¹.

г) Принципът за еднакво третиране обхваща според чл. 8 на Регламента и синдикалните права – в същата степен като местните лица работниците чужденци могат да членуват в синдикални организации и да