Сватбена лудост

58
повръщам? О, сетих се! Може би аз съм тази, която е тайно бременна?
— Не. Ако дойдеш и ти, двете ще можем да отседнем на хотел. И
без това къщата на семейство Робъртс е достатъчно тясна дори само за нас, но ако кажа, че искам да отида на хотел, ще изглежда, че съм някаква разглезена богаташка щерка. Ако обаче дойдеш и ти, ще сме по-убедителни и семейство Робъртс няма да се буди при всяко мое тичане до банята.
— Добре, разбрах. Но как ще обясним защо съм решила да дойда с вас точно този уикенд?
— Защото винаги си смятала, че уикенд извън града звучи релаксиращо? — предложи Изабел.
Сидни я погледна критично над слънчевите си очила.
— Я опитай отново.
Изабел остана непреклонна.
— Добре. Дошла си с нас, защото така е ефективно. Имаме по- малко от три месеца, имаме купища работа за вършене и уточнявания за моминското парти, за ергенското парти, за сватбата. Така че ще използваме трите часа път с кола натам и обратно, за да обсъдим тези неща.
Сидни изхъмка. В алибито имаше някакъв смисъл. Изабел се усмихна с надежда.
— Моля те, моля те! Просто искам този уикенд да мине гладко,
повече от всичко.
Сидни си пое дълбоко дъх и въздъхна с примирение. Не можеше да откаже на Изабел.
— По-добре да бях отказала убийствената роля на кума.
Изабел извика победоносно и се хвърли да прегръща сестра си.
— Благодаря ти! Ще бъде забавно, ще видиш. Саймън казва, че там е много красиво. Освен това ние с теб можем да останем до късно в хотелската стая, да гледаме някоя романтична комедия и да разглеждаме списания за сватби.
С една ръка около кръста на сестра си, Сидни допря глава до нейната и двете продължиха.
— Предполагам, че има и по-лоши начини човек да прекара уикенда.
— Дори и ако е уикенд, прекаран с Вон? — попита Изабел, все още хвърляйки въдицата.

59
Всъщност, като се замислеше…
Сидни запази сериозното си изражение.
— Казах ти, между нас няма лоши чувства. Сигурна съм, че ще се разбираме идеално.
Е, поне в присъствието на останалите.

60
8
Вон седеше зад волана на своя „Додж Чарджър“ и гледаше как два дълги, елегантни крака излизат от шофьорското място на
„Мерцедес“ седан, паркиран на няколко крачки пред него-. При това движение топлият вятър издуха и вдигна края на полата й с няколко сантиметра. Той свали стъклото на прозореца и я загледа през слънчевите си очила.
— Може би трябва да пиеш по-малко вода?
Сидни вдигна бутилката с вода, третата, откакто бяха тръгнали на път.
— Необходимо ми е, за да остана хидратирана. Аз съм градско момиче, не съм свикнала на толкова свеж въздух.
С усмивка, която казваше „цуни ме отзад, ако не харесваш онова,
което казвам“, тя се упъти към бензиностанцията.
Вратата от страната на пътника се отвори и Изабел също излезе оттам.
— Докато така или иначе сме спрели, ще се разтъпча, че краката ми се схванаха. — Тя се наведе към колата и си пое дълбоко въздух няколко пъти.
Саймън, който седеше до брат си, се обърна към него.
— Добра идея, може и аз да се поразтъпча.
— Твоя работа — отвърна небрежно Вон. Гледаше как брат му приближава към Изабел и я прегръща, мърморейки нещо толкова тихо,
че не можеше да го чуе.
Такаааа. Значи това бе историята, която бяха измислили за прикритие. Досега спираха вече три пъти за няколко часа път и Вон бе чул толкова много обяснения на тема „чист въздух“ и „да си разтъпча краката“, че човек би си помислил, че спътниците му участваха в някакъв курс по йога, а не пътуваха с автомобил.
Изглеждаше абсолютно очевидно, че всъщност Изабел се чувства зле в колата и затова трябваше да спират често. Поради тази причина той внимаваше да не се оплаква от скоростта на костенурка, с

61
която се придвижваха към дома на родителите им — дори изпитваше вина, че Изабел се чувства зле и некомфортно. А всъщност животът би могъл да е толкова по-лесен за всички, ако му кажеха проклетата истина. Но след като планът очевидно не беше такъв, той щеше да продължи да играе ролята на човек, който не разбира какво става около него.
За щастие, бяха само на около тридесет километра от дома на родителите им. Лошата новина бе, че след около пет километра щяха да слязат от магистралата и остатъкът от пътя щеше да бъде с повече завои и неравности, следователно щяха да се движат още по-бавно.
Родителите му живееха в малко селце край езерото и за да стигне до къщата им, човек трябваше да премине през паяжина от немаркирани пътища, които не бяха разпознаваеми за GPS и се виеха през каньони и дълбоки клисури. За посетители, които идват за пръв път, къщата на родителите му бе трудно откриваема. Това бе причина той и Саймън да настояват двете коли да не се разделят и да се движат в пакет.
След няколко минути Сидни излезе от бензиностанцията с пластмасова торбичка.
— Малко закуски за из път — обясни наперено тя.
През прозрачната торбичка Вон можеше да види съдържанието и се съмняваше, че бутилката джинджифилова бира и малката кутия бисквити, бяха предназначени за нея. Но не каза нищо. Всичко това бе част от малкия кадрил, който играеха.
Те отново тръгнаха и тя караше лъскавия си черен мерцедес непосредствено зад него.
— Какво ще си помислят мама и татко за нея? — попита Саймън,
докато изминаваха последната отсечка от магистралата, преди да слязат.
Вон си представи небрежния кок, в който Сидни бе прибрала косата си, лятната рокля, обувките с токчета и слънчевите очила
„Гучи“. Самият той см задаваше същия въпрос.
— Че прилича на нюйоркчанка.
Саймън поклати глава, сякаш беше объркан.
— О, не. Имах предвид Изабел. Тази, за която ще се женя. Аха,
ясно.
— Мисля, че е страхотна, Саймън. — През изминалата седмица майка им се бе обаждала (несъмнено и на Саймън) почти всеки ден, за

62
да разбере кога планират да потеглят и да узнае кога възнамеряват да си тръгнат в неделя и дали „момичетата“ със сигурност искат да отседнат в хотел. Родителите му бяха щастливи да научат, че Изабел ще доведе и сестра си. Майка им беше истинска ирландка в края на краищата — според нея, когато ставаше дума за семейството, важеше максимата „колкото повече, толкова по-весело.“
Първоначално Вон реши, че идеята за присъединяването на
Сидни към компанията в последната минута беше странна. Но сега,
след като наблюдаваше ситуацията, схвана плана: Сидни щеше да помага на Изабел и Саймън да поддържат прикритието, тя щеше да отклонява вниманието от факта, че Изабел не се чувства добре. И
макар че не понасяше да бъде лъган, сметна действията на Сидни за мили и трогателни. Вероятно под цялата острота и зад усмивката, се криеше по-човечната страна на Сидни Синклер. Поне когато ставаше дума за други хора.
— Мама ми каза, че планира да прави овчарски пай за обяд —
прекъсна мислите му Саймън.
— Специалитетът на заведението. — Както изглежда брат му и
Изабел не бяха единствените, които искаха да направят добро впечатление. Паят на майка им можеше да накара дори възрастен човек да се разплаче.
Саймън прочисти гърлото си, докато минаваха край нивите на една кравеферма на около пет километра от къщата на родителите им.
— Искам да направиш нещо за мен.
От сериозния тон на брат си Вон можеше да отгатне какво щеше да последва. Не казвай на мама и татко, че Изабел е бременна. Добре,
той щеше да си мълчи, но знаеше, че е само въпрос на време да открият истината.
— Искам да бъдеш мил със Сидни през този уикенд — изтърси
Саймън.
Вон премига от изненада.
— Защо мислиш, че няма да бъда мил с нея?
— Изабел сподели с мен, че според нея Сидни не те харесва много.
— Ако това е истина, тогава може би ти и Изабел трябва да проведете един разговор със Сидни да бъде по-мила с мен.

63
— Аз съм сериозен, Вон. За Изабел Сидни е целият свят. Така че,
ако си направил нещо, с което си я обидил или раздразнил, моля те,
оправи го.
Вон изръмжа тихо. Ако той и Сидни не бяха толкова потайни относно първоначалното си запознанство, веднага щеше да признае на брат си, че единственото, което бе направил, бе да се опита да я свали.
Това не бе федерално престъпление, а всъщност (ами да. Здрасти!) —
си беше чист комплимент.
Саймън обаче не позволи да променят темата на разговор.
— Виж, знам, че Сидни се държа малко грубо, когато се срещнахте първия път. Но тя и Изабел наистина са много близки —
майка им е починала, когато са били съвсем малки, и както ми е разказвала Изабел, Сидни поела ролята да се грижи за нея във всяко едно отношение.
— А баща й какво е правил?
— Останах с впечатление, че не му е оставало много време за тях, между бизнеса и личния живот.
— Да, сватбите струват много време и усилия. Особено когато са дели четири.
Саймън се разсмя.
— Значи ще се държиш мило този уикенд?
— Да, ще бъда добър и кротък — увери го Вон. Заради работата си беше станал професионалист в прикриването на мислите и чувствата си. Със сигурност можеше да се държи цивилизовано със
Сидни през следващите тридесет и шест часа, дори ако тя бе свадлива и зла към него. Макар и със страхотни крака.
— Добре — рече Саймън сякаш през ума му мина друга мисъл.
— Но не прекалено добър.
— Знаеш ли, понякога си истински трън в задника, с всички твои изисквания. Чувал ли си термина „грумзила“
[1]
?
Саймън изпусна лек смях.
— Няма такова нещо.
Вон му отправи един поглед, който казваше, че това все още подлежи на обсъждане.
— Из, видя ли това? Има крави! Виж! Там има истинска ферма!
— Сидни се взираше пред предното стъкло. — Сякаш сме влезли в песента на Джон Кугър Меленкамп
[2]

64
Сидни Синклер наистина бе отишла на село. Изабел обаче видимо не се радваше на тази идилия.
— Защо кравите трябва да миришат толкова кравешки? —
простена тя.
Сидни се огледа.
— Ако миризмата те притеснява, затвори прозореца.
— Но аз се нуждая от въздух или ще повърна! Искаш ли да повърна? Искаш ли? Защото ще оплескам цялата ти кола.
Точно така протекоха последните три часа на Сидни — хваната в капан в обзаведения с кожа интериор на тази кола с една луда бременна жена. Надяваше се, че мъжкият отбор е имал по-приятно,
отпускащо и забавно пътуване в насапунисаното им и напарфюмирано мъжко возило, защото веднага след като приближаха къщата на семейство Робъртс, тя щеше да премести тази жена, известна като нейната сестра, при пича, чиято сперма я бе превърнала в същински дявол.
— Знаеш ли какво? Хайде по пътя на обратно да си спестим повръщането. Не можем отново да използваме тези номера за прикритие, както правехме досега.
Изабел сложи ръка на очите си и отново простена.
— Не ме карай да се смея. Стомахът ми се бунтува още повече.
Стигнахме ли най-сетне? — попита, сякаш Сидни имаше идея къде отиват.
Тя следваше колата на Вон покрай ферми и ниви, докато отбиха от магистралата по тесен градски път, означен като „Епъл Каньон“.
Тук пейзажът стана по-горист и отбивките не бяха маркирани. Видя жълт пътен знак, означаващ, че тук често преминават сърни и градското момиче в нея моментално намали скоростта и хвана по- здраво волана с двете си ръце — пред очите й премина образът на
Бамби, която скача трагично пред смъртоносния „Мерцедес“. Сетне заобиколиха един хълм и очите й направо щяха да паднат от гледката,
която се разкри пред тях.
Навлязоха в една великолепна долина с полегати зелени хълмове от двете страни и преминаха по мост, който пресичаше живописен поток. Тук-там имаше разхвърляни къщи, но те продължиха да карат,
изкачвайки се по още един хълм и покрай красив водопад.
— Из, изправи се! Виж водопада!

65
— Само ми кажи, че вече сме близо и мога да изляза от тази проклета кола!
О, бедната й сестричка, готова да повърне всеки миг от това пътуване. Още няколко минути и колата на Вон значително намали скоростта и зави по еднопосочен чакълест път. Разхвърчаха се камъчета, които злобно заудряха по мерцедеса.
Подминаха десетина къщи, разделени от поне акър или повече земя, когато Вон се насочи към една бяла къща с веранда и красива градина. Тя паркира колата и се обърна към сестра си.
— Готова ли си?
Изабел изглеждаше малко по-добре. Когато колата спря, тя си пое дълбоко дъх. Сетне кимна и дори се опита да се усмихне.
— Да го направим. Да вървим.
Тя отвори вратата, точно когато Саймън приближи и й помогна да излезе. Ръка за ръка двамата тръгнаха по покритата с камъни пътека към къщата.
Вон приближи откъм вратата на Сидни. Изглеждаше невероятно сексапилен с тъмните си слънчеви очила, сива тениска и джинси, както и с наболата брада.
— Както изглежда останахме аз и ти — промърмори тон, докато тя слизаше.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: