Сватбена лудост

69
бъде затворена в една кола с полудяла бременна жена за следващите тридесет и шест часа, отколкото да признае това пред него.
— По принцип харесвам гладко обръснати мъже. — Сви рамене в знак „Съжалявам“, когато Вон я погледна накриво, докато подреждаше чиниите на масата.
— Е, видя ли? Ако не вярваш на мен, послушай поне нея — рече
Катлийн, докато белеше морков над една купа. — Ако искаш да си намериш жена от класа, не бива да изглеждаш като човек, който току- що е станал от леглото.
— Ще го запомня. Но засега това „немарливо“ нещо, ще остане.
Необходимо ми е за една работа под прикритие — отвърна Вон.
Изненадана да чуе това, Сидни вдигна очи, докато слагаше нарязаните домати в голяма купа с маруля.
— Сега работиш под прикритие?
— Е, точно в момента не съм под друга самоличност — отвърна той. — Предполагам, че майка ми може да ме разпознае.
Благодаря, разбрах това.
— Имам предвид, как действа това? — попита го Сидни. —
Просто се държиш нормално, уж си ти, докато всъщност не си… а си някой друг?
— Точно така работи. Поне когато говорим за случай, който включва само частична работа под прикритие.
— Но какво ще стане, ако аз случайно налетя на теб, докато играеш ролята на друг? Да речем… в някое кафене. — Малка
препратка към една случка наскоро. — Ако те нарека „Вон“ без да знам, че всъщност си на работа и под друга самоличност? Това няма ли да разбие прикритието ти?
— Първо, както всички агенти, които редовно работят под прикритие, аз съм предупредил семейството и приятелите си, да не се приближават към мен, ако ме срещнат случайно някъде — точно поради тази причина. И второ: „Моето друго аз“ никога не се мотае по кафенета.
— А къде се мотае другото ти аз? — продължи да пита Сидни, не за да подхранва така или иначе здравословното му ето, а защото й беше наистина интересно.
— В тъмни алеи, където се сключват тъмни сделки — отвърна
Вон, като сложи купата със салата на масата.

70
— Значи другото ти аз е лош човек — попита след пауза Сидни,
сякаш осъзнавайки нещо. — Това, което правиш, опасно ли е?
— В моя офис се шегуваме, че агентите, които се занимават с престъпленията на белите якички, никога не правят нищо опасно.
Сидни отбеляза, че това не бе отговор на въпроса й.
Когато в стаята настъпи тишина за миг, Катлийн се оказа между тях двамата.
— Знаеш ли, Сидни, когато влязохте тук със сестра ти, аз отделих много повече време на Изабел и те пренебрегнах. Разкажи ми повече за себе си. Какво работиш?
— Директор съм вън фирма за частни инвестиции.
— О, звучи много впечатляващо. Винаги ли си работила в
Чикаго? — Катлийн свърши с беленето и взе рендето от чекмеджето в основата на кухненския остров.
Сидни изми ножа си на мивката.
— Всъщност първо работех в Ню Йорк като инвестиционен банкер, след като завърших бизнес училището. Преместих се в Чикаго само преди два месеца.
— Баща ти сигурно се радва много, че си се прибрала вкъщи.
Сидни запази изражението си без промяна, тъй като не искаше да разкрива колко сложни бяха отношенията между нея и баща й. От професионална гледна точка тя изпитваше голямо уважение към него.
Произхождащ от средната класа, той бе завършил бизнес училище и сега управляваше един от най-доходните и рентабилни хедж фондове в
Чикаго. Беше роден лидер — безкомпромисен, решителен, умен и съсредоточен, когато поемаше рискове. Баща й знаеше как да управлява. Спомняше си, когато бе по-малка, как го обожаваше и му се възхищаваше, наблюдаваше го на партита и виждаше как винаги става център на вниманието, без значение с кого говори. Но неговата вярност и преданост към кариерата, и самомнението му, което произтичаше от успехите, създадоха дистанцията между него и дъщерите му — и без съмнение допринесоха за проблемите в последните му бракове.
Очевидно бе, че тяхното детство и възпитание бяха абсолютно различни от тези на Саймън и Вон. Тук цялата уютна къща,
семейството, което сядаше заедно на обяд в събота, бяха нещо, което не бе изпитвала, откакто бе съвсем малко момиче, преди майка й да

71
умре. Но в името на простотата, Сидни кимна и даде очаквания отговор.
— Да, така е.
В съседната стая спортното събитие, което Адам гледаше,
очевидно приключи. Той изгаси телевизора и стана от дивана.
— Кога ще обядваме? — извика оттам.
— Веднага — отвърна Катлийн.
— Е, чудесно време си избрала — довърши той.
Вон бе изпратен да съобщи на Саймън и Изабел, че обядът е готов и след няколко минути всички седнаха около масивната борова маса. На нея имаше купища храна: прясно омесени содени питки,
салати и основното ястие — овчарски пай. Катлийн ги помоли да кажат молитва за благодарност, а Сидни и Изабел се спогледаха, преди да наведат глави. Не бяха правили това от години. С хор от „амин“ Вон и останалите членове на семейство Робъртс се прекръстиха и едва след това всеки посегна към най-близкото до него блюдо.
— О! Почти щях да забравя — извика Катлийн и моментално стана от масата, след което се върна с бутилка вино. — Тъй като случаят е специален, защото посрещаме своята бъдеща снаха, мисля,
че трябва да го отпразнуваме. — Тя подаде бутилката на Вон, заедно с тирбушона. — Никога не се научих да работя с това нещо. — Обърна се към останалите на масата и обясни: — Един от клиентите на Адам му подари тази бутилка преди години. Запазихме я за специален момент, като този.
— Богата фамилия, голяма къща в Милуоки — обясни Адам. —
Искаха да им направя две стени с вградени рафтове и шкафове в дневната и ме помолиха да стане за две седмици, тъй като щяха да организират голям семеен празник. Свършихме работата за дванадесет дни — довърши гордо той и посочи с жест бутилката. — Не разбирам нищо от вино, но казаха, че това било добро.
— Мисля, че е време да разберем дали е истина. — Катлийн пое отворената бутилка от Вон и наля във всяка чаша. Сетне вдигна своята за тост.
Седналата до Сидни Изабел отправи една мълчалива молба към сестра си. Помощ.
Сидни я погледна окуражително, сякаш казваше, че ще се погрижи за това.

72
— Има една ирландска благословия, която според мен е подходяща за случая — рече Катлийн. — Нека любовта и смехът осветяват дните ви и топлят сърцата и дома ви.
След като всички казаха „наздраве“, Сидни отпи голяма глътка от виното си. Изчака Изабел да се престори, че пие, сетне остави своята чаша на масата съвсем близо до тази на сестра си.
Изабел я погледна и се усмихна, схванала какво се очаква от нея.
Сидни просто щеше да пие по малко от виното на Изабел, докато никой не гледа.
Всички се захванаха с храната и тя бе пленена от ароматите,
които се носеха от овчарския пай — от слоевете мачкани картофи,
задушено агнешко, моркови, грах и лук.
— Това мирише невероятно, Катлийн.
— Любимото ястие на момчетата — отвърна тя. — Изабел, ще ти дам рецептата.
— О, благодаря!
Сидни погледна сестра си, очаквайки да види огромна усмивка на лицето й. В края на краищата нали Изабел се надяваше да се случи точно това да стане близка с Катлийн през този уикенд.
Вместо това сестра й гледаше, бледа като платно, парчето пай в чинията си, при което въздъхна и промърмори едва чуто „О, Боже“.
Ръката на Сидни замръзна във въздуха. Тя имаше богат опит с това „О, Боже“. Не, със сигурност никога повече нямаше да придружава никоя бременна жена някъде.
Вон трябваше да отдаде дължимото и да признае „Тримата амигос“ за големи актьори, макар и работещи под голямо напрежение.
Саймън, който седеше до него, открадна последното парче пай от чинията на Изабел.
— Чакай, какво правиш…? — престори се, че протестира тя.
— Извинявай — отвърна с дяволита усмивка той, посочвайки празната тава. — Паят свърши, няма повече, а аз съм чакал месеци за него.
— Тогава как мога да ти се сърдя? — Те се усмихнаха един на друг.
На Вон му трябваха всички умения, които бе придобил като агент, за да не се издаде.

73
Това представление се разиграваше вече двадесет минути, през които Саймън успя да изяде всяко парченце от пая на Изабел. Помежду им имаше много престорени свенливи погледи, но Вон се преструваше, че не ги вижда, както се преструваше, че не вижда как
Сидни от другата страна на масата отпива от чашата на сестра си.
В името на истината, Сидни бе по-изкусна и умела в измамата,
като много елегантно бъркаше чашата на Изабел със своята и пиеше от нея. Така тя отпиваше от всяка чаша по малко, докато смяташе, че никой от родителите му не гледа. Но тези тримата явно си мислеха, че могат да заблудят него, и Вон не знаеше дали да се забавлява или да се обиди. Може би и двете.
След обяда Сидни и Изабел предложиха да помогнат със съдовете и чиниите, докато тримата мъже отидоха в задния двор. Вон и
Саймън възнамеряваха да подредят керемидите върху покрива на бараката под вещото ръководене на баща им, на когото майка им изрично бе забранила всякаква работа след сърдечния удар преди шест месеца.
— Обадих се за всички инструменти и материали в местната железария — обясни баща им. — Може да вземете моя камион и да докарате всичко.
Саймън кимна.
— Сидни и Изабел ще тръгнат след нас, за да се настанят в хотела.
— Смяташ, че майка ти ще позволи да отмъкнеш тези момичета от къщата? — попита Адам. — Трябваше да я видиш през изминалите две седмици. Мисля, че целият Епъл Каньон вече е научил за сина й и за гостуването на неговата годеница. — Той погледна гордо Саймън. —
Радваме се за теб, сине. Изабел изглежда чудесно момиче.
Саймън отвърна без никакво колебание.
— Да, сър. Такава е.
За миг Вон се зачуди какво значи да бъдеш толкова сигурен — да знаеш, без каквото и да е колебание, че си открил единствения човек на света, с когото искаш да прекараш живота си. Разпънат между сватбата и неочакваното бебе, Вон очакваше, че брат му ще бъде в състояние на пълна паника. Вместо това, той изглеждаше абсолютно спокоен.

74
Вон наблюдаваше как баща му придърпа в прегръдката си
Саймън и го потупа по гърба вместо поздравление. Той се усмихна и ги остави да се насладят на този момент, като се върна в къщата, за да вземе ключовете за пикапа на баща си.
Достатъчно сантименталности. Той поне, щеше да се заеме с нещо по-практично — покрива.
[1]
Грумзила — дума създадена от грум — младоженец и годзила
— Б.пр.
↑
[2]
Става дума за песента „Розовите къщи“ на Джон Кугър
Мелснкамп — Б.пр.
↑

75
9
След половин час Вон и Саймън стояха на пътеката, облегнати на пикапа на баща си и чакаха жените да си кажат временно
„довиждане“ на прага. Погледът на Вон обхвана прекрасната изкусителна извивка на задните части на Сидни, докато тя се смееше на нещо, казано от майка му.
— Мама очевидно я харесва — прошепна Саймън.
Вон изръмжа неразбрано, защото също го бе забелязал. На пръв поглед по-голямата сестра Синклер бе в състояние да очарова всички други, освен него.
— Мисля, че я спечели в мига, в който наряза домата.
— Аз говоря за Изабел.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: