ПОСЕЩЕНИЕТО (август 1982 - януари 1983 г.)

От месеци вече съм в телепатична връзка със същества като че ли от друга цивилизация, които ме обучават и които аз наричам Учители. Са­мо веднъж споменаха за Шамбала, но все още не мога да повярвам напълно, че наистина Те са от там, че наистина всичко е реално.

През деня ми внушават темата на урока, който ще ми бъде изяснен по време на сън в следващата нощ.

На разсъмване, винаги по едно и също време, ме събуждат и вече в будно състояние водя особен телепатичен разговор с усещането за при­съствие на Учител.

Понякога Учителят е мил и ласкав, друг път — сериозен и строг.

18 август 1982 г.

Моля Учителя си да ми се яви в действителност. Докато съм в със­тояние на концентрация и осъществявам телепатичната връзка съм убедена в реалността й, но щом изляза от това състояние — започ­вам да се съмнявам. Виденията са мимолетни. Много е интересно, но все пак... Така нещо ме смущава. Дали не си внушавам? Дали не е случайно това стечение на събитията? Имам нужда от уверения и доказателства.

Току-що съм си легнала и, струва ми се, още не съм заспала, когато виждам през прозореца летяща фигура. В образа й познавам К. С., кой­то ми махва с ръка да го последвам.

Аз буквално се измъквам от тялото си (вече го бях правила веднъж, по време на раждането на дъщеря си), поглеждам отгоре спящото си тя­ло и минавам през стъклата на затворения прозорец.

Летя бавно, не усещам гравитацията, плувам във въздуха като облак. Оглеждам наоколо — сякаш от височината на птичи полет, после па са­молет.

Издигаме се все по-високо над Земята, виждам я цялата. Ориенти­рам се и разбирам, че летим към осветената й част, т. е. на изток.

Стигаме до границата между светлината и тъмнината правим нещо, което сякаш ни е познато, сякаш сме го правили и друг път. (А може би моят спътник ми придава увереност.)

Двамата заставаме един срещу друг. Съсредоточаваме се. Виждам, че започваме да светим и ставаме прозрачни — като два прозрачни об­раза от вода, светещи като в електрическо сияние.

Спътникът ми протяга ръце нагоре и се изпъва. Същото правя и аз. Тогава двамата сме привлечени един към друг, сливаме се в едно общо цяло с насочени нагоре ръце, сякаш в елипсовидна леща. Сърцата ли са обединени и аз възприемам сърцето си като мотор.

Съвсем ясно усещам как някакъв център на върха на главата ми слу­жи за „магнит", който се привлича от друг „магнит", голям и мощен. Ле­тим с шеметна бързина вертикално нагоре. Около мен преминават светлини в различни тоналности и различни звуци в хармония — като музика.

Чувствам се безкрайно щастлива, изпълнена съм с обич. Отивам някъде към Светлината, където отдавна не съм била, където съм сигурна, че ме обичат и се разтапям в тази обич...

Внезапно звън от домашния ни звънец ме връща към действител­ността. Бързо се напъхвам в тялото си. Събуждам се.

Сядам на леглото и си изхлузвам пантофите, като се чудя кой ли ще звъни толкова рано. До мен спи дъщеря ми, а в съседната стая — синът ми. Между двете помещения вратата е отворена. Семейната ни спалня е в крайната стая и там мъжът ми явно още не се е събудил.

Изведнъж се стъписвам. В дома си имам Посещение. В стаята, на сто­ла пред мен, седи Учителят, който обикновено ме обучава насън. Имам време да го разгледам в будно състояние.

По нищо не се различава от обикновен на вид интелигентен човек. Изглежда строен, на възраст около 45-годишен (може би и по-млад) и като че ли уморен. Чертите на лицето му са правилни, очите — големи, умни, добри и тъжни. Косата му е тъмна и има малка брадичка. Обле­чен е съвсем по европейски, с официален светъл костюм и бяла риза. Гледа ме право в очите и произнася: „Сега осъществихме обединяване на енергиите... Ще дойде време..."

Аз съм напълно будна. Всичко е съвсем действително.

Преценявам, че е влязъл у дома по някакъв странен начин през вра­тата, но сигурно е изморен и аз би трябвало да проявя гостоприемство и да му предложа нещо за ядене. Имам убеждението, че ще остане у пас за известно време.

Изправям се, за да го заведа да се измие, но Той ми кимва с глава да остана. Оставам.

Внезапно Учителят започва да изчезва, сякаш се стопява. Най-напред изчезват краката му, после тялото и ръцете. Главата му, оградена в сияние, остава още няколко мига да виси във въздуха. Сиянието е като от луминесцентна светлина (сребристобяло).

Протягам ръце към Него: „Моля Ви, останете още малко! Имам тол­кова неща да Ви питам!"

Очите му ме гледат тъжно и уморено. Постепенно цялата глава из­чезва...

Разтърсена съм психически. Осъзнавам най-после, че може би някой някъде, от по-висша цивилизация, иска да помогне на цивилизацията па Земята. Нима точно в мое лице е намерил съмишленик или привърже­ник? Аз съм напълно безпомощна и дори да съобщя за тези контакти, никой няма да ми повярва.

Следобед отивам у К. С. Разказвам му всичко. Нали той именно бе­ше човекът, който ме извика и полетяхме заедно? Може би и той е имал подобно посещение.

К. С. нищо не е сънувал и нищо не е преживял.

Обяснявам си, че вероятно Те са използвали образа на К. С., за да не бъда много изненадана.

Отивам при Веса. Моля я да се опита и да направи телепатична връз­ка с моите Учители, за да ми каже повече подробности за Тях.

Веса ме поглежда и казва, че вижда лъч, който пада върху мен и ме свързва с някакъв Център, но не може да разбере къде е този Център.

2 септември 1982 г.

Ева ме запознава с нейната приятелка певица — Недялка. Поканвам ги в стаята с камината. Разговаряме за Ева и нейните лични проблеми.

Отивам после да изпратя Недялка до дома й. По пътя тя ми казва: „Може би ще си помислиш, че не съм добре, но у вас видях, че на ками­ната стои един йога (?) и ни наблюдава." (Предполага, че е йога, защо­то го видяла в поза „лотос".)

3 септември 1982 г.

Седим с Недялка у нас и разговаряме.

Внезапно тя се съсредоточава, става особена и заявява, че вижда два­ма души йоги, които ни поздравяват и казват: „Вие ще бъдете просвете­ни и посветени. Ние ще ви научим на истини. Ние ръководим света и владеем енергиите. Докато ви обучаваме, не трябва да четете никакви книги, за да не се влияете..."

Недялка описва образите им и аз познавам в тях моите двама Учи­тели. Моля ги да ни съобщят нещо конкретно за доказателство на кон­такта. Недялка казва, че те твърдели, че под къщата ни има съкровище (по-точно в източната й част). След години сме щели да копаем и тога­ва сме щели да разберем. То не било злато, а много по-ценно — нещо, което дава живот.¹² Решаваме, че сигурно се касае за някакви скрити древни книги...

От известно време забелязвам, че когато гледам на кафе, виждам много ясно образи и сцени с хора, които сякаш се движат. В първия мо­мент ги виждам неподвижни, но като се съсредоточа повече, образите оживяват. Бих могла да ги прерисувам. Убедена съм, че това не е вну­шение, а реална, материална снимка на мисъл-форма, която би могла да бъде фотографирана.

Запознавам се с професионален фотограф. Уговаряме се да се събе­рем у тях и той да направи снимки на образите в кафеените чашки.

На гости съм у фотографа. Ще направим експеримент, за да разбе­рем могат ли образите от кафето да бъдат фотографирани. Присъстват фотографът с жена си, негов приятел с жена си и аз.

Пием кафе. Когато пия моята чаша, вътрешно се моля да направя с Тях контакт и Те (Учителите или представителите на Висшата цивили­зация), чрез образи в кафето да ми дадат информация — материално до­казателство за връзката ни.

При гледането съм в много добра форма. В чашата на приятеля на. фотографа познавам артистката Т. Л. и виждам сцени как двамата (при­ятелят на фотографа и Т. Л.) седят на маса в сладкарница и пият кафе, как се сбогуват, прегръщат се и Т. Л. му маха с ръка за сбогом.

След гледането разбирам, че приятелят на фотографа е директор на театър, а Т. Л. е била артистка там, напуснала е и се е сбогувала с него.

24 октомври 1982 г.

Снимките са готови. Не са много сполучливи, защото фотографът е снимал чашите само отгоре, а би трябвало да се направят снимки от ня­колко гледни точки и да се получи разгъвка.

На дъното на моята чаша са изобразени три фигури. Едната е на мъж с особена корона на главата, втората фигура е на жена с отворено око и също с корона на главата, а третата - на дете пак с корона. Мъжката фи­гура подава някакъв предмет на женската, като й го слага в ръката. Дет­ската фигура е зад гърба на женската и короните на двете фигури са свър­зани. Детската фигура е стъпила върху птица (или е носена от птица). Между фигурите има още два образа (женски и мъжки), но те са по-различни, прозрачни са.

1 декември 1982 г.

Следобед, както се бях отпуснала в лек сън, за миг ми се явява Учи­телят и ми подава два пакета, като посочва, че единият е за мен, а дру­гият — за моята приятелка Недялка.

Първият пакет представлява предмет с размери около 5 х 4 х 20 см, завит в бродирана с цветни конци кърпа. Опипвам предмета през кър­пата и констатирам, че има форма на паралелепипед, ръбовете му са остри, а стените — гладки. Определям, че е тежък, но какво представлява, Нямам понятие.

Вторият пакет представлява четка и молив, увити с шарена хартия за е по-лесно за тълкуване: Недялка ще може да описва образите, които вижда.

Все още не съм успяла да разбера какво представлява подаръкът (пакетът), който ми бе показан насън.

Дали това е същият предмет, който е изобразен в кафеената чаша?

25 декември 1982 г.

К. С. ме запознава с Ваня — ясновидка и медиум.

Ваня изпраща една нейна приятелка да ме извика у тях, защото някаква сила властно й налагала да го стори.

Същата вечер съм у Ваня. Отначало разговаряме за обикновени не­ща, за покойници и живи хора.

Внезапно Ваня заема необичайна поза, произнася няколко неразби­раеми фрази, които започват с „Ом Шива" (или Шивананда), покланя ми се и казва, че Те ме поздравяват.

След като се поуспокоява от първата изненада, защото е видяла не покойници, както била свикнала, а живи същества, тя изрича дословно: „Ние сме от Шамбала. Ние обитаваме Хималаите и островите. Идваме при теб чрез медитация..." Ваня произнася четири имена (първите две не са ми известни, третото с на най-стария Учител, а четвъртото на Учи­тел — основател на школа). Тя казва, че ме питали не съм ли разбрала досега, че са двама.

Не разбирам значението на думата „медитация", а за Шамбала вече ме бяха уведомили при едно от първите им проявления. Наистина аз не правех голяма разлика между Учителите, тъй като невинаги виждах об­разите. Като излъчване единият беше по-мил, а другият — по-строг. Аз се обръщах към тях по един и същ начин с „Учителю".

Все още не мога да допусна, че всичко е истина, че такива Висши посветени, които владеят енергиите и които влияят върху света, установя­ват контакт с нас. (Защо именно с нас?)

За да проверя достоверността на информацията и също да изпитам Ваня, задавам въпроса: „Моля, кажете ми какво ми подарихте по време на сън, увито в бродиралата кърпа?"

Отговорът е неочакван за мен: „Ще се материализирам и ще ти го покажа."

4япуари 1983 г.

През цялата нощ не заспивам и чакам да видя материализацията. Нищо особено обаче не се случва.

Втора нощ бодърствам, за да видя материализацията. Отново нищо не се случва.

Снощи си казах: „Това не може да бъде." И спах спокойно.

На сутринта се събуждам. Отварям очи и поглеждам наоколо.

На масата, на един метър от леглото ми, лежи пакет, увит в бродирана кърпа.

Скачам моментално от леглото и сядам на стола до масата. Искам да протегна ръце и да взема пакета, но някаква сила като лъч премина­ва през двете ми рамена, парализира ръцете ми и те висят безпомощно покрай тялото ми. Не мога нито да помръдна, нито да се обърна, а усе­щам нечие присъствие зад гърба си.

Тогава се появява пред очите ми, на разстояние не повече от двайсе­тина сантиметра, една ръка — обикновена гола мъжка ръка. Тя разопа­кова пакета и аз виждам на масата черен полиран камък с форма на паралелепипед.

Разглеждам камъка. Той изглежда плътен.

Ръката хваща камъка и го отваря като кутия. Тази „каменна кутия" съдържа голям старинен ключ. Внушават ми — „Ключът на Шамбала"! Очите ми са вперени в „каменната кутия" с ключа, а щом усещам, че ръцете ми са свободни, протягам ги към „кутията", за да я взема, но пре­ди да я докосна, всичко изчезва. След няколко часа съм у Ваня.

Разочарована съм, че нямам материално доказателство за Посеще­нието (второто напълно реално), чувствам известно неудобство да раз­правя на Ваня как съм седяла на стола, без да мога да помръдна и реша­вам да преинача случая и да го представя като сън.

Едва произнасям думата „Сънувах...", Ваня ме прекъсва: „Той е тук и говори." Ваня променя гласа си и продължава: „Защо казваш, че си съ­нувала? Ти беше будна, ти беше на стола."

Засрамвам се и не ми остава нищо друго, освен да помоля за изви­нение.

Когато се прибирам у дома, пак си мисля, че би било добре да имам някакво веществено (материално) доказателство за контакта.

Наблюдавам, че синът ми и дъщеря ми притежават сходни качест­ва. И двамата са силно състрадателни. И двамата са вглъбени във вът­решния си мир.

Дъщеря ми Ани обаче е доста особено дете.

По времето когато тя беше бебе, ми правеше впечатление, че щом вляза в стаята ядосана, а още повече, когато в лошо настроение я взема на ръце, Ани започва да плаче като че ли без видима причина. За да ус­пея да я успокоя и приспя, беше задължително първо аз да се овладея и успокоя.

В детската градина дъщеря ми прекара само няколко месеца. Тога­ва забелязах, че ако отида рано следобед да я прибера, тя ме посрещаше спокойно, но ако закъснявах, щом я целунех, между нас ставаше нещо -чуваше се пукот и двете отскачахме встрани като опарени (нещо дейст­вително ни опарваше, но едва ли беше статично електричество — ина­че би се случвало всеки път).

В края на 1982 г., когато за първи път отидох у Ваня, взех със себе си и дъщеря си, тъй като нямаше на кого да я оставя. С мен беше и К. С., който всъщност щеше да ме запознае с ясновидката. Аз не знаех как ще протече срещата и предполагах, че само ще си гледаме на кафе.

Останах насаме с Ваня, а Ани и К. С. си правеха компания в друга­та стая.

Ваня започна да назовава имената на мои близки покойници. Попи­тах я как вижда покойниците и как прави връзката с тях. Тя обясни, че отначало нищо не вижда, но постепенно при по-дълбоко съсредоточава­не забелязва, че пред нея се появява една светеща точка; светлината на­раства и се оформя образът — прозрачен и като че ли в светлина...

По пътя за дома дъщеря ми ме изненада с въпрос. Тя искаше да й обясня нещо, което видяла, докато сме разговаряли с Ваня. Ани не би­ла чула разговора, но погледнала през стъклената врата от любопит­ство, за да разбере какво правим. Тогава видяла светещи кълба (сфери) над главата на Ваня, които обикаляли и около нас. Те били големи колкото длан.

Обясних на дъщеря си, че вероятно се касае за някаква енергия, която ние не познаваме.

Ваня_прави контакт с моите Учители и те изказват желание да се разкрият, като покажат чрез дъщеря ми някои от техните качества и спо­собности. Съветват ме да я наблюдавам и да си водя бележки за нейни­те прояви.

Съобщават няколко конкретни бъдещи събития:

- ще посещавам Ваня само до месец март;

- ще ме обучават до 1989 г., след което ще трябва да напиша книга върху полученото познание;

- ще ми дадат подарък — пръстен или гривна с камък берил (камъкът, който е носил Буда).

Дъщеря ми се прибира у дома превъзбудена, уморена и гладна.

Току-що съм изпекла баница и веднага слагам на масата чиния с пар­че от нея. Ани протяга ръка и... започваме да се смеем. Чинията с бани­цата бързо се върти под ръката й (в посока па часовниковата стрелка), ръката й не докосва чинията, а стои над нея на разстояние около 20 см. Аз поставям моята ръка над чинията — никакъв ефект. Ани си играе — ту завъртва чинията, като си поставя ръката над нея, ту си прибира ръ­ката и въртенето спира. Така до три пъти.

Обяснявам па дъщеря си, че това се казва телекинеза и че е реален факт, защото и други хора могат да го правят.

Вечеряме с дъщеря ми.

Внезапно тя ме поглежда особено и проговаря: „Сега баща ми е сед­нал в един ресторант и вечеря. На неговата маса има още двама мъже и две жени."

Аз не се показвам изненадана, а искам от пея да наблюдава внима­телно и да опише всичко с подробности. Ани продължава: „Ресторантът е с червена тапицерия. Едната жена е чернокоса с кок, а другата — руса с дълга коса. Русата има син грим на очите. Тя пуши цигари, кутията и запалката й са върху масата. Надписът на кутията с цигарите е Марлборо..."

След това дъщеря ми описва как баща й излиза от ресторанта, как върви по улицата и влиза в неговата служба, как се качва в асансьора, влиза в служебния си кабинет, изважда някаква папка от бюрото и я сла­га в чантата си.

Най-накрая Ани заключава: „Сега ще си дойде."

Баща й се прибира късно вечерта и ние му разказваме всичко, което знаем за него — къде е бил и какво е вършил.

Той потвърждава, че всичко е вярно в най-големи подробности, но му се струва, че това не може да бъде, че някой го е проследил.

5 февруари 1983 г.

Стоя опряна на камината, а дъщеря ми е седнала на стола. Изведнъж тя поглежда към мен и възкликва: „ Мамо, ти цялата све­тиш! От едната ти страна виждам образите на покойници - майка ти, баща ти, баба ти; а от другата — образа на един мъж (йога?); очите му светят, целият е в светлина, мърда си устните и нещо иска да ми каже но не мога да разбера. И покойниците си мърдат устните, но нищо не чувам."

Питам я каква е разликата между образите на покойниците и този на йогата.

Ани изяснява, че образите на покойниците са прозрачни, докато об­разът на йогата е плътен и зад него нищо не се вижда. Но защо е йога не може да определи, а само разбира, че той се отнася ласкаво и дружелюб­но към нея.

Обяснявам й, че е получила дарбата за свръхсетивно възприемане и че това, което вижда, е напълно действително, но малко хора притежа­ват такива способности.

6 февруари 1983 г.

Стоим двете с дъщеря ми и тя „търси" да види какво прави баща й. Много скоро го „намира" и съобщава, че е на ул. „Граф Игнатиев" и раз­глежда витрина с мъжки ризи.

Когато баща й се прибира у дома и му разказваме, че знаем къде е бил, той потвърждава мястото на витрината с мъжки ризи.

8 февруари 1983 г.

Дъщеря ми докладва какво вижда. Пак проследява баща си и дава точно описание на менюто, което си е поръчал в клуба на журналисти­те (той често ходи там).

Вечерта той казва, че споделил с приятели и те го посъветвали да из­бяга от нас, защото нямало нищо по-ужасно за един мъж от това, да бъ­де постоянно под наблюдение.

Обещаваме му, че повече няма да го „следим".

Стоим с дъщеря ми и чакаме да дойде у нас моя приятелка музиковедка А. Д.

А. Д. се забавя, Ани се сьрди на мен, че не излизам с нея, а чакам приятелката си. Тогава тя се съсредоточава и ме уверява, че А. Д. нямало да дойде, защото в момента лежала на легло с болка в главата.

Питам я откъде знае, че А. Д. я боли главата.

Тогава Ани започва да рисува главата на А. Д. и описва, че вижда око­ло нея синя аура с ширина около 30 см и че тази аура е пресечена от един оранжев клин с бял контур.

11 февруари 1983 г.

А. Д. идва, за да се извини за вчера. Показвам й рисунката на дъще­ря ми.

А, Д. потвърждава, че е имала силно главоболие — мигренен прис­тъп, на същото място на главата, където е оранжевият клин от рисунката на Ани.

Всъщност А. Д. страда често от мигрената си.

Искам да й помогна и започвам да й правя масаж на главата. Забе­лязвам, че болната страна е по-студена от здравата, а в една точка под веждата усещам силно „смучене". Оставям си така ръката, за да може моята енергия да премине в А. Д. Моята ръка започва да изстива, а А. Д. — да се чувства по-добре. Когато ръката ми изстива до рамото, прекратяваме сеанса.

Късно вечер е, но дъщеря ми не заспива от възбуда и възторг пора­ди интересната си нова способност. Тя обаче не може да прави наблю­денията сама, а само когато двете но някакъв начин обединяваме енер­гиите си.

Моля я да види какво прави в момента К. С., който отдавна не ни е посещавал.

Без никакво усилие Ани заявява, че го вижда как спи в леглото си. Описва пижамата му и одеалото, с което е завит. След това някакси се вдъхновява и издумва: „Виждам главата му прозрачна, виждам съня, който сънува."

Аз изтръпвам и искам да прекрати наблюдението, обаче тя не може да спре и продължава, като описва неговия сън: „Сънува, че стои пред една голяма сграда, но тя рухва и той остава извън нея."¹³

15 февруари 1983 г.

У нас идва М. К. — редакторка. Тя е весела, щастлива и влюбена. Споделям с нея за необикновените прояви на Ани. М. К. пита дъщеря ми какво ще каже за нея, как я вижда. Ани, без да се замисля, отговаря: „Излъчваш розова светлина."

Дъщеря ми е център nа внимание.

Синът ми иска да се увери в нейните способности и я моли да опише семейството на една негова съученичка.

Ани описва обстановката в дома, описва съученичката, майка й, ба­ща й и накрая добавя, че тя има по-малка сестра, по-ниска от нея и с мно­го лунички по лицето.

Синът ми потвърждава, че всичко е точно така.

20 февруари 1983 г.

Наша близка Н. Ш., която познава много добре дъщеря ми още от най-ранна възраст, не може в никакъв случай да повярва, че Ани е при­добила дарба за „телепатично виждане". За да се убеди, тя настоява дъщеря ми да види какво прави в момента нейната дъщеря, за която знае че се е прибрала от работа и си е вкъщи.

Ани описва действието, което върши в момента дъщерята на Н. Ш. и дори стига до подробности за долното й бельо.

Въпреки всичко Н. Ш. заявява, че това не може да бъде.

22 февруари 1983 г.

Часът е 17. Питам дъщеря ми какво прави в момента М. К. — моя­та приятелка редакторка.

Ани казва: „В момента М. К. стои в една зала, държи пакетче и го надписва със синя химикалка, която пише черно."

23 февруари 1983 г.

Правя проверка за верността на виждането на дъщеря ми и питам М. К. Тя потвърждава всичко и показва химикалката — синя, която пише черно. Точно в 17 часа подавала колетче на пощата.

От М. К. научих, че някакъв мъж от провинцията на име П. И., кой­то се занимавал с йога, осъществявал телепатична връзка с Ръководите­ля на Йога-центьра в Канада.

Искам да разбера дали може да се види по телепатичен път чужд чо­век, но все пак познат на моята приятелка. Стоим двете сами с дъщеря ми и аз й възлагам задачата — да се опита да види, какво прави в момен­та онзи човек от провинцията.

Ани описва, че в момента той се мъчел да направи стойка на глава, после се опитвал да заеме поза „свещ", но нито стойката на глава, нито „свещта" му се удават — ръката му не можела да го за­държа.

25 февруари 1983 г.

Отново правя проверка. (Нали това е част от експеримента?) Разби­рам, че П. И. е имал пареза на едната страна. Описанието на външния му вид съвпада напълно.

Съобщавам на Ани резултатите от проверката. Тя ги приема със спо­койна усмивка като нещо съвсем нормално.

26 февруари 1983 г.

Моля дъщеря си да се опита да види какво прави моя приятелка инженерка Ж. С., която е на работа в Куба.

Без никакво усилие Ани описва обстановката в дома на Ж. С. и каз­ва, че в момента там е светло (дневно време).

Веднага правя справка с часовите пояси. Наистина в Куба в момен­та е ден.

Хрумва ми да играем с дъщеря ми на особена „Игра на телепатия". Принципът е следният.

Всяка от пас ще предава някакъв образ на другата, като образът (мисъл-форма) ще бъде написан със светлина върху тъмен фон и при съсредоточаване ще бъде излъчван.

Стоим една срещу друга със зат­ворени очи, за по-добра концентра­ция. Започваме предаване на циф­ри. Първо предавам аз, а тя приема. След това — обратно.

При затворени очи виждам светлината, с която Ани изписва цифрите - за миг те светват като неонова реклама.

Познаваемостта с много висока. Понякога бъркаме цифрите 8 и 9.

Продължаваме „Играта на теле­патия" с букви.

Започваме с отделни букви, но после преминаваме на кратки думи.

Дъщеря ми обаче се шегува и ис­ка да ме заблуждава. Тя ту „зачерк­ва", ту „изтрива" по нещо и така про­меня буквата или думата.

„Играта на телепатия" между мен и дъщеря ми продължава.

Поставяме условието всеки да се опита да надхитри другия и да му предаде такъв образ, който много трудно да бъде познат. Играем на образи на животни.

Ани ми предава образ на слон без бивни, глава на мравка, аз пък й излъчвам образ на жираф с къси крака и т. н.

Двете сме в някаква еуфория. Виждаме образите съвсем ясно.

4 март 1983 г.

Опитваме да „играем па телепатия" чрез предаване на орнаменти с цветове.

Неуспешно.

10 март 1983 г.

Отивам с дъщеря си на гости у една наша съседка лекарка Б. Х. и споделям с нея за невероятните способности на Ани.

Дъщеря ми се докосва до една бродирана възглавница и заявява, че за миг видяла образ на старческа ръка, която бродира.

Б. Х. потвърждава, че възглавницата била бродираиа от нейната свекърва, когато била съвсем стара.

Сънувах ужасен сън. Нанякъде се движех с велосипед, после — с кола, после — с влак. Обикалях разни градове. С мен беше синът ми. И, ужас! В ръката си държах едно око — окото на дъщеря ми.

Събуждам се разстроена и след като поглеждам, че двете ми деца живи и здрави се успокоявам.

На сутринта Ани се смее: „Знам какво си сънувала." И описва всички места, по които съм се движила насън с брат й. „Ти носеше окото ми в шепата си, затова аз всичко виждах" — казва тя, с което ме учудва още повече.

Ани става замислена от леглото и ме пита : „Мамо, Исус Христос живял ли е на Земята?"

В училище поради атеистичната пропаганда са й говорили, че Христос е легендарен, измислен герой. А аз съм я водила в църкви, но никога не сме разговаряли на религиозни теми.

Затруднявам се какво да й отговоря. След като помислям, й казвам: „Според мен, той е живял и е исторически реална личност. Но защо питаш?"

„Бях нощес при него" — продумва тя тихо. И започва да разказва... При нея дошъл много стар човек, качили се на някаква летателна машина и отишли на друга планета(?). Там я посрещнал един много благ чо­век и тя знаела, че е Христос. Казал й да направи пет крачки и да му съ­общи какво вижда. Тя изброила пет крачки и видяла цифрата „З", изпи­сана върху камък.Той я похвалил. После седнали до някакво угаснало ог­нище, където имало само купчина пепел. Христос взел една пръчица, замахнал във въздуха и тя пламнала. Подал пръчицата на Ани и я помо­лил да запали огнището. Тя допряла пламтящата пръчка до пепелта и огнището се запалило. След това Той седнал до нея и цяла нощ й гово­рил, обяснявал й, поръчвал нещо, което било много важно, много отго­ворно... „Но ето, не мога да си го спомня, колкото и да се напрягам" — завършва тя.

14 март 1983 г.

Чета книгата на Валентин Сидоров „Седем дни на Хималаите" (изд. Москва, 1982 г.):

„Има два вида ученици, свързани с Учителите. Едните са в непосред­ствена връзка и изпълняват „карма на послушанието", а вторите са в те­лепатичен контакт и изпълняват „карма на инициативата". При тях ряд­ко се явява самият образ на Учителя, но с напредването започва по-чес­то да се явява и може да се стигне до реална среща.

Ръката на Учителя винаги е при ученика. Ако ученикът изпадне в гняв или несигурност, значи е изпуснал ръката на Учителя си. Не­говата мисъл е в хармония с тази на Учителя, също неговите чувства и желания."

Ани ме наблюдава и възкликва: „Мамо, над главата ти за миг видях лица на хора (като че ли трима) и една ръка, която сякаш те закриля." Взема лист и нарисува видяното. (Тя не знаеше какво чета в момента.)

15 март 1983 г.

Седим с дъщеря ми в кухнята, вечеряме и си говорим. Ани гледа за­мислено наоколо и казва, че навсякъде вижда малки човечета с качулчици, които все работят, мъкнат нещо насам-натам.

„Дали това не са гномчета? — казвам. — Наистина ли ги виждаш?"

Ани ме пита виждам ли ги и аз. Не, аз не виждам нищо такова.

Отиваме при Недялка. Питам я дали вижда гномчета.

„Да! — откровено казва тя. Те са навсякъде. Ето, виж дървото, в лис­тата му, по стъблото, всеки бърза, всеки работи. Ти не ги ли виждаш?"

Признавам, че не ги виждам.

Двете с дъщеря ми коментират образите на гномчетата. Описания­та и на двете съвпадат...

Ще повярваме ли в приказките?

16 март 1983 г.

Часът е 21. Ани не може да заспи, защото чувства, че нещо става с приятелката ми Недялка, улавя нейната тревога и мисъл.

В 22 часа решаваме да отидем у Недялка и да разберем какво в действителност се е случило. Дъщеря ми твърди, че няма да я намерим у дома й, но все пак отиваме.

У Недялка няма никой. Стоим на улицата до 23 часа, постепенно Ани се успокоява и се прибираме вкъщи.

Разбираме, че Недялка е била отчаяна и дори мислила за самоубий­ство. Тя излязла от дома си около 21 ч., разхождала се, успокоила се и се прибрала около полунощ.

Дали пък нашата мисъл към нея не й е вдъхнала оптимизъм и спокойствие?

18 март 1983 г

Моля дъщеря си да ми каже нещо за бъдещето. Какво ще стане след няколко години? Как вижда живота ми вкъщи?

Ани казва, че ще настъпят големи промени. Вижда, че ще бъдат съб­рани хората със свръхсетивни качества (ясновидците) в нещо като гру­пи или общество. Ще се събират и у нас и ще обсъждаме някакви общи въпроси, засягащи цялото човечество.

Питам я кой й дава тази информация.

Тя ми обяснява, че от много далечно място един йога й съобщава.

20 март 1983 г.

Отивам с мъжа си на операта „Мефистофел" от Бойто. Дъщеря ми остава да си поиграе още малко навън.

По време на представлението усещам присъствие на моя Учител, който насочва вниманието ми върху моменти от операта, които иначе биха ми убягнали.

В един момент обаче се разтревожвам за дъщеря си. Дали се е приб­рала? Тревогата ми расте и не мога да поддържам телепатичната връз­ка с Учителя. Тогава мислено предавам своята молба, вместо да прави връзка с мен, да се погрижи за Ани, тя да се прибере вкъщи.

Усещам, че връзката се прекъсва и до мен няма повече присъствие.

След представлението бързо се прибираме у дома. Вкъщи нами­рам и двете си деца и се успокоявам. Дъщеря ми обаче разказва следната история.

В някакъв момент осветлението навън угаснало. Тя си тръгнала за дома и се изплашила, защото улицата била съвсем тъмна. Неочаквано усетила, че някой върви зад нея, дори ласкаво я докоснал. Станало свет­ло, тя смело преминала през двора и позвънила на звънеца. Когато брат й отворил вратата и запалил лампата, Ани се обърнала назад и разбра­ла, че зад нея няма никой, а дворът и улицата били съвсем тъмни.

Няма как, споделям с дъщеря си моето преживяване в операта.

Еуфорията на дъщеря ми премина. Тя е спокойна, стана обикновено момиче и не проявява повече свръхсетивни способности. (Убедени сме, че след време, когато порасне достатъчно, свръхсетивната й дарба от­ново ще се появи и ще се развие.)

Искам да направя обобщение на всичко, което преживяхме с нея, и да извлека съответните изводи.

Ако съществата от Висшата цивилизация притежават поне качества­та, които в този кратък период прояви дъщеря ми, Те биха могли:

— да ни наблюдават, без ние да подозираме нищо и без да можем ня­как да се скрием;

— да виждат нашите аури и да познават нашето физическо, емоцио­нално и психическо състояние;

— да разговарят с нас по телепатичен начин чрез предаване и прие­мане на образи;

— с лекота да разбират историята, „записана" в даден предмет;

— да движат предмети от разстояние;

— да узнават сънищата ни и да участват в тях;

— да ни помагат при нужда със съвет или по друг начин.

З0 март 1983 г.

Разглеждам отново фотографията на фигурите от кафето в моята ча­ша от 10 октомври 1982 г. Сега вече смисълът ми е напълно ясен.

Показано ми е, че ще ни короноват с дъщеря ми, т. е. искали са да ни предизвестят, че ще придобием необичайни способности, което се сбъд­на, макар че способностите ни траяха само кратко време.

От всичко това трябва най-после да бъда напълно убедена в реал­ността па телепатичния контакт и да поддържам постоянно връзката.