Теории за ролята на образованието
Изтегляне 129.42 Kb.
|
Свързани:
Доклад възможностите на ИТ в обра, Курсова работа по Приобщаващо образование
| Педоцентристки подход.
Педоцентристките вариации на подхода към съдържанието на образованието и обучението придобиват актуалност през 20-те години на 20-ти век, без да заменят или изместят класически еволюиралите предметоцентристки подходи към подбора и структурирането на това съдържание. Трябва да се отбележи обаче, че българското училище не е било повлияно от привържениците на педоцентристките подходи през 20-те и 30-те години, въпреки че те са били добре познати на педагогическата наука и на образователното дело. Най-същественият компонент на педоцентризма в областта на съдържанието на обучението е концепцията за свободата. Ученикът трябва да бъде свободен от ръководството и доминирането на учителя, задължението да изучава научни знания по учебния предмет, от задължението да достига цели на учебното съдържание, формулирани от възрастните. Интересът към тези идеи е привлечен отново през 70-те години от привържениците на движението за ,,отворено образование”. Това движение е определено от реформаторите на образователните системи като теоретично , историческо движение с лоша слава. Последователите на педоцентризма поставят ударението главно върху себеизразяването, саморазвитието и творческите изкуства. Главното основание на ориентацията е пренебрегването на ценността на поставянето на ударението върху интелектуализма на обособените учебни предмети, придавана от класическата традиция. Идеята за творчеството на учениците в обучението се преувеличава и от тях се очаква да продуцират нови образци на творчеството, без да усвояват създадените от предшестващите поколения материални и духовни ценности. Ръководени от тази идея, привържениците на направлението пледират за съсредоточаване на всички проблеми на съдържанието на обучението върху интересите на учениците. Центърът на интереса става отправна точка, началото и краят на всяко обучение и възпитание. Интересът на ученика определя какво да се изучава и какво да се върши в процеса на обучението. Това направление има много разновидности, но най-видните му представители са Д. Дюи, О. Декроли. То не отчита обстоятелството, че интересите на децата (учениците) са бързопреходни, повърхности и рядко могат да достигнат научно-познавателна задълбоченост, характерна за познавателния и производствения опит на човечеството. Една от разновидностите на този подход е движението за активно образование, което се разпростира и върху учебното съдържание. Основните понятия, с които движението оперира, са: учебна единица (цялост), работна цялост, централна тема, център на интереса, включително и понятията проект и проблем , които идват още от Д. Дюи. Още през 20-те и 30-те години става ясно, че тези идеи са приложими и ,,търпими” само в първите два класа на училището. За направлението си остава открит въпросът: ,,Какво е активното образование – учебно съдържание или метод (технология) на обучението?”, защото привържениците му не дават отговор. Оспорва се необходимостта от учебен план. Не се дефинират цели на обучението. По същество това движение се оказва педоцентристко независимо от нюансите. Критиците на движението отбелязват, че активността се разгръща заради самата активност, без да се преследват определени цели. Децата ,,творят” сами своя ,,кърикюлъм” резултатите винаги са неизбежно разочароващи. Учебното съдържание не се организира в система, а само се пледира за ,,хуманизиране” на училището. През 60-те и 70-те години на нашия век отново се правят опити да се възроди активното образование в името на хуманизирането на съдържанието на обучението, но липсата на социална перспектива е още по-очевидна. Изграждането на обучението само върху личния опит на ученика отново демонстрира своята несъстоятелност. ,,Докато в традиционната класна стая детето се учи с помощта на черната дъска, в отвореното училище мястото за учене е там, където учителят приема и уважава това, което детето избира да извършва там, където реши да го извършва.” Това движение смята, че винаги когато е възможно, трябва да се позволява на децата да изследват реалния свят извън класната стая и училището, обучението да се ,,изнесе” извън училището и да се свързва с живота. Училищното обучение трябва да се основава на разбирането, че животът, израстването и образованието са синоними: образованието е растеж, а той е спонтанен и естествен. Училището трябва да осигурява на ученика индивидуален образователен опит, за да се развива социално, емоционално и интелектуално. Новото училище трябва да се отличава от традиционната и да се изгражда върху естествения растеж на човешкото същество, а не върху външни изисквания. Интегрираното училище. Това училище е идеалът на класическия педоцентризъм. То е цялостно, а не разчленено. Учебното съдържание не се диференцира на учебни предмети; методите и подходите в обучението не се обособяват едни от други, а са многообразно интегрирани. Училището и учебното съдържание са интегрирани, защото разглеждат ученика като цялостна личност. Той е неразчленим конгломерат от интелектуални, социални, емоционални и физически компоненти. Това училище има холистичен поглед върху личността. Развитието на ученика не е разчленена дейност и изолирано развитие на отделните части, а се обучава цялостната личност. Изтегляне 129.42 Kb. Сподели с приятели:
|