Terry pratchett

— Ами, да — каза Колън.

— Ами, значи тогава — рече Керът с категоричен тон. — Няма да допуснем нищо подобно, надявам се.

— Хората няма да одобрят това — каза Колън. - Помнете ми думата.

Гардовете отстъпиха назад, далеч от обсега на нарастващия гняв на Керът.

— Както искат—каза старшият гард. — Но ако вие не я оповестите, можете да се опитате да обясните нещата на Негово Величество.

Побързаха да си тръгнат.

Ноби се втурна навън на улицата.

— Дракон на жилетката ти! — изкрещя той. — Ако старата ти майчица знаеше за това, щеше да се обърне в гроба, да се размотаваш насам-натам с дракон на жилетката!

Колън се приближи до масата и разгъна свитъка.

— Лоша работа — промълви той.

— Вече е убил хора — каза Керът. — В противоречие с шестнайсет различни Действащи Укази.

— Ами, да. Но то беше само като, така де, гюрултия за това-онова — заговори Колън. — Не че беше добро, искам да кажа, но хората един вид участват, просто предават някакво си девойче и стоят наоколо, за да видят дали всичко е по реда и закона, това е далеч по-лошо.

— Предполагам, че всичко зависи от гледната точка — замислено рече Ноби.

— К'во искаш да кажеш?

— Ами, от гледна точка на някой, когото жив ще изгорят, може би няма кой знае какво значение — философски се произнесе Ноби.

— Хората няма да го одобрят, казах ви — рече Колън, без да му обърне внимание. — Ще видите. Ще се вдигнат и право в двореца, и какво ще прави тогава драконът, а?

— Ще ги изгори всичките — незабавно отвърна Ноби.

Колън изглеждаше озадачен.

— Не би направил това, нали? — каза той.

— Не виждам какво може да го спре, а ти? — каза Ноби. Той хвърли бегъл поглед през вратата. —Добро момче беше, онова. Изпълняваше поръчки за дядо ми. Кой би си помислил, че ще се помъкне с дракон на гърдите...

— Какво ще правим, Сержант?—попита Керът.

— Не искам жив да ме изгорят— отвърна Сержант Колън. — Жена ми ще ми почерни живота след това. Предполагам, че трябва, как му се викаше, да я оповестим. Но не се притеснявай, момче — каза той, потупвайки Керът по едната мускулеста ръка и като си повтаряше, сякаш и той самият не го беше повярвал от първия път: — няма да се стигне до това. Хората изобщо няма да се съгласят.

Лейди Рамкин прокара ръце по тялото на Еръл.

— По дяволите, ако знам какво става там вътре. — Малкият дракон се опита да я лизне по лицето. — С какво се е хранил?

— Последното нещо, струва ми се, беше чайник— отговори Ваймс.

— Чайник с какво?

— Не. Просто чайник. Едно такова черно нещо с дръжка и чучур. Сума ти време го души и накрая го изяде.

Еръл немощно му се ухили, после се оригна. И двамата залегнаха.

— О, и после го сварихме да яде сажди от комина — продължи Ваймс, когато главите им отново се показаха над перилата.

Облегнаха се на подсиления бункер, който беше една от кошарите-лазарет на Лейди Рамкин. Трябваше да го подсилят. Обикновено едно от първите неща, които правеха болните дракони, беше да изгубят контрол върху храносмилателната си система.

— Не ми изглежда точно болен—каза тя. — Просто дебел.

— Много вие. И един вид можеш да видиш разни неща, дето се движат под кожата му. Знаеш ли какво си мисля? Нали ти каза, че те можели да си преподреждат храносмилателната система?

— О, да. Всичките им стомаси и панкреатични трошачки могат да се скачат по най-различни начини, разбираш ли. За да се възползват от...

— От всичко, което могат да открият, за да го превърнат в пламък — каза Ваймс. —Да. Струва ми се, че той се опитва да произведе някакъв много горещ пламък. Иска да се опълчи на големия дракон. Всеки път, когато онзи се понесе из въздуха, той просто застава и почва да вие.

— И не експлодира?

— Не сме забелязали. Искам да кажа, сигурен съм, че ако го беше направил, щяхме да забележим.

— И просто яде безразборно?

— Мъчно е да се каже със сигурност. Души всичко и яде повечето неща. Два галона газ за лампата, например. Както и да е, не мога да го оставя там долу. Не можем да се грижим за него както трябва. Пък и вече не е необходимо да търсим къде е драконът—горчиво добави той.

— Струва ми се, че реагираш малко глупаво по отношение на това — каза тя, докато водеше напред обратно към къщата.

— Глупаво? Уволниха ме пред всичките онези хора!

— Да, но всичко е било само едно недоразумение, сигурна съм в това.

— От моя страна нямаше никакво недоразумение!

— Е, аз пък мисля, че просто си разстроен, защото си импотентен.

Очите на Ваймс се изцъклиха.

— Какво?

— Предполагам, че тоя шибан град и драконът просто са си лика-прилика.

— Хората са уплашени. Не можеш да очакваш кой знае колко от хората, когато са така уплашени.

Тя го докосна внимателно по ръката. Беше все едно наблюдаваш как съвършено управляват индустриален робот, за да го накарат лекичко да хване яйце.

— Не всички са храбри като теб—добави тя плахо.

— Като мен?

— Миналата седмица. Когато ги спря да убият драконите ми.

— О, онова ли. Това не е храброст. Както и да е, бяха просто хора. Хората са по-лесни. Най-откровено ще ти кажа едно нещо: за нищо на света няма да погледна в ноздрите на онзи дракон отново. Будя се денем и все за това мисля.

— О! — Тя като че ли поохладня. — Е, щом си сигурен... имам много приятели, да знаеш. Ако имаш нужда от някаква помощ, само трябва да кажеш. Дукът на Сто Хелит си търси капитан на дворцовата стража, сигурна съм в това. Ще ти напиша препоръчително писмо. Ще ти харесат, много приятна млада двойка са.

— Не съм сигурен какво ще правя сега — каза Ваймс по-грубо, отколкото възнамеряваше. —Обмислям едно-две предложения.

— Е, разбира се. Сигурна съм, че ти най-добре знаеш.

Ваймс кимна.

Лейди Рамкин не спираше да премята кърпичката из ръцете си.

— Е, добре тогава.

— Добре — каза и Ваймс.

— Аз, ъъ, предполагам, че ще искаш да си тръгваш тогава.

— Да, предполагам, че е най-добре да тръгвам. Настъпи мълчание. После и двамата заговориха наведнъж.

— Беше много...

— Просто искам да кажа...

— Съжалявам.

— Съжалявам.

— Не, ти говореше.

— Не, съжалявам, та казваше?

— О! — Ваймс се поколеба. — Ще тръгвам тогава.

— О! Да. — Лейди Рамкин му се усмихна пребледняла. — Не можеш да караш всички онези предложения да те чакат, нали—каза тя.

Подаде му ръка. Ваймс внимателно я стисна.

— Е, ще тръгвам значи.

— Обаждай се — каза Лейди Рамкин вече по-суховато, — ако случайно отново минаваш насам. И т. н. Сигурна съм, че Еръл ще се радва да те види отново.

— Да. Добре. Довиждане, значи.

— Довиждане, Капитан Ваймс.

Той се измъкна с неуверена крачка през вратата и забърза по тъмната, обрасла пътека. Усещаше погледа й върху гърба си, докато вървеше, или поне така си мислеше. Тя стои там, на вратата, почти закрила светлината. Стои и ме гледа. Но аз няма да се обърна назад, мислеше си той. Това би било наистина глупаво. Искам да кажа, тя е прекрасен човек, има много здрав разум и е страхотна личност, но наистина...

Няма да се обърна назад, дори ако ще тя да стои там, докато измина цялата улица. Понякога трябва да постъпиш жестоко, за да си добър.

Така че, когато чу, че вратата се затръшва, а той не бе изминал още половината отсечка, изведнъж се почувства много, много ядосан, така, сякаш току-що го бяха ограбили.

Той се спря неподвижно, стискаше и разпускаше юмруци в тъмнината. Той вече не беше Капитан Ваймс, той беше Гражданинът Ваймс, което означаваше, че сега може да прави неща, за които някога не би си и мечтал. Може би да иде и да разбие няколко прозореца.

Не, това с нищо няма да помогне. Той искаше повече от това. Да се отърве от този скапан дракон, да си върне работата, да пипне който и да стоеше зад всичко това, да се забрави поне веднъж и да удря някого, чак до прималяване...

Вгледа се в нищото. Далече долу градът представляваше маса пушек и пара. Но той не мислеше за това.

Той мислеше за един мъж, който бяга. И, още по-назад в обърканите мъгли на живота си, за едно момче, което бягаше, за да не изостава.

И под сурдинка той каза:

— Познаваме ли го, а?

Сержант Колън довърши прокламацията и огледа враждебната тълпа.

— Не винете мен. Аз само чета нещата. Не ги пиша.

— Това е човешко жертвоприношение, ето какво е — каза някой.

— Нищо лошо няма в човешките жертвоприношения — обади се свещеник.

— А, така си е — бързо каза първият. — Поради основателни религиозни причини. И като се използват осъдени на смърт престъпници и т. н. *

* Значителен брой религии в Анкх-Морпорк още упражняваха човешко жертвоприношение, с тази разлика, че вече всъщност не беше необходимо да се упражняват повече, тъй като твърде добре се бяха усъвършенствали в него. Градският закон казваше, че трябва да се използват само осъдени на смърт престъпници, но в това нямаше нищо лошо, тъй като в повечето религии отказът от доброволна саможертва се считаше за престъпление, наказуемо със смърт.

Но то е много по-различно, отколкото да те тикнат на дракона, само защото той бил малко гладен.

— Точно в това е смисълът! — каза Сержант Колън.

— Данъците са едно, а яденето на хора е съвършено Друго.

— Добре казано!

— Ако всички ние кажем, че няма да се съгласим, какво може да направи драконът?

Ноби отвори уста. Колън тръшна ръка върху нея и вдигна победоносно юмрук във въздуха.

— Точно това и аз винаги съм казвал — рече той.

— Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени! Настъпиха нестройни възгласи.

— Чакай малко—бавно заговори един дребен мъж.

— Доколкото ние знаем, драконът е много добър само в едно нещо. Той лети из града и подпалва хората. Не съм съвсем сигурен какво точно се предлага, което ще го възпрепятства да направи това.

— Да, но ако всички ние протестираме... — обади се първият говоривш, гласът му леко променен от неувереността.

— Ще изгори всички ни — рече Колън. Той реши отново да изиграе новия си коз и добави, с гордост: — Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени!-Този път последваха далеч по-малко възгласи. Хората щадяха енергия за притесненията си.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам защо не. Защо да не може да изгори всички ни и да отлети в някой друг град?

— Защото...

— Съкровището — каза Колън. — Нуждае се от хора, които да му носят съкровища.

— Аха.

— Е, може би, но колко точно?

— Колко хора? От целия град, искам да кажа. Може би няма да има нужда да изпепели целия град, а само някои части. Знаем ли кои части?

— Вижте, почва да става глупаво — каза първият говоривш.

— Ако тръгнем непрекъснато да търсим проблемите, никога нищо няма да свършим.

— Просто си струва първо да се обмислят нещата това е единственото, което казвам. Като например какво ще стане, ако ние дори успеем да победим дракона?

— О, хайде стига! — рече Сержант Колън.

— Ама, сериозно. Каква е алтернативата?

— Човешко същество, като начало!

— Както искате—надуто рече дребният мъж. —Но аз мисля, че по един човек на месец е много по-добре в сравнение с някои от управниците, които сме имали Някой да си спомня Нерш Лунатика? Или Кикотещият се Лорд Сминс и Подземието му „Едноминутен Смях"?

Разнесе се значително мърморене от рода на „той има право".

— Но тях ги отхвърлихме! — каза Колън.

— Не, не е вярно. Бяха убити.

— Същата работа—рече Колън. — Искам да кажа, никой няма да може да убие дракона. Ще е необходимо нещо повече от тъмна нощ и наточен нож, за да се справи човек, сигурен съм в това.

Виждам какво има предвид капитанът, мислеше си той. Нищо чудно, че винаги си пийва по едно, след като размисли върху нещата. Ние винаги губим, още преди да сме започнали. Дай на който и да е Анкх-Морпоркианец една голяма тояга и той ще се озове накрая пребил сам себе си до смърт.

— Виж какво, омазан малък простако — каза първият говоривш, сграбчвайки дребния за яката свил свободната си ръка на юмрук, — аз случайно имам три дъщери и случайно не искам нито една от тях да бъде изядена, много ти благодаря.

— Да, и хората обединени... не ще... бъдат... никога...

Гласът на Колън трепна. Осъзна как всички останали от тълпата са зяпнали нагоре.

Копеле такова, помисли си той, докато рационалността му пресъхваше. Сигурно има терлици на краката си.

Драконът се понамести на покрива на най-близката къща, размаха веднъж-два пъти крила, прозя се и тогава протегна врат надолу към улицата.

Мъжът, благословен с дъщери, стоеше, вдигнал юмрук, в центъра на един светкавично уголемяващ се кръг от голи павета. Дребният мъж се измъкна от смръзналата се схватка и се впусна към сенките.

Изведнъж се оказа, че като че ли в целия свят нямаше нито един човек, който да е по-самотен и по— без приятели.

— Ясно — тихо каза той. Той се намръщи срещу любопитното влечуго горе. Всъщност то не изглеждаше особено войнствено настроено. Наблюдаваше с нещо, граничещо с интерес.

— Не ме интересува! — изкрещя той, а гласът му отекна от стена на стена в тишината. — Ние се опълчваме срещу теб! Ако убиеш мен, можеш със същия успех да убиеш и всички останали!

Разнесе се известно притеснено влачене на крака сред онези части от тълпата, които не смятаха, че това е абсолютно аксиоматично.

— Ние можем да ти устоим, така да знаеш! -изръмжа мъжът. — Нали така, кажете всички. Какъв беше онзи лозунг за хората обединени, а, Сержант?

— Ъъ — рече Колън и усети как гръбначният му стълб се вледенява.

— Предупреждавам те, драконе, човешкият дух е...

Те никога не разбраха какво точно е бил, или поне какво мъжът си мислеше, че е бил, макар че не е изключено в тъмните часове на безсънните нощи, някои от тях да си спомняха последвалите събития и да стигнаха до доста хубавото и преобръщащо червата прозрение, а именно, че едно от нещата, които често пъти биваха забравяни за човешката природа, е, че макар и да е, при нормални обстоятелства, благородна, храбра и прекрасна, тя е и, когато се стигне до същината й, ами, просто човешка.

Драконовият плам го уцели право в гърдите. За един миг той се виждаше като нажежен до бяло силует, преди скромните, черни останки да се свият до малка локвичка топящи се павета.

Пламъкът изчезна.

Тълпата беше застинала като статуи, без да знае как ще привлече повече внимание — дали ако остане на място или ако побегне.

Драконът се втренчи долу, любопитен да види какво ще е следващото нещо, което те ще направят.

Колън усети, че като единствен присъстващ представител на властта, от него се очаква да поеме в ръце ситуацията. Прокашля се.

— Добре тогава—каза той, опитвайки се да изхвърли писъка от гласа си. — Бихте ли се придвижили насам, дами и господа. Преместете се насам, така. Преместете се. Моля да се държите добре, ако обичате.

Той размаха ръце с неопределен професионален жест, докато хората нервно се заизнизваха. С крайчеца на окото си той видя червени пламъци зад покривите и искри, които се виеха в небето.

— Абе, вие нямате ли си къщи, където да си ходите? — изграчи дрезгаво той.

Библиотекарят изникна обратно в Библиотеката на нашето „тук и сега". Всяко едно косъмче по тялото му беше щръкнало от ярост.

Той отвори вратата и се заклатушка из поразения град.

Някой там отвън щеше да открие, че най-страшният му нощен кошмар е един побеснял Библиотекар.

Със значка.

Драконът се носеше лениво напред-назад над среднощния град, като едва-едва размахваше криле. Нямаше нужда да го прави. Термичните течения му даваха нужната височина.

Навсякъде из Анкх-Морпорк имаше пожари. Толкова много човешки вериги с кофи се бяха образували между реката и многобройните горящи сгради, че кофите объркваха посоките и ги отвличаха по път. Не че в действителност човек се нуждаеше от кофа, за да вземе от мътните води на река Анкх—и мрежа вършеше чудесна работа.

Надолу по течението, отряди от опушени хора работеха трескаво, за да затворят огромните, корозирали порти под Месинговия Мост. Те бяха последната защита на Анкх-Морпорк срещу пожара, тъй като тогава Анкх оставаше без излаз и постепенно, капка по капка изпълваше пространството между стените. Човек би могъл да се задуши под нея.

Работниците на моста бяха онези, които не можех или пък не искаха да избягат. Много други се изливах през портите на града и се отправяха надалеч през хладните, обрамчени в мъгла равнини.

Но не за дълго. Драконът, като връхлиташе и с виеше грациозно над разрушенията, се плъзна над стените. След няколко секунди стражите видяха актиничния огън, който прониза мъглата. Човешката вълна потече назад, а драконът кръжеше над нея като овчарско куче. Огньовете на поразения град се отразяваха червени по вътрешната част на крилата му.

— Да имаш някакви предложения какво да правим сега, Сержант? — попита Ноби.

Колън не отговори. Де да беше тук Капитан Ваймс мислеше си. И той нямаше да знае какво да правим но имаше далеч по-добър речник, с който да го смутолеви.

Някои от огньовете изгаснаха, когато надигащите се води и обърканата плетеница от пожарникарски вериги свършиха работа. Драконът като че нямаше желание да подхваща нови. Беше постигнал целта си.

— Чудя се кой ще бъде—рече Ноби.

— Какво? — попита Керът.

— Жертвата, искам да кажа.

— Сержантът каза, че хората няма да се примирят с това — стоически отвърна Керът.

— Ами, да. Погледни го по този начин: ако кажеш на хората: какво избирате — да ви изгорят къщата до основи досами вас, или пък да бъде изядено някакво си момиче, дето най-вероятно никога не сте го и чували, ами, те може и да се позамислят малко. Такава е човешката природа, нали разбираш.

— Сигурен съм, че някой герой ще се появи тъкмо навреме — каза Керът. — С някакво ново оръжие или нещо такова. И да го удари по уязвимото място.

Настъпи тишината от внезапно съсредоточено слушане.

— Като например? — попита Ноби.

— Място. Където той е уязвим. Дядо ми разказваше разни приказки. Удари драконът в уязвимото му място, казваше той, и си го убил.

— Като да го ритнеш в как-му-се- викаше?—попита Ноби, заинтригуван.

— Н'нам. Предполагам. Макар че, Ноби, и преди съм ти казвал, че не е редно да...

— И като къде е това място?

— О, различно място за всеки отделен дракон. Изчакваш го, докато прелети над теб и си казваш, ето го уязвимото му място, и тогава го убиваш—обясни Керът. — Нещо подобно.

Сержант Колън се вгледа с празен поглед в пространството.

— Хмм — каза Ноби.

Погледаха известно време паническата панорама. После Сержант Колън попита:

Сигурен ли си за уязвимото му място?

— Да. О, да.

— Де да не беше толкова сигурен, момче. Те отново погледнаха към ужасения град.

— Знаеш ли — започна Ноби, — ти винаги си ми разказвал как си печелил награди за стрелба с лък в армията, Сержант. Казваше, че си имал стрела с късмет, винаги си имал грижата да си я прибираш обратно, казваше, че си...

— Добре! Добре! Но това не е същото, нали? Така или иначе, аз не съм герой. Защо пък аз да го правя?

— Капитан Ваймс ни плаща по трийсет долара на месец — каза Керът.

— Да—каза Ноби, като се ухили, —а ти получаваш пет долара допълнително, полагаеми за отговорността, която носиш.

— Но Капитан Ваймс вече го няма—нещастно каза Колън.

Керът го погледна строго.

— Сигурен съм, че ако беше тук, той щеше да е първият, който...

Колън му направи знак да млъкне.

— Всичко е много добре. Ами ако не уцеля?

— Погледни го откъм веселата му страна — рече Ноби. — Сигурно никога няма да го узнаеш.

Изражението на Сержант Колън премина в злобна и отчаяна усмивка.

— Ние никога няма да го узнаем, искаш да кажеш.

— Какво?

Физиономията на Ноби се изкриви от паника.

— Не, не получавам! — изграчи той. — Капитан Ваймс каза, че ми ги удържа за пет години, защото съм бил позор за човешкия род!

— Е, най-добре да си ги получиш обратно. Така или иначе, ти знаеш всичко за уязвимите места. Виждал съм те да се биеш.

Керът енергично отдаде чест.

— Разрешение да се явя доброволец, сър. Пък и аз получавам само по двайсет долара на месец за обучението и нямам нищо против, сър.

Сержант Колън си прочисти гърлото. После си опъна нагръдника. Беше един от онези с удивително внушителни гръдни мускули, вдълбани в него. Гърдите и стомахът му пасваха в него по същия начин, по който желето пасва на формата за желе.

Какво би направил Капитан Ваймс сега? Ами, би си пийнал едно. Но ако не си пийнеше едно, какво би направил?

— Това, от което имаме нужда — бавно каза той, — е План.

Прозвуча добре. Само това единствено изречение прозвуча достойно за заплатата, която получаваше. Щом имаш План, вече наполовина си стигнал там.

А на него вече му се струваше, че различава възгласите на тълпите. Те се трупаха по улиците и хвърляха цветя, и го носеха триумфално на ръце из признателния му град.

Единственият проблем беше, както подозираше той, че го носеха в урна.

Лупин Уанз крачеше по ветровитите коридори към спалнята на Патриция. Това беше апартамент, който никога не се беше отличавал с разкош и в най-добрите случаи, и съдържаше едва едно тясно легло и няколко вехти шкафа. А сега изглеждаше даже още по-зле, без едната си стена. Сега само една крачка на сън и човек като нищо можеше да се озове право в огромната пещера, която понастоящем представляваше Голямата Зала.

Дори и така да беше, той затвори вратата зад себе си, заради самата идея за уединение. После, предпазливо и с многобройни нервни погледи към огромното пространство отвъд, той коленичи на средата на пода и откърти една дъска.

На бял свят се появи дълъг, черен плащ. Тогава Уанз бръкна още по-надолу в прашното пространство под пода и затършува из него. Продължи да рови още по-надолу. После легна по корем и пъхна и двете си ръце в дупката и заопипва отчаяно.

Книга профуча през стаята и го халоса в тила.

— Това ли търсеше, а? — каза Ваймс.

Той прекрачи от сенките.

Уанз беше на колене, а устата му не спираше да се отваря и затваря.

Какво ли ще каже, мислеше си Ваймс. Сигурно ще е: „Знам какво е това", или пък: „Как влезе тук", или пък ще е: „Виж, аз мога всичко да обясня. " Де да имах един зареден дракон в ръцете си точно сега.

Уанз каза:

— Браво. Колко умно, че си се сетил. Разбира се, винаги имаше и непредвидена възможност, добави Ваймс наум.

— Под дъските на пода — високо каза той. — Първото място, където би потърсил човек. Доста глупаво, в интерес на истината.

— Знам. Предполагам, че той не си е и помислял, че някой ще тръгне да търси—каза Уанз, докато се изправяше и изтупваше праха от себе си.

— Извинявай, не разбрах? — любезно каза Ваймс.

— Ветинари. Знаеш го какъв беше по отношение на интригите и пр. Той беше замесен в повечето от най-големите заговори срещу самия себе си, така държеше неща под свой контрол. Доставяше му удоволствие. Очевидно той го е призовал, но не е могъл да го овладее. Нещо, по-лукаво и от него самия.

— Та ти какво правеше? — попита Ваймс.

— Чудех се дали не би било възможно да върна магията. Или пък да призова друг дракон. Тогава те ще се сбият.

— Един вид изравняване на ужаса, това ли имаш предвид? — попита Ваймс.

— Може би си струва да се опита — ревностно отвърна Уанз.

Той се приближи с няколко стъпки. — Виж, колкото до работата ти, знам, че тогава и двамата бяхме малко пренапрегнати, така че, ако си я искаш обратно, няма да има никакъв проб...

— Трябва да е било ужасно. Представи си какво ли му е минавало през главата. Извикал го е, а след това е разбрал, че това не е просто някакво си средство, а истинско същество със свое собствено съзнание. Съзнание точно като неговото, само че без всякакви задръжки. Знаеш ли, на драго сърце бих се обзаложил, че в самото начало той наистина си е мислел, че това, което прави, е за добро. Трябва да е бил полудял. Рано или късно, във всички случаи.