Terry pratchett

— Добре.

— Ъхъ.

— Добре.

Брат Наблюдателна Кула започна да го обзема усещането, че нещо не е наред, но не можеше съвсем точно да каже какво.

— Ъъ—започна той. — Братя? Те също се поместиха притеснени. Нещо в стаята ги караше да настръхнат. Имаше атмосфера.

— Братя — повтори Брат Наблюдателна Кула, като се опитваше отново да завладее позиции, — всички сме тук, нали?

Последва разтревожен хор от съгласяващи се гласове.

— Разбира се, че сме.

— Какво има?

— Да!

— Да.

— Братя? — нервно повтори Брат Наблюдателна Кула.

Сега последва един от онези тихи шумове—дълга, бръмчаща тишина от изключително съсредоточаване и може би само поемането на дъх в дробове с размера на купи сено. Последните плъхове от самоувереността на Брат Наблюдателна Кула побягнаха от потъващия кораб на смелостта.

— Брат Пазачо, дали не би могъл да отключиш портата на ужаса... — изрече с разтреперан глас.

И после се плисна светлина.

Без болка. Без време.

Смъртта отнема много неща, особено ако пристигне при температура, достатъчно висока, че да изпари желязо, а едно от тях са и илюзиите на човек. Безсмъртните останки от Брат Наблюдателна Кула проследиха с поглед как драконът отлетя в мъглата, после сведоха поглед към втвърдяващата се локва от камък, метал и всевъзможни други елементи, което беше всичко, останало от тайната щаб-квартира. И от нейните обитатели, даде си сметка той, с безразличието, което е част от това да си умрял. Цял живот живееш и накрая свършваш като нищо и никакво петно, дето се върти като сметана в чашата с кафето. Каквито и да бяха игричките, дето си ги играят боговете, те се развиваха по адски загадъчен начин.

Той вдигна очи към закачулената фигура до себе си.

— Изобщо не сме искали това—немощно каза той. — Честна дума. Не се обиждай. Просто искахме това, което ни се полагаше.

Една кокалеста ръка го потупа по рамото, без грубост.

И Смърт каза:

- ПОЗДРАВЯВАМ ВИ.

Като изключим Върховния Старши Учител, единственият Прояснен Брат, който отсъстваше по времето на дракона, беше Брат Пръсти. Бяха го изпратили да купи няколко пици. Брат Пръсти беше вечното момче за поръчки. Излизаше им по-евтино. Той така и не си беше направил труда да овладее изкуството да плаща за покупките.

Когато стражите се струпаха точно зад гърба на Еръл, Брат Пръсти тъкмо се беше изправил с купчина картонени кутии в ръце и с увиснало чене.

Там, където трябваше да се намира портата на ужаса, имаше разтопено петно от най-разнородни вещества.

— О, божичко! — рече Лейди Рамкин. Ваймс се смъкна от каретата и потупа Брат Пръсти по рамото.

— Извинете, господине, дали случайно и вие не виждате това...

Когато Брат Пръсти се обърна към него, лицето му беше лицето на човек, който е прелетял с планер над входа за Ада. Не спираше да отваря и затваря уста, но не издаваше нито звук.

Ваймс опита отново. Абсолютният ужас, смразил изражението на Брат Пръсти, започваше да му се предава.

— Бихте ли били така любезни да ме последвате до Двора — каза Ваймс, — имам основания да вярвам, че вие...

Той се поколеба. Не беше съвсем сигурен какво точно има основания да вярва. Но човекът очевидно беше виновен. Личеше си само като го погледнеш. Може бе не за нещо конкретно. Просто виновен в най-общ смисъл.

— Ммммммммммъх—каза Брат Пръсти. Сержант Колън учтиво повдигна капака на най-горната кутия.

— Какво е твоето заключение, Сержант? — попита Ваймс, като отстъпи назад.

— Ъъ. Прилича на „Клачианска пикантна с аншоа", сър — рече Сержант Колън с глас на познавач.

— Имам предвид човека — отегчено каза Ваймс.

— Ннннннн—каза Брат Пръсти. Колън се взря под качулката.

— О, аз го познавам, сър. Бенджи „Леката Стъпка" Богис, сър. Той е саро dе montу в Гилдията на Крадците. Знам го от едно време, сър. Хитро малко копеле. Работеше в Университета.

— Какво, като магьосник? — попита Ваймс.

— Каквото му паднеше, сър. Градинарство, дърводелство и такива ми ти неща.

— О! Така ли?

— Дали не можем да направим нещо за горкия човек? — попита Лейди Рамкин. Ноби енергично отдаде чест.

— Мога да го ритна в задника вместо вас, ако желаете, милейди.

— Ддддррр — каза Брат Пръсти, който започваше да се тресе неконтролируемо, докато Лейди Рамкин се усмихна с желязната, безизразна усмивка на високопоставена дама, твърдо решена да не показва, че е разбрала онова, което току-що са й казали.

— Качете го в каретата, вие двамата—каза Ваймс. — Ако не възразявате, Лейди Рамкин...

— ... Сибил... — поправи го Лейди Рамкин. Ваймс се изчерви, след което продължи: —Може би ще е добре да го задържим. Да го обвиним в кражбата на една книга, а именно: „Как да призоваваме дракони".

— Точно така, сър — каза Сержант Колън. — А и пиците ще изстинат. Знаете как се скапва сиренето, като изстине.

— И да не се рита — предупреди Ваймс. — Даже и по местата, които не се виждат. Керът, ти идваш с мен.

— Ддцдррраааа — обади се Брат Пръсти.

— И вземете Еръл—добави Ваймс. — Побърква се тук. Ербап дяволче, трябва да му се признае.

— Великолепно, като се замисли човек—рече Колън.

Еръл препускаше нагоре надолу пред опустошената сграда и виеше.

— Погледнете го — каза Ваймс. — Няма търпение да се сбие. — Погледът му беше привлечен като кукла на конци към кълбестите облаци на мъглата.

Там някъде е, помисли си той.

— Какво ще правим сега, сър?—попита Керът, когато каретата изтрополи нататък.

— Не те е страх, нали? — каза Ваймс.

— Не, сър.

Начинът, по който го каза, зачопли нещо в мозъка на Ваймс.

— Не, нали Предполагам, дължи се на това, че са те отгледали джуджета. Нямаш въображение.

— Сигурен съм, че правя каквото мога, сър—твърдо каза Керът.

— Още ли изпращаш цялата си заплата вкъщи на майка си?

— Да, сър.

— Ти си добро момче.

— Дасър. Та, какво ще правим, Капитан Ваймс? — повтори Керът.

Ваймс се огледа наоколо. Направи няколко безцелни, гневни крачки. Разтвори широко ръце, после ги пусна, прилепени до тялото.

— Откъде да знам? Ще предупредим хората, струва ми се. Най-добре да идем в двореца на Патриция. А след това...

В мъглата се чуха стъпки. Ваймс се вцепени, поднесе пръст към устните си и придърпа Керът под навеса на един вход.

От талазите изникна фигура.

Още една, помисли си Ваймс. Е, не съществува закон срещу носенето на дълги черни плащове и на дълбоки качулки. Могат да съществуват една камара съвършено невинни причини, поради които този човек носи дълъг черен плащ и дълбока качулка и стои пред разстопена до основи къща призори.

Може би бих могъл да го попитам за поне една от тях.

Той излезе на открито.

— Извинете, господине... — започна той. Качулката рязко се завъртя. Чу се свистенето на дълбоко поет дъх.

— Просто се чудя дали не бихте имали нещо против... след него, волнонаемен полицай!

Фигурата имаше добър старт. Тя се спусна по улицата и вече беше стигнала до ъгъла, преди още Ваймс да стигне до средата. Той сви зад завоя точно навреме, за да види сянката й, която изчезна по някаква уличка.

Ваймс усети, че бяга сам. Закова се задъхано на място и се обърна назад, тъкмо за да види как Керът свива зад ъгъла в спокоен ход.

— Какво има? — изхъхри той.

— Сержант Колън каза да не тичам—рече Керът. Ваймс го погледна с мътен поглед. После го озари бавно прозрение.

— О! Аз, ъъ, разбирам. Не мисля, че е имал предвид при всички случаи, момче. — Вгледа се обратно в мъглата. — Не че имахме много шансове в тази мъгла и по тези улици.

— Може да е бил просто някой невинен наблюдател, сър.

— Какво, В Анкх-Морпорк?

— Да, сър.

— Тогава трябваше да го хванем само заради тази му уникална характеристика — рече Ваймс и потупа Керът по рамото. — Хайде. Най-добре да тръгваме към двореца на Патриция.

— Двореца на Краля — поправи го Керът.

— Какво?—рече Ваймс. Влакът на мисълта му временно бе вкаран в глуха линия.

— Сега вече е Кралският дворец — каза Керът. Ваймс примижа косо към него. Засмя се късо и нерадостно.

— Да, точно така — съгласи се той. — На нашия крал—драконоубиец. Браво на това момче. —Въздъхна.

— Това няма да им хареса.

Наистина не им хареса. На никого не му хареса.

Първият проблем беше кралската гвардия.

Ваймс не ги обичаше. Те също не го обичаха. Добре де, простите войници може и да ги делеше само една крачка от дребните простаци, но пък, според професионалното мнение на Ваймс, дворцовата гвардия в наши дни я делеше само една-единствена крачка от това да е най-долната престъпна пасмина, която градът някога е раждал. Една крачка още по-надолу. Щеше да им се наложи да се попроменят малко, преди дори изобщо да си помислят, че е възможно да ги включат в списъка на "Десетте Най-нетърсени хора".

Те бяха груби. Бяха сурови. Те не бяха изметта на канавките, бяха онова, което все още оставаше полепнало по канавките, след като машините, които са ги измели, са предали богу дух от изтощение. Патрицият им плащаше изключително добре, а най-вероятно сега някой друг им плащаше изключително добре, защото, когато Ваймс се приближи до портите, двама от тях престанаха да се излежават, подпрени на стените, и се изправиха, като продължаваха да поддържат точно толкова количество физиологична отпуснатост, че да предизвикат максимална обида.

— Капитан Ваймс — каза Ваймс, вперил поглед право напред. — Да видя краля. От извънредна важност е.

— Тъй ли? Е, тъй ще трябва да е — рече стражът. — Капитан Слаймс, тъй ли беше?

— Ваймс — равнодушно каза капитанът. — С „В". Единият от гардовете кимна към другаря си.

— Ваймс. С „В".

— Представи си, моля ти се — рече другият.

— Изключително спешно е—каза Ваймс, запазвайки дървено изражение. Опита се да се премести напред.

Първият гард направи чевръсто крачка встрани и остро го ръгна в гърдите.

— Никой никъде няма да ходи. Кралски заповеди, ясно? Тъй че можеш да се омиташ обратно в дупката си, Капитан Ваймс с „В".

Не думите бяха тези, които подкокоросаха Ваймс. Беше начинът, по който другият се изкикоти гадно.

— Отдръпнете се. Гардът се наведе към него.

— Кой ще ме принуди, — той почука по шлема на Ваймс, — а, тикво?

Има мигове, когато е същинско удоволствие да пуснеш бомбата начаса.

— Волнонаемен полицай Керът, искам да арестуваш тези мъже — каза Ваймс. Керът отдаде чест.

— Слушам, сър.

После се обърна и пъргаво изприпка назад по пътя, по който бяха дошли.

— Ей! — извика Ваймс, когато момчето изчезна зад ъгъла.

— Ето това обичам да виждам—каза първият гард, облягайки се на копието си. —Млади инициативни мъже като този. Умно момче. Не иска да спре тук и да му откъснат ушите. Това е един млад мъж, който ще стигне далеч, ако има някакъв ум в главата.

— Много разумно—потвърди другият страж и облегна копието си на стената. — От вас, това, Нощната Стража, ми иде да повърна — разговорчиво каза той. — Само сводничите за това-онова, и никога никаква работа не вършите. Как се беше наперил, все едно си голямата работа. Така че аз и Клерънс ще ви покажем какво означава наистина да пазиш, нали така?

С единия от двамата ще успея да се справя, помисли си Ваймс, докато отстъпи няколко крачки назад. Ако гледа на другата страна.

Клерънс подпря копието си на портата и си плю на ръцете.

Последва дълъг, ужасяващ вой. Ваймс с почуда установи, че не идва от него.

Иззад ъгъла с устремен бяг се появи Керът. В двете си ръце държеше по една брадва.

Огромните му кожени сандали шляпаха по паветата, докато се носеше все по-наблизо и непрекъснато набираше скорост. И през цялото време се чуваше този вик „дийдахдийдахдийдах", като нещо, уловено в капан на дъното на двутонален ехтящ каньон.

Двамата дворцови стражи се смръзнаха от учудване.

— На ваше място аз бих залегнал — обади се Ваймс някъде около нивото на земята.

Двете брадви се откъснаха от ръцете на Керът и изсвистяхя през въздуха с шум като от двойка яребици. Едната удари портата на двореца, като се заби наполовина в дървенията. Другата удари дръжката на първата и я разцепи. После пристигна Керът.

Ваймс отиде и поседна за малко на една съседна пейка, даже си сви цигара.

Най-после той каза:

— Струва ми се, че им стига толкова, полицай. Мисля, че сега вече ще пожелаят да дойдат доброволно.

— Да, сър. В какво са обвинени, сър?—попита Керът, хванал по едно безжизнено тяло във всяка ръка.

— Нападение срещу офицер от Стражата при изпълнение на служебните му задължения и... о, да. Оказване на съпротива при арестуването им.

— В Раздел (VII) от Декрета за Обществения Ред от 1457 г. ли? — попита Керът.

— Да — тържествено отвърна Ваймс. — Да. Да, струва ми се.

— Но те не оказаха голяма съпротива, сър—изтъкна Керът.

— Е, тогава, за опит за оказване на съпротива. Аз просто бих ги оставил до стената, докато се върнем. Не очаквам, че биха пожелали да ходят където и да било.

— Имате право, сър.

— Не ги наранявай, обаче. Не трябва да се нараняват затворниците.

— Точно така, сър—каза Керът съзнателно. —Веднъж обвинени, затворниците имат права, сър. Така пише в Декрета за Достойнството на Човека (Граждански Права) от 1341 г. Все това повтарям на Ефрейтор Нобс. Те имат Права, викам му. Това ще рече, сиреч да не ги Ръгаш с Ботуша.

— Много добре казано, полицай. Керът погледна надолу.

— Имате право да не говорите. Имате право да не се нараните, като падате надолу по стъпалата към килиите. Имате право да не скачате през високи прозорци. Не сте длъжни да казвате каквото и да било, нали така, но всяко едно нещо, което кажете, ами, ще съм длъжен да го запиша и може да бъде използвано срещу вас. — Той си извади тетрадката и наплюнчи молив. Наведе се още по-надолу. — Моля?

Вдигна очи към Ваймс.

— Как се пише „пъшкам", сър?

— П-Ъ-Ж-К-Ъ-М, струва ми се.

— Много добре, сър.

— О, и... полицай?

— Да, сър?

— Защо с брадви?

— Те бяха въоръжени, сър. Взех ги от ковачницата на Пазарната Улица, сър. Казах, че ще се върнете по-късно да платите за тях.

— Ами вика? — немощно попита Ваймс.

— Боен вой на джуджетата, сър — отвърна гордо Керът.

— Хубав вик. — Ваймс внимателно подбираше думите. — Но бих ти бил признателен, ако първо ме предупреждаваш друг път, ясно?

— Разбира се, сър.

— Бих предпочел в писмена форма.

Библиотекарят продължаваше нататък с танцова стъпка. Напредваше бавно, тъй като имаше неща, които не изгаряше от желание да срещне. Раждат се създания, които да запълнят всяка една ниша в природата, а доста от онези в прашната необятност на Б-пространството най-добре да отбягваш. Те бяха далеч по-необичайни от обикновените необичайни създания.

Предпазваше се, като внимателно следеше дребните дървесни рачета, които безобидно пасяха в праха. Щом те се разбягваха, значи беше време да се крие. На няколко пъти му се наложи да се прилепи плътно до рафтовете щом някоя енциклопедия профучеше с гръм край него. Изчака търпеливо, докато пропълзя стадо Твари, захапало съдържанието на няколко подбрани книги и което оставяше зад гърба си купища малки тънки томчета с литературна критика. А имаше и други неща, от които той побърза да избяга и се опита да не се взира много-много в тях...

А трябваше да избягва клишетата на всяка цена.

Изяде и последния си фъстък на върха на една подвижна стълба, която хрупаше безразсъдно от най-горните рафтове.

Тази територия определено имаше позната атмосфера, или поне на него му се стори, че най-накрая ще му стане позната. Времето имаше различно значение в Б-пространството.

Имаше рафтове, профилът на които той усещаше, че познава. Заглавията на книгите, макар и все още непонятни, съдържаха измамния намек за четливост. Дори и плесенясалият въздух имаше мирис, който му се струваше познат.

Затътри се бързо по една странична пътека, сви зад ъгъла и, с почти безпогрешно чувство за ориентация, се вмъкна в онази група измерения, която хората, тъй като не познават по-добри, считат за нормални.

Просто усети, че му става страшно горещо и че козината му щръква право нагоре, докато времевата енергия постепенно се освободи.

Намираше се в тъмното.

Протегна една ръка и опипа кориците на книгите до себе си. А! Сега вече знаеше къде е.

Беше си вкъщи.

Не си беше идвал вкъщи от цяла седмица.

Много важно беше да не оставя стъпки. Но това не беше проблем. Покатери се по страничното рамо на най-близката етажерка и, под звездната светлина на кубето, продължи бързо нататък.

Лупин Уанз вдигна свиреп и кръвясал поглед от купчината на писалището си. Никой в града нищо не разбираше от коронации. Налагаше се да учи в движение. Трябваше да има изобилие от неща, които да се размахват, това поне го знаеше.

— Да? — каза той рязко.

— Ъъ, някакъв Капитан Ваймс иска да ви види — каза лакеят.

— Ваймс от Нощната Стража?

— Да, сър. Казва, че било от изключителна важност.

Уанз погледна надолу към списъка си с други неща, които също бяха от изключителна важност. Коронясването на краля, например. Всичките висши свещеници от петдесет и три религии си оспорваха тази чест. Щеше да стане меле. Пък и проблемът със скъпоценните камъни на короната.

Или по-скоро, липсата на скъпоценни камъни на короната. Някъде сред предходните поколения скъпоценните камъни от короната бяха изчезнали. Един бижутер от Улицата на Изкусните Занаятчии правеше каквото беше по силите му за момента с позлата и стъкло.

Ваймс можеше да почака.

— Кажи му да дойде друг ден.

— Най-добре да ни видите сега — рече Ваймс, като изникна на вратата.

Уанз го изгледа ядосано.

— Е, след като сте тук... — започна той. Ваймс тръшна шлема си върху писалището на Уанз по начин, който се стори оскърбителен на секретаря, и седна.

— Седнете — каза Уанз.

— Закусвали ли сте вече? — попита Ваймс.

— Всъщност не... — започна Уанз.

— Не се притеснявайте—весело каза Ваймс, — полицай Керът ще иде да види какво има в кухнята. Това момче ще му покаже пътя.

Когато излязоха, Уанз се надвеси през купчината хартия.

— Най-добре да съществува основателна причина за... — започна той.

— Драконът се върна — каза Ваймс. Уанз се опули срещу него за известно време. Ваймс му отвърна със същото. Сетивата на Уанз се завърнаха от каквито и да бяха краищата, в които се бяха забили.

— Пиеш напоследък, нали?

— Не. Драконът се върна.

— Слушай сега... — поде Уанз.

— Видях го — спокойно каза Ваймс.

— Дракон? Сигурен ли си? Ваймс се наведе през писалището.

— Не! Може и да съм направил някоя шибана грешка! — изкрещя той. — Може да е било нещо друго с адски големи нокти, огромни кожени крила и горещ, огнен дъх! Сигурно съществуват цял куп подобни неща!

— Но всички ние видяхме как го убиват! — каза Уанз.

— Не знам какво сте видели вие! — рече Ваймс. — Но знам аз какво съм видял!

Той се облегна назад разтреперан. Изведнъж се почувства страшно уморен.

— Както и да е—започна с по-спокоен тон, — подпали една къща на Опърпаната Улица. Също като другите.

— Някой измъкна ли се жив?

Ваймс хвана главата си в ръце. Помисли си кога за последен път беше спал, нормално спане, от онова с чаршафите. Или пък беше ял, ако е за въпрос. Снощи ли беше или пък предишната нощ? Изобщо, сега като се замислеше, беше ли спал въобще през целия си живот? Май не. Ръцете на Морфей бяха запретнали ръкави и удряха яки плесници в дъното на мозъка му, но част от него се съпротивляваше. Някой да се е измъкнал ли?...

— За кого питате, по-точно?.

— За хората в къщата, разбира се — каза Уанз. — Предполагам, че вътре е имало хора. Нощем, това имам предвид.

— О? О! Да. Не беше обикновена къща. Струва ми се, че беше някакво тайно общество или нещо такова — успя да каже Ваймс. Нещо щракаше в мозъка му, но той беше твърде уморен, за да се занимава с него.

— Магия, искаш да кажеш?

— Н'нам. Може би. Хора с наметала. Сега ще ми каже, че се престаравам, помисли си той. И ще има право, разбира се.

— Виж—започна Уанз много мило. — Хора, които се замесват с магия и не знаят как да я контролират, е, ами те могат да се вдигнат във въздуха и...

— Да се вдигнат във въздуха?

— А последните няколко дни бяха прекалено напрегнати за теб — продължи Уанз с успокояващ тон. — Ако и мен ме беше повалил дракон и насмалко ме беше изгорил жив, предполагам, че и аз щях само дракони да виждам пред погледа си.

Ваймс го зяпна, зинал уста. Не можа да се сети за нищо, което да му каже. Какъвто и опънат и навързан ластик да го беше движил през последните няколко дни, той се беше отпуснал съвършено.

— Дали не се престараваш, а? — попита Уанз.

А, помисли си Ваймс. Много добре.

И залитна напред.

Библиотекарят се наведе предпазливо от върха на етажерката и протегна ръка в тъмнината.

Ето я.

Дебелите му нокти сграбчиха обложката на книгата, дръпнаха я нежно от рафта и я повдигнаха. Той нагласи внимателно и фенера.

Той остави лампата до себе си и зачете първата страница.

— Мммм? — каза Ваймс, щом се събуди.

— Донесох ви хубава чаша чай, Капитане — каза Сержант Колън. — И фигинка. Ваймс го погледна тъпо.

— Бяхте заспали — услужливо каза Сержант Колън. — Никакъв ви нямаше, когато Керът ви върна. Ваймс огледа вече познатата обстановка на Двора.

— О...

Той се облегна назад, в очакване на аплодисменти.

— Браво — прилежно рече Ваймс, докато топеше фигинката в чая.

— Ами, използват я три общества — рече Колън.Той си извади тетрадката. — А именно, тъй, Анкх-Морпоркското Общество на Ценителите на Изящното Изкуство, хъм хъм, Морпоркският танцов и песенен ансамбъл, и Прояснените Братя на Абаносовата Нощ.

— Защо „хъм хъм"? — попита Ваймс.

— Ами, знаете. Изящно Изкуство. Т'ва са само някакви мъже, дето рисуват голи млади жени. Модели — обясни Колън осведомено. — Пазачът ми каза. Някои от тях нямат даже боя по четките, вика. Срамота. Сигурно съществуват един милион приказки из града, помисли си Ваймс. Защо на мен винаги ми се пада да слушам такива?

— Кога се събират? — попита той.

— В понеделник, 7. 30, десет пенса входна такса— отговори Колън незабавно. — А колкото до танцовия ансамбъл... ами, с тях няма проблем. Нали ти все се чудеше какво прави Ефрейтор Нобс във вечерите, когато не е на работа?

Физиономията на Колън се цепна, ухилена като ряпа.

— Не! — възкликна Ваймс, неспособен да повярва.

— Не и Ноби?

— Ама да! — каза Колън, възрадван от резултата.

— Какво, подскача насам-натам със звънци по него и си развява кърпичката във въздуха.

— Той казва, че било важно да се съхраняват старите народни обичаи.

— Ноби? Господинчото с Метални Бомбета на Обувките? Той, дето вика „аз просто проверявах дръжката на вратата и тя сама се отвори?"

— Да! Странни работи стават по тоя свят, нали така? Много се засрами, като го разкрихме.