Terry pratchett

— Да — дрезгаво каза Уанз. — Трябва да е било ужасно.

— И при все това, искам да ми падне в ръцете! През всичките тези години да го познавам и да не разбера... Уанз нищо не каза.

— Бягай — меко каза Ваймс.

— Какво?

— Неразбир...

— Видях как някой избяга, през нощта, когато драконът подпали онази къща. Спомням си как тогава си помислих, че той се движи смешно, все едно подскача. И после, оня ден, те видях да бягаш от дракона. Би могъл да е същият човек, така си помислих. Почти на подскоци. Като някой, който бяга, за да не падне. Да познаваме такъв, а, Уанз?

Уанз махна с ръка по начин, който може би си мислеше, че е небрежен.

— Това просто е смехотворно, това не е доказателство.

— Забелязах, че вече спиш тук — каза Ваймс. — Предполагам, че кралят обича да си му под ръка, а?

— Нямаш абсолютно никакво доказателство — прошепна Уанз.

— Разбира се, че нямам. Начинът, по който някой тича. Припряният глас. Това е всичко. Но няма никакво значение, нали така? Защото нямаше да има никакво значение, даже и ако наистина имах доказателство. Няма на кого да го дам. Пък и ти не можеш да ми върнеш службата.

— Мога! — каза Уанз. — Мога, а ти не заслужаваш да си просто един капитан...

— Ти не можеш да ми върнеш службата — повтори Ваймс. — Тя никога не е била във властта ти, че да ми я отнемаш. Аз никога не съм бил градски служител, нито служител на краля, нито пък на Патриция. Аз бях служител на закона. Може да е бил корумпиран и покварен, но беше закон, някакъв закон. Сега вече не съществува никакъв закон, с изключение на: „Ако не си отваряш очите, жив ще те опекат. " Къде е моето място в това?

Уанз се втурна напред и го сграбчи за ръката.

— Но ти можеш да ми помогнеш! Може би съществува начин да унищожим дракона, нали разбираш, или поне можем да помогнем на хората, да урегулираме нещата, че да смекчим най-страшното, по някакъв начин да намерим допирна точка...

Ударът на Ваймс го уцели по бузата и го завъртя.

— Драконът е тук — сряза го той. — Не можеш да го урегулираш, нито да го убедиш, нито да се спазариш с него. С драконите няма примирие. Ти го докара тук и сега сме обречени на него, копеле такова.

Уанз свали ръка от ярката бяла следа, където го беше цапнал юмрукът.

— Какво ще правиш?

Ваймс не знаеше. Беше мислил върху една дузина начини, по които могат да се развият нещата, но единственият, наистина подходящ, беше да убие Уанз. А сега, в решаващия момент, не можеше да го направи.

— Това е проблемът с хора като теб — рече Уанз, като се изправяше. —Вие винаги сте против всяко едно нещо, насочено към усъвършенстването на човешкия род, но никога нямате нито един сносен собствен план. Стража! Стража!

Той се ухили налудничаво срещу Ваймс.

— Не си очаквал това, нали? — каза той. — Още имаме гардове тук, нали знаеш. Не са толкова много, разбира се. Не са много хората, които искат да влязат.

В коридора отвън се чуха стъпки и четирима от дворцовата стража се появиха, извадили саби.

— На твое място не бих приел да се бия — продължи Уанз. — Те са отчаяни и неловки мъже. Но им се плаща много добре.

Ваймс нищо не каза. Уанз беше гадняр. Човек винаги имаше някаква надежда с такива като него. Старият Патриций никога не беше постъпвал гадно, това поне трябваше да му се признае. Ако искаше някой да умре, човекът даже и не го разбираше.

Единственото, което трябва да направиш, когато си имаш работа с хора като Уанз, беше да играеш играта според правилата.

— Някога ще си платиш за това — каза той.

— Прав си. Съвършено прав си. Но някога е адски далече — напомни Уанз. — Никой от нас не доживява чак толкова дълго, че да го направи. Ще имаш известно време, за да помислиш върху това—кимна към гардовете. — Хвърлете го в специалното подземие. После се заемете с онази, малката задачка.

— Ъъ — започна водачът на гардовете, после се поколеба.

— Какво има, човече?

— Вие, ъъ, искате да го нападнем? — окаяно попита гардът. Кралската гвардия може и да беше тъпа, но и те, като всички останали, разбираха от условности, а когато гардовете ги викат, за да се справят с някого при нажежени обстоятелства, значи лошо им се пише. Това копеле трябва да е герой, мислеше си той. Този страж не копнееше за бъдеще, в което да е мъртъв.

— Разбира се, идиот такъв!

— Но, ъъ, той е сам — каза гвардейският капитан.

— И се усмихва — обади се мъж зад гърба му.

— Може би всеки един миг ще се метне на полюлея — предположи един от колегите му. — И ще преобърне масата, може би.

— Той дори не е въоръжен! — изкрещя Уанз.

— Това е най-лошото — отсече един от гардовете с дълбок стоицизъм. — Как да ви кажа, те скачат и сграбчват някоя от декоративните саби зад капака над камината.

— Ъхъ — каза друг, подозрително. —И после запокитват стол срещу теб.

— Няма никаква камина! Няма никаква сабя! Само той! А сега, хванете го! — изпищя Уанз.

Двама гардове сграбчиха колебливо Ваймс за раменете.

— Няма да направиш нищо героично, нали? — прошепна единият от тях.

— Не знам откъде да започна—каза той.

- О! Добре.

Докато отвеждаха Ваймс, той чу как Уанз избухна в побъркан смях. Винаги така ставаше с гаднярите.

Но той имаше право за едно нещо. Ваймс нямаше план. Не беше мислил изобщо какво ще се случи след това. Колко глупаво от негова страна, мислеше си той, да реши, че просто трябва да се опълчиш и с това ще приключи всичко.

Чудеше се и каква беше другата задача.

Кралските гвардейци не продумваха, само гледаха право напред и го поведоха надолу, през разрушената зала, после през останките от друг един коридор към една зловеща врата. Отвориха я, хвърлиха го вътре и си заминаха.

И никой, абсолютно никой не забеляза тънкото, подобно на листо нещо, което се спусна плавно от сенките на покрива, премятайки се из въздуха като кедрово семе, преди да се приземи сред оплетените финтифлюшки на съкровището.

Беше черупка от фъстък.
Именно тишината разбуди Лейди Рамкин. Спалнята й гледаше над кошарите на драконите и тя беше свикнала да спи под лекия съпровод на шумолящи люспи, спорадичния рев на някой дракон, който издишва плам насън, и оплакванията на бременните женски. Липсата на какъвто и да било шум беше като будилник.

Беше поплакала преди да заспи, но не много, защото нямаше никаква полза от това да сантименталничи и да унива. Запали лампата, намъкна гумените си ботуши, грабна тоягата, която можеше да се окаже всичко, което стои между нея и теоретичната загуба на добродетелността й, и забърза надолу през тънещата в сенки къща. Докато пресичаше влажната морава към колибките им, смътно долови, че долу, в града става нещо, но го отхвърли като нещо, за което в момента не си струва да се мисли. Драконите бяха по-важни.

Тя отвори вратата.

Е, още си бяха там. Познатата воня на блатни дракони, наполовина езерна кал и наполовина химическа експлозия, се изниза вън в нощта.

Всеки дракон се крепеше на задните си крака насред кошарата си, извил врат и втренчен с яростна съсредоточеност в покрива.

— О! — рече тя. — Пак лети там горе, а? Перчи се. Не се тревожете за това, деца. Мама е тук.

Тя остави лампата на една висока полица и се приближи до кошарата на Еръл.

— Е, момчето ми — започна тя и млъкна.

Еръл се беше проснал настрани. Тънка струйка сив пушек излизаше от устата му, а стомахът му се надуваше и свиваше като мех. А кожата му надолу от врата беше почти чисто бяла.

— Струва ми се, че ако някога пренапиша „Болестите" отново, на теб ще ти отделя цяла една глава — тихо каза тя и отключи вратата към кошарата. — Я да видим дали онази гадна температура е спаднала, а?

Тя посегна да го погали по кожата и ахна. Бързо отдръпна ръка и видя как мехурите се вдигат по пръстите й.

Еръл беше толкова студен, че пареше.

Докато го гледаше втренчено, малките кръгли следи, които топлината й беше разтопила, се покриха с тънък слой замръзнал въздух.

Лейди Рамкин приклекна назад.

— Но какъв дракон си ти?... — започна тя.

Чу се далечното потропване на входната врата на къщата. Тя се поколеба един миг, после угаси лампата, пропълзя тежко по протежение на кошарите и отмести парчето зебло от прозореца.

Първата утринна светлина откри силуета на страж на прага й, а перата на шлема му се вееха на вятъра.

Тя паникьосано прехапа устни, хвърли се обратно към вратата, пробяга през моравата и се шмугна в къщата, като вземаше по три стъпала наведнъж.

— Колко глупаво, колко глупаво — мърмореше тя, давайки си сметка, че лампата й е останала долу. Но нямаше време за това. За времето, докато идеше и я вземеше, Ваймс можеше вече да си е отишъл.

Опипом и по памет тя откри най-добрата си перука в мрака и я нахлупи на главата си. Някъде между мехлемите и драконовите лекарства на тоалетката си, се намираше нещо, наречено, доколкото си спомняше, „Росата на Нощта" или с някакво подобно неподходящо име, отдавнашен подарък от някакъв безмозъчен племенник. Тя опита няколко шишета преди да открие нещо, което, ако се съди по миризмата му, беше това, което търсеше. Дори и на нос като нейния, който много отдавна беше затворил по-голямата част от сензорния си апарат, изправен пред всеобемащата воня на драконите, това му се стори, ами, по-силно, отколкото си спомняше. Но очевидно на мъжете такива неща им харесваха. Или поне така беше чела. Адска глупост, наистина. Тя изкриви горния край на внезапно станалата й твърде практична нощница до положение, което - както се надяваше, — разкриваше, без всъщност да разголва, и се втурна обратно надолу по стълбите.

Спря се пред вратата, пое си дълбоко дъх, завъртя дръжката и още докато отваряше вратата, си даде сметка, че е забравила да си събуе гумените ботуши...

— О, Капитане — чаровно каза тя, — та значи ето КОЙ ПО ДЯВОЛИТЕ СИ ТИ?

Шефът на дворцовата стража отстъпи няколко крачки назад и, тъй като той беше от селски произход, направи няколко скрити жеста, за да се предпази от духа на сатаната. Те очевидно не помогнаха. Когато отново отвори очи, нещото си стоеше там, все още наежено от ярост, все още вонящо на нещо гадно и ферментирало, все още нахлупило накриво купчина къдри и все още забучено заплашително над една тресяща се пазва, която накара небцето му да пресъхне...

Беше чувал за такива неща. Харпии. така се наричаха. Какво ли беше станало с Лейди Рамкин?

Но видът на гумените ботуши го беше пообъркал. Легендите за харпиите нищо не споменаваха за гумени ботуши.

— Давай, приятелче—избоботи Лейди Рамкин, като си подръпна нощницата по-благоприлично около врата. — Не стой така там с тая зинала уста. К'во искаш?

— Лейди Сибил Рамкин?—каза стражът не с учтивия тон на някой, който търси просто потвърждение, а с невярващия тон на някой, комуто се струва невероятно трудно да приеме, че отговорът може да бъде „да".

— Използвай очите си, млади човече. Коя друга мислиш, че съм?

Гардът се окопити.

— Само че аз имам призовка за Лейди Сибил Рамкин — неуверено каза той.

Гласът й беше унищожителен.

— Какво искаш да кажеш с това „призовка"?

— Да се яви в двореца, нали разбирате.

— Изобщо не мога да си представя защо ще бъде необходимо по това време на нощта — каза тя и понечи да затръшне вратата. Не можа да се затвори, обаче, тъй като върхът на сабята се пъхна в нея в последния момент.

— Ако не дойдете — каза гардът, — заповядано ми е да предприема мерки.

Вратата се стрелна назад, а лицето й се притисна в неговото, почти поваляйки го в безсъзнание с миризмата на гниещ розов цвят.

— Ако си мислиш, че ще ме докоснеш... — започна тя.

Погледът на гарда се втурна встрани, само за един миг, към кошарите на драконите. Лицето на Сибил Рамкин пребледня.

— Не би го направил! — изсъска тя.

Той преглътна. Макар и страховита, тя беше само човек. Можеше само да ти откъсне главата, в метафоричния смисъл на думата. Съществуваха, каза си той, далеч по-лоши неща от Лейди Рамкин, макар че, честно казано, точно в този момент те не бяха на три пръста от носа му.

— Да предприема мерки—повтори той грачещо. Тя се изправи и проследи с поглед редицата стражи зад гърба му.

— Разбирам — каза хладно. — Така било значи? Шестима от вас срещу една крехка жена. Много добре. Ще ми позволите, разбира се, да си взема палто. Малко е хладно.

Тя затръшна вратата.

Дворцовите стражи тъпчеха с крака в студа и се опитваха да избягват погледите си. Това очевидно не беше начинът, по който се арестуваха хора. На тях не им се позволяваше да те карат да ги чакаш на вратата, не така се предполагаше да действа светът. От друга страна, единствената алтернатива беше да влязат там вътре и да я измъкнат навън, но никой от тях не можеше да събере достатъчно ентусиазъм да го направи. Освен това гвардейският капитан не беше сигурен, че разполага с достатъчно хора, за да замъкне Лейди Рамкин където и да било. Щяха да са му необходими хилядни отряди, с дървени валяци.

Вратата отново изскърца и се отвори, разкривайки само плесенясалия мрак на салона вътре.

— Така, момчета... — каза капитанът, неловко.

Появи се Лейди Рамкин. Той успя да я зърне за кратко и неясно, как излетя през вратата с вой и това може би щеше да е последното нещо, което да запомни, ако един от хората му не бе запазил достатъчно самообладание, че да й подложи крак, както летеше надолу по стълбите. Тя се просна по корем, като проклинаше, зарови се в избуялата морава, удари си главата в ронещата се статуя на някакъв античен Рамкин и се строполи на място.

— Леле майчице! — каза той с глас, преливащ от ужас и страхопочитание. — И драконът иска да изяде НЕЯ?

— Отговаря напълно — отвърна капитанът. — Тя като че ли е най-високопоставената дама в града. Дали е девица — не знам — добави той, — и точно в този момент нямам намерение да мисля за това. Някой да отиде и да докара каруца.

Той опипа ухото си, леко одраскано от върха на сабята. По природа не беше груб човек, но в този момент беше сигурен, че би предпочел дебелината на драконовата кожа между себе си и Сибил Рамкин, когато тя се събуди.

— Не се ли предполагаше да й убием домашните дракони, сър? — попита друг гард. — Струва ми се, че

Г-н Уанз спомена нещо да убием всички дракони.

— Това беше само заплаха, с която да си послужим. Гардът сбърчи чело.

— Сигурен ли сте, сър? Аз пък си мислех...

На капитана му беше дошло до гуша. Крещящи харпии и мечове, издаващи шум, все едно цепят коприна досами ухото му, жестоко бяха съсипали способността му да погледне от гледната точка на другия.

— О, ти си мислел, така ли? — изръмжа той. — Ти си бил голям мислител, бе? А не мислиш ли, че ще си много подходящ за някое друго назначение тогава, а? Градски страж, може би? Те всичките са мислители там.

Останалите гардове се изкикотиха смутено.

— Ако беше помислил—саркастично добави капитанът, — щеше да се сетиш, че кралят едва ли би пожелал някой друг дракон да умре, нали така? Те най-вероятно са далечни роднини, или нещо такова. Искам да кажа, той не би поискал да ходим да избиваме собствения му вид, а?

— Ами, сър, хората го правят, сър — кисело рече гардът.

— Е, добре — отвърна капитанът. — То е друго нещо. — Той многозначително се потупа отстрани по шлема. — Т' ва е ' щото ние сме интелигентни.

Не го бяха построили за удобен живот. В общи линии то представляваше просто пространство, съдържащо всички колони и сводове, на които се крепеше дворецът. В далечния му край една малка решетка високо в стената пропускаше само лекото подобие на мърлява, долнопробна светлина.

На пода имаше още една квадратна дупка. Също с решетка. Железата й бяха доста ръждясали, обаче. На Ваймс му мина през ума, че може би най-накрая би могъл да ги поразшири, а после единственото, което трябваше да направи, бе да отслабне толкова, че да успее да се провре през дупка широка една стъпка.

Това, което липсваше в подземието, бяха плъхове, скорпиони, хлебарки или змии. Някога беше имало змии, наистина, защото сандалите на Ваймс изхрущяха върху малки, дълги, бели скелети.

Той пропълзя предпазливо покрай влажната стена, като се чудеше откъде ли идваше ритмичният стържещ звук. Заобиколи една тумбеста колона и откри.

Патрицият се бръснеше, взирайки се в къс огледало, подпряно на колоната, за да улавя светлината. Не, не подпряно, даде си сметка Ваймс. Държано, всъщност. От един плъх. Беше огромен плъх с червени очи.

Патрицият му кимна без видима изненада.

— О! Ваймс, нали така? Чух, че си на път за насам. Много добре. Най-добре да кажеш на хората от кухнята... — и точно тук Ваймс осъзна, че човекът говори на плъха, —че за обяд ще бъдем двама. Искаш ли бира, Ваймс?

— Какво? — рече Ваймс.

— Предполагам, че искаш. Каквото дал господ, обаче. Народецът на Скрп е доста умен, но като че ли стават съвсем слепи като опре до етикетите по бутилките.

Лорд Ветинари потупа лицето си с кърпа и я пусна на пода. Една сива фигура се стрелна от сенките и я повлече по решетката на пода.

— Много добре, Скрп. Можеш да си вървиш. Плъхът шавна мустаци срещу него, облегна огледалото на стената и се отдалечи.

— Обслужват ви плъхове? — попита Ваймс.

— Помагат в беда, нали знаеш. Наистина не са много ефективни, за съжаление. Заради лапите им е.

— Но, но, но... — заекна Ваймс. — Искам да кажа, как?

— Предполагам, че имат тунели, които се простират чак до Университета—продължи Лорд Ветинари.

— Макар че, струва ми се, те май още от самото начало са си били доста умни.

Поне тази част Ваймс я разбираше. Всеизвестно беше, че тавмичните радиации се отразяваха на животните, живеещи около корпуса на Невидимия Университет, подтиквайки ги понякога към дребни аналогии на човешката цивилизация и дори предизвиквайки мутацията на някои от тях в съвършено нови и специализирани видове, като например книжният червей калибър 0. 303 и стенната риба. И, както човекът беше казал, от самото начало плъховете са си били доста умни.

— Но те ви помагат? — каза Ваймс.

— Взаимно е. Плащам им за предоставяните услуги, както можеш да се изразиш—отвърна Патрицият, като седна върху нещо, което Ваймс нямаше начин да не отбележи, беше малка кадифяна възглавничка. На ниска поличка, така че да бъдат подръка, се намираха бележник и стройна редица от книги.

— Как можете вие да помагате на плъховете, сър? — слабо попита той.

— Със съвети. Съветвам ги, да ти кажа. — Патрицият се облегна назад. — Това е проблемът с хора като Уанз — каза той.

— Не знаят кога да спрат. Плъхове, змии и скорпиони. Беше същинска лудница, като дойдох. А плъховете бяха най-зле.

А на Ваймс му се стори, че започва да зацепва.

— Искате да кажете, че един вид сте ги дресирали? — попита той.

— Посъветвах ги. Посъветвах ги. Предполагам, че се иска малко чалъм — скромно отвърна Лорд Ветинари.

Ваймс се зачуди как ли е станало това. Дали плъховете са се съюзили със скорпионите срещу змиите, а после, когато змиите са били победени, не са поканили скорпионите на празнично царско ястие и не са ги изяли? Или пък някои отделни скорпиони са били наети с огромни количества—каквото и да беше нещото, дето го ядяха скорпионите — за да се промъкнат тайно до отбрани главни змии през нощта и да ги ужилят?

Спомни си как веднъж беше чул за някакъв мъж, който, заключен с години в килия, дресирал малки птички и си изградил един вид свобода. Помисли си и за древните моряци, откъснати от морето поради възрастта и старческата немощ, как прекарваха дните си, като правеха големи кораби в малки бутилки.

После си помисли за Патриция, лишен от града си, седнал с кръстосани крака на сивия под в мрачното подземие, който го пресъздава около себе си, насърчавайки в умален мащаб всички дребни съперничества, премервания на силите и раздори. Помисли си за него като за мрачна, унила статуя сред паветата, оживели с прокрадващи се сенки и внезапна, политическа смърт. Може би е било по-лесно, отколкото управлението на Анкх, който притежаваше по-голяма сган, дето нямаше нужда да използва и ръцете си, за да носи нож.

По тръбата горе се понесе дрънчене. Появиха се половин дузина плъхове, като теглеха нещо, увито в парцал. Предадоха си го един на друг през решетката и с много усилия го примъкнаха до краката на Патриция. Той се наведе и развърза възела.

— Май имаме сирене, пилешки кълки, кервиз, парче доста твърд хляб и хубава бутилка... О! Хубава бутилка, очевидно от „Много известния кафяв сос на Меркле и Стингбат". Казах бира, Скрп. —Плъхът-шеф шавна с нос към него. —Съжалявам за това, Ваймс. Не могат да четат, нали разбираш. Като че не могат да схванат идеята на начинанието. Но са много добри в слушането. Носят ми всички новини.

— Виждам, че тук ви е много удобно — немощно каза Ваймс.

— Никога недей да строиш подземие, в което няма да ти е приятно ти самият да прекараш нощта — каза Патрицият, докато разстилаше храната на покривката. - Светът щеше да е далеч по-щастливо място, ако повече хора не забравяха това.

— Ние всички си мислехме, че сте построили тайни тунели и други подобни—каза Ваймс.

— Не виждам защо—отвърна Патрицият. — Човек трябва непрекъснато да бяга. Толкова безрезултатно. Докато тук съм в центъра на нещата. Надявам се, че разбираш това, Ваймс. Никога не се доверявай на владетел, който залага на тунели и бункери и пътища за бягство. Шансовете са, че той много-много не е за тая работа.

— О!

— Вие, ъъъ, дали нямате нищо против, ако поразгледам наоколо? — каза той.

— Чувствай се като у дома си — отвърна Патрицият.

Ваймс премина подземието по дължина и провери вратата. Беше яко залостена и закована, а заключалката беше масивна.

После той почука стените за вероятни кухини. Нямаше никакво съмнение, че това е едно много добре построено подземие. Беше от онези подземия, каращи ви да се почувствате добре, ако затворите в тях опасните престъпници. Разбира се, при тези обстоятелства бихте предпочели в него да няма капаци, скрити тунели или тайни пътища за бягство.

Но сега не бяха такива обстоятелствата. Удивително беше какво можеха да направят няколко стъпки масивен камък на чувството за перспектива.

— Кралската стража влиза ли тук? — попита той.

— Почти никога — отвърна Патрицият, като размаха кокоши крак. — Не се грижат да ме хранят, нали разбираш. Идеята е, че човек трябва да се разложи, Всъщност—каза той, — до съвсем неотдавна се приближавах до вратата и стенех по малко от време на време, само за да ги карам да се чувстват щастливи.

— Но те са длъжни да влязат и да проверят, обаче? — обнадеждено попита Ваймс.

— О, не мисля, че трябва да търпим това — каза Патрицият.

— Как ще ги спрете?

Лорд Ветинари го изгледа огорчен.

— Скъпи ми Ваймс—каза той. —Аз пък си мислех, че си наблюдателен човек. Погледна ли вратата?

— Разбира се, че я погледнах — каза Ваймс, после добави: — сър. Адски е масивна.

— Може би е редно да я погледнеш отново?

Ваймс зяпна срещу него, после прецапа пода и се вгледа ядосано във вратата. Беше един от видовете известни порти на ужаса, цялата в решетки, прегради и железни пики и масивни панти. Колкото и дълго да я гледаше, от това тя нямаше да стане по-малко масивна. Ключалката беше една от онези главоблъсканици, дето ги измисляха джуджетата, за които трябваха години, докато я отключиш. В общи линии, ако човек трябваше да си избере символ на нещо съвършено неподвижно, тази врата беше точно нещото, от което имаше нужда.

Патрицият се появи до него в сковаващо сърцето мълчание.

— Нали разбираш—каза той, — винаги така става, не си ли съгласен? Че щом градът е превзет с мощно гражданско неподчинение, бившият управник се хвърля в подземията? За определен вид съзнания това е далеч по-задоволително, отколкото най-обикновена екзекуция.