Terry pratchett

Върху купола на Малките Богове драконът вдигна глава, прозя се и разпери крила.

Разперването не беше проста операция. Тя като че ли продължи известно време, докато сложната биологична машинария от кости и кожа се разтвори. После, с протегнати крила, драконът се прозя, направи няколко крачки към края на покрива и се спусна във въздуха.

След известно време една ръка се появи през ръба на парапета. Тя опипва един миг наоколо, докато не се хвана както трябва.

Чу се ръмжене. Керът се издърпа отново върху покрива и измъкна и останалите двама след себе си. Проснаха се по очи върху покрива задъхани. Керът отбеляза начина, по който драконовите нокти бяха издълбали дълбоки бразди в метала. Нямаше начин да не забележиш такива неща.

— Дали — задъха се той, — дали не е най-добре да предупредим хората?

Колън се примъкна напред, докато не погледна надолу към града.

— Мисля, че няма защо да си правим труда. Мисля, че много скоро те ще разберат сами.

Висшият Свещеник на Слепия Айо се запъваше върху думите си. Никога не беше имало служба за официална коронация в Анкх-Морпорк, поне доколкото той можа да открие. Старите крале се бяха справяли доста добре с нещо в най-общ смисъл, като: „Ние взехме короната, вярвам, и ние ще убием всеки кучи син, който се опита да ни я отнеме. " Освен всичко останало, беше доста кратко. Той беше прекарал доста време, докато измисли нещо по-дълго и по-подходящо за духа на времето, а сега срещаше известни трудности да си го спомни.

Освен това пречеше му и козелът, който го наблюдаваше с предан интерес.

— Продължавай! — изсъска Уанз от мястото си зад трона.

— Всяко нещо с времето си — изсъска му в отговор свещеникът. — Това е коронация, да ви информирам. Бихте могли да се опитате да проявите малко уважение.

— Разбира се, че проявявам уважение! А сега продължавайте...

Чу се вик далече вдясно. Уанз се вгледа свирепо в тълпата.

— Това е онази Г-жа Рамкин. Какво я е прихванало?

Хората около нея сега крякаха развълнувано. Пръсти сочеха единодушно в една и съща посока като малка повалена гора. Чуха се един-два писъка, след което тълпата се понесе като вълна.

Уанз погледна по протежение на широката Улица на Малките Богове.

Онова там не беше гарван. Не и този път.

Драконът летеше бавно, само на няколко стъпки над земята, а крилата му загребваха грациозно въздуха.

Знамената, които кръстосваха улицата, бяха събрани и разкъсани като паяжина, събирайки се върху гърба на звяра и се развяваха назад по протежение на опашката му.

Той летеше, протегнал глава и врат, като че огромното му тяло бе влачено напред от шлеп. Хората по улицата крещяха и се блъскаха един друг, за да се доберат до безопасните входове. Той изобщо не им обръщаше внимание.

Трябваше да дойде с рев и тътен, но единственият шум беше от скърцането на крилата и плющенето на знамената.

Трябваше да дойде с рев и тътен. Не така, не бавно и преднамерено, оставяйки време на ужаса да назрее. Трябваше да дойде със заплаха. А не с обещание.

Трябваше да дойде с рев и тътен, а не да лети леко под акомпанимента на свистенето и дрънченето на празничната украса.

Ваймс издърпа другото чекмедже на писалището си и се вгледа гневно в хартията, каквато беше останала. Наистина не можеше да нарече по-голямата част от съдържанието му свое. Късче от пликче със захар му напомни, че дължи шест пенса на Кити Кафеджийката.

Странно. Още не беше ядосан. Щеше да се ядоса по-късно, разбира се. До вечерта щеше да е бесен. Пиян и бесен. Но сега още не. Още не беше го преглътнал и знаеше, че просто минава през действията като предпазна мярка срещу мисленето.

Еръл се размърда лениво в кутията си, вдигна глава и изскимтя.

— Какво има, момчето ми? — рече Ваймс и посегна към него. — Разстроен стомах, а?

Кожата на малкия дракон се движеше, сякаш вътре се развиваше тежка индустрия. В „Болести по Драконите" нямаше нито дума за нещо подобно. От подутия стомах се носеха звуци като далечна и сложна война в земетръсна зона.

Това със сигурност не беше наред. Сибил Рамкин казваше, че трябва да се обръща голямо внимание на драконовата диета, тъй като дори и най-дребното раздразване на стомаха му може да декорира стените и тавана с жалки късове люспеста кожа. Но през изминалите няколко дни... ами, бяха минали и студени пици, и пепелта от ужасните фасове на Ноби, и, общо взето, Еръл беше ял кажи-речи каквото си поиска. Което май беше всичко, ако се съди по стаята. Без да споменаваме съдържанието на най-долното чекмедже.

— Ние май наистина не се грижим много добре за теб, а? Отнасяме се с теб като с куче, наистина.

Той се зачуди какъв ли беше ефектът на писукащите гумени хипопотамчета върху храносмилането. Ваймс много бавно осъзна, че далечните радостни възгласи бяха преминали в писъци.

Погледна с блуждаещ поглед към Еръл, след което се усмихна невероятно злобно и се изправи.

Чуваше се панически шум и тропот от бягаща тълпа.

Той нахлупи очукания шлем на главата си и го потупа самодоволно. След това, тананикайки си дива къса мелодийка, излезе спокойно от сградата.

Известно време Еръл остана неподвижен, после с изключително усилие полуизпълзя, полуизпадна от кутията си. Странни съобщения идваха от масивната част на мозъка му, която контролираше храносмилателната система. Тя искаше някои неща, които той не можеше точно да назове. За щастие, можеше да ги опише с най-големи подробности на сложните рецептори в огромните си ноздри. Те се разшириха, подлагайки въздуха на стаята на най-интимен контрол. Главата му се завъртя, разделяйки пространството на триъгълници.

Той се примъкна по пода и започна да яде, с всички белези на задоволство, кутията вакса, с която Керът си лъскаше бронята.

Хора се щураха край Ваймс, докато вървеше нагоре по Улицата на Малките Богове. Пушек се вдигаше във въздуха от Площада на Счупените Луни.

Драконът клечеше насред него, върху онова, което беше останало от платформата за церемонията. Имаше самодоволен вид.

От трона нямаше и следа, нито пък от заемалия го доскоро, макар че не беше изключено сложна медицинска експертиза на малката купчинка въглени в опустошената и тлееща дървения да предложи някакви улики.

Ваймс се улови за изкуствения фонтан, за да се задържи, докато тълпата препускаше панически край него. Всяка една улица извън площада беше претъпкана с движещи се тела. Не вдигаха шум, забеляза Ваймс. Хората вече не си губеха дъха да пищят. Беше ги обзела само онази твърда, фанатична решимост да стигнат някъде другаде.

Драконът разтвори криле и ги размаха величествено. Хората в дъното на блъсканицата приеха това като сигнал да се покатерят по гърбовете на тези пред тях и да побегнат от глава на глава към спасението си.

За няколко секунди площадът се опразни, с изключение на глупаците и на онези, които окончателно и завинаги се бяха същисали. Дори и лошо прегазените енергично пълзяха към най-близкия изход.

Ваймс се огледа наоколо. Изобилстваше от изпопадали знамена, някои от които вече изядени от дъртия козел, който не можеше да повярва на късмета си. В далечината видя Сам-Си-Прерязвам-Гърлото на четири крака, който се опитваше да събере съдържанието на подноса си.

До Ваймс едно малко дете колебливо размаха флаг и извика „Ура".

После всичко стихна.

Ваймс се наведе.

— Мисля, че трябва да си вървиш вкъщи. Детето примижа срещу него.

— Ти от Стражата ли си?

— Не — отвърна Ваймс. — И да.

— Какво стана с краля, Стража?

— Ъъ. Мисля, че се е оттеглил за почивка.

— Леля ми каза да не разговарям със Стражата.

— Не мислиш ли, че ще е много добра идея, ако се върнеш у дома и й кажеш какво послушно дете си, а? — предложи Ваймс.

— Леля ми каза, че ако не слушам, ще ме качи на покрива и ще извика дракона—сподели детето разговорчиво. — Леля ми каза, че те изяждало целия, като почва от краката, така че да виждаш какво става.

— Защо не си идеш вкъщи и не кажеш на леля си, че тя действа според най-добрите Анкх-Морпоркски традиции за отглеждане на деца? Хайде. Тръгвай.

— Схрусква ти всичките кости—щастливо продължи детето. — И когато стигне до главата ти, той...

— Виж, ей-там горе е! — изкрещя Ваймс. — Страхотният голям дракон, дето те схрусква! А сега—вкъщи!

Детето погледна нагоре към нещото, кацнало на потрошената платформа.

— Не съм го видял още никого да схруска—оплака се то.

— Разкарай се или ще опиташ опакото на ръката ми.

Това като че ли свърши работа. Детето кимна с разбиране.

— Добре. Мога ли да извикам „Ура" още веднъж?

— Щом искаш — отвърна Ваймс.

— Ураа.

— Кой каквото ще да казва, но аз се кълна, че това е великолепен екземпляр.

Ваймс плъзна поглед нагоре, докато не стигна ръба на най-горната топка на фонтана.

— Забелязал ли си — рече Сибил Рамкин, като се вдигна на крака с помощта на парче ерозирала статуя и скочи пред него, —как всеки път, когато се срещнем, се появява дракон? — Тя му се усмихна дяволито. — Това е нещо като „нашия сигнал". Или нещо от тоя род.

— Той просто седи там — припряно каза Ваймс. — Само се оглежда. Сякаш чака нещо да се случи.

Драконът примига с търпението на тектонична плоча.

Пътищата около площада бяха претъпкани от хора. Това е Анкх-Морпоркският инстинкт, помисли си Ваймс. Избягай, а после се спри да видиш дали няма да се случи нещо интересно на другите хора.

Из развалините близо до предния крак на дракона нещо се раздвижи и Висшият Свещеник на Слепия Айо се изправи с мъка на крака, а от плаща му полетяха прах и трески. В едната си ръка още държеше ерзац-короната.

Ваймс видя как старецът вдигна очи и се озова срещу двойка огнени червени очи на няколко стъпки от него.

— Драконите могат ли да четат мисли?—прошепна Ваймс.

— Сигурна съм, че моите разбират всяка една дума, която им кажа—изсъска Лейди Рамкин. —О, не! Този стар глупак му дава короната!

— Но това не е ли умен ход? — попита Ваймс. — Драконите обичат злато. Все едно хвърляш пръчката да я догони кучето, не е ли същото?

— О, боже! Може и да не е, да ти кажа. Драконите имат такива чувствителни усти.

Огромният дракон примига срещу миниатюрния златен кръг. После, с изключителна деликатност, протегна еднометров нокът и измъкна предмета от треперещите пръсти на свещеника.

— Какво искаш да кажеш с това „чувствителни"? — попита Ваймс, докато гледаше как нокътят бавно се придвижва към дългото, конско лице на дракона.

— Наистина невероятен усет за вкус. Те са така, ами, химически ориентирани.

— Искаш да кажеш, че той може да опита златото? — прошепна Ваймс, докато гледаше как внимателно лизнаха короната.

— О, определено. И да я подуши.

Ваймс се зачуди какъв беше шансът короната да е била направена от злато. Не голям, реши той. Позлата върху медта, може би. Достатъчна, колкото да заблуди човешките същества. И после се зачуди каква ли би била човешката реакция, ако на някого му предложеха захар, която се окажеше, след като вече си си сложил три пълни лъжици в кафето, че е сол.

С едно елегантно движение драконът свали нокът от устата си и перна висшия свещеник, който тъкмо се измъкваше оттам, с удар, който го метна високо във въздуха. Когато той пищеше точно в най-горната точка на полета си, чудовищната уста се приближи и...

— Божичко! —рече Лейди Рамкин. От тълпата се откъсна стон.

— Температурата на звяра! — каза Ваймс. — Искам да кажа, нищо не остана! Само струйка дим!

В отломъците се размърда още нещо. Още една фигура се изправи на крака и замаяно се облегна на счупена греда.

Беше Лупин Уанз под плътен слой сажди.

Ваймс го видя как вдигна очи към чифт ноздри с размера на дренажни помпи.

Уанз се втурна да бяга. Ваймс се зачуди как ли се чувстваше човек, когато бяга от нещо подобно и очаква всеки миг до гърба му да достигне, много за кратко, температура някъде над точката на изпаряване на желязото. Можеше да се досети.

Уанз беше успял да стигне до средата на площада, преди драконът да се втурне напред с изненадваща подвижност за такова туловище и го сграбчи във въздуха. Пръстите продължиха замаха нагоре, докато гърчещата се фигура не се озова на няколко стъпки от лицето на дракона.

Той видимо я разглежда известно време, като я премяташе насам-натам. После, като се движеше на трите си крака и от време на време пляскаше с крила, за да си помага за равновесие, той изприпка през площада и се запъти към... онова, което преди време беше дворец на Патриция. Към онова, което преди време беше дворец и на краля.

Той не обърна никакво внимание на уплашените зрители, които мълчаливо се притискаха към стените. Сводестата порта беше отбутната с рамо с потискаща лекота. Самите врати, високи, обковани в желязо, устояха изненадващи десет секунди, преди да се срутят в купчина нажежена пепел.

Драконът ги прекрачи.

Лейди Рамкин удивено се обърна. Ваймс беше започнал да се смее.

В смеха му имаше нотка маниакалност, а в очите му светеха сълзи, но все пак беше смях. Той се смя, и смя, докато се свлече леко до ръба на фонтана, а краката му се разкривиха пред него.

— Уураа, уураа, уураа! — кикотеше се той и за малко да се задави.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Опънете още знамена! Тряскайте цимбалите! Короновахме го! В крайна сметка, имаме си крал! Ама че работа!

— Ти да не си пиян? — скастри го тя.

— Още не! — изхихика Ваймс. — Още не! Но ще бъда!

Той продължи да се смее, сигурен, че в момента, в който спре, черното отчаяние ще го връхлети като оловен дъх. Но пък виждаше бъдещето, което се откриваше пред тях...

... в края на краищата, определено беше благороден. И не носеше пари у себе си, и не можеше да се сопне. А и определено можеше да направи нещо за западналите квартали. Като да ги изпепели до основи.

Ние наистина ще го направим, мислеше си той. Това е типично в стила на Анкх-Морпорк. Ако не можеш да го набиеш или да го корумпираш, преструваш се, че най-напред ти си се сетил за него.

Vivat Draco.

Усети, че малкото дете отново се е приближило. То размаха лекичко флагче към него и каза:

— Сега мога ли отново да извикам „Ура"?

— Защо не? — рече Ваймс. — Всички други ще го направят.

От двореца долетяха приглушените звуци на сериозно рушене...

Еръл помъкна с уста една метла по пода и, като скимтеше от усилието, я изправи. След далеч повече скимтене и няколко фалстарта той успя да вмъкне края й между стената и голямото тенеке.

Спря за един миг, като дишаше тежко като духало, после бутна.

Тенекето се съпротивлява за миг, залюля се веднъж-два пъти, след което се преобърна върху плочките. Сурово, много лошо рафинирано масло се разля в черна локва.

Огромните ноздри на Еръл трепнаха. Някъде в дъното на мозъка му непознати синапен защракаха като телеграфни ключета. Огромни ивици информация потекоха по дебелата нервна нишка надолу към носа му, предавайки непонятна информация за тройни връзки, алкани и геометричен изомеризъм. Така или иначе, по-голямата част от нея обаче не уцели малката част от мозъка на Еръл, която беше свикнала, че е Еръл.

Единственото, което той разбра, беше, че изведнъж страшно много е ожаднял.

Нещо важно се случваше в двореца. Носеше се спорадичният трясък от разбиване на под или сгромолясване на таван...

В препълненото с плъхове подземие, зад една врата с повече ключалки от клапаните на основен напоителен канал, Патрицият на Анкх-Морпорк се отпусна назад и се ухили в тъмнината.

Отвън огньове на открито лумтяха в здрача.

Анкх-Морпорк празнуваше. Никой не беше съвсем сигурен защо, но бяха се приготвили за празненство тази вечер, бяха пробили бъчви, говеда бяха набучени на шиш, по една книжна шапка и празнична чаша бяха приготвени за всяко дете и им се струваше срамота всичките тези усилия да отидат нахалост. Така или иначе, оказа се много интересен ден, а жителите на Анкх-Морпорк отдаваха голямо значение на забавленията.

— Така, както аз виждам нещата — говореше един от гуляйджиите, насред огромна, мазна мръвка полусурово месо, — дракон в качеството му на крал може и да не е чак толкова лоша идея. Като я проумееш, искам да кажа.

— Той определено изглеждаше много снизходителен — каза жената отдясно до него, като че ли изпробвайки идеята. — Малко, ами, мазен. Хубав и интелигентен. Стегнат. Сам по себе си излъчваше гордост. — Тя изгледа недоволно някои от по-младите гуляйджии по-нататък по масата. — Проблемът с хората в наши дни е, че нямат чувство за гордост.

— А има и външна политика, разбира се — вметна трети, посягайки към едно ребро. — Като се замисли човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Дипломация — отвърна ядящият реброто, спокойно.

Помислиха върху това. После им пролича, как обърнаха идеята наопаки и как се помъчиха да я обмислят от другата страна, опитвайки се любезно да разберат какво по дяволите искаше да каже той.

— Н'нам — бавно каза експертът по монархиите. — Искам да кажа, това, истинският дракон има тия, основно, ами, два начина за преговаряне. Нали така? Искам да кажа, или те изпича жив, или не те изпича. Моля да ме поправите, ако греша.

— Точно това имам предвид. Искам да кажа, да речем, че посланикът на Клач дойде, знаете ги колко арогантни са тия, та, да предположим, че той каже: ние искаме това, искаме онова, искаме трето. Е—рече той, сияещ срещу тях, — това, което ние ще кажем, е, затваряй си устата, ако не искаш да те върнат у вас в урна.

Те изпробваха идеята в интелектуален напън. Определено съдържаше нещо.

— Имат голяма флота в Клач — неуверено каза монархистът. — Може да се окаже малко рисковано да печеш дипломати. Хората виждат, че шепа въглени се връщат с кораба и може да те Погледнат малко накриво.

— А, тогава ние ще им кажем: „Ей, вие, тъпи Клачианци, кат' не ви харесва, един готин страхотен гущер, дето небето е негово, ще ви опече скапаните колиби от кал, преди още да се усетите. "

— Наистина ли можем да кажем това?

— А защо не? И после ще им кажем: „Изпратете толкова-и-толкова лепта. "

— Никога не съм ги обичала, тия Клачианци — твърдо каза жената. —Ама че храна ядат! Отвратителна е. И непрекъснато бръщолевят нещо на смотания им дивашки език...

В сенките припламна кибрит.

Ваймс събра ръце около пламъка, смукна от гадния тютюн, хвърли клечката в канавката и се помъкна по мократа, осеяна с локви уличка.

Ако съществуваше нещо, което да го потиска повече от собствения му цинизъм, то беше, че твърде често истинският живот беше по-циничен и от него самия.

От векове съжителстваме мирно и тихо с другите, мислеше си той. Мирното съжителстване на практика беше цялата ни външна политика. А струва ми се, току-що чух, че обявяваме война на древна цивилизация, с която винаги, кажи-речи, сме се спогаждали, независимо, че наистина говорят смешно. А след това—на света. Но което е най-лошото, най-вероятно ще победим.

Подобни мисли, макар и с различна перспектива, минаваха през главите на гражданските лидери на Анкх-Морпорк, когато на следващата сутрин всеки един от тях получи кратко съобщение, което им нареждаше да се явят на работен обяд в двореца.

Не се казваше по чия заповед. Нито пък, забелязаха и това, чий обяд.

Сега се бяха събрали в предверието.

А бяха настъпили и промени. Патрицият винаги беше споделял мнението, че ако накараш хората да се почувстват като у дома си, може да не поискат да си тръгнат после. Мебелировката се състоеше от няколко много стари стола и, покрай стените, портрети на някогашни градски управници, със свитъци и тем подобни в ръцете.

Столовете още бяха тук. Портретите ги нямаше. Или по-скоро, омазаните и попукани платна, бяха струпани в един ъгъл, но златните рамки бяха изчезнали.

Съветниците се опитваха да не се погледнат един друг в очите, седяха и потрепваха с пръсти по коленете си.

Най-накрая двама слуги с много притеснено изражение отвориха вратата към основната зала. През нея Лупин Уанз залитна напред.

Повечето от съветниците така или иначе цяла нощ не си бяха лягали, опитвайки се да формулират някаква политика по отношение на драконите, но Уанз изглеждаше така, сякаш не е спал от години. Лицето му имаше цвета на ферментирала бърсалка. Без някога да е бил особено пълен, сега приличаше на нещо, дето е излязло от пирамида.

— А—напевно произнесе той. —Добре. Всички ли сте тук? Тогава бихте ли минали насам, господа.

— Ъъ—рече старшият крадец, —в съобщението се споменаваше обяд?

— Да? — каза Уанз.

— С дракон?

— Божичко, нали не мислите, че ще ви изяде, а? — попита Уанз. —Ама че идея!

— Никога и през ум не ми е минавало — отрече старшият крадец, а облекчението се понесе през ушите му като пара. — Ама че идея. Ха-ха.

— Ха-ха—каза старшият търговец.

— Хо-хо — присъедини се главният убиец. — Ама че идея.

— Не, предполагам, че всички сте твърде жилави — рече Уанз. — Ха-ха.

— Ха-ха.

— Хо-хо. — Температурата спадна с няколко градуса.

— Така че ще бъдете ли така любезни да минете насам?

Голямата зала се бе променила. Като начало, беше станала доста по-голяма. Няколко стени бяха съборени към съседните стаи, а таванът и няколко етажа от горните стаи бяха отстранени напълно. Подът представляваше купчина зидария, с изключение на средата на стаята, която беше камара злато...

Е, златиста поне. Изглеждаше така, сякаш някой е преровил двореца за всяко едно нещо, дето блести или свети. Там бяха и рамките на картините, и златната нишка от гоблените, и сребро, и някоя случайна скъпоценност. Виждаха се също така супниците от кухнята, свещници, грейки, парчета от огледала. Всякакви искрящи неща.

Съветниците, обаче, не бяха в състояние да обърнат кой знае колко внимание на това, поради нещото, което висеше над главите им.

Приличаше на най-голямата зле свита пура във вселената, ако най-голямата зле свита пура във вселената имаше навика да виси, обърната наопаки. Едва-едва се виждаха два крака, стиснали тъмните греди горе.

На средата между лъскавата купчина и вратата беше поставена малка масичка. Без особена изненада съветниците забелязаха, че познатият старинен сребърен сервиз липсва. Имаше порцеланови чинии, както и прибори, които изглеждаха така, сякаш съвсем наскоро са били издялани от парчета дърво. Уанз зае място начело на масата и кимна към слугите.

— Моля, седнете, господа. Съжалявам, че нещата са малко... по-различни, но кралят се надява, че ще ги понесете, докато бъдат организирани по по-подходящ начин.

— Ъъ, той — започна старшият търговец.

— Кралят — повтори Уанз. Гласът му прозвуча на капка от лудостта.

— О! Кралят. Така—каза търговецът. От мястото, където седеше, голямото висящо нещо се виждаше добре. Там като че нещо се движеше, нещо трепереше в огромните гънки, които го обвиваха. —Желая му дълъг живот, от мене—бързо добави той.

Първото блюдо беше супа с кнедли. Уанз не си взе. Останалите ядоха в ужасено мълчание, нарушавано само от тъпото трополене на дървото по порцелана.

— Съществуват определени въпроси за разрешаване, по които кралят мисли, че вашето съгласие ще бъде много полезно — каза Уанз най-накрая. — Абсолютна формалност, разбира се, и аз много съжалявам, че трябва да ви безпокоя за такива дребни подробности.

Огромният вързоп видимо се залюля на ветреца.

— Никакъв проблем—изписука главният крадец.

— Кралят великодушно желае да стане известно— започна Уанз, — че ще му бъде много приятно да получи подаръци от населението, послучай короноването си. Нищо сложно, разбира се. Просто всякакви благородни метали или скъпоценнности, които то има и лесно може да мине и без тях. Трябва да наблегна, между другото, че това в никакъв случай не е задължително. Такава щедрост, каквато той със сигурност очаква, трябва да бъде напълно доброволен акт.

Главният убиец погледна тъжно пръстите на ръцете си, после въздъхна. Старшият търговец вече примирено разкопчаваше златната си служебна верижка от около врата.