Terry pratchett

— Да е някоя, която познаваме? — попита Колън. Керът примижа.

— Това е Лейди Рамкин! — каза той, а ченето му увисна.

— Не може да бъде!

— Той е прав. По нощница — добави Ноби.

— Кучите му синове! — Колън сграбчи лъка си и затьрси стрела. — Ще им дам аз едно уязвимо място! Изискана дама като нея, това е позор!

— Ъъ — отрони Керът, който беше надникнал иззад рамото му. — Сержант?

— Ето докъде я докарахме! — промърмори Колън. — Една почтена жена не може да мине по улицата, без да я изядат! Така, копелета такива, вече сте... география...

— Сержант! — настойчиво повтори Керът.

— История, не география — натърти Ноби. — Това трябва да кажеш. История. „Вие сте история!" трябва да кажеш.

— Е, каквото ще да е — сопна му се Колън. — Да видим как...

— Сержант!

Ноби също гледаше назад.

— О, по дяволите...

— Няма начин да не уцеля — промърмори Колън, докато се прицелваше.

— Сержант!

— Млъквайте, вие двамата, не мога да се съсредоточа като крещите...

— Сержант, той идва!

Драконът продължаваше да набира скорост.

Покривите на Анкх-Морпорк се замъглиха, щом той мина над тях, крилата му—играещи си с въздуха. Вратът му се протегна право напред, пилотните пламъци от ноздрите му се проточиха зад него, а шумът от полета му се разстла из небето.

Ръцете на Колън затрепериха. Драконът сякаш се устремяваше към гърлото му, а се движеше твърде бързо, твърде, твърде бързо...

— Това е то!—каза Керът. Той стрелна поглед към Центъра, в случай, че някои богове бяха забравили за какво са там, и добави бавно и отчетливо: — Това е шанс едно на милион, но все пак може да стане!

— Стреляй по гада! — изпищя Ноби.

— Избирам си целта, момче, избирам си целта—с разтреперан глас отвърна Колън. — Не се притеснявайте, момчета, казах ви, че това ми е стрелата-късмет. Първокласна стрела е тази, имам я откакто бях момче, ще се изненадате по какви неща съм стрелял с нея, хич да не ви е грижа.

Той млъкна, щом кошмарът го връхлетя на крила от ужас.

— Ъъ, Керът? — хрисимо каза той.

— Да, Сержант?

— Дали пък старият ти дядо не ти е казвал някога как изглежда уязвимото му място?

И тогава вече драконът не се приближаваше, той беше там, минавайки на няколко стъпки над главите им, шуртяща мозайка от люспи и шум, изпълваща цялото небе.

Колън стреля. Видяха как стрелата се вдигна устремена и нагоре.

Ваймс полупробяга, полуприпълзя по мокрите павета, без дъх и изгубил представа за времето.

Не може да бъде така, диво мислеше той. Героят винаги малко късно разбира, но винаги стига в решителния момент. Само дето решителният момент май беше преди пет минути.

И аз не съм герой. Не ставам за нищо, и имам нужда да си пийна и иолучавам шепа долари на месец, без полагаемите се за перата. Това не е геройско заплащане. Героите получават кралства и принцеси, и се упражняват редовно, а когато се усмихнат, светлината проблясва по зъбите им със звън. Копелета такива!

Пот защипа очите му. Притокът на адреналин, който го беше изстрелял вън от двореца, се беше изразходвал и сега настояваше за неизбежния си данък.

Той се закова на място и сграбчи една стена, за да се задържи на крака, докато си поемаше дъх. И именно така видя фигурите на покрива.

— О, не! — помисли си той. Те също не са герои! На какво си мислят, че си играят?

Това беше шанс едно на милион. И кой можеше да каже, че някъде из милионите други вероятни вселени, е нямало да стане?

Това беше нещо, което наистина им харесваше на боговете. Но Шансът, който понякога може да надхитри дори и боговете, има 999, 999 гласа при гласуването.

В тази вселена, например, стрелата отскочи от една люспеста плоча и издрънча нанякъде в небитието.

Колън се облещи, когато щръкналата опашка на дракона премина над главата му.

— Тя... не улучи... — промълви той.

— Но няма начин да не е улучила! — Той изгледа с кръвясал поглед другите двама. — Това беше шибаният, последен, отчаян шанс едно на милион!

Драконът изви крила, залюля огромното си туловище около една точка във въздуха, след което се спусна върху покрива.

Керът сграбчи Ноби около кръста и сложи ръка върху рамото на Колън.

Сержантът виеше от ярост и безсилие.

— Последен отчаян, скапан, шибан шанс едно на милион!

— Сержант...

Драконът изстреля плам.

Беше красиво контролирана линия плазма. Мина през покрива като масло.

Проряза стълбището.

Изпращя в древните дъски и ги набръчка като хартия. Раздроби се на ивици.

Прониза етаж след етаж като юмрука на разярен бог и най-сетне стигна до голямата медна цистерна, съдържаща хиляда галона пресен, зрял, подобен на уиски спирт.

Горя и в него.

За щастие, шансовете някой да оцелее в последвалата експозия наистина бяха едно на милион.

Кълбовидната мълния се издигна като... ами, роза. Огромна, оранжева роза, набраздена с жълто. Отнесе покрива със себе си и го уви около удивения дракон, вдигайки го високо във въздуха във врящ облак от изпочупено дърво и парчета тръби.

Тълпата гледаше слисана, докато свръхнагорещеният въздушен поток го запокити в небето и почти не забеляза Ваймс, който си пробиваше път, като хъхреше и викаше, през пресата от тела.

Мина покрай редица дворцови стражи и се понесе възможно най-бързо по каменните плочи. В този момент никой не му обръщаше никакво внимание.

Той спря.

Не беше скала, защото Анкх-Морпорк се намираше върху глинеста почва. Това беше просто някаква огромна останка от хоросанена зидария, вероятно отпреди хиляди години, някъде от основаването на града. Анкх-Морпорк беше толкова стар, че това, върху което беше построен, най-общо беше пак Анкх-Морпорк.

Бяха завлекли този къс на центъра на площада, а към него бяха приковали Лейди Сибил. Тя май беше по нощница и с огромни кожени ботуши. Ако се съдеше по вида й, беше се борила, и Ваймс моментално изпита състрадание към който и да беше другият участник в двубоя. Тя го изгледа с най-откровена ярост.

- Ти!

Той размаха неопределено сатъра.

— Но защо ти?...

— Капитан Ваймс — остро каза тя, — много ще ви бъда задължена, ако не размахвате това нещо насам-натам, а започнете да го използвате по предназначение!

Ваймс не я слушаше.

— Трийсет долара на месец! — промълви той. — За това умряха те! Трийсет долара! А аз удържах няколко на Ноби. Трябваше да го направя, нали така? Искам да кажа, този човек можеше да накара и пъпеш да ръждяса!

— Капитан Ваймс!

Той се съсредоточи върху сатьра.

— О! — каза той. — Да. Така!

Беше хубав, стоманен сатър, а веригите бяха старо и доста ръждясало желязо. Той започна да разбива, като изкарваше искри от зидарията.

Тълпата наблюдаваше мълчаливо, но няколко дворцови стражи се втурнаха към него.

— Какво по дяволите правиш? — каза един от тях, който нямаше много голямо въображение.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш ТИ? -изръмжа Ваймс, като вдигна очи. Те се облещиха срещу него.

— Какво?

— Така, сам си го изпро... — започна единият от гардовете. Лакътят на Ваймс го уцели под ребрата; преди той да се срути, кракът на Ваймс ритна другия яко в капачката, като го накара да си наведе брадичката, готова за нов удар с другия лакът.

— Така—разсеяно каза Ваймс. Разтьрка си лакътя. Адски го болеше.

Премести сатьра в другата си ръка и отново зачука по веригите, улавяйки с дъното на съзнанието си, че се стичат още гардове, но с онова специфично бягане, характерно за гардовете. Добре му беше известно. Бягаха така, сякаш казваха: „Ние сме една дузина, нека някой друг да стигне първи там. " Казваха още: „Той изглежда решен да убива, на мен никой не ми плаща да ме убиват, може би ако тичам достатъчно бавно, той ще избяга... "

Няма никакъв смисъл да си разваляш хубавия ден, като залавяш някого.

Лейди Рамкин се освободи. Дочуха се нестройни възгласи и започнаха да набират мощ. Дори и в настоящото състояние на духа, населението на Анкх-Морпорк винаги беше готово да оцени безплатното представление.

Тя сграбчи веригата и я усука около един дундест юмрук.

— Някои от тези гардове не знаят как да се държат с...

— Няма време, няма време — каза Ваймс, хващайки я за ръката. Беше като да местиш планина.

Възгласите спряха внезапно.

Зад Ваймс се чу шум. Не особено силен. Просто имаше изключително гаден тежкотоварен характер. Беше щракването на четири комплекта нокти, които едновременно се удрят в каменните плочи.

Ваймс се огледа наоколо и нагоре.

Сажди висяха по кожата на дракона. Няколко парчета овъглено дърво се бяха заклещили тук-там и още тлееха. Величествените бронзови люспи бяха опръскани с черно.

Той наведе глава, докато Ваймс не се озова на няколко стъпки от очите му и се опита да се фокусира върху него.

Може би не си заслужава да бягам, помисли Ваймс. Не че и без друго имам енергия.

Той усети как ръката на Лейди Рамкин поглъща неговата.

— Браво — каза тя. — Почти стана.

Овъглени и пламтящи отломки валяха около спиртната фабрика. Езерото представляваше блато от боклуци, покрито със слой пепел. От него, като по телесата му се стичаше кал и тиня, се изправи Сержант Колън.

Издрапа до брега и се изправи, като някаква обитаваща моретата форма на живот, която няма търпение да превземе целия път на еволюцията наведнъж.

Ноби вече беше там, проснат като жаба, а от него се отцеждаше вода.

— Ти ли си, Ноби? — загрижено попита Сержант Колън.

— Аз съм, Сержант.

— Радвам се за това, Ноби—пламенно каза Колън.

— Де да можеше да не съм аз, Сержант. Колън изля водата от шлема си, после млъкна.

— Ами младият Керът? — попита той. Ноби се приповдигна на лакти зашеметено.

— Н'нам. Не беше казвал. Няма много къде да плуваш, горе в планините. Като се замислиш.

— Но може би е имало кристални сини езера и дълбоки планински потоци — обнадеждено каза сержантът. — И ледени малки вирчета в скрити долини и пр. Да не говорим пък за подземните езера. Няма начин да не се е научил. По цял ден се е плацикал из водата, предполагам.

Те се вгледаха в мръсната сива повърхност.

— Сигурно е заради онзи Предпазител — рече Ноби. — Може би се е напълнил с вода и го е завлякъл на дъното.

Колън кимна мрачно.

— Аз ще ти държа шлема — каза Ноби, след малко.

— Но аз съм ти старши по чин!

— Да — разсъдливо рече Ноби, — но ако се заклещиш там долу, ще имаш нужда от най-добрия си човек тук горе, готов да те спаси, нали така?

— Това е... логично — най-накрая каза Колън. - Това е добър аргумент.

— Добре, тогава.

— Но проблемът, обаче, е...

— Какво?

— ... че аз не мога да плувам — каза Колън. Ноби сви рамене.

— Аз пък по природа се нося само по повърхността.

Погледите им още веднъж се насочиха към пастта на езерото. После Колън се вгледа в Ноби, който много бавно си откопча шлема.

— Никой не е останал там вътре, нали? — каза Керът зад гърба им.

Те се обърнаха. Той изрови малко кал от ухото си. Зад него останките от пивоварната димяха.

— Помислих си, че най-добре е да отскоча бързо дотам, да видя какво става — бодро каза той, като посочи портата, водеща извън двора. Висеше само на една панта.

— О! — немощно рече Ноби. —Много добре.

— Там отвън има една уличка.

— На нея няма дракони, нали? — попита Колън с подозрение.

— Нито дракони, нито хора. Никой няма наоколо -нетърпеливо отвърна Керът. Той извади сабята си. -Хайде!

— Накъде? — попита Ноби. Беше измъкнал един мокър фас иззад ухото си и го гледаше с най-дълбоко съжаление. Очевидно за нищо вече не ставаше. Опита да го запали все пак.

— Искаме да се бием с дракона, нали? — попита Керът.

Колън се размърда неловко.

— Да, но не ни ли се полага да си идем първо до вкъщи да се преоблечем?

— И да изпием по едно загряващо? — рече Ноби.

— И да хапнем—каза Колън. — Една пълна чиния...

— Как не ви е срам! Една дама е в беда, драконът е тук и някой трябва да се бие с него, а единственото, за което вие мислите, е храна и пиене!

— О, аз не само мисля за храна и пиене — каза Колън.

— Може би ние сме единственото, което стои между града и тоталното унищожение!

— Да, но... —започна Ноби.

Керът извади сабя и я размаха над главата му.

— Капитан Ваймс би тръгнал! Всички за един! Той ги изгледа свирепо, после се втурна навън през двора.

Колън изгледа глуповато Ноби.

— Това е то днешната младеж.

— Всички за един какво? — попита Ноби. Сержантът въздъхна.

— Хайде, тогава.

— О, добре.

Те се измъкнаха тромаво на уличката. Беше пуста.

— Къде ли е отишъл? — попита Ноби. Керът излезе от сенките, ухилен до уши.

— Знаех си аз, че може да се разчита на вас. Последвайте ме!

— Има нещо странно у това момче — каза Колън, докато куцукаха след него. — Винаги успява да ни накара да го последваме, забелязал ли си?

— Всички за един какво? — повтори Ноби.

— Нещо в гласа му, струва ми се.

— Да, но всички за един какво?

Патрицият въздъхна и, като отбеляза внимателно докъде е стигнал, остави книгата настрана. Ако се съдеше по шума, там навън трябва да имаше ужасно вълнение. Крайно неправдоподобно беше някой дворцов страж да мине насам, което беше още по-добре. Гардовете бяха изключително добре обучени мъже и щеше да е жалко да се губят нахалост.

Щяха да му потрябват по-нататък.

Той се приближи до стената и бутна един камък, който изглеждаше точно като всички останали камъни. Нито един друг малък камък, обаче, не би накарал цяла плоча да се отмести тежко настрани.

Вътре се намираше внимателно подбран асортимент от вещи—неприкосновен запас, резервни дрехи, няколко малки сандъчета със скъпоценни метали и бижута, инструменти. Имаше и един ключ. Никога недей да строиш подземие, ако не можеш да излезеш от него.

Патрицият взе ключа и се отправи към вратата. Когато изрезите на ключалката се наместиха обратно в добре смазаните им жлебове, той отново се зачуди дали не беше редно да каже на Ваймс за ключа. Но човекът изглеждаше така доволен, че е успял да се измъкне навън. Най-вероятно щеше да е абсолютно погрешно, ако му беше казал за ключа. Така или иначе, това щеше да разруши възгледа му за света. Той имаше нужда от Ваймс и от неговия възглед за света.

Лорд Ветинари отвори широко вратата и тихичко прекрачи сред развалините на собствения си дворец.

Те потрепериха, когато, за втори пореден път в течение на няколко минути, градът се разлюля.

Кошарите на драконите експлодираха. Прозорците изхвърчаха. Вратата остави стената пред огромна вълна черен пушек и се отнесе във въздуха, премятайки се бавно, за да се зарови в рододендроните.

Нещо много енергично и горещо ставаше в тази сграда. Изля се още пушек, дебел, мазен и тежък. Една от стените се огъна от само себе си, след което друга една се срути бавно върху моравата.

Блатните дракони изскочиха целеустремено от развалините като тапи на шампанско, пърхайки обезумели с криле.

Пушекът продължаваше да се разгръща. Но там вътре имаше нещо, някаква точка от жестока бяла светлина, която леко се надигаше.

Тя изчезна от погледа, когато мина през един разбит прозорец, и тогава, с парче керемида, което още се въртеше на главата му, Еръл се издигна над собствения си пушек и се възвиси в небесата на Анкх-Морпорк.

Слънчевата светлина проблясваше по сребърните люспи по кожата му, докато той кръжеше на около стотина стъпки височина, като се въртеше бавно и балансираше красиво върху собствения си пламък...

Ваймс, очаквайки смъртта си на площада, осъзна, че ченето му е увиснало. Затвори го отново.

Сега в града цареше абсолютна тишина, с изключение на шума от издигането на Еръл.

Те могат да пренагласят цялата оная канализация вътре, самовглъбено си мислеше Ваймс. Според обстоятелствата. Беше я направил да работи наопаки. Но оная му работа, гените му... той определено трябва вече да е бил наполовина променен. Нищо чудно, че малкото дяволче има такива набити крила. Тялото му трябва да е знаело, че те няма да са му нужни, освен като кормило.

Божичко. Виждам първия съществувал някога дракон, който издиша пламък назад.

Той рискува и погледна непосредствено над себе си. Огромният дракон беше замръзнал, а огромните му кръвясали очи се съсредоточаваха върху миниатюрното създание.

С предизвикателен тътен от плам и струя въздух Кралят на Анкх-Морпорк се вдигна, напълно забравил простите човешки същества.

Ваймс се обърна рязко към Лейди Рамкин.

— Как се бият? — настойчиво попита той. — Как се бият драконите?

— Аз... ами, те просто пърхат един срещу друг и бълват огън. Блатните дракони, де. Искам да кажа, някой някога да е виждал благороден дракон да се бие? — Тя се потупа по нощницата. — Трябва да си запиша някои неща, тук някъде ми беше тефтерчето...

— В нощницата ти?

— Удивително как ти идват разни идеи в леглото, винаги това съм казвала.

Пламъци избуяха в пространството, където беше стоял Еръл, но него вече го нямаше там. Кралят се опита да се завърти насред въздуха. Малкият дракон кръжеше в лека поредица от димни пръстени, като сякаш оплиташе конец в небето, а огромният му противник се въртеше безпомощно в средата. Още пламъци, по-горещи и по-продължителни, се целеха и не улучваха.

Тълпата наблюдаваше, безмълвно притаила дъх.

— 'драсти, Капитане — каза един подкупващо мек глас.

Ваймс погледна надолу. Малко, застояло езеро, дегизирано като Ноби, му се ухили глуповато.

— Аз пък си мислех, че умряхте!

— Не сме — каза Ноби.

— Е, добре. — Май нямаше какво повече да каже.

— Та какво мислиш за битката, значи? Ваймс отново погледна нагоре. Следи от пушек се виеха над града.

— Опасявам се, че няма да стане — рече Лейди Рамкин. — О! Здрасти, Ноби.

— Добър ден, госпожо — каза Ноби, докосвайки нещото, което си мислеше, че е перчемът му.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да стане"? — попита Ваймс. — Виж го, че си отива! Кралят още не го е ударил!

— Да, но пламъкът на Еръл го докосна на няколко пъти. Като че ли няма никакъв ефект. Не е достатъчно горещ, струва ми се. О, той добре отбягва ударите. Но трябва да има късмет всеки път. А на големия му е нужно да има късмет само веднъж.

Значението на това проникна в съзнанието му.

— Искаш да кажеш — започна Ваймс, — че всичко това е... просто шоу? Той го прави просто, за да ни впечатли?

— Не е виновен той — каза Колън, материализирайки се зад тях. — Като с кучетата е, нали така? На горкото малко зверче изобщо не му минава през акъла, че се е изправило срещу някой по-голям. То просто е готово за сбиване.

И двата дракона като че си дадоха сметка, че битката се превръща в добре известното Клачианско противостоене. С още един димен кръг и вълна от бял пламък те се разделиха и се оттеглиха на няколкостотин метра. Кралят кръжеше, като махаше бързо с криле. Височина. Това беше. Когато дракон се биеше с дракон, винаги това беше въпросът...

Еръл се крепеше на пламъка си. Той умуваше.

После небрежно хвърли къч със задните си крака така, сякаш да се крепиш върху собствените си стомашни газове беше нещо, дето драконите са го овладели преди милиони години, преметна се презглава и избяга. За един миг той се виждаше като сребърна черта, след което излезе над градските стени и изчезна.

Последва го стон. Изтръгна се от десет хиляди гърла.

Ваймс вдигна ръце.

— Хич не се притеснявай, началство — бързо каза Ноби. — Той... той сигурно отиде да пийне нещо. Или нещо подобно. Може би това е краят на първи рунд. Или нещо такова.

— Искам да кажа, той ни изяде и чайника, и всичко — неуверено каза Колън. — Не би избягал просто така, след като е изял чайника. Логично е. Някой, който може да изяде чайник, няма да избяга от нищо.

— И ваксата за бронята ми — рече Керът. — Струваше почти цял долар кутийката.

— Това е то значи — ободри се Колън. — Както ви казах.

— Вижте — започна Ваймс, колкото можеше по-търпеливо. — Той е хубав дракон, на мен ми харесваше точно, колкото и на вас, много добро малко приятелче. Но просто направи най-разумното нещо, за бога, той няма да се остави да го възпламенят на парчета, само за да спаси нас. Животът просто не е такъв. Най-добре да го приемете.

Над главите им огромният дракон се репчеше във въздуха и подпали една съседна кула. Беше победил.

— Никога по-рано не съм виждала такова нещо — каза Лейди Рамкин. — Драконите обикновено се бият до смърт.

— Най-сетне се е пръкнал един, който е поне малко разумен—мрачно възрази Ваймс. —Да бъдем честни: шансовете на дракон с размерите на Еръл да победи нещо толкова голямо са едно на милион.

Настъпи едно от онези смълчавания, които настъпват след някоя ясна и умна забележка и светът спира.

Стражите се спогледаха.

— Едно на милион? — небрежно попита Керът.

— Определено — каза Ваймс. — Едно на милион. Стражите отново се спогледаха.

— Едно на милион — отбеляза Колън.

— Едно на милион — съгласи се Ноби.

— Точно така — каза Керът. — Едно на милион. Последва нова силна тишина. Съставът на отряда се чудеше кой ли ще бъде първият, който ще го каже. Сержант Колън си пое дълбоко дъх.

— Но може пък да се падне.

— За какво говорите вие? — сряза го Ваймс. — Няма...

Ноби настойчиво го сръга в ребрата и посочи към равнините.

Там, далеч се виждаше стълб от черен пушек.

Ваймс примижа. Носещ се пред пушека, ускорявайки се над зелевите поля и приближавайки се бързо, се виждаше сребърен куршум.

Огромният дракон също го беше видял. Той припламна презрително и се издигна за допълнителна височина, като мачкаше въздуха с огромните си крила.

Сега вече пламъкът на Еръл се виждаше, толкова горещ, че беше сякаш почти син. Пейзажът прелиташе под него с невъзможна скорост, а той продължаваше да се ускорява.

Пред него кралят протегна нокти. Почти се хилеше.

Еръл ще го удари, помисли си Ваймс. Господ да ни е на помощ, ще станат такива мълнии.

Нещо странно ставаше в полята. Малко зад Еръл земята като че ли сама се разораваше и изхвърляше зелеви кочани във въздуха. Стена от жив плет изригна в дъжд от стърготини...

Еръл премина тихо над градските стени, вдигнал високо нос, крилата—прибрани в мънички перки, тялото му — източено в най-обикновен конус с пламък в единия край. Противникът му проводи огнен език. Ваймс наблюдаваше Еръл, който с почти незабележимо тръсване на късичко крило се изплъзна с лекота от пътя му. И после вече го нямаше, ускорявайки се далеч към морето в същата тайнствена тишина. — Той не улучи... — започна Ноби.

Въздухът се разкъса. Безкраен гръм от шумове разцепи града, като трошеше керемиди, събаряше комини. Насред въздуха, кралят беше уловен, приплескан и завъртян като пумпал в акустичния прилив. Ваймс, с ръце на ушите, видя как звярът избухна отчаяно, докато се въртеше, и се превърна в център на спирала от подивял огън.

Магия запращя по крилата му. Той пищеше като изтормозена сирена. После, като клатеше смаяно глава, започна да се плъзга в широк кръг.

Ваймс простена. Драконът беше оцелял в нещо, което взривяваше зидарията. Какво трябваше да се направи, за да бъде победен? Не можеше да се бие с него, мислеше си той. Не можеше да го изгори, не можеше да се смачка. Нищо не можеше да се направи.

Драконът се приземи. Не беше спокойно кацане. Едно спокойно кацане не би разрушило цял ред къщи. Беше бавно и като че ли продължи дълго и отцепи значителна отсечка от града.

Като размахваше безцелно крила, извиваше врат и пускаше спорадични пламъци, той си проби път през останки от греди и слама. Няколко огъня избухнаха по следата на разрушението.

Най-накрая той се заби на място в края на браздата, почти невидим под купчина вече бивша архитектура.