Terry pratchett

— Ама, господа!—каза Уанз. —Това е толкова неочаквано!

- Хм — рече Главният Ректор на Невидимия Университет. — Вие ще... така де, сигурен съм, че кралят знае, че по традиция Университетът е освободен от всички градски повинности и данъци...

Той потисна прозявка. Магьосниците бяха прекарали нощта, насочвайки най-добрите си магии срещу дракона. Беше като да опитваш да пробиеш мъглата.

— Скъпи мой господине, това не е повинност -запротестира Уанз. — Надявам се, че нищо от онова, което казах, не ви е накарало да очаквате нещо подобно. О, не! Не. Всяко принасяне в дар трябва де е, както вече казах, напълно доброволно. Надявам се, че е съвършено ясно.

— Като кристал — каза главният убиец, гледайки свирепо към стария магьосник. —А тези напълно доброволни дарения, които ще направим, те отиват... ?

— В съкровището — отвърна Уанз.

— А!

— Макар че съм съвсем сигурен, че хората в града наистина ще откликнат много щедро, в момента, в който напълно осъзнаят ситуацията — започна главният търговец, —сигурен съм, кралят ще разбере, че в Анкх-Морпорк има съвсем малко злато?

— А! — отвърнаха съветниците в хор, доста по-ентусиазирано този път.

— Например — продължи Уанз, — кралят счита, че нашите законни интереси в Куирм, Сто Лат, Псевдополис и Тсорт сериозно са били нарушени през последните векове. Това ще бъде незабавно поправено и, господа, мога да ви уверя, че съвсем определено към града ще потекат съкровища от всички онези, които биха се постарали да си осигурят кралската закрила.

Старшият убиец хвърли поглед към съкровището. В главата му се оформи съвсем определена мисъл относно това къде ще се озовават всичките тези съкровища. Човек трябваше да се възхити на начина, по който драконите знаеха как да постигнат нещо. На практика беше почти човешки.

— О! — каза той.

— Разбира се, сигурно ще има и други придобивки под формата на земя, собственост и т. н., и кралят желае да бъде съвършено ясно разбрано, че лоялните Лични Съветници ще бъдат щедро възнаградени.

— И, ъъъ — обади се главният убиец, който започваше да усеща, че е уловил здраво характера на умствените процеси в главата на краля, —без съмнение, те, ъъъ...

— Личните Съветници — каза Уанз.

— Без съмнение, те ще отговорят с още по-голяма щедрост по въпроса за, например, съкровището?

— Сигурен съм, че такива съображения изобщо не са минавали през главата на краля — каза Уанз, — но забележката е много добра.

— И аз така си помислих.

Следващото ястие беше тлъсто свинско, боб и картофи. Нямаше начин да не го забележат—още по-угояваща храна.

Уанз си взе чаша вода.

— Което ни отвежда до следващия въпрос, който е леко деликатен, но, сигурен съм, че такива опитни и широкомислещи господа като вас няма да срещнат никакви затруднения да го приемат — каза той. Ръката, държаща чашата, започна да трепери. — Надявам се, че той ще бъде разбран и най-общо от населението, особено след като кралят без съмнение ще е в състояние да допринесе по толкова много начини за благосъстоянието и сигурността на града. Например, сигурен съм, че хората ще си почиват много по-доволни в леглата, като знаят, че драк..., кралят неуморно ги пази от злото. Могат, обаче, да съществуват старинни... предразсъдъци... които да бъдат изкоренени само чрез постоянна работа... от страна на всички добронамерени хора.

Той спря и ги погледна. Главният убиец по-късно казваше, че бил поглеждал в очите много хора, които очевидно били съвсем близо до смъртта, но изобщо не бил виждал очи, които така явно и безпогрешно му отвърнали от склоновете на Ада. Надявал се никога -разправяше той, — ама никога повече да не му се налага да поглежда отново в такива очи.

— Имам предвид — каза Уанз, а всяка негова дума излизаше бавно на повърхността като мехурчета в плаващи пясъци, —въпроса за... кралското... меню.

Настъпи ужасна тишина. Те чуха лекото шумолене на крила зад себе си, а сенките по ъглите на залата станаха още по-тъмни и като че се приближиха.

— Меню — каза старшият крадец с глух глас.

— Да — отвърна Уанз.

Гласът му беше почти писък. Пот се стичаше по лицето му. Главният убиец някога беше чувал думата „риктус" и се беше чудил кога тя се използва правилно за описанието на нечие изражение, но сега вече знаеше. Точно в това се беше превърнало лицето на Уанз — ужасния риктус на някой, който се опитва да не чува думите, произнасяни от собствената му уста.

— Ние, ъъ, ние си помислихме — започна старшият убиец, много внимателно, — че драк... кралят, ами, сам си се е грижил за тия неща, през всичките тия седмици.

— А, но жалка работа, да ви кажа. Жалка работа. Случайни животни и т. н. — каза Уанз, като не откъсваше очи от масата. — Очевидно, като крал, подобни импровизации вече не са подходящи.

Тишината нарасна и придоби материален характер. Съветниците се замислиха силно, особено за храната, която току-що бяха изяли. Пристигането на огромна фруктова салата с обилна сметана отгоре им помогна само да съсредоточат мисълта си.

— Ъъ — каза главният търговец, — колко често огладнява кралят?

— Непрекъснато—отвърна Уанз, —но яде веднъж в месеца. То наистина е церемоня.

— Разбира се. Няма начин да не е.

— И, ъ — рече главният убиец, — кога за последен път, ъъ, е ял кралят?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не е ял както трябва, откакто е дошъл тук—отговори Уанз.

— О!

— Трябва да разберете—започна Уанз, като отчаяно премяташе дървените си прибори, — че просто да причаква хората, като някакъв си най-обикновен убиец...

— Някакъв най-обикновен престъпник, искам да кажа... в това няма никакво... удовлетворение. Цялата същност на храненето на краля е, че то трябва да бъде, ами... акт на спояване връзките между краля и неговите поданици. То е, то, може би, е жива алегория. Засилване на тесните връзки между короната и обществото — допълни той.

— Точният характер на менюто... — започна старшият крадец, като почти се задавяше на всяка дума. — Тука да не би да говорим за млади девици?

— Чисти предразсъдъци — каза Уанз. — Възрастта е без значение. Семейното положение, разбира се, е съществено важно. И общественият статут. Има някаква връзка с миризмата, струва ми се. — Той се наведе напред, и сега вече гласът му беше изпълнен с болка, припрян и — усетиха го — неговият истински глас за пръв път. — Моля ви да го вземете предвид! — изсъска той. — В края на краищата, само една на месец! В замяна на толкова много! Семействата на хора, които служат на краля, Личните Съветници, каквито сте вие самите, няма, съвсем естествено, да бъдат включени. А като си помислите за всички алтернативи...

Те не мислеха за всички алтернативи. Беше им достатъчно да си помислят само за една от тях.

Тишината замърка срещу тях, докато Уанз говореше. Те избягваха да се погледнат един друг в лицата, поради страха от онова, което може би щяха да видят отразено там. Всеки от тях си мислеше: някой от останалите скоро трябва да каже нещо, някакъв протест, и тогава аз ще промърморя в знак на съгласие, всъщност няма да кажа нищо, не съм чак толкова глупав, но определено ще промърморя много твърдо, така че останалите да са съвсем сигурни, че аз напълно не одобрявам това, защото в мигове като този, в интерес на всеки почтен човек е почти да се изправи и кажиречи да го чуят...

Но никой нищо не каза. Мамка им, страхливци, мислеше си всеки един от тях.

И никой не посегна към пудинга, нито към дебелите като тухла шоколадови сладки, които сервираха след това. Просто слушаха в пламнал, мрачен ужас, докато гласът на Уанз продължаваше монотонно да бучи, и когато ги освободиха да си вървят, те се опитаха да напуснат колкото се може по-единично, за да не им се наложи да разговарят помежду си.

С изключение на главния търговец, всъщност. Оказа се, че той напуска двореца заедно със старшия убиец, и те крачеха един до друг, а мозъците им препускаха. Главният търговец се опита да погледне откъм веселата страна на нещата; той беше един от онези хора, които организират импровизирани концерти, когато нещата драстично се закучат.

— Виж ти. Та сега значи сме Лични Съветници. Представи си само.

— Хмм — рече убиецът.

— Чудя се каква е разликата между обикновените съветници и личните съветници? Убиецът се намръщи срещу него.

— Май в това, че загазваш съвсем лично.

Той отново насочи поглед надолу към краката си. Това, което непрекъснато се въртеше из главата му, бяха последните думи на Уанз, докато стискаше отпуснатата ръка на секретаря. Чудеше се дали някой друг ги е чул. Едва ли... те бяха по-скоро форма, отколкото звук. Уанз просто беше раздвижил устни около тях, докато гледаше втренчено загорялото на лунна светлина лице на убиеца.

— Помогнете. Ми.

Убиецът потрепери. Защо той? Доколкото можеше да разбере, съществуваше само един-единствен вид помощ, която той беше квалифициран да окаже, и не бяха много хората, които сами се молеха за нея.

Всъщност, обикновено плащаха огромни суми тя да бъде връчена като подарък-изненада на други хора. Зачуди се какво ли ставаше с Уанз, щом го караше да си мисли, че всяка алтернатива е по-добра...

Уанз седеше сам в тъмната, порутена зала. Чакаше.

Можеше да се опита да избяга. Но той отново ще го намери. Той винаги ще е в състояние да го намира. Подушваше мозъка на секретаря.

Или пък щеше да го изпепели. Това беше по-зле. Точно като Братството. Може би мигновена смърт, изглеждаше мигновена, но нощем Уанз лежеше буден в леглото и се чудеше дали онези последни микросекунди по някакъв начин не се разтягаха в субективна, нажежена до бяло вечност, а всяка една микроскопична частичка от тялото ти — в най-обикновено петно плазма, а ти — жив, насред всичко това...

Не и ти. Теб не бих те изгорил.

Това не беше телепатия. Доколкото Уанз винаги я беше разбирал, телепатията беше като да чуеш глас в главата си.

Това беше като да чуеш глас в тялото си. Цялата му нервна система се опъна в отговор, като лък.

Стани.

Ела.

Крилата бавно се разтвориха, съпровождани от спорадично изскърцване, докато не изпълниха залата от край до край. Върхът на едното от тях размаза прозорец и се показа навън на следобедния въздух.

Драконът бавно, чувствено протегна врат и се прозина. Когато свърши, той завъртя глава и я поднесе едва на няколко инча пред лицето на Уанз.

Какво означава доброволно?

— Ъъ, то означава, че правиш нещо по свое собствено желание.

Но те нямат право на собствено желание! Те ще увеличават съкровището ми, или ще ги изпепеля!

Уанз преглътна.

— Да, но ти не трябва...

Безмълвният яростен рев го завъртя в кръг.

Няма нищо, което аз да да не трябва да правя!

— Не, не, не! — изписка Уанз, хващайки се за главата. — Нямах предвид това! Повярвай ми! Така е по-добре, това е всичко! По-добре и по-сигурно!

Мен никой не може да ме победи!

— Това определено е така... Мен никой не може да ме контролира! Уанз вдигна разперени пръсти в знак на помирение.

— Разбира се, разбира се. Но има начини, и начини, знаеш. Нали разбираш, цялото това бучене и изпепеляване, нямаш нужда от него...

Глупава маймуна! Как иначе мога да ги накарам да изпълнят волята ми?

Уанз прибра ръце зад гърба си.

— Те ще го направят по собствено желание. А с времето ще повярват, че е било тяхна собствена идея. Ще стане традиция. Запомни го от мен. Ние, човеците, сме адаптивни създания.

Драконът впи в него продължителен, празен поглед.

— Всъщност — каза Уанз, като се опитваше да изхвърли треперенето от гласа си, — не след дълго, ако някой дойде и им каже, че крал-дракон е лоша идея, те собственоръчно ще го убият.

Драконът примижа.

За пръв път, доколкото Уанз можа да си спомни, той изглеждаше неуверен.

— Познавам хората, нали разбираш — каза Уанз простичко.

Драконът продължи да го пронизва с погледа си. Ако лъжеш... —помисли си той, най-накрая.

— Знаеш, че не мога. Не и теб. И те наистина се държат така?

— О, да. Непрекъснато. Това е основна човешка черта.

Уанз знаеше, че драконът може да прочете поне най-горните пластове на мозъка му. Двамата резонираха в страшна хармония. А той виждаше могъщите мисли зад очите пред себе си.

Драконът беше ужасен.

— Съжалявам — слабо каза Уанз. — Такива сме си. Всичко опира до оцеляването, струва ми се.

И няма да има могъщи воини, изпратени, за да ме убият? — помисли си звярът, почти натъжен.

— Не бих казал. И никакви герои?

— Вече не. Твърде скъпо излизат.

Но аз ще ям хора!

Уанз изскимтя.

Той усети ясно как драконът тършува из съзнанието му, опитвайки се да открие нещо, за което да се закачи и да го проумее. Той полувидя, полуусети проблясването на случайните образи, на дракони, на митичната възраст на влечугите и — и тук той усети най-искреното учудване на дракона, —на някои от най-малко похвалните сфери от човешката история, каквито бяха повечето от тях. А след учудването дойде и безсилният гняв. На практика не съществуваше нищо, което драконът би могъл да направи на хората, и което те, рано или късно, да не са се опитвали да си причинят един на друг, често пъти и с ентусиазъм.

Вие имате наглостта да сте придирчиви — обърна се той мислено към Уанз. — Но ние бяхме дракони. Предполагаше се да сме жестоки, лукави, безсърдечни и ужасни. Но ето какво ще ти кажа, маймуно такава— огромното лице се приближи още повече, така че Уанз се озова срещу безпощадните дълбини на очите му, — ние никога не сме се изгаряли, измъчвали или разкъсвали един другиго, наричайки това нравственост.

Драконът отново протегна крила, веднъж-два пъти, след което тупна тежко върху евтиния асортимент от умерено скъпоценни вещи. Ноктите му се заровиха в купчината. Той се усмихна презрително.

Един трикрак гущер не би събрал такава купчина — помисли си той.

— Ще има и по-добри неща—прошепна Уанз, временно облекчен от смяната на посоката. За вас ще е по-добре.

— Мога ли... — Уанз се поколеба, — мога ли да те попитам нещо? Питай.

— Ти нямаш нужда да ядеш хора наистина, нали? Аз мисля, че от човешка гледна точка това е единственият проблем, нали разбираш—добави той, а гласът му се ускори до неясен брътвеж. —Съкровището и т. н., това няма да е никакъв проблем, но ако е въпрос само за, така де, протеините, тогава сигурно на могъщ интелект като твоя няма начин да не му е хрумвало, че нещо по-малко спорно, като крава, например, би могло...

Драконът издиша хоризонтален пласт огън, който калцинира отсрещната стена.

Нужда? Нужда? — изрева той, когато звукът вече отмря. — Ти ми говориш за нужда? А не е ли в самата традиция най-добрите цветове на женствеността да бъдат изпращани на дракона, за да се гарантира мир и благоденствие?

— Но, нали разбираш, ние винаги сме били сравнително миролюбиви и разумно благоденстващи...

ИСКАШ ЛИ ТОВА СЪСТОЯНИЕ НА НЕЩАТА ДА ПРОДЪЛЖИ?

Силата на тази мисъл свлече Уанз на колене.

— Разбира се — успя да каже той.

Драконът пищно протегна нокти.

Тогава не аз, а вие имате нужда — помисли той.

А сега се разкарай от погледа ми.

Уанз се строполи в момента, в който той напусна съзнанието му.

Драконът се плъзна над долнопробното съкровище, подскочи върху перваза на един от големите прозорци на залата и размаза цветното стъкло с глава. Многоцветният образ на някакъв праотец на града се срути сред останалия боклук на земята.

Дългият врат се протегна в ранния вечерен въздух навън, след което се задвижи като совалка. Из града никнеха светлини. Шумът от милиони хора, които живеят, издаваше приглушено, дълбоко дрънчене.

Драконът пое дъх дълбоко и радостно.

После измъкна останалата част от тялото си върху перваза, отърси се от останките от рамката на прозореца и скочи в небето.

Беше почти обло, дървесно на пипане и когато го удареха, издаваше звук сякаш са прокарали линия по ръба на маса.

Сержант Колън отново го потупа.

— Предавам се—каза той.

Керът гордо го повдигна от измачканата опаковка.

— Това е кейк — обясни, като пъхна две ръце под нещото и го вдигна с известно усилие. — От майка ми. — Той успя да го сложи на масата, без да си премаже пръстите.

— Може ли да се яде? — попита Ноби. — Необходими са били месеци, докато стигне дотук. Човек би си помислил, че е станал корав.

— О, направен е по специална рецепта на джуджетата — каза Керът. — Кейковете на джуджетата не се втвърдяват.

Сержант Колън го почука яко още веднъж.

— Сигурно — съгласи се той.

— Невероятно питателен е — рече Керът. — На практика — вълшебен. Рецептата се е предавала от джудже на джудже от векове. Едно съвсем мъничко парченце от него и цял ден нищо друго няма да поискаш да хапнеш.

— Може би завинаги, а? — каза Колън.

— Едно джудже може да измине стотици мили с такъв кейк в раницата си—продължи Керът.

— Обзалагам се, че е така — мрачно каза Колън. — Обзалагам се, че през цялото време сигурно си мисли: „По дяволите, надявам се, че скоро ще намеря нещо друго за хапване, иначе отново ме чака скапаният кейк. "

Керът, за когото думата ирония звучеше точно както думата „пирони", на която кой знае защо са й изяли „П"-то, вдигна копието си и след няколко внушителни рикошета, успя да среже кейка на приблизително четири парчета.

— Готово — весело каза той. — По едно за всеки от нас, и едно за капитана. — Осъзна какво е казал. — О, съжалявам.

— Да — равнодушно отрони Колън. Един миг седяха в мълчание.

— На мен ми харесваше — рече Керът. — Съжалявам, че вече не е с нас.

Последва още мълчание, много наподобяващо предишното, но по-дълбоко и по-нагнетено с униние.

— Предполагам, че сега теб ще те направят капитан —каза Керът.

Колън се сепна.

— Мен? Не искам да ставам капитан! Не мога да се справя с мисленето. Не си струва да се мориш с толкова много мислене за някакви си пикливи девет долара на месец.

Той забарабани с пръсти по масата.

— Това ли е всичко, което получаваше? — попита Ноби. — Аз пък си мислех, че офицерите са страшно богати.

— Девет долара на месец—рече Колън. — Веднъж видях фишовете за заплатите. Девет долара на месец плюс два долара полагаеми за перата. Само че той никога не ги е искал. Смешно наистина.

— Не беше от онези, дето обичат перата — отсъди Ноби.

— Прав си. Проблемът с капитана, да ви кажа, четох го веднъж в някаква книга... знаете, че всички ние съдържаме алкохол в телата си... един вид естествен алкохол? Даже никога през живота си да не пийнеш и капка, тялото ти така или иначе го произвежда... но Капитан Ваймс, нали разбирате, той е един от онези хора, тялото на които не го произвежда по естествен път. Като да кажем, че се е родил с две малки под нормата.

— Ама че работа—рече Керът.

— Да... така че, когато е трезвен, той наистина е трезвен. Викат му „пресъхнал". Нали знаеш как се буди човек, ако цяла нощ е бил дежурен по клозета, Ноби? Е, той непрекъснато се чувства така.

— Горкият човек. Никога не съм си давал сметка за това. Нищо чудно, че винаги е толкова мрачен.

— Така че той винаги се мъчи да си навакса, сещате ли се. Само дето не винаги улучва правилната доза. И, разбира се... — Колън хвърли поглед към Керът, — беше унизен от жена. Имайте предвид, него почти всичко го унижава.

— И какво ще правим сега, Сержант? — попита Ноби.

— А мислиш ли, че той ще има нещо против, ако изядем и неговото парче кейк? — замечтано попита Керът. — Срамота, ако го оставим да се втвърди.

Колън сви рамене.

По-възрастните мъже седяха в окаяно мълчание, докато Керът си пробиваше с мъка път през кейка като каменоломно водно колело във варовикова яма. Даже и най-лекото суфле да беше, пак нямаше да имат никакъв апетит.

Размишляваха върху живота си без капитана. Щеше да е мрачен, дори и без дракони. Кой каквото щеше да казва за Капитан Ваймс, но той имаше стил. Беше циничен, бачкаторски стил, но той го имаше, а те—не. Той можеше да чете дълги думи и да събира. Дори и това беше стил, един вид. Той дори се напиваше стилно.

Бяха се опитали да проточат минутите, да разтеглят времето. Но нощта беше дошла. Нямаше надежда за тях. Щеше да им се наложи да излязат по улиците. Беше шест часът. И нищо не беше наред.

— И Еръл ми липсва—каза Керът.

— Той си беше на капитана всъщност — рече Ноби. — Все едно, Лейди Рамкин ще знае как да се погрижи за него.

— Не че ние бихме могли да опазим нещо — каза Колън. — Искам да кажа, даже и газта за лампата. Той изпи даже газта за лампата.

— И нафталина—каза Ноби. — Цяла кутия нафталин. Защо му е на някой да яде нафталин? И чайника. И захарта. Истинска чума беше на захарта.

— Ама беше сладък — каза Керът. — Дружелюбен.

— О, няма съмнение — рече Колън. — Само че не е съвсем наред, наистина, домашно животинче, дето трябва да се криеш под масата всеки път, когато то кихне.

— Ще ми липсва мъничкото му личице — измрънка Керът.

Ноби си издуха носа високо.

Беше последван от тропане по вратата. Колън извърна глава. Керът стана и я отвори.

Няколко члена на кралската гвардия чакаха с арогантно нетърпение. Отстъпиха назад, щом видяха Керът, който бе принуден да се понаведе малко, за да погледне под трегера. Лошите новини като Керът се разпространяват бързо.

— Донесли сме ви прокламация — каза единият от тях. — Вие трябва да...

— Каква е цялата тази прясна боя върху нагръдниците ви?—учтиво попита Керът. Ноби и сержантът надникнаха край него.

— Това е дракон — отвърна по-младият от гардовете.

— Драконът—поправи го старшият.

— Ъъ, аз те познавам — рече Ноби. — Ти си Скали Малтуун. Живееше на Кълцаната Улица. Майка ти правеше сладки против кашлица, нали, и падна в сместа и умря. Никога не си купувам сладки, но винаги се сещам за майка ти.

— Здравей, Ноби — каза гардът без ентусиазъм.

— Обзалагам се, че майка ти би била много горда с теб, с тоя дракон на жилетката—разговорчиво рече Ноби. Гардът го удостои с поглед, изпълнен с омраза и смущение.

— Пък и с нови пера на шапката — сладко добави Ноби.

— Това тук е прокламация, която ви се нарежда да прочетете — високо каза гардът. — Както и да я разлепите по улиците. По заповед.

— Чия? — попита Ноби.

Сержант Колън сграбчи свитъка в охранения си като бут юмрук.

— Като се вземе предвид — бавно зачете той, като следеше буквите неуверено с пръст, — Че И-Ма-Й-Ки У-До-Вол-С-Т-Вието Де-Ръ-А-Ка... драконът, Ка-Ръ-А... крал на кралете и А-Бе-Съ-О-Лъ-Ю... —пот ороси широкото розово възвишение на челото му, — абсолютен, тъй, Мъ-О-Нъ-А... монарх на... —Той изпадна в изтерзаното мълчание на просветлението, а пръстът му бавно се движеше надолу по пергамента. — Не — каза най-сетне. — Има някаква грешка, нали? Нали няма да изяде никого?

— Изконсумира — поправи го другият гард.

— Всичко е част от обществения... обществения договор — дървено рече помощникът му. — Малка цена, която да платим, сигурен съм, че ще се съгласите в замяна на сигурността и безопасността на града.

— От какво? — попита Ноби. — Ние никога не сме имали някой враг, когото да не можем да подкупим или корумпираме.

— Досега — мрачно каза Колън.

— Бързо схващаш—одобри гардът. — Така че, вие

ще я разпространите. Под страх от смъртно наказание.

Керът надникна през рамото на Колън.

— Какво е девица? — попита той.

— Неомъжено момиче — бързо отвърна Колън.

— Какво, като приятелката ми Рийт ли? — попита Керът ужасен.

— Ами, не — рече Колън.

— Тя не е омъжена, да знаеш. Нито едно от момичетата на Г-жа Пам не е омъжено.