Terry pratchett

— Добре, но не разбирам... — започна Ваймс.

— И ти гледаш тази врата и това, което виждаш е наистина здрава килийна врата, нали?

— Разбира се. Трябва само да погледнеш резетата и...

— Знаеш ли, наистина съм доволен — тихо каза Лорд Ветинари.

Ваймс се втренчи във вратата, чак докато веждите го заболяха. И тогава, точно както случайните шарки в облак изведнъж, без по никакъв начин да са се променили, се превръщат в конска опашка или в кораб в открито море, той видя какво точно е наблюдавал през цялото това време.

Обзе го чувство на ужасено възхищение.

Зачуди се какво ли беше в мозъка на Патриция. Целият леден и бляскав, помисли си той, целият тъмна стомана и лостчета, и малки колелца, които щракат като огромен часовник. Такъв мозък, който внимателно ще обмисли собственото си падение и ще го превърне в предимство.

Това беше съвсем обикновена врата на подземие, но всичко зависеше от чувството за перспектива на гледащия я.

В това подземие Патрицият можеше да отстрани света.

Всичко, което беше отвън, беше ключалката.

Всички резета бяха отвътре.

Отрядът се катереше с мъка по мокрите покриви, докато утринната мъгла се топеше на слънцето. Не че днес въздухът щеше да е по-чист—лепкави ивици пушек и мръсна пара обрамчваха града и изпълваха въздуха с тъжния мирис на мокри въглени.

— Какво е това място? — попита Керът, като помагаше на останалите по една мазна пътека.

Сержант Колън се огледа към гората от комини наоколо.

— Точно над фабриката за дестилиране на уиски на Джимкин Беърхагър сме — каза той. — По права линия, ясно, между двореца и площада. Трябва да прелети ей оттук.

Ноби погледна замислено през ръба на сградата.

— Бил съм нек'га там. Проверих вратата в една тъмна нощ и тя просто се оказа отворена в ръката ми.

— Най-накрая, предполагам—кисело каза Колън.

— Е, трябваше да вляза вътре, нали така, за да проверя, че не вършат нищо престъпно. Удивително място. Само тръби и такива ми ти работи. И миризмата!

— Всяка бутилка остарява максимум седем минути — цитира Колън. — „Отпийте капка преди да тръгнете" - така пише на етикета. Адски са прави. Отпих веднъж една капка и после цял ден никакъв ме нямаше.

Той коленичи и разви дългия пакет от зебло, който носеше неловко по време на катеренето им. Оттам се показа голям лък със старинна конструкция и колчан със стрели.

Той бавно вдигна лъка с благоговение и прокара дундавите си пръсти по него.

— Знаете ли — тихо промълви той, — страшно добър бях в тая работа. Капитанът трябваше да ми позволи да се опитам миналата нощ.

— Непрекъснато все това ни разправяш — каза Ноби с хладно равнодушие.

— Е, печелех награди. — Сержантът разви нова тетива, върза я около единия край на лъка, изправи се, стисна, изръмжа леко...

— Ъъ. Керът? — каза той, леко задъхан.

— Да, Сержант?

— Случайно да разбираш нещо от опъване на лък? Керът сграбчи лъка, огъна го без никакво затруднение и пъхна другия край на тетивата на мястото му.

— Това е добро начало, Сержант—каза Ноби.

— Не ставай саркастичен с мен, Ноби! Не е в силата работата, остро око и здрава ръка се искат. А сега ми подай стрела. Не тази!

Пръстите на Ноби замръзнаха насред сграбчването на стрела.

— Това ми е стрелата-късмет! — запелтечи Колън.

— Никой от вас да не е посмял да ми докосва стрелата-късмет!

— На мен ми прилича на всички останали скапани стрели, Сержант — меко каза Ноби.

— Това е онази, която ще използвам за същинското как-му-се-викаше, смъртнишки удар—каза Колън. -Никога не ме е оставяла стрелата-късмет. Удряше всяко едно нещо, по което съм стрелял. Почти не трябваше да се прицелвам. Ако тоя дракон има някакви уязвими части, то стрелата ще ги открие.

Той избра съвършено същата на вид, но предполагаемо по-малко късметлийска стрела и я сложи на тетивата. После огледа пресметливо покривите.

— Най-добре да го изпробвам — промълви той. -Разбира се, веднъж като се научиш, никога не забравяш, то е като да караш... да караш... да караш нещо, дето никога не забравяш, че можеш да го караш.

Той опъна тетивата назад към ухото си и изръмжа.

— Така — изхриптя той, докато ръката му трепереше от натиска като клон в ураган. —Виждате ли покрива на Гилдията на Убийците, ей-там?

Те се взряха в мърлявия въздух.

— Така, добре—каза Колън. —А виждате ли ветропоказателя на него? Виждате ли го?

Керът погледна към острието на стрелата. Трептеше в поредица от осморки.

— Много е далеч, Сержант—каза Ноби със съмнение в гласа.

— Ти за мен не се грижи, гледай само ветропоказателя—изпъшка сержантът.

Кимнаха. Ветропоказателят беше във формата на пълзящ човек в голямо наметало; протегнатият му кинжал беше насочен вечно да прониже вятъра. От такова разстояние, обаче, изглеждаше съвсем мъничък.

— Окей — изпухтя Колън. — А сега виждате ли окото на човека?

— О, хайде де — рече Ноби.

— Млъквай, млъквай, млъквай! — изпъшка Колън.

— Виждате ли го, попитах?

— Мисля, че аз го виждам, Сержант—лоялно каза Керът.

— Така. Така — каза сержантът, олюлявайки си напред-назад от усилието. —Така. Добро момче. Окей. А сега го дръжте под око, ясно?

Той изръмжа и пусна стрелата.

Няколко неща се случиха толкова бързо, че ще се наложи да бъдат възпроизведени под черта в текста. Може би, първото беше, че тетивата перна меката вътрешна част на китката на Колън, от което той изпищя и изпусна лъка. Това не се отрази по никакъв начин на пътя на стрелата, която вече летеше право към водоливника на покрива точно отсреща през пътя. Уцели го по ухото, отскочи, рикошира о една стена на шест стъпки оттам, след което се насочи обратно към Колън, видимо с леко повишена скорост, профучавайки край ухото му със сребърно жужене.

Изчезна по посока на градските стени.

След известно време Ноби се прокашля и дари Керът с погледа на най-невинно любопитство.

— Приблизително колко големи са уязвимите части на драконите, най-общо казано?

— О, то може да е и едно съвсем мъничко местенце

— услужливо обясни Керът.

— Малко се боях точно от това — каза Ноби. Той се приближи до края на покрива и посочи надолу. — Има едно езеро точно там, долу—каза той. — Използват го за охлаждане на вода във фабриката. Предполагам, че е доста дълбоко, така че след като сержантът стреля в дракона, можем да скочим в него. Вие какво ще кажете?

— О, не е необходимо да правим това—възрази Керът. — Защото стрелата-късмет на сержанта ще е улучила мястото и драконът вече ще е мъртъв, така че няма за какво да се тревожим.

— Дадено, дадено — припряно каза Ноби, като гледаше намръщеното лице на Колън. — Но за всеки случай, така де, ако в един на милион случая, той не улучи... не казвам, че точно това ще направи, обръщам ви внимание, просто трябва да помислите за всички възможности. Ако поради невероятен лош късмет той не съвсем успее да нарани смъртоносно уязвимото му място, тогава нашият дракон ще побеснее, нали така, и може би няма да е хич лоша идея да не сме тук. Труден изстрел е, знам. Наречете ме страхопъзльо, ако щете. Това е всичко, което искам да кажа.

Сержант Колън надменно си оправи бронята.

— Когато наистина най-много се нуждаеш от него — изрече той, — шансът едно на милион винаги се пада. Всеизвестен факт.

— Сержантът е прав, Ноби—хрисимо рече Керът.

— Знаеш, че точно когато съществува само една възможност, която може да проработи... ами, то става. Иначе не би имало... — той понижи глас, — искам да кажа, логично е, ако последните най-отчаяни шансове не са проработили, нямаше да има... ами, боговете не биха допуснали да е другояче. Не биха.

Като по команда и тримата се обърнаха и погледнаха през навъсеното небе към центъра на Света на Диска, на хиляди мили разстояние. Сега въздухът беше сив от стария дим и парцаливата мъгла, но в ясни дни беше възможно да се види Кори Селести—домът на боговете. Мястото на дома на боговете, поне. Те живееха в Дънманифестин, украсената с гипсови орнаменти Валхала, където се изправяха срещу вечността с такива съзнания, че не можеха да решат дори какво да направят, че да прекарат един дъждовен следобед прилично. Играеха със съдбите на хората, или така поне разправяха. Точно каква игра си мислеха, че играят в този момент, беше трудно да се каже.

Но, разбира се, правила съществуваха. Всеки знаеше, че съществуват правила. Те просто трябваше да се надяват, че и боговете знаят правилата.

— Трябва да стане — промълви Колън. —Ще си използвам стрелата-късмет и прочее. Прави сте. Последните безнадеждни шансове трябва да проработят. Иначе нищо друго няма смисъл. По-добре да не си жив тогава.

Ноби отново погледна към езерото долу. След един миг колебание, Колън се присъедини към него. Имаха съсредоточените изражения на хора, които са видели много неща и знаят, че, макар човек, разбира се, би могъл да разчита на герои, крале и в крайна сметка, на богове, несъмнено може да разчита на гравитацията и на дълбоката вода.

— Не че ще ни потрябва—примирено каза Колън.

— Не и със стрелата ти късмет—рече Ноби.

— Точно така. Но, просто от любопитство, колко високо се намираме, как мислите? — попита Колън.

— Около трийсет стъпки, бих казал.

— Трийсет стъпки. — Колън кимна бавно. — И аз така бих казал. И е дълбоко, а?

— Чувал съм, че е много дълбоко.

— Осланям се на думите ти. Изглежда доста мръсно. Ще ми е неприятно, ако се наложи да скачам в него.

Керът го плясна весело по гърба, като за малко не го събори, и каза:

— Какво има, Сержант? Вечно ли искаш да живееш?

— Н'нам. Попитай ме пак след петстотин години.

— Много хубаво, че имаме стрелата ти късмет тогава! — каза Керът.

— Хмм? — каза Колън, който май се намираше в свой собствен окаян кошмарен свят.

— Искам да кажа, много хубаво, че имаме последен шанс едно на милион, на който да се осланяме, или наистина здравата сме я загазили!

— О, да — тъжно каза Ноби. — Печени късметлии сме.
Ваймс скръцна със зъби и продължи да разбива. От другата страна на малката решетка се намираше мръсен вътрешен двор, съвсем малко по-светъл от килията. В единия ъгъл имаше бунище, но в този момент то изглеждаше много привлекателно. Във всички случаи по-привлекателно от подземието. Едно откровено бунище беше за предпочитане пред начина, по който се развиваха нещата в Анкх-Морпорк напоследък. Може би беше алегорично или нещо подобно.

Той чукаше и чукаше и чукаше. Острието на ножа звънтеше и трепереше в ръката му.

Патрицият се облегна назад. Двойка плъхове примъкнаха възглавница под главата му.

— Нещата отвън са доста зле, доколкото разбирам.

— Да — горчиво отвърна Ваймс. — Прав сте. Вие сте човекът на най-безопасното място в града.

Той вклини още един нож в цепнатина между камъните и внимателно изпробва тежестта си, докато Лорд Ветинари го наблюдаваше с интерес. Беше успял да се вдигне на шест стъпки от пода и се беше изравнил с нивото на решетката.

Сега започна да троши хоросана около решетките.

Патрицият го наблюдава известно време, после взе една книга от малката полица до него. Тъй като плъховете не можеха да четат, библиотеката, която бе успял да събере, беше малко чудновата, но той не беше човек, дето ще се откаже от ново знание. Откри отметката си в „Плетенето на дантела през вековете" и прочете няколко страници.

След известно време му се наложи да изтръска няколко буци хоросан от книгата си и погледна нагоре.

— Успяваш ли? — учтиво попита той.

Библиотекарят се почеса замислено под мишниците. Беше изправен пред свои си проблеми.

Беше дошъл тук, изпълнен с ярост срещу крадците на книги и тази ярост още гореше. Но го беше осенила и бунтарската мисъл, че, макар че престъпленията срещу книгите да бяха най-лошият вид престъпления, отмъщението може би трябваше да бъде отложено.

Хрумна му, че, макар, разбира се, на него му беше все тая какво си правят хората един на друг, съществуват и определени действия, които трябва да бъдат прекратени, за да не би извършителите им да се самозабравят и да започнат да причиняват такива неща и на книгите.

Библиотекарят отново се вгледа в значката си и лекичко я захапа, воден от оптимистичната надежда, че се е превърнала в нещо, дето може да се изяде. Нямаше никакво съмнение, той имаше Дълг пред капитана.

Капитанът винаги се беше отнасял добре с него. А и капитанът имаше значка.

Да.

Орангутанът отдаде чест по сложния начин, който му беше достъпен, и се понесе в тъмнината.

Отрядът седеше в сянката на няколко комина, докато чакаше и убиваше времето всеки по своему. Ноби замислено изследваше съдържанието на едната си ноздра, Керът пишеше писмо до вкъщи, а Сержант Колън се притесняваше.

След изввестно време той се раздвижи тежко и каза:

— Сетих се за един проблем.

— К'во има, Сержант? — попита Керът. Сержант Колън изглеждаше много нещастен.

— Амиии, какво ако шансът не е едно на милион? Ноби се опули срещу него.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, добре де, последният, отчаян шанс едно на милион винаги преработва, така, няма проблеми, но... ами, много е как му се вика, специфично. Това искам да кажа, нали така?

— Ти ще кажеш — отвърна Ноби.

— Ами какво, ако е само шанс едно на хиляда? — рече Колън измъчено.

— Какво?

— Някой някога да е чувал за изстрел, който улучва при шанс едно на хиляда? Керът погледна нагоре.

— Не ставай глупав, Сержант — каза той. — Никой никога не е виждал да се падне шанс едно на хиляда. Шансовете срещу това са... —устните му се раздвижиха, — едно на милиони.

— Да. Милиони — съгласи се Ноби.

— Така че, ще стане само, ако наистина е шанс едно на милион — каза сержантът.

— Предполагам, че е така — каза Ноби.

— Значи едно на 999 943, например... — започна Колън.

Керът поклати глава.

— Никаква надежда. Никой никога не е казвал: „Шансът е 999 943 на едно, но може пък и да проработи".

Те се вгледаха в града пред себе си в тишината на яростно умствено пресмятане.

— Това може да се окаже истински проблем—най-накрая каза Колън.

Керът бясно се захвана да дращи по листа. Когато го запитаха, той им обясни надълго и нашироко как се намира лицевата повърхност на дракон и после се опита да изчисли шансовете стрела да го улучи някъде изобщо.

— Да го уцели, обърни внимание — каза Сержант Колън. — Аз се целя. Ноби се прокашля.

— В такъв случай трябва да е далеч по-голям от шанс едно на един милион—пресметна Керът. — Може да е едно на сто. Ако драконът лети бавно, а мястото е голямо, то той може да е почти сигурен.

Устните на Колън се оформиха около фразата: „Сигурно е, но може и да стане. " Той поклати глава.

— Е, това, което трябва да направим тогава—бавно произнесе Ноби, — е да нагласим шансовете...

— Дали случайно нямаш нужда от помощ? — попита Патрицият.

— Не.

— Както желаеш.

Именно в това „най-накрая" беше проблемът. Най-накрая Великата А'Туин щеше да стигне до края на вселената. Най-накрая звездите щяха да изгаснат. Най-накрая Ноби можеше да се изкъпе, макар че това най-вероятно щеше да доведе до радикално преосмисляне на характера на Времето.

Той така или иначе продължи да разбива хоросана и изведнъж спря, щом нещо малко и бледо изпадна навън, съвсем бавно.

— Черупка от фъстък? — каза той.

Лицето на Библиотекаря се появи обърнато наопаки в преградения отвор, и го дари с усмивка, която не ставаше по-малко ужасна поради изкривеното си положение.

— Ууук?

Последваха няколко тъпи пукота, щом решетките поддадоха и се измъкнаха. Маймуната ги отмести настрани и посегна в зейналата дупка. После най-дългите ръце на Закона сграбчиха смаяния Ваймс под мишници и го измъкнаха през нея с едно-единствено движение.

Отрядът разгледа произведението си.

— Добре — рече Ноби. — Така, какви са шансовете човек, застанал на един крак с обърната назад шапка и с носна кърпа в устата да уцели уязвимото място на дракон?

— Ммммф — каза Колън.

— Шансовете са значителни — каза Керът. — Но ми се струва, че с кърпата е малко прекалено, обаче. Колън я изплю.

— Вие решете—каза той. —Докато не ми е изтръпнал кракът.

Ваймс се вдигна от калните павета и се облещи срещу Библиотекаря. В момента изживяваше нещо, което беше връхлитало като шок много хора, обикновено при далеч по-неприятни обстоятелства, като например, кавга, започнала в „Поправения Барабан", когато маймуната е искала малко спокойствие и тишина, за да се наслади на някоя съзерцателна халба бира; и се свеждаше до следното: Библиотекарят може и да изглежда като натъпкан гумен чувал, но това, с което беше натъпкан, бяха мускули.

— Това беше удивително—можа да каже. Той погледна към извитите железа долу и усети, че мозъкът му се затьмнява. Сграбчи огънатия метал. —Дали случайно не знаеш къде е Уанз, а? — добави той.

— Ииик! — Библиотекарят пъхна един съдран пергамент под носа му. — Ииик!

Ваймс прочете думите.

„Имам удоволствие... като се вземе предвид... точно по пладне... истинска девица, при това с високо потекло... сближаване между владетеля и поданиците..."

— В моя град! — изрева той. — В моя собствен град!

Той награби Библиотекаря посредством две шепи косми по гърдите и го вдигна до височината на очите.

— Колко е часът? — извика той.

— Уук!

— Няма да го допусна, по дяволите, разбра ли? — изкрещя Ваймс, като друсаше маймуната напред-назад.

— Уук — изтъкна Библиотекарят търпеливо.

— Какво? О, извинявай.

Ваймс пусна маймуната, която много мъдро не го направи на проблем, тъй като един човек, ядосан дотолкова, че да вдигне сто и петдесет килограмов орангутан, без да го забележи, сигурно е човек, дето си има бая грижи.

Сега той оглеждаше вътрешния двор.

— Има ли някакъв изход оттук? Без да се катерим по стените, искам да кажа.

Не дочака отговор, а се затича покрай стените, докато не стигна до тясна, оцапана врата и я отвори с крак. Тя така или иначе не беше заключена, но той все пак я ритна. Библиотекарят се помъкна след него, като се олюляваше на глезените си.

Кухнята от другата страна на вратата беше почти пуста, тъй като персоналът най-накрая беше изгубил търпение и беше решил, че всички благоразумни главни готвачи се въздържат да работят в учреждение, където гърлото е по-голямо и от тях самите. Двойка дворцови стражи ядяха студен обяд.

— А сега — започна Ваймс, когато се привдигнаха на крака, — не искам да ми се налага да...

Те като че не искаха да слушат. Един от тях посегна към арбалета си.

— О, по дяволите. — Ваймс сграбчи един месарски нож от някаква дъска до него и го хвърли.

Съществува изкуство за хвърлянето на ножове и човек се нуждае от точния вид нож. В противен случай прави точно това, което направи и Ваймс, а именно — изобщо не уцели.

Гардът с арбалета се наклони настрани, възстанови равновесието си и установи, че един морав пръст нежно препречва спусъка. Огледа се. Библиотекарят го фрасна точно по върха на шлема.

Другият гард се сви назад, като обезумял размахваше ръце.

— Не, не, не! — викаше той. — Това е недоразумение! Какво беше дето казахте, че не искате да ви се налага да правите? Каква хубава маймунка!

— О, божичко—каза Ваймс. — Грешка!

Той пренебрегна ужасените писъци и затършува из отломките в кухнята, докато не се появи с един сатър. Никога не се беше справял много добре със сабите, но сатьрът — това беше друго нещо. Един сатър имаше тежест. Имаше предназначение. Сабята може и да притежаваше известно благородство, освен ако не беше онази, която принадлежеше на Ноби и която се осланяше на ръждата, за да не се разпадне, но нещото, което притежаваше сатърът, беше страхотната му способност да разсича. Откри една подходяща врата и се спусна през нея. Това отново го изведе навън, на голямата павирана територия, която ограждаше двореца. Сега той можеше да се ориентира, можеше да...

Нещо избумтя във въздуха над него. Вихър полетя надолу и го събори.

Кралят на Анкх-Морпорк, разперил крила, се плъзна по небето и се спря за един миг върху портата на двореца, а ноктите му дълбаеха дълги резки в камъка, докато пазеше равновесие. Слънцето блестеше по извития му гръб, когато той протегна врат, избълва лениво кълбо пламък и после отново се вдигна във въздуха.

Ваймс издаде животински — по-точно на бозайник, — звук в дъното на гърлото си и побягна по празните улици. навес, където се помещаваха блатните дракони, като че Еръл ги беше хванал всичките. Сега седеше насред кошарата си, олюляваше се и тихичко стенеше. От ушите му бавно се нижеше бял пушек и се носеше към пода. Някъде от дълбините на подутия му стомах се носеха сложни, експлозивни хидравлични шумове, като че отчаяни отряди гноми се опитваха да прокарат канал през скала по време на гръмотевична буря.

Ноздрите му се разшириха, и се раздвижиха кажи-речи по свое собствено желание.

Останалите дракони проточиха вратове над преградите на кошарите си и го наблюдаваха предпазливо.

Долетя нов далечен, стомашен рев. Еръл се помръдна болезнено.

Драконите се спогледаха. После, един по един, те внимателно легнаха на земята и закриха очи с лапите си.

Тишина изпълваше наследствения дом на фамилията Рамкин. Входната врата се люлееше напред-назад на пантите й, пропускайки обикновения, зле възпитан вятър, който бродеше из опустелите стаи, като отвяваше и търсеше прах по повърхността на мебелите. Той изви нагоре по стълбите и връхлетя през вратата на спалнята на Сибил Рамкин, събаряйки шишетата по тоалетната й масичка и разлиствайки страниците на „Болести по драконите".

Един наистина бързо четящ човек би научил симптомите на всичко, от Слабите Пети, та до Зигзаговидното Гърло.
А ниско долу, в малкия, топъл и вонящ на гадно Ноби наклони глава на една страна.

— Изглежда многообещаващо — критично каза той. — Май почти сме успели. Смятам, че шансовете на човек със сажди по лицето, с изплезен език, изправен на един крак и който пее Песента на Таралежа, изобщо да улучи уязвимото място на дракона, са... ти какво ще кажеш, Керът?

— Едно на милион, струва ми се — кротко каза Керът.

Колън ги изгледа ядно.

— Слушайте, момчета, изобщо не можете да ме убедите.

Керът погледна към площада под тях.

— О, по дяволите — меко каза той.

— К'во има? — припряно попита Колън, като се огледа наоколо.

— Приковават една жена за скала!

Групичката се втренчи над парапета. Огромната мълчалива тълпа, която изпълваше площада, също се беше втренчила в една бяла фигура, която се бунтуваше сред половин дузина дворцови стражи.

— Чудно откъде са намерили скалата? — каза Колън. — Тук сме на глинеста почва, нали знаете.

— Страхотно яко момиче, която и да е тя — с одобрение каза Ноби, докато един от гардовете се присви, преплете крака и се строполи на земята. — Ето едно момче, дето няма да знае какво да прави вечер за няколко седмици. Коварно дясно коляно има тая.