Terry pratchett

— Н'нам—рече той. — Всичко, струва ми се. Така е най-сигурно.

Уанз невярващо се вгледа в стражите.

— А, Ваймс — каза Патрицият. — Ти ще...

— Затваряйте си устата — спокойно каза Ваймс. — Волнонаемен полицай Керът?

— Сър!

— Прочети на затворника правата му.

— Лупин Уанз... понастоящем живущ в жилището, известно като Двореца, Анкх-Морпорк, мое задължение е да ви информирам, че сте арестуван и че ще бъдете обвинен в... — Керът погледна измъчено Уанз, — значителен брой престъпления за убийство посредством тежък предмет, а именно дракон, и много последващи престъпления за най-общо подстрекаване, които ще бъдат конкретизирани по-късно. Имате право да запазите мълчание. Имате право да не ви хвърлят директно в езеро с риби пираня. Имате право на божи съд чрез ордалия. Имате...

— Това е лудост — спокойно каза Патрицият.

— Мисля, че ви казах да мълчите! — сряза го Ваймс, като се завъртя и размаха пръст под носа му.

— Кажи ми, Сержант — прошепна Ноби, — мислиш ли, че ще ни хареса в ямата със скорпионите?

— ... да не кажете нищо, ъъ, но всяко едно нещо, което кажете, ще бъде записано, ъъ, тук, в тетрадката ми и, ъъ, може да бъде използвано като свидетелство срещу...

Гласът на Керът заглъхна.

— Е, добре, щом тази пантомима ви доставя удоволствие, Ваймс — най-накрая каза Патрицият, — отведете го долу в килията. Ще се разправя с него утре сутринта.

Уанз не издаде никакъв звук. Нито писък, нито вик. Той просто се втурна към Патриция, вдигнал сабя.

Варианти пробляснаха през съзнанието на Ваймс. Най-напред се появи идеята, че да стои настрана ще е добър план, нека Уанз да го направи, ще го обезоръжи след това, нека градът да се изчисти. Да. Хубав план.

И следователно, за него остана пълна загадка защо тогава реши да се втурне напред, като вдигна сабята на Керът в необмислен опит да парира удара...

Може би това имаше нещо общо с действията съгласно закона.

Чу се звън. Не особено силен. Усети нещо ярко и сребърно, което профуча покрай ухото му и се удари в стената.

Ченето на Уанз увисна. Той изпусна остатъка от собствената си сабя и отстъпи, стиснал книгата за призоваването.

— Ще съжалявате — изсъска той. — Всички много ще съжалявате!

Той заломоти нещо под носа си.

Ваймс почувства, че се разтреперва. Беше съвсем сигурен, че знае какво беше профучало покрай главата му, а самата мисъл за това караше ръцете му да се потят. Беше дошъл в двореца готов да убива и беше настъпила онази минута, само една-единствена минута, когато поне веднъж светът като че работеше както трябва и той отговаряше за това, а сега, сега единственото, което искаше, беше да пийне. И една седмица да се наспи като хората.

— О, я се предай! — каза той. — Ще дойдеш ли с добро?

Мърморенето продължи. Той усети въздуха горещ и сух.

Ваймс сви рамене.

— Това е всичко, тогава — каза той, после се обърна. — Хвърли закона срещу него, Керът.

— Добре, сър.

Ваймс се усети твърде късно.

Джуджетата имат проблеми с метафорите.

Освен това имат много добър мерник.

„Законите и Военните Порядки в Анкх и Морпорк" уцелиха секретаря в челото. Той примижа, олюля се и отстъпи назад.

Това беше най-дългата стъпка, която някога беше правил. Поради една-единствена причина — продължи през целия остатък от живота му.

След няколко секунди го чуха да се приземява, пет етажа по-надолу.

След още няколко секунди лицата им се появиха над крайчеца на разрушения под.

— Ама че начин да си идеш — каза Сержант Колън.

— Факт е — каза Ноби, посягайки към ухото си за фас.

— Убит от как му се викаше. Метафора.

— Н'нам — рече Ноби. — На мен ми прилича на под. Имаш ли огьнче, Сержант?

— Правилно постъпих, нали, сър? — притеснено попита Керът. — Вие казахте да...

— Да, да—каза Ваймс. — Не се тревожи. — Той посегна с трепереща ръка надолу, вдигна чантата, която преди това държеше Уанз и изсипа купчина камъни. Всеки един имаше дупка — Защо? — зачуди се той.

Метален шум зад гърба му го накара да се огледа. Патрицият държеше остатъците от кралската сабя. Пред погледа на капитана, мъжът изтръгна другата половина на сабята от отсрещната стена. Беше се счупила като по конец.

— Капитан Ваймс — каза той.

— Сър?

Ваймс я предаде. Не можа, точно в този момент, да се сети за нищо друго, което да направи. Най-вероятно го очакваше специална яма със скорпиони само за него.

Лорд Ветинари внимателно разгледа ръждясалото острие.

— Откога я имаш, Капитане? — меко попита той.

— Не е моя, сър. На Волнонаемен полицай Керът е, сър.

— Волно?...

— Аз, сър, ваша милост — каза Керът и отдаде чест.

— А!

Уанз се вдигна в един свят от сенки, а в съзнанието му се изливаше ледено объркване. Но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше високата, закачулена фигура, надвесена над него.

— Аз пък си мислех, че всички вие сте мъртви -промълви той. Беше необичайно тихо, а цветовете около него изглеждаха избелели и приглушени. Нещо съвсем не беше наред. — Ти ли си това, Брат Пазачо на Портата? — опита той.

Фигурата посегна.

— МЕТАФОРИЧНО КАЗАНО - каза тя.

... а Патрицият подаде сабята на Керът.

— Браво, млади момко — каза той. — Капитан Ваймс, предлагам да дадете почивка на хората си до края на деня.

— Благодаря ви, сър. Окей, момчета. Чухте негова светлост.

— Но не и ти, Капитане. Трябва да си поговорим малко.

— Да, сър? — невинно попита Ваймс. Стражите се измъкнаха навън, поглеждайки към Ваймс със състрадание и тъга.

Патрицият се приближи до края на пода и погледна надолу.

— Горкият Уанз — каза той.

— Да, сър. — Ваймс се втренчи в стената.

— Но бих предпочел, ако беше останал жив, обаче.

— Сър?

— Заблуден, да, но полезен човек. Главата му можеше да ми е от полза по-нататък.

— Останалото, разбира се, можеше да изхвърлим.

— Да, сър.

— Това беше шега, Ваймс.

— Да, сър.

— Той никога не схвана идеята за тайните проходи, да ти кажа.

— Не, сър.

— Онова младо момче. Керът, така ли го нарече?

— Да, сър.

— Усърдно момче. Харесва ли му в Стражата?

— Да, сър. Чувства се като у дома си, сър.

— Ти ми спаси живота.

— Сър?

— Ела с мен.

Взе сноп хартия и го изтръска от мазилката.

— Тъжно — каза той. — Лупин беше такъв акуратен човек.

— Да, сър.

Патрицият събра ръце и погледна Ваймс над тях.

— Нека те посъветвам нещо, Капитане.

— Да, сър?

— Може да ти помогне да разбереш поне малко света.

— Сър.

— Вярвам, че животът ти се струва такъв голям проблем, защото си мислиш, че съществуват добрите хора и лошите хора — каза той. — Грешиш, разбира се. Съществуват, винаги и само, лошите хора, но някои от тях са на противната позиция.

— Огромно, бушуващо море от зло — каза той почти със собственическо чувство. — По-плитко на някои места, разбира се, но по-дълбоко, о, толкова по-дълбоко на други. Но хора като теб сглобяват малки салове от правила и неопределени добри намерения и казват: „Това е обратното, това ще възтържествува най-накрая. Удивително!"—Той тупна доброжелателно Ваймс по гърба. — Там долу — продължи, — има хора, които ще последват който и да било дракон, ще почитат всеки бог, ще пренебрегнат всяка неправда. Всичкото поради някаква банална, делнична лошотия. Не истински възвишената, творческа гадост на великите грешници, а някаква масово произведена тъмнина на душата. Грях, може би ще кажеш ти, без и следа от оригиналност. Те приемат злото, не защото казват „да", а защото не казват „не". Съжалявам, ако това те обижда—потупа капитана по рамото, —но всички вие, мойто момче, наистина имате нужда от нас.

— От вас ли, сър? — тихо попита Ваймс.

— О, да. Ние сме единствените, които знаем как да накараме нещата да станат. Нали разбираш, единственото нещо, в което добрите хора са добри, е да отхвърлят лошите хора. И ти си добър в това, гарантирам ти го. Но проблемът е, че то е единственото нещо, в което сте добри. Единия ден камбаните бият и лошият тиранин е паднал, а на следващия вече всички са седнали да се оплакват, че откак тиранинът е паднал, никой не извозва боклука. Защото лошите хора знаят как да планират. Това е част от спецификацията, както можеш да се изразиш. Всеки лош тиранин има план как да владее света. На добрите хора това май не им се удава.

— Може би. Но вие грешите по отношение на останалите! — каза Ваймс. — То е само защото хората се страхуват и... Млъкна. Прозвуча му адски неубедително, дори и на самия него. Сви рамене.

— Те са просто хора. Те просто правят онова, което правят хората. Сър.

Лорд Ветинари му се усмихна дружелюбно.

— Разбира се, разбира се. Сигурно го вярваш и аз ценя това. Иначе щеше да се побъркаш. Иначе би си помислил, че стоиш върху тънък като перце мост над бездната на Ада. Иначе самото съществувание би било една мрачна агония и единствената надежда би била, че няма живот след смъртта. Разбирам те напълно. — Той погледна към писалището си, после въздъхна. — А сега има толкова много неща за вършене. Страхувам се, че горкичкият Уанз беше добър слуга, но некадърен господар. Така че можеш да си вървиш. Наспи се добре. О, и да не забравиш да си доведеш хората утре. Градът трябва да им засвидетелства признателността си.

— Трябва да направи какво? — попита Ваймс.

Патрицият се вгледа в един свитък. Гласът му вече беше придобил отчуждения тон на човек, който организира, планира и контролира.

— Признателността си. След всяка величествена победа трябва да има герои. Съществено важно е. Тогава всички ще знаят, че всичко е било направено, както трябва.

Той хвърли поглед към Ваймс над ръкописа.

— Всичко е част от естествения ход на нещата. След малко той си отбеляза на няколко пъти нещо с молив върху хартията пред себе си и вдигна очи.

— Казах, че можеш да си вървиш. Ваймс се спря на вратата.

— Вярвате ли във всичко това, сър? В безкрайното зло и абсолютната чернота?

— Наистина, наистина—отвърна Патрицият, като прелисти страница. — Това е единственото логично заключение.

— Но вие всяка сутрин ставате от сън, сър?

— Хмм? Да? Какво искаш да кажеш?

— Просто бих искал да знам защо, сър.

— О, хайде върви си, Ваймс. Ти си добро момче.

В тъмната и ветровита пещера, отсечена от сърцето на двореца, Библиотекарят се кълчеше и олюляваше по пода. Той се покатери по останките от тъжното съкровище и погледна към разкривеното тяло на Уанз долу.

После посегна, много, много внимателно, и откърти „Как да призоваваме дракони" от вкочаняващите се пръсти. Издуха праха от нея. Погали я нежно, сякаш беше уплашено дете.

Обърна се, за да слезе от купчината, после се спря. Наведе се отново и внимателно измъкна още една книга от блестящите отломки. Не беше от неговите, освен в най-общ смисъл, че всички книги са негова територия. Внимателно прелисти няколко страници.

— Пази я — каза Ваймс зад гърба му. — Вземи я. Сложи я някъде.

Орангутанът кимна към капитана и затрополи надолу по купчината. Потупа нежно Ваймс по капачката на коляното, отвори „Как да призоваваме дракони", прелисти през опустошените страници, докато не откри точно онази, която търсеше, и мълчаливо вдигна книгата нагоре.

Ваймс примижа срещу нечетливото писмо.

„И все пак драконите не са като еднорозите, твърдя. Те обитават някакво Царство, определено от Фантазията на Волята и, по този начин, може да се окаже, че този, който ги е призовал, и им е посочил пътеката към този свят, е извикал своя Собствен дракон на Съзнанието.

И въпреки това, предполагам, че Чистият по Сърце също може да призове Дракон на Силата като Вестител на Доброто в този свят, и в тази единствена нощ Великото Дело ще започне. Всичко е подготвено. Потрудих се усилно, за да бъда Полезно Средство... "

Царство на въображението, помисли си Ваймс. Ето къде отивали, значи. Във въображението ни. И когато ги извикваме обратно, ние им придаваме форма, все едно изливаме тесто във формата за кейк. Само че не се получава курабийка-човече, получава се това, което си ти. Собствената ти тъмнина, придобила форма...

Ваймс го прочете отново, после погледна и следващите страници.

Не бяха много. Останалата част от книгата беше овъглена маса.

Ваймс я подаде обратно на маймуната.

— Какъв човек е бил Малахит? — попита той.

Библиотекарят помисли върху отговора, както се полагаше на някой, който знае „Градски Биографичен Речник" наизуст. После сви рамене.

— Изключително свят? — попита Ваймс. Маймуната поклати глава.

— Е, забележително лош, тогава? Маймуната сви рамене, после отново поклати глава.

— На твое място—рече Ваймс, — бих прибрал тази книга някъде на много сигурно място. И Книгата на Закона заедно с нея.

Твърде опасни са.

— Ууук.

Ваймс се протегна.

— Ууук.

— Ууук.

— Ииик.

— Кажи ми... Винаги ми е било любопитно да разбера... по-добре ли е да си човекоподобно? Библиотекарят помисли малко.

— Ууук — отвърна.

— О! Наистина ли? — попита Ваймс.

Беше нов ден. Стаята беше изпълнена от край до край с градски величия. Патрицият седеше на строгия си стол, заобиколен от Съвета. Всички присъстващи носеха грейналите восъчни усмивки на добронамерени хора.

Лейди Сибил Рамкин стоеше на една страна, облечена в няколко акра черно кадифе. Семейните бижута на рода й блестяха по пръстите, шията и по черните къдри на модната перука. Общият ефект беше поразителен като небесна сфера.

Ваймс прекара хората си в центъра на залата и се закова на място, стиснал шлем под мишница, според правилата. Беше се удивил, когато видя, че дори и Ноби се беше постарал—намек за лъскав метал можеше да се съзре тук-таме по нагръдника му. А Колън беше придобил изражението на почти запечена важност. Бронята на Керът светеше.

Колън отдаде чест като по учебник за пръв път в живота си.

— Всички са тук и в ред, аз! — излая той.

— Много добре, Сержант — хладно каза Ваймс. Той се обърна към Патриция и учтиво вдигна вежди. Лорд Ветинари махна лекичко с ръка.

— Отпуснете се, или каквото и да се казва там на момчетата. Сигурен съм, че тук не е нужно да съблюдаваме церемонията. Ти какво ще кажеш, Капитане?

— Както кажете, сър — каза Ваймс.

— А сега, господа — Патрицият се наведе напред, — до нас достигнаха забележителни сведения за страхотните ви усилия в защита на града...

Ваймс пусна съзнанието си на воля, докато златните празни приказки летяха покрай него. Известно време той се позабавлява да наблюдава лицата на Съвета. Цяла поредица изражения премина през тях, докато Патрицият говореше. Разбира се, беше жизнено важно да има такава церемония. Така цялата работа ще се подреди и установи. И ще бъде забравена. Просто още една глава в дългата и вълнуваща история на и т. н., и т. н. Анкх-Морпорк беше много добър по отварянето на нови глави.

Провлаченият му поглед падна върху Лейди Рамкин. Тя му намигна. Очите на Ваймс отново се стрелнаха напред, а изражението му изведнъж стана дървено като талпа.

— ... знак на нашата признателност — довърши Патрицият и се облегна назад.

Ваймс усети, че всички него гледат.

— Моля?

Ваймс все още гледаше тъпо и неразбиращо.

— Награда? — рече той.

— Традиционна за такова геройско поведение — обясни Патрицият малко раздразнено. Ваймс отново се обърна напред.

— Наистина не съм мислил за това, сър. За хората си, обаче, не мога да кажа, разбира се.

Настъпи неловко мълчание. С крайчеца на окото си Ваймс долови, че Ноби ръга сержанта в ребрата. Най-сетне Колън пристъпи напред и отдаде отново чест.

— Моля за разрешение да кажа, сър — промълви той.

Патрицият кимна великодушно.

Сержантът се прокашля. Той си свали шлема и извади лист хартия.

— Ъъ... Ние, като зачитаме присъствието на ваша чест, ние мислим, така де, като сме спасили там града и прочее, или един вид, или, искам да кажа... ние просто опитахме, сещате се, хора на място и такива ми ти неща... значи, ние мислим, че ние имаме право. Ако разбирате какво искам да кажа.

Насъбралото се множество кимна. Точно така трябваше да бъде.

— Продължавай — подкани го Патрицият.

— Така че ние, напънахме си мозъците. Малко нещо кофти, знам...

— Моля, продължавай, Сержант—каза Патрицият. — Няма защо да спираш. Всички ние добре съзнаваме значимостта на въпроса.

— Така, сър. Ами, сър. Първо, за заплатите.

— Заплатите?

Лорд Ветинари се облещи срещу Ваймс, който се блещеше в нищото.

Сержантът вдигна глава. Изражението му беше решителната гримаса на човек, който ще устои докрай.

— Да, сър—каза той. Трийсет долара на месец. Не е редно. Ние мислим... — той облиза устни и хвърли поглед назад към другите двама, които правеха някакви неясни окуражаващи го знаци, — ние мислим, ами, за основна ставка от, ъъ, трийсет и пет долара? На месец? — Той се вгледа в каменното изражение на Патриция. — С нарастване за званията? Мислехме за по пет долара.

Той отново облиза устни, обезкуражен от изражението на Патриция.

— Под четири няма да слезем. И това е окончателно. Съжалявам, ваше Височество, но това е.

Патрицият погледна към невъзмутимото лице на Ваймс, после отново към стражите.

— Това ли е всичко?

Ноби прошепна нещо в ухото на Колън, след което се втурна назад. Потящият се сержант стисна шлема си така, сякаш беше единственото истинско нещо на тоя свят.

— Има още едно нещо, ваше благородие.

— А! — Патрицият се усмихна свойски.

— Чайникът. Той така или иначе не беше много хубав, но пък Еръл го изяде. Струваше почти два долара. — Той преглътна. — Бихме искали нов чайник, ако не възразявате, ваша светлост.

Патрицият се наведе напред, стиснал облегалките на стола си.

— Искам да сме наясно по този въпрос — с леден глас каза той. — Трябва ли да ви повярваме, че вие молите за някакво си мизерно увеличение на заплатите и за един кухненски прибор?

Керът зашепна в другото ухо на Колън.

Колън обърна две изпъкнали, воднисти очи към сановниците. Краят на шлема му минаваше през пръстите му като воденично колело.

— Ами — започна той, — понякога, тъй де, помислихме си, когато имаме почивка за вечеря, или пък, когато е, тъй значи, понякога в края на дежурството може би, и ни се прииска да си починем малко, знаете как е, да поразпуснем... — Гласът му заглъхна.

— Да?

Колън си пое дълбоко дъх.

Гръмовната тишина, която последва, беше нарушена от пресекливо сумтене.

Шлемът на Ваймс падна от треперещата му ръка. Нагръдникът му заподскача, когато сподавяният смях от много, много години избухна на огромни, неконтролируеми тласъци. Той обърна лице към редицата съветници и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзи.

Смя се на начина, по който те се изправиха, съвсем объркани и с оскърбено достойнство.

Смя се на внимателно премереното неподвижно изражение на Патриция.

Смя се за света и за спасението на душите. Смя се и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзите.

Ноби протегна врат, за да стигне до ухото на Колън.

— Казвах ви — изсъска той. — Казвах ви, че никога няма да се съгласят. Знаех си, че играта със стреличките е прекалено. Сега ги разстроихте всичките.

„Скъпи майко и татко! [пишеше Керът], Изобщо не можете да си представите, в Нощната Стража съм едва от няколко седмици, а вече ще ставам пълен Полицай. Капитан Ваймс каза, че самият Патриций казал, че съм щял да бъда Такъв, и че освен това се надявал, също така че ще имам дълга и успешна кариера в Стражата, и, че щял да я следи със специално внимание. Освен това, заплатата ми ще се увеличи с десет долара, а получихме специален бонус от двайсет долара, дето сам Капитан Ваймс го изплати от собствения си джоб, тъй каза Сержант Колън. Прилагам ви парите. Ще задържа малко, обаче, защото искам да видя Рийт, а Г-жа Пам каза, че всички момичета също следели кариерата ми със Страхотен Интерес и че в свободните си от дежурство вечери да съм идел на вечеря. Сержант Колън ми разправя как да започна да ухажвам, което е много интересно и по всичко личи, не е никак сложно. Арестувах един дракон, но той избяга. Надявам се, че Г-н Варнеши е добре.

Щастлив съм, колкото може да е щастлив човек на този свят.

Ваш син, Керът. "
Ваймс почука на вратата.

Забеляза, че бяха направили опит да попритегнат голямата фамилна къща. Плъзналите свободно храсти безжалостно бяха окастрени. Един възрастен работник на стълба заканваше гипсовата мазилка обратно по стените, докато друг един, с лизгар, доста произволно определяше линията, където свършва моравата и където започваха старите цветни лехи.

Ваймс пъхна шлем под мишница, приглади коса назад и почука. Беше си мислил да помоли Сержант Колън да го придружи, но бързо отхвърли идеята. Не би могъл да понесе кикотенето. Както и да е, от какво толкова имаше да се страхува? Беше поглеждал смъртта в устата три пъти; четири, ако се броеше и това, дето каза на Лорд Ветинари да си затваря устата.

За негово учудване най-накрая вратата се отвори от един прислужник, който беше толкова стар, че не беше изключено да го беше възкресил с чукането.

— Да сър?

— Капитан Ваймс, Градската Стража. Мъжът го огледа от глава до пети.

— О, да — каза той. — Нейно благородие казваше нещо. Мисля, че нейно благородие си е при драконите — каза той. —Ако желаете да я изчакате вътре, ще...

— Знам пътя—каза Ваймс и пое покрай прерасналата пътека.

Кошарите бяха в развалини. Най-различни изпотрошени дървени кутии лежаха под мушамено покривало. От дълбините им няколко тъжни блатни дракона изсвистяха за поздрав към него.

Няколко жени се движеха целенасочено между кутиите. Дами, по-скоро. Бяха твърде немарливи, за да бъдат просто жени. Нито една обикновена жена не би и сънувала, че може да изглежда толкова развлечена; човек се нуждаеше от съвършената самоувереност да знае кой е бил пра-пра-пра-пра-дядо му, преди да надене подобни дрехи. Но те бяха, както Ваймс забеляза, невероятно добри дрехи, или някога са били; дрехи, купени от нечии родители, но толкова скъпи и с такова добро качество, че никога не се износваха и се предаваха от поколение на поколение като стария порцелан, сребърните прибори и подаграта.

Развъждат дракони, помисли си той. Личи им. Има нещо у тях. По начина, по който си носят сребристите шалчета, старите сака от туид и дядовите си ботуши за езда. И миризмата, разбира се.

Дребна жилава жена с лице като стара кожа за седла го зърна.