The great controversy



страница13/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   43

Във второ писмо, писано по пътя за Витенберг, Лутер добави: “Готов съм да понеса неодобрението на Ваше височество и гнева на целия свят. Не са ли жителите на Витенберг мои овце? Не ми ли ги е поверил Бог? И не трябва ли аз, ако е необходимо, да се изложа и на смърт за тях? Освен това, страхувам се да не избухне в Германия някоя ужасна междуособица, чрез която Бог да накаже нашата нация” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Много внимателно и смирено, но в същото време решително и твърдо, започна своето дело. “Със словото Божие - казваше - трябва да съборим и унищожим изграденото с насилие. Аз няма да употребявам сила срещу суеверните и невярващите... Никой не трябва да бъде принуждаван. Свободата е самата есенция на вярата” (пак там, кн. 9, гл. 8).

Съвсем скоро из Витенберг се разчу, че реформаторът се е завърнал и ще проповядва. Народът се стече на тълпи от всички посоки и църквата се препълни. Лутер застана на амвона и с голяма мъдрост и благост поучаваше, увещаваше и укоряваше. Засягайки поведението на някои, прибягнали до насилствени мерки, за да отменят литургията, той каза:

“Литургията е лошо нещо; Бог е против нея; тя трябва да бъде премахната; и аз бих желал навсякъде по света да бъде заместена от светопричастната служба. Но нека никой не бъде изтръгнат от литургията насилствено. Трябва да оставим този въпрос в Божиите ръце. Трябва да действа Неговото Слово, а не ние. И защо така? - ще попитате вие. Защото аз не държа сърцата на хората в ръката си, както грънчарят държи глината. Ние имаме право да говорим, но нямаме право да действаме. Нека проповядваме; останалото принадлежи на Бога. Ако трябва да употребя сила, какво ще спечеля? Лицемерие, формалност, подражание, човешки наредби и превземки..., но тогава няма да има нито сърдечна искреност, нито вяра, нито любов. А там, където липсват те трите, липсва всичко. И аз не бих дал пет пари за такъв резултат... Единствено чрез Своето Слово Господ върши много повече, отколкото вие и аз, и целият свят можем да преобразим с обединени усилия. Бог завладява сърцето; а когато сърцето е превзето, всичко е спечелено...

Аз искам да проповядвам, да разисквам и да пиша, но не искам да принуждавам никого, защото вярата е доброволен акт. Вижте какво направих аз. Застанах срещу папата, индулгенциите и папистите, но без насилие или смут. Издигнах Божието слово, проповядвах и писах - това беше всичкото, което направих. И ето, докато спях..., Словото, което бях проповядвал, разклати папството, и то така, както никой принц или император не би му навредил. И все пак аз не направих нищо; самото Слово извърши всичко. Ако бях пожелал да се приложи сила, може би цяла Германия сега щеше да бъде потопена в кръв. Но какъв щеше да бъде резултатът? Гибел и разорение както за тялото, така и за душата. Затова стоях тих и спокоен и оставих Словото само да обикаля света” (пак там, кн. 9, гл. 8).

Ден след ден в продължение на цяла седмица Лутер проповядваше на жадните тълпи. Божието слово уби обаянието на фанатизма и възбудата от него. Силата на евангелието отново възвърна заблудилия се народ в пътя на истината.

Реформаторът нямаше желание да влиза в борба с фанатиците, чието поведение бе причинило толкова много зло. Познаваше ги като хора с нездрав разсъдък и недисциплинирани страсти, хора, които, макар да претендираха, че са специално просветлени от небето, не биха понесли и най-малкото противоречие или даже най-любезния упрек или съвет. Приписвайки си върховен авторитет, те изискваха всеки, без какъвто и да било въпрос, да признае претенциите им. Но тъй като пожелаха среща с него, той се съгласи и така успешно изложи домогванията им, че самозванците веднага напуснаха Витенберг.

За известно време фанатизмът бе спрян. Но няколко години по-късно той избухна с още по-голяма сила и с още по-ужасни резултати. За водачите на това движение Лутер каза: “За тях Свещените писания са само мъртви букви и те всички започват да викат: “Духът! Духът!” Но бъдете сигурни, че аз нямам намерение да ги последвам там, където техният дух ги води; дано Бог в Своето милосърдие ме запази от църква, в която всички са само светии. Аз искам да живея със скромните, слабите, болните, които знаят и чувстват своите грехове и които въздишат и се обръщат постоянно към Бога от дълбините на сърцата си, за да получат Неговата утеха и подкрепа” (пак там, кн. 10, гл. 10).

Томас Мюнцер, най-активният от фанатиците, бе човек със забележителни дарования, които, правилно насочени, биха го направили способен да върши добро. Но той не бе научил основните принципи на истинската религия. “Бе обхванат от желание да реформира света, а забравяше, както правят всички ентусиасти, че реформацията трябва да започне от самия него” (пак там, кн. 10, гл. 10). Имаше амбицията да постигне положение и влияние и не желаеше да бъде втори даже и след Лутер. Заявяваше, че реформаторите, замествайки авторитета на папата с този на Писанието, само установявали една по-различна форма на папство. Претендираше, че бил натоварен да въведе истинската реформа по Божествен начин. “Всеки, който притежава този дух - казваше Мюнцер, - притежава истинската вяра, макар никога през живота си да не е виждал Писанията” (пак там, кн. 10, гл. 10).

Тези учители-фанатици се оставяха да бъдат водени от впечатления, смятайки всяка мисъл и подтик за Божи глас. Впоследствие стигнаха до големи крайности. Някои от тях даже изгаряха Библиите си, възкликвайки: “Буквата убива, а духът оживотворява.” Учението на Мюнцер задоволяваше човешкото желание за чудеса, като в същото време ласкаеше гордостта на хората, поставяйки всъщност човешките идеи и мнения над Божието слово. Това учение се приемаше от хиляди. Скоро Мюнцер отхвърли всякакъв ред в публичното богослужение и заяви, че човек да се покорява на принцове, означава да се опитва да служи както на Бога, така и на Ваала.

Умовете на хората, започнали вече да се отърсват от игото на папството, ставаха неспособни да търпят и ограниченията на гражданската власт. Революционните учения на Мюнцер, представени като Божии, доведоха народа до състоянието да отхвърля всякакъв контрол и да отпуска юздите на предразсъдъците и страстите си. В резултат последваха най-ужасни сцени на размирици и борби и германските полета бяха потопени в кръв.

Като гледаше резултатите от фанатизма, приписван на реформацията, Лутер преживяваше душевна мъка, двойно по-голяма от някогашната в Ерфурт. Папските принцове заявиха - и много хора бяха склонни да им повярват - че бунтът е законна последица от ученията на Лутер. Макар че обвинението бе съвсем безпочвено, то причини огромни страдания на реформатора. Да се позори делото на истината, като се поставя на едно равнище с най-долния фанатизъм - това бе повече, отколкото можеше да понесе. От друга страна, водачите на революцията мразеха Лутер, защото той не само се противопоставяше на ученията им и отричаше претенциите им за боговдъхновеност, но ги бе обвинил в бунтовничество срещу гражданската власт. За отплата го обявиха за най-долен самозванец. Изглеждаше, че си бе навлякъл омразата както на князете, така и на народа.

Римокатолиците ликуваха, очаквайки да станат свидетели на бързото проваляне на Реформацията, и обвиняваха Лутер в заблуди, които той най-сериозно се бе старал да разбули. Групата на фанатиците, твърдейки лъжливо, че била третирана твърде несправедливо, успя да спечели симпатиите на една голяма маса хора и както често става с тези, които заемат погрешна страна, започнаха да ги смятат за мъченици. Така противопоставилите се най-енергично на Реформацията бяха съжалявани и възхвалявани като жертви на жестокост и потисничество. Това дело бе сатанинско, подбуждано от същия бунтовен дух, проявен най-напред в Небето.

Сатана постоянно се стреми да измамва хората и да ги довежда дотам, че да наричат греха правда, а правдата грях. И колко успешно е било това негово дело! Колко често са били хвърляни упреци и злословия върху верните Божии служители само, защото са пожелали да застанат безстрашно в защита на истината! Хора, които са агентите на Сатана, са хвалени и ласкани и даже са смятани за мъченици, докато онези, които всъщност би трябвало да бъдат почитани и подкрепяни за своята вярност към Бога, са отминавани с подозрение и недоверие.

Фалшивата святост и мнимото освещение все още продължават измамното си дело. Под различни форми те откриват същия дух, както в дните на Лутер, като отклоняват умовете от Писанието и карат хората да следват по-скоро собствените си чувства и впечатления, отколкото да се покоряват на Божия закон. Това е едно от най-успешните изобретения на Сатана, с което той хули чистотата и истината.

Лутер безстрашно защитаваше евангелието от идващите от всички страни удари. Божието слово се оказа мощно оръжие във всяка борба. С него той воюваше срещу присвоения от папата авторитет и рационалистичната философия на учените и пак чрез него остана твърд като скала срещу фанатизма, опитващ се да се обедини с Реформацията.

Всеки от тези противопоставящи се елементи отхвърляше по особен начин Свещените писания и издигаше човешката мъдрост като източник на религиозна истина и познание. Рационализмът прави разума свой идол и го издига като критерий за религия. Римската църква, претендираща, че върховният й понтиф е получил властта и авторитета си по Божие вдъхновение, предавани през всичките дни от времето на апостолите до днес без прекъсване и без промени, дава широка възможност за всякакъв вид разточителство и поквара, скрити под светостта на апостолското поръчение. Източникът на боговдъхновението, за което претендираха Мюнцер и неговите сътрудници, нямаше по-висш произход от капризите на въображението и неговото влияние бе гибелно за всеки авторитет, бил той човешки или Божествен. Истинското християнство приема Божието слово като голяма съкровищница на боговдъхновената истина и като пробен камък за всяко боговдъхновение.

След завръщането си от Вартбург Лутер завърши превода на Новия завет и скоро евангелието бе дадено на германския народ на родния му език. Преводът бе приет с голяма радост от всички, обичащи истината, и отхвърлен презрително от предпочитащите човешките традиции и заповеди.

Свещениците бяха силно разтревожени от мисълта, че отсега нататък простият народ ще може да разисква с тях за предписанията на Божието слово и по този начин ще се открие невежеството им. Оръжията на плътските им разсъждения бяха безсилни срещу меча на Духа. Рим употреби целия си авторитет, за да попречи на разпространението на Писанията, но укази, анатеми, мъчения се оказаха еднакво безрезултатни. Колкото повече Рим осъждаше и забраняваше

Библията, толкова по-голям бе копнежът на народа да узнае какво учи тя. Всички, които можеха да четат, изучаваха жадно Божието слово. Носеха го със себе си, четяха го и го препрочитаха и не се задоволяваха, докато не научат големи части от него наизуст. Като видя с каква любов бе приет Новият завет, Лутер започна незабавно превода и на Стария завет и публикуваше веднага, щом привършеше някоя част.

Писанията му се посрещаха добре както в градовете, така и в селцата. “Това, което Лутер и неговите приятели съчиняваха, други го разпространяваха. Монаси, убедени в незаконността на монашеските задължения и желаещи да заменят дългия живот на леност с деятелност, но твърде невежи, за да проповядват Божието слово, пътуваха из провинциите, като посещаваха селцата и колибите, където продаваха книгите на Лутер и на неговите приятели. Скоро Германия гъмжеше от тези храбри търговци” (пак там, кн. 9, гл. 11).

Писанията се изучаваха с дълбок интерес от богати и бедни, от учени и обикновени хора. Нощем селските учители ги четяха на малки групички, събрани край огнището. В резултат на всяко тяхно усилие много души се убеждаваха в истината, приемаха с радост Божието слово и на свой ред разказваха добрите новини и на други.

Така се потвърждаваха боговдъхновените думи: “Изясняването на Твоето Слово просвещава, вразумява простите” (Пс. 119:130). Изучаването на Писанието извършваше мощна промяна в умовете и сърцата на хората. Папското господство бе наложило на поданиците си желязно иго, което ги държеше в невежество и унижение. Поддържаше се педантично спазване на различни суеверни форми, но въпреки цялата служба сърцето и умът оставаха празни. Проповядването на Лутер, излагащо ясните истини на Божието слово, а след това и самото Слово, дадено в ръцете на обикновения народ, бе пробудило спящите им сили, като не само очистваше и облагородяваше духовното естество, но и придаваше нова жизнена сила и енергия на ума.

Можеше да се видят хора от всякакъв ранг с Библии в ръце да защитават ученията на Реформацията. Папистите, оставили изучаването на Писанията на свещениците и монасите, сега ги призоваваха да излязат напред и да оборят новите учения. Но и свещениците, и калугерите, също тъй невежи както по отношение на Писанията, така и по отношение на Божията сила, биваха напълно побеждавани от онези, които те порицаваха като прости и еретици. “За нещастие - казва един католически писател - Лутер е убедил последователите си да не вярват на никакво друго слово освен на Свещеното писание” (Д’Обине, кн. 9, гл. 11). Цели тълпи се събираха да чуят истината, защитавана от слабо образовани хора, разискващи дори с учени и красноречиви теолози. Срамното невежество на тези велики мъже стана явно, когато аргументите им биваха оборвани чрез простите истини на Божието слово. Работници, войници, жени, а даже и деца бяха по-добре запознати с Библейските учения, отколкото свещениците и учените доктори.

Контрастът между учениците на евангелието и поддръжниците на папските суеверия бе изявен с еднаква сила както сред учените, така и сред простия народ. “... срещу старите борци на йерархията, които бяха занемарили изучаването на езици и обучаването в литература..., стояха младежи с благороден ум, посветени на изследването на Писанието и запознати с шедьоврите на античността. Притежаващи активен ум, възвишена душа и неустрашимо сърце, те скоро постигнаха такова познание, че в продължение на дълъг период от време никой не можеше да се сравнява с тях... Така, когато младите защитници на Реформацията срещаха в някое събрание папските доктори, атакуваха ги с такава леснина и увереност, че онези невежи мъже се колебаеха, запъваха, смущаваха и получаваха заслужено презрение в очите на всички” (пак там, кн. 9, гл. 11).

Когато римското духовенство видя, че неговото паство намалява, повика на помощ магистратите и с всякакви възможни средства се опита да си върне обратно слушателите. Но народът бе намерил в новите учения удовлетворение на душевните си нужди и се отдръпна от онези, които тъй дълго го бяха хранили с безполезни остатъци от суеверни обреди и човешки традиции.

Когато преследването срещу учителите на истината бе запалено отново, те обърнаха внимание на Христовите думи: “А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия” (Матей 10:23). Светлината проникваше навсякъде. Бегълците намираха някъде гостоприемна врата, отворена за тях, и докато пребиваваха там, проповядваха Христос в църквата или, ако тази привилегия им се отнемеше - в частни къщи или под открито небе. Всяко място, където можеше да се събере група слушатели, ставаше осветен храм. Истината, възвестявана с такава енергия и увереност, се разпространяваше с непреодолима сила.

Напразно както църковните, така и гражданските власти бяха призовавани да смажат ереста. Напразно прибягваха до затвор, мъчение, огън и меч. Хиляди вярващи запечатваха вярата си с кръв и все пак делото вървеше напред. Преследването спомагаше за разпространяването на истината, а последицата от фанатизма, който Сатана се опитваше да обедини с нея, правеше още по-ясен контраста между делото на Сатана и делото на Бога.

11
Протестът на принцовете
Едно от най-благородните свидетелства, дадени някога в полза на реформацията, бе в 1529 г. протестът на християнските принцове в Германия пред Народното събрание в Шпайер, Куражът, вярата и твърдостта на тези Божии мъже осигуриха свободата на съвестта за следващите векове. Техният прочут протест даде на раформираните църкви името “протестантски”; неговите принципи съдържат “самата есенция на протестантството” (Д’Обине, кн.13, гл.6).

За Реформацията бе настъпило мрачно и застрашително време. Въпреки едикта от Вормс, обявил Лутер извън закона и забранил проповядването на неговите учения, религиозната търпимост в империята постепенно надделя. Божието провидение бе обуздавало силите, които се противопоставяха на истина-та. Карл V беше склонен да съкруши Реформацията, но колкото пъти да бе вдигал ръка за удар, толкова пъти обстоятелствата го принуждаваха да я прибере. Много пъти вече опасността от унищожаване на всички, осмелили се, да се противопоста-

вят на Рим, изглеждаше неизбежна; но в критичния момент или турските армии се появяваха на източната граница, или френският крал, а дори и самият папа, ядосани от нарастващото величие на императора, му обявяваха война; и така борбите и международните усложнения дадоха време на Реформацията да се утвърди и разрастне.

Най-после обаче пропапски настроените крале успяха да насъскат своите феодали за обща съпротива срещу Реформацията. Събранието в Шпайер през 1526 г. беше дало на всяка държава пълна свобода по религиозните въпроси до свикването на общ съвет; но щом опасностите осигурили тази отстъпка, преминаха през 1529 г. императорът свика второ събрание в Шпайер с цел да изкорени ереста. На принцовете трябваше да се повлияе, ако е възможно, по приятелски да се противопоставят на Реформацията; но ако не се получеше, Карл бе готов да прибегне до меча.

Папистите ликуваха. Голяма група от тях се яви в Шпайер и изрази открито своята омраза към реформите и към всички, които им симпатизираха. Меланхтон каза: “Ние сме презрение и унижени за света; но Христос вижда на Своя беден народ и ще го запази” (пак там, кн.13, гл.5). На евангелските князе, които присъствуваха на събранието, бе забранено да говорят за евангелието даже в домовете им. Но народът от Шпайер жадуваше за Словото Божие и, въпреки забраната, хиляди се стичаха на службите държани в църквата на саксонския курфюрст.

Това ускори кризата. Едно императорско съобщение извести на Народното събрание, че решението, което осигурявше свободата на съвестта, е било причина за големи безредици и затова императорът изисква то да се отмени. Този своеволен акт възбуди възмущение и безопокойство сред християните-евангелисти. Чу се глас: “Христос отново падна в ръцете на Каяфа и Пилат”. Романистите станаха по-нападателни. Някой от тях беше казал: “ Според Фабер турците са по-добри от лутераните, защото те спазват дните за пост, а лутераните ги престъпват. Ако трябва да избираме между Свещените Писания на Бога и старите заблуди на църквата, ние трябва да предпочетем първите”. А Меланхтон писа: “Всеки ден, пред пълно събрание, Фабер* пуска по една нова стрела срещу евангелистите” (пак там, кн.13, гл.5).

Религиозната търпимост беше законно установена и евангелистките държави бяха решени да се противопоставят на посегателството върху техните права. Лутер, все още под проклятието, наложено му от вормския едикт, не можеше да се яви в Шпайер; но неговото място бе заето от съработниците му и от князете, които Бог беше въздигнал да защищават делото Му в този случай на опасност. Благородният Фридрих Саксонски, предишният покровител на Лутер, бе починал; но херцог Йоан, негов брат и наследник, бе приел с ентусиазъм Реформацията и макар да бе миролюбив, прояви голяма енергия и кураж във всички неща, които се отнасяха до интересите на вярата.

Свещениците изискваха от държавите, приели Реформацията, да се подчинят на римските закони. Реформаторите, от друга страна, претендираха за свободата, която им беше дадена. Те не можеха да се съгласят държавите, приели с такава радост Словото Божие, да бъдат отново заробени.

Най-после бе предложен компромис - там, където Реформацията не беше установена, едиктът от Вормс трябваше да се прилага строго; а “в онези страни, където народът се е отклонил от него и където не би могло да има подчинение без опасност от въстание, поне да не се извършва никаква нова реформа, да не се

* Епископ на Виена по това време (б.пр.)

докосват спорни въпроси, да не се противопоставят на литургията, да не се позволява римокатолици да приемат лутеранството” (пак там, кн.13, гл.5). Тази мярка бе приета от Народното събрание за голямо удоволствие на папските свещеници и прелати.

Ако този едикт се поставеше в действие, “Реформацията нито можеше да се разшири там... където беше още непозната, нито да стъпи на здрави основи... там, където вече съществуваше” (пак там, кн.13, гл.5). Свободата на словото щеше да бъде забранена. Никакви разговори за него нямаше да бъдат позволени. От поддръжниците на Реформоцията се изискваше да се подчинят веднага. Изглеждаше, че надеждата на света вече изгасва. “Възстановяването на римската иерархия... неминуемо би възвърнало старите злоупотреби; и много лесно биха могли да се намерят претексти за пълното унищожение на делото, вече тъй силно разклатено чрез фанатизъм и раздори” (пак там, кн.13, гл.5).

Когато евангелската партия се събра на съвет, членовете й отправяха един друг крайно тревожни погледи. Те се питаха взаимно: “Какво да се направи?” Бяха поставени на карта изключително важни за света неща. “Трябваше ли водителите на Реформацията да се подчинят и да приемат едикта? Колко лесно биха могли да си повлияят и да направят невярната стъпка в този критичен момент! Колко много приемливи претексти и добри основания можеха да се намерят, за да се подчинят! На лутеранските князе се осигуряваше свободата да упражняват своята религия. Същото право беше признато и на всички техни поданици, които бяха приели реформата преди прилагането на тази мярка. Нямаше ли да бъде достатъчно това? Колко много опасности можеше да предотврати подчинението! А колко много случайности, какви ли рискове и конфликти можеха да произлязат, ако те се противопоставеха? Кой знае какво можеше да донесе бъдещето! Нека приемем мира; нека поемем маслиненото клонче, което Рим ни подава и така да затворим раните на Германия!” С подобни аргументи реформаторите можеха да оправдаят приемането на едно поведение, което скоро щеше да доведе до сигурен провал на делото.

Те за щастие разбраха принципа, на който се основаваше предложеното съглашение. Какъв беше той? Осигуряваше се правото на Рим да проявява насилие над съвестта и да забранява свободното изследване на истината. Но нима свободата на съвестта и религията не беше осигурена за тях и за техните протестантски поданици? - да, но като специално благоволение, споменато в съглашението, а не като естествено право право. Що се отнася до всички други, които не бяха включени в това споразумение - за тях важеше принципът на авторитета; съвестта оставаше вън от обсега на съда. Рим бе непогрешимият съдия и всеки трябваше да му се покорява. Да се приеме предложеното примирие означаваше буквално да се признае, че религиозната свобода трябва да се ограничи само в реформирана Саксония; за цялото останало християнство свободното изучаване и изповядване на реформираната вяра беше престъпление, което трябваше да се наказва със затвор и клади. Можеха ли те да се съгласят да бъде локализирана религиозната свобода, да бъде обявено, че Реформацията е спечелила последния си покаян, че е завладяла последната стъпка земя и че там, където Рим владее, в тази именно част, владичес-твото му ще остане вечно? Можеха ли реформаторите да се смятат за невинни за кръвта на онези хиляди и хиляди хора, които при прилагането на това споразумение трябваше да жертвуват живота си в папските земи? В този върховен час това щеше

да бъде равносилно на предателсво спрямо делото на евангелието и свободата на християнството” (Уайли, кн.9, гл.15). По-скоро “те биха пожертвували всичко, дори собствените си държави, короните си, и живота си” (Д’Обине, кн.13, гл.5).

“Нека отхвърлим този декрет, казаха принцовете. По въпросите на съвестта болшинството няма власт”. Депутатите заявиха: “Благодарение на декрета от 1526 г. ние се радваме на мира, който сега цари в империята; неговото отменяне ще изпълни Германия със смутове и раздори. Народното събрание не е компетентно да стори друго, освен да запази религиозната свобода до свикването на събор” (пак там, кн.13, гл.5). Закрилата на свободата на съвестта е дълг на държавата и е границата на нейния авторитет по религиозните въпроси. Всяко светско управление, което се опитва да регулира или да налага спазването на религиозни норми чрез гражданската власт, жертва принципа, за който така благородно се бореха християните-евангелисти.

1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница