The great controversy



страница17/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   43

От век на век възникваха и други протести, като ехо повтарящи този. Ранните учители, които, познати под различни имена, кръстосваха малки и големи държави и като валденските мисионери разпространяваха навсякъде познанието за евангелието. Проникнаха и в Холандия. Техните учения бързо намираха почва. Библията им бе преведена в стихове на холандски език. Заявяваха, че “тя има голямо предимство; никакви шеги, никакви басни, никакви издребнявания, никакви измами - само словата на истината; действително тук и там има по някоя твърда кора, но под нея лесно може да се открие мекотата и сладостта на онова, което е добро и свято” (пак там, кн.1, с.14). Така пишеха приятелите на древната вяра в XII в.

Тогава започнаха римските преследвания. Но сред кладите и мъките вярващите продължаваха да се множат, заявявайки твърдо, че единственият непогрешим авторитет в религията е Библията и че “никой човек не трябва да бъде принуждаван да вярва, но трябва да бъде спечелван чрез проповядване” (Мартин. Т.2, с.87).

В Холандия ученията на Лутер намериха благоприятна почва. Израснаха сериозни и верни мъже, проповедници на евангелието. Мено Симонс бе роден в

една от холандските провинции. Възпитан в римокатолическата религия и посветен в свещенически сан, той бе съвсем невеж по отношение на Библията и не искаше да я чете от страх да не би да бъде омаян от някоя ерес. Когато започнаха да го измъчват съмнения относно учението, че хлябът и виното се превръщат в действителна плът, сметна това като изкушение от Сатана и с молитва и изповед се стремеше да се освободи, но напразно. С развлечения и разпуснат живот се опита да смълчи обвиняващия глас на съвестта, но не успя. След известно време започна да изучава Новия завет и така заедно с Лутеровите писания стигна до приемане на реформираната вяра. Скоро след това присъства в едно съседно село при обезглавяването на човек, осъден на смърт, задето се кръстил повторно. За това не можа да намери никакво доказателство в Писанията, но видя, че покаяние и вяра се изискват навсякъде като условие за приемане на кръщение.

Мено се оттегли от римокатолическата църква и посвети живота си на проповядване на истините, които бе открил. Както в Германия, така и в Холандия бяха възникнали група фанатици, защитаващи абсурдни, страшновати учения, като нарушаваха реда и приличието и прибягваха до насилие и жестокост. Мено видя ужасните резултати, до които бяха довели тези движения и сериозно се противопостави на ученията и дивашките намерения на фанатиците. Имаше обаче много хора, подведени от тях, но отричащи опасните им теории; а имаше и все още много потомци на древните християни - плод на учението на валденсите. Сред тези групи Мено работеше много упорито и успешно.

В продължение на двадесет и пет години той пътуваше със съпругата и децата си, понякога с големи трудности и лишения, а често пъти и с опасност за живота. Преброди Холандия и Северна Германия, като работеше главно сред по-бедните класи, но влиянието му бе голямо навсякъде. По природа красноречив, макар и с ограничено образование, той бе човек с непоклатима честност, скромен по дух и с благородни обноски, притежаваше искрена и сериозна набожност. Ученията, които проповядваше, прилагаше на практика в живота си и по този начин печелеше доверието на хората. Последователите му бяха разгонвани и потискани. Те страдаха най-много от това, че бяха смесвани с фанатиците на Мюнстер, но все пак много хора повярваха в резултат на усилията им.

Никъде другаде реформираните учения не бяха така всеобщо приемани, както в Холандия. Но и в малко страни привържениците им са претърпявали по-жестоки преследвания. В Германия Карл V бе забранил Реформацията и с удоволствие би хвърлил всички нейни поддръжници на клада, но князете стояха като бариера срещу неговата тирания. В Холандия властта му бе много по-голяма и едикти за преследване никнеха един след друг. Да се чете Библията, да се слуша или проповядва, или да се говори за нея - това влечеше подире си наказанието смърт чрез изгаряне на клада. Да се моли човек на Бога тайно, да се въздържа от покланяне на образ или да изпее псалом - това също се наказваше със смърт. Даже тези, които се отричаха от своите “заблуди”, бяха осъждани - мъжете да умрат от меч, а жените да бъдат изгорени. Хиляди хора загинаха при управлението на Каролингите и Филип II.

Веднъж пред инквизиторите бе доведено цяло семейство, обвинено, че не останало на литургията, а имало богослужение вкъщи. При разпита за тайните му обичаи най-малкият син отговори: “Ние коленичим и се молим Бог да просветли умовете ни и да прости греховете ни; молим се царуването на нашия монарх да бъде благополучно и животът му да бъде щастлив; молим се Бог да закриля нашите управници” (Уайли. Кн.18, гл.6). Някои от съдиите бяха дълбоко трогнати, но все пак бащата и един от синовете бяха изгорени на кладата.

Яростта на преследвачите можеше да се мери единствено с вярата на мъчениците. Не само мъже, но и изтънчени жени и млади девойки проявяваха безстрашие. “Съпруги заставаха близо до кладата на своите съпрузи и, докато пламъците ги обхващаха, им шепнеха думи на утеха или им пееха окуражителни псалми.” “Млади момичета лягаха живи в гроба си, като че отиваха в стаята си за нощен сън, или се отправяха към ешафода и към огъня, облечени с най-хубавите си дрехи, все едно че отиват на сватбата си” (пак там, кн.18, гл.6).

Както в дните, когато езичеството се опитваше да унищожи евангелието, така и сега кръвта на християните ставаше семе (виж Тертулиан. Апология. Параграф 50). Преследването само увеличаваше броя на свидетелите за истината. Година след година монархът, засегнат и възбуден до лудост от непобедимата решителност на народа, продължаваше жестокото си дело, но напразно. Най-сетне революцията, ръководена от Вилхелм Орански, осигури на Холандия свобода в богослужението.

В планините на Пиемонт, в долините на Франция и по бреговете на Холандия напредъкът на евангелието бе отбелязан с кръвта на неговите ученици. В страните на Севера обаче то намери мирен достъп. Студенти от Витенберг, завърнали се по домовете си, занесоха реформираната вяра в Скандинавия. Публикуването на Лутеровите книги също допринесе за разпространяване на светлината. Тези обикновени, силни народи на Севера се отдръпнаха от покварата, помпозността и предразсъдъците на Рим, за да приветстват чистотата, простотата и даващите живот истини на Библията.

Таузен, “реформаторът на Дания”, бе син на селянин. Още от рано момчето проявяваше забележителен интелект. То жадуваше за образование, но му бе отказано, защото родителите му не можеха да го издържат, и влезе в манастир. Тук чистотата на неговия живот и прилежността му спечелиха благоволението на по-висшите монаси. Изпитът показа, че има талант, обещаващ в бъдеще да бъде много полезен за църквата. Решено бе да му се даде образование в някой от университетите на Германия или Холандия. На младия студент бе позволено сам да си избере училище при единственото условие да не бъде във Витенберг. Стипендиантът на църквата не трябваше да се излага на опасността от еретическата отрова. Така казваха отците.

Таузен отиде в Кьолн, който и тогава, както и сега, бе една от крепостите на романизма. Там скоро се отврати от мистицизма на схоластиците. Горе-долу тогава му попаднаха Лутерови книги. Прочете ги с почуда и наслада и силно пожела да се възползва от личното наставление на реформатора. Но за да стори това трябваше да рискува да оскърби своя игумен и да се лиши от подкрепата му. Бързо взе решение и се записа за студент във Витенбергския университет.

Като се завърна в Дания, Таузен се върна в своя манастир. Все още никой не го подозираше в лутеранство. Не разкри тайната си, но се постара, без да възбужда предразсъдъците на другарите си, да ги доведе до една по-чиста вяра и до един по-свят живот. Отваряше Библията, разясняваше нейното истинско значение и накрая проповядваше Христос като правда за грешника и негова единствена

надежда за спасение. Голям бе гневът на игумена, възлагал на него като на доблестен защитник на Рим толкова големи надежди. Веднага го премести от своя манастир в друг в килия под строг надзор.

Не мина много време и за ужас на новите пазачи няколко от монасите обявиха, че са се обърнали към протестантството. През решетките на килията Таузен бе предал на другарите си познанието за истината. Ако тези датски отци умееха да си служат добре с начините, с които църквата се отнасяше към ереста, Таузен никога повече не би се чул. Но вместо да го закопаят жив в някоя подземна килия, те го изпъдиха от манастира. Сега бяха безсилни. Един кралски указ, издаден току-що, поставяше под закрила учителите на новото учение. Таузен започна да проповядва. Църквите се отвориха за него и хората се тълпяха да го слушат. И други проповядваха Божието слово. Новият завет, преведен на датски, беше широко разпространен. Усилията на папските привърженици да унищожат делото само благоприятстваха за неговото разширяване и не след дълго Дания обяви, че приема реформираната вяра.

И в Швеция младежи, които бяха пили от извора на Витенберг, занесоха водата на живота на сънародниците си. Двама от водителите на шведската Реформация - Олаф и Лаврентий Петри - синове на един ковач от Оребро, бяха учили при Лутер и Меланхтон и горещо проповядваха узнатите истини. Както великият реформатор, Олаф събуждаше народа с пламенност и красноречие, докато Лаврентий бе учен, разсъдлив и спокоен. И двамата бяха искрено набожни, с високи богословски познания и непоколебими в разпространяването на истината. Съпротива от страна на папистите не липсваше. Католическите свещеници подбуждаха невежия и суеверен народ. Олаф Петри често пъти бе нападан от тълпата и на няколко пъти едва успя да спаси живота си. Реформаторите обаче имаха благоволението и покровителството на краля.

Под властта на римската църква народът бе потънал в бедност и смазан от потисничество. Хората бяха лишени от Писанието и тъй като изповядваха религия, състояща се само от външни форми и церемонии, без никаква светлина на ума, връщаха се към суеверните вярвания и езическите обичаи на своите предшественици-идолопоклонници. Нацията бе разделена на воюващи една срещу друга фракции, чиято постоянна борба увеличаваше непрекъснато общата мизерия. Тогава кралят реши да допусне Реформацията в държавата и в църквата и радушно посрещна двамата способни помощници в битката срещу Рим.

В присъствието на монарха и ръководителите на шведската държава Олаф Петри се изправи срещу римските борци и с голямо умение и способност защити ученията на реформираната вяра. Той заяви, че ученията на отците трябва да се приемат, само когато са в съгласие с Писанието; че най-важните учения на вярата са представени в Библията по ясен и прост начин, така че всички хора да могат да ги разберат. Христос казва: “Моето учение не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил” (Йоан 7:16). А и Павел заяви, че ако той проповядва друго благовестие, а не онова, което бе получил, да бъде проклет (по Гал. 1:8). “Как тогава - питаше реформаторът - други дръзват да въвеждат догми по свое желание и да ги налагат като неща, необходими за спасение?” (Уайли. Кн.10, гл.4). Показа, че декретите на църквата нямат никакъв авторитет, когато противоречат на Божиите заповеди. И поддържаше великия протестантски принцип: “Библията и единствено Библията” е правилото за вяра и живот.

Този спор, макар че се водеше на сравнително неизвестна и невидима сцена, ни показва “от какви хора се състояха редиците на армията от реформатори. Не бяха нито невежи, неграмотни сектанти, нито шумни полемисти. Бяха хора, изучавали Божието слово и добре знаеха как да си служат с оръжията, с които ги снабдяваше съкровищницата на Библията. По еродиция бяха изпреварили доста своето време. Когато насочим вниманието си към такива блестящи центрове, като Витенберг и Цюрих, и към такива прочути имена, като тези на Лутер и Меланхтон, на Цвингли и Йоколампадиус, с право можем да кажем: това бяха водителите на движението и е естествено да очакваме да притежават голяма сила и обширни познания и умения; и техните подчинени са били като тях. Какво откриваме, когато се обърнем към тъмния театър на Швеция и към по-скромните имена на Олаф и Лаврентий Петри, от учителите към учениците?... Учени и теолози, хора, които са овладели напълно цялостната система на евангелската истина и печелят лесно победа над софизмите на учените и висшите сановници на Рим” (пак там, кн.10, гл.4).

В резултат от този диспут кралят на Швеция прие протестантската вяра и малко след това Народното събрание се обяви в полза на Реформацията. Новият завет бе вече преведен от Олаф Петри на шведски, а по желание на краля двамата братя предприеха превода на цялата Библия. Така за първи път народът на Швеция прие Божието слово на своя роден език. Народното събрание заповяда по цялото кралство проповедници да обясняват писанията и децата в училище да бъдат обучавани в четене на Библията.

Постоянно и сигурно мракът на невежеството и предразсъдъка се разпръскваше под благословената светлина на евангелието. Освободена от римското потисничество, нацията постигна такава мощ, както никога дотогава. Шведите станаха една от крепостите на протестантството. Век по-късно, по време на най-голямата опасност, тази малка и дотогава слаба нация - единствената в Европа, осмелила се да протегне ръка за помощ - се включи в ужасните борби на тридесетгодишната война за освобождаването на Германия. Цяла Северна Европа сякаш бе отново попаднала под тиранията на Рим и именно шведските армии помогнаха на Германия да отблъсне вълната на папския успех, да извоюва толерантност за протестантите - както лутерани, така и калвинисти, и да възвърне свободата на съвестта в страните, приели Реформацията.

14

Истината напредва по

Британските острови

Докато Лутер разкриваше потулената Библия пред германския народ, Тиндейл, подтикнат от Божия Дух, стори същото в Англия. Библията на Уиклиф бе преведена от латинския текст, съдържащ много грешки. Тя така и не се отпечата, а цената на ръкописните копия бе толкова висока, че само малцина богати хора или благородници можеха да си я набавят. Освен това, тъй като беше строго забранена от църквата, бе сравнително малко разпространена. През 1516 г., една година преди появяването на Лутеровите тезиси, Еразъм бе публикувал своите преводи на Новия завет на гръцки и латински езици. За пръв път сега Божието слово бе напечатано на оригиналния език. В този труд бяха коригирани доста от грешките на предишните преводи и смисълът бе предаден много по-ясно. Изданието даде възможност на много хора от образованите класи да опознаят по-добре, а на реформата - да получи нов тласък. Но простият народ все още бе до голяма степен лишен от Божието слово. Тиндейл трябваше да завърши делото на Уиклиф - да предаде Библията на съотечествениците си.

Бе получил евангелието от гръцкия Нов завет на Еразъм - прилежно го изучаваше и сериозно търсеше истината. Проповядваше безстрашно убежденията си, като настояваше всички учения да бъдат изпитвани чрез Писанието. На папистките твърдения, че църквата е дала Библията и само църквата може да я обяснява, Тиндейл отговаряше: “Знаете ли кой е научил орлите да намират плячката си? Е добре, Този същият Бог учи гладните Си чеда да намират своя Баща в Неговото Слово. Вие не само че не ни давате Писанието, но сте го и скривали от нас; вие изгаряте проповядващите го и ако можехте, бихте изгорили и самото Писание” (Д’Обине, кн.18, гл. 4).

Проповедите на Тиндейл възбудиха голям интерес; мнозина приеха истината. Но свещениците бяха нащрек и, веднага щом напуснеше полето на работа, чрез заплахи и измами се опитваха да унищожат делото му. И твърде често успяваха. “Какво да се прави? - възкликваше той. -Докато аз сея на едно място, неприятелят опустошава току-що посятото. Не мога да бъда навсякъде. О! Ако християните притежаваха Свещените писания на свойте езици, биха могли сами да противостоят на софистите. Невъзможно е без Библията миряните е да се убедят в истината” (пак там, кн.18, гл.4).

Нова цел занимаваше сега ума му. “Псалмите в храма на Йехова се пееха на езика на Израил - казваше той. Тогава не трябва ли и Евангелието за нас да бъде на английски? ... Трябва ли светлината за църквата по пладне да бъде по-малка,

отколкото призори? ... Християните трябва да четат Новия завет на своя матерен език.” Църковните доктори и учители имаха разногласия. Хората можеха да стигнат до истината само чрез Библията. “Един поддържа това учение, друг - онова... Сега всеки от авторите противоречи на другия. Как тогава можем да разграничим кой, от тях е прав и кой греши?... Как?... Наистина само чрез Божието слово” (пак там, кн. 18, гл. 4).

Малко по-късно при диспут един учен, католически доктор, възкликна: По-добре да бъдем без Божиите закони, отколкото без папските.” Тиндейл отвърна: “Аз не признавам папата и всичките му закони; и ако Бог пощади живота ми, не след дълго ще направя така, че момчето, което кара плуга, да знае за Писанието повече, отколкото знаете вие” (Андерсън. Летописи на английската Библия. С. 19)

Така потвърди дълго подхранваното си намерение - да даде на народа Новия завет на родния му език. И незабавно се залови за работа. Преследван и после прогонен от дома си, отиде в Лондон и там известно време се труди необезпокояван. Но скоро жестокостта на папистите го принуди да избяга. Цяла Англия изглеждаше затворена за него и реши да потърси подслон в Германия. Тук започна отпечатването на Новия завет на английски. Два пъти дейността му бе възспирана. Но когато му забраняваха да печата в един град, отиваше в друг. Накрая се отправи за Вормс, където преди няколко години Лутер бе защитавал Евангелието пред Народното събрание. В този древен град имаше много приятели на Реформацията и там Тиндейл продължи работата си без по-нататъшни пречки. Скоро бяха отпечатани три хиляди екземпляра от Новия завет и същата година последва още едно издание.

Много сериозно и с голямо постоянство продължаваше своите дела. Въпреки че английските власти пазеха пристанищата си извънредно зорко, Словото на Бога се пренасяше тайно и по различни начини стигаше до Лондон, а оттам се разпространяваше из цялата страна. Папистите се опитваха да спрат истината, но напразно. Веднъж епископът от Дъръм купи от един книжар, приятел на Тиндейл, всичките Библии, които имаше на склад, с намерение да ги унищожи и така да попречи до голяма степен на делото му. Но стана точно обратното. С получените от него пари можа да се купи материал за ново и по-добро издание, което иначе не би могло да се издаде. Когато по-късно бе затворен и му предложиха да го освободят, при условие че разкрие имената на лицата, помогнали му да посрещне разноските по отпечатването на Библиите, Тиндейл отговори, че епископът на Дъръм бе дал повече, отколкото който и да било друг; защото с голямата сума от изкупените книги му бе създал възможност смело да предприеме издаването.

Тиндейл бе предаден в ръцете на враговете си и трябваше да прекара в затвора много месеци. Най-после засвидетелства вярата си чрез мъченическа смърт; но оръжията, които приготви, позволиха на други войници да воюват успешно през вековете, дори и до наше време.

Лейтимър поддържаше от амвона, че Библията трябва да се чете на езика на народа. “Авторът на Свещените писания - казваше той - е самият Бог” и те притежават мощта и вечността на своя Автор. “Няма цар, император, съдия или управител..., който да не е задължен да се покорява... на Неговото слово.” “Нека и ние не вървим по страничен път, нека Божието слово ни направлява; да не вървим по пътя на... нашите бащи, нито да гледаме какво са правили, а да гледаме какво би трябвало да правят” (Хю Лейтимър. “Първата проповед, проповядвана пред крал Едуард VI”.)

Барнес и Фрит, верните приятели на Тиндейл, се вдигнаха в защита на истината. Братя Риндли и Кренмър ги последваха. Водачите на английската Реформация бяха учени мъже и повечето от тях - високо уважавани от римската църква за пламенния им характер и набожност. Съпротивата им спрямо папството бе резултат от опознаването на грешките на “светия престол”; познаването на тайните на Вавилон придаваше още по-голяма сила на свидетелството им срещу него.

“Аз ще ви поставя сега един странен въпрос, казваше Лейтимър. Знаете ли кой е най-ревностният от всички епископи и прелати в цяла Англия?... Виждам, че слушате и очаквате аз да ви го кажа... Е, добре, ще ви кажа: Това е дяволът..., той никога не се отдалечава от своята епархия; в който и час да го потърсите си е винаги на място; винаги е на работа... Никога няма да го сварите да мързелува, гарантирам ви... Там, където пребивава дяволът: долу книгите, горе свещите; долу Библиите, горе молитвените броеници; вън светлината от евангелието, да живее светлината от свещите. Да, дори да е сред пладне;... долу Христовият кръст, горе чистилището, където ограбват кесиите на богомолците;... долу грижите за обличане на голите, бедните и немощните, горе украсяването на икони, киченето на дърво и камъни; долу Божиите традиции и Неговото слово, горе човешките закони и традиции... О, защо нашите прелати не бяха тъй прилежни да сеят семето на доброто учение, както Сатана е усърден да сее къклица и плевели!” (пак там, “Проповедта на ралото”).

Великият принцип, подкрепян от реформаторите, същият, който поддържаха валденсите, Уиклиф, Ян Хус, Лутер, Цвингли и техните сподвижници, беше непогрешимият авторитет на Свещените писания като правило за вяра и живот. Те отричаха правото на папи, на събори, на отци и на крале да контролират съвестта по религиозните въпроси. Библията беше техният авторитет и чрез ученията й изпитваха всички учения и всички изисквания. Вярата в Бога и в Неговото Слово поддържаше светите мъже, когато полагаха живота си на кладата. “Бъдете храбри - възкликва Лайтимър към споделящите с него мъченическата смърт и гласът му стихва сред пламъците, - чрез Божията благодат ще запалим в Англия светилник, който вярвам никога няма да бъде изгасен” (Делата на Хю Лайтимър. Т.1, с.111).

В Шотландия хвърлените от Коломбан и неговите съработници семена на истината никога не бяха напълно унищожени. Векове след като църквите в Англия се бяха подчинили на Рим, църквите в Шотландия продължаваха да запазват свободата си. В дванадесетото столетие обаче папизмът се установи и в тази страна, където упражни властта си повече от всякъде другаде. Никъде тъмнината не бе по-гъста. Все пак можаха да проникнат и лъчи от светлина, да пробият мрака и да предизвестят настъпването на зората. Лолардите, дошли от Англия с Библията и ученията на Уиклиф, допринесоха много за запазване на познанието в евангелието. И всяко столетие си имаше своите свидетели и мъченици.

Със започването на Великата реформация излязоха книгите на Лутер и английският Нов завет на Тиндейл. Незабелязани за духовната йерархия, обикалящи мълчаливо планини и долини, вестителите запалваха за нов живот факела на истината, който в Шотландия бе почти на изгасване, и унищожаваха делото, извършено от Рим в продължение на четири столетия потисничество.

Тогава кръвта на мъчениците даде нов тласък на движението. Папските водители, внезапно пробудени за опасността, застрашаваща делото им, изгориха на клада някои от най-благородните и почитани синове на Шотландия. Но с това само изградиха амвон, от който думите на умиращите свидетели се разнесоха из цялата страна, вдъхновяващи душите на народа към едно непоколебимо решение за отхвърляне на римските вериги.

Хемилтън и Уисхарт, благородници по рождение и характер заедно с голям брой по-скромни ученици завършиха живота си на клада. Но на мястото на Уисхарт дойде един мъж, когото пламъците не можаха да смълчат, мъж, който с Божията помощ трябваше да удари погребалния звън на папското владичество в Шотландия.

Джон Нокс отхвърли традициите и мистицизма на църквата, за да приеме истините на Божието слово. Ученията на Уисхарт потвърдиха решението му да напусне Рим и да се присъедини към преследваните реформатори.

Другарите му го увещаваха да заеме длъжността проповедник, но той отказваше заради голямата отговорност. След дни на уединение и болезнена борба се съгласи. Приел веднъж поста, той през целия си живот чак до смъртта вървя решително и твърдо напред. Този искрен реформатор не се страхуваше от нищо. Огньовете на мъченичеството, които виждаше да се разпалват край него, само засилваха предаността му. Въпреки застрашително висящата над главата му брадва на тиранина стоеше неустрашимо и решително нанасяше удари наляво и надясно за унищожаване на идолопоклоничеството.

1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница