The great controversy



страница5/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   43

* Симония - търгуване със светите неща, с църковните длъжности.
Предизвиканият от него разкол с всичката борба и поквара подготви пътя за Реформацията, като даде възможност на народа да види в действителност папството. В един публикуван трактат, озаглавен “Разколът на папите”, Уиклиф призоваваше народа да се размисли дали тези двама папи не говорят истината, като се обвиняват един друг за анархисти. “Бог - казваше той - не би търпял повече демонът да царува само в един такъв свещеник, но... направи разделение между двамата, така че в Христовото име хората да могат по-лесно да победят и двамата” (Воган. Животът и мненията на Джон де Уиклиф, т. 2, с. 1831).

Уиклиф, подобно на своя Учител, проповядваше евангелието на бедните. Недоволен от разпространяването на светлината само в скромните домове от енорията му, реши, че тя трябва да се разнесе навсякъде из Англия. За тази цел организира една група проповедници, скромни, посветени на Бога мъже, които обичаха истината и нищо друго не желаеха толкова много, както да я разпространяват. Те ходеха навсякъде, проповядваха по пазарите, из улиците на големите градове и по селските пътечки. Търсеха стари, болни, бедни и им разкриваха радостната вест за Божията благодат.

Като професор по теология в Оксфорд, Уиклиф проповядваше Божието слово в университетските зали. Той представяше истината на студентите, посещаващи лекциите му така вярно, че скоро си спечели титлата “евангелски доктор”. Но най-великото дело в живота му бе превеждането на Библията на английски език. В труда си “За истинността и значението на Свещените писания” изрази намерението си да преведе Библията, така че всеки човек в Англия да може да чете на родния си език за удивителните Божии дела.

Но внезапно трудовете му бяха спрени, въпреки че нямаше още 60 години. Непрекъснатата работа, учене и атаките на неприятелите бяха отслабили силите му и го бяха състарили преждевременно. Разболя се от опасна болест. Вестта за нея зарадва много монасите. Помислиха си, че сега той ще се разкае горко за злото, което е причинил на църквата, и побързаха да отидат в стаята му, за да чуят неговата изповед. Представители на четирите религиозни ордена, заедно с четирима светски чиновници се събраха край явно умиращия мъж. “Смъртта се чете на лицето ти - казаха те, - покай се за грешките си в наше присъствие за всичко, което си казал против нас.” Реформаторът слушаше мълчаливо. После помоли слугата си да го приповдигне и впи твърд поглед в чакащите го да се отрече. С решителния си силен глас, карал ги често пъти да треперят, каза: “Аз няма да умра, но ще живея и отново ще изобличавам злите дела на монасите!” (Д’Обине, кн. 17, гл. 7). Изумени и сконфузени, те побързаха да напуснат стаята.

Думите на Уиклиф се изпълниха. Той остана жив, за да връчи на съгражда-ните си най-мощното от всички оръжия срещу Рим - Библията, определеното от Небето средство за освобождение, просветление и евангелизиране на народа. За да се извърши това дело, трябваше да се преодолеят големи препятствия. Уиклиф беше много изнемощял. Знаеше, че му остават само няколко години на труд. Виждаше опозицията, която трябваше да срещне, но окуражен от обещанията на Божието слово, вървеше напред безстрашно. В пълния разцвет на умствените си сили, богат с опит, той бе запазен и приготвен от Божието провидение специално за това негово най-велико дело. Докато цялото християнство се вълнуваше, в епархията си в Лутъруърт, реформаторът, без да обръща внимание на вилнеещата вън буря, се отдаде на избраното дело.

Най-сетне работата бе привършена - първият английски превод на Библията бе готов. Божието слово бе отворено за Англия. Реформаторът вече не се страхуваше нито от затвор, нито от клада. Той бе дал на английския народ светлина, която никога нямаше да угасне. С превода на Библията направи за освобождението и въздигането на страната и за сънародниците си повече, отколкото е постигано някога с най-блестящите победи на бойното поле.

Понеже книгопечатното изкуство бе още неизвестно, копията на Библията можеха да се размножават само чрез бавен и уморителен труд. Но интересът на хората към тази книга бе толкова голям, че мнозина с готовност се захващаха с преписването й. И въпреки това преписите трудно можеха да задоволят търсенето. Някои от най-богатите купувачи желаеха да притежават цялата Библия. Други купуваха само части. В много случаи няколко семейства се обединяваха, за да се снабдят с едно копие. Така Библията на Уиклиф скоро си проби път в домовете на народа.

Апелът към разума събуди хората от пасивната им подчиненост на папските догми. Уиклиф проповядваше отличителните учения на протестантизма - спасението чрез вяра в Христос и непогрешимостта единствено на Писанието. Проповедниците, които той бе изпратил, разпространяваха Свещеното слово заедно с писанията на реформатора, и то с такъв успех, че новата вяра бе приета почти от половината английски народ.

Появяването на Библията смути църковните власти. Сега те трябваше да посрещнат един противник, много по-мощен от Уиклиф, срещу когото оръдията им не можеха да устоят. По това време в Англия нямаше закон, забраняващ Библията, понеже никога дотогава не я е имало на езика на народа. Такива закони бяха въведени по-късно и се прилагаха най-строго. Междувременно, въпреки усилията на свещениците, за известно време имаше благоприятна възможност за разпространяване на Божието слово.

Папските водители отново скроиха заговор да смълчат гласа на реформатора. Уиклиф три пъти бе призоваван на съд пред три различни трибунала, но напразно. Първо един синод от епископи обяви писанията му за еретични и, спечелвайки на страната си младия цар Ричард II, можа да издейства царски указ, съгласно който всички, поддържащи забранените учения, да бъдат хвърляни в затвора.

Уиклиф обжалва решението на синода пред парламента. Безстрашно пред-стави йерархията пред националния съвет и поиска реформа на големите злоупо-треби, одобрявани от църквата. С убедителна мощ описа узурпацията и развалата на папския престол. Враговете му се объркаха и смаяха. Приятелите и поддръж-ниците му бяха принудени да отстъпят. Всички бяха сигурни, че и самият реформатор - вече в напреднала възраст, ще се преклони пред съюзените авторитети на царската корона и митрата. Но вместо това, привържениците на папството се видяха победени. Парламентът, възбуден от мощните вълнуващи доводи на Уиклиф, оттегли едикта за неговото преследване и по този начин реформаторът бе отново на свобода.

Но бе призован за трети път пред съда, сега вече пред най-висшия духовен трибунал в кралството. Тук не би се оказала никаква милост към еретичеството. Най-сетне изглеждаше, че Рим ще победи и че делото на реформатора ще бъде спряно. Така мислеха папистите. Ако само биха могли да изпълнят намерението

си, Уиклиф щеше да бъде принуден или да се отрече от ученията си, или да напусне съда само, за да бъде хвърлен в пламъците.

Той обаче не се отрече, не искаше да лицемерничи. Безстрашно защити ученията си и отхвърли обвиненията на хулителите. Пренебрегвайки себе си, положението и обстоятелствата, в които се намираше, призова слушателите си пред Божествения съд и претегли хитруванията и измамите им на теглилката на вечната истина. Силата на Светия Дух се чувстваше в съдебната зала. Божествено обаяние завладя слушателите. Те изглеждаха безсилни да напуснат местата си. Думите на реформатора пронизваха сърцата им като стрели от Божия лък. Обвиненията срещу него в еретичество се върнаха с убедителна мощ върху самите тях. “Защо - питаше той - се осмеляват да разпространяват заблудите си? Заради печалба, за да търгуват с Божията благодат.”

“С кого мислите, че се борите? - запита накрая. - С един старец ли, единият крак на когото е вече в гроба? Не! С Истината, Истината, която е по-силна от вас и ще ви победи!” (Уайли, кн. 2, гл. 13). С тези думи се оттегли от събранието и никой от противниците му не се опита да го задържи.

Делото на Уиклиф бе почти привършено; знамето на истината, което дълго държа, скоро трябваше да падне от ръката му. Но той за пореден път свидетелства за евангелието. Истината трябваше да бъде проповядвана в самата крепост на царството на заблудата. Реформаторът бе призован на съд пред папския трибунал в Рим, който толкова често бе проливал кръвта на светиите. Уиклиф не бе сляп за застрашаващата го опасност и щеше да се покори на призовката, ако паралитичен удар не направи невъзможно пътуването му. Но макар че гласът му не се чу в Рим, той можеше да говори чрез писмо и бе готов да го стори. От своята енорийска къща писа на папата, макар и с почтителен тон и в християнски дух - изпрати остър упрек относно разкоша и гордостта на престола му.

“Наистина аз се радвам - се казваше там - да открия и обявя на всеки човек, а особено на римския епископ, вярата, която имам, която, съм убеден, че е здрава и истинна, и която той ще потвърди или пък, ако е погрешна, ще поправи.”

“Първо, аз предполагам, че евангелието на Христос е цялото тяло на Божия закон... Аз смятам и поддържам, че римският епископ, доколкото е Христов заместник на земята, е обвързан повече от всички други хора от закона на евангелието. Защото величието сред Христовите ученици не се състои в светско достойнство и почести, а в близкото и точното следване на Христовия живот и Неговите дела... През време на странстването Си тук Христос бе крайно беден, отхвърлящ и отблъскващ всяко светско господство и почести...”

“Никой верен човек не трябва да следва нито папата, нито който и да било светец, освен в такива точки, в които те следват Господа Исуса Христа. Понеже Петър и Заведеевите синове сгрешиха като пожелаха светска почест противно на следването на Христовите стъпки, затова ние не трябва да ги следваме в тези им грешки.”

“Папата трябва да остави на светските власти всяко земно владичество и управление и активно да поощрява и увещава към това целия си клир, защото така направи Христос особено чрез своите апостоли. Ако се заблуждаваме в някои от тези точки, аз покорно бих приел поправка, дори и смърт, щом е нужно. И ако можех да постъпвам според собствената си воля и желание, сигурно бих се представил лично пред епископа в Рим. Но Господ ме е посетил по друг начин и ме е научил да се покорявам повече на Него, отколкото на хора.”

В заключение се казваше: “Нека се молим на Бога така да повлияе нашия папа Урбан VI, че той и духовенството му да следват Господа Исуса Христа в живот и нрави и те да могат с успех да учат народа, та всички заедно да ги следват вярно в същото.”

Така Уиклиф представи на папата и на неговите кардинали кротостта и смирението на Христос, показвайки не само на тях, но и на цялото християнство контраста между папското духовенство и Учителя, чиито представители изповядваха, че са.

Реформаторът беше сигурен, че ще заплати с живота си за своята вярност. Кралят, папата и епископите се бяха съюзили, за да го унищожат, и изглеждаше сигурно, че ще умре на кладата най-много след няколко месеца. Но куражът му бе непоколебим. “Няма нужда човек да отива много далеч, за да търси короната на мъченик - споделяше той. - Проповядвай Христовото евангелие на надменни прелати и мъченичеството не ще ти избегне. Какво! Да живея и да мълча?... Никога! Нека ударът дойде, аз очаквам неговия замах” (Д’Обине, кн. 17, гл. 8).

Но Бог бе поверил на Уиклиф Своето дело. Мъжът, защитавал смело истината през целия си живот и в ежедневна опасност за живота си, не трябваше да стане жертва на омразата на своите врагове. Уиклиф никога не се е мъчил да се защитава, Господ беше неговият щит. И сега, когато враговете му се чувстваха сигурни в жертвата си, Божията ръка го отстрани, преди те да го достигнат. Когато се готвеше да раздаде Господнята вечеря на църквата си в Лутъруърт, падна, поразен от паралитичен удар и след кратко време умря.

Бог бе определил делото на Уиклиф. Бе вложил словото на истината в устата му и го бе обградил със стража, за да може то да стигне до народа. Животът му бе закрилян и трудовете му продължавани, докато бе положена основата за великото дело на Реформацията.

Уиклиф се появи от мрака на средните векове. Преди него не е имало друг, от чиято работа би могъл да оформи реформаторската си система. Издигнат като Йоан Кръстител да извърши специална мисия, той бе вестител на една нова ера. В системата на истината, която представяше, имаше хармония и пълнота, ненадминати от следващите го реформатори, а някои от явилите се стотици години по-късно дори и не можеха да стигнат до тях. Така широко и дълбоко бе положена основата, така твърдо и сигурно бе скелето, че нямаше нужда идващите след него да го съграждат отново.

Великото дело, започнато от Уиклиф, което трябваше да освободи съвестта и разума, да освободи тъй дълго впрегнатите в триумфалната кола на Рим народи, водеше началото си от Библията. В нея бе източникът на този поток от благосло-вения, който, както водата на живота, е напоявал вековете от XIV-ото столетие насам. Реформаторът прие Свещеното писание с безусловна вяра, като боговдъх-новено откровение на Божията воля, като достатъчно мерило за вяра и живот. Бе възпитан да почита църквата в Рим като Божествен, непогрешим авторитет и да приема съществуващите от хилядолетия учения и обичаи с неоспоримо благого-вение. Но отхвърли всичко това, за да слуша Божието свято слово. То бе авторитетът, който Уиклиф настояваше да бъде признат от хората. Затова обяви, че не говорещата чрез папата църква, а говорещият чрез Свещеното писание Божи глас е единственият истински авторитет. И учеше не само, че Библията е съвър-шено откровение на Божията воля, но че и Светият Дух е нейният единствен тъл-

кувател и че всеки човек трябва сам да научи своите задължения чрез изучаване на нейните учения. Така отклоняваше умовете на хората от папата и римската църква и ги насочваше към Божието слово.

Уиклиф бе един от най-великите реформатори. Малцина след него са го достигнали по широта на интелекта, яснота на мисълта, непоколебимост в поддържане на истината и смелост да я защищава. Чистота в живота, неуморимо прилежание в изучаване и в труд, неподкупна честност и христоподобна любов и вярност в службата му характеризираха първия от реформаторите, и то въпреки духовната тъмнина и нравствената поквара на века, в който той се появи.

Характерът на Уиклиф е свидетелство за възпитателната, преобразяваща сила на Свещеното писание. Именно Библията го направи такъв, какъвто бе. Стремежът да се схванат великите истини на откровението осигурява свежест и сила на всички способности. Той развива ума, изостря проницателността и дава зрелост на разсъдъка. Изучаването на Библията облагородява всяка мисъл, чувство и всеки стремеж, както никоя друга наука. Дава твърдост на намеренията, търпение, кураж и духовна сила. Облагородява характера и освещава душата. Едно сериозно, благоговейно изучаване на Писанията, свързващо ума на ученика непосредствено с Безкрайния Ум, би дало на света мъже с по-силен и действен интелект и с по-благородни принципи от онези, които е дала човешката философия. “Изясняването на Твоето Слово - казва псалмистът - просвещава, вразумява простите” (Пс. 119:130).

Ученията, които Уиклиф внушаваше, продължаваха да се разпространяват. Последователите му, познати под името Уиклиф или Лоларди, пребродиха не само Англия, но се разпръснаха и в други страни, разнасяйки познанието за евангелието. Сега, след смъртта на водителя си, проповедниците работеха с още по-голяма ревност отпреди и множества се стичаха да ги слушат. Между духовно променилите се имаше доста благородници, сред тях бе даже съпругата на краля. На много места се откриваше явна реформа в народните обичаи, а идолопоклонническите символи на романизма бяха премахвани от църквите. Скоро обаче безмилостната буря на гонението се разрази над осмелилите се да приемат Библията за свой водач. Английските монарси, жадни да засилят властта си, осигурявайки си подкрепата на Рим, не се поколебаха да пожертват реформаторите. За пръв път в английската история бе издигната клада за учениците на евангелието. Мъченик след мъченик загиваха. Защитниците на истината, осъждани на смърт и измъчвани, можеха да издигат гласовете си само към ухото на Господ Саваот. Преследвани като врагове на църквата и предатели на царството, те продължаваха да проповядват тайно, намирайки подслон, доколкото им бе възможно, в скромните домове на бедните, а често пъти и в дупки и пещери.

Въпреки яростта на гнета, със столетията продължаваше да се издига един тих, благочестив, сериозен, търпелив протест срещу преобладаващата развала в религията. Християните от онази ранна епоха познаваха истината само частично, но се бяха научили да обичат Божието слово и да му се покоряват, като страдаха търпеливо за него. За Христовото дело мнозина жертваха земните си притежания както правеха учениците в апостолските дни. Онези, които не бяха прокудени от домовете си, радостно даваха подслон на своите братя и изгнаници, а когато и те самите биваха прогонвани, пак с радост приемаха участта си. Наистина хиляди, уплашени от яростта на своите преследвачи, купуваха свободата, като

жертваха вярата си и, облечени в дрехи на каещи се, обявяваха публично, че се отричат, и напускаха затворите. Но не бе малък броят и на свидетелстващите безстрашно за истината в тъмничните килии, в “лолардските кули” и в мъчения и пламъци, радвайки се, че са били заварени достойни да вземат “участие в Неговите страдания”. А между тях имаше хора както от знатно потекло, така и съвсем скромни и от нисък произход.

Папистите не успяха да осъществят волята си с Уиклиф през живота му и омразата им остана незадоволена, докато тялото му почиваше спокойно в гроба. Съгласно декрета на Констанския събор след повече от 40 години от смъртта му костите му бяха изровени, изгорени и прахът хвърлен в близкия поток. “Този поток - казва един стар писател - отнесе праха му в Авон, Авон - в Северн, Северн - в морските теснини, а те - във Великия океан. И така прахът на Уиклиф стана емблемата на учението му, което се разпространява сега по целия свят” (Т. Фулър. Църковна история на Британия, кн. 4, отд. 2, параграф 54). Неговите врагове малко разбираха значението на злокобното си дело.

Именно чрез писанията на Уиклиф Ян Хус от Бохемия можа да отрече много от грешките на романизма и да встъпи в делото на Реформацията. Така бе посято семето на истината в тези две толкова отдалечени една от друга страни. От Бохемия делото се разпространи по-нататък. Умовете на хората бяха насочвани към дългозабравеното Божие слово. Една Божествена ръка проправяше пътя за Великата реформация.


6
Двамата герои
Евангелието бе занесено в Бохемия още в началото на IX век. Библията бе преведена и публичните богослужения се водеха на езика на народа. Но когато мощта на папата нарасна, Божието слово биваше замъглявано все повече и повече. Григорий VII, присвоил си правото да смирява гордостта на царе, бе не по-малко склонен и към поробване на народи. Според издадена от него була бе забранено публичното богослужение да се води на чешки език. Папата заяви, че “на Всемогъщия е угодно богослужението да се провежда на непознат език и че много злини и ереси са възниквали от несъблюдаването на това правило” (Уайли, кн. 3, гл. 1). Така Рим заповяда светлината на Божието слово да бъде загасена и народът да бъде затворен в мрак. Но Небето бе предвидило други средства, за да се запази църквата. Много от валденсите и албигойците, прогонени от домовете си във Франция и Италия поради преследването, дойдоха в Бохемия. Не смееха да проповядват открито, но старателно работеха тайно. Така истинската вяра биваше запазвана от столетие на столетие.

Преди времето на Хус в Бохемия се бяха издигали хора, осъждащи открито покварата на църквата и пороците на народа. Техните трудове бяха пробудили

всеобщия интерес. Но се събудиха и страховете на свещеническата йерархия и учениците на евангелието бяха подложени на гонение. Принудени да извършват богослуженията си в лесовете и планините трудно успяваха да се скрият от преследващите ги войници и мнозина биваха осъждани на смърт. След време бе издаден указ, според който да бъдат изгаряни всички, отклонили се от римското богослужение. Но християните жертваха живота си и поглеждаха нагоре към триумфа на делото си. Един от тези, които учеха, че “спасението може да се намери само чрез вяра в разпънатия Спасител”, каза, умирайки: “Яростта на враговете на истината сега тържествува над нас. Но това няма да бъде завинаги; от обикновения народ ще се издигне човек без меч и без власт, срещу когото те няма да могат да устоят” (пак там, кн. 3, гл. 1). Времето за появяването на Лутер бе още доста далеч, но вече израстваше човек, чийто глас срещу Рим щеше да разтърси народите.

Ян Хус имаше скромен произход. Беше малък, когато баща му умря, и оста-на сирак. Набожната му майка, смятаща възпитанието в Бога и страха от Него за най-ценното от всичко, се стремеше да осигури точно такова наследство за своя син. Хус учеше в провинциалното училище, а след това отиде в университета в Прага, където получи стипендия по бедност. До Прага пътува с майка си. Вдовица и бедна, тя не можеше да даде на сина си светско богатство, но когато наближиха големия град, коленичи до младия сирак и изпроси за него благословение от небесния Баща. Едва ли съзнаваше тя как можеше да се изпълни молитвата й.

В университета Хус бързо се отличи с неуморима прилежност и бърз напредък. А с безукорния си живот и благородство спечели всеобщото уважение. Бе искрен привърженик на римската църква и сериозно търсеше да получи духовните благословения, които тя претендираше, че дава. На един църковен празник отиде на изповед, плати с последните си и без това малко пари и се присъедини към шествието, за да участва в обещаното опрощение. След като завърши университетското си образование, стана свещеник, бързо получи извест-ност и бе призован в кралския двор. Бе назначен за професор, а по-късно и за ректор на университета, чийто възпитаник беше. Само за няколко години скромният, образовал се по милост учен, стана гордостта на своята страна, а името му - познато по цяла Европа.

Но в друга област започна Хус делото на реформата. Няколко години след приемане на свещенически сан бе назначен за проповедник в църква на Витлеем. Основателят на този параклис бе настоявал като нещо много важно Писанията да се проповядват на народен език. Въпреки че Рим се противопоставяше на тази практика, в Бохемия тя не бе напълно изоставена. Но съществуваше голямо невежество по отношение на Библията и сред хората от всички прослойки на обществото се ширеха най-долни пороци. С помощта на Божието слово Хус порицаваше безстрашно злините, за да укрепи принципите на истината и чистотата, на които то учеше.

Един гражданин на Прага, Йероним, който по-късно се свърза много тясно с Хус, бе донесъл при завръщането си от Англия трудовете на Уиклиф. Кралицата на Англия, станала последователка на ученията на Уиклиф, бе бохемска принцеса и чрез нейното влиянието, писанията на реформатора се разпространиха широко и в родната й страна. Хус прочете тези трудове с интерес. Повярва, че авторът е истински християнин и бе склонен да гледа с благоволение на защищаваните от него реформи. Без да знае, вече бе навлязъл в един път, който щеше да го изведе далеч от Рим.
Приблизително по това време от Англия пристигнаха в Прага двама учени, чужденци, приели светлината и дошли да я разпръснат в далечната страна. Започнаха с открита атака срещу папското върховенство и скоро властите ги накараха да млъкнат. Но те не възнамеряваха да изоставят целите си и прибягнаха до други средства. Бяха не само проповедници, но и добри художници и решиха да приложат таланта си. На достъпно за широка публика място нарисуваха две картини. Едната представляваше влизането на Христос в Ерусалим “кротък и възседнал на осел” (Матей 21:5), а след Него вървяха учениците Му в износени от пътя дрехи и боси. На другата картина бе изобразено папско шествие - папата, облечен в богатите си дрехи и трикратната корона, възседнал великолепно украсен кон, предшестван от тръбачи и последван от кардинали и прелати, облечени в ослепителни одежди.

Тази проповед привлече вниманието на всички класи в обществото. Хората на тълпи се събираха да гледат рисунките. Всеки разбираше поуката, а мнозина бяха дълбоко поразени от контраста между смирението и скромността на Учителя Христос и гордостта и арогантността на папата, изповядващ се за Негов слуга. В Прага настана голямо вълнение и след известно време чужденците решиха, че е по-благоразумно да заминат. Но даденият урок не бе забравен. Картините направиха силно впечатление на Хус и го подбудиха да изучава по-грижливо Библията и ученията на Уиклиф. Макар че все още не бе готов да приеме всички защищавани от него реформи, видя по-ясно истинския характер на папството и с по-голяма жар порицаваше гордостта, амбицията и покварата на духовната йерархия.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница